Питър Чапел Хомеопатия Практически наръчник

Четиридесет и осем часа след ваксиниране против морбили едно дете вдигнало температура и получило лека конвулсия. Когато трябвало ваксината да се повтори, загрижената майка се опитала да говори с медицинската сестра. Въпреки благата, чувствителна и миролюбива природа на майката, опасенията й били приети враждебно и били наречени неоснователни. След повторението на ваксината, детето получило тежка конвулсия и в момента страда от чести епилептични припадъци. В миналото на семейството няма нито един случай на епилепсия.

Лекарите на Запад получават допълнителни възнаграждения за набиране на определен брой деца за ваксиниране. Как този факт може да насърчи създаване на нормална атмосфера, в която въпросът за ваксинациите да се обсъжда рационално и обективно?

Разбира се, подобен подход напълно пренебрегва и по-дълбокия проблем – дали ваксинациите изобщо са необходими. Моят опит и наблюденията на доста хора показват, че те увреждат имунната система на много деца, което обикновено остава незабелязано, а понякога се проявява чак по-късно в живота. Детето може да има проблеми в училище или да изяви поведенчески нарушения, но никой не свързва това с ваксините. Убеден съм, че те често стават причина за трудното възстановяване от болести през целия живот. Повече от един процент от децата, които идват при мен, са с явно увреждане от ваксините.

Те също причиняват вид отравяне, което се лекува с хомеопатични лекарства, понякога приготвени от самата ваксина. Особено резултатни са в случаите, при които поражението не е прекалено тежко.
Границите на оздравяването – нашето разпръснато общество

Ако съществуваха достатъчно действени механизми, които да подпомагат възстановяването ни, травмите не биха обременявали нашето съществуване. Често пъти ни е необходима само любящата подкрепа на родители или приятели. По този начин бихме могли да се освободим от много тежки проблеми, докато болката, за която не сме получили помощ, често се превръща в доживотна травма.

Ние сме се откъснали от начина на живот, който ни осигурява подкрепата на близките. Някога хората са живели в големи семейства и родове, заобиколени от чичовци и лели, братовчеди, баби, дядовци и много приятели, като обществената среда е била сравнително стабилна. Така са можели да разчитат на значителна подкрепа при всякакви беди и когато някой от близките е умирал, друг е поемал ролята му.

В днешно време родителите нерядко се преместват да живеят в друг град или страна, променят мястото си в обществото или в професията, при което и възрастните, и децата губят стари приятелства. Ако това става често, както е например при военнослужещите, децата започват да страдат от липсата на корени и чувство на безродност.

В миналото хората са живели на племена или изобщо на споени групи. От индийските си пациенти често чувам, че смъртта на майката не е била нищо повече от временна криза, тъй като лелята, подпомагана от многобройни роднини, незабавно е поела грижата за децата в любящите си ръце. Съвсем друга е ситуацията при съвременното английско дете, чиято майка е починала рано.

Помня как хората от лондонските предградия, където учех като малък, бяха преселени от фамилни къщи в огромни бетонни блокове. Мога да си представя какво духовно опустошение е причинило разкъсването на тези общности. Лекувал съм много ограбени във всяко отношение семейства, които живият в многоетажни блокове.

Тук неволно се сещам за Непал – страна, залята от агенции за хуманитарна помощ, - където бях поразен от качествата на конкретен проект. Бедно предградие в Катманду бе построено наново чрез разглобяване на всяка отделна къща и връщане на старото й място със съответните подобрения. Това ми се стори напълно уместно и приемливо – модернизация със сърце. Хората заживяха в по-здравословна среда – чиста вода, канали, тоалетни, солидни покриви, електричество и пр. – но общностната тъкан, изграждана с хилядолетия, остана непокътната.

Типичното западно семейство – двама родители, две деца – обикновено живее на километри от другите членове на рода, рядко поддържа трайни приятелства поради чести смени на местожителството и като цяло непрекъснато презарежда модела на откъснатост, липса на подкрепа, любов и загриженост в средата си. Няма я бабата, която да се грижи за децата, когато майката отсъства, няма го вуйчото, който при необходимост да поеме ролята на бащата – на практика не съществува нищо стабилно, дълбоко и надеждно. Щом веднъж семейната тъкан се разнищи, необходими са поколения, за да се възстанови. Такава е ситуацията на Запад – реалност, която причинява и поддържа травмите.

