Отношения

С неупотребата на сила близка връзка имат и други принципи на международното право, на първо място принципите за неприкоснове­ността на териториалната цялост и за псрушимостта на грани­ците. Съдържанието на тези принципи се състои в това, че съществу­ващите граници на държавите не може по никакъв начин да бъдат поста­вяни под съмнение, че нарушаващото преминаване през тях по какъвто и да било начин е недопустимо и че държавите трябва безусловно да се въздържат от действия, изразяващи се в заграбване, окупиране и всяка Друга форма на узурпация на част или на цялата територия на която и да е държава. От обстоятелството, че границите на държавите са непри­косновени такива, каквито съществуват следва, че са правно недопусти­ми и всички искания за тяхното изменяне. Претенциите за териториални промени и за изменения на съществуващите граници на една държава към друга държава са не само правно ирелевантни, но и само по себе си предявяването им представлява сериозно нарушаване на международ­ното право и Устава на Организацията на обединените нации. От прин­ципа следва също така, че всяка държава има безусловно право да брани

392 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

неприкосновеността на своите граници с всички средства, включително и с въоръжената сила на своята армия.

Принципът на равноправието и самоопределението на наро­дите и нациите, за разлика от други принципи не е включен в чл. 2 на Устава на ООН, в който се определят принципите от които орга­низацията трябва да изхожда, а е формулиран 8 чл. 1, където се опре­делят целите на Организацията на обединените нации. Мотивът да се постъпи така вероятно е, че докато изразените в чл. 2 се отнасят пря­ко за междудържавни отношения, този принцип се отнася за призна­вани и защитавани от международното право права на нации и наро­ди. Разликата е, че се касае за основни права, чиито субекти са раз­лични. Изразен е в ал. 2, където се посочва, че „организацията тряб­ва да развива приятелските отношения между нациите, основани на зачитане принципа на равноправието и самоопределението на наро­дите".

Съдържанието на принципа се състои в това, че:

• Никоя нация или народ не може да претендира, че по права и качества превъзхожда другите нации и народи и че никоя нация или народ не може да се счита за непълноценен по отношение на другите нации и народи;

• Всички нации и народи са свободни по своя воля да определят държавния и политическия си статус в рамките на самостоятелна държава или заедно с други нации и народи да бъдат в обша мно­гонационална държава;

• Всеки народ и всяка нация могат във всеки момент да променят по своя воля държавния и политическия си статус, като се присъединят към друга държава или се отделят в самостоятел­на държава. Създаването на суверенна и независима държава, свободният съюз и включване в друга държава, както и свобод­ното избиране на друг статус са само различни форми на само­определението.

• Никоя нация или народ не може насилствено или по друг начин да се противопоставя на свободния избор на самоопределение на друга нация или народ, като ги принуждава да се отделят или присъединят към една или друга държава;

1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 393

• Когато правната форма на самоопределението е многонационал­на държава, в нея всички нации и народи трябва да бъдат равно-поставени и равноправни;

• Никоя нация или народ не може да потиска и да експлоатира дру­га нация или народ и затова всички форми на колониално или друго владичество са правно недопустими;

• Международната общност в лицето на ООН, както и всички държа­ви поотделно трябва да съдействат за реализирането и защитата на тези права.

Свободата на волята за самоопределение не означава, че принципът изисква всеки народ или нация да се обособят в отделна държава. Дей­ствието на принципа не зависи от това, дали нацията или народът е су­бект на тези права в еднонационална или многонационална държава. Обаче действието му не следва да се разглежда извън рамките на други­те основни принципи на международната юридическа нормативна сис­тема - принципите на суверенитета, нерушимостта на границите, неза­висимостта и т.н. Когато част от една нация живее като малцинство в друга държава, това не е основание под предлог за самоопределение да се поиска разделяне или промяна на границите на държавата.

