Предмет на Общото учение за държавата 1 Теоритично държавознание
Въпрос 25: Разделение на властите: Джон Лок, Шарл Монтескьо, Ново време
Изтегляне 1.41 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 2. Разделението на властите според Джон Лок и Шарл Монтескьо
- 3. Разделението на властите в Новото време
- Въпрос 26: Видове разделение на властите. Същност. Власт, функции, дейности 1. Видове разделение на властите
- Въпрос 27: Принципи на правовия ред
- Въпрос 29: Преобразуване на държавата. Същност и видове. 1. Преобразуване на държавата - същност
- 2. Причини за преобразуването на държавата
- 3. Следствия от преобразуването на държавата
- Въпрос 30: Създаване и прекратяване на държавата
Въпрос 25: Разделение на властите: Джон Лок, Шарл Монтескьо, Ново време 1. Обща характеристика на разделението на властите Разделението на властите е сред определящите принципи на властовия ред в модерната държава. Държавната власт е една, тя е единна и не може да се раздели. В съвременната държава не може да има няколко самостоятелни и върховни власти. Различните органи на държавно управление действат в координация и реализират общо една държавна власт. Концепцията за разделението на властите не противоречи на единния характер на държавната власт, който произтича от принципа за народния суверенитет. Разделението на властите като теория и практика се развива исторически и се проявява в два плана:  политически
организационен
2. Разделението на властите според Джон Лок и Шарл Монтескьо В епохата на буржоазните революции Лок и Монтескьо излагат формулата за политическото разделение на властта. Те пледират за даване на политическа власт на третото съсловие (гражданското общество, гражданите). Същевременно обаче останалите 2 съсловия също си имат свое място в управлението. Решаването на проблема двамата големи мислители виждат в обособяването в рамките на управленската функция на държавата няколко дейности (власти). Въпреки известните различия между двамата автори, теорията за разделението на властите има своите общи параметри:  обща е идеята за ограничаване на кралската власт и нейното поделяне с други субекти на властта. Лок говори за законодателна и изпълнителна власт. Монтескьо – за законодателна, изпълнителна и съдебна. Разделянето на властите има една цел – предоставяне на власт на третото съсловие.
общ е критерият, на основата на който се предлага разделението на властите. И двамата мислители изхождат от позициите на естественоправната школа.
Според Лок гражданите запазват своята лична свобода чрез закона. Лок приема, че законът няма за задача да ограничи личната свобода, а да я запази и разшири. Няма ли закон, няма и свобода. Затова трябва да има обособяване на законодателната власт от изпълнителната.
Монтескьо е на същите позиции. За него законът е израз и гаранция на свободата. Ако някое лице или учреждение получи единовластие върху закона, то ще властва и върху свободата. За да се избегне единовластието, което лесно се превръща в тирания, Монтескьо формулира идеята за разделението на властта, за нейното разпределение между няколко титуляра.
Критерият за разделяне на властите е “битието” на закона. Той трябва да се създаде, да се приложи и да бъде защитен. Тези три сфери от битието на закона Монтескьо обособява в три власти:  властта да се създаде закона (законодателна)
властта да се приложи закона (изпълнителна)
властта да се охранява закона (съдебна)
Според Монтескьо, ако три власти се съсредоточат в едно лице или в една институция, свободата ще се замени с тирания. 3. Разделението на властите в Новото време След победата на буржоазните революции се установява гражданското общество и се променя структурата на политическата общност. На мястото на вертикалната (съсловна) политическа организация се установява хоризонтална (равнопоставена) организация, основаваща се на политическите партии. От друга страна, установяването на един титуляр на властта (народа, нацията) води и до единство на властта, което изключва разделянето й и поделянето й на различни власти по политически признак. Затова идеите на Монтескьо се модернизират. Съчетава се разделянето на властта с нейното единство и с единството на нейния титуляр. В политически план разделението на властите дава израз на разпределението на участието на политическите сили в реализирането на държавната власт.
В организационен план разделението на властите се осъществява като разделение на управлението, разделение между институциите за осъществяване на държавната власт.
Въпрос 26: Видове разделение на властите. Същност. Власт, функции, дейности 1. Видове разделение на властите Разделението на властите не е еднопланово. Съществуват 2 плана на разделение на властите в държавата: разделение между суверена и субекта (държавния апарат)
Така, според чл.1, ал.2 от Конституцията на Република България, цялата власт се осъществява първо – непосредствено от народа и второ – от органите, предвидени в Конституцията. Суверенът е носител на властта, но той участва и в нейното реализиране. Суверенът участва по 2 начина в осъществяването на властта, взема 2 вида управленски решения, които дават съдържанието на пряката демокрация. Това са:  избори
референдум
С акта на изборите суверенът учредява държавната власт и я предоставя на определена политическа сила. От една страна суверенът определя конкретно своите представители, а от друга им делегира правото да реализират неговата власт чрез своите решения. Референдумът е начин за осъществяване на пряко участие на гражданите в управлението на държавата. Въпреки, че националният референдум от теоретична гледна точка е висша форма на пряка демокрация, неговото практическо приложение е ограничено. класическо разделение на властите между различните държавни органи
Вторият аспект на разделението на властите допълва първия. При него държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. държавните органи се разделят на представителни и на органи, които управляват без делегация – ex officio
Този трети вид разделение има значение при решаването на теоретичния спор относно съотношението “власти” – “функции”. 2. Власти и функции Съществува спор дали разделението на властите е всъщност разделение на функциите. Някои автори считат, че държавният апарат осъществява значително количество функции, които обогатяват дейността на трите основни титуляра на властта – Парламент, Правителство и Съд.
Други автори считат, че всяка власт е функция, но не всяка функция е власт. Според тях принципът на разделение на властите визира само трите власти, свързани с “битието” на закона – законодателна, изпълнителна и съдебна. Развитието на държавното управление води до създаване на нови титуляри на властнически функции – президент, Конституционен съд и други, чиито дейности обаче не са власт, а следва да се означат само като функции.
Разграничението между “власт” и “функция” се базира върху няколко пункта: Функциите са насоки в дейността. Формите на дейност на държавния апарат са съдържание на функциите. Функциите са своеобразни “рамки”, които включват различни дейности, определяни като власт. Властите показват какво извършва държавният орган, каква е неговата основна дейност. В този аспект всяка от трите власти е и (част от) функция по държавното управление. Властите трябва да се разглеждат не като дейности на държавни органи, а като правомощия. Държавният апарат като субект на властта действа като представител на суверена. Има държавни органи, които осъществяват властта на суверена пряко по негова делегация. Те са представителни органи. Има и държавни органи, които действат по служба (ex officio). Те не са представителни. Първите осъществяват власт, те са власти. Вторите не са. Те осъществяват само функции. 3. Дейности на властите Както учението за народния суверенитет, така и учението за разделението на властите се развива непрекъснато и претърпява редица промени. Разделение на законодателната от изпълнителната власт е налице само в президентските републики и донякъде при силни полупрезидентски режими.
При парламентарните републики има друг вид разделение. Парламентът е “власт”, а “изпълнителната власт” – Правителството – осъществява само дейност. От теоретична гледна точка изпълнителната и съдебната власти не произтичат от суверена. Но суверенът по този начин губи контрола си върху тях. Получава се парадокс – суверенът контролира властите, а дейностите са безконтролни.
Във връзка с дейностите на властта възниква и въпросът за характера на мандата на народния представител. Той бива 2 вида: диспозитивен (свободен) – той изключва контрола върху дейностите (т.е. изпълнителната и съдебната “власти”)
императивен – той осъществява контрол върху дейностите; той задължава народния представител да представлява всички избиратели от своя район и да носи отговорност за това; той поддържа жива връзката между суверена и представителното тяло, докато свободният мандат по същество я прекъсва
Различието между власти и дейности предпоставя и неравенството между тях. Идеята за равенство на властите почива върху влиянието на механицизма. Разглеждано като съвкупност от сили, обществото може да бъде в състояние на равновесие при равенство между силите – те трябва да са равни и да се възпират. Разделението на властите се проявява като разделение на управлението, необходимо, за да осигури баланс между институциите. Единна в своето учредяване и съществуване, държавната власт се разделя в процеса на своето осъществяване. Парадоксално е, че парламентаризмът, който е основният двигател за разделението на властите, сега го обезмисля. Парламентарното мнозинство приема законите, избира правителството и участва във формирането на съдебната власт. Когато парламентарното мнозинство е еднопартийно, институционалното разделение на властите се събира в партийното управление. Въпрос 27: Принципи на правовия ред Правовият ред следва развитието на обществото и съответно на типа държава. В Новото време той дава юридически израз на свободата, братството и равенството. 1. Свобода Първата група принципи на правовия ред се отнасят до определянето на юридическата форма на свободата. автономия
Водещият принцип сред принципите на свободата е обособяването на сфера на лична автономия на индивида. Според Френската Декларация всичко, което не е забранено от закона, е позволено. Смисълът на този текст е в признаването на всеки възможността да развива собствената си личност, на свободата да разполага с правата си. Свободата не бива да се ползва по начин, който лишава другите от същата възможност. Според Декларацията свободата се състои във възможността да се върши всичко, което не вреди другиму. Границата на личната свобода е свободата на другите.
