Етап 2: Предостатъчно ми е

37
страхували. Предостатъчно сте живели с неувереност в себе си. Предостатъчно сте разпилявали силите си.
Мога да продължавам още. Нека просто да кажем, че
ви е дошло предостатъчно.
И тогава започват да се случват малки чудеса, леки промени в хората или заобикалящата ви среда, които преди това просто са липсвали.
Веднъж по време на кариерата ми като писател и лектор, изнасях лекция пред група учители. Става дума за служебно обучение на учителите, когато те не пре- подават, ами слушат лекции и трупат знания и умения.
Заместник-директорът на даденото училище ме беше поканил да говоря пред учителите, след като няколко месеца по-рано посетил мои лекции. Трябваше да из- неса беседа, която да предизвика вдъхновение от нау- ката.
Подобни беседи често започвам с няколко примера за плацебо ефекта, както за да представя историята си като бивш представител на фармацевтичната индус- трия, останал поразен от явлението плацебо, така и за да изложа възгледа, че подценяваме силата на ума. И ето, че този път както говорех пред повече от сто учите- ли и административни служители, наредени пред мен станах обект на тормоз.
Най-напред заговори учителят по биология, който с нападателна нотка обяви, че плацебо ефектът бил из- мишльотина, никаква връзка нямало между мозъка и тялото, а че на някои хора здравословното състояние просто се подобрявало. И толкова.
По онова време вероятно бях един от най-изтъкна- тите специалисти по плацебо ефекта в Обединеното кралство, бях написал няколко труда и статии по те- мата, бях изнесъл около 500 лекции за връзката между

38 ума и тялото, бях консултирал телевизионни компании и бях канен да представя документален филм по тема- та, излъчен в най-гледаното време, имах докторска ди- сертация и бях работил като изследовател в сферата.
От първа ръка знаех как очакванията на даден човек за възстановяване повлияват на резултата и въпреки всич- ко това единствените думи, които намерих, за да му от- говоря бяха: „О, не съм мислил в тази посока. Може и да сте прав.“
Изплаших се. Учителят беше нападателен. И аз престанах да съм възрастен; превърнах се в дете, на- хоквано от строг учител.
Гласът ми се промени. Заговорих сподавено. Напра- вих го несъзнателно – гърлото ми се сви. Вече се стра- хувах от всички в залата.
И колкото повече време минаваше, толкова повече положението се влошаваше. Скоро на всяка моя дума се намираше кой да възрази. Всичко, което можех да направя, за да не се разплача и да не се изложа пред зала пълна с възрастни беше да дишам дълбоко и да забавя веднага говора си.
Странно колко различно хората приемат една случ- ка. След лекцията, директорът ме покани в кабинета си. Попита ме как съм успял да овладея гнева си и да не повиша тон. Според него моя самоконтрол бил уди- вителен, изключително вдъхновяващ урок за всеки в залата, урок, който той щял дълго да помни. Изрази възторга си как съм забавил говора си и съм поемал дълбоко дъх, за да овладея емоциите си. Искаше да на- учи как съм го постигнал, защото и той имал желание да го използва.
Разбира се, не му признах, че някъде половин час след началото на беседата съм бил на косъм да се раз-

39
плача. Не издържах повече. Имаше петима грубияни, които говореха повече, отколкото самия аз. Всяко ка- зано от мен изречение беше посрещано на нож. След това преживях миг на прозрение и яснота. Всъщност
не беше необходимо да оставам там – можех просто да
си изляза. Така или иначе средствата, които щяха да ми платят за беседата едва покриваха разноските ми. На- истина изнасях лекцията като услуга към помощник- директора.
Изведнъж почувствах вътрешна сила, която ми до- несе по-голямо облекчение от каквото и да било друго.
Подаръкът ми за довиждане щяха да бъдат няколко мои думи.
Катедрата беше зад мен. На нея имах няколко бе- лежки и бутилка вода. Обърнах се с гръб към аудито- рията и ги взех. После пак се обърнах. Канех се да им кажа точно къде да си заврат своето обучение. Дошло
ми беше предостатъчно!
Миг преди да заговоря се изправи една млада ав- стралийка. Седеше в първите редици, вдясно от мен.
- Доктор Хамилтън – рече тя, – държа само да из- разя срама си, че съм час от тази аудитория тук. Това е училищен тормоз и учителите най-добре трябва да знаят какво означава изразът. Аз съм стажант-учител от Австралия и съм на една година стаж. Уверявам ви, че подобно поведение е изключено в Австралия. Искам да знаете, че не съм част от него.
Избухнаха ръкопляскания. Невероятно. Заля ме благодарност и облекчение.
Щом овациите затихнаха, учителят, който предвож- даше грубияните стана, развика се как и той можел да изнесе същата лекция с „и на сън да го бутнат“ и гръ- мовно излетя през вратата. Другите четирима бабаити

