Практически наръчник за тренировки по обич към себе си
Етап 1: Не съм достатъчно добър
Изтегляне 0.52 Mb. Pdf просмотр
|
| Етап 1: Не съм достатъчно добър Имам опита и познанието да напиша тази книга, за- щото прекарах по-голямата част от своите четирийсет и две години живот в това състояние. Предвид това, че четете тази книга, предполагам и вие прекарвате в него значителна част от времето си. Недостигът на обич към себе си, както понякога го наричам, вероятно не е проблем, по който често раз- мишлявате. Осъзнавате до някаква степен наличието му, но не му мислите много във всекидневния си жи- вот. Повече прилича на скрит в качулката си гоблин, който се спотайва зад завесата в скритите кътчета на ума ви, готов да изскочи и да задирижира представле- нието, замержелее ли се на хоризонта някаква възмож- ност да видите добро. А пък и светът често ви отвръща със същото чув- ство, каквото вие храните към себе си: проявява се именно в отношенията на другите към вас. В училище ме тормозеха. Не физически, а емоцио- нално. С години тормозът не надминаваше границата на подигравките, но стигна критичната си точка в по- следната ми година в гимназията, когато бях на седем- найсет. Групата на готините, която обхващаше около една пета или приблизително шейсетина души после- ден клас в гимназията се посвети на занимания, които много заприличаха на годишна кампания. Във времената преди интернет тормозът беше ки- бертормоз. Окачаха плакати из училището, с които ми се подиграваха. Един ден плакатите гласяха „Национа- 34 лен празник на обичния ни Хами“. Хами беше прякора ми, идва от Хамилтън. В онзи ден видях много малко обич, затова пък се радвах на много присмех. Веднъж когато бабаитите бяха пияни (случи се след като навършиха 18, а учениците от последния клас има- хме наша стая), направиха опит да изсипят кофа вода върху мен. Докато се приближавах към общата ни стая, едно от момичетата ме видя и развълнувано хукна към стаята. Така разбрах, че нещо ми готвят. Хрумна ми да се обърна и да си тръгна, но чантата и учебниците ми бяха в стаята, а ми трябваха, защото наближаваше из- питът. Притеснен, отворих вратата. Едно от момчетата, покачило се на стол, се опита да ме улови с въже като с ласо. Ако беше трезвен можеше и да успее. Затова ус- пях да уловя ласото и да задържа въжето. В последва- лата суматохата кофата все пак се изсипа, но аз можах да се отдръпна и се намокрих само малко по пантало- ните и обувките. Вероятно ми помогна и факта, че само аз не бях пиян. Взех си чантата от масата, където я бях оставил. Ня- кои от приятелите ми седяха в стаята, но никой нищо не каза. Излязох с чантата в ръка и потърсих място, къ- дето да се нарева. В училище много често ме докарваха до плач. Или ми се ревеше, или бях изпълнен с тревоги. Просто бях приел, че животът е такъв. Изглежда не можех да на- правя нищо, с което да го променя. Когато събрах сме- лост да попитам едно момче, защо се отнасят така с мен, момчето се слиса от въпроса ми. „Ти за какво ми говориш? Какво си въобразяваш!“. Не употреби точно тези думи, но отношението бе същото. „Това е положе- нието, Хами.“ 35 Въпросът е, че думите му потвърдиха и подсилиха мнението, което имах за себе си. Дълбоко в душата си чувствах, че каквото и да правя пак няма да съм доста- тъчно добър. Не бих го признал, разбира се. Залъгвах се, че ме тормозят, защото много ме бива. Дори в първата черно- ва на тази книга, точно това бях написал. Написал бях и как съм се бил преструвал, че не ме бива толкова, за да не ставам прицел на тормоз. Всъщност ме тормозеха, защото си бях поставил за цел да разправям на всич- ки, колко ме бива. Не беше защото съм най-добрият спринтьор и бях спечелил няколко купи, нито защото съм един от най-умните ученици в училище, нито за- щото се занимавах с карате и там също имах купа, нито защото мога да правя всякакви номера с колелото си БМХ, нито защото можех да карам почти километър само на задна гума и като се засиля прескачах по осем бирени буренца. Причината не беше и в това, че ня- кои от най-харесваните и привлекателни момичета от последната година ме намираха за красив. Причината беше, че постоянно разправях на хората какви успехи жъна. Защо го правех ли? Дълбоко в себе си вярвах, че трябва да давам на хората причини да ме харесват, за- това. Не им ли давах такива, те щяха да спрат да се интересуват от мен. Страхувах се да не ме изоставят, да ме… отбягват. Имате ли чувството, че не сте добър? Тогава за дру- гите е по-лесно да ви използват. Излъчвате скрити сиг- нали, така твърди науката виктимология. Група осъдени за нападение затворници били помо- лени да изгледат няколко записа с хора, които вървят по оживена улица в град Ню Йорк. После ги попитали кои 36 от тези хора ще набележат, за да нападнат. Направили избора си за секунди. Повечето хора приемат, че жертвата се набелязва според ръста, но престъпниците избрали и доста едри мъже и пренебрегнали някои дребни на ръст жени. Из- борът им не се оказал свързан с възрастта, расата, нито дори с пола. Основавал се най-вече на излъчването на минувачите и движенията на тялото им. Хората, чието поведение издавало несигурност или ниска увереност – ще рече, чувство, че не сте достатъчно добър – почти винаги се оказвали набелязвани. Онези, които излъчва- ли самоувереност като цяло били пренебрегнати(1). Естествено, това изобщо не означава, че хората, кои- то са били подложени на тормоз, насилени или нападна- ти в гръб по някакъв начин са го предизвикали. Много нападения са извършват съвсем случайно, а и насилни- ците и нападателите избират хора, които само въз основа на своята преценка могат да надвият, за да компенсират собствения си недостиг на обич към себе си. Всички ние обаче излъчваме най-различни сигнали. По-нататък в книгата ще разгледам някои от тях и, най- важното, как да ги променим. Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|