Отпечатано в България преводач
Изтегляне 1.52 Mb.
|
| Предпочитам да видя проповедта на практика
Защото ви дадох пример да правите и вие както Аз направих на вас Веднъж жена ми и семейството ми трябваше да изминат 640 километра, за да се присъединят към мен, в един лагер, където проповядвах. В началото пътят им преминавал през огромен град, чиито улици били доста объркващо подредени. В продължение на два часа, се опитвали да минат през града. Те питали за посоката полицаи и други хора, които можели да ги упътят. Но всеки опит да спазят дадените им указания за посоката, завършвал с провал. Най-накрая, когато отчаянието им стигнало до краен предел, те спрели при една бензиностанция, за да се опитат още веднъж да получат необходимите им указания. За всяка посока, която им предлагали, семейството ми откликвало: "Опитахме и тази, но нищо не излезе". Тогава един мъж, който чул разговора, им казал: "Аз ще карам червената кола, паркирана ей там. А вие ме следвайте. Ще ви покажа пътя". И така, той ги превел през джунглата от улици, през трудните пресечки, докато не се отдалечили на няколко мили от града. Едва когато се озовали на магистралата той спрял и казал: "Сега вече не можете да се изгубите. Продължавайте само по този път". Този мъж бил като Исус за семейството ми. Не знам дали е последовател на Исус, но той със сигурност имал по-добро разбиране за стила на водене на Исус от много от нас, които сме Негови последователи. Най-ефективната форма на християнско водачество е водачеството чрез пример. Исус не каза: "Правете това, което казвам, а не това, което върша", а точно обратното, според евангелието от Матей: "Тогава Исус продума на народа и на учениците Си, казвайки: "На Мойсеевото седалище седят книжниците и фарисеите; затова всичко що ви заръчват, правете и пазете, но според делата им не постъпвайте; понеже говорят, а не вършат. Защото свързват тежки и непоносими бремена, и ги налагат върху плещите на хората; а сами те не искат нито с пръста си да ги помръднат. Но вършат всичките си дела, за да ги виждат човеците; защото разширяват филактериите си, и правят големи полите на дрехите си, и обичат първото място при угощенията, и първите столове в синагогите, и поздравите по пазарите, и да се наричат от човеците, Учители. Но вие недейте се нарича Учители, защото Един е вашият Учител, а вие всички сте братя. И никого на земята недейте нарича отец свой, защото Един е вашият Отец, Небесният. Недейте се нарича нито Наставници, защото Един е вашият Наставник, Христос. А по-големият между вас нека ви бъде служител." (Матей 23:1-11) В Божията армия генералите не стоят по защитените постове в тила на врага. Не, тяхното място е в предните редици на войската, като първи се излагат на най-ожесточения огън на врага и показват как се печели битката. Веднъж слушах с недоверие един студент по богословие да се оплаква, че в колежа, в който учел, нямало отделни спални помещения за хора от неговата категория, където да не бъдат обезпокоявани и подложени на разрушителното влияние на тези, които не се интересуват от "служението". Този век започна да прилича на века на Исус по това, че се премахва влиянието на вярващите върху грешниците. Навсякъде израстват християнски гета. Светлината се крие под църковните пейки, вместо открито да свети. Стоим настрана от грешниците, докато "съдбата" ги носи безпомощни натам, накъдето пожелае, а ние ги съветваме да не се носят безпомощно там, накъдето ги поведе съдбата! Но Исус беше Емануил - Бог с нас - и Той ни заповяда да Го следваме. Той не "господаруваше" над учениците Си. Той никога не им каза да направят нещо, което Той сам не бе вече направил и показал как става. Ако ние наистина обичаме хората така, както Исус ги обичаше, тогава ние ще бъдем с тях и ще им покажем как Той обича. Поучаване без стени Докато поучавах в един християнски колеж, забелязах, че лекциите ми за молитвата и задаването на хубави въпроси в тестовете за молитвата не бе в състояние да научи студентите как да се молят. Всичко, на което се учеха от тази система, бе как да си водят записки и как да отговарят на въпросите в тестовете. Можех да науча как да се молят само тези, с които се молех. Един от водещите професори от добре позната семинария съвсем откровено сподели, че семинарите му не учат хората как да бъдат добри пастири, а ги учат как да поучават в семинария, защото това е примерът, показан им в класната стая. Като свой личен стил на поучение Исус избра да служи с действията си за пример, вместо да изнася лекции в класна стая. Много е трудно да научиш на дадено отношение или умение без да го видиш демонстрирано. Благодарен съм, че шофьор ме е учил да карам и че нечии внимателни ръце са ме направлявали как да си връзвам обувките. Ако изтърканото клише - тези, които нищо не могат да правят, поучават другите - е вярно, нямаше да има поучаване, защото поучението е правене на нещо под нечие ръководство. Когато служиш за пример на другите, можеш наистина да бъдеш последен, като започваш пръв. Когато учениците се притесняват от вероятността да бъдат първи в извършването на дадена дейност, учителят, поемайки неблагоприятната роля да бъде първи, я изпълнява като слуга, подобно на тези, които са опитвали храната на царя преди той сам да хапне. Обучение, наричаме процесът на предаване на знание и на различни ценности, както и процесът на оформяне на поведението. За християните има още едно измерение над посочените предаването на живот. Само животът ражда живот. Години наред църквата е вземала за пример начина на обучение в света, а не на Исус, който казва: "Ученикът не е по-горен от учителя си; а всеки ученик като се усъвършенства, ще бъде като учителя си" (Лука 6:40). Ние затворихме учениците си в класните стаи далеч от живота. Исус привлече учениците Си сред самия живот. Ние ограничихме времето за обучение на един-два часа. Исус отдаде цялото Си време, за да обучава учениците Си. Ние се гордеем, ако броят на учениците в часовете ни се увеличава. Исус избра дванадесет да бъдат "с Него". Ние изолираме учителите в ролята на лектори, които не разкриват нищо за себе си. Исус изложи на показ живота Си пред учениците. Ние натъпкваме децата си в резервоари за тела и ги оставяме в ръцете на разни непознати учители. А Библията възлага отговорността за тяхното обучение на родителите. Ако сте учител, който се бори с обстановката в класната стая или с някои други наложени ви ограничения, трябва да приемете следните принципи като насърчение да ги следвате, а не да се обезсърчавате поради липсата им. Обучението в стила на Исус се извършва от учители, които вървят с учениците си, разкривайки им живота си, борбите, които водят - учители, които притежават качествата на Исус като слуга. Обучението в стила на Исус приема, че ученикът е причината за съществуването на обучението, а не учителят или администраторът и в съответствие с това да изгражда действията си. Обучението в стила на Исус обучава хора за царството Божие преди всичко, а не граждани на Република България или която и да е друга страна. Учителите и всички служители показват на практика пред учениците какво е царството. Обучението в стила на Исус приготвя дома като основен двигател на духовното обучение. Обучението в стила на Исус разпознава разликата между закона на любовта в царството на Бога и насилственото влияние на културата и традициите и не поучава, че последните две са път към царството. Обучението в стила на Исус поддържа броя на учениците за всеки един учител ограничен от броя на учениците, които той или тя може да обича и с които да бъде в близка връзка. Обучението в стила на Исус не използва такива средства на оценяване, които да снижат по някакъв начин мнението на даден човек за себе си. Обучението в стила на Исус не изгражда система за дисциплиниране, която да не произлиза и да не бъде поддържана от много близки взаимоотношения с тези, които я прилагат. Обучението в стила на Исус използва за критерий подготовката на учениците - да станат всичко, което Бог ги е надарил да бъдат. То не моделира като поставя в матрица, според очакванията на някой друг. Обучението в стила на Исус е насочено да въздейства трайно и да дава подготовка за цял живот. То не се придържа към разни раболепни капризи или програми, които са от полза за образователната система вместо за ученика. Обучението в стила на Исус приема любовта за цел в живота, а не знанието само по себе си. Приема, че знанието за Бога, когато е правилно поучавано, произвежда живот, живян в любов така, както Исус живееше и обичаше. Нито повече, нито по-малко И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство Дълго време разбирах смирението погрешно. Мислейки си, че е комплекс за малоценност, аз си придадох съответния унил вид и непрекъснато твърдях, че съм нищо - не можех да пея, не можех да проповядвам, не можех да свиря нито на пиано, нито на някакъв друг инструмент и едва можех да контролирам движенията си, когато вървях. Виждайки ме, хората откликваха според очакванията ми: "О, ти си толкова смирен". И с цялото си "смирение" аз им благодарях за това, че са го забелязали. Сега осъзнавам, че това отношение не беше смирение, а бе болестно състояние. Да си смирен не означава да гледаш виновно на живота. Смирение означава просто да видим себе си такива, каквито сме - нито по-добри, нито по-лоши. Означава да бъдеш напълно честен относно себе си - да бъдеш прям със себе си. Означава да знаем кои сме и да притежаваме това, което сме да контролираме емоциите си. Означава да живеем без лицемерие. В пустинята Мойсей се срещна с Бога чрез горящия храст. След като се съгласи да се върне в Египет, за да изведе децата на Израил, Мойсей искаше да се убеди, че някой не си прави някаква груба шега с него и попита за името на Този, който му говореше. Кое име щеше да бъде изписано на визитната картичка? Бог отговори: "Аз Съм Този, Който Съм". Бог е в хармония със Себе си. Той е, Който е. Исус също каза: "Аз съм пътят, и истината, и живота", "Преди Авраам, Аз съм". Смирение означава да бъдеш "Аз съм". Едно от най-прекрасните неща, които мога да направя за някого, е да бъда честен (смирен) относно себе си, така че да не е необходимо да отсяват истината от измамата. Съмнявам се, че сутрин, когато Исус поздравявал учениците Си, е трябвало да се питат какво точно има предвид Той. Това, че Той е същият "вчера, днес и завинаги" вероятно не означава, че не е имал чувства или настроения, но може да означава, че винаги е бил честен спрямо тях; винаги "Аз Съм". Исус е желаел хората да видят живота Му по-отблизо: "А те Му рекоха: Равви (което значи Учителю), где живееш? Каза им: Дойдете и ще видите." (Йоан 1:38-40) Обърнете специално внимание на това, че откритостта на Исус не е резултат на проучвания и конгресни изследвания. Откритостта Му идва по Негова собствена инициатива. Той не се придържаше към философията, че "това, което не знаят, няма да ги нарани". Исус избра учениците да бъдат "с Него", т. е. да бъдат в такива взаимоотношения, които Го откриват. Чрез "съвместния живот" можем да проникнем извън благоприличното поведение за обществото и да открием действителността на ежедневието. Когато се ухажвахме с жена ми, ние подбирахме дрехите си, сресвахме косите си, пръскахме се с дезодорант. Но, като заживяхме заедно след сватбата ни, тя откри всички непознати за нея действия на физическото ми същество и започна да открива природата на мотивите ми. Времето и съвместният живот водят до разкриване. Исус беше верен в разкриването на Себе Си пред учениците. В проповедта Си" по случай дипломирането им" Той им казва: "А вас наричам приятели, защото ви явявам всичко, що съм чул от Отца Си" (Йоан 15:15). Приятелството изисква разкриване. Въпреки че огромните тълпи също се възползваха от поучението на Исус за откритостта и разкриването на човека, Той бе в най-близки взаимоотношения с учениците Си. Поучаването за Отец бе най-важното нещо за Исус и Той го правеше, когато се намираше сред повече хора. Но показването на Отец най-добре се осъществяваше в по-интимни взаимоотношения, при които не се "хвърлят бисерите на свинете". Исус съвсем преднамерено не задоволи любопитството на някои, но тези, които искрено търсеха достъп до Него, го получиха. В нашето общество (и църковно, и светско), колкото по-нагоре се изкачваш по стълбата, толкова по-недостъпен ставаш за хората, толкова по-скрит става личният ти живот. Колкото повече Исус навлизаше в месианското Си служение, толкова повече приятелите Му можеха да видят дълбочините на вътрешния Му живот и чувства.
"Преди всичко пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие. Няма нищо покрито, което не ще се открие и тайно, което не ще се узнае. Затова, каквото сте говорили в тъмно ще се чуе на видело; и каквото сте казали на ухо във вътрешните стаи ще се прогласи от покрива". (Лука 12:1-2) Смирението може да бъде описано и като "ходене в светлина". Смирението избира да бъде истинско, да не крие нищо, да бъде открито. Това със сигурност е начин на изразяване на любов към хората. В такъв смисъл прогресията в I Йоан 1:7 е логична: "Но ако ходим в светлината, както е Той в светлината, имаме общение един с друг, и кръвта на Сина Му Исуса (Христа) ни очистя от всеки грях". Нашите отношения и ценности толкова рядко произлизат от живот според библейските принципи, че сме абсолютно незасегнати от силата, която идва от живота в светлина. Страхуваме се от неговата уязвимост. Знаейки за промените, през които трябва да преминем, ние изпитваме огромно безпокойство. Но, въпреки това, не трябва да се страхуваме, че хората ще видят нашите несъвършенства. Бивайки несъвършени, ние просто се присъединяваме към човешката раса. А това, за което можем да се радваме е, че сме простени и израстваме. Всички ние сме грешници и не съм убеден, че има по-големи и по-малки грешници. Просто някои грехове са по-видими от други. Външно мога много добре да се прикривам, а "в сърцето си все пак да върша беззаконие". Исус посочва, че тези, на които много е простено, обичат много. Това може да означава и че тези, които са се покаяли напълно - и от вътрешни, и от външни грехове - сега са абсолютно открити и всичко, което вършат, е явно. Те чувстват изкуплението на Бога в неговата пълнота и това им помага да изразходват енергията си като обичат много. Но фарисеите, които бяха варосани отвън в бяло, не се бяха покаяли за своите скрити вътрешни грехове и това осакатяваше способността им да обичат. Цената на криенето Всяка тайна, без значение добра или лоша, произвежда, според психолозите, същите резултати на чувство за вина, каквито произвежда и грехът. Всяко едно по-силно чувство, включително и положителните, които трупаме в нас, вместо да се научим как да ги изразяваме, действат върху нас самите и върху обстановката, която ни заобикаля, по нездравословен начин. Нашата истинска природа не е предназначена да ни прикрива. Усилията за прикриване, които започнаха при грехопадението на човечеството, са характерни за целия ни стил на живот на земята. Енергията, която изразходваме, за да се прикриваме, ни струва скъпо като личности. Всичко, което крием, ни кара да живеем по такъв начин, че да го опазим напълно скрито. С други думи, ставаме недействителни, неистински, не съответстваме сами на себе си. Тази недействителност е пълна противоположност на природата на Исус, който е Бог на действителността. Той не е изразходвал никаква енергия, за да прикрие живота Си с маска. В Него няма никаква тъмнина. Трогателното изречение: "Исус се просълзи", записано от Йоан е доказателство, че дори и пред хората Исус се чувстваше свободен да изразява наяве Своето истинско естество. Неговият гняв беше изразяван открито. Съчувствието, което Го движеше, радостите, скърбите Му - всички те бяха достатъчно явни, за да могат авторите на евангелията да ги наблюдават и да ги запишат. Единствено чрез смирението, ние сме способни да се справим по правилен начин със силните си емоции. В Библията се казва да се гневим, но без да съгрешаваме така, че слънцето да не залезе в разгневяването ни. Ние често тълкуваме тези думи, че означават да скрием емоциите си. Да не изразяваме гнева си. Да стискаме здраво зъби. Да се усмихнем и да понесем това, което ни се случва. Обратната реакция, която понякога избухва след като сме стискали зъби, доколкото са били възможностите ни, е да използваме насилие или да си отмъстим по коварен начин. Нито насилието, нито подтискането, са здравословни начини за справяне с гнева. Смирението ми разрешава да съм господар на собствените си чувства - да признавам, че те съществуват. Така мога да кажа: "Ядосан съм".Свободен съм да призная срещу какво реагирам. Свободен съм да попитам дали гневът е това, което даден човек е искал да ме накара да изпитам и да помоля за помощ, ако реакцията ми е била неправилна и трябва да се променя. Тази способност, да изразяваме истинските си чувства, се отнася и до взаимоотношенията ни с Бога. Когато в природата стават неща, които ни разочароват и ядосват, ние хитро ги наричаме "Божии дела", за да покажем чувствата си. Дали ще бъде по опасно, ако изразим гнева си направо пред Бога? Или предполагате, че Бог може да се повлияе от нашата дипломатичност или ласкателство? Тъй като повечето от молитвите ни са предимно оплаквания от начина, по който Бог управлява света, дали ще бъде в реда на нещата да изразим открито чувствата, които изпитваме към Него или разочарованието си от взаимоотношенията си с Него? Красотата на интимните отношения се състои в това, че издържат на емоционално изразяване и дори се обогатяват от това. Отношенията ни с Бога като наш баща твърде крехки ли са за това или се страхуваме да не би авторът на милостта да си отмъсти свирепо? Дори Исус извика в най-отчайващия момент от живота Си: "Защо си Ме оставил?" Удивително е как сме научени, под влияние на културата ни, да крием чувствата си. За съжаление някои християнски групи са поучавани, че трябва да се усмихват дори, когато преживяват най-тежките моменти в живота си. Те даже отричат, че тези кризи съществуват, мислейки си, че християните трябва да бъдат винаги положително настроени, радостни и усмихнати. Колко често съпруг и съпруга преминават без усмивка и в мълчание целия път до църквата и чак, когато стигнат до вратата, си слагат "усмивките". Когато официалният разпоредител ги запита как са, те отговарят по стандартния усмихнат начин: "Благодаря, добре сме". Ако съществува място, където трябва да можем да дойдем с греха и чувствата си без да ги крием и да намерим помощ и изцерение, това е църквата. Но, все повече и повече, тя се превръща в мястото, където трябва най-внимателно да прикриваме истинските си чувства и да изразяваме външно, че животът ни е съпътстван от непрекъснати радостни победи. Христовото тяло, особено в добре функциониращите, малки, интимни групи, е най-изцеряващото тяло в света; но, въпреки това, ние не се отнасяме така към него. Не бихме си и помислили да отидем на лекар със същите резерви, които имаме спрямо изцерителното тяло на Христос. Ще кажем ли на лекаря: "Имам тази неизговорима болест"? Разбира се, че не! Но често използваме термина Бог знае проблема, когато споделяме нуждите си в тялото. Бихме ли се опитали да измамим лекаря да си мисли, че болката ни не съществува или че е на различно място от мястото, където тя в действителност се намира? Разбира се, че не! Бихме ли казали на лекаря: "Дошъл съм вместо един приятел прегледайте мен и поставете диагнозата си за него"? Разбира се, че не! Но към църквата ние се отнасяме с такова недоверие и страх. Предпочитаме да скрием. По някакъв начин, сме решили, че църквата би трябвало да бъде събрание от съвършени хора, а не събрание от простени хора. Опитът да се правим външно, че всичко с нас е наред, е довел църквата до криза в откровеността, където действителността е изместена някъде настрани поради опитите ни да демонстрираме пред всички точно копие на идеалното. А междувременно отчаяно се надяваме да не бъде разкрита истината, т. е. дано фасадата да бъде приета за истинска. В името на Исус прикриваме собствените си грехове и провали и измъчваме тези, които се осмеляват да извикат и да изкарат "грешките" ни наяве. Сър Уолтър Скот говори за природата на смирението, казвайки: "Каква заплетена мрежа си изплитаме, когато за първи път решим да измамим". Когато, поради моята неискреност, подам на хората погрешни сигнали за себе си, съответно и те реагират погрешно. Тогава аз отговарям погрешно на техния погрешен отговор. И така цикълът продължава, докато започне война и никой не си спомня как се е стигнало до нея. Павел подчертава огромното значение на откритостта в църквата в писмото си до Филипяните: А на Солунците пише: "Това, което сте... видели в мене, него вършете" (Филипяни 4:9). "Не сме като Мойсея, който туряше покривало на лицето си, за да не могат израилтяните да гледат изчезването на това, което преминаваше... А Господ е Духът; и гдето е Господният Дух, там е свобода. А ние всички, с В посланието си към Коринтяните той доразвива темата: "Така, като имахме гореща любов към вас, беше ни драго да ви предадем не само Божието благовестие, но и своите души, защото ни бяхте станали мили" (I Солунци 2:8). "Но който постъпва според истината, отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени по Бога" (Йоан 3:21). Винаги съм използвал тези стихове, за да изразя свободата, която Духът дава, за да оправдая някои от по-странните аспекти на ентусиазирания църковен живот. Сега разбирам, че присъствието на Святия Дух ми дава свободата да разкъсам покривалото си и да ходя без да се крия не защото съм съвършен, но защото отразявам Господната слава и се преобразявам, като непрекъснато се подобрявам и израствам. Мойсей покри лицето си, за да скрие слабостта си. Той избра да направи това. Очевидно нямаше нужда да го прави, но когато действаме под закон, човешката слабост (може би особено, когато сме изправени пред големи духовни преживявания) ни кара да се преструваме, да се прикриваме, да се покриваме, за да покажем най-доброто, което имаме, за да го видят всички. Благодатта толкова много се отличава от закона в изпълнението си. Йоан ни казва (1:17), че законът дойде чрез Мойсей, а благодатта и истината чрез Исус Христос. Законът изискваше праведност, благодатта даваше праведност. Законът изискваше, благодатта - осигуряваше. Законът беше натиск, благодатта облекчение. Законът беше робство, благодатта - свобода. Благодатта и истината могат да бъдат изработени единствено сред светлина, пред очите на другите. Поради самата природа на благодатта, за нас не съществува причина, поради която да се крием: открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен." (II Коринтяни 3:13, 17, 18) Ако живееш с маска, ти не можеш да преживееш свободата на Духа, Който ни прощава греховете и ни дава смелост да разкъсаме покривалото и да отразяваме Божията слава. Ние сме свободни да направим това, не защото сме достигнали до някакъв етап на съвършенство, който би ни пазил от смущаващите погледи на хората от света, но защото, за разлика от Мойсей, това, което отразяваме не преминава, а напротив, все повече израстваме по Божие подобие. Според Божия план, всичко, което е казано, извършено или помислено, ще бъде разкрито. За тези, които са се криели, това ще е гибелно. А за откритите и израстващите ще бъде просто едно минало, което е изкупено. Детето е... Оставете дечицата да дойдат при Мене... защото на такива е Божието царство В сърцето на Исус имаше специално място за децата и чрез тях Той научи учениците Си на някои необходими уроци.
Детето никого не заплашва. Нямам нищо против да срещна дете в някоя тъмна алея. Ако трябва да следваме стъпките на Исус и да Го представяме по правилен начин, светът ще бъде толкова застрашен от нас, колкото и ние бихме били застрашени от едно дете. Исус дори заявява: бъдете прочее разумни като змиите и незлобливи като гълъбите". (Матей 10:16) "Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци; Каталог: library -> duhovni duhovni -> Разчупване на оковите Победа над: Отрицателните мисли duhovni -> Бог и човекът човешки теории за човека duhovni -> Обикновеният път duhovni -> Към световно единство гари Ка duhovni -> Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса duhovni -> На корицата duhovni -> Новата световна религия гари Ка Бестселър Прекрачване на прага duhovni -> Превод: Илиана Иванова Редакция и корекция duhovni -> Аоурън и дженис РодЖърс Оригинално заглавие Изтегляне 1.52 Mb. Сподели с приятели:
|