40 останаха без главатар.
В група, хората могат да се държат нетипично за себе си, особено в създадена въз основа на тормоза гру- па. Някои хора (и броя останалите четирима учители сред тях) имат толкова малко себеуважение, че са гото- ви кажи-речи на всичко, за да бъдат приети, дори да са зли и злонамерени. Нуждата да бъдем приети за свои е насъщна за всички ни.
След като водачът им вече го нямаше, четиримата учители станаха най-хрисимите хора в залата. Не про- пускаха нито една моя дума, седяха прилежно приве- дени напред и усърдно кимаха одобрително. Можех да кажа каквото си поискам. Можех да проповядвам, че светът е плосък и тези образовани хора щяха да се съ- гласят с мен.
Сега съм изпълнен с истинско състрадание към тях, защото разбирам колко силно са искали да компенси- рат по-ранното си поведение. Гледам ги с очите на чо- век, който може да разпознае ниското себеуважение.
Хората, които подлагат на тормоз, стремят се към власт или контрол над другите, имат изключително ниско самоуважение. Защо иначе ще им е да доминират над останалите? Когато го правят, скритото им чувство, че
не са достатъчно добри бива временно заместено от чувството, че са достатъчно добри.
Има хора, които тормозят останалите, защото не ха- ресват живота си, работата си или близките си хора.
Мечтаят да правят друго, а обстоятелствата не им поз- воляват. Властването над другите е единственото чув- ство на контрол, което имат. В тези мимолетни мигове, чувството че са достатъчно добри действа като лепен- ка над раната на тяхното ниско самоуважение.
Преди няколко години, двамата с моята приятелка

41
Ейлса разговаряхме за книгите за самопомощ. Разго- ворът ни се водеше преди да съм написал и една кни- га. Ейлса беше в период на пренасищане от темата за самопомощта, уморена беше постоянно да разглежда проблемите в живота си като проявление на нейните мисли и емоции.
Казах ѝ метафора, която сам измислих, а по-късно я включих в Предначертан ли е животът ви? „Животът прилича на плаване с мъничко кану в буйна река. Умът ни е като весло. Можем да го използваме, за да гребем наляво или надясно, напред или назад, или да постъ- пим като мнозина от останалите и да гребем така, че да се въртим в малък кръг. Реката си има течение и поня- кога, без ничий съзнателен избор или грешка, течение- то ни влече вляво или вдясно, към хора, обстоятелства и различна среда.“
„Ха!“ възкликна Ейлса. „Става за хора, които пишат книги за самопомощ и книги от типа как-да-постигне- те-каквото-искате. Реките са спокойни. Аз, аз винаги съм в бързеите! И ако още някой ме посъветва да се вгледам в себе си, ще го фрасна!“
Открай време Ейлса си ни беше миротворец и по- ловина.
На Ейлса ѝ беше дошло предостатъчно!
Както вече споменах, този етап често се характери- зира със страст и понякога изблици на гняв. Когато ни дойде предостатъчно, вече ни е дошло до гуша поло- жението да е такова, каквото е. Вече ни е предостатъч- но да се чувстваме така, както се чувстваме. Готови сме да се стегнем и да вземем в ръце живота си. И ако на някого това му пречи, толкова по-зле за него!
Затова този етап е много здравословен. В този мо- мент от живота си, вече не изпитваме чувството, че

42 нямаме контрол над него. Макар да е възможно да не харесваме обстоятелствата, които са налице в живота ни, осъзнаваме, че единственото над което наистина имаме контрол сме ние и щом веднъж започнем да уп- ражняваме контрол, осъзнаваме, че имаме повече сили да оформим личната си действителност, отколкото си мислим.
Това е период, в който се вземат радикални реше- ния, създават се отношения, засилват се или се късат връзки, получават се повишения, търси се нова ра- бота, придобива се уважение. Това е етап, в който се насочваме към промяна на начина по който живеем и мястото на което живеем. На този етап започваме да се чувстваме свободни.

Изтегляне 0.52 Mb.

Сподели с приятели: