Практически наръчник за тренировки по обич към себе си

21
ВЪВЕДЕНИЕ
Издателите ми отхвърлиха първия вариант на тази книга. Предишните ми седем книги бяха посрещнати от тях радушно. С какво се различаваше тази?
Имаше две причини да бъде отхвърлена. Както по- сочвам в първата глава на книгата, обичта към себе си преминава през три етапа. Много възрастни се намират на етапа „Не съм достатъчно добър“. Не са достатъч- но добри, не са достатъчно важни, нито достатъчно ус- пешни, за да си струва да бъдат обичани… Повечето от нас изживяват голяма част от живота си обикновено без да го осъзнават.
Самият аз не го осъзнавах, докато не застанах от- страни на трибуната на конференцията Мога да го на-
правя, организирана от моите издатели. В този момент доктор Уейн Дайър, световноизвестен автор, лектор и
„баща на мотивацията“, приемаше поднесените от ста- налата на крака публика овации след своята лекция.
Следваше моят ред.
Беше септември 2012 година и събитието се про- веждаше в моята родина. За пръв път се провеждаше толкова мащабна конференция посветена на самопо- мощта в Шотландия. Сред публиката имаше много

22 хора, дошли да ме подкрепят, включително семейство- то ми, приятелите ми и хора, посещавали някои от мо- ите лекции и работилници.
Трябваше да изпитвам вълнение, но не беше така.
Преди изнасянето на реч всеки се изнервя малко. Нор- мално е. Онова, което изпитах аз обаче в следващите няколко мига беше повече от нерви. Изпитах дълбоко, всеобхватно чувство на „Не съм достатъчно добър“.
Почувствах се наистина малък, несигурен и като цяло незначителен. Чувството ми беше познато. Вър- нах се във времето, когато бях на шест и ме наказаха да стоя в ъгъла на класната стая, защото не бях доне- съл петте пенса за училищната екскурзия. Учителят ми каза: „Щом Дейвид Хамилтън не е бил достатъчно добър, за да донесе парите, ще заминем без него на екс- курзия.“
Останалата част от класа се беше наредила в реди- ца, за да получи голяма жълта значка. Не си я спомням с подробности, но си спомням, че беше голяма, ярка и жълта. Означаваше, че си заслужаваш доброто отно- шение. Очевидно всички в класа си заслужаваха. А аз стоях в ъгъла и очевидно не си заслужавах такова.
Майка ми със сигурност щеше да ми даде парите.
Само че аз не я бях помолил. Знаех, че мама и татко имат проблеми с парите. Всеки петък вечер при нас ид- ваше един мъж и моята майка му даваше пари. Мъжът беше от Провидънт. Компания, която предлагаше заеми на хора, които бяха в нужда. Тони беше приятен човек и с години ни посещаваше. Но една вечер, Коледа вече наближаваше, аз се промъкнах на долния етаж и видях майка да плаче. Говореше на татко, че сестра ми Лесли имала нужда от нови дрехи, че и двамата сме искали определени играчки за Коледа. „Какво ще правя?“, така

23
говореше.
Качих се обратно на горния етаж и също се разпла- ках, донякъде от съчувствие към майка ми, донякъде от срам, че съм бил толкова себичен. Винаги похарчвах само за себе си джобните си пари, а майка ми никога не харчеше пари за себе си. Всичко беше за семейството.
Като малки не разбираме значението на парите. Пет пенса можеше да са седмична заплата, доколкото зна- ех. Затова не бях поискал от майка си да ми даде пари за екскурзията.
На конференцията Уейн Дайър не получи жълта значка, но би могъл. За мен всички останали лектори си заслужаваха похвалите. Аз не заслужавах. Аз бях момче от селцето Банкнок. „Кой си въобразяваш, че си, та ще говориш на тази конференция?“ говореше един глас в главата ми. „Марш у дома, където ти е мястото и остави говоренето на големите момчета.“
Естествено не можех да се прибера у дома; тряб- ваше да изляза на трибуната. След няколко мига бях на нея и правех онова, което умеех най-добре. Никой нищо не разбра за обзелите ме чувства.
Но преживяванията в онези мигове бяха първите знаци, че трябва да се справя с някои лични пробле- ми. Не за пръв път се чувствах незначителен и неуве- рен, със сигурност нямаше и да е последният. А и вече знаех, че не мога да позволя на тези чувства да спъват живота и кариерата ми занапред, както бяха правили в миналото.
В края на изказването си Уейн Дайър покани Анита
Муриани, автор на бестселъра Умирам да съм себе си на сцената, за да разкаже за своето близо до смъртта преживяване по време на боледуването ѝ от лимфом в четвърти стадий. Анита беше изпитала такова всеобх-

24 ватно разрастване на личността си, че имала чувството, че е съзнанието, което обхваща цялата вселена. В това състояние разбрала, че най-важното, което бихме мог- ли да направим, е да обичаме себе си и че повечето от нас не знаят как да обичат себе си.
През седмицата след конференцията имах възмож- ност да прекарам дълго време в разговори с Анита и съпруга ѝ, Дани. В този период Анита много говореше за обичта към себе си и ми разказа как избрала да оби- ча безрезервно себе си и да бъде своето истинско аз. И как оздравяла от рака за няколко месеца.
Запознаването и разговорите с Анита бяха като тръ- бен зов за мен. Осъзнах, че корените на почти всичките ми проблеми в живота, особено проблема по време на конференцията се свежда до обичта към мен самия. За пръв път изпитвах такава убеденост относно темата на следващата си книга. Уверен бях да напиша книга по този въпрос. Това беше единствения начин да се пото- пя в нея достатъчно, за да преживея наистина обичта към себе си. И така започна моят проект, посветен на обичта към себе си…
Работата по книгата ми отне много повече време, отколкото очаквах. Това е втората разлика от останали- те ми книги: имах краен срок за написването ѝ.
Всъщност видовете книги за самопомощ са два.
Единият тип книги са такива, в които авторът им е разработвал философия и система за усвояването ѝ в продължение на няколко години и в книгата споделя мъдростта си. Вторият тип са книги, които разказват за живота на своя автор – откъде е черпил мъдростта си човека, който пише книгата. Тази книга е от втория вид. Работата по нея, както вече казах, за мен беше много лично пътешествие. За последните двайсет и

25
един месеца претърпях много по-наситено личностно израстване, отколкото предишните десет години. Куче- то ми Оскар ми помогна страшно много.
Животните знаят какво е да обичаш себе си. Нямат проблеми от такова естество. Оскар се появи в живота ми като осемседмично кутренце, порода лабрадор, точ- но когато започвах работата по книгата. Странно какво въздействие имаше съвпадението и взаимодействието между тези две събития.
Едно от нещата, които Оскар ме подтикна да усвоя беше, че обичта към себе си не означава „обичай себе си вместо другите“. Нито означава „заобичай себе си

Изтегляне 0.52 Mb.

Сподели с приятели: