Повлекана и Бързоходко
Смъртта на чичо Рунтавелко
Изтегляне 0.93 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Наказанието на бухала
Смъртта на чичо РунтавелкоКогато бялката скочи на дъба, където играеха няколко млади катерици, чичо Рунтавелко се беше заловил да направи таен склад за през зимата. Понеже се боеше, че зимата ще бъде продължителна и тежка, старият катерик реши да се запаси с много храна. Това лято из гората се намираха изобилно лешници, буковият жълъд покриваше земята, а и орехите, които растяха доста надалече оттук, бяха родили много. Чичо Рунтавелко бе избрал едно скрито място за склад. То се намираше в корена на паднал от старост бук, където имаше голяма плоча. Катерикът огледа мястото преди седмица и то му хареса. Беше достатъчно сухо — храната нямаше да изгние. Беше и наблизо до дъба. Освен това остатъкът от дънера щеше да запази склада от снеговете, тъй че лесно можеше да се извади оттам всичко, което се намираше вътре. Като вярваше, че Бързоходко ще бъде осторожен и добре ще пази младите катерици, чичо Рунтавелко се залови да изкопае една малка дупка под плочата. Викът на младата катерица го сепна. Той се измъкна изпод плочата и с големи скокове се завтече към дъба. В залисията връхлетя право на бялката и я ухапа с яките си зъби. Но бялката беше по-силна и много по-пъргава. Тя остави младата катерица, обърна се към него и му нанесе дълбока рана на врата. Старият катерик падна от дървото и с последни сили се промъкна в хралупата на стария дъб. 
Появата на бухала прогони бялката, ала нападнатата от нея катерица стана жертва на страшната птица, която я отнесе в гората. Чичо Рунтавелко не знаеше какво бе станало след неговото раняване. Той позна Бързоходко и се успокои. Беше окървавен и отслабнал от изтеклата кръв. Знаеше, че ще умре, но в тия минути не мислеше за себе си, а за младите катерици. — Иди им кажи да дойдат при мене — каза той на Бързоходко. — Викни Гина-Катина и най-старите. Преди да умра, трябва да им дам няколко съвета. Разтреперан от жалост и мъка, Бързоходко изтича към дъба да изпълни заръката на чичо Рунтавелко. Той завари катериците силно разтревожени и опечалени. По-младите бяха избягали на най-високите клони на дъба, а старите стояха надолу с главите, платно прилепени към дървото. Така те приличаха на китки мъх, закачени там от ветровете. Бързоходко очакваше те да се нахвърлят върху него с укори. Но катериците не му обърнаха никакво внимание, макар че го виждаха съвсем ясно под светлината на пълния месец. Ала щом им каза, че чичо Рунтавелко е ранен и че ги вика при себе си, те скочиха от дървото и се натрупаха край него. Гина-Катина и три други стари катерици, синове на чичо Рунтавелко, изтичаха към хралупата, където лежеше старият катерик. Там те се наведоха над него, за да изслушат последните му съвети. Бързоходко застана смирено при входа на хралупата. Преди да умре, чичо Рунтавелко ги помоли да продължат работата му в склада и да натрупат там колкото могат повече запаси за през зимата. — Тя ще бъде тежка и продължителна — каза той. — Това ми съобщиха паяците. Тая есен много рано ще откъснат своите паяжини и ще се скрият в пукнатините на дърветата. По тоя въпрос говорих и с враните, чиито предвиждания винаги са се сбъдвали. Дори нашият враг, бухалът, знае това, защото често се обажда из гората. Живейте в мир помежду си и взаимно се пазете. А утре, когато сойките се пробудят, съобщете им за станалото през нощта. Те ще разнесат тая вест между всички птици из гората и бухалът ще бъде наказан. Към мирните птички ще се присъединят и дневни хищни птици — соколи, ястреби и прочее, — защото бухалът е омразен на всички… Чичо Рунтавелко едва имаше сили да свърши своите напътствия. Той затвори черните си очи, потрепера и умря. Катериците се пръснаха с жални писъци из гората. Бързоходко остана сам. Никой не го погледна, сякаш той не беше там. Натъжен от смъртта на стария катерик, таралежът тръгна безцелно из гората… Наказанието на бухалаВестта за смъртта на чичо Рунтавелко бързо се разнесе между птиците благодарение на бъбривите сойки. Както беше поръчал, преди да умре, на своите дъщери и синове, още щом съмна, и сойките започнаха да прехвръкват из гората, Гина-Катина им съобщи за станалото през нощта. Тя срещна една стара сойка, която всички наричаха Сийка-Доносчийка, и подробно й разказа за смъртта на чичо Рунтавелко и за отвличането на младата катерица. Сийка-Доносчийка дори нямаше търпение да изслуша Гина-Катина. Тя се наежи от възмущение, разкряка се и литна из гората да разнесе новината.
Гина-Катина я чуваше как вика из леса: „Позор! Позор!“ След няколко минути цялата гора знаеше за случката през нощта. Черньо гарванът и Сивоглавецът, предводителят на ятото врани, което нощуваше някъде из гората и което неведнъж беше нападано от бухала, събраха своите орди и вдигнаха тревога. Черните косове пък разнесоха новината между дребния, мирен народец. Те съобщиха за станалото на синигерите, на дърволазките, на кълвачите, че и на кралчетата, най-малките птичета в гората. Всички търсеха бухала. В една дъбрава враните бяха се събрали със своите братовчеди, гарваните, на съвещание. Сойките скитаха на групи да претърсват всеки кът в гората. Любопитни и възбудени, синигерите и дърволазките пълзяха по стъблата на дърветата и надничаха във всяка хралупа. Преди да започнат да дълбаят гнилите дървета, кълвачите се вслушваха внимателно, а ореховките, близки родственици на сойките, пронизливо пищяха из цялата гора. Най-сетне на Сийка-Доносчийка се удаде да намери бухала. Нахранен хубавичко, той беше заспал вън от своята хралупа, в ниските клони на една стара липа, всред най-гъстата и тъмна част на гората. Щом го видя, Сийка-Доносчийка силно изкрещя и цяла настръхна. — Убиец! Убиец! Ето го! Ето го! — извика тя и кацна смело над самата му глава. Бухалът отвори лениво големите си жълто-червени очи, грозно я погледна и презрително се отърси. — Тук е! Тук е! Дръжте го! — продължаваше да крещи сойката. Нейният крясък се поде от всички птици. Косовете чипкаха по земята, ореховките се стичаха бързо към мястото, където беше бухалът. Свраките зацъркаха тревожно и една след друга запрехвръкваха над гората. Ето че и Черньо нададе тръбния си боен зов, а след него като черен облак се понесе орлякът от гарвани и врани. Клоните на старата липа утежаха от накацалите по тях сойки, свраки и гарвани. В листата на околните дървета се гушеха с разтупкани сърца синигерчета, кралчета и чинки. С яките си клюнове кълвачите удряха по сухите клони тъй бързо и тъй често, сякаш биеха барабани. Черньо нападаше бухала с дрезгаво и сърдито грачене. Враните му помагаха. Всяка птица бързаше да нанесе своя удар върху настръхналия нощен убиец. Бухалът не виждаше. Дневната светлина, която беше много силна за неговите огнени зеници, го заслепяваше. С полуразтворени криле и настръхнала перушина той се клатеше заплашително на липата и чаткаше със закривения си клюн. В очите му горяха адски пламъци, могъщите му крака, покрити с дребни като козина пера, която ги правеше да изглеждат като че обути в меки чорапи, забиваха ноктите си в клона. На два пъти той се опитва да излети, но птиците не го оставяха. Те го кълвяха непрекъснато и го принуждаваха да се брани. Една стара врана, смела и коварна, искаше да изкълве очите му. Една сврака пък кацваше на гърба му и го кълвеше по главата.
— Подгонете го към края на гората! — командваше Черньо. — Не го пущайте да се вмъкне навътре из леса. Главното е да го изкараме на светло! Напразно бухалът се опитваше да избяга. Птиците го погваха от дърво на дърво и все по-упорито го принуждаваха да лети към една гола поляна, както настояваше Черньо. Няколко ястреба и един сокол, привлечени от силната врява, се присъединиха към нападателите. Нощният убиец беше омразен на всички. Когато се опита да кацне на един бук, ястребите го свалиха от дървото. Голямата му обла глава бе вече разкървавена. Ударите на птиците се сипеха един след друг. Раздърпан, разрошен и жалък, бухалът лежеше на земята, разперил широките си криле, и чакаше последната си минута…
Изтегляне 0.93 Mb. Сподели с приятели:
|
