Предговор към петото издание

Други предполагат, че е била допусната грешка в Лука 3:1, където се казва, че Лисаний бил тетрарх21 на Авилиния (западно от Дамаск) през 15 година на Тиберий (27-28г. сл.Хр.), като се има предвид, че единствен Лисаний в Авилиния, известен от древната история, е носел титлата “цар” и е бил екзекутиран през 34 г. преди Христа по заповед на Марк Антоний. Налице е обаче едно свидетелство за някакъв по-късен Лисаний който е имал статута на тетрарх, от надпис, даващ сведение за освещаването на храм “за спасението на господарите-императори и цялото им семейство от Нимфей, почетен гражданин на тетрарха Лисаний”. Споменаването на “господарите-императори” ­ обща титла, дадена само на император Тиберий и майка му Ливия, вдовица на Август, ­ фиксира датата на този надпис между 14 г. след Христа (годината на възцаряването на Тиберий) и 29 г. след Христа (годината на смъртта на Ливия). По силата на това и на други свидетелства можем да се чувстваме удовлетворени от преценката на историка Едуард Майер, че споменаването на Лисаний от страна на Лука е “съвсем точно”.

Можем да споменем един от няколкото случая на открити древни монети, които хвърлят светлина върху новозаветното повествувание. Датата, когато прокураторът Феликс е бил сменен от Фест (Деяния 24:27), е била дискутирана много от историците. Но има свидетелство, че в Юдея била въведена нова монетна система през 5-та година от Нероновото управление (която приключила през октомври 59 г. сл.Хр.) и най-естественият акт за такова нововъведение бил точно такава смяна на прокуратор. С гореспоменатия надпис от Делфи, фиксиращ датата, когато Галион станал проконсул на Ахаия (а с това и хронологията на Павловата евангелизация в Коринт, описана в Деяния 18 гл.), и това нумизматично свидетелство за датиране пристигането на Фест като прокуратор на Юдея през 59 г. след Христа, ние сме в състояние да датираме някои от най-възловите моменти в Павловата кариера. Така схемата, която получаваме, хармонира отлично на постановките на “Деянията”.

Акуратността, която Лука показва в подробностите, разгледани току-що от нас, засяга също и други по-общи области, както и цялостната атмосфера. В това отношение той успява всеки път. Ерусалим ­ с неговите възбудени и непримирими тълпи ­ се намира в очевиден контраст спрямо наситената с дейност атмосфера на сирийска Антиохия, където са се притискали един до друг хора с различни вери и от различни националности, като са изглаждали помежду си различията, ­ затова не е изненадващ фактът, че именно тук е била установена първата езическа църква, в която са общували в братска взаимотърпимост юдеи и неюдеи (Деяния 11:19 и сл.). Ето го и Филипи ­ римска колония с независими съдебни чиновници и граждани, гордеещи се толкова много, че са римляни; ето я Атина с нейните безкрайни дискусии по пазарищата и ненаситна жажда по най-пресните новини ­ жажда, поради която нейните държавници са я корили 300-400 години по-рано (Деяния 17:21).22 Ето го и Ефес ­ с неговия храм на Артемида, едно от седемте чудеса на света, ­ където неговите граждани са били зависими за своето съществуване от култа на великата богиня; Ефес ­ с неговото предпочитание към суеверието и магията, спечелил си такава репутация в древния свят, че общоприетото название за писани магии или заклинания било “Ефесиа граммата” (Ефески писма). Несъмнено това са били свитъци, съдържащи заклинания като онези, които били изгорени публично, след като Павел прогласил мощно една вяра, която освобождава човеците от суеверни страхове (Деяния 19:19).

Три раздела на Деянията са познати обикновено като “ниераздели”, защото авторът преминава внезапно в тях от разказ в 3 лице към 1 лице мн.ч., указвайки по този начин без натрапване и много уместно, че в определени периоди сам е присъствувал на описваните събития (Деяния 16:10-17; 20:5-21:18; 27:1-28:16). От тези “ниераздели” може би най-интересен е последният, който съдържа великия разказ за пътуването и корабокрушението на Павел между Палестина и Италия. Това повествувание е било определено като “документ, който е между най-поучителните, що се отнася до древните морски пътешествия”. Стандартното съчинение на английски език по този предмет е “Пътуването и корабокрушението на св. Павел”, публикувано през 1848 г. (IV изд. 1880) от Джеймс Смит, който сам е бил опитен яхтман и е бил добре запознат с онази част на Средиземно море, където е плавал корабът с Павел и неговите другари; авторът свидетелства по този начин за забележителната акуратност на всяка фаза от пътуването, което описва Лука, като успява да фиксира по подробностите на евангелиста точното място на малтийското крайбрежие, където ще да е станало корабокрушението.

За разказа на Лука във връзка с пътуването им из Малта (Деяния 28:1-10) Харнак казва, “че може да се заключи с голяма вероятност от 28:9 и сл., че самият автор е действал в Малта като лекар” и след изучаване езика на пасажа той заявява, че “целият разказ за пребиваването на автора в Малта е предаден в медицинско осветление”.

Всички посочени свидетелства за акуратност не са случайни. Човек, чиято точност може да се демонстрира в неща, които могат да се проверят, е очевидно акуратен и там, където не разполага със средства за проверка. Акуратността е навик на ума и ние знаем от щастлив (или нещастен) опит, че едни хора са обикновено винаги акуратни, докато други не са. Описанието, което дава Лука, го прави достоен за едно реноме на постоянно акуратен автор.

Сър Уйлям Рамзей, който е посветил много плодотворни години на археологията в Мала Азия, свидетелствува за това, че Лука е познавал издълбоко и много точно Мала Азия и елинистичния Изток по времето, с което се занимават неговите писания. Когато Рамзей се отправил за първи път по своите археологически задачи през 70-те години на миналия век, той бил твърдо убеден в истината на модната тогава Тюбингенска теория, че “Деянията” били късно произведение от средата на II век след Христа, но постепенно преживял пълен обрат в своите възгледи чрез неизбежното свидетелство на фактите, разкрити в течение на изследванията му.

Макар че през последните си години Рамзей бил убеден да облече наметалото на популярен апологет, защитаващ достоверността на новозаветните описания, преценките, на които той дава публичност по този начин, са преценки, оформили се у него преди като учен-археолог и изследовател на древната класическа история и литература. Той не говорел необмислено, когато изразявал възгледа си, че “историята на Лука е ненадмината по отношение на нейната достоверност”. Напротив, това е било трезво заключение, до което са го довели неговите изследвания, макар че започнал със съвсем различно мнение за историческите достойнства на Лука. Зрялата присъда на Рамзей е произнесена със следните думи:

“Лука е историк от първа величина; достоверни са не само фактологическите му твърдения; той притежава действително усета на историк; той фиксира ума си на идеята и плана, които управляват в развитието на историята, и разпределя мащабите на своето изследване съразмерно със значението на всеки случай. Той подбира важните и критични събития и показва истинската им природа в по-голяма перспектива, докато същевременно се докосва внимателно или въобще изпуска много от онова, което няма стойност за поставената от него цел. Накратко, този автор би трябвало да бъде поставен заедно с най-великите историци.”

Не всеки би подкрепил преценката на Рамзей за техническите прийоми на Лука като историк; но неговата акуратност при подробностите може да бъде проверявана непрекъснато. Изследване в онази област, която оформя историко-географския фон за разказа на Лука, не е излизало на дневен ред от времето на Рамзей, но нашето почетно отношение към достоверността на Лука нараства с разширяването на нашите познания в тази област. Каквото и да казваме за Рамзей, никой не би обвинил американския учен д-р Хенри Дж. Кедбъри, че е апологет. Но когато д-р Кедбъри, след продължителна и блестяща кариера, по време на която допринесъл много за издигане нивото на изследванията на “Лука” и “Деянията”, издал своите “Лоуелски лекции” с надслов “Книгата Деяния в историята” (1953), той представил един блестящ труд, който може само да предизвика удивлението на читателите от постиженията на Лука. Този том на д-р Кедбъри може наистина да бъде приветстван като достойно продължение на най-доброто, което е написал Рамзей.

