Глава 4 Да спасим розата

- Бог ще те освободи от тъгата. Ще направи път в пустинята за теб.

Анна се отпусна съкрушена. Повей на вятър в нея повлече като облак наслоената печал.

- Ти си пясък. Но Аз ще те променя. Ще ти дам увереност – продължаваха да говорят от амвона.

- Благодаря ти, Господи. Знам, че ще се погрижиш за мен.

Бог превърза сърцето й. Обинтова капките кръв в него с една друга кръв, тази на нейния скъп Бог.

Нямаше какво да чака освен обещанието на Бога. Знаеше, че единственото, което можеше да направи, бе стъпка на вяра за някаква работа. Тази увереност я доведе в бюрото за чужденци, едно от многото в Атина.

Собственичката му, Румяна Иванова, красива българка, преценяваше кандидатите с дежурните въпроси за владеене на езика и предпочитание за работа. После ги изпращаше по адреси.

В продължение на няколко часа това бюро стана истински извор на емигрантски опит за Анна. Многобройните клиенти разказваха неудачите и страховете си. Имаха многоцветна националност и квалификация. Прииждаха, жужащи като пчели. Източна Европа щурмуваше Атина, гонена от нуждата за нормален човешки живот. Потокът чужденци криеше заплаха от престъпност, ако не бъде овладян. Единственият начин да се контролира беше регистрацията им. Това ставаше чрез издаването на карти за чужденци, улесняващи и двете страни. Чужденците бяха евтина работна ръка, готова да понесе и най-тежката работа, стига да е добре платена. Бяха хора без избор, без надежда за лично щастие и време. Много от тях нямаха и права, защото живееха без разрешително за престой. Икономическата криза, разтърсваща бившите комунистически страни на Изтока в края на второто хилядолетие, носеше в Гърция това море от хора. Трусове в устоите на комунизма водеха до трусове и в живота на хората от тези държави. Водовъртежът от политически събития увличаше и тях във водовъртеж. На фона на масовата разруха на социалистическия лагер се очертаваха милиони човешки съдби, застрашени също от разпад. Повечето от тях бяха на хора с угаснали морални ценности. Хора, които не вярваха в нищо, лъгани и манипулирани цял живот от собствените си правителства. Системата на управление и образование в страните им беше промивала мозъците им години и сега те стояха, изпразнени от собствени мисли, без инициатива, без ориентир. Влизаха мъже без самочувствие, без усмивка, без изисквания. Готови на всичко. Тъжно беше да се гледа това множество.

- Тези хора имат нужда от теб. Открий им се, Господи! – помоли се на ум Анна. – Промени България, която прилича на пепел от роза.

Продължи, пишейки:
Кътче от райска градина

е за мен България,

като откъсната роза

нося в мен България.

Угасна, отиде си слънцето,

заключено в България.

И от роза, в пепел след роза

превърна се България.

Боже, моля Те, чуй сега

стона ми за България.

И от пепел след роза, пак

в роза превърни България.

Болката за изпепеления дух на България пулсираше в сърцето на Анна. Зъл вятър смачка красотата на цвета й, стъпка я като с ботуш. В мислите й затанцува изящният малък принц на Екзюпери, прегърнал цвете.

Той обичаше своята роза. Пазеше я от ветровете и от жаркото слънце. И от овцете, “които кой знае защо ядат и цветя с бодли”. Малкият принц знаеше, че розата е нещо, за което трябва много да се грижи.

Кой се погрижи за нежния цвят на България?

Как стана така, че невежеството и пошлостта изядоха красивите неща?

- Трябва да спасим розата! Трябва непременно да я спасим - мислеше Анна, когато вратата се отвори.

Празното пространство между рамките й се изпълни от едрата фигура на приведен мъж. Той внимателно се огледа, сякаш да се увери, че е на точното място и умолително се обърна към красивата собственичка:

- Чух, че издавате български вестник. Едно наше момче почина внезапно. На 35 години. Можем ли да поместим съобщение?

Директорката на вестника, свикнала да слуша всякакви истории, изумено подскочи на мястото си:

- Кога? Как стана това? Откъде сте? – засипа с въпроси мъжа.

- Вървяхме вчера с него и семейството му по улица “Патисион”. Двете му малки деца се спряха пред витрината на един магазин и поискаха сувлаки , а той нямаше пари да им купи. Двамата с жена му бяха без работа. А връщане назад няма. Знаете как е в България. Тогава приятелят ми се строполи на тротоара. Повече не стана. Лекарите поставиха диагноза - мозъчен инсулт. И преди правеше високо кръвно. Но кой е очаквал такъв край...

Издателката на вестника взе химикал и отбеляза трите имена на мъжа, датата и мястото на раждане, деня на смъртта. Отдолу добави:

Атина.

Един млад живот бе прекършен като цвете далеч от родината.

Анна стоеше мълчаливо в общата суматоха. Потресена от чутото, бързо извади лист и записа:

На всички българи, работещи в Гърция,

с обич и съчувствие

На работа робска

робски работят

българи,

гръб.

работят каторжно,

усърдно

работят

На работа робска

робски работят

българи,

гръб.

разруха в Родината,

в гръцко -

черна

- Проблемът е в главата й – поясни снахата. – Забравя, губи мисълта си, не може да се обслужва. Физически е здрава, но не знае какво да прави със себе си. Не е в състояние да живее сама. А къщата ни е далече.

Старицата плесна с ръце и погали косите на Анна. Радваше й се като дете, мислейки, че е дошла за малко, да я види.

- Водим ти помощник, майко – високо каза снахата. – Това момиче ще ти готви, ще ти прави компания.

Лицето на София се помрачи:

- Не ми трябва помощник на мен – категорична каза тя. – Да не би да съм болна?

- По-лесно ще ти е така, майко. Анна е от България. Нали ходихте там с татко преди катастрофата.

- От луната да е, аз нужда от чужди хора в къщата си нямам – отсече старицата.

- Хайде и ти, майко. Успокой се. Анна не е външен човек. Сънародничка на Румяна. Помниш ли Румито?

- Нищо не искам да помня, откакто татко ти го няма. Къде е едната ми обувка, също не помня. И един чорап само съм обула сутринта. Къде е другият – не зная. И в хладилника го няма – нареждаше плачевно София.

Оформяше се малка словесна война, поради което снахата мъдро замълча.

- Това е положението – кимна тя към Анна. – Лекарите казаха, че ще става по-лошо.

Целуна свекърва си, каза довиждане и двете с Румяна излязоха от апартамента.

Ами сега! – огледа се уплашено Анна.

София наистина нямаше памет. Тя извади една тенджера, напълни я с вода, пусна две филии хляб да се варят и покани Анна на обяд. После, забравила, че “готви”, изключи тока и каза, че така съобщават от телевизията, заради горещините. Анна не знаеше какво да прави. Сви се в единия ъгъл на стаята, а София грабна кофа с вода и започна да мие пода. Стържеше го настървено с четката, жулеше го с цяла сила. Анна с болка измести очите си от старата жена. Когато след малко я погледна отново, тя продължаваше да търка същото място. Скочи да спре това безсмислено действие. Но се подхлъзна и падна по очи. София беше изляла твърде много паркетин в течността и не можеше да се ходи.

Легнала на земята, тя заплака. Госпожата не разбираше какво става. Като че загубила сетивата си, без слух, без зрение, без мисъл, без чувства, тя бе по-нефункционираща и от робот. Безизразно заобиколи Анна, подхлъзна се, успя да запази равновесие, хваната за стола, и отиде в другата стая. Върна се с две рокли в стил 30-те години.

- Давам ти ги за твои – подкупващо каза София. – И други ще ти дам, ако обещаеш да си тръгнеш.

Хвана ръката на Анна и я огледа внимателно. Заобръща собствените си длани.

- Тези две ръце са отгледали три деца. Ето, така съм ги хранела – каза тя, като притисна с китки гърдите си. – Ня-я-ма ги сега децата мии! А ти имаш ли деца?

Като че ли за миг разумът й се върна.

- Да, госпожо. Имам дъщеря.

- Колко е голяма? Женена ли е? – заразпитва старицата. – Ако ме поканиш на сватбата й, цял ден ще ви пея. Ето така... – и тя започна песен, която не свърши до залеза на слънцето.

- Вярно било, че психично-болните нямат умора – тъжно констатира Анна.

