Основната дейност на мвф се отнася до макроикономическата политика и политиката по отношение на финансовия сектор
Изтегляне 0.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Промяна
- История и организационнна структура
- Групата на Световната банка
- Целите
- Оценка и контрол
- Как да се свържа с някого от персонала на Световната банка
- Критики
Световна банкаИнституции от групата на Световната банкаЖивеем в толкова богат свят, че годишният доход е повече от 31 трилиона долара глобално. В този свят "средният" човек в някой страни печели повече от 40 000 долара за една година. Но в същия този свят 2,8 млрд. души - повече от половината от които от развиващите се страни - живеят с по-малко от 700 долара годишно. От тях 1,2 млрд. печелят по-малко от един долар на ден. В резултат 33 000 деца в развиващите се страни умират всеки ден. Там всяка минута повече от една жена умира по време на раждане. Бедността е причината повече от 100 млн. деца да не ходят на училище, повечето от които са момичета. Днес най-голямото предизвикателство е как да бъде намалено нивото на бедност при положение, че населението на планетата продължава да нараства - според изчисленията през следващите 50 години се очаква увеличение с 3 млрд. души. На официалната уеб страница на Световната банка може да прочетете, че Банката работи за преодоляване на разделението между много богати и много бедни и превръщане ресурсите на богатите страни в растеж за бедните. Световната банка, която се оказва една от най-значимите институции, отпускащи заеми за развитие, трябва да подкрепя усилията на правителствата в развиващите се страни, да строят училища и здравни центрове, да осигуряват вода и електричество, да се борят с болестите и да опазват околната среда. Стратегията на Световната банка за намаляване на бедността е основана на изграждането на инвестиционен климат и инвестирането в бедните хораСветовната банка подкрепя както развитите, така и развиващите се страни със эаеми, гаранции, аналитична и консултантска дейност, облекчаване на дългове, повишаване на капацитета, глобален мониторинг и застъпничество. На практика обаче Световната банка продължава да прави бедните страни още по-бедни. Условията й за заеми изискват от страните да отглеждат ескпортни култури вместо храна за препитание на местните. Световната банка, един от най-мощните двигатели на икономическата глобализация, налага политики, които нарушават човешките права, правата на работещите и разрушават околната среда под диктата на мултинационалните корпорации и влиятелните правителства. Световната банка заедно с Международния валутен фонд (МВФ) насърчават приватизирането на държавните публични услуги, налагат по-ниски стандарти за труд и подкопават основите за развитие на малкия бизнес и фермерството. Чрез нейната унищожителна политика за стуктурно приспособяване, Банката кара бедните страни да увеличават таксите за здравеопазване и образование, като изисква орязване на разходите за жизненоважни държавни услуги. С помощта на Световната банка и МВФ корпоративните гиганти стават по-богати, докато обикновените хората по света - по-бедни. Банката освен това е силно критикувана за финансирането на проекти, които са пагубни по отношение на човешките права и околната среда. нагоре ПромянаПрез 80-те Банката е притисната за промяна в много насоки: в началото на десетилетието Банката е изправена лице в лице с макроикономически проблеми и такива, свързани с планирането на дълга. По-късно официално фокусът на дейност се премества върху социалните и екологичните проблеми. Всъщност обаче гражданското общество все повече надига своя глас в обвинение към Банката за неспазване на собствените си политики в повече от проектите си. За да се вземат предвид притесненията относно качеството на операциите на Банката, е публикуван докладът WAPENHANS и скоро след това са предприети стъпки към реформа, включващи създаването на Комисията за инспекции, разследваща оплаквания срещу Банката. Въпреки това критиката нараства и достига своя връх през 1994 г. на годишната среща на Банката в Мадрид. Въпреки нарастващата критика и призивите на многобройни граждански организации и правителства от Севера и Юга, Световната банка продължава да повишава размера на заемите за структурното преструктуриране и пагубни проекти.
Световната банка е собственост на 184 страни. България също е член на Банката. Според учредителния договор на МБВР, за да стане член на Банката дадена страна трябва първо да се присъедини към Международния валутен фонд (МВФ). Членството в МАР, МФК и АМИГ зависи от членството в МБВР. Всяка страна членка е представена в Борда на управителите. Управителите взимат крайните решения в банка. Те се срещат веднъж годишно, за да решават ключови въпроси относно политиката на Банката, да приемат или изключат страна член, да решават как да реагират на промени на стоковите пазари, да определят разпределението на нетните приходи на МБВР и да одобряват финансовите отчети и бюджети. В момента Банката има 24 изпълнителни директори, които се намират във Вашингтон. Учредителният договор гарантира, че петима от тези директори представляват страните с най-голям дял. Тези страни са Франция, Германия, Япония, Великобритания и САЩ. Световната банка работи на принципа на кооперация, чиито акционери са страните членки. Дяловото участие на дадена страна се определя приблизително според размера на нейната икономика. САЩ са най-големият акционер с 16.41% от гласовете, следвани от Япония със 7.87%, Германия с 4.49%, Великобритания с 4.31% и Франция с 4.31%. Останалите 19 изпълнителни директори представляват избирателна колегия; всеки се избира от дадена страна или група страни на всеки 2 години. Останалите дялове са разпределени сред другите страни членки. Изпълнителните директори и президентът на Световната банка, който е и председател на Борда, ръководят основните дейности на банката и изпълняват своите задължения според властта делегирана им от Борда на управителите. По традиция президентът на Банката е от страната с най-голям дял - САЩ. Избран за период от пет години с възможност за продължение, президентът на Световната банка председателства срещите на Борда на директорите и е отговорен за цялостното управление на Банката. Настоящият президент на Световната банка е г-н Джеймс Д. Уолфенсон, който е избран през 1995 г. "Мечтата ни e свят, в който няма бедни."
нагоре Оценка и контролБанката разполага както с вътрешни, така и външни системи за контрол.
Как да се свържа с някого от персонала на Световната банка?Универсалната формула, по която се определят и-мейл адресите на работещите в Световната банка, е първата буква от името им последвана от фамилното им име и след това @worldbank.org Световната банка – факти, статистика и политика Доцент д-р Нако СТЕФАНОВ В Статистика и факти за Световната банка Световната банка (World Bank, СБ) е основана през 1944 г. като следствие от Бретън-Уудските споразумения. Световната банка влиза в състава на ООН. Учредители и юридически собственици са държавите. На практика тя представлява група от 5 организации: • Международна банка за реконструкция и развитие - МБРР (International Bank or Reconstruction and Development, IBRD); • Международна асоциация за развитие (International Development Association, IDA); • Международна финансова корпорация – МФК (International Finance Corporation, IFC) • Многостранна инвестиционна агенция за гаранции – МИАГ (Multilateral Investment Guarantee Agency, MIGA); • Международен център за регулиране на инвестиционните спорове – МЦРИС (International Centre for Settlement of Investment Disputes, ICSID). Ключова роля сред тях играе Международната банка за реконструкции и развитие (МБРР). МБРР е замислена като учреждение, което да финансира проекти по реконструкции в страните, пострадали по време на Втората световна война. От 80-те години на 20 век МБРР и Международната асоциация за развитие (МАР) ускоряват дейността, свързана с предоставяне на заеми за т.нар. реструктуризация на икономиката. Обикновено, когато се говори за Световната банка (СБ), се има предвид дейността на МБРР, тъй като именно последната покрива 80% от всички кредити, раздавани от нея. МБРР няма акционери. Правото на глас при вземане на решения, определящи политиката на същата, се разпределя сред страните-участници. Броят на гласовете е определен при учредяването на банката. Тъй като САЩ са вложили 75% от капитала, те заемат решаващото място. (Броят на гласовете зависи от размера на частта на държавата в уставния капитал.) В петте организации на СБ участват от 140 до 185 държави. Най-големи акционери са САЩ (16.4% акции), Япония (7.9%), Германия (4.5%), Великобритания и Франция (по 4.3%). САЩ са единствената страна, която има право на вето. За да се осъществи някаква сериозна промяна, са нужни 85% от гласовете, което на практика означава, че Съединените щати са си гарантирали определящата роля. “Богатите” държави от Северна Америка, Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион (Япония, Южна Корея, Австралия) днес контролират 48% от акциите на СБ и често излизат солидарно. Световната банка се управлява от Съвет на губернаторите, които се срещат веднъж годишно. Тези “губернатори” са основно министри на финансите. Съветът на губернаторите приема принципиалните и стратегическите решения. Рутинното управление се осъществява от Съвет на директорите, заседаващ на две седмици. В него влизат 24 директори, всеки от които представя една страна, ако има голям пакет акции, или група страни. „Топ-мениджър” и “лице” на СБ е президентът на СБ, който традиционно е гражданин на САЩ. МБРР допринася за основните печалби на СБ (80%), като продава облигации на частни финансови пазари. Остатъкът от финансирането на МБРР идва от първоначалните вноски на държавите-членки на СБ. МФК също така печели като продава акции. Международната асоциация за развитие се финансира преди всичко от правителствата на страните от Г-7 – Франция, Япония, Великобритания, Италия, САЩ, Канада и Германия. Доходите от МАР покриват около 20% от тези на СБ. За политиката на Световната банка СБ работи в тясна връзка с Международния валутен фонд (МВФ). Работата на всяка една от тези институции не може да се разглежда изолирано една от друга. Официално МВФ трябва да поддържа глобалната финансова стабилност, а СБ да осигурява развитие. В действителност обаче, тяхната съвместна работа е насочена да осигури възприемането от страна на отделните държави на изгоден за СБ и МФВ социално-икономически модел. В инструкциите за получаване на заем от СБ се казва, че страните трябва да бъдат членове на МВФ. Нещо повече, има случаи, когато СБ заплашва да прекрати своята помощ, за да накара правителство, което се съпротивлява на натиск на МВФ, да тръгне на отстъпки. Ядрото на политиката днес на „сестрата” и „брата” – СБ и МФВ, е Програмата за реструктуризации на икономиката (PRSP) – вид икономическа политика, изисквана от СБ и МВФ като условие за получаване на заеми от развиващите се страни. Тези програми включват няколко твърде популярни сред това „мило семейство” искания по отношение на провежданата от правителствата на тези страни политика: • “Твърди мерки” като високи лихвени проценти и ограничен достъп за кредитиране, в резултат на което се забавя икономическият растеж и се увеличава бедността и безработицата; • Понижаване на държавните разходи за здравеопазване и образование, повишаване на цените на храните и други базови потребности; • Откриване на пазарите за чужди фирми и корпорации; • Но несъмнено „върхът на сладоледа” е искането за приватизация на стопанските структури и отказ от държавно регулиране в такава степен, каквато няма да намерите в никоя от страните на Г-7 или другите останали от така наречените развити пазарни икономики.
През 90-те години на 20 век СБ принуждава боливийското правителство да приватизира водоснабдяването. Американската корпорация Вechtel придобива правото за водоснабдяване на третия по големина град – Кочабамба, при което цените се вдигат така, че стават недостъпни за мнозина и хората остават без прясна вода. Това предизвиква въстание, което принуждава корпорацията да напусне страната, но днес тя съди Боливия за претърпени загуби. През 2005 г. СБ публикува доклад за икономическото развитие на Русия (Руската федерация, РФ), в който критикува властите за инвестиране в “популистки социални разходи” при условие, че развитите страни за поддръжка на семействата отделят от 2,3 до 2,5% от БВП, а РФ само - 0,3%.
В заключение може да се каже, че СБ е една от най-влиятелните организации на неолиберализма и икономическата глобализация, която предписва политика, насочена срещу гражданските и трудовите права както на отделни хора, така и на цели народи. А ето и мнението на личност, която в никакъв случай не може да бъде обвинена в „крамолни комунистически идеи” - преподобният Конрад Райзер от Световния съвет на църквите, който през юни 2005 г. заяви следното: „Тяхната (на МВФ и Световната банка) политика не само не успя да намали разликата между богатите и бедните, и постигането на по-голямо равенство, но доведе до широко разпространение на социалния разпад”.
Споразумението от Бретън-Уудс от 1944 предвижда създаването на две нови международни организации - Международния Валутен Фонд, със задача да следи и регулира развитието на системата и Международната банка за възстановяване и развитие, известна широко като Световната банка. МВФ започва съществуването си през 1946г. с 39 страни-членки. С течение на времето неговите цели и приоритети се променят, пригаждайки се към новите валутни отншения в света. Към днешна дата членовете на фонда са 185 страни, което ще рече почти цялата световна общност. МВФ има статут на специализирано учреждение към ООН. Интересът към него е голям, защото членството в него е трамплин за дадена държава за членство в Световната банка, а и несъмнени са изгодите за получаване на финансова помощ. Организационна структура:
МВФ има за цел:
http://www.imf.org След ерата на студената война човечеството изпадна в икономическа и социална криза на небивало обедняване на големи части от световното население. Цели национални икономики се сринаха, безработицата бързо се увеличи. В Африка, на юг от Сахара, в Азия и в Латинска Америка избухнаха регионални гладни кризи. Глобализацията на бедността, която заличи всички положителни резултати от ликвидирането на колониалната система след войната, започна в началото на 80-те години с кризата на задлъжнялостта на Третия свят, с въвеждането на Новия световен икономически ред и с налагането на катастрофалните изисквания на Международния валутен фонд на страните-длъжници. Новият световен ред е изграден върху бедността на човечеството и върху разрушаването на околната среда Той поражда социален апартейд, разпалва расизъм, изпразва от съдържание правата на хората и провокира в много страни опустошителни етнически конфликти. От 90-те години насам той разпростря желязната си хватка върху всички региони на света – от Северна Америка и Западна Европа, през страните от бившия социалистически лагер до новите индустриални “тигри” на Югоизточна Азия и Далечния изток. Настоящата икономическа криза е по-унищожителна от тази на 30-те години на миналия век. Тя се съпровожда от глобални геополитически катаклизми – регионални военни конфликти, разпадане на държави, а в някои случаи и от изчезване на цели страни. Тя е най-тежката икономическа криза в модерната световна история. Рецесията след студената война Икономическият упадък, който преживя бившият Съветски съюз след 1989 г., беше по-голям от този през Втората световна война и е директна последица от рецептите на МВФ. След времената на пълна работна заетост и относителна стабилност на цените през 70-те и 80-те години, след срива на социализма инфлацията в Русия скочи във висините, реалните доходи и заетостта рязко паднаха, а нивото на здравеопазването драстично се върна назад. Като последица холерата и туберкулозата отново се завърнаха в обширни райони на бившия Съветски съюз. Подобно катастрофално развитие преживяха цяла Източна Европа и страните от Балканите. Една след друга рухнаха техните икономики. В балтийските републики (Литва, Латвия и Естония) индустриалното производство спадна, както в кавказките републики Армения и Азарбейджан, с близо 65 % . През 1997 г. пенсиите в България се сринаха до 2 долара за месец. Световната банка призна, че 90 % от българите живеят под дефинирания от самата нея праг на бедността от 4 долара на ден. Част от населението на цяла Източна Европа и на Балканите, които нямат средства да си платят тока, водата и транспорта са безцеремонно изолирани от обществото. Финансовата криза от 1997 г. в Източна Азия, предшествана от спекулативни атаки срещу националните валути, в голяма степен стана причина за катастрофата и с новите азиатски “тигри” – Индонезия, Тайланд и Корея. Споразумението с МВФ за финансова подкрепа, сключено непосредствено след финансовия им срив, при императивно наложените от фонда условия, практически още на следващия ден предизвика рязко спадане в стандарта на живот. “Посредничеството” на МВФ в Корея – постигнато след консултации на високо ниво с най-големите търговски банки на света – “доведе до серийни фалити – над 200 фирми на ден и до масови уволнения – по 4000 работника дневно.” По същото време след бурни улични ексцесии заплатите в Индонезия паднаха двойно, от 40 на 20 долара на месец, а за борба с инфлацията МВФ настоя, да се премахне обвързването им с индекса на цените. Ако Китай бе изпълнил препоръките на МВФ, 35 милиона работници щяха да бъдат застрашени от уволнение след приватизацията или провокираното фалиране на хиляди държавни предприятия. Те щяха да се присъединят към 130-те милиона излишна работна ръка от селските райони. Прогнозата, която Световната банка даде през 1990 г., че след провеждане на “пазарните реформи” бедността в Китай ще падне в 2000 г. на 2,7 %, днес звучи като лош виц. Предприетите в развитите западни страни още по времето на лейди Татчър мерки за бюджетни икономии положиха началото на постепенен демонтаж на западната социална държава, гордостта на европейската социалдемокрация. Неолибералните мерки за икономическа “стабилизация” и борба с инфлацията понижиха доходите на работещото население и отслабиха регулативната роля на държавата. От 90-те години насам неолибералните рецепти за оздравяване на стопанството на много развити индустриални държави съдържат същите програми за структурни реформи, каквито МВФ и Световната банка предписват и на страните от Третия свят и Източна Европа. Обратно на развиващите се страни, реформите в Западна Европа и Северна Америка се провеждат без посредничеството на МВФ. Това е така, защото натрупаните в тези държави значителни обществени задължения дадоха в ръцете на националните финансови елити отлична възможност и политическа власт сами да диктуват на своите правителства желаната от тях стопанска и социална политика. Под влияние на господстващия неолиберализъм навсякъде обществените разходи бяха сериозно съкратени, а социалните програми орязани Държавата се отказа от контролната си функция над икономиката, дерегулира пазара на труда, отдели доходите от индекса на цените, разреши наемането на работна сила на почасови трудови договори, позволи преждевременното пенсиониране по усмотрение на работодателя и “доброволния” отказ от допълнителни възнаграждения за специални условия на труд. В същото време на освободените работни места не се назначават нови работници, което означава, че безработицата расте и се прехвърля на плещите на младите хора, които още нямат трудов стаж и право на помощи. По този начин се затваря достъпът на цяло едно поколение до пазара на труда. Красноречиви са служебните указания на отделите по трудови ресурси в Съединените щати: “Разбийте профсъюзите, настройте старите срещу младите работници, ангажирайте стачкоизменници, съкратете заплатите и здравните осигуровки, изплащани от работодателите.” От 80-те години насам голяма част от работниците в САЩ са изтласкани от старите си, добре платени и профсъюзно осигурени работни места на нископлатена работа. Западните градове затъват в мизерия, условията на живот в американските гета и бедни квартали гонят равнището на Третия свят. Докато нивото на официалната безработица в Съединените щати през 90-те години бележи спад, скокообразно нараства броят на хората на нископлатена и почасова работа. Ако тази политика на евтиния труд продължи, голяма част от работоспособното население на САЩ ще бъде изхвърлено от пазара на труда: “Най-бруталната страна на икономическата рецесия в Америка засяга общността на новите латино-емигрантски общности в района на Лос Анджелис, където безработицата се е утроила и където липсва социална мрежа, която да я поеме. Тези хора се намират в състояние на свободно падане, техният живот буквално свършва, ако загубят и ниско платените си работни места.” Неолибералните икономически реформи отварят дълбоки социални пропасти между обществените класи и етнически групи. Климатът в големите метрополии е белязан от социален апартейд, а в пейзажа на градовете вече се усещат невидими, но точно очертани линии на разделение между богатите и бедните квартали. За да се овладее социалното недоволство и гражданските вълнения, държавата реагира с нарастваща репресия. Вълната от сливания на фирми, рационализирането и затварянето на предприятия засяга почти всички слоеве на наемния труд. Рецесията достига вече до домакинствата и на средните и добре платените слоеве от населението. Съкращават се разходи за научни изследвания, уволняват се научни работници, инженери, академици, а високоплатени чиновници и мениджъри от средно управленско ниво предсрочно се пенсионират. Социалните постижения, наследени от ранните следвоенни години, в значителна степен се губят заради промените в социалното осигуряване и заради приватизация на пенсионните фондове. Затварят се училища и болници и с това се подготвят условията за тяхната приватизация. Безсилието на икономиката на евтиния труд Интересен феномен е, че глобализирането на бедността става по време на ускорен технологичен и научен прогрес. И въпреки че този напредък неимоверно много повишава потенциалните възможности за производство на стоки и услуги, увеличената производителност не води до намаление на глобалната бедност. Логичният извод тогава е, че наблюдаваният спад в стандарта на живот съвсем не е резултат от недостиг на производствени капацитети. Напротив. Тъкмо рационализирането в икономиката, преструктурирането на предприятията и изнасянето на производства в страни от Третия свят с евтин труд доведоха до увеличение на безработицата на Запад и до значително понижение на доходите на градското и селско население. Новият световен икономически ред съществува от бедността и от евтината работна ръка. Високата безработица, както в индустриалните държави, така и в развиващите се страни, създава възможност за упражняване на повсеместен натиск за намаляване на работните заплати. Безработицата се интернационализира, а в постоянното преследване на максимална печалба и в търсене на ниско платена работна ръка капиталът се мести от страна в страна. По данни на Международната организация на труда (МОТ) един милиард хора по целия свят, почти една трета от работоспособното население на земята, са безработни. И докато господстващите икономически учения непрекъснато повтарят тезата за “икономическа ефективност” при използване на дефицитните ресурси на обществото, горчивата реалност категорично ги опровергава. Затварят се заводи; малки и средни предприятия фалират; квалифицирани работници и служители се уволняват. В крайна сметка в името на “икономическата ефективност” при използване на ресурсите на обществото производителността действително расте, но човешки капитал и производствени мощности излизат от употреба и стоят неоползотворени. Натискът за “ефективност” на микроикономическо ниво води до точно обратния резултат на макроикономическо равнище. Изглежда, комерсиалният капитализъм, движен от стремежа за максимална печалба, е напълно неспособен ефективно да мобилизира неоползотворените човешки и материални ресурси в интерес на обществото. Забогатяване чрез спекула и криминална дейност Глобалното икономическо преструктуриране доведе до стагнация и в предлагането на екзистенциално необходими, но евтини стоки и услуги и до пренасочване на инвестиции към силно печелившата индустрия за скъпи и луксозни стоки. Но това не е всичко. В стремежа си към максимална капиталова доходност, вместо да се съсредоточат върху производство, капиталистите се обръщат все повече към бързите и големи печалби от спекулативни и измамни транзакции на капитали и ценни книжа на световните борси и от дестабилизация на международните и национални финасии. По този много ефективен, но непроизводителен начин едно привилегировано малцинство успя бързо да натрупа огромни богатства за сметка на останалото население на света. Броят на милиардерите само в Съединените щати нарасна от 13 за 1982 г. на 149 през 1996 г. до над 300 през 2000 г. Глобалният клуб на милиардерите, с около 450 членове, притежава сумарно богатство, което е по-голямо от брутния национален продукт на най-бедните страни с 59% от световното население. Само личното богатство на семейство Уалтън от щата Арканзас, комуто принадлежи търговската верига “Уол Март” от 85 милиарда долара, включващо наследницата Алис Уолтън, братята Робсън, Джон, Джим и майката Хелън, е двойно по-голямо от брутния национален продукт на Бангладеш от 33,4 милиарда долара, с население 127 милиона души и годишен доход от 260 долара на човек. Както вече се спомена, процесът на натрупване на капитали започна все повече да измества реалната икономика за сметка на виртуалните способи за реализиране на печалба: “Значителното увеличение на броя на милиардерите през 1996 г. се дължи главно на спекулативната търговия с акции на борсата за ценни книжа на Уолстрийт”. За да избегнат данъчното облагане, спекулантите от голям калибър влагат приходите си в секретни, регистрирани само под кодов номер банкови сметки в 50-те данъчни оазиса по целия свят. Според въздържаната оценка на американската инвестиционна банка “Мерил Линч” богатството в личните сметки на частни лица в данъчните оазиси възлиза на 3,3 билиона долара, а МВФ изчислява състоянието на концерните и на частните лица там приблизително на 5,5 билиона долара, сума, равна на 25% от общия световен продукт. Незаконните богатства на елитите от бедстващите страни на Третия свят, вложени в безименни сметки, се оценяват на 600 милиарда долара; 1/3 от тях са в Швейцария. “Пазарните реформи” от своя страна създадоха условия за разрастване и интернационализиране и на криминалната икономическа активност, където се реализират баснословни печалби. Престъпните синдикати в Латинска Америка и Източна Европа успяха да използват инициираните от Световната банка приватизационни програми, за да изперат огромни количества “мръсни пари” и да ги превърнат в легална, “чиста” частна собственост. По данни на ООН доходите на транснационалните престъпни организации от целия свят днес възлизат на един билион долара, което се равнява на сумарния брутен продукт на най-бедните страни с население 3 милиарда души. Тези данни на ООН включват търговията с наркотици, оръжие и радиоактивни материали, както и печалбите от контролираните от мафията услуги: проституция, хазарт, обмяна на валута и пр. Това, което тези числа не отразяват е размерът на криминалните инвестиции в легалната икономика и контролът, който те упражняват върху нейните предприятия. Чрез легалните инвестиции престъпният бизнес не само добива възможност да пере пари, но и да натрупва богатства извън сферата на престъпната дейност. Според някои наблюдатели “организираната криминалност вече постига в своите икономически структури по-добри резултати отколкото групата “Fortune 500”, а предприятията й приличат по-скоро на “General Motors”, отколкото на обекти на традиционната сицилианска мафия.” Пред подкомисия на американския конгрес директорът на ФБР, Джим Мууди, обяви, че престъпните организации в Русия “работят перфектно с чуждестранни криминални групировки от Италия, Колумбия и т.н… Преходът към капитализъм (в бившия Съветски съюз) създаде възможности, които не бяха пропуснати” от тъмния бизнес. Кризата на свръхпроизводството и ликвидирането на дребните производители Нарасналата икономическа ефективност на глобалния капитализъм се дължи освен на техническия прогрес, но и на минимизиране на количеството наети работници и на техните заплати. Тези процеси обаче инициират лавинообразното развитие на криза на свръхпроизводство. По-малко работещи, с по-ниски заплати означава намаление на платежоспособните потребители на стоки и услуги на пазара. Тогава един огромен производствен капацитет се оказва изправен пред ограничена консумация. Резултатът е диспропорция и свръхпродукция с опасни размери. При това положение най-ефективните предприятия са в състояние да продължат своето пазарно съществуване само ако ликвидират излишните производители и конкуренти. Но ако праволинейно се следва тази логика и допълнително се закрият нови индустриални сектори, работещите в тях също ще отпаднат от пазара. Този процес на лавинообразна пазарна стагнация се развива в опровержение на теоремата на Джейн Баптист Сейс от господстващата икономическа наука, че предлагането само създава своето търсене. Още в ранните 80 години на миналия век процесът на свръхпродукция доведе до спад на цените на стоките с унищожителни последици за производителите на суровини и на готова продукция от Третия свят. Като следствие от изпълнението на програмите на Световната банка и МВФ в развиващите се страни банкрутират цели индустриални сектори, които преди това успешно са работели за вътрешния пазар. В резултат на девалвация на валутата им, на либерализирането на вноса и на пренасищането на местния пазар с вносни (силно субвенционирани) стоки от развитите индустриални държави, националната им икономика се подкопава, постепенно запада и изчезва. По този начин благодарение на провокираната стопанска разруха в Съветския съюз и либерализирането на вноса в страните от затворения пазар на бившия СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни), в африканските пазари южно от Сахара и другаде, големите индустриални концерни се освободиха от местните конкуренти и реализираха значителен ръст в продажбите си и увеличение на дяла си на световния пазар. Но както вече се каза, този бум е за сметка на затворените мощности на локални, регионални и национални производители. Доведени вече до банкрут, не е трудно те да бъдат принудени да работят и печелят за големи западни дистрибутори. Освен това мултинационалните компании завладяват местни пазари и чрез системата за отдаване на лицензи. По този начин те печелят контрол над човешките ресурси, работната ръка и местния икономически елит и си присвояват голямата част от приходите на малките фирми и търговци, ползватели на лиценза. За местните “независими” производители остава да осигурят по-голямата част от разходите по внедряване на лицензите. Подобен процес се развива и в Западна Европа. Политическите преобразувания на Европейския съюз в рамките на договора от Маастрихт облагодетелстват все повече господстващите европейски финансови кръгове, което обаче, е за сметка на единството на обществото. Държавите стимулират съзнателно образуването на частни монополи, а едрият капитал разрушава дребния бизнес във всичките му форми и прояви. Чрез натиск за образуване на единни икономически структури в Европа и Северна Америка дребните локални и регионални предприемачи биват притиснати до стената и с тяхното изчезване икономическият живот в градовете се променя из основи. “Свободната търговия” и икономическата интеграция предлагат на глобалните предприятия възможност за по-голяма мобилност, докато чрез институционални бариери горните два фактора ограничават движението на малкия, локален капитал. По този начин стопанската интеграция, доминирана от големите предприятия, често поражда зад фасадата на политическото единство социални противоречия и конфликти сред отделни групи и икономически субекти от обществото на Запад. “Мирен” консенсус и военна принуда Всички разгледани до тук глобални процеси се базират на феноменалния световен консенсус по отношение на една манипулативно наложена идеология, неолиберализмът. Той е добил хегемониалност и безпрекословно се спазва от правителствата на почти всички страни по света. Повсеместно и безапелативно те следват едни и същи икономически рецепти. Под контрола на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО) неолибералните пазарни реформи навсякъде създават благоприятни условия за големите, глобално опериращи банки и транснационални концерни (ТНК). В действителност обаче и дума не може да става за истински “свободни” пазарни отношения, както се внушава от неолибералната риторика на МВФ и СБ. Техните “програми за структурни реформи” не са нищо друго, освен ултимативни предписания, които, ако не се спазват, водят до сериозни икономически санкции. Създадените през 1944 г. в Бретън Уудс институции на МВФ и СБ и основаната 1995 г. СТО са бюрократични, регулиращи институции, действащи под държавна закрила в полза на могъщи икономически и финансови интереси. Зад тези глобални институции стоят банкерите от Уолстрийт и шефовете на най-големите в света компании. На техните съвещания при закрити врати присъстват още и представителите на световното икономическо лоби: Международната търговска камара (ICC); Trans Atlantic Business Dialogue (TABD), който устройва на своите годишни съвещания среща на ръководителите на най големите западни концерни и политици с представители на СТО; United States Council for International Business (USCIB); Международният икономически форум в Давос (от януари 2002 г. за първи път в Ню Йорк); намиращият се във Вашингтон Institute of International Finance (IIF), който представя най-големите банки и финансови организации на света. Други важни полуприкрито работещи за политиката на Новия световен ред организации са: Трилатералната комисия, Билдербергската група и Комисията за финансови отношения (CFR). Макроикономическите реформи и непрекъснато радикализиращото се либерализиране на международната търговия, които се налагат от този мощен конгломерат от агенти на глобализацията, манипулират световната общност за “мирно и консенсусно” реколонизиране на света. Въпреки че за постигането на тази цел не е необходимо открито използване на сила, безпардонното налагане на неолибералните икономически концепции представлява форма на война. В този контекст войната и глобализацията не са отделни, несвързани едно с друго явления. Какво се случва със страни, които се противят да се отворят за западните банки и мултинационални концерни, както изисква Световната търговска организация? Военните и западните тайни служби поддържат добри контакти с финансовия елит и отлично знаят как да постъпят в такива случаи. Международните финансови институции работят също и с НАТО и неговите “омиротворителни мисии” по света, където не пропускат случая да се включат във финансирането на следващото неизбежно възстановяване на “омиротворените” райони. В началото на третото хилядолетие войната и “свободната” търговия вървят ръка за ръка. Военните действия в известен смисъл представляват последната инстанция на едно мултилатерално инвестиционно споразумение. Те разрушават физически това, което все още не е унищожено от дерегулирането, приватизацията и “пазарните реформи”. Прякото колонизиране с военна сила и изграждането на западни протекторати изпълнява де факто същата задача, както МВФ, СБ и СТО – осигурява на западните банки и транснационални компании безпрепятствен достъп до съответните пазари така, че те да действат там глобално, като на собствена територия. “Дипломацията на ракетите” днес повтаря “дипломацията на канонерките” от 19-ия век, които също трябваше да осигуряват “свободната търговия”. След Опиумните войни, САЩ изпратиха Калеб Къшинг (през 1844 г.) в Китай, за да преговаря за отваряне на китайските пристанища. В прав текст той предупреди императора на Поднебесната империя, че “отказът да се приемат американските искания може да бъде тълкуван като покана за война”. (По същия начин постъпи и Медлин Олбрайт със Сърбия на преговорите в Рамбуйе, б. пр.). Разоръжете Новия световен ред! Идеологията на свободния пазар се поддържа от нови брутални форми на държавна и свръхдържавна интервенция, които са базират на целенасочената манипулация от силите на пазара. Споразумението на СТО за свободна търговия в действителност гарантира правата само на най-големите световни икономически субекти. В същото време гражданите на отделните страни са лишени от правото си да участват във вземането на важни суверенни решения, тъй като начинът, по който международното търговско споразумение на СТО бе наложено както на национално, така и на интернационално ниво, по никакъв начин не е демократично легитимиран. Споразуменията със СТО лишават от власт националното общество, за сметка на международния финансов елит, комуто се предоставят твърде широки пълномощия за намеса в сферата на държавния суверенитет. А неолиберализмът като идеология, с неговата благозвучна риторика за доброто управление (good governance) и за “свободния пазар” представлява за управляващите елити твърде прозрачно правно основание за вземане на политически решения, които засягат съдбата на цялото общество. Апологетите на новия световен ред, основан на “неолибералния консенсус” на Вашингтон и Уолстрийт, доста самонадеяно си присвояват правото да налагат на света системата на отворените пазари като единствена алтернатива за избор на път към всеобщото благоденствие на човечеството. Затова на глобализацията на капитала, трябва да се противопостави глобализация на борбата за разоръжаване на новия световен ред КритикиПред МВФ съществува пречката, че не е запознат с местните икономически условия, култура и местни условия в страните, от които изисква реформа на политиката.[16] Липсата на информираност на фонда за публичните разходи в програми като общественото здраве и образование, всъщност означава, особено в африканските страни, че той няма обратна връзка за въздействието, което предлагания от него държавен бюджет ще има върху хората. Икономическите съвети, които МВФ дава, не винаги взимат под внимание разликата между това, което означават разходите на хартия и как те се усещат от гражданите.[28] Например, трудовете на Джефри Сакс показват, че „обичайната рецепта на фонда за затягане на бюджетния колан е към страни, които са твърде бедни, за да имат собствени колани.“.[28] Ролята на МВФ като генерална институция, специализирана в макроикономическите въпроси, се нуждае от реформа. Условията при заеми също са критикувани, тъй като дадена страна може да заложи за обезпечение „приемливи активи“, за да получи писмено отказване от претенции при определени условия.[27] Едната гледна точка е, че условията подкопават националните политически институции.[29] Правителствата–получатели жертват политическата си автономия в замяна на средства, което може да доведе до обществено недоволство поради приемането и прилагането на условията на МВФ. Политическата нестабилност може да доведе до честа смяна на ръководството, като политическите лидери се заменят чрез протестен вот в изборите.[16] Условията на МВФ често са критикувани за пристрастията си срещу икономическия растеж и към намаляването на държавните служби, като по този начин се увеличава безработицата.[18] Друга критика е, че програмите на МВФ са предназначени само за преодоляване на лошото управление, прекомерните държавни разходи, прекомерната държавна намеса на пазарите и твърде голямата държавна собственост. Твърди се, че условията забавят социалната стабилност и по този начин възпрепятстват поставените от МВФ цели, а програмите за структурно приспособяване водят до увеличаване на бедността в страните–получателки.[30]
Каталог: referats referats -> Специализирани микропроцесорни системи (курс лекции) Учебна година 2008/2009 referats -> Програмата Internet Explorer referats -> Високоскоростни компютърни мрежи. Високоскоростни км-класификация referats -> Бройни системи основни бройни системи referats -> Морфология и расология съдържание referats -> 1 Строеж на атомите – модели Ръдърфор, Бор, квантово механични представи основни принципи, атомни орбитали, квантови числа referats -> Международно наказателно право понятие за международното наказателно право referats -> Тема 11. Връзка на асемблер с езиците от високо ниво referats -> Въведение в операционите системи referats -> Тема първа Изтегляне 0.85 Mb. Сподели с приятели:
|
последно време емисари на Световната банка се появиха като водещи фигури на властта в България, което не може да не предизвика обществения интерес към тази финансова институция, създала такива „ценни кадри”. Като отговаряме на този интерес, ще се опитаме накратко да запознаем нашите читатели с ключови параметри на Световната банка.