Глава 62 Помазването на Давид

Глава 62

Помазването на Давид

Повече от хиляда години преди детето Исус да се роди в яслите и мъдреците от Изток да му се поклонят, на няколко мили южно от Ерусалим, в “града на великия Цар” Витлеем, се роди Давид - синът на Есей. Столетия преди идването на Спасителя, в зората на своето юношество, Давид пасеше стадата си по хълмовете около Витлеем. Обикновеното пастирче пееше песни, които само бе съчинило и музиката на арфата му бе приятен съпровод към мелодията на ясния му юношески глас. Господ бе избрал Давид и чрез самотния живот край неговото стадо го подготвяше за делото, което възнамеряваше да му повери в идните години.

Макар Давид да живееше уединен пастирски живот, Господ Бог говори за него на пророк Самуил: “Господ каза на Самуила: “Докога ще плачеш за Саула, тъй като Аз съм го отхвърлил да не царува над Израиля? Напълни рога си с миро, та иди; Аз те изпращам при витлеемеца Есей, защото си промислих цар измежду неговите синове... Вземи със себе си юница и речи: “Дойдох да пожертвам Господу”; и покани Есея на жертвата, тогава Аз ще ти покажа какво да правиш; и ще ми помажеш, когото ти посоча по име.” И Самуил стори, каквото Господ каза, и дойде във Витлеем. А градските старейшини го посрещнаха разтреперани и рекоха: “С мир ли идеш?” И той рече: “С мир!” (виж 1 Царе 16 гл.). Старейшините приеха поканата за жертвата, а Самуил покани и Есей със синовете му. Олтарят бе издигнат и жертвата - готова. Цялото домочадие на Есей бе тук с изключение на Давид - най-малкия син, който бе оставен да пази овцете, тъй като не бе безопасно да се оставят без наблюдение.

Когато жертвоприношението свърши, преди да започне угощението, Самуил започна пророческия си преглед на Есеевите синове. Те имаха благородна външност. Елиав бе най-големият и повече от другите приличаше на Саул по ръст и красота. Приятните му черти и доброто му телосложение привлякоха вниманието на пророка. Като гледаше княжеските му обноски, Самуил си помисли: “Несъмнено пред Господа е помазаникът Му” и зачака Божествено одобрение, за да го помаже. Но Йехова не гледа външния вид. Елиав не се боеше от Господа. Ако бе призван на трона, щеше да бъде горд и тираничен управител. Господнето слово към Самуил бе: “Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил. Защото не е както гледа човек, понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце.” Никаква външна красота не можеше да препоръча душата пред Бога. Мъдростта и съвършенството, развити в характера и поведението, изразяват истинската красота на човека. Вътрешното достойнство и съвършенството на сърцето определят нашето приемане от Господа на Силите. Колко дълбоко трябва да осъзнаем тази истина за преценката на другите, а и на себе си! От грешката на Самуил можем да научим колко суетно е едно заключение, направено според красотата на лицето и благородството на фигурата. Можем да видим колко неспособна е човешката мъдрост да разбере тайните на сърцето и да проникне в Божиите съвети без особено просветление от Небето. Мислите и пътищата на Бога за Неговите творения са недостъпни за ограничения ни ум. Но можем да бъдем сигурни, че ако подчинят волята си на Бога, Неговите чада ще бъдат доведени да заемат най-подходящото място, за което са подготвени, и ще бъдат направени способни да изпълнят точно определеното дело, поверено в ръцете им. Така Божиите планове за благословение не ще бъдат осуетени от извратеността на човека.

Елиав и шестте братя, които присъстваха на службата, преминаха пред погледа на Самуил, но нито един от тях Господ не посочи за Свой избраник. Мъчително напрегнат, Самуил видя и последния младеж. Объркан и озадачен, пророкът попита Есей: “Присъстват ли тук всичките ти чада?” Бащата отвърна: “Остава още най-младият и ето, пасе овцете.” Самуил нареди и той да бъде доведен: “Защото няма да седнем около трапезата, догде не дойде тук.”

Самотното овчарче се изненада от неочакваната покана на вестителя, който му съобщи, че дошлият във Витлеем пророк изпратил да го повикат. Чудеше се защо пророкът и съдията на Израил бе пожелал да го види, но се подчини на призива, без да се бави: “И той беше рус, с хубави очи и красив наглед.” Когато Самуил съзря изпълнен със задоволство стройното, мъжествено, скромно овчарче, гласът на Господа проговори на пророка: “Стани, помажи го, защото той е.” Давид бе доказал, че е смел и верен в скромната си служба на овчарче и сега Бог го бе избрал за предводител на Неговия народ. “Тогава Самуил взе рога с мирото, та го помаза всред братята му; и Господният Дух дойде със сила на Давида от същия ден и после.” Пророкът изпълни възложената му задача и с успокоено сърце се върна в Рама.

Самуил не оповести дори на Есеевото семейство каква бе поръчката му и церемонията за помазването на Давид бе извършена тайно. Това бе намек към младежа за очакващата го висока чест. Във всички различни преживявания и опасности на идващите години съзнанието за случилото се щеше да го вдъхновява да бъде верен към Божието намерение, което трябваше да се изпълни чрез неговия живот.

Голямата чест, поверена на Давид, не стана повод да се главозамае. Независимо от високия пост, който трябваше да заеме, той скромно продължи занятието си, изчакващ с признателност развитието на Господните планове в угодното на Него време и по угодния Нему начин. Смирено и скромно, както преди помазването си, пастирчето се върна на хълмовете и продължи грижовно да бди над стадата си. Но с ново вдъхновение измисляше мелодиите си и свиреше на своята арфа. Пред него се простираше богат и разнообразен пейзаж, изпълнен с красота. Лози с натежали гроздове блестяха на слънцето. Горските дървета със свежата си зеленина се полюляваха от бриза. Давид видя слънцето да плува по небето като младоженец, излизащ от стаята си, и да се радва като силен мъж, тичащ в надбягване. Острите върхове на хълмовете стигаха небето. В далечината се издигаха голите скали на Моавската планина. Над всичко се простираше нежната синева на небесната арка, а отвъд бе Бог. Той не можеше да се види, но делата Му бяха изпълнени с възхвала за Него. Светилото на деня, позлатявайки гори и планини, поля и потоци, отвеждаше ума на юношата да види Отца на светлините, Автора на всеки добър и съвършен дар. Всекидневно откривайки характера и величието на своя Създател, поетичното сърце на юношата се изпълваше с преклонение и радост. Като размишляваше за Бога и за Неговите творения, способностите на Давидовия ум и на сърцето му се развиваха и укрепваха за делото на бъдещия му живот. Всеки ден той встъпваше във все по-близко общение с Бога. Умът му постоянно вникваше в нови дълбочини, нови теми вдъхновяваха песента му и събуждаха музиката на неговата арфа. Богатият му мелодичен глас изпълваше въздуха и отекваше по хълмовете, сякаш откликваше на радостните ангелски песни в небето.

Кой може да измери резултатите от тези години на тежък труд и скитане сред самотните хълмове? Общуването с природата и с Бога, грижата за стадото, опасностите и избавленията, мъките и радостите на скромния му дял трябваше не само да оформят характера на Давид и да повлияят върху бъдещия му живот, но и във всички бъдещи векове псалмите на сладкия израилев певец щяха да разпалват любов и вяра в сърцата на Божия народ, довеждайки го по-близо до винаги изпълненото с любов сърце на Този, Който дарява живот на всички Свои творения.

В красотата и силата на ранното си мъжество Давид се подготвяше да заеме висок пост наред с най-благородните на земята. Той използваше талантите си като скъпоценни дарове от Бога, за да издигне славата на Божествения Дарител. Възможността да съзерцава и разсъждава го обогати с оная мъдрост и благочестие, които го направиха възлюбен от Бога и от ангелите. Когато наблюдаваше съвършенството на своя Създател, пред душата му се разкриваха по-ясни представи за Бога. Непонятните неща му се изясняваха, трудностите се облекчаваха, смущенията се изглаждаха и всеки нов лъч светлина извикваше нови изблици на възторг и благозвучни химни в прослава на Бога и Изкупителя. Любовта, която го движеше, скърбите, които го тревожеха, победите, които го придружаваха - всичко това бяха теми за дълбок размисъл. И неговото сърце, виждайки Божията любов във всеки промисъл за живота му, преливаше от още по-силно преклонение и благодарност. Гласът му звънеше с още по-възвишена радост и пастирчето преминаваше от знание към знание, защото Божият Дух бе в него.