Предговор към петото издание

3 Тези въпроси съм разгледал по-подробно в “Усилващият се пламък” (1958), с. 59 и сл.

4 О р и г е н, “Против ересите”, I, 38; II, 48.5.

5 Например К в а д р а т (Quadratus) в своята “Апология”, адресирана към император Адриан през 133 г. след Христа (Е в с е в и й, “Църковна история”, IV, 3).

6 Има един вид риба, която се нарича “мушт” и се среща в Галилейското езеро; на нея є се приписват такива неща. “Тези риби... имат навици като английската сврака. Привличат ги блестящите или светли предмети. Местните жители често намират парчета стъкло, метал, камъчета или монети в устата им” (Л. Д. У е д ъ р х е д, “Това се случи в Палестина”, 1936, с. 36). Поради тази причина тази риба се нарича понякога и “рибата на св. Петър”.

7 Може би сме склонни да приемем, че той е знаел за въпроса на данъкосъбирачите и за Петровия отговор, без да е чул или да Му е било казано.

8 Тези заключителни думи на книгата на проф. А л а н Р и ч а р д с о н, “Чудесните разкази на Евангелията” (1941), една книга, на която съм много задължен за светлината по основната тема на тази глава. Друга книга по същата тема, която е била полезна на много изследователи, е книгата на Д. С. К е ъ р н, “Бунтуващата се вяра” (1929).

ГЛАВА VI: ЗНАЧЕНИЕТО НА ПАВЛОВОТО СВИДЕТЕЛСТВО 

Павел е бил римски гражданин от юдейски произход (юдейското му име било Савел1), роден някъде около началото на християнската ера в гр. Тарс, в Киликия, Мала Азия. Родното му място, както той сам го нарича ­ “тоя знаменит град” (Деяния 21:39) ­ е бил в онова време виден център на гръцката култура, което е дало отражение върху Павел, както може да се види в неговите речи и писма. Той получил образование в Ерусалим при Гамалиил (Деяния 22:3) ­ най-видния равин на онова време и водач на партията на фарисеите. Той бързо получил признание сред своите съвременници поради старателността в своите изследвания и пламенността, с която подкрепял преданията на своите предшественици за юдейската нация (Галатяни 1:13 и сл.). Твърде вероятно е, макар това да не е сигурно, той да е бил член на Синедриона ­ върховния съд на нацията.

Тези ревност за закона го довела до конфликт с ранните ерусалимски християни, особено с онези, които принадлежали към кръга на Стефан, чието учение той ще да е чул в синагогата, където се събирали киликийските юдеи (Деяния 6:9) и които отрано разбрали (с изключение на онези, които прозрели далече в бъдещето), че Евангелието разсичало корените на традиционния юдейски церемониален закон и култ. При случая, когато Стефан бива убит с камъни, ние намираме, че Павел играе важна роля и дава съгласието си за неговата смърт и оттогава се опитва да изкоренява новото движение, което било разкрито пред очите му чрез дейността на Стефан като смъртна опасност за всички, които били привързани към юдеизма (Деяния 7:58; 8:1 и сл.; 9:1 и сл.; 22:4; 26:9 и сл.;

I Коринтяни 15:9 и др.). Ако използваме собствените му думи, “как чрезмерно гонех Божията църква и я разорявах” (вж. Галатяни 1:13), ще видим какъв гонител на християнството е бил той до срещата си с Исуса по пътя за Дамаск, когато се убедил с ума и съвестта си за реалността на Неговото възкресение, а с това и за валидността на християнските претенции, на основание на което станал главният прогласител на вярата, която по-рано искал да унищожи.

