Предговор към петото издание

Дотук свидетелствата ­ били те вътрешни или външни ­ могат да се приемат като облагодетелстващи тезата за апостолския произход на Евангелието.

Тогава в какво се състоят трудностите?

Малко внимание може да се обърне на възражението, че един прост рибар едва ли би могъл да състави съчинение с толкова дълбока мисъл. Авторът на Павловите послания е бил майстор на шатри въпреки равинското си образование, защото се е смятало за уместно един равин да се прехранва със светски занаят. Заведеевият син Йоан нямал равинско обучение и затова той и Петър били смятани от Синедриона за “неграмотни и неучени човеци” (Деяния 4:13); но той не е бил ученик на обикновен Учител и понеже е бил вероятно младеж по време на смъртта на Христа, ще да е имал много време и качества за умствено и духовно развитие. Спомняме си как един мислител от Бедфорд бе показал достатъчно големи качества за духовна литература24.

Проблемът за Четвъртото Евангелие се представя в най-остра форма, когато го сравним със синоптическите.

На първо място, то сякаш се различава от тях по отношение на географията, хронологията и речника.

Най-голямото географско различие е, че докато синоптистите разказват почти изключително за галилейското служение, Йоан проследява по-голямата част от Господнята дейност в Ерусалим и Юдея. Това не предизвиква сериозни мъчнотии; Йоан познава галилейското служение на Исуса (сравнете Йоан 7:1), а синоптистите ясно потвърждават Иоановото описание на Ерусалимското служение. Според тях, Той е познат на собственика на едно осле в село, близо до Ерусалим (Марко 11:3-6), очакван е за Пасхата от собственика на една стая в Ерусалим (Марко 14:12-16), а в Своя плач за Ерусалим Той казва: “Колко пъти съм. искал да събера твоите чада” (Матей 23:37; Лука 13:34). Напълно е възможно Йоан да е познавал другите Евангелия, защото в по-голямата част на писанието си, където не се покрива с тях, той ги допълва.

Хронологическите разлики също могат да бъдат разбрани лесно. Галилейското служение, описано от синоптистите, е продължило около една година; Йоан обаче ни връща по-назад към едно южно служение на Христа преди затварянето на Йоан Кръстител. Годината на галилейското служение, описана от синоптистите, трябва да съответства в Йоановата повествувателна рамка между 5 и 7 глава, завършвайки с празника на шатроразпъването в Йоан 7:225. Дейността на Исуса в Южна Палестина преди галилейското Му служение хвърля светлина на някои епизоди в синоптическите Евангелия. Ние четем синоптически разказ за призоваването на Петър, Андрей, Яков и Йоан с ново просветление, когато научаваме от Йоан 1:37 и сл., че те са срещнали Учителя по-рано при Йоан Кръстител.

Тези първи глави на Йоановото Евангелие, занимаващи се с “юдейската фаза на Исусовото служение, съвпадащо с по-късното служение на Кръстителя, са получили ново осветление от новите познания за Кумранската община (намираща се северозападно от Мъртвото море), които дължим на откритията и изследването на свитъците и разкопките на Хирбет Кумран26. Спорът за очистването, споменат във връзка с кръщението в Йоан 3:25, ще да е бил много популярен в Йорданската долина и района на Мъртвото море във време, когато там са се подвизавали много кръщаващи групи, съперничещи си една на друга. Учениците на Йоан и учениците на Исуса не са били единствените, които са кръщавали по онова време. Членовете на Кумранската община имали свои ритуални измивания, както и други подобни общини.

Що се отнася до събитията, които Йоан поставя след галилейското служение, едно внимателно сравнение между неговото Евангелие и останалите три (и особено с “Лука”) ще ни покаже, че синоптическият разказ става по-разгадаем, ако повярваме на Йоан, че галилейското служение е свършило през есента на 29 г. след Христа, че тогава Исус е отишъл в Ерусалим за празника на шатроразпъването, че е стоял там до празника на освещението през декември (Йоан 10:22), че после е прекарал няколко месеца в уединение в Йорданската долина (Йоан 10:40), връщайки се в Ерусалим една седмица преди пасхата през 30 г. след Христа (Йоан 12:1).

Фактически Йоановото описание поради многократното споменаване на периодични празници подсигурява една полезна хронологична рамка за синоптически разказ, на който липсват хронологически указания за периода между кръщението на Исуса и последното Му посещение в Ерусалим. Марко наистина споменава, че е имало “зелена трева” около онези 5000 души, нахранени по чудесен начин (6:39); това хармонира добре на твърдението в Йоан 6:4, че това е станало малко преди пасхата (на 17 април 29 г. сл.Хр.). Наистина, някои учени, които отказват да приемат за исторически портрета на Христа, са склонни да приемат хронологическата рамка на Йоан. Срещат се известни трудности, когато трябва да се примирят неговата хронология на страдалната седмица със синоптическите данни, но тази трудност може да изчезне, ако сме добре запознати с условията, при които се е чествала пасхата по онова време. Има значително основание да вярваме, че някои религиозни групи, включително нашия Господ и Неговите ученици, са следвали различен календар от този, по който главните свещеници са ръководили храмовите богослужения. Докато главните свещеници и следващите техните изчисления ядели пасхата в петъчната вечер, когато Исус е бил вече мъртъв (Йоан 18:28; 19:14), Той и Неговите ученици очевидно са сторили това по-рано през седмицата27.

Що се отнася до различията в речника между това Евангелие и останалите няма съмнение, че четвъртият евангелист притежава свой специфичен стил, който оцветява не само неговите размисли и коментари, но и речите на Исуса и Йоан Кръстител. Това явление понякога се описва като транспониране от негова страна на евангелски разказ в друг ключ. Трябва да помним, разбира се, че речите на Исуса и Йоан, както ги е описал този евангелист, са преводи на устен арамейски оригинал; съвсем вероятно е един ученик, който е проникнал толкова надълбоко в мислите на нашия Господ, да бъде несъзнателно повлиян от Неговия стил, щото той да оцветява всичко написано от него. Отчасти поради това е понякога трудно да се реши къде свършват Господните думи и къде започват размишленията на ученика.

Самите синоптически Евангелия дават свидетелство към факта, че Исус е говорил някога с онзи стил, който постоянно използва в Йоановото Евангелие. Отчасти различията в стила между Неговото учение в синоптическите Евангелия и в това Евангелие може да се дължат на разликата в Неговото обкръжение. В синоптическите Евангелия Той беседва в повечето случаи с галилейските селяни; в Четвъртото Евангелие Той спори с религиозните водачи на Ерусалим или разговаря интимно с вътрешния кръг на Неговите ученици. Не бива да Го ограничаваме към един стил на говорене. Същите поетически образи, срещащи се в синоптическите беседи, се появяват пак в  записаните от Йоан. Синоптистите и Йоан са единодушни в това, че Му приписват характерното заявление: “Истина (буквално “амин”) ви казвам”,  освен дето в “Йоан” това “истина” се повтаря винаги. Но дори и у синоптистите идваме отвреме-навреме до същата Йоанова фразеология. В “Йоан” нашият Господ често говори за Своя Отец като за “Този, Който Ме е пратил”; същата фраза се появява в Марк 9:37: “и който приеме Мене, приема не Мене, но Този, Който Ме е пратил” (сравнете Матей 10:40; Лука 9:48); това са почти същите думи, които намираме в Йоан 12:44; 13:20. Още по-поразителен е пасажът в Матей 11:27 и Лука 10:22: “Всичко Ми е предадено от Отца Ми; и освен Отец никой не знае Кой е Синът; и никой не знае Кой е Отец освен Синът и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие”; това изречение е било наречено “странен отломък от Йоановата скала”.

Заслужава да се спомене тук, че между това Евангелие и Кумранските текстове са забелязани поразителни сходства на мисълта и езика. Разбира се, не трябва да преувеличаваме тези сходства; Кумранската литература никъде не ни запознава с такава личност като Исус от това Евангелие. Но текстовете предлагат допълнителни свидетелства за еврейския характер на това Евангелие в самата му основа. Тези сходства изпъкват особено във фразеологията, която противопоставя светлината на тъмнината, истината на заблудата и т. н., а също в някои форми на месианско очакване, което намира израз в Четвъртото Евангелие и Кумранските текстове.

Също така срещаме забележителни сходства между мислите и езика на Четвъртото Евангелие и сирийската колекция от християнски химни, странно озаглавени “Одите на Соломон”, които принадлежат към края на I или началото на II век.

Но най-важният въпрос от всички е портретът на Самия Христос. Представя ли ни Йоан Същия Христос като синоптистите? Той е единодушен с тях в това, че гледа на Исуса като на Месия и Божи Син. Ако целта му при написване на Евангелието е била неговите читатели да повярват, че Исус е Месия и Божи Син, както ни казва (Йоан 20:31), то можем да си спомним, че Марко започва своето описание с подобни думи: “Началото на благовестието на Исуса Христа Божий Син” (Марк 1:1). Всъщност между Йоан и тримата синоптисти няма съществена разлика в Христологията. Той действително гледа на Исуса като на предсъществащо Слово на Бога Вечния Посредник на Отца в творението, откровението и изкуплението; но Той не надценява Неговата божествена същност за сметка на човешкото Му естество. Исус се уморява, пътувайки през Самария (Йоан 4:6); Той плаче при гроба на Лазар (11:35); изпитва жажда на кръста (19:28). Наистина Йоан се старае да отхвърли една разпространила се представа, че човешката същност на нашия Господ е била само привидна, а не реална; ето защо той настоява така недвусмислено, че “Словото стана плът” (Йоан 1:14) и потвърждава така тържествено, с авторитета на очевидеца, че не е имало нищо нереално около Христовата смърт на кръста (19:30-35).

Ние наистина добиваме различно впечатление от себеразкриването на Исуса в това Евангелие в сравнение с онова, което представят синоптистите. При тях фактът, че Исус е Месия, е признат от учениците едва към края на галилейското служение, в Кесария Филипи, и Исус им дава строгото наставление да запазят това за себе си; нещо повече, едва тогава Той започва да говори за предстоящите Си страдания (Марко 8:27 и сл.). В “Йоана” Неговото месианско достойнство се признава от другите и възприема от Самия Него доста рано в описанието, докато за необходимостта от смъртта Си Той говори (разбира се, в една забулена форма) почти в началото на Своето служение. Евангелистът, разбира се, след като бе размишлявал много години за значението на делата и думите на Исуса, се бе научил да преценява даже първите стадии на служението в светлината на неговия край. Нещо повече, докато Исус отказваше да разтръби Своето месианско достойнство в революционната атмосфера на Галилея28, имаше отделни групи от населението на Ерусалим, които трябваше да се изправят по-непосредствено пред Неговите изявления, въпреки че тогава, само 3-4 месеца преди смъртта Му, имаше оплакване, загдето не им казва ясно дали е Месия, или не е (Йоан 10:24).

Последният останал жив от всички, които са били тясно свързани с Исуса по време на Неговото служение, е размишлявал дълго и надълбоко за всичко, което бе виждал и слушал. Много неща, които някога са били неясни, са се изяснили за ума му с изтичането на времето.

“Разпознах звезди в онези точици и ги назовах в Евангелието, което написах”29.

В преклонната си възраст той разбирал повече от всякога, че макар предпоставките в Палестина, оформили обстановката за Исусовото служение преди 30 г. сл.Хр., да са останали далече в миналото, самото служение ­ в действителност, всички години, които Исус бе прекарал на земята ­ е заредено с вечна валидност. В живота на Исуса бе съсредоточена и усъвършенствана цялата истина за Бога, която някога е била предавана на човеците; в Него бе дошло на света в един реален човешки живот вечното Слово или себеоткровението на Бога. Но щом е било така, животът и делото на Исуса не биха могли да имат само локално, национално или временно значение. Затова към края на I век Йоан започнал да разказва евангелския разказ по такъв начин, щото неговата трайна истина да бъде предоставена на мъже и жени, които въобще не са били запознати с оригиналната обстановка на спасителните събития. Елинистичният свят по онова време очаквал да научи за преобразяващата проповед по такъв начин, че, били те юдеи, или езичници, да достигнат до вяра в Исуса като Месия и Божи Син и така да Придобият вечен живот чрез Него. Но той не се е подал на изкушението да постави християнството по отношение на съвременната нему мисъл така, щото да го лиши от неговата уникалност по същество. Евангелието е неизменно истинно, но то е разказ за събитията, които са станали в историята веднъж завинаги; Йоан не отделя разказа от палестинския контекст, за да подчертае универсалното му приложение, затова оригиналната апостолска проповед е лоялно запазена в сърцевината на неговото описание30.

