Питър Чапел Хомеопатия Практически наръчник

Двойният обръч е ситуация, при която човекът, който би трябвало да ви помогне в случай на криза, сам по някакъв начин е въвлечен в нея или я причинява.

Ако съпругът ви почине, но вие имате добра приятелка, към която да се обърнете, ще можете д поговорите с нея и да облекчите страданието. Но ако скоро и тя почине, ситуацията се променя. След погребението оставате сама, без близък човек, с когото да споделите чувствата си. Това е двойният обръч и той прави възстановяването много по-трудно.

След развод, когато брачният партньор е бил вашият най-близък довереник, може да не се намери никой, с когото да се чувствате достатъчно сигурни, за да му разкажете своите преживявания и да се освободите от тях. При кръвосмешение, насилникът често е единият от родителите, а другият е в позиция на мълчаливо съучастничество, така че детето няма къде да потърси опора. Същото може да се каже за случаите на изневяра и много други травматични ситуации.

Изглежда, травмата се задържа в нас и се повтаря поради един твърде очевиден човешки инстинкт. Хората обикновено се опитват да се борят с проблема, като вършат точно обратното на онова, което е необходимо. Показателен е случаят, при който не можете да понасяте родителите си и си казвате: „Никога няма да бъда като тях”, след което им обръщате гръб и се държите на разстояние. По този начин има много по-голяма вероятност да станете точно такива, каквито са те. За да разрешите личностни проблеми, свързани с родителите ви, по-добре е да сте близо до тях и да работите за преодоляване на вътрешното си раздразнение, иначе то ще се засили и затвърди. Нужно е да се изправите лице в лице с трудната ситуация.

Факторът ирония като че преобладава при вродените човешки реакции спрямо проблемите. Да избягаме, вместо да ги разрешим, да ги пренебрегнем, вместо да ги приемем, да си платим, вместо да проявим доброта, и при всяко предизвикателство да заравяме главата си в пясъка – това са причините травмите ни да остават заключени вътре в нас.

Лечение

Заболяването като криза

Болестите и уврежданията на всички нива могат да бъдат разглеждани като положителни явления. Те представляват кризи, които нашата вътрешна необходимост създава, за да превъзмогнем травмите си от миналото и да променим вътрешния и външния си живот. Това са кризи, но не катастрофи.

Ако сме наясно с естеството на дълбоката си травма, по-лесно ще открием пътя, по който да преодолеем както самата травма, така и резултата от нея – заболяването. По този начин ще сме в състояние също да разберем колко дълго ще трае оздравителният процес и какви ще бъдат признаците за неговото правилно протичане.

Познаването на травмите – как да се живее без тях, как да се надмогват и намаляват – може да помогне на бъдещи и настоящи родители, а и да подобри живота ни като цяло. Въпреки всичко, бихме могли да осъществим хомеопатично лечение, без да познаваме травмата.

Неуспехи в лечението

Поради продължителността, дълбочината и усложненията в травматичния процес, повърхностното лечение често не е достатъчно. Понякога човек дълги години прилага лечебни програми, изградени както върху традиционни, така и върху нетрадиционни методи, но те остават без резултат, защото не успяват да стигнат до корените на травмите му. Много от лечебните прийоми сякаш само се плъзгат по повърхността на проблема. Да се дават лекарства против симптомите на травматизиран човек означава просто да се заличават пукнатините и да се затвърждава отрицанието на травмата. Този подход не представлява дори опит за лечение.

Според мен, често пъти енергийните и животворящи целебни методи, включващи хомеопатията, акупунктурата, психотерапията, остеопатията и други, не успяват да досегнат корените на травмите, защото терапевтите и пациентите не осъзнават или не оценяват дълбочината на проблема и на съответното му разрешение. За преодоляването на дълбоки травматични състояния е необходимо да се третира прецизно същностният проблем. В много случаи това изисква месеци и години постоянство. Също така, пациентът трябва да възприеме нова нагласа към живота, нов стил на поведение, който да възпре натрупването на травми в бъдеще. И тук той се нуждае от подкрепа, за да открие начини да изразява гняв, страх или скръб по време на съответното травматично събитие, вместо да заключва тези чувства в себе си. Тъй като подобно упорито и дълбоко лечение не е от най-лесните, много често то не се осъществява успешно.

Лечебният процес

Щом травмата бъде излекувана, естествените процеси в човека взимат връх и болестите отшумяват.

Лечението е обърнато към травмата, а тялото естествено започва да върши онова, което не е могло преди поради наличието на тази травма.

Моите приятели, практикуващи други алтернативни терапии, също следва подобен подход. Той важи и за всички лечители. Масажисти, остеопати, психотерапевти по един или друг начин се стремят да задвижат естествения оздравителен процес в пациента. Този процес е универсален и всеки от нас трябва да премине през него, за да се освободи от травмите си и да заживее пълноценно.
Заключение

В тази глава изложих някои идеи и понятия, които съм осмислил в резултат от наблюденията си върху живота на много хора. Тези идеи присъстват под различни форми във всички системи, които се стремят да вникнат в дилемата на човешкото съществуване. Това, което съм написал тук, в никакъв случай не претендира за нещо повече от бегъл преглед. Все пак се надявам, че изложеното дотук е достатъчно, за да добиете представа за травмите и болестите (или, с други думи, „затлачените енергии), свързани с тях.

По-нататък ще прочетете още подробности за травмите и ще разберете как се извършва лечението с хомеопатичните препарати.
3

По пътя към лечение на емоционалните травми
Описаните по-долу действителни случаи, илюстрират много от травмите, които преживява човечеството като цяло. Доста от тях могат да бъдат отстранени чрез хомеопатично лечение, проведено от самия пострадал или близките му, а други изискват професионална намеса.

Приведените примери имат за цел да събудят съзнанието ви за възможните травматични събития и да ви помогнат да вникнете в процеса на травмиране. Обикновено подчертавам един аспект на случая, ала той неизменно съдържа и много черти, характерни за други случаи. Постарал съм се да опиша разнообразни проблеми, но те съвсем не покриват всички познати на човечеството травми, а по-скоро представляват подбор, който отразява моя собствен опит.

Поредицата истории започва със случаи на скръб и загуба, тъй като те се срещат най-често, следвани от травмите при зачеването, в утробата, по време на раждането, израстването и зрялата възраст. Опитал съм се да ги групирам, доколкото е възможно, но действителният живот не подлежи на строги класификации.

Съзнавам също, че съм опростил някои преживелици и по този начин съм отнел много от живия дух на разказите. Направих това, отчасти за да запазя анонимността на хората, от които съм ги чул, и за по-голяма яснота, защото съм установил, че повечето житейски истории в дълбочина представляват една-единствена, но завладяваща травма.

Пи мен дойде възрастна жена. Съпругът й бе починал наскоро и оттогава в нея се бяха възобновили стари симптоми от времето на менопаузата – горещи вълни, изпотяване и други. Бяха й предложили хормонална терапия, но тя интуитивно бе усетила, че не това е правилното решение.

В хода на разговора установих, че жената всъщност не бе плакала след загубата на съпруга си. Скръбта й все още бе запечатана и тя често изпускаше тежки въздишки. За да се върне към нормално здраве, тази пациентка се нуждаеше от хомеопатичното лекарство Ignatia.

Травмата й се изразяваше в скорошна скръб, утежнена от факта, че нямаше с кого да сподели преживяванията си, тъй като най-близкият й довереник бил именно починалият. Отгоре на всичко, тя смяташе, че най-правилният подход в случая е „каменното лице”, и не говореше с когото и да било за мъката си. Лекуващият лекар също не бе успял да вникне в истинския проблем.

Този случай е подобен на много други. Лекарството Ignatia бе верният избор, защото щеше да помогне на жената да плаче по-свободно, вместо да потиска чувствата си. По този начин щяха да отшумят и другите й симптоми.
Повтарящи се разочарования и трайна мъка

Шарън бе на около четиридесет години и след несполучлив първи брак се бе омъжила повторно за човек, с когото имаше стабилни, добри взаимоотношения. От години страдаше от лека астма, която напоследък значително се бе влошила.

Шарън бе правила многократни неуспешни опити да забременее от втория си съпруг. Изследванията показали запушване на каналите. Няколко пъти бяха пробвали с изкуствено осеменяване, но без резултат. При последния отчаян опит, преди да се откажат окончателно, тя най-сетне бе заченала.

Но предишните опити били съпроводени с толкова много разбити надежди и бяха довели до такова отчаяние и мъка, че дългоочакваното събитие не бе успяло да заличи натрупаната травма. Същевременно бащата на Шарън, към когото тя била дълбоко привързана, починал година преди това. И така се бе получила комплексна картина на разочарование и скръб.

За астмата трябваше да й се предпише най-напред лекарството Ignatia, което щеше да й помогне да се освободи от стреса в резултат на неуспешните опити за забременяване и смъртта на бащата.
Смърт при раждане

Майката на едно момиченце бе починала при раждането. Смъртта настъпила поради медицинска грешка, отначало потулена от докторите, но впоследствие разкрита при аутопсията. Бащата бил съкрушен от скръб, изпълнен с гняв и безсилно негодувание срещу измамата. Но както се случва при много мъже, не смятал за редно да говори за чувствата си. Години наред задържал всичко в себе си. За новороденото момиченце това означавало не само да страда от загубата на майката, но и да бъде отглеждано от дълбоко травматизиран баща, прекалено погълнат от собствената си мъка, за да отдава необходимото внимание на дъщеря си.

Какво би могло да се очаква, когато това момиченце стане жена и на свой ред роди? Ако не преодолее своята скръб и чувство на изоставеност, тя най-вероятно въобще няма да пожелае да има деца. Ако все пак забременее, навярно ще започне да усеща някаква смътна тревожност, несъзнателно свързана със страха, че може да умре при раждането като майка си. Тази боязън ще бъде утежнена от мъката за бащата/съпруга. Или пък толкова ще се плаши от раждането, че ще се нуждае от цезарово сечение. А какво да кажем за детето в утробата й? Какви послания, пропити с мъка и страх, ще получава то?

Терапевтичният подход към такава жена зависи от това как точно е изграден проблемът и дали няма вероятност от комплексна травма. Сложните травми обикновено се нуждаят от серийно лечение, като най-напред се освобождава последната, а останалите се разкриват в обратен ред назад във времето. В случая, навярно първо е усетена скръбта, а след нея чувството за отхвърляне и изоставеност. В такива ситуации е правилно да се лекува онова, което е „на повърхността”, разбулено най-вероятно в резултат на „повтарянето на сценария”, а после да се следват промените в признаците и симптомите при навлизането в по-дълбокия и отдавнашен проблем. Дори когато две травми са засегнали човека много скоро една след друга, при връщането си те могат да бъдат разделени от месеци или дори години.

Разбира се, описаният случай можеше да се развие много по-различно, ако бащата бе приел Ignatia след смъртта на съпругата си и ако детето също бе преминало през някакво лечение. Никога не е рано да се лекуват бебета – те като правило реагират прекрасно на хомеопатичните препарати.
Животозастрашаваща травма

Деветгодишно момче страдало от сериозен бъбречен проблем. Богатите родители не жалели парите си и го водили при много лекари, но без резултат. Почти на прага на смъртта, детето било внесено на носилка в кабинета на един хомеопат. Оказало се, че родителите са в процес на продължителен и мъчителен развод и че единствената причина въобще да си говорят е болестта на сина им. Хомеопатът осъзнал, че момчето е дълбоко разстроено от тази раздяла.

Предписал Ignatia – класическото хомеопатично лекарство за разочарования, скръб и чувство на загуба. След четири дни, пред изумените погледи на всички присъстващи, пациентът влязъл сам в кабинета – видимо слаб, но налице било значително подобрение. Огромната травма вследствие на раздялата, останала незабелязана от лекарите, защото медицинското образование учи да се разглеждат само физическите симптоми, особено когато болният е застрашен от смърт.

Травми в утробата

Нерядко травми се получават още в утробата. Обикновено това става по време на зачеването и при установяване на бременността. Примери за такива случаи са посочени по-долу. Състоянието на родителите при зачеването е от решаващо значение. Според мен, това вероятно е най-важният момент, защото „дава тон” за целия живот на бъдещото създание.

Още неуспели да се отърсят от разочарованията на предишните си връзки, двама души се срещат и не след дълго жената забременява. Откриват, че са сторили грешка, но остават заедно в името на детето. Скоро обаче започват да се ненавиждат и несъзнателно да обвиняват за това новороденото. Атмосферата в дома действа съкрушително на малкия човек. Той израства с огромна доза потискан гняв, без да знае защо се чувства така. Външната проява на този гняв е ужасно на вид червено акне по лицето.

Такива ранни травми най-често са неизвестни на засегнатия, което ги прави още по-трудни за преодоляване. Родителите пазят в тайна подобна информация поради чувство за вина, невежество или страх от последствията. Въпреки това, фактите обикновено излизат на повърхността чрез „повтарянето на сценария” и в някои ситуации човек мое да сглоби цялата история, подреждайки пръснатите й парчета. Понякога близките на семейството също могат да дадат ценна информация.

Помня един случай, при който майката желаела второ дете, но съпругът й бил против. Тя заченала от него, без той да знае, и не му съобщила за бременността си докато не станало твърде късно. Тогава мъжът изпаднал в ярост и пожелал аборт въпреки големия риск.

Представете си, че самите вие сте в утробата и сте станали причина за тази ситуация. Детето най-вероятно се е почувствало силно нежелано. В резултат на това се родило с аутизъм – неспособно да общува. През първите две години от живота си категорично отказвало да бъде държано от баща си. Просто изпадало в бурна ярост, която отразявала не само собствения му гняв, но и потисканите чувства на бащата, макар че той едва ли е осъзнавал това. А дори да е осъзнавал, какво е можел да стори? Как би могъл да освободи от такава травма себе си и детето?
Идеята за съвършеното дете

Често се казва, че новороденото е в състояние на съвършенство. Но разположението на родителите при зачеването, тяхното отношение към забременяването и събитията по време на самата бременност, вече са създали многобройни предпоставки за травми преди раждането. Следователно дори в първия миг от живота е почти невъзможно да съществува напълно свободно от травми създание. Обсъждането на идеята за аборт, например, може да окаже значително въздействие върху бъдещото дете.

Схващането, че събитията по време на вътреутробното развитие могат да повлияят на детето след раждането, е подкрепено от много съвременни научни разкрития. Специалисти от медицинската сфера проучили първите здравни документи на група седемдесетгодишни пациенти и открили доста стабилни съответствия между случилото се по времето, когато са били в утробата, и болестите, които развили по-късно в живота си. Обобщавайки тази информация, аз заключавам, че най-вероятно всеки орган и система в тялото се формира основно в един доста кратък решаващ период и ако именно тогава настъпи някаква криза, тя може да се отрази върху процеса на растежа. Дори леко сътресение би могло да окаже влияние върху целия живот на човека, като породи слабост в съответната област. Криза по време на вътреутробния живот може да стане определящ фактор за смъртта. Науката поддържа подобна теза, наблягайки на факта, че четиридесет от четиридесет и седемте нива на клетъчно делене при растежа от зачеването до зрелостта протичат вътре в утробата. Следователно не е чудно, че събитията, съпътстващи вътреутробното развитие, представляват най-критичната фаза от живота.

Така че, при раждането си човек е далеч от състоянието на съвършенство. Бебетата идват на бял свят травматизирани и започват да разиграват моделите си още при първата глътка въздух. Затова е изключително важно родителите да се стремят да осигурят спокойна и любвеобилна атмосфера за детето си по време на бременността и в ранните му години. За съжаление, почти всички родители на практика страдат от собствените си травми, а децата им неизбежно ги приемат като пример за подражание. Това не бива да става причина за отчаяние и чувство на вина. Аз лично съм заобиколен от млади хора (включително собствената ми дъщеря), които постигат сериозни успехи в опитите си да бъдат по-добри родители от своите майки и бащи.

Засега мнозина не знаят, че по време на раждането си човек може да бъде засегнат от голям брой травми, и все пак в определени среди този период се смята за най-травматизиращия.

Изследвания, направени посредством връщане на пациенти към родовия процес, показват, че той съдържа четири основни етапа:

1. In utero (в утробата) – самό по себе си състояние на космическо блаженство. Намираме се в топъл течен уют, защитени от външния свят и все пак с усещане за него. Сетивата са главната ни връзка с околната среда, затова ако по-късно се окажем прикрепени към някакъв прекалено сетивен модел на поведение, можем да заключим, че сме били травматизирани именно в този стадий. С напредването на бременността, ставаме все по-чувствителни към външните влияния (цигари и алкохол, например) и същевременно долавяме по-силно промените в емоционалното състояние на майка си. Все повече изпитваме последствията от несъвършенствата на околната действителност.

2. Когато започнат контракциите на матката, усещаме огромно налягане, притискане и напрежение, които могат да доведат до задушаване и чувство на безпомощност.

3. Етапът на излизането през родовия канал има ефекта на огромен катаклизъм – сякаш светът, в който сме живели, се руши и ние водим ожесточена битка за оцеляване. Ето защо може да усетим смъртна заплаха, да изпитаме чувството, че умираме или че става някаква ужасна катастрофа.

4. Окончателното излизане е съпроводено от облекчение, чувство за свобода и пре-раждане, а не раждане.

Разбира се, медицинската намеса също оказва голямо влияние. Форцепсът, например, често причинява физическа травма и усещане за сериозна физическа опасност, което може да остави следа върху целия по-нататъшен живот. Засядането в родовия канал нерядко води до задушаване, ужас и паника при мисълта за смъртта. Това също би могло да се запечата в съзнанието за години напред. В първите мигове след раждането отделянето от майката понякога бива изживявано като непреодолимо усещане за самота и несигурност. Проучванията показват, че ако новороденото бъде взето от друг дори за няколко минути, проблемите с кърменето са много по-вероятни, а в случай, че периодът на отделяне е по-дълъг, може да стане основа за дълбоко чувство на отхвърленост през целия живот. Ако бебето бъде държано главата надолу, ако го зашлевят, за да започне да диша или го инжектират с нещо, несъмнено ще усети това като груба физическа травма.

Един мой колега прилага и терапия чрез връщане на пациентите към родовия процес. Тази практика в основата си представлява йогистко упражнение за освобождаване на тялото от напрежения. Когато йога-техниките били пренесени на Запад, оказало се, че те често водят до повторно преживяване на различни видове родови травми, затова започнали да ги използват именно за такава цел. В днешно време тази терапия е много популярна и би могла да ви помогне да откриете собствената си травма, ако родителите ви не могат или не искат да споделят с вас.

Може би се питате защо хората вярват, че преживяванията им са свързани тъкмо с родови травми. Ето няколко класически израза, които пациентите използват при тяхното описание:

„Сякаш главата ми бе хваната в тесен обръч.”

„Чувствах силен натиск върху главата.”

„Сънувах, че съм в тунел.” (Клаустрофобията често се корени в родовия процес.)

„Там беше мокро и мъхнато.” (Усещане по време на сън.)

„Сънувах, че съм на някакво много влажно, но много сигурно място.”

„В края на тунела имаше светлина.”

„Когато съм разстроена, се свивам на топка” (което означава: „утробата е последното място, където съм се чувствала в безопасност”.)

Графичните детайли са поразителни и въпреки това толкова често биват подминавани! Една моя студентка веднъж изчете пред мен цяла житейска история, без да забележи нито едно от скритите послания. Когато започнах да й ги посочвам, тя бе изумена от факта, че ги е пропуснала.

Медицинските проучвания показват, например, че родовите травми влияят върху типа самоубийство, избрано от извършителя. Когато по време на раждането са използвани много медикаменти, след години човек може да се самоубие чрез голяма доза лекарства (или по-вероятно да стане наркоман). При положение, че е имало задушаване, би избрал именно този вид самоубийство, а ако са били прилагани механични методи за изваждане на плода (форцепс и др.), навярно и самоубийството ще бъде с механични средства (например, чрез обесване). Тази тенденция отговаря на идеята за „повтаряне на сценария”, изложена в предишната глава. Всички факти сочат огромното значение на родовите травми.

За да разберем какви травми могат да засегнат детето по време на раждането му, най-добре е да разпитаме за родовите травми на родителите, тъй като е възможно то да повтори някой от техните „сценарии”. Трябва да се вземат предвид и преживяванията от предишните раждания на майката.

Ако бащата едва е оцелял при раждането си, същото би могло да стане и с първия му син. Ако е имало усукване на пъпната връв около врата на майката или бащата, това нерядко сполита и някое от децата им. Или пък, когато единият от родителите е отказвал да суче като бебе, детето от същия пол и то отказва. Опитът ми разкрива, че сценарият се повтаря отново и отново в поколенията, понякога с невероятна точност и с подобни последствия. Трудно е да се разбере какъв е всъщност механизмът на този феномен, но аз и моите пациенти знаем, че за съжаление, той представлява почти неизменно правило в живота на много хора.

И така, установено е, че при родовия процес могат да се повторят травми от раждането на майката и/или бащата. Не е изключено да бъдат задвижени и травмите на някой от присъстващите лекари или сестри, а това е силен аргумент в полза на домашното раждане, за което ще стане дума по-долу.

От личния опит с децата ми и от стотиците чути родови истории, съм стигнал до дълбокото убеждение, че повечето раждания, особено това на първото дете, трябва да стават в дома и с възможно най-малка медицинска намеса.

Представете си за момент, че лекарите и акушерките, асистирали при собственото ви раждане, са били родени в атмосфера на ужас и страх. Представете си също, че са били обучени в медицински училища, където са видели драматични примери за всякакви беди, които могат да се случат при раждане. Представете си как съзнанието им е изпълнено с подобни картини и си припомнете израза „мисълта твори реалността”. Ако раждането не върви както трябва, нима у тях няма неволно да изскочат страховете, свързани с възможните крайни усложнения? Помислете за скритите чувства на тези хора, за необходимостта да пазят кариерата си и да се придържат към законовите разпоредби, правилата в болниците и т.н. Всички тези страхове и травми се натрупват около родилката, която в момента има нужда единствено от спокойствие, подкрепа и любящо внимание.

Ето защо аз препоръчвам болничните раждания да се сведат до минимум, ако не са взети сигурни мерки асистентите при раждането предварително да се освободят от собствените си травми.

Прекалено бързото прерязване на пъпната връв може да бъде травматизиращо и ненужно. Втората ми дъщеря беше родена у дома с усукана около шията връв. Тъй като първата бе починала, задушена от връвта при болнични условия в ръцете на компетентните медицински лица, аз имах всички основания да изпадна в паника. Вместо това, обаче, запазих спокойствие и когато акушерката припряно посегна към ножиците, предложих й внимателно да издърпа връвта, която би трябвало да е достатъчно дълга, и да я прехвърли през главичката. Тя направи точно това и раждането продължи съвсем нормално.

Епизиотомията означава перинеумът да бъде разрязан, вместо оставен естествено да се разтегне или разкъса, за да се освободи бебето. Разкъсването е нормален процес и заздравява по-лесно, стига, разбира се, да не е прекалено голямо (макар че това становище все още се подлага на съмнения). И при най-добри намерения от страна на лекарите, епизиотомията създава усещане за физическо насилие в твърде интимна област. Това усещане може да се пренесе върху цялото тяло. Хомеопатичното лекарство Staphisagria помага в много от случаите на подобна травма. Няколко дози биха освободили гнева и чувството за насилие и биха предпазили жената от проблеми при възобновяване на сексуалния й живот. (След хистеректомия, например, немалко жени преустановяват завинаги сексуалните си контакти и, според мен, главната причина е усещането за насилие и загуба, което вероятно се появява при всеки опит за интимност.) Тъй като за много хора е изключително трудно да споделят чувствата си, особено що се отнася до такива деликатни теми, подобни травми често не могат да бъдат освободени без намесата на терапевт.

Цезаровото сечение обикновено предизвиква силен гняв у родилката. Ако не бъде изразен явно, той обръща острието си навътре, преминава в депресия и става причина за познатия следродилен синдром.

Бавното начало на раждането може да бъде признак за липса на готовност у майката да освободи плода. Това често е проява на дълбока травма, свързана с раздяла и чувство на изоставеност. Хомеопатичното лекарство Pulsatilla е помогнало на много жени в подобно състояние.

Arnica се справя чудесно с физически травми и чувствата, които ги съпътстват. Следователно, препаратът е изключително полезен за омекотяване на болките при контракциите и след самото раждане.