Логично е да смятаме, че свидетелството, което е убедило такъв човек в абсолютната погрешност на предишния му курс и го е накарала решително да отхвърли предишните си възгледи заради едно движение, на което се е противопоставял така енергично, трябва да е било от изключително естество. Обръщението на Павел е било дълго време смятано като едно свидетелство за християнската истина, което “тежи” много на своето място. Мнозина са подкрепяли мнението на държавника от XVIII век Джордж, лорд Литълтън, че “обръщението и апостолското служение само на св. Павел, ако се разглеждат внимателно, е било само по себе си една демонстрация, която е достатъчна, за да докаже, че християнството е божествено откровение”.2

Тук обаче нас ни интересува главно информацията, която бихме могли да изведем от неговите Послания. Те не са били написани, за да проследят фактите от живота и служението на Исуса; те са били адресирани към християните, които вече са познавали евангелската история. Но в тях ние можем да намерим достатъчен материал, за да съставим една схема на ранната апостолска проповед за Исуса. Докато Павел набляга на божественото предсъществуване на Исуса (Колосяни 1:15), той знае същевременно, че въпреки това е бил реално човешко същество (Галатяни 4:4), наследник на Авраам (Римляни 9:5) и Давид (Римляни 1:3); живял под юдейски закон (Галатяни 4:4); бил предаден и през нощта, когато бил предаден, установил паметна трапеза с хляб и вино (I Коринтяни 11:23 и сл.); изтърпял римското наказание на кръста (Филипяни 2:8; I Коринтяни 1:23), макар че отговорността на Неговата смърт е оставена на представителите на юдейския народ (I Солунци 2:15); погребан, възкръснал на третия ден и след това видян жив от много свидетели при различни случаи, включително и един случай, когато е бил видян едновременно от над 500 души, болшинството от които са били живи почти 25 години по-късно (I Коринтяни 15:4 и сл.). В това обобщение на свидетелството за реалността на Христовото възкресение Павел показва едно здраво чувство за необходимостта от подреждане на лични свидетелства, за да се подкрепи онова, което иначе би изглеждало като невероятно твърдение.

Павел познава Господните апостоли (Галатяни 1:17 и сл.), между които Петър и Йоан са споменати поименно като “стълбове” на ерусалимското общество (Галатяни 2:9), и Господните братя, между които също така е споменат Яков (Галатяни 1:19; 2:9). Той знае, че Господните братя и апостолите, включително и Петър, са били семейни (I Коринтяни 9:5) ­ една несъществена подробност, единна с евангелския разказ за изцелението на Петровата тъща (Марко 1:30). Той цитира изказвания на Исуса при дадени случаи, например: Неговото учение за брака и развода (I Коринтяни 7:10 и сл.); за правото на евангелските проповедници да задоволяват материалните си потребности (I Коринтяни 9:14; I Тимотей 5:18; сравнете Лука 10:7); и думите, които Исус употребява при установяването   на   Господната   трапеза (I Коринтяни 9:23 и сл.)

Дори там, където не цитира действителните изказвания на Исуса, той показва в писанията си колко добре запознат е бил с тях. В частност трябва да сравним онзи етически раздел на Посланието към Римляните (12:1 до 15:7), където Павел обобщава практическите изводи от благовестието за живота на вярващите, с Проповедта на планината, за да видим колко наситено е учението на апостола с принципите на неговия Учител. Освен това там и на всички други места, главният аргумент на Павел в етическото му поучение е примерът на Самия Христос. А характерът на Христа, както е разбран от Павел, е в съвършено съгласие с Неговия характер, както е обрисуван в Евангелията. Когато Павел говори за “Христовата кротост и нежност” (II Коринтяни 10:1), ние си спомняме за думите на нашия Господ: “защото съм кротък и смирен на сърце” (Матей 11:29). Себеотрицателният Христос на Евангелията е Същият, за Когото Павел казва: “Понеже и Христос не угоди на Себе Си” (Римляни 15:3); и както Христос на Евангелията призова Своите последователи да се отрекат от себе си (Марк 8:34), така и апостолът настоява, че е наше християнско задължение, подобно на Христовия пример, “да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си” (Римляни 15:1). Онзи, Който каза: “Но Аз съм всред вас като онзи, който слугува” (Лука 22:27), и извърши унизителна работа, като изми нозете на Своите ученици (Йоан 13:4 и сл.), е Същият, Който според Павел “взе на Себе Си образ на слуга” (Филипяни 2:7). С една дума, когато Павел иска да препоръча на своите читатели всички благодатни качества, които украсяват Христа на Евангелията, той използва език като този: “Но облечете се с Господа Исуса Христа” (Римляни 13:14).

