Въпреки старателното пазене на ядрените секрети, през следващите години с ядрени оръжия се сдобиха въоръжените сили на Англия, Франция, след това и на Китай. Така във военностратегическата сфера на-стъпи ново, този път тристепенно разположение на силите - две ядрени суперсили (САЩ и СССР), три ядрени сили (Англия. Франция и Китай) и след тях останалите неядрени държави. Между неядрените също се разви диференциация, поради различните им възможности да създадат ядрено оръжие. Очерта се бързо увеличаваща се група на т.нар. „прагови" или „околоядрени държави", броят на които достигна повече от четиридесет. За някои от тях се появиха сериозни съмнения, че тайно са създали ядрено оръжие (Израел, ЮАР, Индия, Пакистан и др.). По-късно
340 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
за някои, например за Индия и Пакистан, съмненията се потвърдиха. „Клубът" на ядрените държави продължи да се разширява.
Все пак, биполярната глобална конфронтация в тази сфера не се промени съществено, тъй като с близо 90 % от съществуващия в света ядрен потенциал продължиха да разполагат двете ядрени суперсили САЩ и СССР. Освен това, дълго време само тези две държави разполагаха с интерконтинентални балистични ракети, способни да доставят ядреното оръжие във всяка точка на земното кълбо. Срещу стратегическите ракетноядрени средства никоя държава, включително и двете суперсили, не разполагаха с възможности да се защитят.
Доктрината за масирано възмездие бе посрещната с одобрение от съюзниците на САЩ, в това число и от онези от тях, които вече разполагаха с такова оръжие, защото доктрината им даваше основание да се считат защитени от американски „ракетноядрен чадър" против евентуална съветска ядрена заплаха. Макар и косвено, доктрината спомогна да се засилят центростремителните тенденции в основните световни блокове и коалиции. Няколко години преди нейното обявяване, на 4 април 1949 г. бе подписан съюзен договор между САЩ , Канада и основните западноевропейски държави, а след това в съответствие с договора бе изградена и неговата военнополитическа организация - НАТО. Американски въоръжени сили се разположиха в Западна Европа като гаранция за нейната сигурност. Считаше се, че така се изключва възможността СССР да заплашва с ядрената си мощ западноевропейските съюзници на САЩ.
Влизането в сила на Парижките споразумения (1955J. включването на Федеративна република Германия в НАТО, от една страна, подписването между Съветския съюз и влизащите в неговата орбита европейски държави Варшавски договор (1955 ) и създаването на неговата военнополитическа организация - Организация на Варшавския договор, от друга страна, още повече задълбочиха и изостриха двуполюсната глобална конфронтация.
Скоро след овладяването на тайната на ядреното оръжие Съветският съюз направи успешни опити с водородна бомба. Няколко месеца по-късно това бе сторено и от САЩ. Възникна ядрено оръжие от второ поколение, десетки и стотици пъти по-мощно и разрушително. Успешни опити с балистични ракети и особено извеждането с тяхна помощ в орбита около земята на първия съветски спътник събуди на Запад тревога
1.4 Подсистема ни восиностратегически отношения 341
от очертаващо се съветско превъзходство по отношение на интерконта-ненталните балистични ракети. Съчетани с термоядрения си заряд, тези ракети практически представляваха неотразимо стратегическо въоръжение. Преимуществото на Съветския съюз не продължи дълго, тъй като в Съединените щати също бяха приети на въоръжение подобни ракети.
Съветското правителство се обяви за пълна забрана и унищожаване на ядрените оръжия. Заедно с това обаче то обяви, че в случай на война със САЩ и НАТО ще употреби цялата ракетно-ядрена мощ, с която разполага съветската армия. По същество това означаваше, че съветската военностратегическа доктрина също е възприела Доктрината за масираното възмездие.
Стремително променящата се и много тревожна обстановка през тези години изведе на преден план в анализите на изследователите на ядрената военнополитическа стратегия въпросите за т.нар. „втори удар". Предполагаше се, че в случай на война, страната, която първа би се решила да употреби ядреното си оръжие, ще насочи цялата мощ на ракетно-ядрената си атака така,че максимално да отслаби възможността на противника да й отговори с масиран и ефикасен ответен удар. Поради това атаката ше трябва да бъде „атака контрафорс", т.е. ядреният удар да бъде насочен преди всичко против военносиловите центрове на противника : пусковите ракетни инсталации, центровете за наблюдение и управление, радарните съоръжения, комуникационните средства и т.н. Заедно с това се утвърди убеждението, че ако противникът е успял навреме да забележи изстреляния против него контрасилов ракетен залп, той незабавно в рамките на броени минути ще изстреля своите ракети, преди те да бъдат унищожени или парализирани на мястото, където са разположени. В тези условия ще бъде безсмислено ударът да бъде контрафорс, тъй като ракетите на нападащата страна ше са вече във въздуха. Ударът, който ще следва да се нанесе, ще трябва да бъде „контрацен-ностен ядрен удар", т.е. ракетно-ядрен удар, насочен против градовете, индустриалните центрове и жизнените средища на противната страна. Контраценностният удар ше трябва да постигне масово унищожение. След размяната на тези удари, начален и след това ответен, би победила онази страна, разсъждаваха специалистите, която се окаже най-жизнеспособна и която ше може да нанесе на противника втори удар. Страната, която вече не ще бъде в състояние да направи това, ше трябва да признае поражението си и да понесе неговите последици. Изказваха се
342 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
предположения, че катастрофалният термоядрен военен конфликт по нищо не ще прилича на предишните представи за позиционна или маневрена война. Ще протече стремително в рамките на дни и часове.
Тези разсъждения и прогнози за термоядрения апокалипсис показваха обаче още нещо, показваха че употребата на ядрено оръжие ще предизвика ужасни жертви и разрушения, масово унищожаване на хора и материални ценности, от което не ще могат да се защитят не само воюващите, но и неучастващите в конфликта страни. Създаваше се ситуация, при която неутралитетът губеше своето значение. Той преставаше да означава начин за страните, които нямаха нищо общо с конфликта, да се запазят от разрушенията от войната. Съществуването на живота върху планетата започна да зависи само от състоянието на отношенията между правителствата на две големи, мощни и въоръжени до зъби държави и от способността им да проявят разумно въздържане.
Още през втората половина на 50-те години на Запад започнаха да се множат критиките към Доктрината за масирано възмездие. Сред критиците се оказаха не само изтъкнати учени, работещи в областта на теорията на международните отношения като проф. Х. Кисинджър, но и политици от ранга на Уинстън Чърчил, който не без основание бе считан за един от предтечите на идеите за атомната дипломация и масираното възмездие. Основният аргумент беше, че бързо увеличаващата се сила на термоядреното оръжие е започнала твърде много да превишава всяка полза от неговата употреба. Всяка постигната с него победа е загубила смисъла си. Ядрената сила е станала неприложима за постигане на политически цели, тъй като след размяната на първия и ответния ядрен удар и двата противника биха се унищожили взаимно. Никой не би спечелил конфликта, тъй като няма да има победител, а само руини.Това означаваше, че на глобално равнище основна линия па връзка между външнополитическата подсистема и военностратегическата подсистема се е прекъснала или най-малко - радикално се е променила. Възникнала е безизходица, установил се е „ядрен пат" в глобалните воен-ностратегически отношения. Създало се е своеобразно, по думите на У. Чърчил, „равновесие на ужаса", сковаващо на глобално равнище противостоящите ядрени държави. Изразени бяха опасения, че това ще означава „генерална дипломатическа стагнация", тъй като взаимното сдържане ще изключи действието на силата на междублоковото равнище и така ще увековечи възникналото статукво. Изходът трябваше да се
1.4 Подсистема на воснностратегически отношения 343
търси или в ядрено разоръжаване, или в намиране на формула за нова военностратегическа доктрина.
Началните контури на такава нова доктрина започнаха да се очертават в края на десетилетието. Изследователите и теоретиците я свързаха с името на началника на Обединения генерален щаб на американската армия по онова време ген. Гевин, но цялостната й теоретична разработка най-често се свързва с името на проф. Хенри Кисинджър. Новата военностратегическа доктрина получи названиеДоктринй за гъвкаво реагиране. Нейна изходна точка стана разбирането, че в случай на световен ядрен конфликт, употребата на целия термоядрен потенциал на въвлечените в него сили е станала практически неприемлива, тъй като ще предизвика всеобща гибел. Който стреля първи, неизбежно умира втори. Поради това, въпреки антагонизма в техните отношения, страните от двата военнополитически блока и техните лидери се оказват обективно принудени от новата ситуация съзнателно и разумно да поставят възможната употреба на ядрените си оръжия в определени граници, изключващи взаимното им унищожение. Ограничаването трябва да се извърши непременно и едновременно в три области:
• По отношение ^^.пространството
• По отношение на максимално допустимата мощност на оръжието
• По отношение на целите, които се преследват в конфликта
Във връзка с пространственото ограничаване се предполагаше, че от кръга на обектите на ядрената атака биха могли да се изключат някои големи градове и гъсто населени райони. Привърженици на крайни мнения изразиха дори идеята, че за да станело възможно ограничаването на полето на разменяните ядрени удари между СССР и САЩ, то трябвало да бъде извън тяхната територия. Ограничаването на допустимата мощност, според новите схващания, трябвало да бъде в рамките на взривните устройства, които в края на втората световна война са били употребени в Хирошима и Нагазаки (т.е., с мощност около 20 килотона или 20 000 тона тринитроту-лоолов еквивалент ). Особено се наблягаше на обстоятелството, че нито едно от първите две ограничения не би било възможно, ако не се извърши самоограничаване в третата област - преследваните от страните цели. Поставянето на абсолютно неприемливи за противната страна искания не биха й оставили друга възможност, освен да прибегне към неограничена употреба на цялата си ядрена мощ. т.е. да приложи масирано възмездие.
344 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
С други думи, в новите условия страните трябваше да признаят, че външнополитическите им искания към противника вече не биха могли да бъдат максимални и че от него е невъзможно да се изисква безусловна капитулация. Целите на конфронтационната външна политика трябва да бъдат оптимални, т.е. да бъдат приемливи. Трябва да позволяват на другата воюваща ядрена сила да ги приеме. За да се постигне това обаче би се наложило някакво формално или поне мълчаливо съгласие на противниците в името на взаимното им оцеляване. Това означава, че за случаите на световен термоядрен конфликт те трябва да въведат „правила на играта". Възприемането на Доктрината за гъвкаво реагиране бе официално обявено от правителството на Съединените щати през 1962 г.
Този път още в началото мненията за новата военностратегическа доктрина се разделиха. Наред с одобрението, в политическата и научноизследователската литература бяха изразени множество критични бележки и съмнения. Изтъкваше се гвърде ниската вероятност да се постигне надеждно споразумение за взаимно и доброволно ограничаване на военните действия, още повече, че съветското ръководство недвусмислено отхвърляше идеята за гъвкаво реагиране и показваше, че ще продължи да се придържа към Доктрината за масирано възмездие. В условията, когато и двете страни не са изчерпили военните си възможности, посочваха критиците, всеки сериозен въоръжен конфликт съдържа силна тенденция към ескалация, т.с. към стъпаловидно и неудържимо въвеждане на нови и нови сили и средства. В последна сметка това отново води страните към взаимното им унищожаване. Никой не можеше да обясни, как би могъл да се осъществява взаимният контрол относно мощността на употребяваните ядрени оръжия. Много силно безпокойство бе изразено от съюзени със САЩ страни. Свързано бе с подозрение, че като си запазят възможността сами да определят пределите и начините за гъвкавото си реагиране, Съединените щати практически ше се освобождават от задължението безусловно да защитават с всички средства, включително и с ядрени оръжия, своите съюзници, ако бъде извършена съветска агресия против някой от тях.Това би означавало, че по отношение на съюзниците т. нар. американски „ядрен чадър" става ненадежден. Проява на такова безпокойство беше обстоятелството, че в НАТО тази нова военностратегическа доктрина бе възприета със закъснение и не без съпротива - едва през 1967 г., а Англия и Франция ускориха създаването и развитието на собствени ядрени сили.
1.4Подсистема на военностращегически отношения 345
Пацифистично настроените политически среди видяха в доктрината опит да се запази ядрената конфронтация в условия, когато все по-явни стават гибелните й последици. Те настояваха, че при невъзможност да се приложи основната идея за самоограничаването при гъвкавото реагиране, логичният, единствен и безусловно необходим изход остава унищожаването на ядреното оръжие. Още повече, че то е оръжие за масово унищожение, каквато употреба международното право отдавна е забранило. Те настояваха производството и притежаването на ядрено оръжие да се обяви за международно престъпление. И без това в международната система бе възникнало парадоксално положение, което сякаш всички се правеха, че не забелязват. От една страна, международното право категорично забраняваше притежаването и употребата на оръжия за масово унищожение, на оръжия неправеши разлика между воюващи и невоюващи, на оръжия, причиняващи излишни страдания на воюващите и още повече на мирното население и т.н., а в същото време се използваха (и то, за съжаление, с твърде малък ефект) тъкмо инструментите на същото това право, за да се регулира производството и притежаването на такива оръжия.
В края на 60-те и през 70-те години на XX век започна да се утвърждава убеждението, че при ракетно ядрената конфронтация, в сферата на глобалните военностратегически отношения е възникнало восннос-тратегическо равновесие. За разлика от миналото, то се изразяваше на глобално равнище не в традиционното и останало в сила за регионалното и неядрено равнище приблизително равенство между военните потенциали на враждебно противопоставени държави, а се състоеше в еднаква и неотразима възможност в случай на въоръжен конфликт всяка от враждуващите сили да унищожи своя противник. Равенството на възможността за „гарантирано взаимно унищожение" обезсмисляше всички други силови неравенства. Констатации в този смисъл на най-високо равнище бяха направени както в Съединените щати и съюзените с тях страни, така и в Съветския съюз и неговите съюзници. Заедно с това бе изразено убеждението, че предвид на опасността от агресивни действия от страна на НАТО или от страна на Съветския съюз и Организацията на Варшавския договор, е нужно ядреният потенциал да бъде неизменно поддържан на съответното високо равнище. От съветското военнополитическо ръководство и Политическия консултативен комитет на Организацията на Варшавския договор по-
346 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
стигането на военностратегическотото равновесие бе преценено като „историческо постижение на социализма, създаващо ново съотношение на силите върху световната арена".
Някои изследователи и политици видяха в това положение нов и траен елемент в световната обстановка. Сметнаха, че се е появил нов фактор, стабилизиращ световния мир и сигурност. Но други изказаха основателни съмнения в такива преценки. Посочваха, че военно-стратегическото равновесие е възникнало на толкова високо равнище, че самото му поддържане изисква огромни разходи. То крие непредвидими опасности от неконтролируеми военни и политически процеси. Освен това, в условията на конфронтация равнището на всяко военностра-тегическо равновесие може да се поддържа само чрез постоянно компенсиране на нарушаващите го промени към все по-високо равнище. Това не само не означава спиране на надпреварата във въоръжаването, но предизвиква допълнителни импулси за нейното ускоряване. И най-пос-ле, равновесието не може да играе ролята на стабилизиращ мира фактор и поради простото обстоятелство, че то самото не е стабилно, тъй като с нищо не може да се гарантира запазването му.
Последното съображение скоро намери потвърждение в развитието на събитията. През 1982 г. американският президент Р. Рейгън оповести програма за широка гама от разположени в космоса оръжия, позволяващи да се постави под стратегически контрол практически цялата повърхност на планетата и в много висока степен да се парират стратегическите ракетноядрени средства на евентуалния противник. Това би обезпечило на Съединените щати абсолютно стратегическо превъзходство, тъй като защитени от отбранителния си космически щит, те биха могли да станат неуязвими за съветските интерконтинентални балистични ракети. „Гарантираното взаимно унищожение" отпадаше, а с него и взаимното сдържане. Сдържането ставаше едностранно. В същото време американските въоръжени биха си запазили възможността да нанасят стратегически ракетноядрени удари във всяка точка на планетата. Конгресът гласува нужните милиардни кредити, а острословните журналисти, под влияние на нашумял по онова време научно-фантастичен филм кръстиха инициативата на Рейгън „Проект за звездни войни".
В новото начинание на американското правителство във военност-ратегическата област имаше много неизвестни, тъй като за изграждането на достатъчно надежден космически щит трябваше да бъдат намере-
1.4Подсистема на восипостратс^ччески отношения 347
ни решения за научни и технологични проблеми, които оше нямаха ясен отговор. Освен това, неопределена оставаше практическата надеждност на замисления космически щит, защото за да се постигне желаната неуязвимост би било нужно той да има ефикасност, равна на 100 % . Дори ако ефикасността достигнеше 90-95 %, проникването през космическата защита само на 5-10 % от противниковия ракетно-ядрен залп би направило безсмислен „щита", тъй като ще причини катастрофално масово унищожение. Съветското правителство характеризира инициативата на президента Р. Рейгън като много опасен опит да се дестабилизират отношенията във военностратегическата област и заяви, че ще предприеме ответни мерки. Върху територията на някои източноевропейски стра-ни-членки на Организацията на Варшавския договор бяха разположени съветски ракети със среден обсег, съоръжени с ядрени бойни глави.
Реакциите на съветското ръководство обаче повече показваха безпокойството, че в условията на задълбочаващата се криза на съветската икономическа система то не ще бъде в състояние да намери съответен отговор, способен да възстанови равновесието. Очерта се тенденция към предстоящо разрушаване на военностратегическото равновесие и установяването на абсолютно американско военно превъзходство. Ответните мерки на Източния блок изостриха още повече конфронтацията и напрежението. В началото на 80-те години опасностите за мира се увеличиха.
Военностратегическото равновесие и взаимното сдържане се проявяваха на глобално равнище, влияеха върху цялата подсистема на воен-ностратегическите отношения, включително и върху явленията и процесите на по-ниските равнища. Тук развитието показа едновременната проява на две противоположни тенденции, за които по друг повод вече стана дума:
• От една страна, лидерите на двата противопоставящи се един на друг военнополитически блока в някои случаи сдт^ржаха съюзниците си от употреба на въоръжено пасианс в регионални въоръжени конфликти, които задвижвайки системата на военнополитическите съюзи можеха да предизвикат глобален военен конфликт. Най-силно това се прояви в Европа, където дори ограничен военен конфликт би задействал механизмите на задълженията за оказване на военна помощ и би предизвикал развитие, което лесно би могло да излезе от политически контрол. Такова развитие в Европа почти сигурно би предизвикало трета световна война, с всички катастрофални
348 ОСОБЕНА ЧАСТ: ПОДСИСТЕМИТЕ
последици от нея. Употребата на военна сила от Съветския съюз в Унгария и Чехословакия, както и въоръженият пограничен конфликт между СССР и Китай нямаха този ефект, тъй като се развиха настрана от основното военностратегическо противопоставяне, в рамките на един и същ военнополитически блок.
