Как Мрам, вълчицата, го изяде

Среща с Козодоя

Той тръгна по една пътечка, посипана с дребни съчки и с окапали листа, ала скоро я напусна, изплашен от неприятната миризма, която лъхаше от пътечката. Тая миризма идваше от стъпките на Мрам. Вълчицата току-що беше минала.

Бързоходко достигна един паднал клон близо до дънера на един габър и се спря силно зачуден и доста изплашен.

На клона като някакво парче от дървена кора стоеше нещо, прилично на живо същество. Мъчно беше да се разбере дали то е кора, птица или животно.

На големина то беше колкото гълъб, но изглеждаше и по-голямо, защото неговият сивопепеляв цвят се сливаше с клона и изчезваше в сивотата му.

Като се взря по-добре в това странно същество, Бързоходко забеляза, че това е някаква птица. Тя имаше голямо черно око и дълги мустаци. Бе нашарена с всички цветове на сивото, както са нашарени нощните птици. Таралежът разгледа клюна й. Той беше малък и прав, значи, птицата не беше опасна и нямаше нищо общо с грабливците.

Докато я гледаше, тя стоеше тъй неподвижно, че напълно приличаше на треска от клона.

— Ей — тихичко се обади Бързоходко. — Какво си ти? Живо същество или клон?

— М-р-р-р, м-р-р-р — обади се птицата. — Забеляза ли ме? Аз съм Козодоя, нощната ластовица. Никога ли не си чувал за мене?

— Козодоя! — Слушал съм, слушах от чичо Рунтавелко. Той дори искаше да те помоли чрез брата си… Ах, значи, ти си Козодоя! — извика Бързоходко, извънредно зарадван.

— Чичо Рунтавелко е вече мъртъв, нали? — рече птицата, без да мръдне от мястото си. — И бухалът е наказан от птиците?…

— Но ти откъде знаеш? — зачуди се таралежът.

— Знам всичко, което става из гората — отговори Козодоя. — През деня лежа тихо и неподвижно било на земята, било на някое дърво, а през нощта обикалям цялата гора. Докато лежа, чувам всичко и без да искам, подслушвам разговорите на птиците, които не ме забелязват.

— Как се зарадвах, че те намерих — каза Бързоходко и се приближи до птицата. — Имам голяма молба към тебе… Търся другарката си… Не си ли я виждал някъде?…

Козодоя се засмя със своя хъркащ смях.

— Та аз не знам коя е твоята другарка — отговори той.

— Костенурката, Повлекана… Значи, не си я виждал?

— Костенурка съм виждал — спокойно рече Козодоя. — Но дали тя е твоята другарка, или не, това не знаех.

— Къде е сега тя? — извика зарадваният Бързоходко.

— Тая сутрин много рано, когато мракът още стоеше в гората, аз я оставих близо до потока. От два-три дни тя се търкаля все там. Не съм срещал по-тромаво и по-мързеливо същество. Тя като че има намерение да стои там вечно.

— Моля те, заведи ме при нея! — горещо извика Бързоходко.

— През деня не летя, аз съм нощна птица и не обичам много светлината. Почакай да мръкне.

През това време враните се прибираха да нощуват. Из цялата гора се чуваше техният грак. Наблизо минаха две сойки. Те прехвръкваха от дърво на дърво и говореха за вълчицата.

— Ако знам убежището на Мрам, непременно ще го издам на ловците — каза едната от тях.

— Как? — попита другата.

— Много просто. Ще се разкрещя край него и ще привлека вниманието им.

— Не винаги ловците разбират нашия език — отговори другата. — На твое място аз ще предпочета да си мълча. Вълчицата мъкне към жилището си всякакъв добитък и дивеч. Ще обикалям наоколо и все ще остане и за мене някоя мръвка. Когато е сита, Мрам е щедра.

— Една врана ми каза, че тя заравяла в земята всичко, което не е могла да изяде. Ех, да го намерим!

Двете сойки отминаха, прехвръквайки от клон на клон. След малко по пътеката се зададе и лисицата, повлякла дебелата си опашка. Врявата в гората беше я събудила преждевременно. Сега тя отиваше да види какво става.

— Много е закъсняла — обади се Козодоя, когато опашката на лисицата се скри между стъблата на дърветата. — Иначе щеше да пострада някоя врана.

— Защо? — попита Бързоходко.

— Защото те я мразят повече от вълчицата. А тя, като знае това, често пъти се преструва на мъртва и ляга на земята просната и вдървена. Враните започват да тържествуват. Кацат наблизо до нея, после, окуражени и вече повярвали, че тя наистина е мъртва, идват до самата й глава, докато тя сграби някоя от тях. Видя ли как душеше пътеката? Мрам току-що мина там. Само че отиде нагоре, а лисицата вървеше надолу, по обратната следа на вълчицата. Двете инак не се обичат. Мрам ще й види работата, само да я хване.

— Изглежда, че всички се мразят — обади се Бързоходко.

— Не всички — отговори Козодоя. — Например дребните и мирни птички. Те живеят в мир помежду си. Синигерите, дърволазките, чинките, кълвачите и други ходят на весели дружинки из гората. Взаимно си помагат в търсене на храната и без да искат, всички се пазят от общите врагове. Тъй например сойките, които скитат навсякъде, щом видят някой звяр, крещят подире му. Чуят ли ги свраките и враните, присъединяват се към тях и с общи усилия го погват. По този начин предупреждават мирния народ да се пази. А хищните птици ходят сами — заключи Козодоя.

