298 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
национални интереси е, че те не засягат пряко интересите на други нации. Те не се реализират или защитават върху международната сцена. Тяхната защита е в сферата на вътрешната политика. Защитата на суверенитета и независимостта на страната или на териториалната й неприкосновеност са външнополитически национални интереси. Външната политика защитава именно такива международни интереси и те се отстояват в сферата на международните отношения. Субекти на международните национални интереси са нациите и те предимно чрез външната политика на държавите ги отстояват върху световната сцена. Смесването на тези толкова различни национални интереси крие неблагоприятни последици както за вътрешната, така и за външната политика
Между вътрешните и външните национални интереси има връзка и съответствия. Те представляват единен комплекс и поради това нарушаването на едните обикновено вреди на другите. Но в същото време разграничението остава, защото реализацията и защитата се осъществяват със специфични за всяка от двете разновидности средства. А и по същество се различават. Реализацията и защитата на вътрешните национални интереси се постига от вътрешния треа.Международната практика многократно е показвала, че опитите да се уреждат въпроси, свързани с вътрешни национални интереси със средствата на външен натиск или външна намеса, например с нейна помощ да се осигури граждански мир или да се прекратят вътрешни етнически или религиозни конфликти е непродуктивен, дори и тогава, когато се прави от най-благородни намерения. В повечето случаи вместо да се решат проблемите, те се задълбочават, а се пораждат и нови, още по-сложни.
От друга страна, извънредно неблагоприятно е. когато външната политика започне да изхожда не от същинските международни национални интереси, а от вътрешнополитически съображения и интереси. Употребата на външната политика за вътрешни цели е практика много зловредна за страната, в която това става. Такава практика е съблазнителна за борещите се вътрешни политически сили, но за националните интереси тя е опасна, понякога е и пагубна. Прибягването към нея показва, че съответната сила поставя собствените интереси по-високо от националните и поради това е готова да ги жертва, само за да получи егоистична изгода. Изменяйки на национални интереси, такава сила става опасна и за нацията.
!.2 Политика и политически отношения 299
Националните интереси имат само една обективна основа - жизнените потребности на нацията. Всяко извеждане като национални на потребности и интереси, които всъщност са партикуларни, уврежда същинските национални интереси. Интересите на части от нацията могат да съвпадат с националните, но могат и да не съвпадат. Когато не съвпадат, за да бъдат надеждно защитени, националните интереси трябва да имат абсолютен приоритет.
Защитаваните в международни отношения национални интереси са трайни, но не са неизменни. Трудно могат да се изразят изчерпателно и категорично веднъж завинаги, тъй като са свързани с променящата се международна среда. Но те не се променят всеки ден. Много от тях са свързани с непреходни или много трайни елементи в средата, каквито са географското разположение или исторически възникнали дадености. А и в кръга на тези интереси остава защитата на непреходни ценности, като национална независимост, външна сигурност, суверенитет, равенство или възможността за свободното развитие и благоденствие на нацията.
Следването и защитата в международните отношения на националните интереси не означава да се върви по линията на противопоставяне на справедливи и правосъобразни интереси на други нации. В огромния брой случаи реализирането на националните интереси не засяга неблагоприятно интересите на другите нации. А тогава, когато наистина има противоречия, пътят на разумния компромис е най-вярната линия за външнополитическо поведение.
Обективната основа на националните интереси сама по себе си далече не е достатъчна, за да обезпечи подчиняването на външната политика на тях. Нужно е потребностите да се осъзнаят и трябва националните интереси да бъдат достатъчно ясно и точно изведени от тях.
Обективният научен анализ може много да допринесе за осъзнаването и за правилното разбиране на националните интереси. Но истинската гаранция за надеждно свързване на външната политика с тях винаги остава О-бщественият контрол над външнополитическите решения, над външнополитическия курс на страната и над сключваните от нея политически, икономически и други съглашения и договори. Предпоставката е Демократичността на вътрешния политически живот на нацията и откри-тостта и гласността на следваната от правителството външна политика.
