Отношения

Касае се за принципи, които са опора, ядро на цялата международна правна система. Те образуват базата на международната законност, за­щото са критерии за правосъобразността на всички останали норми на международното публично право. Никоя от тези норми не може да им противоречи и никой международен договор не може да има юридичес­ка сила, ако не им съответства. Взети заедно, в единството на взаимо­действието и връзката между тях, те обезпечават системността, особе­ностите и вътрешната хармония на международното публично право.

Като отнасящо се за най-общи за системата на международни отно­шения правила, действието на принципите е едновременно в две посоки. От една страна, всеки международноправен субект може да изисква от другите субекти безусловно да ги спазват в отношенията им с него, и от друга страна, той самият е длъжен да ги спазва в отношенията си с тях.

Началните корени на много от принципите са в международния оби­чай, но днес всички те са изразени в множество международни договори и други международни документи. Те са основополагащи за Организа­цията на обединените нации и най-главните от тях са записани в нейния устав. През 1970 г. на своята XXV сесия Общото събрание на ООН прие и специална декларация, в която всички държави се призовават неотклон­но да спазват във взаимните си отношения следните принципи:

• Да се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила против териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъ-

382 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

вто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените на­ции

• Да уреждат международните си спорове с мирни средства така, че да не поставят в опасност международния мир и сигурност, както и справедливостта

• Да не се намесват в работи, които по естеството си са от вътреш­ната компетентност на която и да е държава

• Да развиват всестранното си сътрудничество за укрепване на международния мир и сигурност

• Да зачитат равенството в правата на всички народи, както и пра­вото им на самоопределение

• Да спазват суверенитета и равенството на всички държави

• Да спазват добросъвестно поетите от тяхдоговорни задължения.

Относно съществуването на основни принципи и начала на между­народното право, относно това че спазването им е всеобщо и представ­лява императивно задължение, относно това че взети заедно те образу­ват основния корпус на jus cogens и че всеки международен договор или отделна норма, която им противоречи не може да има юридическа сила няма съмнения и те са общопризнати положения в доктрината. Закрепе­ни са в множество международни договори, а и в междудържавната прак­тика. Но в политическите и правните документи, в които тези принципи и начала се изброяват, съществуват различия. Затова е трудно да се до­каже безспорно, че съществува общоприето и юридически закрепено тяхно изчерпателно изброяване. Впрочем, дори в някой момент това съгласие да бъде постигнато, системата на основните принципи и нача­ла на международното право винаги ще трябва да остане отворена за развитието, за формирането и за въвеждането на нови основни начала и принципи, а оттук и самата изчерпателност неизбежно ще остава вре­менна.

Движения към по-ясно очертаване на кръга на основните начала и принципи на международното право представляват освен провъзгласе­ната през 1970 г. от Общото събрание на ООН Декларация за принципи­те на международното право, за която вече стана дума, така и приетият през 1975 г. в Хелзинки Заключителен акт на съвещанието за сигурност

1.6. Юридическа нормативна подсистема па международните... 383

и сътрудничество в Европа. Но и двата международни документа нямат перфектна, неоспорима юридическа сила, вторият въпреки участието на САЩ и Канада има предимно общоевропейско значение, а броят на посочените в тях принципи не е еднакъв - в декларацията те са 7, а в Заключителния акт са десет.

Не може обаче да има съмнение, че онези принципи, които в над­лежната перфектна юридическа форма вече са изразени в Устава на Орга­низацията на обединените нации, поради естеството на този фундамен­тален правен документ са общопризнати и затова имат императивната сила на jus cogens. Затова, без да правим опит за изчерпателно изброя­ване, следва да очертаем най-същественото в съдържанието им.

Основното съдържание на принципа на суверенитета се изразява в пълновластието на държавите по отношение на техните граждани, по от­ношение на всички лица, намиращи се върху тяхната територия, както и независимостта в отношенията им една с друга. Това означава, че те са свободни да решават по своя воля всички въпроси на вътрешната и външна­та си политика. Тази свобода обаче не е безгранична, защото основавайки се на международното право и изразена и защитена от него, тя не може да стои по-високо от самото право и е недопустимо по никакъв начин и при никакви обстоятелства да му бъде противопоставяна. Принципът се отна­ся за отношенията межлу държавите, за отношенията на всяка от тях към другите държави, както и за отношението на другите към нея, но не и за отношението на която и да е държава към международното право. Никоя държава не може да се позовава на своята суверенност и на какъвто и да е свой интерес, за да извършва действия, които са противоправни. Държа­вата не може да бъде „суверенна" по отношение на самото право.

Суверенността е юридическо качество на субекти на международ­ното право, каквито предимно са държавите. Своеобразна суверенност, обаче не в международноправен смисъл, имат и останалите субекти на международните отношения, тъй като всеки от тях юридически също е свободен в своите решения и при вземането им юридически не зависи от другите. Когато неправителствени субекти на международни от­ношения взаимодействат, те се водят от техните интереси и зависят само от нормите на вътрешното право в тяхната страна и от договор­ни задължения, които доброволно са приели. А какви са изисквания­та и ограниченията, които тези норми съдържат, суверенно се опреде­ля от националната им държава. Ще рече, че своеобразната независи-

384 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

мост и „суверенност" на недържавните субекти е вторична и е произ­водна от първичната суверенност на държавите.

Спазването на принципа на суверенитета има много голямо значе­ние за по-малките държави. Големите и силни държави обикновено са достатъчно мощни, за да защитават своята независимост и суверенитет. Израз на суверенността на държавите е и липсата на правна необходи­мост при възникването им да бъдат признавани, за да бъдат третирани от другите държави като субекти на международно право. Тяхната суве­ренност не се нуждае от признаване и затова възниква със самия факт на появяването им в международното общество.

Има много близка връзка и взаимозависимост между принципа на суверенитета и принципа на равноправието. Затова често ги съе­диняват в един общ принцип, определян като принцип на суверенно­то равенство. Така е решен въпросът и в чл. 2 на Устава на ООН, в който се посочва, че организацията е основана върху принципа на суверенното равенство на всички нейни членове. Над суверенния ни­кой не може да има власт и никой не може да претендира, че поради едни или други негови качества има повече права от него. Суверен­ните са равни. От юридическото равенство следва, че като членове на международната общност, колкото и големи да са фактическите им неравенства, субектите еднакво са длъжни да спазват международ­ното право и да изискват това от другите и че никой не може да възла­га юридически задължения на другите, без те да са дали съгласието си за това.

Принципът за ненамесата в дела, които са от вътрешна ком­петентност на държавите е изразен в Устава на ООН така: „Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на обе­динените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава, нито да изисква от членовете да представят такива въпроси за уреждане съобразно с насто­ящия устав". Принципът е много тясно свързан с принципите за сувере­нитета и равенството. Намесата в дела от вътрешната компетентност на държавите нарушава едновременно и равенството, и суверенността. Ключово значение за определяне факта на намесата има терминът „вътрешна компетентност на държавите". Към тази компетентност спа­дат решенията, отнасящи се за политиката и правото в рамките на тях­ната територия, както и по отношение на техните граждани.

1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 385

Точният смисъл на термина обаче не е изключително териториа­лен. Каква ще бъде външната политика на държавите в различни части на света също е вътрешен въпрос. Той е въпрос, изцяло отнесен към вътрешната им компетентност, макар че външната им политика се реа­лизира извън тяхната територия. Така е, защото поведението върху меж­дународната сцена е предмет на външнополитически решения, за взема­нето на които страните трябва да са напълно свободни и никой по ни­какъв начин не трябва да им се намесва.

Изискванията на националния правен ред важат за гражданите на страната и тогава, когато те се намират извън територията на национал­ната им държава. Като формулира този принцип обаче, Уставът на ООН съдържа и едно много важно ограничение за неговото прилагане. То от­ново е свързано с недопустимостта на позоваване на принципите, кога­то се касае за поведение, много сериозно нарушаващо или заплашваше да наруши международното право. Принципът не може да се прилага, когато Организацията на обединените нации взема решения и пристъпва към действия, представляващи мерки в случаите на заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия. В тези случаи в интерес на запаз­ването на международния мир и сигурност организацията може да изра­зи и дори със сила да наложи императивни искания, отнасящи се и до вътрешната компетентност на опасно нарушилите международното право държави.