Смятам, че този въпрос е важен, защото ако не знаем разликата, как ще разберем дали нашето лечение приближава пациента към човешкото същество или по-скоро към трупа? Това е проблемът на повечето лекари днес. Атакуването на симптомите най-често ни приближава към трупа, прави ни по-болни и ускорява процеса на умиране. Такова е горчивото последствие от слепите действия.

Открил съм също, че моят въпрос обикновен е нов за тях, те никога не са си го задавали и нещо повече – никога не са го чували в медицинските школи и академии. Аз бих нарекъл това доста озадачаващ пропуск!

Хомеопатията учи, че човешкото същество представлява духовна енергия във физическо енергийно тяло. Подобно виждане е доста разпространено, може да се каже универсално за всички времена и култури извън бруталния материализъм на западното общество. Душата излъчва енергия, която вдъхва живот на цялото тяло чрез ума и чувствата ни.

Умът е дом на волята, стремежите, решимостта и мислите, а чувствата включват пламенност, любов към живота, страх, гняв, тъга. Не съществува чувство без мисъл, нито обратното и всяко чувство-мисъл има физическо съответствие. Всеки процес се извършва в ума (psyche) и тялото (soma) или, с други думи, всичко е психосоматика (макар, че с тази дума доста се злоупотребява).

Казано накратко, душата енергизира тялото и го оживява чрез посредничеството на ума и чувствата, като по този начин поражда действия. В нормално нетравматизирано състояние ние сме съвършено разумни, притежаваме изначална страст към живота и се подхранваме от естествените предизвикателства. Можем да реагираме по най-добрия начин на всяка ситуация, радваме се на общуването с другите, на споделянето и сътрудничеството, на отдаването и приемането. Това е същността на нормалната ни природа.

Ала не такова е днешното състояние на човечеството. Нещо сякаш се е объркало и непрекъснато ни пречи да проявяваме естествените си вътрешни качества. Затова повтаряме отново и отново грешките си, не реагираме уместно на различните обстоятелства, а им позволяваме все повече да ни ограничават, не успяваме да общуваме пълноценно, нито да си сътрудничим. Причината е в това, че сме били засегнати и усещаме болката от травмата, която ни е сполетяла наскоро или преди години и все още ни държи в оковите си.

Изглежда, че се случва следното – когато се чувстваме наранени, нашият гъвкав човешки разум престава да откликва адекватно на ситуациите в живота и не съумява да ги обработи. Важно е да осъзнаем този факт, защото той лежи в основата на нарушените ни функции. От него произхождат всички заболявания. В него се крие ключът за разбиране на главната дилема на човечеството. Тези идеи са развити и графично представени от Харви Джакинс в книгата му „Човешката страна на хората”.

Много авторитети в областта на здравеопазването днес разбират заболяванията като някакво същностно „затлачване” или страдание, което трябва да бъде отприщено, за да отвори пътя към здравето. Щом веднъж застинем в дадено състояние, ние реагираме от неговата позиция на всяка подобна ситуация, с която се сблъскваме в живота. Вместо да я посрещнем с чисти възприятия, изпадаме в модела на дисфункция и затъваме все по-дълбоко. Затлачването има мисловен, емоционален и физически аспект. Всички те действат едновременно и поддържат модела жив, като постоянно го презареждат. Той се превръща в чест от нагласата ни, влиза в химията на клетките ни, прониква във възгледите, реакциите, обуславя заниманията, провалите и цялостния ни начин на поведение.

В своята чудесна книга „Да осмислим страданието” швейцарският психотерапевт Джей Конрад Стетбекер потвърждава това, което и аз самият съм наблюдавал многократно. Ето един пасаж от труда му:

„Бремето на травмата нарушава изначалната вътрешна хармония на детето и способността му да подрежда и свързва опитностите си (да осмисля онова, което се случва с него в нормалния живот след това). Нараняването се причинява от стимули, които предизвикват страх и болка (например наказания, забрани) и на които детето в най-добрия случай е в състояние да реагира сома донякъде, без да може адекватно да ги интегрира в себе си. Изопачаването на лични и исторически истини, деформациите на действителността и други подобни травми могат да наранят човека до такава степен, че той започва да усеща дълбока несигурност… Много действителни преживявания, които би трябвало да послужат за развитие на съзнанието, биват заключвани в подсъзнанието, защото не съответстват на възприеманите изкривени варианти на действителността.

Трудни раждания, порочни практики на възпитание и други ранни травми – това са само някои от преживяванията, които водят до дълготрайни опустошителни последствия в живота на доста хора; стига се до страхове, тревоги и безрадостни чувства, а нерядко и до ярост, насилие и неспособност за любов, натрапчиво поведение и многобройни физически симптоми. ”

Ако сравним човека с река, бихме могли по-лесно да разберем механизма на зареждане и действие на травмата. Изворът на реката е човешката душа, от която блика жизненост, проникваща в цялото тяло и намираща израз в нашите мисли, чувства и поведение. С други думи, това е потокът на живота ни.

Някъде по течените на реката има бент, изграден от погрешно обработени и натрупани чувства, така че движението на водата е възпрепятствано и тя прелива от бреговете. Над бента се струпва излишна жизненост, която изтича в различни посоки, докато под него се процежда само тънка струйка. Например, затлачването може да е в сърцето и да се проява(явява в гнойно акне или в някакъв абсцес, докато в същото време лошото кръвообращение причинява изстиване на крайниците. Отстраняването на бента ще възстанови нормалното течение на реката, т.е. хармонията в организма.

Нервната система би могла да се сравни с групи от хора, които живеят около бента. Тези над него пращат известия за наводнения, замърсяване на водите и други подобни, до самия бент се наблюдава задръстване на каналите, а под него водите не достигат за пиене, нито за напояване, така че растенията започват да вехнат.

Да се вземе предвид само едно от тези послания (както биха направили лекарите) очевидно е погрешно. Да се разгледат всички, но като независими едно от друго (различните отделения в болниците се занимават с отделните части на тялото), също би било неразумно. Посланията от хората над бента сигурно ще ви накарат да мислите, че е необходима по-висока преграда. Ако слушате онези по долното течение, ще ви се стори, че изворът пресъхва. Най-важната информация се съдържа в състоянието на самия бент. Но дори хората, живеещи около него да не изпращат послания, ако съпоставите известията от всички части на реката, логиката ще ви помогне да разберете, че някъде течението е блокирано.
Отражения на човешките дисфункции

За щастие, хомеопатичните препарати са отражения на всички познати човешки дисфункции, така че за всеки конкретен случай може да се намери лекарство, което да премахне бента, т.е. ограничението, и по този начин реката да се пречисти. Първоначално ще се получи показване на водите, които ще носят със себе си много нечистотии от бента и натрупаното зад него. Това е процесът на детоксикация, който често настъпва след приемането на хомеопатично лекарство. После равновесието ще се възстанови, всички хора край реката ще се успокоят и отново ще се възцари мир и хармония.

В хомеопатията съществува понятието „поддържаща причина”. Това е травма, която непрекъснато подхранва проблема. Типичен пример за поддържаща причина е пушенето. Ако човек страда от заболяване на нервите като множествена склероза, би било глупаво да продължава да пуши и да очаква оздравяване. Пушенето би могло да бъде причина за оплакванията му или основен влошаващ фактор. Предписването на хомеопатични лекарства се превръща в прахосване на време и сблъсък между пациента, който смята, че пушенето няма връзка с болестта, и хомеопата, който полага усилия да даде най-доброто от себе си.

Друга поддържаща причина са несполучливите бракове. Според компетентните източници, такива са голяма част от браковете в Англия. Това означава, че повече от половината деца в страната биват отглеждани от зле функциониращи родители, които са техни модели за подражание, както и коренът на най-тежките стресове в живота им.

Струва ми се съвършено ясно, че всяко дете се нуждае от двама родители и четирима дядовци и баби, които трябва да се обичат и уважават помежду си, за да могат да се отнасят ката и към детето. Звучи разумно, нали? Всички алтернативни ситуации страдат от някакъв основен недостатък и вероятно не биха осигурили добра, укрепваща среда за формирането и развитието на крехкото създание.

Много проблеми изглеждат необясними и хората измислят всевъзможни причини за съществуването им – например Божията воля, късмета, кармата, предишните животи, генетичните грешки. Докторите пък им приказват диагностични наименования, които най-често представляват откъснати от реалността опити да се осветлят състояния, криещи в същността си някакъв вид травма.

Лекарите са обучени да наблюдават предимно общите симптоми и да се съсредоточават върху тяхното отъждествяване с някаква болест, като избягват индивидуалните особености и по този начин отделят заболяването от пациента, дават му някакво мистично име и оставят човека в напълно безпомощна позиция. Според мен, всичко, което болните казват или казват, трябва да се приема за истина, макар и не винаги в буквален смисъл. На някакво ниво всяка черта на пациента се интегрира в картината на това, което той е. Шизофрениците, например, чуват гласове, от които не могат да се освободят. Опитът ми е доказал, че източникът често е насилие от детството, спомените за което са потискани дълги години и сега се проявяват като гласове от подсъзнанието. Така че вместо шизофрения, това страдание може да се нарече „зачеркнати травматични спомени”, което ще спомогне и за по-доброто му разбиране.

Медицинските наименования обикновено не дават никаква информация за действителното състояние на индивида и по този начин го карат да се чувства изгубен и безпомощен.

Когато някой ми каже, че трудностите му произтичат от предишни прераждания, отговарям, че може да е вярно, но проблемите непременно са презаредени от травми в настоящия живот, вероятно подобни на тези от миналото. Ако приемем това гледище, ние ще сме свободни да се справим с всяка ситуация и няма да позволим страданието да продължава.

В тази книга съсредоточавам вниманието си върху емоционалните травми, тъй като те най-често са в основата на човешките проблеми. Все пак, преживяванията ни са изтъкани от мисли, чувства и физически реалности и всички те оказват мощно влияние върху нас. Негативните мисли обикновено са коренът на страданието.

Някога разглеждахме заболяванията като резултат от нападение на микроорганизми, но днес холистичната медицина е стигнала до разбирането, че задръстванията в организма и енергийният недостиг са тези, които улесняват натрупването на токсините (нещо подобно на наносите зад бента), и микроорганизмите биват просто привлечени от тази нечиста среда.

Ако погледнем в по-широк мащаб, ще установим, че само за петдесетина години станахме свидетели на краха на много системи на мислене. Китайците унищожиха огромна част от културното си наследство и това доведе до изоставяне на старите идеи. Комунизмът е чудесен като идея, но опитът за практическото му приложение пося семената на своята собствена разруха.

Върнем ли се по-назад в миналото, ще видим как от племенния начин на живот хората са преминали към обособяване в групи на определени територии, създали са държави с политически и икономически структури. Технологическите постижения през този век са главозамайващи. Летателните апарати, компютрите, средствата за комуникация и международните организации сближават нациите. Телевизията ни показва какво се случва по света всеки миг.

С всичко това искам да изтъкна, че скоростта на промените е изключителна. Човечеството върви напред, независимо дали му харесва или не, така че мисловните модели също трябва да се модифицират, колкото и трудно да е понякога. Всъщност, нямаме друг избор – ако вместо да се адаптираме към действителността по съзнателен път, решим да се прикрепим към миналото, просто промяната ни ще бъде по-болезнена. За съжаление, повечето от нас правят именно това.

Същото важи и за лекарската професия в западния свят. В основата на днешната медицина лежи разбирането, че болестите просто се случват и трябва да бъдат премахнати, като начинът на живот на човека няма нищо общо с тях. Така тя поощрява несъзнателните процеси у индивида, прави хората по-болни, отколкото са, превръща кризите им в катастрофи и често ги води към по-болезнена и скорошна смърт.

Хомеопатията представлява огромен скок в развитието на медицинската мисъл. Заедно с другите холистични системи, тя бързо напредва и неизменно ще заеме водещо място в световното здравеопазване, предлагайки богат набор от задълбочени и комплексни лечебни методи. А монополистичната конвенционална медицина, от своя страна, ще се съсредоточи заслужено в областите, в които се справя най-добре – физическа диагностика, хирургия и животоспасяване.

Всеки е призван да променя и развива мисленето си. Често след приемането на хомеопатично лекарство, човек се освобождава от травмите и страховете си, съзнанието му се отваря за нови мисли и идеи. Той осъзнава „глупостта” на предишния си начин на живот и започва да се променя. Хомеопатичните лекарства ни помагат да виждаме света по-ясно и в по-вени тонове.

Повечето мисли, според мен, са в действителност чувства, изразени чрез ума. Те могат да бъдат както мощни и положителни (например, идеалистични идеи и порив към добри дела), така и отрицателни (свързани с усещане за неадекватност, например). И в двата случая мислите възникват вследствие на дълбоки емоционални процеси и ако ги разгледаме по-отблизо, ще се уверим, че в основата си те всъщност са чувства.

Хомеопатията борави с понятието уязвимост, което обяснява защо някои от нас биват дълбоко засегнати от дадено събитие, докато други успяват лесно да го преодолеят. Уязвимостта често се крие в семейното минало на човека, в генетичната и поведенческа информация, получена от родителите. Не е тук мястото да търсим по-дълбоките корени на това явление, но все пак ще ви предложа една от възможните версии.

Според мен, заболявания като туберкулозата или рака са се появили вследствие на утайките от натрупването на многобройни травми в човешкия род. С други думи, чрез „повторението на сценариите” ние сме станали уязвими за съвършено нормални естествени организми и сме нарекли резултатите от това „болести”. Тези процеси са се развивали в продължение на много години, през които травмите са се утвърждавали и задълбочавали. Туберкулоза, рак, СПИН – всички те се появяват като внезапни събития след дълга подготовка. Вече проявени, могат да бъдат изследвани, както и да засегнат всеки уязвим за тях човек и по този начин да породят още по-силна уязвимост в следващите поколения.

И така, смятам, че болестите най-вероятно са резултат от травмените модели, за които масово сме станали уязвими. Те трябва да бъдат разглеждани като крайни резултати от глобалните процеси на дисфункция и да бъдат назовани в съответствие с тях. Аз бих нарекъл туберкулозата „страх в бъбреците, който заключва гнева в белите дробове”, артрита – „гняв, натрупан в ставите” и т.н. Тези наименования ми се струват по-близки до действителността, те дават повече информация, а оттам и сила на пациента.

Уязвимостта и причината са като кокошката и яйцето. Не можем да кажем кое е първо – те просто са и всяко от тях се нуждае от другото, за да съществува. Те са оръдията на дразнението и болката, които пораждат кризите и възможностите за развиване на съзнанието – очевидната цел на човешкия живот.
Нов речник на симптомите

Част от трудностите при разбирането на болестите се корени в думите, които медицината употребява. Колкото са по-специализирани и сложни, толкова са по-отдалечени от самия проблем. Често пъти, те представляват просто латинският превод на нещо съвсем обикновено. Отивате, например, на лекар с болки в ухото и излизате от кабинета му с отитис медиа. И двата израза обаче нямат нищо общо с причината на заболяването, а само назовават резултата. Медицинските термини объркват хората със своята фалшива мистичност и ги правят безпомощни пред лицето на болестта. Нещо повече – те елиминират всяка възможност да се излекуваме сами или да предотвратим повторените на проблема.

Би било полезно, струва ми се, да се опитаме да изясним болестните процеси, като им дадем по-информативни и близки до реалността наименования. Ето някои примери:

Екзема – гняв, който се изразява чрез кожата.

Сърбеж – раздразнителност и неспокойствие, проявени посредством кожата.

Главоболие – гняв, който избухва в мозъка под формата на болка.

Световъртеж – противоречиви пориви, пораждащи физическо неравновесие.

Възпаления – локални натрупвания на токсини, причинени от страх да изразим чувствата си.

Проблеми със ставите – наслоено психично напрежение, което се проявява в мускулите и ставите като стягане, водещо до възпаления и изкривявания.

Акне – неприязнени чувства, проявени върху лицето.

Рак (при непушачи) – дълго трупани отрицателни емоции, фокусирани в дадена област.

Депресия – неизразен гняв, заключен от страх, който се корени в позната или забравена (датираща от най-ранното детство) причина.

Астма – гняв, заключен в белите дробове от страх, напластен в бъбреците.

Проблеми с очите – неспособност или нежелание да видим нещата, които ни заобикалят.

Проблеми с ушите – неспособност или нежелание да чуваме.

Глухота – отказ да чуваме, изключване.

Скованост – свръхконтрол и неподатливост към промяна на всички нива.

Синузит, сенна хрема, пристъпи на кихане, секрети от носа – неизплакани сълзи.

Дори тези определения са много общи и би било далеч по-добре да ги индивидуализираме във всеки конкретен случай. Все пак, ако схванете идеята, която се крие зад тях, сигурен съм, че ще можете да намерите специфични имена за страданията на своите близки и познати, без да обръщате внимание на медицинските диагнози. Ето как би звучало едно индивидуално определение: „Родителите се разделили преди две години и потиснатото разочарование на дъщерята се проявява чрез болки в ставите й.”