Дипломатическите отношения заемат особено място в общия комплекс на междудържавните отношения. Те са един от начините за тяхното
300 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
осъществяване. Поддържат се между държавите от специализирана система от органи, използващи мирни начини и способи за постигане на външнополитическите цели на държавите. Към дипломатическата дейност се отнася и официалната дейност на ръководителите на държавата, на министерствата на външните работи, на съответните служби в тези министерства, както и дейността на техни служители, дейността на официалните делегации в международните организации, конференции и срещи. Тъй като тези отношения се осъществяват винаги чрез държавни органи и от името на държавата и тъй като чрез тях се поддържа непрекъснато взаимно представителство на държавите, те винаги са политически отношения, независимо от това какви въпроси уреждат - икономически, юридически, културни, военни или други отношения. Това е едно от проявленията на универсалната международна субектност на държавите. Дипломацията е най-главното и ефективно средство на външната политика.
Дипломатическите отношения са форма на непрекъснато във времето представителство на държавите една пред друга. Те са основният инструмент за уреждане на възникващи проблеми, за съгласуване на интересите и за подготвяне на споразуменията за тяхното задоволяване. Заедно с това, поддържането на дипломатически отношения чрез постоянни представителства е един от най-важните източници и канали за взаимно информиране на правителствата, за предприемане на своевременните им реакции в променящата се обстановка, за избягване на недоразуменията и грешките, които иначе биха могли да имат много неблагоприятни последици.
Заедно с поддържането на дипломатически отношения, външнополитическите цели на държавите се постигат и чрез дейността на други органи, осъществяващи отношения, пресичащи държавни граници, но непредставляващи дипломатическа дейност. Така например, един поддържан в странство културен център би развивал специфичната си дейност в областта на културата. Неговата дейност не ще се отнася към сферата на дипломацията, макар винаги да остава свързана с целите на външната политика.
За разлика от другите международни отношения (включително и останалите форми на външнополитически отношения ), дипломатическите отношения не възникват автоматично. За да възникнат е потребен специален акт, изразяващ съгласието на двете страни. Дипломатически-
те отношения винаги имат договорна основа, която се отнася за размяна на постоянни дипломатически представителства, за тяхното седалище и за техния клас. Но макар за установяването им да е нужно взаимно съгласие, прекратяването им поначало е едностранен акт. Поддържането на дипломатически отношения улеснява сътрудничеството между страните, но не е условие, без което да е невъзможно съществуването и на други форми и начини за отношения и връзки (например икономически или културни отношения, спорадични политически връзки и др.), без да бъдат установени дипломатически отношения.
Установяването на дипломатически отношения изразява заинтересованост и желание у страните да развиват етношенията си. Едностранното им прекъсване представлява крайно недружелюбен акт, показващ, че извършващата го страна вече не намира за възможно уреждането на отношения по пътя на контакти и преговори. Много често този акт предхожда въоръжен конфликт. Състоянието на война автоматично прекратява дипломатическите отношения, но краят на войната не води към автоматичното им възстановяване.
Възникващи проблеми в отношения на държави, които не са установили дипломатически отношения и не поддържат поради това постоянни дипломатически представителства, могат да се уреждат и чрез външнополитически представителства ad hoc, т.е. чрез изпращане на временни мисии. Обикновено така се постъпва след края на война, която е прекъснала нормалните дипломатически отношения през периода до тяхното възстановяване. Например отношенията между България и САЩ, СССР и Великобритания след края на втората световна война, от сключването на примирието през 1944 г. до влизането в сила на мирния договор от 1947 г., бяха поддържани чрез Съюзническа контролна комисия. Но в огромния брой случаи, когато възникнат проблеми в двустранните отношения или в отношенията между повече страни се изпращат делегации, упълномощени да преговарят и да сключат споразумение за тяхното решаване. По същия начин се постъпва при сесиите на международните правителствени организации, освен в случаите, когато към тях има учредено постоянно представителство.
Термините „дипломатически" и „дипломация" идват от гръцката дума „диплома", която е означавала прегънат на две лист или две плоскости, прилепени така, че помежду им да се запази написан върху тях текст. При формирането на термина се е имало предвид, че се касаело
302 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
за документ, удостоверяващ положението и правомощията на отиващо да преговаря лице, т.е. дипломатът е лице, притежаващо „диплома". В наши дни този документ се нарича „акредитивно писмо", но такова писмо се дава не на всички дипломати, а само на ръководителите на постоянните дипломатически мисии. Останалите дипломати не се акредитират по този начин, а се изпращат и се отзовават в постоянните представителства от ръководството на външнополитическото ведомство на всяка държава. Принадлежността на лицето към дипломацията се определя със съответно решение на управомощения държавен орган и с даването на това лице на дипломатически ранг. Терминът „дипломация"не е връстник на самата дипломация. Тя е съществувала и в древността, а терминът се е появил през XVII век, когато дипломацията се е професионализирала.
Всъщност думата „дипломация" не се употребява еднозначно. Използва се в три различни значения :
• Схваната като название па дейност, тя означава съвокупността от качества, умения и способности за постигане на благоприятни споразумения. В зависимост от равнището на дейността, за която се отнасят, може да се касае за качества, умения и способности на националната дипломация въобще или за качества, умения и способности на индивиди, занимаващи се с дипломация.
• Схваната като функции па специализирана система от органи, тя означава активност, целяща поддържане на постоянни връзки и представяне на държавата в отношенията й с другите субекти на международни отношения (държави, съюзи, международни организации и други); водене на преговори за разрешаване на съществуващи проблеми; подготовка и сключване на договори и споразумения, уреждащи междудържавните отношения; участие в международни организации, конференции и срещи и др.
• Схващана в третото си значение, като система от органи, тя се употребява като синоним на самата специализирана система от държавни органи, предназначени да осъществяват дипломатическата дейност.
Често се поставя въпросът дали схващана като вид дейност дипломацията е наука или е изкуство. Съображенията, че дипломацията е на-
ука се основават на обстоятелството, че за да се осъществява успешно тази дейност, е потребна специална подготовка, нужни са знания : езици, международно право, история, икономика, география, сведения за страната, където ще се осъществява дипломатическата дейност и още много друго. В развитите страни съществуват специални институти, школи и висши училища, където се обучават дипломатически кадри.
Съображенията в подкрепа на втората теза се основават на обстоятелството, че макар да е нужно дипломатът да бъде културен, образован и подготвен човек, това съвсем не е достатъчно. Дори и да се завършат няколко художествени академии и висши училища, велик художник не се става, ако липсва талант. С дипломацията е също така. Дипломатът трябва да има талант, природни дарби, голям опит и качества, които не всеки човек притежава ( наблюдателност, тактичност в поведението, личен чар, бързи реакции, търпение и здрави нерви, широка култура, способност да общува и да установява контакти, красноречие, въображение и разкованост на съжденията, умение да се държи в обществото и още много друго), които не могат да се научат по учебник.
Верният отговор съчетава едното и другото - дипломацията е и наука, и изкуство, които се постигат нелесно в продължение на годините и не от всеки човек. Противно на някои убеждения, дипломатическата работа е много отговорна и трудна. Дори такива, изглеждащи на лаика дейности от сферата на „сладък живот" като посещаване на приеми, коктейли, обеди и вечери, поддържането на връзки, пътувания и живот в чужбина, занимания със спорт, посещения на концерти и театрални представления и много други активности често са неразделна част от трудовото ежедневие на дипломата. И при тях той винаги е нащрек, отговорно трябва да преценява всичките си жестове и постъпки, да предава и да събира информация, да установява полезни връзки. Впрочем, тези дейности съставляват малка и съвсем не най-важната част от неговата заетост. Основната част е свързана с извършването на пряка служебна дейност, подготвяне и четене на официална и неофициална документация, поддържане на официални и неофициални контакти, участие в преговори, уреждане на административни въпроси и много друго.
Дипломатическият труд е творчески труд, изискващ трезво мислене и способност да се вземат нестандартни решения. Заедно с това от дипломата се изисква способност да се поемат големи отговорности и желязна дисциплина. Както чиновниците, дипломатите са държавни слу-
304 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
жители. Но с това приликата почти се изчерпва. Разликата е, че всички други служители представляват службата си в рамките на работното си време, докато дипломатите представляват нацията и държавата си през всеки час от денонощието. Другите държавни служители осъществяват професионалната си дейност в отношения със своите съграждани, докато дипломатите правят това в отношения с чужди граждани, с други правителства и в други държави. Дипломатът не е просто висш и висококвалифициран чиновник, а е лиие, което представлява своята страна в друга държава. Предприеманите от него действия ангажират не отделната служба, а държавата, която той представлява.