Успял ли е в своето намерение? Каквито и трудности да са изпитали някои учени, повечето читатели на Евангелията през всички епохи не са осъзнавали някакво фундаментално несъответствие между Христос, Който говори и действа в Четвъртото Евангелие, и Христос, Който говори и действа в синоптическите Евангелия. Мнозина са свидетелствали, че Йоан ги въвежда в една дори по-дълбока и интимна преценка на Христовия ум от другите трима евангелисти. Нека чуем свидетелството на покойния архиепископ Уйлям Темпъл, богослов, философ и държавник:

“Синоптиститс ни дават нещо, което представлява по-скоро фотография в цял ръст; Йоан ни дава нещо, което е един съвършен портрет ­ умът на Самия Исус е онова, което разкрива Четвъртото Евангелие, но отначало учениците не могли да проникнат в него отчасти поради неговата необикновеност, отчасти поради асоциациите, свързани с терминологията, с която е трябвало да се изразява Господ. Нека синоптистите повтарят за нас колкото е възможно по-точно самите думи, които Той е говорил; но нека Йоан настройва ушите ни, за да ги чуваме”31.

Очевидно е, че намерението на Йоан е било схванато не само от страна на юдейските и езическите читатели на елинистичния свят в края на I век след Христа, но и от всички следващи поколения до днес. Представяйки ни Исуса като съвършения Представител на Бога, като въплътената Любов, като Вместилището на онзи живот, който винаги е бил светлина за човеците, той прави достъпен своя разказ за мнозина с това, че неговото самоутвърждаващо се свидетелство характеризира вечната истина, като ги принуждава да се съгласят с твърдението на онези, които първи са представили публично записките на евангелиста с думите: “и знаем, че неговото свидетелство е истинно” (Йоан 21:246).

2 Цитирано от Е в с е в и й, “Църковна история”, III, 39.

3 Първият изследовател, който ги нарича “синоптически Евангелия”, е ученият Й. Й. Г р и з б а х, 1774 г.

4 Синопсист е сборник, съдържащ в три колони текстовете на Евангелията от Матей, Марко и Лука ­ бел. пр.

5 Тук понятието “Маркова хипотеза” е употребено само в литературен смисъл, указвайки зависимостта на другите двама синоптисти от Марк. Терминът се използва също и за възгледа, че само Марковото сведение за служението на Исуса има историческа стойност ­ възглед, който в никакъв случай не се подкрепя от Марковото Евангелие.

6 “Керюгма” означава буквално съобщение, известие, проповед; в новозаветен смисъл това понятие означава живата проповед за Христа, адресирана към невярващите с цел да ги доведе до обръщение ­ бел. пр.

7 К. Х. Т ъ р н ъ р, “Евангелието според Марк” в “Нов коментар на Св. Писание” (1928), . Ш, с. 48. На с. 54 той изброява следните пасажи, в които третото лице мн. число на Марк може спокойно да се разбира като представящо действието или състоянието в първо лице мн. ч. на Петровите беседи: Марк 1:21,29; 5:1,38; 6:53,54; 8:22; 9:14,30,33; 10:32,46; 11:1,12,15,20,27; 14:18,22,26,32.

8 “Идиомът” е словосъчетание, което не може да се преведе буквално на друг език; “идиоми” са например пословиците ­ бел. пр.

9 Този предполагаем документ е бил наречен “Q” едновременно, но без да се влияят един от друг, от двама учени в началото на този век. В Германия  Ю л и у с  В е л х а у з е н  го нарекъл “Q”, защото това е първата буква на немската дума Quele (извор); в Кембридж Дж.  А р м и т и д ж  Р о б и н с ъ н, който обозначавал Марковия извор на синоптически материал с “Р” (първата буква на Петър, чийто авторитет лежал, според него, в основата на Марковото Евангелие), счел за най-естествено да обозначи този втори извор със следващата буква “Q” (на латинската азбука ­ бел. пр.)

10 Е в с е в и й, “Църковна история”, III, 39.

11 Пръв изказал такова предположение германският богослов Ф р и д р и х  Ш л а й е р м а х е р (поч. 1834г.) ­ бел. пр.

12 Субстракт ­ от лат. substratum ­ нещо, което е подложено; лежи в основата ­ бел. пр.

13 “Компендиум” от лат. ­ сбито, кратко изложение или сборник ­ бел. пр.

14 “Енигма” ­ загадка ­ бел. пр.

15 Нашият Господ предаде Своята майка именно на грижата на възлюбения Си ученик (Йоан 19:26 и сл.). Едно сравнение между Матей 27:56 и Марк 15:40 с Йоан 19:25 дава предположението, че Саломия, майката на Яков и Йоан, е била сестра на Господната майка; затова е било съвсем естествено Той да предаде на Своя братовчед, който е бил наблизо и е вярвал в Него, вместо на братята Си, които може би тогава не са били наблизо и във всеки случай не повярвали до възкресението Му от мъртвите.

16 Хипотезата, че Йоан също е умрял от мъченическа смърт много рано, не почива на здрава основа. Заключението на проф. А. С. П и й к е много солидно: “Лично аз не вярвам на предполагаемата мъченическа смърт на апостол Йоан. Хипотезата е спечелила учудващо доверие с оглед на слабите свидетелства, на които се основава; това би предизвикало присмехи, ако тя би била използвана в полза на един консервативен извод.”

17 Х и л е л   (I век преди Христа) бил прочут законоучител, известен с по-либералните си възгледи, за разлика от своя съвременник Шамай ­ бел. пр.

18 Става дума за автора на Четвъртото Евангелие ­ бел. пр.

19 През II век единствените прояви на несъгласие били, както изглежда, от страна на онези, които не харесвали доктрината за Логоса (“Словото”) и затова отричали авторството на апостола, като го приписвали на Керинт един еретик, който станал известен в края на I век. Епифаний нарича тези хора “алогой”, което не само означавало, че те отхвърляли доктрината за Логоса, но и защото им липсвал “логос” в смисъл на “разум”. Единствената по-значителна фигура, свързана с тях, ще да е бил Гай от Рим (около 200 г. сл.Хр.), който иначе бил правоверен църковник, освен дето отхвърлял Четвъртото Евангелие и Откровението. Освен тях това Евангелие е било общоприето през II век еднакво от православни и еретици.

20 Цитирано от Е в с е в и й, “Църковна история”, V, 20.

21 Гръцкото копие, от което е бил преведен на латински наличният днес екземпляр на този Пролог, съдържа следната грешка от страна на преписвача: “ексотерикойс” (“популярни”, в дат. форма ­ бел. пр.) вместо “ексегетикойс”.

22 Това споменаване на Маркион е една от изходните точки за д-р Р о б е р т  А й с л е р  в неговата любопитна теория, изложена в книгата му “Енигмата на Четвъртото Евангелие” (1938), според която Маркион бил секретар на Йоан и бил уволнен, след като било установено, че е направил еретически интерпоцлани в Евангелието, докато го е преписвал.

23 Един толкова ортодоксално настроен учен като С. П. Т р е г е л с  не се поколебава да види в този пасаж двама Йоановци (“Новозаветни исторически свидетелства”, 1851г., с. 47); срв. също Л а й т ф у т,   “Есета по “свръхестествена” религия”, с. 144.

24 Авторът има предвид Д ж о н  Б ъ н я н (1628г.-1688г.), автор на ненадминатите християнски алегории “Пътешественикът” и “Свещената война” ­ бел. пр.

25 Сравнете Г. ОГ, “Хронологията на общественото служение на Исуса” (1940), водещо съчинение по предмета.