* От друга страна обаче, на регионално равнище, в други, по-малко чувствителни райони се развиха остри въоръжени конфликти, зад всеки от които заставаха силите от двата световни блока. Това създаваше удобство за суперсилите. От една страна, те не влизаха в непосредствен сблъсък, криещ непредвидими за тях и за света последствия. Заедно с това осъществяваха борбата си за надмощие и сфери за влияние по начин, който стоварваше разрушителните последици върху политическите им клиенти, а не върху самите тях. Така на глобалното равнище мирът се запазваше, но броят на локалните въоръжени конфликти се увеличи.
Събарянето на административния социализъм в Съветския съюз, неговото разпадане, аналогичните процеси в страните от Източна Европа и краят на студената война промениха ситуацията в подсистемата. Отпадна деленето на „Изток" и „Запад", възникнаха елементите на по-голямо взаимно доверие, напрежението и конфронтацията бяха преодолени. Американското правителство замрази работата по изграждането на космическия щит, Русия също намали армията си и военните си разходи. Пряка последица от новото развитие стана намаляването на ролята и значението на военностратегическата подсистема в международните отношения, а с това и тревожното и силно негативно нейно въздействие върху цялата система. На преден план бяха изведени други подси-стемни отношения, преди всичко тези в икономическата подсистема и в подсистемата на науката, образованието и културата.
Терористичното нападение на ислямски терористи през септември 2001 г. в Манхатън показа новите мащаби на превърналия се в нов глобален проблем международен тероризъм. Оказа се, че от него е уязвима дори толкова мощна във военно отношение държава, каквато са САЩ. От терористични атаки пострадаха и други страни. Това създаде предпоставки да възникне световна коалиция против новата глобална опасност. Позовавайки се на нея, американското правителство поднови ра-
ботата по създаването на антиракетен космически щит. Перспективата за „звездни войни" отново се появи на хоризонта. Заедно с това се възродиха подозренията и критиките, че ще се разруши стратегическото равновесие в света и ставайки военностратегически неуязвими, Съединените щати си откриват път към установяване на поддържана с военна сила световна хегемония.
Взаимното сдържане и военностратегическото равновесие близо половин век бяха начини да се поддържа световният мир чрез въоръжаване. В тях не само нямаше достатъчна степен на сигурност, но сами по себе си те бяха престъпно неморални. Основаваха се на ситуация, при която населението биваше превърнато в заложник на мира. Освен това, сдържането не е единственият начин да се съхранява стабилността на международния мир и сигурността.
С нищо не може да бъде отменена алтернативата пред държавниците, политиците и дипломатите - „мир и сигурност чрез индивидуално въоръжаване или мир и сигурност чрез колективно разоръжаване". Разоръжаването е другият, при това много по-надежден и по-малко струваш начин за запазването на мира и сигурността в международната система. Значението му се определя преди всичко от това, че ефективно осъществено, то с единствената материална гаранция за международния мир и сигурност: против злоупотребата с военната сила. Не трябва да се подценяват и другите инструменти за подобна защита -политически, икономически и други. Но външнополитическият курс на всяка страна под влияние на вътрешните и политически процеси може да се променя за дни, внезапно и бързо. Такава промяна малко се влияе от международни средства. Международните политически споразумения, ограничаващи въоръженията и тяхната употреба могат да бъдат пренебрегвани, а международните договори нарушавани. Единствено разоръжаването е в състояние да гарантира военностратегическите отношения от внезапни поврати, от изненади и трагични грешки. При ефективно намалени въоръжени сили фактически, реално, материално се снижава възможността на страните да прибягват към тях. Разоръже-ните страни практически не могат да воюват, а ремилитаризирането им изисква време и не крие изненади.
Сподели с приятели: |