Дипломатът не би могъл да изпълнява добре своите отговорни функции, ако не се ползва с доверието на своите партньори в страната, където е акредитиран. Затова преди изпращането на всеки нов ръководител на постоянно дипломатическо представителство е необходимо да се поиска агреман, т.е. изрично изразено съгласие на приемащата страна даденото лице да заеме гози пост. За останалите дипломати това не се прави, но приемащата страна винаги може да ги приеме. По правило искането за агремана се прави в свободна форма и конфиденциално. В съответствие с правилата на международната вежливост, отговорът се дава във възможния най-кратък срок. Когато той е положителен, това означава, че новият ръководител на постоянното дипломатическо представителство е „persona grata" {желана личност). Когато приемащата страна има някакви резерви към лицето, за което се иска агреман, тя най-често не изразява изрично отрицателното си становище, а просто не отговаря на направеното искане. След изтичане на разумен срок поискалата агремана страна разбира подадения знак, че трябва да търси друго решение.
За да изпълнява свободно сложните си и отговорни функции в страната, където е акредитиран, намирайки се в чужбина, дипломатът се ползва от редица привилегии и имунитети: лична неприкосновеност, неприкосновеност на жилищните и служебните помещения, освобождаване от данъци и мита, свобода да поддържа връзка със собственото правителство (включително шифрована) и други. С неговите лични привилегии и имунитети се ползват и членовете на неговото семейство. С определени, но с no-ограничен обем привилегии и имунитети се ползват членовете на недипломатическия администативно-технически и обслужващ персонал в представителствата в чужбина (при условие, че не са гражданина приемащата държава).
1.2 Политика и политически отношения 305
Имунитетите и привилегиите не правят дипломата безотговорен. Напротив, те още повече подчертават неговите отговорности и в никой случай той не трябва да злоупотребява с тях. Нишо не може да свали и отговорността пред неговия народ, правителството, законите на неговата държава и съвестта му. Личната неприкосновеност не го освобождава от задължението да спазва и законите на страната, в която се намира. В случай, че ги наруши, той може да бъде обявен за „persona non grata" (нежелана личност) и трябва да напусне страната, в която е акредитиран.
Изпълнявайки функцията си да следи политиката и политическия живот в страната, в която е акредитиран, дипломатът е „очи и уши" на своето правителство. От качеството на неговата информация в голяма степен зависят и вземането на правилни външнополитически решения, и състоянието на отношенията с неговата страна. Ежедневие му е непрестанният стремеж да събира информация, но за да постига това, той не следва да нарушава законите на приелата го държава. Не трябва и да се намесва по никакъв начин във вътрешните й работи. Дипломатите не трябва да са шпиони.
И все пак, колкото и категорично да е последното правило, в практиката то се нарушава от почти всички държави. Дипломатическото прикритие често се използва от агенти, работещи за външнополитическото разузнаване. Независимо от толкова широкото разпространение на тази практика, не може да не се признае, че тя се отразява неблагоприятно както на дипломацията, така и на разузнаването.
Служебното положение и старшинството на дипломатите се изразяват от утвърдилите се първоначално като обичай, а днес и с юридически правила, дипломатически класове и рангове. Класовете са свързани с равнището на постоянното дипломатическо представителство, определят се по споразумение между поддържащите дипломатическите отношения страни и обикновено се дават на неговия ръководител (главата на постоянното представителство). Съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. теса три:
• Посланик или нунций (последното название се употребява, когато се касае за представител на Ватикана).
• Пълномощен министър или интернунций
• Шарже д"афср (изпълняващ длъжността).
Дипломатите от първите два класа се акредитират към държавните глави, а тези, които са от третия - към министъра на външните работи
306 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
Дипломатическите рангове са служебни звания на дипломатическия персонал в съответното постоянно представителство или министерство на външните работи и определят мястото, което дипломатът заема в йерархията на дипломатическата служба. Съществуват различия в отделните страни, но в основното тези рангове са сходни в дипломатическите служби на почти всички държави;
• Посланик
• Пълномощен министър
• Легационен съветник
• Легационен секретар
• Аташе
Всеки ранг може да има различни степени - например „първи секретар", „втори секретар" или „трети секретар". Дават се от ръководителя на външнополитическото ведомство.
Дипломатическите класове и рангове имат значение само за старшинството и за дипломатическия протокол. Във всичко останало положението на дипломатите е еднакво - ползват еднакви привилегии и имунитети, уважение и защита на личността и достойнството от приелата ги страна.
Отношението между външната политика и дипломацията е както между цел и средство. Дипломацията е средство на мирната външна политика. Политиката определя качествата на дипломацията, основните й задачи, методите и средствата, с които си служи. Но дипломацията не е единственото средство на външната политика. Външната политика използва паралелно с дипломацията много и различни средства и не всички от тях се отнасят към политическата сфера - икономически връзки и влияния, културно проникване, идеологически внушения, финансов натиск и много друго. Обикновено тези средства се определят като парадипломатичсски средства. Практиката на някои страни не се отказва и от средства, кош о плътно се приближават или напълно съвпадат с диверсията, политическия и икономическия шантаж, психологическата война, дезинформациите, подкупването на политически лидери и много друго от този род. При все че с тези средства също се преследват външнополитически цели. те нямат общо с дипломацията и про гиворечат не само на законността и морала, но рушат нормалните, естествените и взаимноизгодни външнополитически отношения.
Най-широко практикуваните методи, към които прибягва дипломацията са:
• двустранни и многостранни преговори
• официални и неофициални срещи и разговори
• конференции и съвещания
• подготвяне и сключване на международни договори и споразумения
• предаване и получаване на външнополитическа информация
• огласяване на документи и други материали и др.
Основно значение имат двустранните отношения, които държавите поддържат една с друга. Обаче наред с поддържането на отношения между държавите на двустранна основа, развитието на международните отношения все повече тласка към формите на многостранна дипломация, изразяваща се в дипломатическа дейност , в която едновременно участват повече от две страни. Средища на такава дейност са бързо увеличаващите броя си международни правителствени организации. Значението на многостранната дипломация особено пораства в наши дни не само защото тя е основно средство за решаване на жизнено важни за всички страни глобални проблеми, но и защото се прилага широко в увеличаващите своето значение международни правителствени организации и интеграционни форми и структури.
При дипломатическите контакти и срещите, на конференции, при визити, приеми и други форми на дипломатическата активност общуването е устно. Непосредствените контакти, в които устно могат да се дадат или да се получат допълнителни пояснения, търпеливо да се обсъди проблемът и заедно да се потърсят вариантите за неговото решаване са най-гъвкавата форма на дипломатическата активност. В нея ярко изпъкват личностните качества на дипломата, неговият професионализъм, умението му мигновено и точно да реагира, да убеждава, да аргументира, да маневрира и да търси взаимноприемливи решения.
В тази си дейност дипломатът се води от дадените му инструкции. Той няма право да ги нарушава. Но възможно ли е да се напише инструкция как при всеки конкретен случай да се държи със събеседника си, как да го предразположи, как да се аргументира, какъв вариант на лично поведение да възприеме и много друго? Дипломатът трябва да знае какво може да каже, как да го каже, а ако е потребно и кога да премълчи. От значение
308 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
са не само неговата образованост, култура, научна подготовка, но тъкмо в тези случаи на преден план излиза дипломацията като изкуство.
Погрешно е мнението, че в този род дейност най-важното е умението да се манипулира с истината по такъв начин, че да се заблуди партньора, макар понякога и това да се прави. Използването на неистини може да създава предимства, но те траят докато стане известна истината, а и използването им се заплаща скъпо, тъй като трайно рушат ценности, каквито са достойнството и кредитът на доверие. Добрата дипломация не си служи с лъжи.
В дипломацията значително място заема и писмената форма. Дипломатическата преписка позволява точно и категорично да се формулират становищата на страните. Неспециалистите често се оплакват, че в дипломатическите документи езикът бил сух, често се срещали скучни повторения и еднообразни фрази. По този повод е добре да се напомни, че това не всякога е предизвикано от липса на въображение или на литературен талант. Породено е от необходимост. Дипломатическата преписка не е литературно произведение. Нужна е прецизност и често еднообразните фрази не са израз на езикова бедност, а са резултат от използването на политически формули, по съдържанието на които вече има единно разбиране. Всеки дипломатически документ като че ли трябва да се чете по три пъти :
Сподели с приятели: |