Касае се за принципи, които са опора, ядро на цялата международна правна система. Те образуват базата на международната законност, защото са критерии за правосъобразността на всички останали норми на международното публично право. Никоя от тези норми не може да им противоречи и никой международен договор не може да има юридическа сила, ако не им съответства. Взети заедно, в единството на взаимодействието и връзката между тях, те обезпечават системността, особеностите и вътрешната хармония на международното публично право.
Като отнасящо се за най-общи за системата на международни отношения правила, действието на принципите е едновременно в две посоки. От една страна, всеки международноправен субект може да изисква от другите субекти безусловно да ги спазват в отношенията им с него, и от друга страна, той самият е длъжен да ги спазва в отношенията си с тях.
Началните корени на много от принципите са в международния обичай, но днес всички те са изразени в множество международни договори и други международни документи. Те са основополагащи за Организацията на обединените нации и най-главните от тях са записани в нейния устав. През 1970 г. на своята XXV сесия Общото събрание на ООН прие и специална декларация, в която всички държави се призовават неотклонно да спазват във взаимните си отношения следните принципи:
• Да се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила против териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъ-
382 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
вто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации
• Да уреждат международните си спорове с мирни средства така, че да не поставят в опасност международния мир и сигурност, както и справедливостта
• Да не се намесват в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава
• Да развиват всестранното си сътрудничество за укрепване на международния мир и сигурност
• Да зачитат равенството в правата на всички народи, както и правото им на самоопределение
• Да спазват суверенитета и равенството на всички държави
• Да спазват добросъвестно поетите от тяхдоговорни задължения.
Относно съществуването на основни принципи и начала на международното право, относно това че спазването им е всеобщо и представлява императивно задължение, относно това че взети заедно те образуват основния корпус на jus cogens и че всеки международен договор или отделна норма, която им противоречи не може да има юридическа сила няма съмнения и те са общопризнати положения в доктрината. Закрепени са в множество международни договори, а и в междудържавната практика. Но в политическите и правните документи, в които тези принципи и начала се изброяват, съществуват различия. Затова е трудно да се докаже безспорно, че съществува общоприето и юридически закрепено тяхно изчерпателно изброяване. Впрочем, дори в някой момент това съгласие да бъде постигнато, системата на основните принципи и начала на международното право винаги ще трябва да остане отворена за развитието, за формирането и за въвеждането на нови основни начала и принципи, а оттук и самата изчерпателност неизбежно ще остава временна.
Движения към по-ясно очертаване на кръга на основните начала и принципи на международното право представляват освен провъзгласената през 1970 г. от Общото събрание на ООН Декларация за принципите на международното право, за която вече стана дума, така и приетият през 1975 г. в Хелзинки Заключителен акт на съвещанието за сигурност
1.6. Юридическа нормативна подсистема па международните... 383
и сътрудничество в Европа. Но и двата международни документа нямат перфектна, неоспорима юридическа сила, вторият въпреки участието на САЩ и Канада има предимно общоевропейско значение, а броят на посочените в тях принципи не е еднакъв - в декларацията те са 7, а в Заключителния акт са десет.
Не може обаче да има съмнение, че онези принципи, които в надлежната перфектна юридическа форма вече са изразени в Устава на Организацията на обединените нации, поради естеството на този фундаментален правен документ са общопризнати и затова имат императивната сила на jus cogens. Затова, без да правим опит за изчерпателно изброяване, следва да очертаем най-същественото в съдържанието им.
Основното съдържание на принципа на суверенитета се изразява в пълновластието на държавите по отношение на техните граждани, по отношение на всички лица, намиращи се върху тяхната територия, както и независимостта в отношенията им една с друга. Това означава, че те са свободни да решават по своя воля всички въпроси на вътрешната и външната си политика. Тази свобода обаче не е безгранична, защото основавайки се на международното право и изразена и защитена от него, тя не може да стои по-високо от самото право и е недопустимо по никакъв начин и при никакви обстоятелства да му бъде противопоставяна. Принципът се отнася за отношенията межлу държавите, за отношенията на всяка от тях към другите държави, както и за отношението на другите към нея, но не и за отношението на която и да е държава към международното право. Никоя държава не може да се позовава на своята суверенност и на какъвто и да е свой интерес, за да извършва действия, които са противоправни. Държавата не може да бъде „суверенна" по отношение на самото право.
Суверенността е юридическо качество на субекти на международното право, каквито предимно са държавите. Своеобразна суверенност, обаче не в международноправен смисъл, имат и останалите субекти на международните отношения, тъй като всеки от тях юридически също е свободен в своите решения и при вземането им юридически не зависи от другите. Когато неправителствени субекти на международни отношения взаимодействат, те се водят от техните интереси и зависят само от нормите на вътрешното право в тяхната страна и от договорни задължения, които доброволно са приели. А какви са изискванията и ограниченията, които тези норми съдържат, суверенно се определя от националната им държава. Ще рече, че своеобразната независи-
384 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
мост и „суверенност" на недържавните субекти е вторична и е производна от първичната суверенност на държавите.
Спазването на принципа на суверенитета има много голямо значение за по-малките държави. Големите и силни държави обикновено са достатъчно мощни, за да защитават своята независимост и суверенитет. Израз на суверенността на държавите е и липсата на правна необходимост при възникването им да бъдат признавани, за да бъдат третирани от другите държави като субекти на международно право. Тяхната суверенност не се нуждае от признаване и затова възниква със самия факт на появяването им в международното общество.
Има много близка връзка и взаимозависимост между принципа на суверенитета и принципа на равноправието. Затова често ги съединяват в един общ принцип, определян като принцип на суверенното равенство. Така е решен въпросът и в чл. 2 на Устава на ООН, в който се посочва, че организацията е основана върху принципа на суверенното равенство на всички нейни членове. Над суверенния никой не може да има власт и никой не може да претендира, че поради едни или други негови качества има повече права от него. Суверенните са равни. От юридическото равенство следва, че като членове на международната общност, колкото и големи да са фактическите им неравенства, субектите еднакво са длъжни да спазват международното право и да изискват това от другите и че никой не може да възлага юридически задължения на другите, без те да са дали съгласието си за това.
Принципът за ненамесата в дела, които са от вътрешна компетентност на държавите е изразен в Устава на ООН така: „Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава, нито да изисква от членовете да представят такива въпроси за уреждане съобразно с настоящия устав". Принципът е много тясно свързан с принципите за суверенитета и равенството. Намесата в дела от вътрешната компетентност на държавите нарушава едновременно и равенството, и суверенността. Ключово значение за определяне факта на намесата има терминът „вътрешна компетентност на държавите". Към тази компетентност спадат решенията, отнасящи се за политиката и правото в рамките на тяхната територия, както и по отношение на техните граждани.
1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 385
Точният смисъл на термина обаче не е изключително териториален. Каква ще бъде външната политика на държавите в различни части на света също е вътрешен въпрос. Той е въпрос, изцяло отнесен към вътрешната им компетентност, макар че външната им политика се реализира извън тяхната територия. Така е, защото поведението върху международната сцена е предмет на външнополитически решения, за вземането на които страните трябва да са напълно свободни и никой по никакъв начин не трябва да им се намесва.
Изискванията на националния правен ред важат за гражданите на страната и тогава, когато те се намират извън територията на националната им държава. Като формулира този принцип обаче, Уставът на ООН съдържа и едно много важно ограничение за неговото прилагане. То отново е свързано с недопустимостта на позоваване на принципите, когато се касае за поведение, много сериозно нарушаващо или заплашваше да наруши международното право. Принципът не може да се прилага, когато Организацията на обединените нации взема решения и пристъпва към действия, представляващи мерки в случаите на заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия. В тези случаи в интерес на запазването на международния мир и сигурност организацията може да изрази и дори със сила да наложи императивни искания, отнасящи се и до вътрешната компетентност на опасно нарушилите международното право държави.
Принципът, че трябва добросъвестно да се спазват поетите юридически задължения също е изразен в Устава на ООН. В чл. 2 е записано, че членовете на организацията са длъжни да спазват добросъвестно поетите от тях по силата на устава задължения. Макар така формулиран, текстът да се отнася за добросъвестното изпълнение на уставните задължения от членовете на организацията, с него по същество се изразява и утвърждава общият принцип, за който най-често се използва формулировката му на латински, защото е дошъл още от римското право: „Pacta sunt servanda", („Договорите трябва да се спазват"). Той вероятно е и най-древният от всички принципи на международното право и това е свързано с неговото значение и същност - изразява онова, което най-вече отличава правните норми от всички други правила за поведение - тяхната юридическа задължителност. Ако той би бил изоставен, отхвърлен или пренебрегван, договорите ще се лишат от ефективност и международното право, чийто основен източник са те, ще пре-
386 ОСОБЕНА ЧАСТ; ПОДСИСТЕМИТЕ
стане да действа. На този принцип преди всичко се основава и юридическата нормативна функция на международното право. Неизпълнението на поетите с договорите правни задължения дава основание към нарушителите да бъдат прилагани и мерките за принуда. Без добросъвестното изпълнение на договорните задължения не биха могли да съществуват и да бъдат защитени никакви и ничии права.
Задължението да се спазват поетите с международен договор задължения естествено се отнася за страните в договора и не се отнася за третите страни. Но тъй като договорите са основен източник на международното право и са най-широко използваният начин за установяване на юридически отношения в международната система, смисълът и значението на принципа са универсални, защото всъщност изразяват задължаващата сила на правото и на неговите норми.
Такива са и някои от съображенията, които подтикват в доктрината някои теоретици на правото да поддържат тезата, че този принцип е първоизточник за цялото право, тъй като той очертава изходна точка и главна опора, върху която се основават всички останали принципи и норми. Според тях той е първоначалото на цялото право. Всички други основни принципи са изразени и основани на съгласие и ако договорите престанат да се изпълняват, всички останали принципи целокупно ше загубят значението си. В случай, че бъде изоставен който и да е друг принцип на международното право, макар и сериозно увредена, регулиращата функция на международното право ще се запази, докато изоставянето на принципа за спазването на договорите би срутило цялото международно право.
Естествено, принципът действа само за договорите, които са действителни, т.е. за онези договори, които са сключени между правоспособни субекти, изразяват свободната им воля и са правомерни не само от гледна точка на начина на сключването им, но и с оглед на тяхното съдържание, обект и цели. Недействителните международни договори са извън света на правото. Тяхното сключване няма правен ефект и ие поражда никакви юридически права и задължения.
Както и други принципи, този принцип не допуска изключения, тъй като всяко изключение би предизвикало сериозно смущение в юридическото регулиране на международната система. Съществуващата в международното право „clausula rebus sic stantibus" („правило за променените обстоятелства") не му противоречи и не ограничава негово-
1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 387
то действие. Това дошло от международния обичай правило е изрично изразено в чл. 62 на Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г. Според него всяка участваща в международен договор страна може да се позове на коренна промяна на съществуващи при сключването на договора обстоятелства, които са били съществено основание за неговото подписване или на настъпило коренно изменение в сферата на поетите от нея задължения, за да поиска неговото прекратяване (или ако той е многостранен договор, да излезе от него). Действието на принципа не се ограничава или изключва и докато не е прекратен, договорът трябва да бъде неотклонно спазван. Само че когато се докаже, че клаузата може да се приложи, задължението отпада поради простия факт, че самият договор е престанал да съществува. Освобождаването от задълженията е резултат от прекратяването на договор, затова не може да бъде негово неизпълнение, не може да бъде нарушен договор, който е прекратил действието си. Спирането на изпълнението на задължения по двустранен договор в отговор на съществени нарушения на договора от другата страна също не накърнява действието на принципа, тъй като се касае за ответна мярка на нарушение, извършено от насрещната страна. В този случай се разрушава изцяло правната връзка, защото се разбива лежащата в основата на всяко право рецип-рочност на права и задължения.
Забраната да се употребява сила в международни отношения е един от най-новите принципи на международното публично право. Почти до средата на XX век се счита, че всяка забрана да се използва за външнополитически цели силово превъзходство би представлявало недопустимо ограничаване на суверенитета на държавите. Липсата на тази забрана стана една от основните причини за неефективността на Обществото на народите. Уставът на тази организация признаваше право на участващите в нея държави, при условие, че са изчерпали мирните процедури за решаване на международните спорове и че са изчакали поне З месеца, преди да открият военни действия, да прибягнат дори и към война, щом преценят, че се налага да защитят много съществени техни интереси. Крачка в посока към забраняването да се употребява силата в международни отношения стана сключването през 1928 г. в Париж на многостранен договор, забраняващ агресивната война („Пакт Бриян -Келог"). Договорът обаче забрани само най-крайната форма на употребата на въоръжената сила, а не самата употреба на силата въобще. Уста-
388 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
вите на Нюрнбергския трибунал и на Токийския трибунал, както и една, приета през 1946 г. още в първата сесня на Общото събрание на ООН декларация потвърдиха, че вложената в Устава забрана вече е станала част от действащото общоприето международно право.
В устава на ООН забраната да се употребява сила в международните отношения е значително разширена. Точка 4 на чл. 2 гласи: „Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е начин, несъвместим с целите на ООН". Както се вижда, от една страна забраната се отнася не само за агресивната война, но се има предвид всяка неправомерна употреба на сила. От друга страна, забраната обхваща не само ефективното прибягване към силата, но и заплахата с нейната употреба. Освен това се очертава ясен критерий за неправомерността на употребата - по начин, който би бил несъвместим с целите на Организацията на обединените нации. Общата характеристика на тези начини е изрично назована - посегателствата от една държава против териториалната цялост и политическата независимост на друга държава. И най после, кръгът на забраната не е ограничен само в рамките на страните, които членуват в организацията. Забранява се всяка неправомерна употреба на силата, независимо от това дали жертвата е членуваща в ООН държава или се касае за държава, която не е членка на организацията.
От текста на чл. 2 на устава на ООН се вижда, че ключовите понятия в него, понятията които определят както предмета, така и обхвата на забраната, са понятията „сила" и „начин на употреба". Армиите на държавите са въоръжена сила и привеждането им в действие против друга държава попада в обхвата на забраната. Но привеждането в действие на армиите не е единственият начин да се използва въоръжената сила в международните отношения. Въоръжена сила са и всякакви групи и формации, употребяващи оръжие за постигане на политически цели - терористични групи, въоръжени наемници, неармейски въоръжени групи, партизански формирования и др. Затова организирането, подстрекава-нето, участието или оказването на помощ за такива формации от една държава, с цел осъществяване на действия против друга държава също е нарушение на забраната, тъй като е свързано с неправомерна употреба на въоръжена сила.
1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 389
Не би могло да има съмнение, че употребата на въоръжена сила е най-явният и най-опасният случай на употреба на сила в международните отношения. Но той съвсем не е единственият. Не е случайно, че в цитирания текст прилагателното „въоръжена" не е употребено и затова понятието „сила" би трябвало да се разбира в широкия му смисъл - употреба на сила въобще, прибягването към неправомерна силова принуда. Такава принуда в международните отношения може да се осъществява и с икономически средства, и с политически натиск. Тъй като изясняването на съдържанието на понятието „сила" е важно за определяне кръга на забраната, във формиран от Общото събрание на ООН специален комитет, а и в изказвания на политиците, и в доктрината, се разви оживена дискусия. Специалният комитет подготви по този въпрос декларация и през 1970 т. тя бе приета от Общото събрание на ООН. Според нея употреба на сила е всеки военен, политически, икономически или какъвто и да било друг натиск от една държава, против териториалната цялост и политическата независимост на друга държава. Обаче колкото и авторитетно да е това тълкуване на Общото събрание, то няма юридическа сила, тъй като този орган на ООН може да приема само препоръки към членовете на организацията. Ето защо е вероятно дискусията да продължи.
Другото ключово понятие - „начин на употреба" - е по-ясно и безспорно изразено, а обхватът му е широко очертан. Противоправна е всяка употреба или заплаха с употреба на сила в нарушаване на целите на организацията. Основните цели на ООН са изразени в чл. 1 на устава : да поддържа световния мир и международната сигурност, да се противопоставя на агресията, да развива приятелски отношения между нациите, основани на равноправието и самоопределението на народите, да постига международно сътрудничество, като международните проблеми бъдат решавани при неотклонно зачитане правата и свободите на човека. За постигането на тези цели служи целият устав, а това означава, че преценката за съответствието или несъответствието на използваните начини на употребата на сила трябва да се тълкува в общия смисъл и на устава като цяло.
Употребата на сила, чиято най-остра и мащабна форма е агресивната война, е причина за най-големите кризи в международните отношения, последиците от които са трудно преодолими и са много трайни. Но наред с общото значение на забраната като основно начало, принцип на международното публично право, почти едновременно с
390 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
въвеждането му той придоби ново и изключително важно значение. Това значение се различава от значението на другите принципи. Намесата във вътрешните работи, нарушаването на равноправието, посегателствата против независимостта или суверенитета на която и да е държава представляват много сериозни международни нарушения, които обаче непосредствено увреждат само засегнатата държава и само косвено другите страни, правото и реда в международната система. Но в условията на ядрения век прибягването към военната сила с употребата на ядрените оръжия вещае обща или почти обща гибел на пели континенти, непоправима планетарна екокатастрофа, засяга пряко, а не косвено всички държави.
Принципът за неупотребата на сила в международните отношения обаче не е абсолютен. Правото, в това число и международното право, не може да съдържа абсолютна забрана да се употребява сила, тъй като самото то не може да съществува, без да бъде подкрепено от силова принуда. Принудата, в това число и силовата принуда, е и винаги ще бъде един от начините да се гарантира ефективността и на самото международно право. Прилагането на сила. в това число и на въоръжената сила от Съвета за сигурност на ООН в защита на международния мир и сигурност е правомерно, защото съответства на правото, на целите на Обединените нации и е в интерес на международната общност. Забраната не се отнася също и за упражняването на неотменимото право на всяка държава на индивидуална и колективна самоотбрана в случай, че против нея бъде извършено въоръжено нападение.
Свързан със забраната противоправно да се употребява силата е принципът за решаване па международните спорове само с мирни средства. В устава на ООН той е изразен така: „Всички членове на организацията уреждат международните си спорове с мирни средства по такъв начин, че да не поставят в опасност международния мир и сигурност, както и справедливостта". Смисълът е, че спорещите страни са свободни в избора на начините за уреждане на спорния проблем, но с едно ограничение - решаването трябва да бъде мирно и справедливо. Примерно посочване на такива начини се съдържат в чл. 33 на устава. Най-естественият начин са дипломатическите преговори. Те са потребни при всички обстоятелства, тъй като прибягването към тях е предпоставка за прибягването към който и да е от другите начини. За да се използва който и да било друг начин, трябва да се премине през прегово-
1.6. Юридическа нормативна подсистема на международните... 391
ри, тъй като е нужно чрез тях да се постигне споразумение за използването на което и да е друго средство. Страните могат чрез преговорите непосредствено да решат спора или да се договорят да потърсят решението чрез анкета, посредничество, помирение, арбитраж, съдебно уреждане, прибягване към регионални органи или регионални споразумения. Изброяването не е изчерпателно и затова страните остават напълно свободни в своя избор. Не съществува също така изискване в смисъл на някаква градация, на придържане към последователност в прибягването към начините. Никой от начините няма приоритет по отношение на другите начини. Страните могат да изберат което искат средство, а могат и да съчетаят различни средства. Естествено, мирното уреждане безусловно изключва всяка форма на военно насилие. Несполуката да се реши спорът с едно средство не премахва възможността да се потърси след това успех с помощта на друго средство. Ако обаче някоя от страните откаже да преговаря или ако страните още не са постигнали съгласие, а спорът е такъв, че продължаването му може да заплаши поддържането на международния мир и сшурност. Съветът за сигурност на ООН може да препоръча подходящи процедури и начини за уреждане, разбира се като при всички случаи вземе предвид процедурите, които страните вече са приели.
Сподели с приятели: |