Историческата достоверност на Лука е била призната от много библейски критици, имащи определено либерални позиции. А това заключение има високо значение за онези, които гледат на Новия Завет от ъгъла на историка. Защото писанията на Лука покриват периода на живота и смъртта на нашия Господ и първите 30 години от историята на християнската Църква, включително и годините на най-успешната мисионерска дейност на Павел, когато са били написани повечето от наличните днес негови писма. Двете части на писанието на Лука действително свързват Новия Завет, тъй като неговото Евангелие проследява същите събития, както в другите Евангелия, а неговите “Деяния” подсигуряват историческия фон за Посланията на Павел. Картината, която Лука ни дава за възхода на християнството, е в съзвучие със свидетелството на останалите три Евангелия и Павловите писма. И поставя тази картина в рамките на съвременната история по един начин, който неизбежно би принизил стойността на неговия труд, ако го бе написал като романист. Неговото писание обаче подсигурява изпит и възможност за присъда на историческата основа на достоверността му, а с това и най-малко на главната схема на първоизворите на християнството, които са ни представени в Новия Завет като цяло.
1 Анти-маркионитски пролог към Лука; също Е в с е в и й, “Църковна история”, III, 4.

2 Вижте гл. IV, т. 1.

3 Но само относително, защото Лука проследява напредъка на благовестието главно по своя маршрут от Ерусалим до Рим; ние имаме малко или въобще нямаме информация за едновременната мисионерска дейност в Африка или неримска Азия.

4 От лат. дума census ­ преброяване на неселението, съпроводено с оценяване на имуществото. Извършвало се е обикновено на всеки 5 години, защото резултатите от цензусите са подпомагали военните планове и данъчната система на римската империя ­ бел. лр.

5 Буквално: “ректор” ­ бел. пр.

6 В случая: “директор” ­ бел. пр.

7 Буквално: “заместник на пълководец”; в римската администрация това е било гражданска длъжност, облечена със съдебна власт ­ бел. пр.

8 “Управител на провинция”; тази длъжност се е заемала обикновено от бивш консул, т.е. лице, което изпълнявало и военни функции ­ бел. пр.

9 Вижте и Синодалното издание на Новия Завет, С, 1982, защото гръцката дума “антюпатой”, използувана в оригинала, е адекватна с латинската ­ “проконсули” ­ бел. пр.

10 Т а ц и т, “Летописи”, XIII, 1; Д и о  К а с и й, “История”, LХ1, 6.

11 “Азиарх” ­ азиатски началник; става дума за градоначалници от Мала Азия ­ бел. пр.

12 “Ликторите” били телохранители на висши чиновници (консули, прегори и др.), които носели снопчета пръчки ­ белег на власт ­ бел. пр.

13 Буквално: “двама чиновници”; те заемали различни видове длъжности в римската администрация ­ бел. пр.

14 “За поземления закон”, 34.

15 Т. е. “градоначалници” ­ бел. пр.

16 Й о с и ф  Ф л а в и й, “Древности”, XVIII, 1, 1.

17 Пак там, XVI, 9. 3.

18 Пак там, XVII. 2. 4.

19 Т а ц и т, “Летописи”, VI, 41.

20 Срв. Н. Т ъ р н ъ р, “Граматически прозрения в Новия Завет” (1965), с. 23 и сл. Някои учени предпочитат да поправят “Квириний” със “Сатурнин”, следвайки Т е р т у л и а н (“Против Маркион”, IV, 19), който казва, че цензусът в Юдея по времето на Христовото рождение бил проведен от Сенций Сатурнин (имперски легат на Сирия през 8-6г.пр.Хр.).

21 Титлата “тетрарх” (буквално: четвъртовластник) е по-ниска по степен от “цар”, защото означава “съуправител заедно с други трима”; тетрарси са били: Ирод Антипа, Филип и Лисаний ­ бел. пр.

22 Срв. Т у к и д и д, III, 38, 5; Д е м о с т е н, “Филипини”, 10.

ГЛАВА VIII: ПОВЕЧЕ АРХЕОЛОГИЧЕСКИ СВИДЕТЕЛСТВА

Археологическите свидетелства, отнасящи се към Новия Завет, не са така внушителни, както свидетелствата на Стария Завет. Но макар и по-малко ефектни, те са също така важни. Вече разгледахме някои от свидетелствата от надписите и папирусите, но можем да разгледаме още един-два случая, преди да преминем към свидетелства от друг вид.

Читателят на Деянията ще си спомни, че при последното посещение на Павел в Ерусалим в храма се надигнало брожение, тъй като се разпространил слух, че той е осквернил святото място, въвеждайки в него езичници (Деяния 21:27 и сл.). Езичниците можели да влизат във външния двор, който всъщност не бил част от същинските храмови постройки; но те не можели да влизат по-навътре, защото ги грозяла смърт.1 Римските власти били толкова загрижени да успокояват деликатните религиозни чувства на юдеите, че дори извършвали екзекуция на римски граждани за такова нарушение.2 А че никой не можел да се оправдае с незнаене на тази заповед, свидетелствали табелките на гръцки и латински език, поставени върху оградката, отделяща външния от вътрешния двор, които предупреждавали езичниците, че за такова нарушение се полага смъртно наказание. Един от тези гръцки надписи, намерен в Ерусалим през 1871 г. от К. С. Клермон ­ Гано, се съхранява сега в Истанбул и гласи следното: “Никой чужденец не може да влезе отвъд оградката, която заобикаля храма и заградената площ. Всеки, който бъде заловен там, ще допринесе сам за последвалата му смърт”.3

Когато Павел писа в Ефесяни 2:14 за “средната стена”, която разделя юдеина и езичника, но била развалена в Христа, има основание да се смята, че тази метафора е била изведена от тази храмова бариера, забраняваща на езичниците да навлизат в територията, запазена само за юдеи.

Други новозаветни събития са били осветлени от археологически открития във и около Ерусалим. “Къпалнята Витезда”, спомената в Йоан 5:2, е била разположена в североизточната част на стария град Ерусалим ­ онази част, която е била наречена Безета или “нов град” през I век след Христа. През 1888 г. разкопките близо до църквата “Св. Анна” в тази част на града позволили да бъдат открити останките на древна църковна сграда. Под нея имало една крипта, чиято северна стена била разпределена на пет части, наподобяващи сводове; върху тази стена можели да се видят и следи от стара фреска, която изобразявала един ангел, който раздвижва вода. Очевидно строителите на тази постройка са смятали, че тя отбелязва мястото на къпалнята Витезда. Продължилите под тази крипта разкопки показали, че те наистина били прави: било открито стълбище, което водело към водоизточник с пет тесни арки по северната стена на криптата. Малко са обектите в Ерусалим от споменатите в Евангелията, които могат да се идентифицират така сигурно.

Идентифицирането на новозаветните места в Ерусалим може рядко да се направи със сигурност поради разрушението на града през 70 г. след Христа и изграждането на нов езически град на същото място през 135 г. след Христа. Освен това, практически е трудно изпълнимо провеждането на каквито и да било археологически разкопки в града, който е така гъсто населен. Ето защо например има все още известно съмнение за мястото, където нашият Господ е бил разпнат и погребан. Традиционното място, заето от църквата “Св. Гроб”, е било онова, което било посочено от император Константин, когато той посетил Ерусалим през 327 г. след Христа, и сега е сигурно, че то се е намирало извън “втората стена” на Ерусалим, което е валидно за Голгота. Но протежението на тази стена още не е установено напълно.

Покойният проф. Е. Л. Сукеник от Еврейския университет откри през 1945 г., както смяташе той, “най-ранните сведения за християнството” в надписи върху две костници, или хранилища, за човешки кости близо до Ерусалим. Но сега вече е съвсем сигурно, че тези надписи нямат нищо общо с християнството, а се отнасят до две различни лица от I век на име Исус, но нито едно от тях не ще да е бил Исус от Назарет.

Пишейки своето Послание към Римляните от Коринт през зимата на 56-57 г., Павел изпраща поздрави от някои свои приятели и прибавя: “Поздравява ви градският ковчежник Ераст” (Римляни 16:23). По време на разкопките в Коринт през 1929 г. проф. Т. Л. Шиър открил настилка с надпис: “Erastus pro: aed: s:p: stravit (“Ераст, попечител на обществените здания, положи тази настилка на свои разноски”). Свидетелствата говорят, че тази настилка е съществувала през I век след Христа и е твърде вероятно нейният дарител да е идентичен с онзи Ераст, който Павел споменава.

От Коринт имаме още един фрагментарен надпис, който първоначално ще да е стоял над вход; в пълната си форма той ще да е гласял: “Синагога на евреите”. Вероятно е принадлежал към синагогата, в която Павел е спорил, когато е идвал в Коринт, така че властите не можели повече да търпят неговата дейност и той трябвало да се премести в дома на Тит Юст (Деяния 18:4-7). Още един коринтски надпис идентифицира “макеллон” или “месарския пазар” на града, който споменава Павел в I Коринтяни 10:25 (в бълг. превод: “месарницата” ­ бел. пр.).

Понякога археологическите изследвания осветляват по-малки подробности в новозаветното повествувание. Например, когато Павел и Варнава посетили ­ по време на първото си мисионерско пътешествие ­ Листра в Мала Азия и изцелили хромия човек, населението дошло до заключението, че боговете се явяват в тях, “уприличени на човеци”, поради което “наричаха Варнава Юпитер, а Павел, Меркурий, понеже той беше главният говорител” (Деяния 14:12). Зевс и Хермес (които римляните наричали Юпитер и Меркурий) били по традиция свързани с този район; в осмата книга на своите “Метаморфози” (ст. 626 и сл.) поетът Овидий разказва една добре позната история, как те отишли тайно в онези места и получили гостоприемство у едно възрастно семейство ­ Филимон и Бавкия, които били възнаградени добре за тяхното гостоприемство, докато негостоприемните им съседи били пометени от потоп.

Но още по-точно свидетелство за общия култ към тези две езически божества в околността на Листра било открито през 1910 г., когато сър Уйлям Колдър попаднал при разкопки на един надпис при Седаса, близо до Листра, датиращ от около 250 г. след Христа и разказващ за посвещаването от група мъже с ликаонски имена на една Хермесова статуя заедно със слънчев часовник. През 1926 г. същият учен, заедно с проф. У. Х. Бъклър, открил един каменен олтар близо до Листра, който бил посветен на “Слушателя на молитвите” (вероятно Зевс) и на Хермес.

Един добър паралел на фразата “главния говорител” (гр. “хо хегоуменос тоу логоу”; буквално: “водачът на словото”) се намира в “Египетските мистерии” на Ямблих, където Хермес се описва като “божеството, което е водач на речите” (гр. “теос хо тон логон хегемон”). Тука, по свой начин, тези непредубедени съвпадения покрепят пряко библейските твърдения.

Вече казахме нещо за значението на откритията на папирусните свитъци на новозаветните изследвания, когато обсъдихме някои ранни фрагменти на Писанието, открити между тях.4 Но те съвсем не изчерпват интереса, който представляват тези папирусни находки за нас. Едно от най-щастливите следствия на тези открития бе излизането наяве на голямо количество гръцки писания на папирусни парчета (или чирепи), писани от малограмотни хора, което даде възможност учените да се запознаят с онзи гръцки език, който е бил говорен от обикновените хора в Новозаветната епоха ­ във всеки случай в Египет.

Винаги е било признавано, че гръцкият език на Новия Завет е в много отношения по-различен от класическия език на големите гръцки писатели. Учените са се опитвали да обяснят особеностите на този “библейски гръцки език” по различни начини. Някои, подобно на Ричард Роут през 1863 г., предполагали, че това е бил някакъв нов “език на Св. Дух”, открит с цел да се изрази божествената истина. Разбира се, ние не отричаме, че Новият Завет ­ на какъвто и език да е писан, ­ може да бъде в известен смисъл “език на Св. Дух”, когато разглеждаме благовестието и божествената истина като поднесени нам на този език; но откриването на тези неграмотни писания в пясъците на Египет преобърнаха изцяло дотогавашните мнения на учените, защото се оказаха написани на гръцки език, който е твърде сходен с новозаветния. Фактически, гръцкият език на Новия Завет е много подобен на простонародния “койне”, или “ежедневен”, гръцки език на онова време; оказва се, че “езикът на Св. Дух” е бил езикът на обикновените хора ­ един урок, който заслужава нашето особено внимание.5

Към края на миналия и началото на сегашния век големи вълнения предизвика откритието на Б. П. Гренфел и А. С. Хънт на три папирусни фрагмента при Оксиринхус, съдържащи речи на Исуса, някои от които приличат много на Исусовите слова, които се срещат в Евангелията, но други нямат никакъв паралел. Откриването на неизвестни речи на Исуса само по себе си не е изненадващо; в ранната история на Църквата голяма част от тях сигурно са били широко разпространени и са се предавали от поколение на поколение. Оксиринхските папируси, които се датират не по-късно от 140 г. след Христа, не са били фрагменти на някое Евангелие, както папирусите, споменати в предходната глава. Те са образували част от колекции на изолирани речи, като всяка започва с думи като: “Исус каза”. Но дали въобще са автентични слова на Исуса, това е съмнително. Интересно е обаче, че някои от тях представят Исуса по такъв начин, както Той говори в Четвъртото Евангелие, въпреки че сходството е повече тематично, отколкото в стилно отношение.

През 1946 г. в Египет бе открита коптската версия на едно съчинение (съставено оригинално на гръцки език), озаглавено “Евангелието на Тома”, което съдържа 114 речи на Исуса, съчетани без повествувателна рамка. Между тях бяха открити и онези речи, които бяха вече известни от оксиринхските папируси. Тази колекция започва с думите:

“Тези са тайните думи, които живият Исус говори, а близнакът Юда Тома ги записа, и каза: “Който намери тълкуванието на тези думи, няма да вкуси смърт” (сравнете Йоан 8:51). Исус каза: “Нека онзи, който търси, не спира да търси, докато не намери, и когато намери, ще бъде развълнуван, а когато бъде развълнуван, ще се учуди и ще управлява над вселената”.

Отношението на тези речи към каноническата традиция трябва да бъде предмет на по-нататъшно изследване. Очевидно е, че някои от тях отразяват гностически възглед.

Гностическото “оцветяване” на това “Евангелие на Тома” не е учудващо, защото е открито с цяла библиотека от гностически текстове. Тези текстове, наречени “текстовете Наг-хаммади” по името на мястото, където са били открити (древният Хенобоскион, на западния бряг на Нил, на около 60 мили северно от Луксор), съдържат 48 трактата, събрани в 13 папирусни кодекса. Тези кодекси принадлежат към III-IV век след Христа, но гръцките оригинали са били съставени век-два по-рано. Те не ни помагат да разберем Новия Завет по-добре, макар да ни показват какво се е мислело за неговото значение от една значителна, макар и не ортодоксална група от хора през II в. Те ни показват още, че ортодоксалните църковници не са били единствените, които са приемали практически целия канон на Новозаветните Писания около средата на този век.

Вече бе споменато за близостта в мисълта и езика между кумранските документи и Евангелието от Йоан. Тези документи, излезли на бял свят през 1947 г., ни казват много за живота и вярата на едно юдейско общество, което се е развивало около 200 г. (около 130 г. преди Христа ­ 70 г. след Христа) и в някои аспекти прилича на първата християнска комуна. И двете общества са се считали за истинския остатък на Израел, подкрепяйки това твърдение с определено тълкувание на Стария Завет, и двете обясняват своята претенция с есхатологически понятия. Дали може да се установи пряк контакт между двете общества, е твърде съмнително. Така опитите, обещаващи най-малък успех, са се съсредоточавали около фигурата на Йоан Кръстител. Заедно с приликите между двете общества трябва да обърнем внимание и на някои радикални различия, като най-главното между тях е фактът, че в ранното християнство е доминирала неповторимостта на Исусовата Личност и дело, а също и съзнанието, че то се поддържа от Неговата сила на възкръснал Господ. Но тези открития започнаха да запълват някои бели петна в постановката на евангелския разказ и несъмнено ще продължават да осветляват новозаветните изследвания по вълнуващи и неочаквани начини.