— А защо толкова ненавиждат бухала? — попита Бързоходко.

— С него имат стара вражда. Той ги лови нощем, когато спят по дърветата. В тъмнината те са безпомощни. Изглежда, че е убил много врани. Но най-вече страдат свраките. В зимните нощи той ги забелязва лесно между голите клони и ги лови с особена охота.

Козодоя млъкна и като трепна с дългите си крила, приготви се да отлети. Слънцето беше вече залязло и в гората падаше мрак.

Бързоходко стана неспокоен.

— Ти летиш, пък аз ходя бавно по земята — рече той на птицата. — Как ще те следвам?

— Не се безпокой — отговори Козодоя. — Тръгни надолу из гората и аз ще те заведа при твоята приятелка.

Макар че не разбираше как ще го води, Бързоходко тръгна по посоката, която птицата му посочи.

Козодоя разпери крила и хвръкна.

Той беше изкусен летец. Носеше се между клоните на дърветата като прилеп. След секунда се издигна над върховете на гората и се изгуби.

Бързоходко вървеше бавно и предпазливо. Той срещна един заек, който се уплаши от него и избяга навътре из леса. После намери миша дупка. В гората ставаше все по-тъмно. Вятър зашумя в клоните. През тях се промъкнаха няколко лунни лъча. Месецът току-що изгряваше. Сенките на дърветата се раздвижиха и цялата гора сякаш оживя. Една сова, любопитна да узнае какво шумоли под нея, се пусна от дървото, на което стоеше, и Бързоходко видя големите й очи да светят като фенери.

Совата измърмори нещо и отлетя. Бързоходко продължи пътя си.

Изведнъж над гората се чу висок и продължителен писък. Върху озареното от луната небе се мярна черната сянка на някаква птица. Друга я последва и се вкопчи в нея. Писъкът стана още по-пронизлив и остър.

Бързоходко се изплаши и се мушна в един храст.

— Мър, мър — чу се край него успокоителният и малко насмешлив глас на Козодоя. — Уплаши ли се? Не се страхувай, това са нощните кани, които се бият. Хайде, излез оттам.

— Но защо се бият? — попита Бързоходко.

— Много си любопитен. Ще ти обясня и това — каза Козодоя и кацна на земята.

— Червената каня, както и всяка друга хищна птица, си има свое землище, в което ходи на лов. В него не пуща никакъв друг съперник. Появи ли се такъв, тя го прогонва, или пък ако е по-силен, той прогонва нея. Тая вечер тя се сби със сестра си. И двете са млади, още не са успели да си поделят околните ловни полета. Сега едната от двете кани ще умре и сестра й, след като я убие, спокойно ще разкъса и изяде трупа й.

— Колко ужасно е това — каза замислен таралежът. — Аз идвам от блатото. И там е така. Преди това съм живял в полето. Там като че е по-добре.

— Кой знае — отговори Козодоя. — Срещат се лоши същества. Трябва да се бориш и да се трудиш.

Той трепна с крила и добави:

— Върви все по същата посока, аз ще летя край тебе. За да не се объркаш, гледай луната да бъде всякога насреща ти.

Той излетя тъй леко и тъй безшумно, че таралежът остана удивен и не забеляза как птицата се отдели от земята. После я видя да се насочва право към големия месец, светнал като златисто огледало, сякаш искаше да се изпепели в неговата студена жар.

Бързоходко тръгна по-смело. От време на време чуваше мъркането на Козодоя, който ловеше нощни насекоми и пеперуди, както правят ластовиците.

Най-сетне той чу бученето на водопада и плясъка на водата във вира. Сърцето му се разтупка от вълнение, че ще види другарката си, за която толкова време не знаеше нищо.

Като повървя още малко, той се озова в края на гората. Оттук надолу се виждаха само дребни трънливи храсталаци. Почвата изведнъж стана камениста.

„Хубаво място си е намерила Повлекана — помисли си Бързоходко. — Тя винаги е предпочитала такива каменливи места, дето слънцето силно стопля почвата и дето през деня е непоносимо горещо.“

Той чу гласа на Козодоя, който го напътстваше.

— Взирай се в храстите — съветваше го птицата.

Двамата претърсиха целия склон, но от костенурката нямаше нито следа.

— Че тя се търкаляше тук! Къде се е дянала? — зачуди се птицата.

Напразно таралежът се обаждаше на своята другарка, напразно я търсеше във всеки храст.

— Няма я, аз огледах всичко — каза Козодоя.

Бързоходко легна отчаян до един трън. Птицата кацна до него.

— Не се отчайвай, ще я намерим — утешаваше го тя. — Тая нощ аз ще срещна много нощни птици, чиито очи са по-силни от моите. Ще разпитам кукумявката, бухала, совите, дори и прилепите. Все са я срещнали някъде. А ти се повърни в гората и ме чакай на същото място, където днес ме намери. Утре на ранина, преди още да се развидели добре, аз ще бъда там.

И птицата се изгуби в нощта.