Поток психология на оптималното преживяване

262 организира своите цели. Питирим Сорокин например е разделил различните периоди в развитието на Западната цивилизация на три типа, които според него в продължение на над двайсет и пет века са се сменяли един с друг, задържайки се понякога стотици години, друг път – само десетилетия.
Нарекъл тези фази в еволюцията на културата ни сетивна, идеационална и
идеалистична и се опитал да докаже, че във всяка от тях различни приоритети оправдавали целите на съществуването.
212
Сетивните култури са обединени около възгледи за реалността, удовлетворяващи сетивата. Те са епикурейски, утилитарни, загрижени най- вече за материалните потребности. В подобни култури изкуството, религията, философията и всекидневното поведение утвърждават и оправдават цели, касаещи сетивния опит. Според Сорокин сетивната култура преобладавала в Европа от около 440 г. пр. Хр. до около 200 г. пр. Хр., като апогеят ѝ бил между 420 г. пр. Хр. и 400 г. пр. Хр.; доминантна станала отново през изминалия около век в напредналите капиталистически демокрации. Представителите на сетивната култура не са непременно по- материалистични, но съобразяват целите и поведението си по-скоро с удоволствието и практичността, отколкото с някакви абстрактни принципи.
Предизвикателствата, които съзират, се изразяват най-вече в това как животът да бъде направен по-лек, по-удобен и по-приятен. Доброто отъждествяват с приятното, а към идеализираните ценности хранят недоверие.
Идеационалните култури са организирани съгласно противоположния принцип: при тях сетивното не се зачита, а стремежът е към нематериални, свръхестествени цели. Основното ударение е върху абстрактните принципи, аскетизма и надмогването на грижата за материалното. Изкуството, религията, философията и всекидневното поведение са подчинени на реализирането на този духовен порядък. Хората са канализирали вниманието си в господстващата религия или идеология и виждат предизвикателството си не в това да направят живота по-лек, а да постигнат вътрешна яснота и убеденост. Пиковете в този светоглед, според Сорокин, са в Древна Гърция от 600 г. пр. Хр. до 500 г. пр. Хр. и в Западна Европа от 200 г. пр. Хр. до 400 г. пр. Хр. По-скорошни и тревожни примери са нацисткият период на
212
Сорокин (Pitirim Sorokin) излага класификацията си на културите в четирите тома на своята Social and Cultural Dynamics, излязла през 1937 г. (Съкратено в един том издание на същия труд е публикувано през 1962 г.) Трудът на Сорокин е почти забравен от социолозите, може би поради старомодния си идеализъм или поради факта, че през решаващите десетилетия на 1950-те и 1960-те години бе засенчен от работата на много по-умелия в теоретично отношение свой колега от Харвардския университет Толкът
Парсънс. Вероятно с времето този изключителен учен ще получи признанието, което заслужава.

263
Германия, комунистическите режими в Русия и Китай и Ислямското възраж- дане (чието проявление бе например Иранската революция от 1979 г).
Един прост пример може да послужи за илюстрация на разликата между културите, организирани около сетивния и идеационалния принципи. И в нашето, и във фашистките общества е на почит добрата физическа форма, а красотата на човешкото тяло е издигната в култ. Но причините за това са много различни. В нашата сетивна култура тялото бива развивано, за да се постигне здраве и удоволствие. В идеационалните култури тялото е ценено преди всичко като символ на някакво абстрактно метафизическо съвършен- ство, свързано с идеята за „арийската раса“ или „римското мъжество“. В една сетивна култура плакатът с образа на красив младеж цели да предизвика у наблюдателя сексуален отговор, който да бъде използван за комерсиални цели. В идеационалната култура същият плакат би съдържал идеологическо послание и би бил използван за политически цели.
Разбира се, никое общество в никой момент от историята си не е оформяло своята единна цел посредством само един от тези два способа за внасяне на порядък в опита. Различни подвидове и комбинации от сетивния и идеационалния светоглед могат да съществуват едновременно в рамките на една и съща култура и дори в съзнанието на един и същи индивид. Така нареченият стил на живот „юпи“ например е основан най-вече върху сетив- ните принципи, докато характерният за Библейския пояс фундаментализъм почива върху идеационална основа. Тези две форми, в многобройните си варианти, съжителстват в крехко равновесие и в настоящата ни социална система. Всяка от тях, функционирайки като система от цели, може да помогне за организирането на живота в единна потокова активност.
Не само културите, но и индивидите въплъщават тези смислови системи в поведението си. Бизнесмени като Лий Якока и Хенри Рос Перот, порядъкът в чийто живот се дължи на предприемачески предизвикателства в сферата на материалното, често демонстрират най-добрите страни на сетивния подход към живота. По-примитивните страни на този светоглед са представени от хора като Хю Хефнър, чиято „плейбойска философия“ утвърждава повърх- ностния стремеж към удоволствие. Представители на един нерефлективен идеационален подход са идеолозите и мистиците, проповядващи прости абстрактни решения, като например сляпата вяра в божественото прови- дение. И в това направление, разбира се, съществуват много различни пермутации и комбинации: телевизионните евангелисти, като Бакерс или
Джими Суогьрт, призовават аудиторията си да следва идеационални цели, докато в частния си живот тънат в лукс и чувствени удоволствия.
Случва се някоя култура да съумее убедително да интегрира тези два диаметрално противоположни принципа в единна цялост, в която присъстват предимствата и на двете, но са неутрализирани недостатъците им. Сорокин