Принципът, че трябва добросъвестно да се спазват поетите юридически задължения също е изразен в Устава на ООН. В чл. 2 е записано, че членовете на организацията са длъжни да спазват доб­росъвестно поетите от тях по силата на устава задължения. Макар така формулиран, текстът да се отнася за добросъвестното изпълнение на уставните задължения от членовете на организацията, с него по съще­ство се изразява и утвърждава общият принцип, за който най-често се използва формулировката му на латински, защото е дошъл още от рим­ското право: „Pacta sunt servanda", („Договорите трябва да се спазват"). Той вероятно е и най-древният от всички принципи на международното право и това е свързано с неговото значение и същност - изразява оно­ва, което най-вече отличава правните норми от всички други правила за поведение - тяхната юридическа задължителност. Ако той би бил изос­тавен, отхвърлен или пренебрегван, договорите ще се лишат от ефек­тивност и международното право, чийто основен източник са те, ще пре-

386 ОСОБЕНА ЧАСТ; ПОДСИСТЕМИТЕ

стане да действа. На този принцип преди всичко се основава и юриди­ческата нормативна функция на международното право. Неизпълнение­то на поетите с договорите правни задължения дава основание към на­рушителите да бъдат прилагани и мерките за принуда. Без добросъвест­ното изпълнение на договорните задължения не биха могли да съще­ствуват и да бъдат защитени никакви и ничии права.

Задължението да се спазват поетите с международен договор задъ­лжения естествено се отнася за страните в договора и не се отнася за третите страни. Но тъй като договорите са основен източник на между­народното право и са най-широко използваният начин за установяване на юридически отношения в международната система, смисълът и зна­чението на принципа са универсални, защото всъщност изразяват задължаващата сила на правото и на неговите норми.

Такива са и някои от съображенията, които подтикват в доктрината някои теоретици на правото да поддържат тезата, че този принцип е първоизточник за цялото право, тъй като той очертава изходна точка и главна опора, върху която се основават всички останали принципи и нор­ми. Според тях той е първоначалото на цялото право. Всички други ос­новни принципи са изразени и основани на съгласие и ако договорите престанат да се изпълняват, всички останали принципи целокупно ше загубят значението си. В случай, че бъде изоставен който и да е друг принцип на международното право, макар и сериозно увредена, регули­ращата функция на международното право ще се запази, докато изоста­вянето на принципа за спазването на договорите би срутило цялото меж­дународно право.

Естествено, принципът действа само за договорите, които са дей­ствителни, т.е. за онези договори, които са сключени между правоспо­собни субекти, изразяват свободната им воля и са правомерни не само от гледна точка на начина на сключването им, но и с оглед на тяхното съдържание, обект и цели. Недействителните международни договори са извън света на правото. Тяхното сключване няма правен ефект и ие поражда никакви юридически права и задължения.

Както и други принципи, този принцип не допуска изключения, тъй като всяко изключение би предизвикало сериозно смущение в юриди­ческото регулиране на международната система. Съществуващата в международното право „clausula rebus sic stantibus" („правило за про­менените обстоятелства") не му противоречи и не ограничава негово-

1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 387

то действие. Това дошло от международния обичай правило е изрично изразено в чл. 62 на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г. Според него всяка участваща в международен договор страна може да се позове на коренна промяна на съществуващи при сключва­нето на договора обстоятелства, които са били съществено основание за неговото подписване или на настъпило коренно изменение в сфера­та на поетите от нея задължения, за да поиска неговото прекратяване (или ако той е многостранен договор, да излезе от него). Действието на принципа не се ограничава или изключва и докато не е прекратен, договорът трябва да бъде неотклонно спазван. Само че когато се дока­же, че клаузата може да се приложи, задължението отпада поради про­стия факт, че самият договор е престанал да съществува. Освобожда­ването от задълженията е резултат от прекратяването на договор, за­това не може да бъде негово неизпълнение, не може да бъде нарушен договор, който е прекратил действието си. Спирането на изпълнение­то на задължения по двустранен договор в отговор на съществени на­рушения на договора от другата страна също не накърнява действието на принципа, тъй като се касае за ответна мярка на нарушение, извърше­но от насрещната страна. В този случай се разрушава изцяло правната връзка, защото се разбива лежащата в основата на всяко право рецип-рочност на права и задължения.

Забраната да се употребява сила в международни отношения е един от най-новите принципи на международното публично право. Почти до средата на XX век се счита, че всяка забрана да се използва за външнополитически цели силово превъзходство би представлявало не­допустимо ограничаване на суверенитета на държавите. Липсата на тази забрана стана една от основните причини за неефективността на Обще­ството на народите. Уставът на тази организация признаваше право на участващите в нея държави, при условие, че са изчерпали мирните про­цедури за решаване на международните спорове и че са изчакали поне З месеца, преди да открият военни действия, да прибягнат дори и към вой­на, щом преценят, че се налага да защитят много съществени техни ин­тереси. Крачка в посока към забраняването да се употребява силата в международни отношения стана сключването през 1928 г. в Париж на многостранен договор, забраняващ агресивната война („Пакт Бриян -Келог"). Договорът обаче забрани само най-крайната форма на употре­бата на въоръжената сила, а не самата употреба на силата въобще. Уста-

388 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

вите на Нюрнбергския трибунал и на Токийския трибунал, както и една, приета през 1946 г. още в първата сесня на Общото събрание на ООН декларация потвърдиха, че вложената в Устава забрана вече е станала част от действащото общоприето международно право.

В устава на ООН забраната да се употребява сила в международни­те отношения е значително разширена. Точка 4 на чл. 2 гласи: „Всички членове на организацията се въздържат в международните си отноше­ния от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е начин, несъвместим с целите на ООН". Както се вижда, от една страна забраната се отнася не само за агресивната война, но се има предвид всяка неправомерна употреба на сила. От друга страна, заб­раната обхваща не само ефективното прибягване към силата, но и зап­лахата с нейната употреба. Освен това се очертава ясен критерий за не­правомерността на употребата - по начин, който би бил несъвместим с целите на Организацията на обединените нации. Общата характеристи­ка на тези начини е изрично назована - посегателствата от една държава против териториалната цялост и политическата независимост на друга държава. И най после, кръгът на забраната не е ограничен само в рамки­те на страните, които членуват в организацията. Забранява се всяка не­правомерна употреба на силата, независимо от това дали жертвата е членуваща в ООН държава или се касае за държава, която не е членка на организацията.

От текста на чл. 2 на устава на ООН се вижда, че ключовите понятия в него, понятията които определят както предмета, така и обхвата на забраната, са понятията „сила" и „начин на употреба". Армиите на държа­вите са въоръжена сила и привеждането им в действие против друга държава попада в обхвата на забраната. Но привеждането в действие на армиите не е единственият начин да се използва въоръжената сила в международните отношения. Въоръжена сила са и всякакви групи и фор­мации, употребяващи оръжие за постигане на политически цели - теро­ристични групи, въоръжени наемници, неармейски въоръжени групи, партизански формирования и др. Затова организирането, подстрекава-нето, участието или оказването на помощ за такива формации от една държава, с цел осъществяване на действия против друга държава също е нарушение на забраната, тъй като е свързано с неправомерна употреба на въоръжена сила.

1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 389

Не би могло да има съмнение, че употребата на въоръжена сила е най-явният и най-опасният случай на употреба на сила в международните отношения. Но той съвсем не е единственият. Не е случайно, че в цити­рания текст прилагателното „въоръжена" не е употребено и затова поня­тието „сила" би трябвало да се разбира в широкия му смисъл - употреба на сила въобще, прибягването към неправомерна силова принуда. Такава принуда в международните отношения може да се осъществява и с иконо­мически средства, и с политически натиск. Тъй като изясняването на съдържанието на понятието „сила" е важно за определяне кръга на забра­ната, във формиран от Общото събрание на ООН специален комитет, а и в изказвания на политиците, и в доктрината, се разви оживена дискусия. Специалният комитет подготви по този въпрос декларация и през 1970 т. тя бе приета от Общото събрание на ООН. Според нея употреба на сила е всеки военен, политически, икономически или какъвто и да било друг на­тиск от една държава, против териториалната цялост и политическата независимост на друга държава. Обаче колкото и авторитетно да е това тълкуване на Общото събрание, то няма юридическа сила, тъй като този орган на ООН може да приема само препоръки към членовете на организа­цията. Ето защо е вероятно дискусията да продължи.

Другото ключово понятие - „начин на употреба" - е по-ясно и без­спорно изразено, а обхватът му е широко очертан. Противоправна е вся­ка употреба или заплаха с употреба на сила в нарушаване на целите на организацията. Основните цели на ООН са изразени в чл. 1 на устава : да поддържа световния мир и международната сигурност, да се противопо­ставя на агресията, да развива приятелски отношения между нациите, основани на равноправието и самоопределението на народите, да по­стига международно сътрудничество, като международните проблеми бъдат решавани при неотклонно зачитане правата и свободите на чове­ка. За постигането на тези цели служи целият устав, а това означава, че преценката за съответствието или несъответствието на използваните начини на употребата на сила трябва да се тълкува в общия смисъл и на устава като цяло.

Употребата на сила, чиято най-остра и мащабна форма е агресив­ната война, е причина за най-големите кризи в международните отно­шения, последиците от които са трудно преодолими и са много трай­ни. Но наред с общото значение на забраната като основно начало, принцип на международното публично право, почти едновременно с

390 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ

въвеждането му той придоби ново и изключително важно значение. Това значение се различава от значението на другите принципи. Наме­сата във вътрешните работи, нарушаването на равноправието, посега­телствата против независимостта или суверенитета на която и да е държава представляват много сериозни международни нарушения, ко­ито обаче непосредствено увреждат само засегнатата държава и само косвено другите страни, правото и реда в международната система. Но в условията на ядрения век прибягването към военната сила с упот­ребата на ядрените оръжия вещае обща или почти обща гибел на пели континенти, непоправима планетарна екокатастрофа, засяга пряко, а не косвено всички държави.

Принципът за неупотребата на сила в международните отношения обаче не е абсолютен. Правото, в това число и международното право, не може да съдържа абсолютна забрана да се употребява сила, тъй като самото то не може да съществува, без да бъде подкрепено от силова принуда. Принудата, в това число и силовата принуда, е и винаги ще бъде един от начините да се гарантира ефективността и на самото меж­дународно право. Прилагането на сила. в това число и на въоръжената сила от Съвета за сигурност на ООН в защита на международния мир и сигурност е правомерно, защото съответства на правото, на целите на Обединените нации и е в интерес на международната общност. Забрана­та не се отнася също и за упражняването на неотменимото право на вся­ка държава на индивидуална и колективна самоотбрана в случай, че про­тив нея бъде извършено въоръжено нападение.

Свързан със забраната противоправно да се употребява силата е принципът за решаване па международните спорове само с мирни средства. В устава на ООН той е изразен така: „Всички членове на орга­низацията уреждат международните си спорове с мирни средства по та­къв начин, че да не поставят в опасност международния мир и сигур­ност, както и справедливостта". Смисълът е, че спорещите страни са свободни в избора на начините за уреждане на спорния проблем, но с едно ограничение - решаването трябва да бъде мирно и справедливо. Примерно посочване на такива начини се съдържат в чл. 33 на устава. Най-естественият начин са дипломатическите преговори. Те са потреб­ни при всички обстоятелства, тъй като прибягването към тях е предпос­тавка за прибягването към който и да е от другите начини. За да се из­ползва който и да било друг начин, трябва да се премине през прегово-

1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 391

ри, тъй като е нужно чрез тях да се постигне споразумение за използва­нето на което и да е друго средство. Страните могат чрез преговорите непосредствено да решат спора или да се договорят да потърсят реше­нието чрез анкета, посредничество, помирение, арбитраж, съдебно уреж­дане, прибягване към регионални органи или регионални споразумения. Изброяването не е изчерпателно и затова страните остават напълно свободни в своя избор. Не съществува също така изискване в смисъл на някаква градация, на придържане към последователност в прибягването към начините. Никой от начините няма приоритет по отношение на дру­гите начини. Страните могат да изберат което искат средство, а могат и да съчетаят различни средства. Естествено, мирното уреждане безус­ловно изключва всяка форма на военно насилие. Несполуката да се реши спорът с едно средство не премахва възможността да се потърси след това успех с помощта на друго средство. Ако обаче някоя от страните откаже да преговаря или ако страните още не са постигнали съгласие, а спорът е такъв, че продължаването му може да заплаши поддържането на международния мир и сшурност. Съветът за сигурност на ООН може да препоръча подходящи процедури и начини за уреждане, разбира се като при всички случаи вземе предвид процедурите, които страните вече са приели.