Повлекана и Бързоходко

Изкусният хирург

Той стигна до един мравуняк и се ослуша.

Наблизо се чуваше писъкът на мишка. Таралежът се притаи до един трън и зачака.

От съседния храст се чу шумолене и оттам се подаде острата муцунка на мишка. Тя подуши въздуха, примига с малките си като точки очи и се скри. Бързоходко разбра, че мишката го видя. Скочи в тръна, дано я улови, но мишката беше избягала оттам.

Той чу зад себе си един тъничък и насмешливо-хитър глас:

— Лош скок, лош скок.

Бързоходко трепна и без да ще, подскочи.

Зад него святкаха две зеленикави очи. Той помисли, че това е бялката, и веднага изкара бодлите си, но като се взря по-добре, видя, че се е изплашил напразно.

Наистина, животното много приличаше на бялката. И то като нея имаше тънко и дълго тяло и хубава лъскава козина, която сега изглеждаше черна и лъщеше под лунната светлина, но неговата опашка не беше тъй пухкава и дълга. Освен това то беше по-късо и по-малко подвижно. Бързоходко разбра, че пред него стои Пора. Беше го виждал да скита нощем из полето, но издалече той нямаше ясна представа за него.

— Добър вечер — обади се Пора и пак повтори: — Лош скок, лош. На твое място нямаше да изтърва мишлето, но нищо. Не е кой знае какъв лов.

Бързоходко гледаше животното недоверчиво и не знаеше какво да отговори.

Пора се приближи и с лапата си отри острата си муцунка.

— Виж какво — обърна се той към таралежа, сякаш го познаваше много отдавна. — Тук няма да хванем нищо. Хайде да слезем по-надолу, към водата. Там има жаби. Ловът им е лесен.

Бързоходко искаше да откаже на Пора, но щом чу, че може да хване някоя жаба, усети нетърпим глад. Той си каза, че ще има време да отиде с Пора на лов и че ще успее да се върне навреме в гората, на мястото, което му беше определил Козодоя.

Той се съгласи. Двамата тръгнаха край потока.

— Тук водата е дълбока, бистра и дъното е каменисто — забеляза Пора. — Ето защо няма жаби. Те обичат тинята. Зиме се заравят в нея и заспиват. Но по-надолу брегът не е тъй стръмен. Там има малки лъки и ливади. Нощно време аз ловя жаби из тях, колкото искам… По десетина на една нощ.

— Но защо ти са толкова жаби? — попита Бързоходко.

— Трупам ги за зимата — отговори Пора.

„Каква неприятна миризма идва от него — помисли си таралежът, като усети миризмата на своя случаен другар. — Изглежда, че е крайно нечистоплътен.“

Двамата стигнаха на една ливада — тясна и дълга — която беше влажна. По върховете на тревата блестяха капчици роса.

— Ти започни оттук, пък аз — отдолу — нареди Пора и безшумно се отдалечи.

Бързоходко хвана две жаби, заплетени в тревата. Тъкмо мислеше да се обади на Пора и да се раздели с него, до ушите му достигна жабешко квакане. Той тръгна по посока на квакането и се озова до водата.

Една водна змия беше хванала жаба. Коремът на жабата беше надут там, дето змията бе забила зъбите си. Обърната по гръб, жабата квакаше от болки.

Щом видя таралежа, змията избяга във водата.

Бързоходко се върна да търси Пора. Но последният не се виждаше никъде.

— Трябва да е слязъл надолу — каза си Бързоходко и си спомни заръката на Козодоя да бъде утре на ранина в гората. Реши да остави Пора. Тръгна нагоре по поляната и скоро навлезе в един каменист дол, издълбан от пороите. Вървеше по дъното му, което беше сухо. Двата бряга на дола се издигаха стръмно, изровени от водата. От глинестата им земя се подаваха тук-там брадати корени, стърчаха скали или довлечен от дъждовете клон.

Към средата на дола Бързоходко усети тежката миризма на своя случаен другар и се спря да определи откъде идва тя. Като огледа бреговете, той видя в единия от тях малка дупка. Отиде до входа й, вслуша се и помириса въздуха.

Отвътре се чу шум. Някой копаеше земята. Пръстта се свличаше. Явно бе, че Пора е вътре.

Обзет от любопитство, Бързоходко се вмъкна тихичко в дупката.

Пора не го забеляза. Той ровеше земята с предните си крака. В дъното на дупката подскачаха няколко жаби, които пулеха уплашено очи. Те се блъскаха в тъмнината и падаха наоколо.

— Ей, какво правиш тук? — извика Бързоходко весел.

Пора се обърна и ядосано го изгледа.

— Кой ти каза, че съм тук? — попита той.

— Никой, случайно те намерих — отговори Бързоходко.

Пора престана да го гледа гневно, ала в малките му очи се четеше недоверие.

— Слушай — каза той. — Тук струпвам зимнина. Ако издадеш леговището ми, ще ти прегриза гърлото.

— Не се интересувам от твоето леговище — отговори сърдито таралежът, оскърбен от грубата заплаха на Пора. — Нито пък имам намерение да го издавам някому. Чух, че копаеш вътре, и се отбих да ти кажа сбогом.

— Да, вярно, аз не съобразих, че ти спиш през зимата — небрежно се извини Пора. — Впрочем, ако искаш да видиш как оперирам моите жаби, почакай малко.

Пора отново започна да копае в стената на дупката. Меката зърнеста пръст бързо се свличаше под краката му. Когато тя стана цяла купчина, Пора взе една жаба, натисна я с предните си крака и я ухапа по гърба с тънките си като шила зъби. После я остави и взе друга. Ухапаната жаба стоеше мирно, сякаш беше зашеметена, и като че чакаше Пора да извърши с нея още нещо. Другарката й, също ухапана, стоеше върху пръстта по същия начин.

Като пренесе тук всички жаби и като извърши тайнствената си операция над тях, Пора започна да ги заравя в пръстта.

Бързоходко не разбираше нищо от това, което вършеше неговият случаен познат. Но беше силно удивен, че Пора правеше жабите неподвижни, като че ги парализираше.

— Защо стават толкова неподвижни и мирни, след като ги ухапеш? — попита той, когато Пора свърши своята работа.

— Защото аз скъсвам двата нерва, които водят към краката им — отговори хирургът. — Те се намират малко по-горе от кръста на жабата. С тънките си зъби аз извършвам тая операция безпогрешно. Винаги точно и винаги сполучливо. Благодарение на нея всякога имам на склад живи жаби — заключи Пора и хитро се усмихна.

— Но кой те научи да правиш това?

— Моята майка. А по-право никой, както и тебе никой не е учил как да си изкопаеш зимно леговище.

Двамата напуснаха скривалището на Пора и се разделиха. Бързоходко тръгна по дола към гората, а Пора отиде да дебне едно ято скални яребици, което спеше наблизо.

— Ако не мога да хвана някоя яребичка, ще сляза чак до близката махала. Там има кокошки. Те спят в клоните на една слива, прегърбена от старост. Все ще отмъкна някоя — каза Пора, преди да се раздели с Бързоходко.

Таралежът не видя как неговият случаен другар изчезна в тъмнината.