264 нарича тези култури „идеалистични“. При тях приемането на конкретния сетивен опит е съчетано с уважение към духовните цели. Като сравнително най-идеалистични Сорокин определя Късното средновековие и Ренесанса в
Западна Европа, с апогей в първите две десетилетия на XIV век. Едва ли е необходимо да се подчертава, че идеалистичното решение е за предпочитане, тъй като при него са невъзможни апатията, често основен мотив в чисто материалистичните светогледи, и фанатичният аскетизъм, присъщ на много идеационални системи.
Простата трихотомия на Сорокин е спорен метод за класифициране на културите, но е полезна за илюстриране на някои от принципите, според които хората организират висшите си цели. Сетивният тип култура е винаги много популярен. За него са характерни отговорът към конкретни пре- дизвикателства и оформянето на живота като потокова активност, ориентирана към материалните цели. Едно от предимствата му е, че предлага разбираеми за всички правила и ясна обратна информация – желателността на здравето, парите, властта и сексуалната задоволеност е рядко под въпрос.
Но идеационалният вариант също има своите предимства: метафизичните цели може никога да не бъдат постигнати, но пък неуспехът е почти недоказуем: истински вярващият може винаги да изопачи обратната информация и да я използва като доказателство, че е бил прав, че е сред избраниците. Вероятно най-удовлетворяващият начин да се обедини жи- вотът във всеобхватна потокова активност е посредством идеалистичния модус. Но съчетаването на предизвикателства, като подобряването на материалните условия с реализирането на духовни цели не е лесно, особено когато в характера на културата преобладава сетивното.
Порядъкът в човешките действия може да се разглежда и от гледна точка на комплексността на поеманите предизвикателства, вместо в светлината на тяхното съдържание. Вероятно най-голямо значение има не дали човек е материалист или идеационалист, а доколко диференцирани и интегрирани са целите, които той се опитва да постигне в тези две области. Както стана ясно в последната част на Глава 2, комплексността зависи от това доколко добре една система развива своите уникални характеристики и потенциали и доколко са в съгласие една с друга тези характеристики. В този ред на мисли добре обмисленият сетивен подход към живота, за който са присъщи възприемчивостта към голям диапазон конкретни човешки преживявания и вътрешната последователност, би бил за предпочитане пред нерефлективния идеализъм, и обратно.
Психолозите, занимаващи се с тази материя, са единодушни, че хората развиват своята концепция за това кои са и какво желаят да постигнат в

265 живота посредством серия от стъпки.
213
Всеки човек тръгва от потребността за съхраняване на Аза, от предпазване на тялото и неговите базисни цели от унищожение. В този етап смисълът на живота е прост; той е тъждествен с оцеляването, комфорта и удоволствието. Когато безопасността на физи- ческия Аз вече е извън съмнение, човек може да разшири хоризонта на смисловата си система и да включи в нея ценностите на някаква общност- семейна, квартална, религиозна или етническа. Тази стъпка повишава ком- плексността на Аза, въпреки че обикновено предполага конформиране с конвенционални норми и стандарти. Следващата стъпка е рефлективният индивидуализъм. В този етап от развитието си човекът отново се обръща навътре, търсейки в собствения си Аз нова основа за своите авторитет и стойност. Той вече не е сляп конформист, а е започнал да развива автономна съвест. Сега основната цел в живота му става израстването, усъвър- шенстването, актуализирането на потенциала. Четвъртата стъпка, която е възможна благодарение на предходните, е последно отвръщане от Аза и насочване към интеграцията с другите хора и с универсалните ценности. В този последен етап крайно индивидуализираният човек – подобно на
Сидхарта, който оставил реката да контролира лодката му – с готовност слива своите интереси с тези на една по-голяма цялост.
Според този модел изграждането на комплексна смислова система сякаш се осъществява посредством редуващо се прехвърляне на фокуса на вниманието ту върху собствения Аз, ту върху другия. Първо психичната енергия бива влагана в задоволяването на потребностите на организма и психичният порядък е тъждествен с удоволствието. Щом човек се задържи известно време на това ниво и е способен да започне да влага вниманието си в целите на някаква общност, смисълът съответства на груповите ценности – религията, патриотизмът, приемането и уважението от страна на другите осигуряват параметрите на вътрешния порядък. Следва пренасочване на вниманието обратно към Аза: постигнал усещането за принадлежност към по-голяма човешка система, индивидът поема предизвикателството да опознае границите на личния си потенциал. Това води до опити за
213
Много сходни теории за стадиите в развитието, в които фокусът на вниманието се прехвърля от Аза към социалната среда и обратно, са развити от: Erikson (1950), който бил убеден, че възрастните трябва да развият чувство за идентичност, после интимност, генеративност и накрая да достигнат стадия на интегритет; Маслоу (1954), чиято йерархия на потребностите отвежда човек от физиологичната сигурност, през любовта и принадлежността до самоактуализацията; Kohlberg (1984), който твърди, че моралното развитие започва с чувството за редно или нередно, основано на егоистичния интерес, и приключва с нравственост, основана на универсални принципи; Loevinger
(1976), който смята, че развитието на егото започва с импулсивните действия за самозащита и завършва с чувство за обединение със средата. Helen Вее (1987) обобщава много добре тези и други „спирални“ модели на развитието.

266 самоактуализация, експериментиране с различни умения, идеи и дисципли- ни. На този етап основната награда е насладата, а не удоволствието. И тъй като тази фаза предполага търсачество, човек може да навлезе в криза на средната възраст, да направи кариерна промяна или да се отдаде на все по- яростни опити за надмогване на границите на способностите си. От този момент нататък той е готов и за последното пренасочване на личната енергия: наясно какво е способен, и по-важното, какво не е способен да направи сам, той слива висшата си цел със система, превъзхождаща индивидуалната му личност – кауза, идея, трансцедентална същност.
Не всеки преминава през етапите на описаната спирала на нарастващата комплексност. Някои хора никога не успяват да направят втората стъпка.
Когато задоволяването на физиологичните потребности е толкова належащо, че поглъща почти цялото му внимание, човек не разполага с достатъчно психична енергия, която да вложи в семейни или общностни цели. Тогава единствено егоизмът придава смисъл на живота. Вероятно мнозинството от хората са удобно установени във втория етап на развитие, където източник на смисъл е благоденствието на семейството, компанията, общността или на- цията. Много по-малко са онези, които достигат третото ниво – на рефлективния индивидуализъм, а само малцина успяват да постигнат единение с универсалните ценности. Всъщност този модел не е отражение на онова, което се случва в действителност; четирите му етапа описват какво
може да се случи, ако човек има късмет и успее да установи контрол над съзнанието си.
Описаният четиристъпен модел е най-простото описание на процеса на създаване на смисъл посредством увеличаване на комплексността; има модели, които се състоят от шест или дори осем етапа. Броят на етапите е без значение; същественото е, че при повечето теории се признава важността на диалектическото напрежение, на превключването между диференциация и интеграция. От тази гледна точка индивидуалният живот сякаш се състои от поредица различни „игри“, с различни цели и предизвикателства, които се сменят, докато човек се развива. Комплексността изисква да влагаме енергия в развиване на вродените умения, в придобиването на автономия, самоувереност, в опознаването на собствената неповторимост и нейните ограничения. В същото време е необходимо да влагаме енергия, за да осъзнаем и разберем силите отвъд границите на собствената личност и да намерим начини да се адаптираме към тях. Разбира се, не е задължително да правим всичко това. Но пък не го ли правим, твърде вероятно е рано или късно да съжаляваме.

267

Изтегляне 2.24 Mb.

Сподели с приятели: