Предмет на Общото учение за държавата 1 Теоритично държавознание

Има 2 принципа, на основата на които се формира човешкият субстрат на държавния апарат. Това са принципът на политическата лоялност и принципът на професионализма.

Независимо от по-голямата или по-малка политическа обвързаност, държавният апарат запазва и определена самостоятелност, както по отношение на обществото като цяло, така и спрямо политическата сила, която управлява, в частност. Самостоятелността на държавния апарат се изразява във възможността той да формира и защитава свои собствени интереси. Най-нисшата проявна форма на тази самостоятелност е корупцията, а най-висшата – независимо от политическите сили осъществяване на държавната власт – “бонапартистки режим”.

Всеки обект, всяка съществуваща обективна даденост, има свое съдържание и своя форма. Не съществуват “безсъдържателни” явления, както и “безформени”. Всяко съдържание получава своята форма. Формата е организация на съдържание.

Държавата като вид социално явление не прави изключение, тя съществува в определена форма.

Съдържанието на държавата като социална организация се проявява в разгледаните три нива. Те показват съществуването на държавата, проявата на нейното съдържание. Същевременно във всяко едно свое проявление съдържанието е “оформено”, получава своя форма. Ето защо на трите нива на съществуване на държавата съответстват и три нейни форми. Това са форма на държавно устройство, форма на политически режим и форма на държавно управление.

Тази концепция за трите форми на държавата е възприета в съвременната правна теория, но често се интерпретира само от позициите на институционалния подход. Така съдържанието на понятието “форма на държавата” се извежда от организационните характеристики на държавния апарат и от начина на разпределение на функциите на държавната власт между различните институции на държавата. Тази трактовка дава вярно външно описание на държавните форми, но не може да ги обясни. Съдържанието на държавата не се свежда само до властовия ред. Държавата не е просто “машина за властване”.

Формите на държавата могат да бъдат разбрани само чрез концепцията на Йелинек за конституивните елементи на държавата. Чрез тези елементи той формулира социалното съдържание на държавата, а не нейната социална същност. Съдържанието има елементи, а същността – признаци. Отъждествяването на двете категории същност и съдържание е методологическа грешка.

Според Йелинек съдържанието на държавата включва територия, население и власт. Тези три елемента на съдържанието се проявяват в три отделни форми. Самият Йелинек обаче свежда формата на държавата до формата на държавно управление (монархия – република). Според него формата на държавата (която той ограничава само до форма на управление) е юридически израз на волеви отношения. Тъй като по своята същност държавата е социална общност, организирана чрез съзнателно определен властови и правов ред, то формите на нейното съдържание действително отразяват волеви отношения. Ако разглеждаме държавата като колективен правен субект, то можем да говорим за формата като начин на изграждане на волята на този субект, на волята на държавата. Това в България е сторено от Г. Близнашки в книгата му от 1999 год. “Формата на държавата”.

От тази позиция като се отчете обаче действителното съдържание на държавата, отразено в нейните нива, може да се изведат различни измерения на изграждане волята на държавата, различните волеви отношения. Това са отношенията между частите на държавата и държавата като цяло, отношения при приемане на политически решения, отношения между управляващи и управлявани. Посочените три отношения характеризират формата на държавно устройство, политически режим и формата на държавно управление.

Всяка форма обединява, интегрира съдържанието. Това е нейната същност. По отношение на държавата интегрирането се съпътства със структуриране на съдържанието, което също има волеви израз, но се обуславя и от фактори извън волята. От една страна щом формата на държавата се изразява във волеви отношения, трябва да изведем и техните страни, техните участници. Ето защо съответното съдържание трябва да бъде структурирано: териториално и териториално-политически общности, политически субекти и политическа система, държавни органи и държавни институции. От друга страна структурирането, макар и волево, не може да се осъществи произволно, освен ако не става чрез сила. Структурирането отчита обективните обстоятелства, като се започне от етническия състав на общността, през модела на социалната структура, целите на държавата и тяхното ефективно постигане и се стигне до мястото на държавата в международната общност.

Ето защо формата на държавата е начинът на структуриране и интегриране на нейното съдържание посредством правно установени волеви отношения.

Формите на държавата следва да се различат от типа на държавата.
Категорията “тип” разкрива общите черти, присъщи на различните страни на явлението държава, изведени на базата на сходството между различните отделни държави. Типизацията е специфичен метод на общотеоретично изучаване на явлението държава. В този смисъл и изучаването на формата (формите) на държавата става чрез типизация на същностните черти на тази нейна страна. Типизацията е логическо средство, чрез което се извежда категорията “форма на държавата”.

В разглеждания план правната теория допуска само едно изключение, като означава етапите, стъпалата в историческото развитие на явлението държава (обособени пак чрез типизация) също с категорията тип – “исторически тип държава”. В този случай и средството, и резултата (понятието) се означават с един и същ термин. Така, когато разглеждаме държавите или ги съпоставяме в исторически план се използва понятието “исторически тип”. Съвременната държава е от граждански, буржоазен или както неточно я наричат някои – от либерален тип. Ето защо е неправилно съвременната държава да се определя като държава от правов, парламентарен и пр. тип. Неправилно е също така държавите да се определят като държави от монархически или републикански тип, парламентарен или авторитарен тип, и пр. Всички изброени понятие изразяват установените чрез типизация отделни форми на държавата, а не историческите й типове.

Формите на държавата трябва да се различат и от понятията, използвани за означаване на нейното политико-философско обосноваване. Последните я характеризират от гл. т. на схващанията за предназначението на държавата. Търсенето на отговора за смисъла от съществуването на държавата води началото си от древността и неизменно съпътства държавознанието.

Краят на Средновековието извежда идеята за благотворната държавна репресия, противостояща на религиозните войни. Най-ярък привърженик на тази идея е Т. Хобс. Мирът се е схващал като деспотизъм.

Новото време изгражда философията на държавата върху основата на естественото право и вижда нейния резон не в налагането на деспотизма, а в защитата на свободата. Смисълът на държавата се извежда от нейното предназначение да установи и гарантира свободата на всеки индивид. Оттук държавата на Новото време се определя като либерална държава.

Либералните права, които държавата защитава, осигуряват свободата на собствеността и свободата на договаряне при условията на свободния спонтанен пазарен ред. Те гарантират автономията на индивида като равнопоставен правен субект да преследва самостоятелно своите цели – нарастващо задоволяване на все по-широки потребности. Идеята на либерализма е тази, че стопанската свобода ще осигури социалната справедливост.

Същевременно неравномерното разпределение на собствеността, разделението на обществото на различни социални групи, поставят под въпрос и дори игнорират предпоставките за равна възможност от използването на равни свободи. Този обективен факт налага модела на социалната държава. Тук смисълът на държавата, нейното предназначение се свързват не само с правата, а и с осигуряване на необходимите условия за да може те да се ползват. Въвеждат се социални права, които трябва да осигурят по-справедливо разпределение на произведеното богатство и ефективна защита от обществено произведените опасности. Моделът на социалната държава включва и мерки за преразпределение на благата. По същество той е потребителски патернализъм. И в либералната, и в социалната държава резонът се проектира върху един абстрактен индивидуализъм. В действителност обществото е социално разслоено: социално силните се обединяват, а социално слабите разчитат на себе си. При сегашните условия е нужен нов модел на държавата, който да наложи нов смисъл от нейното съществуване – баланс между свободния пазар (сферата на сделките) и непазарния кръг (сферата на доставките). Това ще е бъдещата общностна (комунетарна) държава.

Определянето на държавата като либерална или социална не произтича и не е свързано с формите на държавата. Либерална или социална е както унитарната, така и федеративната държава; както монархията, така и републиката.

На субстанционално ниво държавата съществува в две форми – унитарна (единна) и федеративна (съюзна) държава, федерация. Те изразяват спецификата на структуриране и интегриране на субстанцията на държавата – население и територия. На това ниво на проявление се структурират териториалните общности и политико-териториалните общности. Интегрирането се осъществява чрез разделяне на функциите на държавната власт между тези общности.

Унитарната държава съществува като една политико-териториална общност. В нейните рамки се обособяват административно-териториални общности – общини (околии, окръзи и др.) като структурни елементи. Механизмът на интеграция се осъществява чрез упражняването на една централизирана държавна власт, съчетано с местно самоуправление.

Унитарната държава има една законодателна, изпълнителна и съдебна власт, които се осъществяват от едно законодателно тяло и централизирани изпълнителни и съдебни органи. Тяхната властническа компетентност е установена в една Конституция и едно единно законодателство и се простира върху цялата територия и население.

Ефективността на управлението се постига чрез деконцетрация на изпълнителната и съдебната власти посредством разделяне на дейности между централни и териториални техни органи. Законодателната власт и централните органи на изпълнителната и съдебната власти имат обща национална компетентност и изразяват централизирания правов ред. Териториалните органи на властта имат териториална компетентност в зависимост от административно-териториалното деление на държавата и обособяването на съдебните райони.

В съвременната държава интеграцията се осъществява и чрез децентрализиране на властта, което намира израз в самоуправлението на административно-териториалните общности.

В унитарната държава се установява и реализира една държавна власт. В този смисъл административно-териториалните общности нямат своя власт. Децентрализацията е в делегирането, в прехвърлянето на тези общности на право да реализират държавната власт. Затова органите на местно самоуправление условно се определят като “местни власти”.

Целта на местното самоуправление е да се включи териториалната общност в управлението на обществените дела чрез непосредствено участие в демократично създаване на органи по места, чиято дейност да бъде ефективна и близка до гражданите, като отчита спецификата на конкретните местни условия. Съобразно посочената цел се определят и границите на самоуправлението. У нас то се осъществява от общинска администрация, ръководена от избран кмет на общината и съставен чрез избори Общински съвет.

Упражняваната от местните органи власт е ограничена в няколко насоки. Първо, те регулират и управляват обществени дела в рамките на закони. Те упражняват една делегирана компетентност, която не могат да надхвърлят. Местните органи не могат сами да определят кръга на своите правомощия. Правото им да нормират и управляват не е първично, а производно и затова – ограничено. Второ, дейността на местните власти е поставена под контрола на държавната власт, който се осъществява както от органи на изпълнителната власт, така и от съдебната власт. Трето, самото структуриране на териториалните общности, както и организацията на местните органи се определя от централната държавна власт по законодателен път.

В някои унитарни държави съществуват специфични етнически, исторически и географски особености, които се провяват в естествено структуриране на отделен вид териториални общности. Съобразяването им с тях се отразява в държавното устройство, като им се предоставя автономия. В тези случаи говорим за автономни области или автономни образувания. Напр. в рамките на Великобритания като унитарна държава, автономия притежават Шотландия и Северна Ирландия. В Дания автономия има остров Гренландия. В Испания – Страната на баските, Каталония, Андалусия и Галисия.

Автономните териториални общности се различават съществено от чисто административните териториални общности – муниципалитети (общини, области, провинции и пр.). Първо, муниципалитетите се създават със закона, докато автономните области се признават със закон. Автономните области съществуват обективно като исторически или географски дадености.

Обстоятелството, че населението на повечето съвременни държави е полиетническо по състав, че включва национални малцинства и те се признават от държавата, в никакъв случай не може да обоснове претенции за автономия. От една страна защото липсва историческа традиция. Държавата може да признае само нещо обективно съществуващо, но не и субективно желано. От друга страна, самата Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, както и другите международни актове за защита правата на човека, гарантират индивидуални, а не колективни права.

Второ, муниципалитетите получават със закон правото да се самоуправляват, да реализират само административна (изпълнителна) власт. Автономните общности имат значително по-широка компетентност. Тя е отразена в самия термин “автономос” (собствени закони). Автономните общности формират собствено законодателно тяло и упражняват собствена законодателна власт. Кръгът на законодателната компетентност на тези органи е определен в съответната конституция на унитарната държава. Автономните области осъществяват и своя изпълнителна власт и формират съответни органи – правителства.

Същевременно автономията е ограничена и се осъществява под контрола на централната власт. Това е една от разликите на автономните области спрямо федератите в съюзната държава. Друга разлика е тази, че автономните области не са самостоятелни държавни образувания. Тяхното съществуване зависи от държавата. При федерациите федералната държава зависи от федератите. Второ, федератите приемат и се ръководят от собствена конституция, докато автономните общности приемат само статут (ограничен устав) с ограничено устройствено съдържание. Трето, централната власт осъществява непосредствен административен контрол върху дейността на автономните области чрез свои представители (пълномощници, губернатори, наместници и пр.). Унитарната държава има единна съдебна власт и правна система. Само в Шотландия съществуват самостоятелни правна и съдебна система. Четвърто, за разлика от федерацията автономията не води до отделно гражданство на лицата, населяващи областта. Всички са граждани на унитарната държава. Изключение са автономните области и автономните окръзи на Руската федерация.