До края на втората световна война се приемаше, че определянето и защитата на основните права и свободи на човека и гражданина са предмет на регулиране единствено от националните правни системи. Само отделни норми на международното право пряко защитаваха отделни основни права на индивидите. Сред тези норми са забраната на търговията с роби, конвен­циите за защита правата на малцинствата и други. Във втората половина на XX век тези норми станаха отправна точка към формирането на още един основен принцип, Ужасяващите злодеяния на фашизма и тоталитаризма нагледно показаха тясната зависимост между състоянието на международ­ните отношения и правното и общественото развитие в отделните страни. Международноправната защита на правата на човека намери израз в поява­та на нов основен принцип на международното публично право - прин­ципът на съблюдаването и защитата на основните права на човека. В Устава на ООН той е изразен така : цел на организацията е „да постига международно сътрудничество при разрешаване на международните про­блеми от икономическо, социално, културно или хуманитарно естество, както и при развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основ-

394 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

ните свободи на всички, без разлика на раса, пол, език или вероизповеда­ние". По-нататъшно конкретизиране и развитие на принципа бе осъществе­но с приемането от Общото събрание на ООН през 1948 г. на Всеобща декларация за правата на човека, с двата основни международни пакта за тези права от 1966 г. и с множество други разработени в ООН и нейните специализирани учреждения международни конвенции. В приетия през 1975 г. Заключителен акт на Общоевропейското съвещание за сътрудниче­ство и сигурност принципът е формулиран, уточнен и развит така: „уваже­ние към правата на човека и основните свободи, в това число свободата на мисълта, на съвестта, на религията и на убежденията". От принципа следва:

• че държавите са длъжни да уважават и да защитават основните права и свободи на всички индивиди, които се намират върху тех­ните територии и над които се разпростира тяхната юрисдикция:

• че всички форми на дискриминация са нарушение на международ­ното право;

• че държавите трябва да сътрудничат в ООН и помежду си за по­стигане на тази цел.

Продължение в очертаното от Нюрнбергския и Токийския трибуна­ли направление стана въвеждането на международна съдебна отговор­ност за лица, извършили военни престъпления. В края на XX век разви­тието на международните интеграционни структури в Европа изведе Съдебна зашита на индивидуални права и на наднационални равнища.

Другата и несравнимо преобладаваща част на международното пра­во са нормите, които държавите създават главно чрез международни до­говори и задълженията, по които се отнасят само за онези от тях, които са страни в съответния договор. Като универсални субекти на междуна­родни отношения, държавите са свободни да се споразумяват за въвеж­дане на юридически правила, регулиращи взаимните им отношения, но с едно много съществено ограничение - тези правила, регулиращи вза­имните им отношения трябва да съответстват на jus cogens. т.е. на ос­новните начала и принципи на международното право. Нарушаването на това изискване прави договора или съответната негова норма неспо­собни да произведат юридически ефект. Това е изразено във Виенската конвенция за правото на международните договори от 1969 г. така: „До­говорът е нищожен, ако в момента на сключването му противоречи на

1.6. Юридическа нормативна подсистема на .международните... 395

императивна норма на общото международно право. Доколкото това се отнася за настоящата конвенция, императивната норма на международ­ното право е норма, която се приема и признава от цялата международ­на общност на държавите като норма, отклоняването от която е недопу­стимо и която може да бъде изменена само от последваща норма на общото международно право, имаща съшия характер".

Това изискване има фундаментално значение, защото чрез универ­салното действие на jus cogens, чрез абсолютния приоритет на общото международно право се обезпечават вътрешната последователност и непротиворечивост на цялата регулираща международните отношения юридическа нормативна система. В този смисъл нормите на jus cogens имат значението и функцията на конституционните норми във вътреш­ното право на държавите.

Особеностите на международното право, отличаващи го качестве­но от всяко вътрешно право са предизвиквали, а и сега предизвикват спорове в доктрината, а понякога проблеми и в практиката. Така напри­мер от схващането, че правото може единствено да съществува като едно насилствено налагане на волята на една част от обществото над друга негова част. че то не може да бъде Друго, освен налагане на инте­реса и волята на една класа над друга класа, че неговата същност може единствено да бъде класова като негова иманентна характеристика, дог­матичното мислене извеждаше твърдението, че правото винаги трябва да представлява израз на диктатура - пролетарска, буржоазна, на фео­далите, на робовладелците и т.н. Твърдението, че диктатурата на проле­тариата е висшата форма на демокрацията обвърза идеята за демокра­цията с формата на диктатурата, облече диктатурата в квазидемокра-тични форми. То откри път за насилие в националните политически и правни отношения и извън тях. В международните отношения възникна основание за политическа и доктринална обосновка на тоталитаризма в национален и международен план. Този начин на мислене обаче се зат­рудняваше да намери убедителен отговор на въпроса какъв ще е тогава класовият характер на право, каквото е международното публично пра­во, щом то е право, което регулира отношения без център на власт, от­ношения между суверенни, равноправни и независими субекти и при това субекти с класови характеристики, които са коренно различни. Как е възможно да възниква и ефикасно да действа право върху основата на консенсуса, т.е. без едностранно налагана класова воля. Възможно ли е

396 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

международното право да бъде израз на буржоазна или пролетарска диктатура в международните отношения, щом никой негов принцип или отделна негова норма не може да възниква, освен върху основата на доброволното и свободно изразявано съгласие. Теоретичните конструк­ции биваха различни, но никоя от тях не ставаше общоприета.

Други, считайки че за да съществува право е абсолютно необходи­мо да съществува различна от субектите на правото централна власт, която да упражнява принудата върху тях, за да ги кара да спазват него­вите норми, са склонни да поставят под съмнение самата юридическа природа на онова, което се определя като международно право. Спо­ред тях, липсата на такава власт и на съответстващите й институцио­нални структури в междудържавните отношения изобщо лишавала меж­дународното право от основанието да бъде разглеждано като право. Затова неговите норми не били друго, освен своеобразна разновидност на международен морал. Отсъствието на органи за принуда превръща­ло международноправните норми в израз на добра воля, но не и в дей­ствие на строги юридически правила. Неоснователността на тези гледи­ща е в това, че връзката между принуда и публична власт не е един­ствена, нито неразривна- Принуда може да се осъществява и без су­бектът на принудата да бъде носител на публична власт. А още по-малко тази власт да бъде висшестояща или централизирана. На между­народния правен ред и на международното право също е присъща принуда, обезпечаваща изпълнението на поеманите задължения. В това отношение международното право няма принципно различие с всяко друго право. Само че при него тя се прилага от субекти и по начини, различаващи се от субектите и начините, присъщи на вътрешното пра­во. Тъй като се касае за принуда, упражнявана е отношения между су­веренни, равноправни и юридически независими субекти, принудата се осъществява взаимно от самите тях.

Начините за това са два :

• Единият от тях, прилаган предимно при нарушаване на договорни правни норми се състои в това, че добросъвестно изпълнявашата задълженията си страна може да прибегне по отношение на недо­бросъвестния си партньор кътл мерки, които да увредят инте­ресите му и така да го принудят да изпълни задълженията си по договора. Сред тези мерки са спирането на изпълнението на договора, прилагането на реторсия (т.е. на правомерни действия,

1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 397

увреждащи интересите на недобросъвестната страна или на ней­ните граждани) или анулирането на договора.

• Другият начин за принуда е предприемането на колективни дей­ствия на международната общност, които да заставят на­рушителя не само да прекрати неправомерното си поведение, но и да понесе съответни увреждащи интересите му последи­ци. Този начин на принуда се прилага при груби нарушения на jus cogens, при нарушаване на основни начала и принципи на между­народното право, например когато са нарушени или са заплаше­ни международният мир и сигурност, когато е извършена агресия на една държава против друга държава или се осъществява гено­цид. За разлика от първия начин, при тях е възможно използване­то и на въоръжена сила.

Трети отричат съществуването на международно право, основавай­ки се на твърдението, че то било толкова често и безнаказано нарушава­но, че практически не съществувало. Това били, според тях, правила без юридическа сила, тъй като бивали често и лесно нарушавани. Присъщото в международната система силово неравенство давало възможност на по-силния, когато нормите на правото противоречат на неговите инте­реси, изобщо да не се съобразява с тях. Малката и слаба държава може­ла да се позовава на своите права, но ползата била нищожна, тъй като тя никога не можела да разполага със сила, за да наложи тяхното зачитане. На международната сиена силният винаги се оказва прав и както счита основателят на школата на Политическия реализъм проф. Моргентау, да си силен е по-важно, отколкото да си прав. Когато действат правосъоб-разно, големите и силни участници в международните отношения прак­тически не се нуждаят от подкрепата на международното право, а кога­то постъпват неправосъобразно, то не им пречи, тъй като и в този слу­чай тяхната сила им гарантира успех.

Трудно е да се отрече, че начините да се обезпечава принудителна­та сила в международните юридически отношения не са толкова съвършени и ефикасни, каквито са те при вътрешното право. Поради това, общо взето ефективността на международното право не е толкова висока, колкото е ефективността при вътрешното право. Нарушенията са чести и в много случаи нарушителите остават ненаказани. Но това не може да послужи като основание да се отрече съществуването на меж-

398 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

дународното право. Нарушители на вътрешното право също нерядко остават ненаказани. Нещо повече, аргументацията от подобен род по­начало е негодна, поради простото обстоятелство, че самото нарушава­не на правото е неоспоримо доказателство, че правото съществува. Не е възможно да се наруши право, което не съществува и ако правото не съществуваше, не би могло да има нарушение.

Даже и когато нарушението остане без санкция, проявявайки се като самостоятелна и влиятелна иенностна система, международното право влияе силно за отношението към нарушителя и дава основание за бъдещи действия по отношение на него. Ако международно право не съществуваше, не биха могли да съществуват и такива понятия като намеса във вътрешните работи, посегателство против суверенитета, не­правомерна употреба на сила. агресия и много други. Нарушителят на правото губи доверието на другите страни, а държавата, която не спаз­ва поетите от нея задължения не е желан и търсен партньор върху све­товната сцена.

В доктрината са изказвани и мнения, че международно право всъщност не съществувало като самостоятелна правна система, тъй като онова, което наричаме международно право всъщност било част, продължение на вътрешното право, към което, за да урежда отношения­та си с другите страни, доброволно и суверенно се придържала всяка страна. Несъстоятелността на подобно гледище произтича на първо място от това, че като се изхожда от него е много трудно да се обясни как вътрешното право на една държава може да има действие по отно­шение на друга държава, над която не се разпростира вътрешната й юрис­дикция. Невъзможно е също да се обясни от какво може да произтича правната сила на международните договори, чрез които по взаимно съгла­сие субектите създават нови принципи и норми или какво представлява например Международният съд.

От друга страна, особеност на правното регулиране на международ­ните отношения е и това, че част от тях се регулират, но не пряко, само косвено от вътрешните правни системи. Явлението е свързано с обстоя­телството, че международното публично право е преди всичко меж­дудържавно право. Поради това то не може пряко да урежда трансгра-нични отношения между неправителствените субекти. Това се проявява най-често в подсистемите на отношения в икономиката, науката, култу­рата, образованието и други, тъй като много субекти на тези отношения

не са субекти на международното право и тяхното поведение в транс-гранячните им отношения се регулират от една или друга вътрешна правна система. За правно регулиране на това явление, както вече бе посочено, е възникнал отделен клон на международното право - международно частно право, което определя според коя вътрешна правна система следва да се уреждат съответните граждански отношения с международен еле­мент. Така заедно с прякото си действие по отношение главно на държа­вите, международното право регулира непряко, но цялостно другите отношения върху международната сцена, като в редица случаи задължа­ва държавите да въвеждат вътрешни юридически правила за отношени­ята на неправителствените субекти на трансгранични отношения.

1.7. ЕТИЧНА РЕГУЛАТИВНА ПОДСИСТЕМА В МЕЖДУ НАРОД НИТ К ОТНОШЕНИЯ

Широко е разпространено убеждението, че в отношенията върху международната сцена моралът нямал място. В международните отно­шения морал не съществувал и затова при тях са неприложими морал­ните категории и правила. Вероятно една от основните причини е разби­рането, че в отношенията си държавите и другите субекти на междуна­родни отношения се водят само от своите интереси. Счита се, че пора­ди това в система от социални отношения, в които между страните съще-ствуаа толкова голямо силово неравенство, при всеки избор между мо­рала и интереса, моралът винаги ще търпи поражение.

Възгледът има далечни исторически корени. Още в началото на XVI век Николо Макиавели (1469-1527) развива тезата, че върховната държавна власт (властта на владетеля, на княза) стои над изискванията на всякак­ви морални норми и затова онова, което владетелят върши винаги е оп­равдано и достойно и затова не може да се преценява от гледна точка на морала. След него, един от най-великите държавници на Франция и неин пръв министър по времето на Луи XIII, кардинал Ришельо (1585-1642) Ще твърди, че държавният интерес винаги има предимство пред морала, защото всичко, което се прави в името на този интерес с морално оправ­дано.

И в наши дни в съзнанието на много широки кръгове на обще­ството се е утвърдила максимата, че „политиката е мръсен занаят".

400 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

Основава се на убеждението, че в политиката или в икономическите и другите отношения, когато интересите съвпадат, моралът не е ну­жен като мотиватор и регулатор на поведението и взаимодействията, а когато интересите са несъвместими, той неизбежно остава на заден план и затова е неефективен. Убеждението се потвърждава и се зак­репва от факти, показващи, че в политическата практика веролом­ството, лъжите и всички други форми на неискреност, користодю-бие, на нечистоплътни сделки и най-черно предателство са твърде широко разпространени.

Не може да се отрече, че максимата не е лишена от известни осно­вания, че в нея се съдържа частица истина. В политиката, а в тези рамки и в международната политика, често се вършат неморални неща. Ней­ната абсолютна неистинност обаче се състои в друго - във всеобхватно­то абсолютизиране на твърдението. Политиката невинаги е в конфликт с морала и при кея моралните норми не са без значение. В политическо­то поведение намират израз и много достойни и честни неща, в него нерядко се проявяват и вярност, и искреност, и приятелство, и доброна­мереност, и всички други човешки добродетели. Политиката просто не е, по каквото и да е общо генерализиращо условие, нито морална, нито неморална.Тя може да бъде и едното, и другото.

Макар толкова широко да е споделяно в обществото, в анализите и разсъжденията на учените и специалистите, макар да стои близко до едно от основните направления на теорията, чиито основи могат да се търсят във възгледите на Макиавели, Хобс, Спиноза или на де Ваттел, а в наше време в най-развита форма в теоретичните конструкции на Ханс Мор-гентау и на неговите последоаатели. това схващане далече не е общоп­рието. Наред с него убедителна поддръжка има и друго направление, намирало израз в убежденията на учени като Франциско де Витториа. Гроций, Кант или на изтъкнати политици и държавници като Уидро Уилсън или Аристид Бриан. Не споделяйки убеждението за абсолютна мотивационна сила на интереса, привържениците на това направление са убедени, че световният ред и трайният международен мир не могат да имат друга основа, освен основата на общи идеи и ръководни прави­ла, на споделяни и защитавани от всички ценности, на принципи и нор­ми, както на правото, така и на морала.

Същинските основи на международния морал са заложени преди всичко в неговата общочовешка същност. Моралните критерии и цен-

ности съшо както политиката са важна и неотделима част от цивилиза­цията. Силата е абсолютния властелин в царството на джунглата, в първо­битните общества, но верният път на човечеството не е „към това", а е „от това". Колкото по-цивилизовано е едно общество, толкова по-дале-че е от първобитните закони на джунглата и толкова по-голяма роля в него следва да играят моралните норми и критерии. Държавите и други­те субекти на международни отношения в процеса на цивилизационното развитие изработват и утвърждават ценности и критерии за морално вза­имно поведение. Посягането на тези ценности или нарушаването на моралните норми и критерии предизвикват укор и продиводействие.

Въздействието на морала в световните дела прониква и се утвърж­дава по различни причини и начини. Несъмнено един от корените на международния морал е заложен в обстоятелството, че той установява прегради, които етичният човек се въздържа да прекрачва. Сред държав­ниците, политиците и дипломатите има много хора с непоколебими мо­рални принципи. Един от корените на международния морал поради това се крие в морала и чувството за справедливост, заложени в съзнанието на държавните мъже. В личностен план моралните критерии оказват влия­ние върху действията и поведението на индивидите. Независимо от общественото им положение, в процеса на международното общуване моралните критерии и норми за поведение се внасят в него от простото обстоятелство, че разбирането за достойното и за моралното не може да няма значение за действията и поведението на физическите лица, ко­ито персонифицирайки субектите на международните отношения, взе­мат от тяхно име външнополитическите решения. Ако политиката е мръсен занаят, би трябвало да се приеме, че всички държавници и поли­тици са мръсници или поне са хора с много съмнителни морални дос­тойнства. А оттук следва, че в цивилизованите и демократични държави онези, които гласувайки ги избират и издигат на политическите ръко­водни постове, са или също неморални, или са дезинформирани, или просто са глупци.

Всъщност, твърдението, че в международната политика господство­то на интереса изключвал влиянието на морала до голяма степен се ос­новава на едно неволно или съзнателно категорично и непроменимо противопоставяне между интереса и морала в международните дела Това е погрешно. Международният интерес въобще, и държавният интерес в частност, могат да имат различно отношение към изискванията за мо-