26 Става дума за големите открития, до които доведоха археологическите разкопки на Дж. Х а р д и н г  и Р е н е  д е  В о (1951г.-1958г.). На основата на древни исторически сведения, резултатите от разкопките, проверени чрез модерни експериментални методи, и пресяване на различни хипотези, днес съществува мнението, че “кумранската община е била аскетическа религиозна секта, просъществувала от II век преди Христа до падането на Ерусалим (70 г. след Христа). Тя е имала свои особености в учението и ритуалите, макар да е била изградена на юдео-религиозна основа и да е ползвала старозаветни свитъци. Неоправдани в научно отношение са опитите да се търси влиянието на Кумран върху дейността на Йоан Кръстител или Господа Исуса ­ бел. пр.

27 Всички по-ранни изследвания по този сложен проблем отстъпват на съчинението на французойката Ани Жобер, “Датата на Господната вечеря” (1957г.). Г-ца Жобер прибавя много нови свидетелства, включително и от кумранските документи.

28 Срв. К. Е. Р е й в ъ н, “Исус и Евангелието на любовта” (1931), с. 216. Гл. VII и VIII от книгата на д-р Р е й в ъ н заслужават да бъдат изучени внимателно с оглед проблемите на Четвъртото Евангелие.

29 Р о б ъ р т  Б р а у н и н г, “Смърт в пустинята”

30 Това е представено добре от проф. К. Х. Д о д “Тълкуванието на Четвъртото Евангелие” (1953) ­ най-важното съчинение в тази област от едно поколение пасам.

31 “Четива по Евангелието от Йоан” (1940), с. XVI, XXXII.

ГЛАВА V: ЕВАНГЕЛСКИТЕ ЧУДЕСА 

До известна степен е вярно да се каже, че правдоподобността на тези разкази е въпрос на исторически свидетелства. Ако те се разказват от автори, за които може да се докаже по друг начин, че заслужават доверие, тогава към тях се изисква поне сериозно внимание от страна на историка. В литературата има различни чудесни разкази; но Евангелията не искат от нас да вярваме, че Исус е накарал слънцето да се придвижи от запад към изток за един ден или нещо подобно; те не Му приписват такива чудовищни прояви, каквито намираме в апокрифните Евангелия от II век. Изобщо те са в Неговия характер, т.е. те представляват такива дела, които трябва да се очакват от Личност, каквато е Исус според Евангелията. Както видяхме, даже в текстовете на най-ранното Евангелие ние срещаме един свръхестествен Исус, затова не бива да се учудваме, ако Му се приписват свръхестествени дела. Ако отхвърлим от самото начало идеята за един свръхестествен Исус, тогава ще отречем и Неговите чудеса; ако пък, от друга страна, възприемем евангелската картина за Него, чудесата ще престанат да бъдат непреодолим “камък за препъване”.

Несъмнено е, че историкът ще бъде по-взискателен в изследването на онези свидетелства, при които чудесата са под въпрос. Но ако свидетелството е действително добро, той няма да го отрече на основание на това, че е a priori.1 Така в една книга, която третира живота на Исуса от чисто историческа гледна точка, проф. А. Т. Олмстед, който е водещ авторитет по древна ориенталска история, казва за описанието на Лазаровото възкресение в Йоан 11, което той приема като предадено от очевидец: “Както при много сведения, открити в най-добрите ни извори, историкът може само да го повтори, без да търси психологическо или друго някакво обяснение.” Това може да не задоволи физика или психолога; при това може да не задоволи и богослова. Но цитираното мнение показва, че историческият метод има своите ограничения както научният метод изобщо, когато се сблъска с явление, което е уникално по самата си природа.

Чудесните разкази на Евангелията се поддават на изучаване посредством “Формалния критицизъм”. Те могат да бъдат сравнявани с разкази за подобни чудеса в литературата или фолклора, като могат да бъдат направени различни и интересни изводи при едно такова сравнително изследване. Но този подход няма да ни доведе до сигурни изводи за историческия характер на евангелските чудеса, нито ще обясни значението, което имат тези чудеса в контекста на живота и дейността на Исуса.