Накратко, схемата на евангелския разказ, както можем да го проследим в писанията на Павел, е в хармония със схемата, която намираме навсякъде в Новия Завет и специално в четирите Евангелия. Самият Павел полага усилия да посочи, че благовестието, което е проповядвал, е било съвсем същото благовестие, което е било проповядвано от другите апостоли (I Коринтяни 15:11) ­ една поразителна претенция, като се има предвид, че Павел не е бил нито съпътник на Христа в дните на Неговия земен живот, нито е бил между първите апостоли и настоятелно посочва пълната си независимост от тях.
1 Всъщност еврейската форма на неговото име трябва да се чете Саул, а не “Савел” ­ бел. пр.

2 В неговите “Наблюдения върху обръщението на св. Павел”, за което съчинение д-р С а м ю е л  Д ж о н с ъ н писа: “Той имал съмнение за истината на християнството в гордостта на своята младежка самоувереност и с помощта на опорочаващи разговори; но решил, че е дошло времето, когато не трябва да се отдава повече на съмнения или да вярва по случайност, а да се заеме сериозно с великия въпрос. Тъй като изследванията му били честни, той свършил с убеждение. Открил, че религията е истинна; а което научил, се опитал да учи на него и другите (1747) чрез “Наблюдения върху обръщението на св. Павел”; това е един трактат, на който неверието не може да даде никакъв отрицателен отговор.

ГЛАВА VII: ПИСАНИЯТА НА ЛУКА 

И двете части на това съчинение са адресирани към едно неизвестно иначе лице на име Теофил, който очевидно е имал някакви предварителни познания за християнството и може да е бил високопоставено лице, като съдим по това, че Лука му дава титлата “почтени” ­ същата титла, с която Павел се обръща към Феликс и Фест, римските управители на Юдея. В пролога на своето Евангелие Лука обяснява предназначението на своето двусъставно съчинение с тези думи:

“Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за съвършено потвърдените между нас събития, както ни ги предадоха ония, които отначало са били очевидци и служители на Евангелското слово, видя се добре и на мене, който изследвах подробно всичко отначалото, да ти пиша наред за това, почтени Теофиле, за да познаеш достоверността на това, в което си бил поучаван” (Лука 1:14).

Лука е наследил високите традиции на гръцкия исторически стил на писане и е имал достъп до различни превъзходни източници на информация за събитията, с които се занимава, освен това че сам е присъствал на някои от случаите, които разказва. Вече споменахме някои от изворите, писмени или устни, от които ще да е черпил сведения.2 Стойността на неговото дело може да се разбере, ако сравним относително3 богатите си познания за напредъка на християнството преди 60 г. след Христа с липсата на сведения за това в продължение на много години по-късно; действително, след Лука не се е появявал нито един автор, който наистина може да бъде наречен историк на християнската църква до Евсевий, чиято “Църковна история” е била написана след Миланския едикт за веротърпимостта на Константин (313 г.сл.Хр.).

Каквито и да са били неговите извори. Лука се е възползвал добре от тях. И той поставя своя разказ в контекста на имперската история. Той е единственият между всички новозаветни автори, който споменава поименно римски императори. Споменати са имената на трима императори: Август, Тиберий и Клавдий (Лука 2:1; 3:1; Деяния 11:28 и 18:2); загатва се също за император Нерон, но не се посочва личното му име ­ той е онзи “Кесар”, към когото се отнася Павел (Деяния 25:11 и др.; той е наречен “Август” в Деяния 25:21). Рождението на Исуса е фиксирано при управлението на император Август, когато Ирод Велики е бил цар на Юдея, по времето на един имперски цензус (Лука 1:5:2:5 и сл.).4 Започването на публичното служение на Йоан Кръстител, с когото всъщност започва “керюгма”, е датирано старателно чрез серия от синхронни събития по маниера на гръцките историци (Лука 3:1 и сл.), напомнящ за класическия изследовател на синхронните събития, с който например, Тукидид датира формалното избухване на Пелопонеската война в началото на Втората книга в неговата “История”. Знаменити имена в юдейския и езическия свят по времето на Лука намират място върху страниците на неговите писания; в допълнение към императорите срещаме имената на римските управители: Квириний, Пилат, Сергии Павел, Галион, Феликс и Фест; Ирод Велики и някои от неговите приемници ­ Ирод Антипа, тетрарха на Галилея, царете ­ васали на Ирод Агрипа I и II, Верникия и Друзила; водещи представители на юдейската свещеническа каста, като Анна, Кайафа и Анания; Гамалиил ­ най-видният съвременен равин и фарисейски водач. Един писател, който предава по този начин своята история на един по-широк фон от световната история, се излага на опасност, ако не бъде внимателен; той дава на критичните си слушатели толкова много възможности за изпитване неговата акуратност

Лука поема този риск и издържа великолепно изпита. Един от най-забележителните белези на неговата акуратност е този, че той е запознат точно със съответните титли на всички видни личности, които споменава по своите страници. Това никак не е било такова лесно постижение в онова време, както днес, когато е толкова лесно да се консултира човек с подходящи книги и справочници. Акуратността, с която Лука си служи при използването на различни титли в римската империя, се сравнява с лекия и сигурен начин, по който един възпитаник на Оксфорд може да си служи в обикновения разговор, когато се отнася към главите на оксфордските колежи, с точните им титли: “провост”5 на Ориел, “магистър”6 на Балиол, “ректор” на Ексетер, “президент” на Магдален и т. н. Човек, който не е възпитаник на Оксфордския университет, никога не може да се чувства като у дома си при това многообразиие на оксфордски титли. Но Лука е имал мъчнотии по-нататък в това, че понякога титлите не са оставали същите дълго време; една провинция можела да премине от сенаторско управление към администрация на пряк представител на императора и тогава не би била управлявана повече от проконсул, а от имперски легат (legatus pro praetore).7

Кипър например, който бил имперска провинция до 22 г. след Христа, станал сенаторска провинция през тази година, следователно не бил управляван повече от имперски легат, а от проконсул.8 Затова, когато Павел и Варнава пристигат в Кипър около 47 г. след Христа, те срещат там проконсула Сергий Павел (Деяния 13:7) ­ една личност, за която знаеме малко повече и от надписи и в чието семейство, според сър Уйлям Рамзей, могат да се проследят свидетелствата за приемане на християнството по-късно от тази дата.

“Проконсули” са също така и управителите на Ахаия и Азия, понеже двете привинции били сенаторски. Галион, проконсулът на Ахаия (Деяния 18:12), ни е познат като брат на Сенека (големият стоически философ и учител на Нерон). Един надпис в Делфи, в централна Гърция, описващ една прокламация на император Клавдий, указва, че Галион станал проконсул на Ахаия през месец юли, 51 г. след Христа. Ахаия е била сенаторска провинция от 27 г. преди Христа до 15 г. след Христа и отново ­ от 44 г. след Христа насетне. За отбелязване е, че Лука, който обикновено нарича страните с техните етнически или популярни имена, а не с названията по римската привинциална номенклатура и който навсякъде нарича провинция Ахаия с по-обикновеното є име ­ Гърция (Деяния 20:2), се отклонява от обичая си, когато дава официалната титла на управителя и нарича Галион не “проконсул на Гърция”, а ­ “проконсул на Ахаия” (неговата официална титла).

Споменаването на “проконсули”9 на Азия в Деяния 19:38 е странно. По едно и също време е имало само един проконсул, а въпреки това “градският писар” на Ефес казва на възбудените граждани: “Има и проконсули”. Можем да кажем, че в този случай имаме “обобщаващо” мн.ч. на титлата, но не би ли било по-просто да се каже: “Има и проконсул”? Едно изследване на хронологическите сведения обаче разкрива, че само няколко месеца преди бунта в ефеския театър срещу проконсула на Азия Юний Силан е било извършено покушение от убийци, изпратени от Агрипина, майката на Нерон, който току-що бил станал император (54г. сл.Хр.)10. Приемник на Силан още не бил пристигнал и това само по себе си обяснило неопределения отговор на градския писар: “Има и проконсули”; но също така е изкусително да приемем тези думи като отнасящи се към Хелий и Целер, убийците на Силан, защото били натоварени с императорските дела в Азия и е възможно да са изпълнявали проконсулски задължения в периода между смъртта на Силан и пристигането на неговия заместник.

Градският писар на Ефес бил местен служител, който действал като връзка между общинското управление на града и римската администрация. Азиарсите11, които са споменати при същия случай (Деяния 19:31), били представители на градовете от провинцията и ръководили провинциалния култ на “Рим и императорът”. Дж. С. Дънкан предполага, че вълнението е станало по време на ефеския празник на Артемида, честван през месеците март или април в чест на богиня Артемида (или: Диана); азиарсите, като главни жреци на имперския култ, обикновено присъствали на такъв празник като представители на императора.

Самият град Ефес имал титлата Неокорос ­ “пазач на капището” на Артемида (Деяния 19:35). Тази дума означава буквално “метач на храма”, но придобила значението на почетна титла и отначало се давала на отделни лица, а после и на градове. (Също така в наше време кръстът “Св. Георги”, учреден в чест на отделни лица, е бил присъден на о. Малта). Сведението, което Лука дава за титлата на Ефес, се потвърждава от един гръцки надпис, който описва този град като “храмов страж на Артемида”.

Ефеският театър, където се събирало това развълнувано множество, е открит от археолозите и ако се съди по неговите руини, е имал 25 000 седящи места. Както в много гръцки градове, театърът бил най-удобното място за събиране на гражданството. Едно интересно откритие в театъра е бил надписът от 103-104 г. след Христа (на гръцки и латински), разказващ как един римски чиновник, на име К. Вибий Салутар наредил да бъдат поставяни върху пиедестали на всяко събрание на еклезията или гражданството едно сребърно изображение на Артемида и други статуи, когато хората се събират в театъра. Според Деяния 19:24, това ни напомня за интереса към култа на богинята, показан от гилдията на златарите в Ефес. “Сребърните храмчета”, които те правели за Артемида, са били малки ниши, в които поставяли малки изображения на богинята, заобиколени от лъвове. Някои от тези храмчета са достигнали до нас чрез изображения върху теракота.

Съдебните чиновници във Филипи, който е бил римска колония, са наречени в Деянията “претори” и се придружавали от “ликтори”12, от чиито пръчки Павел и Сила имали толкова много белези по себе си (Деяния 16:12, 20 и сл., 35 и сл.). Точната титла на тези колониални съдебни чиновници била “дуумвири”13, но те обичали по-надутата титла “претори” както съдебните чиновници на друга римска колония, Капуа, за които Цицерон казва: “Макар да ги наричат дуумвири в другите колонии, тези мъже биха желали да ги наричат претори”.14

В Солун главните съдебни чиновници се наричат “политарси” (Деяния 17:б)15 ­ титла, която не е открита в наличната класическа литература, но се среща в надписите като титла на съдебните чиновници в македонските градове, включително и Солун.

Древният съд на Ареопага се появява в разказа за Павловото посещение в Атина (Деяния 17:19, 22). Това е била най-почетната от всички атински институции, загубила древната си мощ през V век преди Христа поради укрепване ролята на атинската демокрация, но пак възвърнала престижа си под римско владичество. В частност, има свидетелства, че по това време той е упражнявал известен контрол над публичните лектори, затова било естествено Павел, след като пристигнал в Атина с новото си учение, да бъде поканен да го изяви “всред Ареопага” (не в смисъла на хълма, а на средището за философски дебати, което е ставало под царствената колонада на атинската стъгда и е носело името си от хълма).

Главното служебно лице в Малта е наречено “първенеца на острова” (Деяния 28:7) ­ титла, която е засвидетелствана в гръцки и латински надписи като обозначение на римския управител на Малта.

Когато Павел пристигнал в Рим, бил предаден, според едно писмено предание, на един служител, наречен “стратопедарх” (Деяния 28:16), отъждествен от германския историк Момзен с онзи princeps peregrinorum (командира на имперските куриери), един от които ще да е бил центурионът Юлий (Деяния 27:1).

Ирод Антипа, управител на Галилея по времето на нашия Господ, ще да е получил ласкателната титла “цар” от галилейските си поданици (сравнете Матей 14:9; Марко 6:14), но за разлика от баща си Ирод Велики и племенника си Ирод Агрипа I, не бил удостоен с царствен статут от императора и трябвало да се задоволи с по-ниската титла “тетрарх”. Затова Лука не го нарича никъде “цар”, а винаги “тетрарх” (например Лука 3:1, 19).

Споменаването в Лука 2:2 на Квириний като управител на Сирия по времето на Христовото рождение (преди смъртта на Ирод Велики през 4г. пр.Хр.) често се е смятало за грешка, защото е известно, че Квириний е станал имперски легат на Сирия едва през 6 г. пр.Хр.16 и е надзиравал през тази година “записването”, споменато в Деяния 5:37, което предизвикало бунта, воден от галилеянина Юда. Но сега се приема навсякъде, че едно по-ранно записване, както е описано в Лука 2:1 и сл. а) може би е било проведено през царуването на Ирод Велики; б) може да е предизвикало връщането на всеки към родния му дом; в) може да е представлявало част от един всемирен цензус из цялата империя; г) може да се е провело по време на по-раншно управление на Квириний над Сирия.

И така, нека уточним последователно:

а) Йосиф Флавий ни информира, че към края на Иродовото управление (37-34г. пр.Хр.) император Август го третирал повече като поданик, отколкото като приятел17 и че цяла Юдея се заклела във вярност към Август и Ирод.18 Провеждането на имперски цензус във васалното царство (каквото била Юдея по времето на Иродовото управление) не било изолирано; по време на управлението на Тиберий бил наложен цензус на васалното царство на Антиох в източната част на Мала Азия.19

б) Задължението всички лица да се запишат в списъците по родните си места, което накарало Йосиф да се върне във Витлеем, се илюстрира от един едикт от 104 г. след Христа, в който К. Вибий Максим, римски префект на Египет, нарежда следното: “Тъй като предстои записването на семействата, е необходимо да се отбележи щото всички, които по каквато и да било причина се намират извън административните си деления, да се върнат у дома, за да изпълнят обичайния си закон за записване и да останат в своята селскостопанска единица”.

в) Има разпръснати сведения за провеждането на преброявания в различни части на империята между 11 и 8 г. преди Христа, като папирусното свидетелство в случая с Египет е практически окончателно.

г) Има добри свидетелства по надписи, че когато Квириний е поел длъжността в Сирия през 6 г. след Христа, за него това е бил вторият случай, когато е служил като имперски легат. Първият случай бил, когато предвождал наказателен поход срещу хоманадензите ­ едно планинско племе в Мала Азия, някъде между 12 и 6 г. преди Христа. Но нашето свидетелство не указва изрично в коя провинция е бил той имперски легат в по-раншно време. Сър Уилям Рамзей счита, че тази провинция е била Сирия. Ние имаме обаче един непрекъснат списък на сирийски управители през тези години, в който няма място за Квириний; Рамзей предполага, че той е бил назначен като допълнителен и извънреден легат с военно предназначение. От друга страна, има значително основание да се вярва, че първият период на неговата служба като имперски легат е протекъл в Галатия, а не в Сирия. Въпросът не е разрешен още окончателно, но вероятно е най-добре да следваме онези коментатори и граматици, които превеждат Лука 2:2 като: “Това преброяване било преди онова, което проведе Квириний, управител на Сирия”.20