Втората форма на държавно устройство е федерацията. Федерализмът е модел на структуриране на политико-териториалните общности и тяхното интегриране в обединена политическа общност. Той се осъществява чрез обособяване и обединяване на държави.

Федерацията е съставна държавна общност, която включва федералната държава и държавите – федерати. Федералната държава включва като свои части федератите, но те запазват своята държавна самостоятелност, не се сливат в една обща държава. Федерализмът е начин за вертикално разделение на властта между федералната държава и федератите като две различни държавни организации. Всяка от тях учредява и упражнява своя държавна власт, като двете нива на властта са координирани и същевременно независими едно от друго. Когато регионалната власт е зависима от централната, държавата е унитарна. Когато централната власт е зависима от регионалните, е налице конфедерация, съединение на държави. Федерацията е средата на тези две крайности: тя е съюз на държави, които съществуват чрез разпределение на взаимно ограничени и самостоятелни федерална и федератна власти.

В съвременния свят федерации са САЩ, Мексико, Бразилия, Аржентина, Индия, Пакистан, Малайзия, Австралия, Канада, Русия, Германия, Австрия, Швейцария, Белгия, Югославия и др.

Федерацията се образува на конституционно-правно основание. Конституирането й става чрез приемане на федерална конституция.

Федералната държава обединява населението и територията на федератите в едно цяло, върху което упражнява собствена федерална власт. Тази власт е първична и произтича от съвкупната обединена общност. Всички граждани на федератите стават граждани и на федерацията.

Властта на федералната държава е самостоятелна и независима. Федералната държава има свой законодателен орган и свои органи на изпълнителна и съдебна власт. Законодателното тяло винаги е двукамерно. Долната камара (конгрес) изразява интересите на отделните федерати чрез техните представители, горната камара (сенат) изразява интересите на цялото, на съюза.

Възможността на федералната държава да увеличава или ограничава своята компетентност е заложена във федералната конституция чрез модела на съотношение с федератната власт. В това отношение има три принципа. Първият е “дуалистичен федерализъм”. В тези случаи Конституцията на федерацията изрично предоставя на федералния парламент кръг от въпроси, по които единствено той може да вземе законодателни решения, да приема общи за федерацията закони. Всички останали въпроси, извън изрично посочените, са в кръга на компетентност на федератите и се решават от техните законодателни органи. Така е в САЩ, Мексико, Бразилия, Швейцария.

Вторият принцип е за “двете изключителни сфери на компетентност”. Тук конституцията определя изрично както сферата на компетентност на съюзния законодателен орган, така и сферата на законодателна компетентност на отделния член са съюза. Така е във ФРГ и в Канада.

Третият принцип установява успоредно три сфери на компетентност: една на съюзния законодателен орган, една на федератите и една на съвместна компетентност на съюза и федератите. Така е в Индия и Малайзия. Федералната държава е носител на собствен държавен суверенитет и е самостоятелен субект на международното право.

В рамките на съюза неговите членове – федератите – запазват своята държавна самостоятелност. Те формират своя държавна власт, която реализират в границите на своята територия. Федератите осъществяват своя законодателна, изпълнителна и съдебна власт без намеса и пряк контрол на централната (федералната) власт.

Спорен е въпроса за държавния суверенитет на федератите. В първите федерации носител на държавен суверенитет е само федералната държава. При социалистическите федерации федератите имат своя самостоятелен държавен суверенитет.

Суверенността на федератите се проявява и във връзка с установяването на право на сецесия. Сецесията е призната възможност за федерата да излезе от федерацията, да напусне по своя воля федерацията и да продължи съществуването си като отделна държава.

Правото на сецесия се отрича от някои, тъй като според тях било противоречало на логиката на създаване на федерацията. Всъщност сецесията е суверенно право на всяка национална общност. Сецесията няма логика и е недопустима единствено в еднонационалните федерации. В многонационалните федерации тя е допустима и се прилага. Така Сенегал излезе от федерацията с Мали, Сингапур напусна федерацията Малайзия, бившите съветски републики напуснаха СССР и пр.

В границите на своята територия всяка държава-федерат установява вътрешно административно-териториално деление и предоставя самоуправление на своите териториални общности. В устройството на някои федеративни държави се обособяват и териториални общности с отделна автономия. Те не са субекти на федерацията, а съществуват самостоятелно и са на централно подчинение. Така САЩ включват не само отделните щати, но и федералния окръг Колумбия, в който се намира столицата Вашингтон.


Въпрос 42: