Приносът на родителите за травмите

Съществуват много травми, които не са причинени от внезапно събитие, а от бавен скрит процес, с който засегнатият не е в състояние да се справи.

Повечето родители сякаш са склонни непрекъснато да критикуват децата си. Отначало детето се съпротивлява, но ако критиките продължават прекалено дълго или са придружени с наказания, накрая то се предава. Тогава изгубва вяра в себе си, а донякъде и в целия свят.

Непрекъснатите забележки могат да окажат трайно влияние върху самоувереността на индивида. Ако често повтаряме на децата си, че не ги бива, те почти със сигурност ще изпаднат в травматично състояние.

„Заслужено” одобрение

Друг вид класическо нараняване получават децата, които отрано разбират, че обичта се дава само при определени успехи. И те винаги търсят одобрение за своето изобретателно, необичайно или странно поведение, както и за придобитите знания.

Един от типовете травми, породени от подобни обстоятелства, се лекува с хомеопатичното лекарство Lycopodium. То действа на децата, привикнали с мисълта, че одобрението и обичта трябва да се заслужат с интелектуални постижения. Високите бележки в училище им осигуряват внимание и благосклонно отношение, затова учението за тях става път към любовта. В случая мисленето се цени повече от чувствата.

Липса на обич

В дъното на всяка детска травма със сигурност лежи липса на нежност, ласки, истинско внимание и открито изразена обич.

Много от травмите се дължат на родителите, които хранят и обличат децата си, но ги лишават от своето емоционално присъствие. Заменят го с гувернантки, детски градини и пансиони, които пораждат у децата гняв, скръб и усещане за отхвърленост. Те израстват в необяснима и смътна, но дълбока несигурност, тъй като светът за тях е самотно и чуждо място.

Твърдо съм убеден, че потребността от обич е най-често срещаното чувство у децата на Запад.

Когато детето започне да повтаря модела на собствената ви травма, то може да ви послужи за чудесно огледало, от което да извлечете важни поуки. Децата ще ви покажат всички ваши закостенели представи и почти насила ще ви накарат да се вгледате в скритите проблеми, които иначе пренебрегвате. Нещо повече – те ще станат актьори във вашите повтарящи се сценарии и ще бъдат такива до края на живота си, ако не се опитате да заличите своите емоционални травми.

Децата създават почва за невероятно осъзнаване, от което не можете да избягате, освен ако не решите да упражнявате строг контрол върху тях. За съжаление, често се случва именно това. Вече приведох някои типични примери за родители, които не могат да понесат силния ефект на огледалото.

Ако обградите детето си с емоционална сигурност, искрено внимание, уважение и любов, то ще ви даде възможност да видите и преживеете отново собственото си минало, да го преосмислите и да се почувствате нови, помъдрели личности. Децата често са по-добри, по-точни и по-честни от всякакви терапевти и лечители. Освен това са на разположение по всяко време, и то безплатно!

Посещенията при възрастните членове на семейството също могат да разкрият много детайли. Вашите родители нерядко започват да се държат с внушите си по начина, по който някога са се отнасяли с вас, особено ако децата са от същия пол. Така ще можете да видите отстрани ситуацията, в която сте израснали.
Типични сценарии от детството

Сценарий наричам типичната форма на поведение, приета в детството като начин за оцеляване. Той може да обуслови целия живот на човека. Например, най-често първото дете прилича на майката, а второто на бащата. Това е още по-забележимо, когато родителите притежават някои подчертани стереотипи на пола си и когато първото дете е момиче, а второто момче. Ако майката и бащата са равностойни и живеят в хармония, този ефект се омекотява и децата приемат като модели за подражание качества и от двамата родители.

Когато бащата не живее със семейството, първото дете може да се усети задължено да поеме неговата роля още на пет-шестгодишна възраст. Щом поотрасне, първородното момче започва да се чувства глава на семейството, докато всъщност често пъти е най-травматизираното сред децата.
Травма, причинена от нефункционално родителско отношение

Двугодишното дете, което грабва играчката си от ръцете на друго, не мисли за болката, объркването и гнева, които ще предизвика у него, а само за своето собствено чувство на загуба при вида на любимата вещ в чужди ръце. То все още няма изградено съзнание, което да му подскаже, че най-вероятно играчката скоро ще му бъде върната (такова съзнание се създава с опита и нарастващата способност за свързано мислене). Детето живее изцяло в настоящия момент и обикновено силно протестира.

Докато човек не изгради разбиране за собствените си чувства и начините да се справя с тях, той не може да уважава чувствата на останалите – просто не притежава тази способност. Двегодишното дете, което си връща играчката без злоба, но с пълна увереност в своите чувства, ще бъде напълно отворено към всяко ново преживяване. То със сигурност би приело друга, по-хубава играчка, предложена от родителите му в замяна на първата. Ако възрастните откликват достатъчно често по безкритичен начин, детето постепенно ще разбере, че в подобни ситуации са възможни различни подходи.

От друга страна, и най-малкият намек за критичност (децата са изключително чувствителни към критиката, тъй като приемат всичко в буквалния смисъл) ще предизвика смущение в съзнанието им. Първата наша реакция на смущението е защита чрез затваряне, при което се вглъбяваме в себе си (с други думи, опитваме се да се справим с непосредственото чувство на смущение). Концентрираното по този начин съзнание, не може да вземе под внимание чувствата на другия човек. Следователно, ако детето още не е стигнало естествено до етапа на развитие, в който е способно да мисли за другите, добронамерените опити да бъде научено на това ще доведат само до обратни резултати.

Любящият родител, който открито показва обичта си, като същевременно изразява уместно разочарование от поведението на своето дете, изпраща към него ясно послание: „Аз те обичам независимо от това, че не се държиш добре.” Така детето приема безрезервно факта, че не се държи добре – в крайна сметка го чува от най-висшия авторитет – човекът, който го обича повече от всеки друг на света. Но двегодишното момченце или момиченце, чиито родители смятат, че се държи „лошо”, не е достигнало нивото на разбиране, при което може правилно да изтълкува такова послание.

По същия начин седемгодишният първокласник, на когото майката крещи, че е забравил някоя тетрадка на тръгване за училище, вероятно все още е далеч от онази зрялост, при която би могъл да поеме отговорност за подобни неща. До съзнанието му стига само посланието, че не се справя, че се е провалил.

Всички ние допускаме такива грешки, защото сме хора и защото почти винаги сме под напрежение. Но като възрастни с улегнали разбирания, трябва да осъзнаем, че когато поведението ни не води до търсените резултати, добре е просто да помислим как бихме могли да поправим ситуацията.
Някои травми, причинени от родителите

На един обяд у приятели около масата седяхме четирима възрастни и седемгодишното дете на домакините. Малката беше единствена дъщеря на горди родители, които се бяха сдобили с нея в зряла възраст. Малко след започване на обяда момиченцето, което бе фино, деликатно и в никакъв случай непохватно, случайно бутна и разля каната с вода. Незабавно гласовете на двамата родители се надигнаха в упрек: „Джералдин, колко си нескопосана, тичай веднага за гъбата!” – викна бащата, а майката добави със съжаление: „Ех, ти, глупаво момиче!” При тези резки забележки буквално се свих от смущение, макар че не аз бях разлял каната! Трудно е да си представим пълното въздействие на подобни думи върху едно чувствително и фино дето, сторило незначителна грешка.

Най-вероятно първата реакция на малката е била да се свие под удара, да се прибере в себе си и несъзнателно да стегне мускулите на тялото като за отбрана. Всички ние правим същото при инстинктивната си защита срещу нападение, независимо дали физическо или словесно. Вследствие на това стягане белите ни дробове се свиват, дишането се затруднява и до всички части на тялото достига намалено количество кислород. Нарушава се действието на цялостния ни организъм.

Защо родителите реагираха така остро на детската грешка? Сигурен съм, че и за тримата (включително детето) случилото се бе дребен инцидент. Но той причини у родителите раздразнение, вероятно повишено от смущението поради присъствието на гостите. Според мен те не осъзнаваха, че силата на реакцията им е напълно несъразмерна със сериозността на случката. Какво толкова бе станало! Убеден съм също, че никой не се догаждаше за физическата реакция на детето, дори самото то.

Влиянието на такива инциденти върху здравето е свързано с начина, по който тялото се справя с последствията им. Ако през деня не се случи повече нищо подобно, детето постепенно ще забрави колко смутено се е чувствало и случката ще се изтрие от съзнанието му до следващия път, в който се озове в сходна ситуация (вероятно когато родителите отново му се скарат). Точно тук се крие опасността от тези сравнително малки травми. Възможни са два варианта. В единия неудобството на Джералдин постепенно ще се стопи и по-късно през деня, когато родителите се поуспокоят, ще й отделят известно внимание, като й прочетат приказка или я гушнат. Така тя физически и емоционално ще усети, че я приемат и обичат. Остатъкът от мускулното напрежение ще изчезне и тялото й ще възстанови нормалния си ритъм.

Какво би станало обаче, ако с напредването на деня родителите все повече се изнервят? При тези обстоятелства не е трудно да си представим как следващата незначителна грешка от стана на Джералдин ще предизвика у тях реакция, подобна на първата. Този път тя ще окаже по-голямо въздействие върху детето, тъй като то ще бъде още напрегнато и притеснено от първоначалния упрек.

Познавах една четиринадесетгодишна девойка, дъщеря на интелектуалци. Тя страдаше и преживяваше непрекъснати стресове в опитите си да проумее кои от спонтанните й реакции са приемливи за възрастните около нея ( родители, преподаватели, познати) и кои не са. Още от бебешката й възраст имало периоди, в които ставала обект на силна привързаност и обич от страна на майка си, която й купувала подаръци, глезела я и поощрявала естествените й склонности. Когато обаче детското поведение създавало неудобство за големите, случвало се обратното – момичето било наказвано и отблъсквано. В това емоционално семейство отхвърлянето било толкова смразяващо и дълбоко, колкото горещи и насърчителни били проявите на любов. И двата вида реакции обаче не съответствали обективно на поведението на дъщерята, а само отразявали настроенията на родителите. Понякога малката се оказвала глезена, друг път остро критикувана, но никога не можела да предвиди кое от двете ще извикат постъпките й, така че непрекъснато живеела в състояние на тревожност и следователно на напрежение.

Това е обичаен проблем за децата, чиито родители не реагират на поведението им адекватно, а в зависимост от собственото си емоционално разположение. Децата се объркват и постепенно осъзнават, че „Не” понякога означава: „Не, и ако настояваш, ще те плесна”, друг път: „Не сега, но ако настояваш, ще получиш каквото искаш, защото нямам нерви и сили да се занимавам с теб”, а в някои случаи просто: „Не желая това да става тук, но можеш да правиш каквото щеш, стига да не ми създаваш неприятности”.

Такова родителско отношение формира дълбоко объркани и притеснени индивиди, които никога не знаят дали поведението им ще предизвика одобрение или укор. Децата могат да чувстват непрекъснат гняв и омерзение, които ги карат да са опълчват срещу всяка форма на авторитет (това е същината на много от съвременните проблеми в училищата), или пък да живеят в състояние на вечна тревожност, неспособни да научат чрез опита си кое е приемливо и кое не. Именно по тази причина доста деца подхождат изключително неохотно и боязливо към всяко ново начинание.

Три и половингодишният Хенри дойде на гости с майка си – здравна служителка с две деца, уютен дом и успешен брак. Малкият излезе на двора с моите деца, а ние ги последвахме с чаши кафе в ръцете. В градината си имаме доста голямо езеро, не по-дълбоко от половин метър, с места за плаж от двете страни и мост по средата.

Хенри тичаше безгрижно по пътеката с другите деца, които след малко се качиха на моста. Когато майката видя накъде се запътва, незабавно се скова и извика тревожно: „Хенри, внимавай!”. После понечи да изтича нататък. Аз я уверих, че езерото е плитко (ние самите бяхме само на два-три метра от него), а тя се извърна и нервно ми обясни, че се безпокои за безопасността на децата. Продължи да наблюдава доста напрегнато, като същевременно ме осведомяваше за това колко тромаво и податливо на злополуки е другото й дете.

Не бе трудно за се забележи как лицето на Хенри помръкна и загуби изражението на безгрижна радост, когато той чу уплашения вик на майка си. Момченцето се скова и тръгна да изкачва предпазливо и бавно двете ниски стъпала, водещи към моста, докато само минути преди това бе преодоляло съвсем свободно пет други стъпала заедно с моите деца. Майката бе предала своето притеснение на детето си и така бе ограничила естественото му умение да използва тялото си без напрежение, като се учи от собствения си опит. Сега то до известна степен бе принудено да преживява нещата в зависимост от нейната нагласа.

Съзнателно подбрах този второстепенен, тривиален инцидент, който вероятно не би могъл да се нарече травма, за да илюстрирам колко лесно у децата може да се натрупа напрежение. Не е нужно да споменавам, че и възрастните страдат не по-малко от стресови ситуации, особено като се имат предвид техните отговорности и сложността на съвременния живот. Когато си дадем сметка, че подобни случки стават ежедневно, понякога многократно в един и същи ден, ще осъзнаем постоянните ограничения, в рамките на които функционира тялото ни.

Момиченце, което на двегодишна възраст станало свидетел на жесток побой над майка му, при тръгването си на училище все още не можело да говори добре. В продължение на няколко години след това бивало класифицирано като дете с говорни проблеми. То беше доведено при мен на деветгодишна възраст и тогава научих, че никога не бе получавало помощ за психологическите си проблеми, тъй като било само едно от многото. Увериха ме, че поведението на малката се е подобрило заедно с напредването в говора, така че тя не създавала трудности както някои други деца.

Това момиче години наред е носило в себе си кошмара на спомена за побоя над майката, без някой да признае неговата болка и да му каже, че чувствата му – тогавашни и сегашни – са естествена човешка реакция на случилото се, не някаква странна, тайна и ужасна особеност. А то непрекъснато е давало израз на страданието си: представете си немия потрес на невръстното дете, което става единствен свидетел на изключителното насилие над обичната му майка, безпомощно да предотврати каквото и да било. То просто години наред не е можело да говори, завладяно от болезнената си объркана безпомощност. Дали по-късното постепенно развитие на говора му бе резултат от бавното изграждане на доверие в нещо или някого?

Струва ми се, че дадените примери показват как на пръв поглед нормално родителско отношение, но придружено с насилие или пък не предвидимо в реакциите на одобрение и неодобрение, често поражда страх. А страхът е най-травмиращото чувство, с което трудно се живее. Той е основата на психологическа вреда, чиито последствия са неизмерими и нерядко водят до загуба на самоувереност, до притеснителност или апатия за цял живот.

Джон Тейлор Гато, носител на наградата на нюйоркските учители за 1991г., каза следното в своята реч при връчването й:

„Въпреки, че учителите наистина работят здраво и полагат големи усилия, самата институция е психопатична. Тя не притежава съвест и ако звънецът удари, докато един младеж пише стихове, той трябва да спре и да се придвижи към другата клетка… Нужно е да осъзнаем, че училището постига отлични резултати в „обучението”… То обучава децата да изпълняват заповеди, но не ги образова. Възможността за образоването им е елиминирана от самата училищна система … На практика, учениците губят всеки импулс за любознателност.”
Пансионите

Пансионите често причиняват дълготрайни травми, които се проявяват като откъсване на индивида от чувствата му.

При мен бе доведено дете от един елитен пансион. Момчето страдаше от раздялата с родителите, утежнена от лошото отношение на съучениците му. През първия срок достъпът на децата до родителите им бил съзнателно ограничаван, за да могат „да свикнат” с новите условия. Това бе сценарият, който имаше за цел да прекъсне потока на топлина и родителска подкрепа, да научи момчетата, че чувствата не са важни и че те трябва „да бъдат мъже”. Оттам идваше болестта на детето.

Когато обясних на родителите как виждам случая, бащата отвърна в типичен за възпитаниците на частните училища стил: „Аз също минах оттам. Мразех училището, но то беше добро за мен, значи трябва да е добро и за сина ми.” Иначе казано, този човек бе програмиран да не уважава нито своите чувства, нито тези на околните.

Друг мой пациент – старши служител в местната власт със сериозни физически травми от безразборно използвана учителска пръчка – нарече пансионите „брутални институции”.

Травмата на болестните отпечатъци

Хомеопатията признава за неоспорим факта, че болестите на нашите прародители могат да окажат влияние както върху нас, така и върху поколенията ни. Аз наричам това явление „травма на болестните отпечатъци” и го разглеждам като изкривяване или увреждане на психологическата и физическата имунна система. Медицинската наука постепенно стига до разбирането, че всички хронични болести представляват бавно действащи вируси. Диабетът, например, е дълъг процес, който става очевиден чак в напредналия си стадий или когато някаква травма отслаби имунната система. Хомеопатията често предлага успешно разрешаване на подобни проблеми.

Болестите с най-драматичните последствия са туберкулозата, ракът и гонореята (а също и т.нар. неспецифични уретрити, резултат от недоизлекувана гонорея). Самуел Ханеман прибавя още две: сифилисът и това, което той нарича псора и най-общо представлява потисната жизненост – следствието много фактори, най-вече от лекарствата, използвани за премахване на кожни обриви. В такива случаи енергията на болния отслабва и той изпада в състояние на постоянно понижена функционалност. Псора всъщност е обобщаващо понятие за разновидните причини, поради които хората не функционират с пълните си възможности.

Туберкулозата оставя у поколенията отпечатък, който води до податливост на организма към състояния като добре познатия днес на Запад МЕ (миелоенцефалит) – неразположение с не много ясно откроени характеристики. (МЕ наподобява непаралитична форма на полиомиелит и тъй като се появи след въвеждането на ваксината срещу тази болест, може да се окаже нейно странично действие.)

Туберкулозният тип хора имат характерна симптоматична картина, описана в главата за травмените модели. Една от класическите й особености е желанието за пътуване – такива индивиди често правят по няколко околосветски пътешествия. Страстта към пътуване може да се появи у всички деца от следващото поколение или пък само у едно от тях – признак за това, че болестният отпечатък невинаги се активира. Такива хора нерядко сънуват, че бягат с влак в непознати страни и други подобни. Децата понякога имат странната склонност внезапно да се изтръгват от майките си в супермаркета и да изскачат навън – в рязък контраст с момичетата и момчетата, които страдат от чувство на изоставеност и не биха се отделили от родителите си нито за миг.

Хората с туберкулозен отпечатък обикновено изпитват силен страх от кучета и скърцат със зъби насън, а децата изпадат също в ужасни пристъпи на гняв. Ако туберкулозният отпечатък не бъде премахнат, те често ще боледуват от простуди и остри дихателни инфекции, което ще пречи на цялостното им развитие.

Тъй като този тип индивиди са по-податливи и на ракови заболявания, добре е травмата да бъде преодоляна още в ранните години от живота. Изглежда, че отпечатъкът на туберкулозата представлява някакво увреждане на имунната система, което позволява ракът да се развива по-бързо или пък създава психологическите предпоставки за това. Тези хора са, например, много твърдоглави и неотстъпчиви, което често води до дълготрайни отрицателни чувства – един от класическите причинители на рака. Не са редки случаите на жени, при които се образуват бучки в гърдите поради потискано омерзение към съпрузите.

Отпечатъкът на гонореята предполага силна емоционална мотивация и склонност към крайности в поведението. Такива хора се отдават изцяло на всичко – от среднощните гуляи през секса до злоупотребата с наркотични средства. Чувстват се най-добре, когато спят по корем, обожават животните, а най-чудесното място за тях е морският бряг. Бебетата често страдат от подсичане с огненочервен цвят (вж.Medorrhinum).

Обременените от рак в миналите поколения проявяват противоположни черти – те не изразяват емоциите си, склонни са да потискат всичко в себе си и не се разболяват от обичайните детски болести. Вместо това, при тях често се наблюдават други остри заболявания като тежки пневмонии в ранна възраст. Тези хора също обичат морето, животните и спят по корем. Многобройни и разнообразни симптоми и характеристики оформят при тях уникална картина, ясно различима за добрия хомеопат и описана по-подробно в главата за травмените модели. Обикновено в миналото на семейството има много случаи на рак. Раковият отпечатък може да се изгради на основата на гонорея в предишните поколения, чийто отпечатък, от своя страна, често произхожда от наличието на туберкулоза в по-далечното минало.

Сифилитичният отпечатък присъства у хора със силни пориви за саморазрушение и вкус към занимания, които подхранват подобни изблици (алкохолизма, например).

Травмените отпечатъци не означават, че човекът непременно ще се разболее от съответната болест, а само, че е по-податлив на нея. Индивид с отпечатък на гонорея ще развие по-лесно болестта, ако бъде инфектиран, а то е твърде вероятно поради неговото безразборно сексуално поведение. Освен това, лечението му ще бъде по-трудно, отколкото при хора без гонореен отпечатък.

Не е тайна, че повечето познати терапевтични техники, за съжаление, не предлагат разрешение що се отнася до наследствените болестни травми, особено когато те са силно изразени, докато хомеопатичните лекарства, получени от продуктите или причинителите на съответните болести, са незаменимо средство за изличаване на техните отпечатъци, които в противен случай могат да обременяват човека през целия му живот.

Всеки метал може да причини отравяне, но ако патологията не е твърде напреднала, тя би била значително облекчена посредством приемане на метала (или съответната отрова) в хомеопатична потенция. Алцхаймеровата болест понякога е свързана с алуминия, натрупван в тялото вследствие използване на алуминиеви съдове и кухненски прибори (обичайна практика в ресторантите). Живакът ни трови чрез присъствието си в зъбните пломби, оловни натрупвания се получават при боравене със стари печатни преси, а среброто е най-често срещаната отрова в организма на фотографите, които си служат с разтвор на сребърен нитрат при промиване на черно-белите снимки. Всичко това не е трудно да се избегне: фотографите могат да използват специални ръкавици, а живачните пломби да се заменят с други. Типично за пациенти с живачно отравяна е, че страдат от язви в устата, които не се поддават на никакво лечение, докато пломбите не бъдат отстранени.

Ето една действителна история, разказана от мой пациент.

В миналото той имал многобройни брадавици, които били премахнати от лекар чрез изгаряне. След две години качил висока температура вследствие на възпалителен процес и известно време бил неспособен да работи. Почувствал също артритни болки в пръстите. След още две години по кожата му се появили големи червени петна, които били потиснати със стероиди.

Последвали улцеративен колит и МЕ. Лекарството, използвано за колита, предизвикало системен лупус еритематодес – сериозно имунно увреждане.

За мен бе ясно, че става въпрос за случай на последователно потискане на различни симптоми с медикаменти, без лекарите да са си давали сметка, че състоянието на пациента непрекъснато се влошава. Когато дойде при мен, този човек бе отсъствал от работа общо шест месеца поради МЕ. Една-единствена доза от подходящото хомеопатично лекарство предизвика незабавно облекчение, което по-късно бе наречено от докторите „съвпадение”.

Уврежданията, породени от лекарства, са сериозен проблем, който остава недооценен и недоразбран. Ако физическите симптоми бъдат признати за това, което са знак, че нещо на по-дълбоко ниво не е наред – използването на модерните лекарства би било напълно неоправдано, освен в крайни ситуации на тежки животозастрашаващи заболявания, при които патологията е твърде напреднала и най-вероятният изход е смъртта.