Чакаше търпеливо края на импровизирания концерт, за да попита къде може да си легне.

Сутринта падна още със ставането. Подът лъщеше, изобилно намазан с паркетин от предишния ден. Успя да стигне банята. Миеше лицето си, когато София отвори вратата да провери не се ли къпе. Беше излишно. Бушонът за електричеството беше отвъртян отново. Все пак имаше студена вода. Осъзна, че се радва на нещо толкова естествено. София надничаше към огледалото през рамото й, опитвайки се да закрепи измачкана червена панделка в косите си. Не можеше да остане безучастна към комично – тъжното страдание на старата жена. В този момент дойде решението да си тръгне. Вдигна телефона и набра бюрото за работа.

- Румяна слуша. Кажете

- Анна е. Тръгвам оттук след пет минути.
₪ ₪ ₪
Бог погледна Анна с любящите очи на баща. Заведе я в един манастир, при една монахиня. Тя бе свидно негово дете – Мария-Магдалена, 28-годишна французойка, жена с поразяващо великолепие. Беше от богато аристократично семейство, оставила своя род с традиции и светски обноски, за да затвори младостта си в един манастир. И да отвори живота си за болките на хората. Лицето й грееше от любовта и чистотата, които я изпълваха.

Мария-Магдалена топло посрещна Анна. Постла й легло, поднесе й чаша билков чай и нежно я приласка с думи. Поиска да узнае какво прави на улицата сама късно вечерта, защо е тук. Бавно и несигурно, отвикнала от нежност, Анна мъчително започна да извиква в съзнанието си тъжните спомени на пребиваването си в чужбина.

- Трябва да работя. Момчето, за което съм тук е вече студент. Трябва да доведа докрай започнатото.

Погледна с блестящи очи монахинята и пламенно каза:

- Един ден, когато всичко това свърши, няма да работя вече за пари. Ще служа като Вас на Бога.

- Запомни, Анна. Да живееш за хората, означава да живееш за Бога – отговори младата французойка.

Анна скъта тези думи в сърцето си. Положи ги там като съкровище. Не беше ли Бог, Който й говореше? Почувства познатия упояващ мир да изпълва душата й. Беше толкова хубаво. После щастливо заспа.

Времето, прекарано с Мария-Магдалена в манастира, беше едно от най-спокойните за Анна.

- Трябва да си починеш – настояваше монахинята.

- Не, трябва веднага да започна работа – противопоставяше се Анна.

- Още си много уморена. Ако сега започнеш работа, ще я загубиш.

Разговорът бе прекъснат от висока кокалеста жена, чиито страни бяха охлузени от пресни рани. Тя претърси с очи лицето на Анна и каза на чист френски език:

- Не те познавам. Не зная коя си. Но знам едно – изглеждаш по-зле от мен, когато ме блъсна кола преди седмица.

Мария-Магдалена тихо излезе, оставяйки след себе си нежността от общуването с нея. Въздухът в стаята, цялата проста мебелировка бяха поели тази топлота и лиризъм.

Анна седеше на леглото с наведена встрани глава, незнаеща за първи път какво точно да направи. Отпусна уморено слабите си ръце и въпросително погледна Сандра. В момента, в който погледите им се срещнаха, и двете почувстваха близост. Сандра, която живееше в манастира от две седмици, жадуваше за нечие приятелство. Тя довери на Анна историята си като на сестра:

- Майка ми почина при раждането на брат ми, когато бях на 15 години. Баща ми беше журналист в телевизията, коментиращ “горещите” новини. Живеехме далеч оттук, в страна с нестихващи политически размирици. Един ден група въоръжени мъже нахлуха вкъщи и застреляха баща ми пред очите ми. Видях го как се свлича на пода и пада в собствената си кръв. Тогава грабнах бебето и се скрих под масата. От този ден бъдещето ни в родината бе несигурно. Близки роднини ни помогнаха да напуснем страната. На 15 години се озовах в чужда страна. Самата аз още бях дете. Но носех в себе си грижата за едно друго дете – малкото ми братче. Започнах да работя. Не избирах какво, все тежка работа. На 20 години изглеждах старица. Тогава случайно попаднах на добри хора, които видяха у мен таланта на баща ми и ми помогнаха да уча. Завърших филология, знаех 5 езика, но това не промени живота ми. Не можем да се върнем у дома, опасно е. Продължаваме да се скитаме по света с брат ми, търсещи по-добра работа и по-добър живот.

Дълбоко съчувствие изпълни Анна. Тя забрави собственото си страдание и се потопи в болката на жената до нея.

- Бог е милостив. Той е спасил живота ти веднъж. Ще ти помогне и сега.

Усети, че се изморява, като говори. Беше изчерпала силите си. Успя да каже:

- Утре ще те заведа на място, където предлагат работа. Бог е промислил за теб.

На другия ден две уморени жени тръгнаха да търсят работа. До тях вървеше едно много младо момче, положило доверието си в тях.

- Чуй, Сандра. Писано е: “Никак няма да те оставя. И никак няма да те забравя." Знаеш ли авторът на тези думи? Познаваш ли този Бог? Той обещава: “Призови ме в ден на напаст и Аз ще ти помогна.” Опитай се да не забравяш това, където й да си, каквото й да ти се случи.

Това бе последното, което Анна успя да каже на Сандра. Влязоха в офис, откъдето малко след това Сандра бе изпратена на далечен остров, заедно с младия си брат.

Повече не се видяха. Нямаха адреси и телефони, които да разменят. Бог пресече пътищата и страданието им за миг от вечността. Две жени и едно момче се срещнаха от различни точки на земята в отрязъка на определеното за тях време. После Бог отново ги пръсна по света.

Понякога Анна се връщаше в спомена си към тази среща. Направи ли достатъчно, за да помогне на Сандра? Говори ли й достатъчно ясно за Този, Чиято воля следваше с живота си? Знаеше, не беше достатъчно. Беше уморена тогава. Нямаше време. Всичко стана много бързо – цялата тази среща. Животът премина през тях с бързината на препускащ кон, пронизващ ги с вихъра и скоростта си.

Но семето бе посято. Молеше се то да покълне в сърцето на Сандра. И я благославяше в мислите си за един по-добър живот, където й да се намира в света.

Стояха пред басейна, облечени в дълги бели дрехи, а църковният хор пееше: “Ние стоим на свято място. И аз знам, че ангелите са тук сега.” Почти усещаше нежното им присъствие. Изповядаха скъпото име на Своя Бог и се потопиха във водата. За миг умряха с Исус. Косите им танцуваха по повърхността. Изплуваха с грейнали лица, по-близки от всякога. Качиха се в колата на Лиза и целият млад екип отиде у Анна, където ядоха сандвичи и пиха кафе, подправени с много смях.

Водата в морето се разлюля. После отново утихна. Също като спомена на Анна, който преля като вълна и отмина. Десет години я деляха от този ден. Десет години, които преминаха като вихрушка през тях и отшумяха. Но сърдечната връзка между приятелите оставаше жива. Нямаше значение, че понякога се гонеха като вълни в морето на живота и пространството. Спомни си думите на един поет: “Вълните са жени, избягали от къщи.” Те, четирите, кога станаха вълни?

Болезнено се отклони от спомена. Сви от него по една малка стръмна улица на Пирея. Беше станало пет след обед и можеше да отиде на срещата за следващата работа.

Посрещнаха я двете дъщери на господина, при който щеше да работи. Възрастният мъж се държеше учтиво. В контраст с тази учтивост чертите на лицето му оставаха неподвижни, остри и строги. Имаше вид на човек, който отдавна не се е усмихвал.

Очите му искряха студено, дори когато говореше добри думи. Устните му, синкаво бели и тънки, бяха застинали в гримаса на недоволство. Приветливите обноски на този човек смайваха с противоречието си спрямо външността му. Имаше нещо странно и неестествено в това противопоставяне. Споразумяха се да започне работа след два дни и Анна си тръгна.

Върна се на посочения ден, влачейки голямата си пътническа чанта. Първото нещо, което чу, бе едно откровение. Бяха изгонили жената преди нея, за да я вземат.

Двете омъжени дъщери на г-н Василий живееха на горните етажи. Едната, вече пенсионерка, слизаше по няколко пъти на ден. Тя обръщаше столовете от обратната им страна, за да провери избърсан ли е прахът. После плъзваше пръста си по лъскавата полировка на мебелите в стаята. Излизаше на стълбището и възкликваше:

- Та то не е измито!

- Не знаех, че трябва да правя това – извинително казваше Анна и хващаше кофата с “Азекс”.

Това бе най-дългото стълбище, което беше виждала някога, стръмно като улицата, на която живееха, пълно със завои като нея.

Наистина нищо не е безкрайно – помисли с облекчение, когато стълбите свършиха наниза си.

Влезе в стаята и видя господинът да разтваря дървения капак на кутията с табла. Това беше неговото любимо занимание. Анна сядаше срещу него и хвърляше заровете. Никога не бе играла табла. Старият човек се дразнеше от грешките й и нервно подскачаше на стола. Вбесен от неумелото партньорство, той грабваше заровете и играеше вместо Анна. Получаваше се един монолог, който само оставяше илюзията, че играчите са двама.

Рано сутринта на следващия ден излязоха с господина. Трябваше да купят няколко метра кабел. Преди да заключи, старият мъж неодобрително погледна блузата й:

- Нямаш ли една риза с дълъг ръкав да облечеш? Така, нещо по-прилично.

- Дълъг ръкав при 46 градуса горещина! – изненада се Анна. И най строгите съблюдатели на морала не биха предложили това. – Замайват ме жегите в Гърция, г-не – умолително каза тя. Възрастният мъж примирително замълча. А Анна почтително тръгна след работодателя си.

- Ставай! Вече съмва. Прането е готово и чака да го проснеш.

Беше пет и тридесет сутринта! Мълчаливо взе пълния леген, оставен до леглото й и тръгна след господина, преплитайки сънено крака в бялата си копринена пижама. Стъпваха като самотни видения по високата веранда. На развиделяване градът още спеше. Анна занарежда мокрото пране – първо по-дългите и тъмни дрехи, след тях – по-светлите и къси. Старецът внимателно следеше всяко движение и коригираше някои от тях:

- Този чорап го сложи малко по-вдясно. Така, браво! А тази риза остави накрая. Мноого пари е! Много! Скъп живот!

Мозъкът й още спеше, но новият ден викаше с новите задачи. Занесе празния леген в банята, сложи водата за чая на господин Василий, намаза две препечени филийки с масло и конфитюр и го покани на закуска. След това отиде да се измие и облече. Взимаше кафето за нея, когато старецът нареди от стола си:

- А сега бягай да сложиш в ред бюрото ми в кабинета! После изхвърли ненужните листове на боклука вън. Подреди книгите на зет ми – лекаря, който почина. Те защо ли му бяха тези хартии, само прах да събират! Дезинфекцирай с хлорин плочите в банята и теракота в кухнята, измий стъклата на спалнята ми и за днес толкова. Нищо работа! Едно готвене само ти остава. Живот си живеете вие чужденците в Гърция, живот! Домашен уют, добри хора – къде ще намерите това?

Анна върна пълната лъжица кафе обратно в буркана и излезе от кухнята.

- Като се върна в България, ще пия кафе, колкото си искам – помисли. – Тукашното е с особен вкус. И в едно по-нормално време ще го пия. Не по нощите.

Беше като в баснята за лисицата, която се успокоява, че гроздето, което не може да достигне, е кисело. Сети се това и се засмя. Животът беше пълен с хумор. Нужни бяха само сетива, за да се открие. Въпреки всичко животът беше чаровен и Анна го обичаше. Всеки нов ден бе Божи дар, който тя нетърпеливо поемаше – както се поема сочна червена ябълка, поднесена на златно блюдо.

- И това ще отмине. Всичко е суета и гонене на вятъра! – припомни си Анна.

Започна механично да подрежда куповете книги на огромното бюро в кабинета, замислена за непреходните неща в света, които времето не можеше да обезцени.
₪ ₪ ₪
Новата седмица отведе Анна и работодателят й на ново място – едно малко кипро островче, изпълнено с оживени туристи, стари гръцки песни и мирис на море. Казваше се Егина. Господинът имаше къща там и се готвеше да прекара лятото в нея, търсейки спасение от горещините на Атина.

В осем сутринта Анна и старият мъж се качиха на един романтичен кораб за едно романтично пътуване, което продължи около час. Анна не откъсваше погледа си от водата. Винаги се беше възхищавала на прелестта на морето, на красивото преливане на цветовете му, на широтата на морските вълни. Шалът й, небрежно метнат на врата, ритмично се полюляваше от вятъра и подсилваше чувството за волност и свобода.

Върна се в реалността на пристанището, с взимането на големите чанти с провизии. Господинът ги беше напълнил с хляб и консерви поради завишените цени на стоките от острова. Той вървеше, размахвайки ръце до Анна, и даваше указания:

- Тук свий по малката уличка. Още десет минути и сме вкъщи. Ама и ти, вдигни малко лявата чанта, де! Не е чак толкова тежка! Само леща и макарони има в нея. А и знаеш колко са скъпи пътническите чанти сега. Лукс ги направиха, луукс! И една кожа им слагат – като от умрели котки. Ама, хайде…

Стигнаха къщата – голяма, но изоставена, с хубав двор. Старецът веднага започна да полива градината. А Анна – да изважда и нарежда продуктите от чантите.

Предстоеше й едно вълнуващо лято!

Сладостно притвори очи, опитвайки се да си представи дългите топли вечери в двора на къщата и шума на морето. Плажът бе на петстотин метра. Видя упътващата табела, като идваха.

Следобедът премина в освежаване на обстановката. Искаше домът да започне да изглежда така, че да е приятно да се седи в него.

Вечерта, когато си лягаше, нямаше търпение да се е вече събудила за новия ден. Толкова много беше слушала за приказните гръцки острови, беше гледала лъскавите им реклами. И ето, че Бог я доведе тук.

Сутринта приготви весело закуската. Старият мъж отиде да потърси работник за двора, а Анна продължи с домакинската работа. Тихо запя любимата на всички “Сагапо”. Натисна бравата на външната врата, която миеше, и не можа да я отвори.

- Тези стари врати! Ще мине време, докато се разработят. Трябва да се смажат – помисли и натисна силно отново. Вратата не мърдаше. Натисна я пак с рамото си, после – с коляното. Беше като залепена. Внимателно започна да я повдига с ръце. Не мърдаше. Тогава разбра – вратата беше заключена.

Изтръпна. Усмивката на лицето й се сви. Недоумяваше защо работодателят й я беше заключил. Седна на една табуретка до прозореца, очакваща връщането му. Той се появи след час от задната страна на двора, заедно с едно младо момче, наето да му помага. Видя Анна и отпрати младежа обратно зад къщата. Бръкна дълбоко в джоба си, извади един ключ и щракна два пъти превъртяната ключалка. Заговори бързо:

- Момчето, което ще работи тук, е младо. И свободно като теб. Едно от момичетата ми се омъжи така едно лято и ме остави. Не искам това да се повтаря.

Анна рядко се смайваше така силно. Отвори уста, безмълвна от изумление. Старият човек бе скочил високо над летвата за творческо въображение.

- И колко време ще продължи тази охрана?

- Докато момчето оправи двора, две, три седмици само.

Устата й пресъхна от смесицата неочакваност и притеснение. Посегна към чашата и пусна чешмата. Възрастният мъж, верен на навика си да следи всяко движение на хората край себе си, мрачно констатира:

- Пиеш много вода, момиче. Забелязах го още първия ден, като дойде. Девет чаши изпи тогава за един следобед. Знаеш, водата и тя е пари. Тук всичко е много скъпо! Вода е наистина, но чаша след чаша и то се събира. Имай го на ум това. А сега да отивам, че момчето вън ме чака. А, щях да забравя! В хладилника съм оставил двайсет и шест череши. Така, да знаеш, де! Нали си домакинята тук.

Беше един “изгубен” от сутринта ден. Така Анна наричаше дните, които губеха очарованието и радостта си.

Откъде можеше да знае, че нощта ще е още по-тежка. В два часа през нощта старецът отвори шумно вратата на стаята й и каза:

- Знам, че не спиш в тези жеги. То може ли някой да заспи въобще? Рано започнаха горещините тази година, рано! Та понеже и без това си будна, казвам, да вземеш да обършеш праха от картините в хола. Гледам ги преди малко – посивели. Купувал съм ги с последните си пари преди трийсет години.

Решила, че повече няма да се изненадва от нищо, Анна стана, светна лампата и взе четката за прах. Бавно откачи картините от стените на големия салон. Бяха евтини репродукции, с лошо качество и картини със съмнителна художествена стойност.

В самия край на стената, в ъгъла, в класическа дървена рамка, беше поставена една значително по-малка от другите картина. Разгледа я отблизо. Беше графика. Изобразяваше човек, стъпил здраво на земята. Раменете му докосваха небето. Лицето му беше разделено на две половини. Едната бе тъмна, с преливащи се сенки и щрихи. Грозна и сбръчкана от болка. Другата половина на лицето беше светла и ясна като зора, носеща жизненост и радост.

- Може би това са животът и смъртта или младостта и старостта. А може би щастието и скръбта – помисли Анна. – Тъмната нощ на човешката мъка и сияйният ден на радостта … навярно във вечността.

- На тази не й издирявай много – сепна я господинът. – Смахната работа! Чернилка! Ако остава на мен, отдавна да съм я изхвърлил, ама дъщерята ще се сърди. От зет ми – лекаря, е, Бог да го прости!

Анна лъсна рамката на графиката и я постави на мястото й, както се поставя скъп бисер между речни камъни.

Наближаваше краят на седмицата. Възрастният мъж реши, че свършената работа е достатъчна и реши да си почине. Седна пред телевизора и пусна обедните новини. Гърция изгаряше в пожари това лято и старецът жалеше сънародниците си. Случайно погледът му се спря на отсрещния контакт, който висеше полуоткачен. Щеше да падне всеки миг.

- Бягай за отверка номер шест от горния етаж! – нареди господинът. – И да стъпваш внимателно. Дъщерята държи всичко подредено под конец в апартамента си.

Анна взе връзката ключове, отдели посочения и изкачи стълбите, малко притеснена ще познае ли в комплекта отверки тази с номер шест. Опита се да превърти ключа, но той заседна на едно свое си място и не мърдаше. Хвана го с другата ръка и натисна. Чу се пукот и едната половина остана в дланта й. Седеше пред вратата, изплашена как ще каже за случилото се. Все пак трябваше да се върне. Не можеше да остане вечно горе.

- Ами… ключът се счупи. Съжалявам. Моля Ви, простете ми – виновно каза Анна.

Господинът я погледна въпросително, осъзна думите й и зениците на очите му се разшириха. По лицето му избиха червени петна. Замаха хаотично с ръце.

- Двайсет хиляди! – започна да нарежда той – О, горкият аз! Този път съм изгубен!…

- Успокойте се, господине. За какви двайсет хиляди говорите? – боязливо попита Анна.

- Ти да мълчиш! За нищо не ставаш. Жалко за теб, момиче, жалко! Двайсет хиляди драхми, за да отворят с бормашина вратата!

- Моля Ви, простете ми. Повярвайте, не исках – отново каза Анна.

Старецът рязко се изправи, досетил се нещо, и тръгна към етажа на дъщеря си. Анна го последва с котешки стъпки.

- Ще отворя другата врата. Дал Господ входове! – тържествуваше мъжът.

Взе уверено един ключ от голямата връзка и театрално го завъртя в ключалката. Последва глухо хрущене като от счупена кост и ключът се раздели на две.

- Хрусна като шоколадова вафла! – за малко да каже на глас Анна.

Старецът я погледна безпомощно и лицето му се сгърчи. Тънките му устни се изкривиха в конвулсии, в ъглите им се появи пяна. Очите му изразяваха страшна болка! Той наведе глава над вратата, заудря я неистово с ръце и съкрушен заплака.

- Четиридесет хиляди драхми!… За едни ключове – хлипаше мъжът. Гласът му се давеше от сълзите, които се стичаха в гърлото му.

- Паричките ми отидоха! Паричките ми…

Възрастният човек страдаше неописуемо дълбоко. Сгърбената му малка фигурка се тресеше от плач. Слабите му старчески рамена безутешно се полюляваха от разтърсващата го скръб.

Тогава Анна го съжали – искрено, от цяло сърце. Гибелната страст на стареца към парите го беше направила техен роб и страдалец. Той бе едно ярко доказателство на думите: “Сребролюбието е корен на всякакви злини, към което, като се стремяха някои …, пронизаха себе си с много скърби.”

- Как си, момичето ми? – ласкаво я попита магазинерката. – Тази сутрин дъщерята спомена, че сте я поканили у вас. Доста се чудеше дали да не дойде. Много й се иска да си поговори с теб, но не посмя. Страхува се от Василий. Никой не идва у вас, нали? Наистина е странен човек Василий! Онзи ден ми направи скандал пред клиентите, че съм вдигнала цената на прасковите с двайсет драхми. Да не купува, като му се вижда скъпо! Развика се, че ще ме даде под съд заради незаконно повишение. Казах му, че не го искам в магазина си, а той изпратил теб. Много лош човек е, момичето ми, много! Познавам го 20 години. Бягай от него, колкото се може по-скоро! Бягай!

Върна се вкъщи и включи пералнята. Беше стар модел, без центрофуга. Но важното бе, че можеше да я замести и изпере насъбралите се дрехи. На всеки шест минути натискаше копчето за следващото въртене.

- С какво да извадя готовите дрехи, господине? – попита.

- Как с какво, с ръце, разбира се!

- Шегувате ли се, господине? Водата е вряла. Невъзможно е да се докосне. Нямате ли дървен прът или ръкавици?

- Я повтори, глезло? Ръкавици искала малката! След поразията с ключа й се приискало ръкавички да й купя. Запрятай ръкави и бъркай ти казвам!

Старецът грубо дръпна Анна и се опита да бутне ръката й във врялата вода. Анна политна към нажежената пералня, после със сила изтегли ръката си от тази на мъжа. Обзе я ужас. Как щеше да живее с този човек? От него можеше да се очаква всичко. Алчността го правеше зъл и опасен.

В ума й блеснаха думите на магазинерката:

- Бягай от него по-скоро! Бягай, момичето ми!

Втурна се в стаята си, хвърли дънките и портмонето си в една найлонова торба и изхвърча обратно към входната врата. Нямаше време за останалите дрехи.

Възрастният мъж внезапно се озова зад гърба й и задърпа чантата й.

- Тази найлонова торбичка е моя! Никъде няма да ходиш, докато не ми я дадеш!

Старецът препречи врата с тялото си.

Анна пусна найлоновия плик и натисна бравата. Чу възрастният мъж да вика:

- Къде отивате всички? Защо ме оставяте? Не искам да бягате от мен!

Магазинерката й даде пари за билет. Обеща да ги върне при първа възможност и се качи на кораба. Връщаше се в Атина без малкото, което имаше – дрехите си и заплатата за две седмици. Но никой не можеше да й отнеме Бог в нея. Той й даваше сила да преминава през огнения обръч на делниците невредима. Изпълваше кошничката на сърцето й с радост всяка сутрин. Научи се да мисли положително върху основата на обещанията Му. Този навик я спасяваше и помагаше да оцелее. Помогна й да запази равновесие и сега.

Седеше облегната на палубата на кораба, зареяна в морето на мислите си. Някой спря до нея – семейна двойка с топло излъчване, които непринудено я заговориха. Поканиха я на чаша кафе и седнаха. Представиха се. Идваха от Вашингтон. Джим беше компютърен специалист, а Мери – преподавателка по гръцки в един американски университет. Бяха мило семейство, предразполагащо към искреност и приятелство. Въпросът “За ваканция ли е на острова?” беше естествен. Опита се да го отклони, но не успя. Джим и Мери внимателно я гледаха. Много сбито, в телеграфен стил, Анна им разказа за изминалата седмица. Слушаха я, без да прекъсват, без коментар. Когато свърши, дълго време не казаха нищо.

- Звучи невероятно този кошмар! Но е очевидно, че казвате истината – промълви Мери. – Ах, скъпа! Толкова добре те разбирам! И така съжалявам за случилото се – добави тихо, като погледна мъжа си. – По комплекс от причини.

- Родени сме в Гърция. Това е първата причина – поясни Джим.- В Америка живеем от трийсет години. Но това няма значение.

Като делови мъж Джим се разграничи от чувствата си и погледна ситуацията от практичната й страна.

- Кажете, моля, какво смятате да правите сега? Къде отивате? Има ли къде да спите? И с какво да се нахраните?

Анна вдигна рамене. Нямаше отговор в момента. А и до вечерта имаше толкова време. Дълбоко в себе си, като скъп диамант, пазеше увереността, че с Бога винаги има надежда. Той бе прибежището й в скръбни времена. Тази съкровена мисъл я държеше далеч от депресии, отпускаше я като опиум.

Не искаше да става основна тема в разговора и деликатно го отклони в друга посока. Тактични и чувствителни, Джим и Мери предложиха да се разходят из кораба. После мълчаливо гледаха тъмните води на морето.

Разделиха се на пристанището на Пирея с искрена симпатия един към друг. Преди да си подадат ръце, Джим каза:

- Мислих за работата Ви, Анна. С Вашата професия можете да си намерите нещо добро в Америка и с парите, които ще получавате там, да живеете един по-добър живот. Като компютърен специалист мога да Ви помогна с информация, а като човек – с уреждане от място.

За миг се замисли. Какво предизвикателство бе това предложение! Каква съблазън! Истинско изкушение!

Както беше с отворени очи, ясно видя вратата на американското посолство в София заключена. Внезапно, с кристална яснота, в паметта й затуптяха в червен огън думите на апостол Павел: “И ето, аз, заставен духом, отивам в Ерусалим, без да зная какво ще ме сполети там”.

Да, обстоятелствата я бяха принудили да дойде точно на това място, без да анализира бъдещето.

Беше категорична – Бог искаше тя да е в Гърция. Може би не завинаги. Може би само сега. Не знаеше защо точно в Гърция. Не знаеше и докога. Но беше сигурна, че Бог я искаше тук.

Анна пое дълбоко дъх и каза:

- Сърдечно благодаря за човешкото отношение, Джим. Засега оставам в Гърция. А знае ли някой дали един ден Бог няма да промени пътищата ни...

- Хей, морската! Ти се завърна – извикаха й.

Сложи ръце в джобовете и се дръпна встрани. Не искаше да разказва отново за острова. Под пръстите й нещо зашумоля. Напипа го и извади ръка. Ахна изненадана! Държеше банкнота от 50 долара. Някой ги беше поставил там. Напрягаше да си спомни последните часове. Да, никой освен Джим и Мери. Нямаше кой друг. Вероятно бяха сложили незабелязано банкнотата, докато мълчаливо гледаха морето от кораба.

Топла вълна заля Анна. Обгърна като мек пух премръзналата й душа. После повей на вятър я положи в нещо като коприна. Знаеше, това беше Бог, Който нежно й се изявяваше. Показваше й, че държи събитията под контрол, че е с нея.

- Благодаря ти, че се погрижи и този път, Господи. Парите, които сложи обратно в джоба си, стигаха точно да плати една нощувка в хотел и вечеря.

- Хей, морската, какво си се замислила! Свиркай си, щом си в почивка. Я ела да ни кажеш как живеят белите хора по островите.

- Изгубих работата си – кратко каза Анна и те се умълчаха.

- Нямаш работа ли? Ей на онази пейка търсеха човек за някой болен.

Отиде на посоченото място и взе телефона. Обади се веднага. И веднага бе поканена на интервю. Помоли една приятелка да дойде с нея и без да се бави, тръгна към посочения адрес. Два часа пътуваха по автобусите. Накрая стигнаха една красива като замък къща с необятен зелен двор и басейн с червени рибки в центъра. Встрани романтично разстилаше клони едно маслиново дърво.

- Каква приказка! – възхити се Анна. – Колко ли е хубаво да живееш тук!

Натиснаха звънеца. Показа се стар мъж и махна с ръка:

- Влизайте смело. Куче нямаме. Само рибки, а те не хапят.

Седнаха на големия диван в хола. Старецът изглеждаше притеснен и умислен. Попита коя от двете жени идва за работа и разсеяно погледна Анна. Не й зададе въпроси, както обикновено правеха на интервютата.

- Кети си тръгва – тъжно каза той. – Връща се в България. Какво ще правя сам?

- Няма да сте сам, господине. Ето я новата смяна – окуражи го Тони, приятелката на Анна.

Възрастният мъж дори не погледна Анна.

- Вижте, госпожо. Кети е друго нещо. Шест години е при мен. Така да се каже като член на семейството ни е. Децата ми я познават, уважаваме я, грижим се за нея значи.

- Грижите се за нея ли? – учуди се Тони.

- Така де, стараем се да й осигурим добри условия за работа Ама и тя се старае. Пъргава, сръчна, добра домакиня. А какъв човек е само! Каква жена! Но сами ще я видите. Всеки момент трябва да дойде.

Не беше довършил и вратата се отвори.

- Тук съм. Какво говорите за мен? – свойски попита Кети и поздрави на гръцки.

Старецът й поднесе стол.

- Добър вечер - отговори на гръцки Анна, стана и сърдечно протегна двете си ръце към Кети.

- Много си зле с гръцкия! – отряза Кети. – Достатъчно е да поздравиш и се разбира, че си чужденка. Аз езика тук го научих за шест месеца. Строго плъзна поглед от главата към краката на Анна. После отново:

- Блузата ти е, като че ли си избягала от къщи. Не можа ли да сложиш нещо като за интервю! Всъщност, от утре почваме. Няма какво да чакаме. В седем часа те искам тук, в работно облекло! И да си точна!

Анна стоеше като на зъболекарски стол в очакване да свърши процедурата. Заболя я повече, отколкото, ако й бяха извадили зъб. Повече, отколкото, ако говореше с грък. Кети бе от своите.

Възрастният човек като че ли витаеше в облаците. С вид на човек, който не е чул нищо, се обърна към Кети:

- Можеш да оставиш чантата си в стаята и да си починеш. Уморителен е почивният ден за вас. Цял ден сте на крака. Не е като да си вкъщи.

Кети тръгна към стаята си. Старецът я последва с малки крачки като кученце:

- Добре ли си, Кети?

Кети изръмжа нещо и каза високо:

- Това момиче няма да ви свърши работа. Видяхте ли ръцете й? Бледа и нежна кожа, тънки китки. Обзалагам се, че не е държала нищо по-тежко от химикал. Градска жена е, господине, градскааа! Къде са очите ви?

- Че сама дойде, Кети. Не съм й пращал покана – заоправдава се мъжът. – Аз май забравих и да я погледна, както трябва. Но като влизаха, ми направиха впечатление краката й. Много слаби, бе Кети! Някак недооформени, като на десетгодишно момиче. Ех, Кети, никой не е като теб! Теб със самолет да те гонят, не могат да те стигнат. Поразмисли и остани още малко.

- Говорихме по този въпрос вече! Знаете, че като реша нещо, го правя. Ще изчакам само няколко дни да видим как ще я подкара новичката…

Анна взе връзката ключове, които сънародничката й бе оставила при влизането, вдигна високо ръка и ги пусна на масата. Ключовете силно издрънчаха. Кети дотича, след нея, поклащайки се, и старият човек.

- Какво става? Какъв беше този шум?

Мълчание.

Кети изгледа подозрително двете жени и се обърна към Анна:

- С теб се разбрахме. Утре рано сутринта на работа. И се приготви за здраво бачкане. Защото тук не е като да стоиш в офиса си в града.

Отиде в най-близкия хотел. Изминалият ден се въртеше в ума й: покупките в магазина на острова сутринта, после старецът, който дърпаше ръката й към нажежената пералня, корабът с Джим и Мери, доларите в празния й джоб и накрая сънародничката й от дома, в който щеше да работи. Главата й тежеше като футболна топка. Седна в леглото си и минута след това заспа.

Не знаеше, че за в бъдеще това щеше да й се случва много често.

Стресна се още със събуждането. Не беше ли закъсняла? В седем трябваше да е на новото място. Помоли се тихо и искрено призна пред Бога колко уморена е от честите смени на работата си. Искаше й се да се задържи на едно място поне година.

- Ще направя всичко, което зависи от мен за това, всичко! – обеща Анна и помоли за физическата сила, която й беше нужна за този толкова важен първи ден.

Извади Кети от леглото.

- Ама ти наистина дойде в седем! – каза тя и неохотно стана.

Разведе Анна из къщата, повдигайки краищата на тежките персийски килими и сочейки пода под тях:

- Микроби отдолу не трябва да се събират. Това ще е първата груба грешка. Господин Андонис е болен. Имунната му система е слаба. Каза, че иска стерилна чистота.

Отидоха в кухнята.

- За млякото сутрин запомни! Трябва да го сложиш на газта нито много рано, нито много късно. И да е нито горещо, нито студено. Да е готово в момента, в който господинът влиза в кухнята.

Чуха се приглушени от пантофи стъпки. Андонис дойде и мълчаливо изпи млякото си, поглеждайки към Кети. Но тя бе изцяло заета с Анна. Изглеждаше погълната от ролята си на командир. Хвърли празната чаша в мивката и нареди:

- А сега тичай в банята! Вземай четката за тоалетната и без да жалиш белите си ръце, бъркай дълбоко в тоалетната чиния, докато я изчистиш добре. Андонис и водата не пуска понякога.

След двайсетина минути чу да я викат:

- Вече трябва да си готова. По това време господинът пие кафето си.

Анна постави бакъреното джезве на миниатюрното котлонче, пусна газта и зачака водата да заври.

- Ама то само с гледане не става хубавото кафе. Иска се бъркане, момиче, бъркане. Бързо и непрекъснато.

Анна започна да върти лъжицата.

- Не така, разбира се. Казах бързо и без да спираш.

Усили оборотите. Кафето се надигна сварено. Кети мълниеносно го изсипа в мивката.

- Крушова вода, а не кафе. Почвай отново!

За втори път постави съда на газта. Кети не я изпускаше от очи. Анна бъркаше, без да спира.

- Така, така, до завиване на свят!

Кафето кипна. Кети го разгледа обстойно и отбеляза:

- По-добро е от предишното. Но каймакът не е достатъчно гъст. Трябва да е като сметана.

И за втори път изля кафето в мивката.

Вече се готвеше да прави кафета цял ден, като барманка. Но този път Кети нямаше забележки. Взе пълната чаша и я занесе на господина.

- Андонис не хареса кафето ти – каза тя, като се върна, – но го успокоих, че ще те науча да го правиш, както трябва. А сега – в двора! Ще ти обясня какво да правиш.

Дворът беше около два декара. Анна трябваше да полива дърветата и растенията, да разкопава градината и скубе плевелите. Кети й даде една мотика, показа откъде да започне и я остави. Копаеше цветната леха под прозореца на Андонис.

- Хич я няма новичката! – чу гласа на Кети. – Не знае откъде се хваща мотиката, наложи се да й давам показно. А как замахва, да видите, за малко да удари главата си. Казах ви, че е градска жена.

- Виж там, показвай й като за начало – умоляваше възрастният мъж. - А ако не може да готви, издиктувай й по-важните рецепти.

- И да прави някои неща, ще са все на фурна. За компота от праскови и точената баница, които обичате, сигурно само е слушала. Кое по-напред да я уча за броени дни?…

Не искаше да слуша повече. Предпочиташе да не знае какво си говорят. Хвана с две ръце мотиката и я повлече към другия край на двора.

Не носеше часовник и не знаеше колко време бе копала. Усети, че кръстът започва да я боли. Кожата на дланите й се разрани. Опита се да скрие ръцете си, като влизаше в къщата. Но строгото око на Кети я фиксира точно там.

- Я извади ръцете си и ела тук!

Анна закова на място и бръкна още по-дълбоко в джобовете си. Кети дойде и хвана китката й. Обърна я и извика:

- Елате да видите доказателството, господине. Знаех си, че за първи път хваща мотика. Друг път, като ви казвам нещо, да ми вярвате! – И вдигна високо дланите на Анна към Андонис. Той изви глава. Като че ли за миг му стана неудобно.

- Не я жалете! В Гърция е, за да работи – отсече Кети.

Господинът се обърна, без да каже дума.

- Ние обядвахме. Тази бамя е за теб. Яж бързо, защото след половин час тръгваме за болницата. Господинът е на хемодиализа.

Шофьорът на таксито не попита къде да кара. Бяха стари клиенти. Закова пред болница “Елпида” и им пожела да ги вземе оттам живи и здрави.

Анна запомни завинаги картината, която видя при влизане: две редици мъченици с безцветни лица, омотани с жички и тръби, приковани за апаратите до леглата им. Бяха жертви на болестта. Помисли, че Исус дойде, за да освободи угнетяваните.

- Милите хора! – с искрено съчувствие каза тя. – Навярно процедурите са болезнени и депресиращи.

- Милите ли? – удиви се Кети. – Хак им е, плащат за греховете си. Моята любов, момиче, е различна. Да разобличавам и наказвам искам. Та дано се осъзнаят и поправят, та да олекне теглото им.

Четири часа Андонис остана за прочистване на кръвта. Вкъщи легна веднага, изтощен и уморен. Кръвното му бе паднало, на моменти се унасяше и Анна го наглеждаше често.

- Не си го слагай на сърце толкова. Свикнал е. Пет години живее така – каза Кети, седна пред телевизора и пусна рок.

- И той е човек, Кети – опита се да каже Ана. Но Кети рязко скочи от стола:

- Запомни! За теб съм Катерина! – врътна обратно копчето на телевизора и отиде в стаята си.

Кети замина за България след седмица.

Дните лудо се въртяха един след друг. Ставаше рано, за да сготви и почисти къщата, после работеше в двора. Следобед ходеха на хемодиализа. Болните идваха с придружители, които ги чакаха в салона. Знаеха се от години. Гледаха телевизия, пиеха кафе, разговаряха. Постепенно Анна ги опозна. Бяха мили и изстрадали гъркини, дълбоко тъгуващи за близките си.

Един ден при Анна се приближи млада жена.

- Свикваш ли вече? – попита. – Толкова се радваме за теб. Когато разбрахме, че Кети си тръгва, тук беше празник. Истинско парти! Като че ли е събрала цялата космическа омраза в себе си.

Лавиния беше интелигентен и точен човек, румънка по националност, инженер по професия. Баща й беше професор, а майка й – учителка.

Живееше омъжена в Гърция от четири години. Бе успяла да научи толкова перфектно гръцки, че говореше почти без акцент. Беше автор на две самостоятелни изложби в Атина. Тази жена бе истинска енциклопедия и Анна се наслаждаваше на общуването с нея.

Започна да я очаква всеки път. Двете с радост разговаряха за книгите, които четяха, за картините, които рисуваше Лавиния, за животните, които толкова обичаха. Така се сприятелиха – неусетно и естествено. Това приятелство стана единственият слънчев лъч в мрачното ежедневие на Анна и тя благодареше на Бога за него от сърце.
₪ ₪ ₪
Една сутрин се опита да стане и не можа. Всеки мускул в тялото я болеше. Сякаш през нощта някой беше посипал жар в ставите й. Направи втори опит. Ръцете й не се подчиняваха, краката отказваха да изпълнят командата за ставане. Досети се, че е с температура. Навярно се беше простудила, докато е работела в двора. Болна в чужда страна, в чужд дом! Отхвърли бързо злия враг на самосъжалението, по-страшно и от болестта. Събра всичката си воля и седна в леглото. С треперещи ръце уви топъл шал около врата си и грабна една бяла мъхеста блуза. Влезе в студените си дънки и отиде да приготви закуската.

Андонис, който друг път не й обръщаше внимание, се втренчи в нея:

- Има една стара песен, която като че ли е писана за теб, Анна – каза той. – “Бяла от студа, нежна от тъга”... Така се пее, така изглеждаш в момента.Тъжна ли си или болна, не ме интересува, но на мен не ми трябва нито едното, нито другото. Ще ти кажа направо. Не си за тази работа! Всеки друг на мое място би те изгонил.

- Правя всичко, каквото мога – тихо отговори Анна.

- Виждам. Наистина е така. Това е единствената причина, поради която те държа още. Чуй, Анна, в тази къща петдесет години има слугини. Познавам ги още като ги видя. Стараеш се, но не се получава. Да имах малки деца, да ти ги дам, да ги учиш на езици, на добри обноски. Но да тупаш килими, не знаеш. Гледам те вчера – нямаш сила и единият край да повдигнеш. Плевелите в двора също не изкореняваш, както трябва. Да не говорим, че не ги познаваш. Оскубала си ягодите. Друга беше Кети – яка, селска жена с мускули. Една такава пълничка, пухкавичка! Твоите ръце са като солети.

- Аз ще напълнея, господине. Пия витамини.

- И чудодейно биле да пиеш, вътре в теб го нямаш това, което аз искам! – категорично каза Андонис и Анна замълча.

След това откровение я чакаше работа. Увери се, че няма невъзможни неща. Трябваше само да се концентрира върху това, което прави, а не върху болката в тялото си. Денят едва започваше. Помоли Бога за двойна доза сила.

Вечерта звънна телефонът. Обаждаше се приятелката й от България. Беше забравила, че има рожден ден. Но Дина никога не го забравяше. Двайсетгодишна дружба я свързваше с тази жена. Двайсет години Анна делеше с нея болките и радостите си. Дина винаги имаше време за нея. И винаги знаеше какво да каже. Дина бе един скъп подарък в живота й. Беше образец за скромност и благост. И сега тя занарежда с благия си глас:

- Господ да те осияе с лицето Си и да ти покаже милост. Да ти даде според желанието на сърцето ти.

После попита има ли нови неща.

- Малко съм изстинала – изкуши се да сподели Анна. – Мине ли ми, си идвам в България. Стига толкова!

Съжали веднага, че каза това. Знаеше добре, че няма да го направи. Беше само уморена. Малко я тресеше от високата температура. Не беше сядала цял ден, защото не бе сигурна ще може ли да стане и продължи след това.

В шест сутринта на следващия ден Анна се пъхна под душа и изля един бойлер гореща вода върху главата си. Не искаше да анализира състоянието си и ситуацията вкъщи. Повери ги в ръцете на Бога и зачака работодателя си за закуска.

Той дойде по-различен. Изглеждаше разтревожен и уплашен. Седна, пое чашата с мляко и попита Анна как е. Изненада се повече, отколкото, ако й се беше скарал. Почти година не беше я питал това. Анна погледна с очакване стария мъж. Очевидно бе, че се готвеше да й каже нещо. Стисна ръцете си под масата в юмруци, готова да чуе нещо неприятно. Така се мобилизираше при изненада. Господинът се чудеше как да започне.

- Добре ли си, Анна? – попита втори път. – Защо не отговаряш? Сънувах странен сън тази нощ. И ти беше в него. Не мога да го опиша точно. Беше необикновен. Стоях пред някого, когото не виждах. Само усещах присъствието му – тържествено и властно. От посоката, в която знаех, че се намира, дойде един глас, подобен на вода, която пада отвисоко. Каза ми, че ако изгоня момичето, което е в къщата ми, ще ми се случи нещо много лошо. Нещо, от което много ще ме заболи. Ще ме ужили право в сърцето! – така ми каза. Какво беше това, не зная. Ама аз, като ти говорих вчера, не съм имал сериозно намерение да те гоня. Да бъда откровен – минавало ми е през ума. Не че се извинявам сега..., но как да ти кажа…Вече няма и да помисля за това. Страх ме е да не се случи нещо с децата ми. Няма да го преживея. Ех, Анна, нито с теб, нито без теб.

Старецът беше стреснат от съня, а Анна – поразена от чутото. Благословенията на приятелката й снощи я стигнаха бързо като светкавица. Бог наистина я осия с лицето си и й показа милост. И както винаги – навреме!

Хемодиализата на следващия ден беше тежка. Пет часа Андонис стоя на апарата. Анна ходеше да го вижда на всеки половин час. Носеше вода, оправяше възглавницата му. Някои от болните я викаха и тя се спираше.

- Забранявам ти да разговаряш с друг освен мен! – нареди старецът – Аз ти плащам, аз ще разговарям с теб!

Лавиния бе наблизо и го чу.

- И аз ще ти плащам, за да разговарям с теб. Двойно ще ти плащам, за да говориш и с мъжа ми.

Смяха се до сълзи в чакалнята.

Вкъщи на стария човек му стана лошо. Припадна в ръцете й. Повдигна го, доколкото можа, и го повлече към леглото. Сложи малко сол в чаша вода за вдигане на кръвното и сипа капка в устата му. После пак. Сети се, че в уплахата забрави най-важното – да се помоли за него. Докосна с ръка Андонис.

Когато отвори очи, той имаше вид на човек, който се връща от дълъг път. Погледът му бе мътен, лицето – мъртвешки жълто.

- Какво стана? За малко да умра! – и с истинска мъка добави. – Без да съм видял отново Кети.

Поиска телефона. Анна излезе от стаята, за да не пречи на разговора. Правеше така всеки път, когато й се обаждаше. Звънеше й често. След това сияеше.

- Казваме ти всички, че е влюбен. Отчайващо влюбен! – твърдеше Лавиния.

- На деветдесет години?!

- Време е да пораснеш, Анна.
₪ ₪ ₪
За Коледа се наложи да работи. Процедурата за прочистване на кръвта бе неотменима. В противен случай мъжът можеше да умре от токсините. Дойде с децата си и й каза, че няма да почива за празника. Разбира се, че щеше да е с него. Човешкият живот бе над всичко.

Празникът отмина. Отмина и седмицата след него. Една вечер Анна каза:

- Извинете, че ви напомням, господине, навярно сте забравили. Няма ли да ми платите деня, в който работих на Коледа?

- Какво каза? Или грешно съм чул. Искаш да ти платя празника?

- Разбира се. Това е естествено – спокойно отговори Анна. – Работих с цяло сърце.

- Не си работила въобще със сърце, щом искаш заплата. Не те ли е срам да говориш за това? Живееш тук. Ти все повече ме разочароваш, Анна.

- Нормално е да ми платите. Така е правилно. Така е в целия цивилизован свят. А празниците се заплащат двойно. Обратното е експлоатация.

- Виж ти какви думички знаела дамата! – посиня старецът. – Експлоатация значи! Добре, щом смяташ, че те експлоатират – вън! Няма да плача за теб! – и посочи вратата.

Хвана се за първата работа, която чу в неделя. Нищо не я задържаше в този дом. Андонис отказваше да плаща и социалните й осигуровки, което според закона бе задължително.

На срещата за новата работа се разбраха, че почва веднага. Вкъщи прибра багажа си, отиде при Андонис и каза, че напуска. Вестникът падна от ръцете му, изгледът на лицето му се измени и безмълвен тупна на пода. Без да се бави, извика децата си. Андонис дойде на себе си, видя семейството си и се оплака, че Анна го оставя.

- Това е жестоко. Ще убиеш баща ни! Нямаш ли милост?

- Сам пожела. Идеята излезе от него. Но, радвам се, че стана така. Господинът има право, не съм за тази работа. Вчера, например, не можах да отскубна един плевел. Той дойде и ме блъсна така, че паднах. Искам да си тръгна.

- Къде ще ходиш по това време? Знаеш ли колко трудно се намира работа в Гърция сега? Пълно е с чужденци. Повече от нас са станали.

Опитваха се да я уплашат и разколебаят.

- Уредих този въпрос, имам работа. Довиждане.

- Чакай малко, Анна, спри се! – застанаха на вратата децата. – Мислим, че проблемът с двора не е неразрешим. Ще вземем работник, както правихме при Кети. Татко тъкмо свикна с теб. А и нещата не са толкова трагични.

- Досега не си казвала, че ти тежи – обади се от леглото старецът. – Разбира се, че ще извикаме работник, идваше редовно. Но ти нали си по-младичка от Кети, тичаш сама. Хайде сега, не ставай дребнава. Да се хванеш за някаква думичка, та чак работата си да сменяш.

- Всъщност защо говорим прави? – неочаквано с меден глас попита дъщерята. – Седни, Анна, седни мила, идваш от път. Сигурно си премръзнала. Сега ще ти сваря едно хубаво горещо кафе с шоколад. Отпусни се, скъпа. Защо си свила така ръцете си в юмруци?

- Колкото до Коледата, ще се разберем. Хора сме – с широка усмивка добави синът. – Татко спомена за разговора ви. Предлагам ти един ден компенсация. Вземи тези пари и отиди някъде да се почерпиш. И ти си човек.

Той й подаде банкнота от десет хиляди драхми. Не взе парите. Но се съгласи да помисли. Набра телефона на хората, които я чакаха, и каза, че за неопределено време отлага идването.

Анна остана при Андонис. Всичко коренно се промени. Работодателят и децата му станаха необикновено любезни. Работата й чувствително намаля, а дворът отпадна като ангажимент. Живееха сравнително спокойно.

Всяка сутрин, със ставането си, Анна взимаше една малка книжка и започваше деня с библейския израз за него. Наричаше се “С Божието слово всеки ден”. Вярваше с цялото си същество, че написаното се отнася за нея. Не можеше да е другояче, щом Бог й беше изпратил тази книга. Приемаше я като лично послание.

Една вечер, в началото, когато й беше много тежко, Анна извика:

- Ти виждаш, Господи, като трупче съм. Нямам сила дори да моля за сила.

Веднага заспа. Бе като изтощена батерия. На сутринта погледна писаното за деня: “...няма да наложа на вас друг товар, но дръжте онова, което имате, докле дойда”. Отпусна се като след инжекция с бром. Тези думи я заредиха с оптимизъм. Пазеше ги като скъпоценна интимност. Беше сигурна, че нейният любящ Бог бе чакал търпеливо тя да се събуди сутринта, за да я утеши и окуражи. Някъде дълбоко в нея зачна мисълта, че този дом е последното стъпало по стълбата на болката. Знаеше, Бог не лъжеше.

И тази сутрин Анна зачете както обикновено: “Прави, каквото случаят позволява; защото Бог е с тебе.”.

За какво точно ставаше дума? Замисли се. В този момент чу пантофените стъпки на работодателя си и скочи. Беше станал много рано. О, бе успял да се обръсне! И ризата си беше сменил. Очите му бяха пълни със светлина.

- Позволете ми да отбележа, че днес изглеждате много добре, господине. Някак по-млад. Излъчвате енергия и радост.

- Пролет идва, Анна! И камък да си, ще живнеш. Какъв сезон, а!

- Наистина е така – съгласи се тя и разговорът приключи.

Цял ден старият човек не седна. Припряно обикаляше градината, носещ радостта на утрото.

- Добре му действа пролетта! – отбеляза още веднъж Анна.

Вечерта се звънна на вратата. Изтича да отвори. Таванът да се беше срутил върху главата й, нямаше да се изненада така. Онемя от изумление! Срещу нея стоеше Кети.

Какво толкова се бавите, та не отваряте? – каза тя вместо поздрав.

Знаете, че идвам отдалече.

Все още не можеше да проговори. Наистина най-малко очакваше да види нея. Опита се да събере мислите си.

- Не знаех, че ще дойдеш.

- Ти – може, но той знае! – Кети посочи Андонис, който ситнеше след Анна.

Погледна го. Като че ли беше концентрирал в себе си щастието на цялата вселена. Спомни си честите им разговори по телефона, внезапното търпение в отношението му към нея, странната любезност на децата му, гладко избръснатото му лице рано сутринта. Знаели са, че ще дойде! Искали са да я задържат само временно. Да, всички освен нея са знаели, че Кети се връща. Изминалите месеци бяха един блестящ спектакъл!

Кети прегърна Андонис и му подаде малко пакетче.

- Подарък от България. Избирала съм го специално за вас!

Старецът се разтопи. Попита как е.

- На, принуждават ни да се връщаме там, където не искаме да ходим повече. Черна мъка е в България! Осемдесет лева парно тази зима при сто и двайсет лева заплата! А храна, дрехи, ток? Да не говорим за дребните разходи. И нали съм в компютъра на границата от незаконния престой преди, дойдох през планината. Цял ден съм ходила. Пребита съм като куче. Да оставим, че ако не си късметлия, може и да те гръмнат. Тук съм, както ме гледате – без дрехи, без документи, без пари.

Сърцето на Анна се сви при тази изповед. Стана й болно за България и Кети. Може би недоимъкът я правеше мрачна и изнервена, както бе при много други хора. Молеше се Бог да ги спаси. Само Той имаше силата да го направи.

Приготви топъл чай за Кети, сложи й вечеря и мълчаливо излезе. Беше убедена, че няма да забележат отсъствието й. С нея или без нея бе все едно.

Затвори вратата на стаята си и се плесна по челото. Как не се сети веднага! Бог й бе говорил сутринта. Беше я предупредил. Обеща й да е с нея.

- Господи, дай ми мъдрост как да постъпя.

С тези думи Анна се повери на Бога. Бе емоционална личност. Но доверието й в Бога сега изгони вълнението и страха. Отпусна се в сигурността, която чувстваше. Приютена и стоплена в нея, заспа като дете.

Чудесна тройка бяха следващия ден. Анна тичаше да търси витамини и пуловер за Кети, приготви гореща вода с морска сол за вкочанените й крака, готви, после тримата обядваха.

- Малко ти е пресолена салатата, ама хайде. За един, два дни няма да издиряваме – вмъкна в разговора Кети.

Какъв беше изворът на това послание? Нетактичност? Лошо възпитание? Намек, че трябва да отстъпи работата? Или съвкупност от всички тях?

Кети и Андонис останаха да пият кафе. После Кети се оттегли за почивка, а възрастният мъж си наля чаша коняк. Анна отиде при него и седна.

- Ще ви помоля за няколко минути откровен разговор, господине. Зная, че държите на Кети. Няма проблем, ако трябва да си тръгна.

- Как да ти кажа, бе Анна. Не мога да я оставя на улицата. Уморена жена е. Ти още си млада, където и да почукаш, ще ти отворят. От мен запомни – каквото и да правиш, ще успяваш. Имам опит с хората и ги познавам. Най-голямата туристическа компания в Гърция преди четиридесет години беше моя. Горката Кети! Тя какво ще прави? Виждаш колко е измъчена. Но понеже лошо от теб не съм видял, имам едно предложение – дипломатично допълни Андонис. – Ти ще си за къщата, а Кети – за двора.

- Ще плащате на двама човека?

- Остави тази грижа на мен. Какво са още сто и трийсет хиляди драхми?

- Две жени в една къща са много. Така мисля. До два дни тръгвам.

Отиде да си вземе довиждане с една съседка. Преди година намери на улицата паспорта на сина й. Видя, че живеят наблизо, и го занесе вкъщи.

Оттогава се виждаха понякога. Анна откри в нея един разкошен човек. Ирини бе възпитана и чувствителна, нежна и отзивчива, отворена за всичко ново и добро. Разбра, че в тази страна има и добри хора. Ирини сърдечно посрещна Анна.

- Сядай. Сега ще сложа кафето.

- Нямаме време. Трябва да приготвя багажа си. Дойдох само да ти кажа довиждане.

- На почивка ли отивате с Андонис?

- Напускам този дом, Ирини. Тръгвам си.

- Чакай малко. Нищо не разбирам. Защо така изведнъж?

- Кети се върна. Няма друг път.

- Света Богородичке! Да изгонят момичето! След година и половина работа. Така, без причина! – Ирини се прекръсти.

Анна замълча. Да каже ли защо?

- Не е без причина. При това каква! Жена си и знам, че ще разбереш. Има ли по-вълнуваща и важна причина от любовта, Ирини? От истинската и дълбока, преобръщаща като буря любов. Изкореняваща и зачеваща! Убиваща и възкресяваща! Не повърхностната и зелена влюбеност на младите, отминаваща бързо като пролетен дъжд. Но последната отчайваща любов на един отиващ си живот, в която се вкопчваш с нокти като за спасителната сламка.

- Момент, искаш да кажеш, че Кети и Андонис?… - и Ирини пак се прекръсти.

- Не ги упреквай. Млади или стари, всички сме хора. Всеки има право на щастие, независимо от възрастта.

- Замая ме с поетичните си подробности, Анна. А ти къде ще отидеш?

- След три години работа в Гърция мога да си позволя малко почивка в някой добър хотел.

- А работа? Къде ще търсиш преди Великден? Ах, как искам да ти помогна, както ти някога на мен. Но децата на всички приятели пораснаха. А родителите ни, слава Богу, са още живи и здрави. Само една позната имам, чиято майка е с момиче вкъщи, но го има половин година. Абе, я чакай да й врътна един телефон! Да не съжалявам после – знае ли човек бъдещето си?

Ирини отиде в другата стая, където беше телефонът. Върна се оживена.

- Истинска късметлийка си, приятелко! Момичето си тръгва тези дни, няма кой да гледа децата й в Украйна. Ето ти телефона на старата дама. От днес спират да търсят човек и те чакат. Каква невероятна случайност! Какво съвпадение на времето. Света Богородичке, благодаря ти! – развълнувано шепнеше младата гъркиня, раздвижена от добротата си.

- Бог е, Който ме благославя, Ирини – щастливо каза Анна. – Не съм късметлийка, а благословена! И чувствам, че този път ще е завинаги!