Автономията е защитена както срещу обществото, така и срещу държавата. Обстоятелството, че държавата приема законите, не освобождава управляващите от задължението да зачитат автономията на индивида.
Автономията на индивида спира до закона. Човекът е свободен до поведението, което законът предписва.
Държавата е свободна до правата на човека. Те получават юридически израз в Конституцията, превръщат се в субективни права. Всеки гражданин, както и всеки държавен орган, включително и законодателният, е длъжен да спазва Конституцията като върховен закон.
Развитието на конституционализма протича в посока въвеждане на нови права на човека, които се защитават от държавата. Тя гарантира признаните от нея права.
законовост
Свободата е в закона, тя е законова. Свободата не може да бъде реалност, ако нейното упражняване е ограничено от друго, освен от закона. Следователно законът е действителната граница между свободата и несвободата. Утвърждаването на законовостта произтича от схващането за същността на закона като израз на обща воля. Така според Русо всеки гражданин, подчинявайки се на закона, се подчинява и на своята воля. С възприемането на принципа за разделението на властите обаче теорията на Русо претърпява промяна. Свободата вече не е в това всеки да се подчинява на всоята воля, а в правото да се върши това, което законите позволяват. В този смисъл се изказват Лок и Монтескьо. Тъй като законите се приемат от представители на суверена, винаги има възможност той да злоупотреби със закона. Гаранцията срещу такова поведение Лок и Монтескьо виждат в разделението на властите, а Кант – в правовия закон. Според Кант правото е свобода и когато законът е израз на тази свобода, то тогава той е правов. В обратния случай е налице узаконен произвол. Общата воля не е необходимо условие, нито гаранция за правовостта на закона. На тази плоскост възниква проблемът за връзката между “общата воля” и “общия интерес”. Тя е относителна. Обществото не се нуждае от обща воля, а от разумна воля, която да отчита общия интерес. Този общ интерес може да се разгледа в 2 плана: безспорен общ интерес
Това са естествените права на човека. Те са блага, ценности за всички хора и за всеки един от тях поотделно. Освен тях безспорен общ интерес са и мира, сигурността, търпимостта и т.н. компромисен общ интерес
В съвременното общество съществуват и противоречия, затова общ за всички интерес не може да съществува. В този смисъл общият интерес е балансът между различните частни интереси. Чрез компромисите трябва да се постигне консенсус, който е форма на общия интерес. Консенсусът може да бъде постигнат по 2 начина: чрез парламентарен лобизъм
чрез президентско вето
За да се гарантира свободата чрез закона, той трябва да бъде нейн общ източник. В това се състои единството на съвременния правов ред. От една страна то е свързано с премахването на конкуриращите закона алтернативи (обичаи, съсловни норми). От друга страна, единството на правовия ред се разглежда от гледна точка на йерархията на правото. Правното регулиране се осъществява чрез закони и подзаконови норматични актове, подредени йерархично. На върха на тази йерархия стои законът. 2. Братство В хода на историческото развитие на обществото понятието “братство” промена своя смисъл, трансформирайки се първо в “хуманизъм”, а днес – в “човешко достойнство”. хуманизъм
Новото общество отрича привилегиите: няма чужди и свои, няма знатни и простолюдие – всички са братя. Идеята на Кант, че трябва да се отнасяме към човека като към цел, а не като към средство, обуславя хуманното отношение към всеки човек. Хуманизмът извежда “човешкото” в човека. достойнство
Категорията “достойнство” дава съдържание на съвременния хуманизъм. Достойнството е присъщо на всеки човек, то е нравствена характеристика на личността. Съвременният хуманизъм признава достойнството на всички хора и в този смисъл като носители на това качество, те са равни. 3. Равенство Буржоазните революции премахват съсловното деление и заменят основаното на него социално неравенство със социално равенство. Неговото отражение в правовия ред става принципът “равноправие” равноправие
Френската Декларация обявява, че всички хора се раждат и остават равни по права. Първата идея в този текст е, че с раждането си хората са равноправни. Второ – хората остават равноправни. Това означава, че не могат да се въвеждат различия в правата им на друго основание. Тези недопустими основания залягат в Конституциите и постепенно се разширяват – раса, етнос, образование, религия, пол. Същността на равноправието е в установяването чрез правото на равна правоспособност. От момента на раждането си всеки става носител на права и те са равни за всички. Равноправието може да се разгледа в 2 аспекта: равенство в закона: законът трябва да бъде равен за всички. Равната правоспособност не се нарушава в случаите на ограничаването на дееспособността. В тези случаи не се отнемат права, а се ограничава или изключва тяхното упражняване.
равенство пред закона: това е изискване за еднакво третиране на лицата на основата на закона.
Отклонение от двата принципа е въвеждането на: привилегии: дават се повече права и така се нарушава равенството
предимства: пак се дават права, но с цел да се постигне равенството (например на инвалидите, социално слабите и т.н.)
Въпрос 29: Преобразуване на държавата. Същност и видове. 1. Преобразуване на държавата - същност Държавата е налице, когато отделният етносоциален организъм е придоби формата на самостоятелна държавна организация. С това е поставено началото на нейното съществуване и историческо развитие. Същевременно държавно организираният живот е подложен на различни въздействия, които характеризират историческата съдба на отделния етносоциален организъм. Тя се променя в зависимост от характера на неговата държавна организация. Етносът може да живее, да съществува в собствена държава, в самостоятелна организация; да се включи в политическа общност, съответно в по-крупна държавна организация или да се отдели от нея в самостоятелна държава; да се обедини под определена форма с друга държава и пр. Това организационно движение на етносоциалната общност се изразява в преобразуването на държавата. Преобразуването е промяна в друга организация от същия вид, в друга държавна организация. То води и до нова организационна форма. Разглеждано като процес, преобразуването получава както вътрешноетнически, така и междуетнически измерения. Разделянето, сливането и вливането са вътрешноетнически процеси. Обединяването, присъединяването, разпадането и отделянето са междуетнически процеси. 2. Причини за преобразуването на държавата Причините за преобразуване на държавата са 2 вида: етнически
политически
В някои случаи определящ мотив е стремежът на разделената етническа общност към единение. В други случаи невъзможността да се осъществят етнообединителните процеси в полиетническата държава мотивират стремежите на отделните етноси към създаване на собствена държава. Създаването на нова държава – вторично или оригинерно може да се дължи и на политически причини от най-различно естество. В този случай дори и да съществуват определени интереси на отделния етнос, те не са решаващи и са пречупени през акта на едно политическо решение, взето отвън. 3. Следствия от преобразуването на държавата Причините за осъществяваните промени определят и средствата за това. Резултатът може да се постигне по 2 начина: чрез сила
чрез договор
Резултатът от преобразуването се проявява в създаване на нови държави и/или прекратяване на съществуващи държави; в самостоятелно съществуване или съвместно с друга държава. Тук също има многообразие. В едни случаи създаването и прекратяването на държавата протича като двустранен процес, в други – само като едностранен; съединенията от държави получават различен (организационен или неорганизационен) израз; появяват се нови държавни форми или се запазват старите и пр. Въпрос 30: Създаване и прекратяване на държавата Създаването и прекратяването на държавата се осъществява по няколко начина. разделяне
Това е обособяване на отделни държави на един и същи етнос. То води до прекратяване на съществуващата обща държава и създаване на нови държави. Разделянето е възможно единствено в резултат на външна политическа намеса. По принцип етнически единната общност се разделя в политически противоположни държавни организации, като Източна и Западна Германия. сливане
То е акт на обединяване на различни държави, съществуващи като отделни организации на един общ етнос. В резултат се появява нова държава, като се прекратяват съществуващите. Пример за сливане е съдбата на румънския народ, когато след проведен плебисцит на мястото на Влахия и Молдова се появява Румъния. Новосъздадената държава може да е единна (унитарна)
съюзна (федеративна)
“Сливане” не е равно на “федериране”. Сливането води до създаване на нова държава. Федерирането налага нова форма на териториална организация на вече съществуваща държава. вливане
То е начин на прекратяване на една държава и включването й в друга държава на същия етнос. Резултатът е прекратяването на една държава без да се създава нова държава. Типичен пример е Съединението на Княжество България и Източна Румелия, както и обединяването на ФРГ и ГДР. съюзяване
То се изразява в обединяване на няколко съществуващи разноетнически държави в една обща държава. Отделните държави на един етнос се сливат, а държави на различни етноси се съюзяват. При съюзяването се създава нова полиетническа общност, създава се нова държава, като се прекратява съществуването на федератите като самостоятелни държави. Новата държава е по необходимост федеративно устроена. Чрез съюзяване се създават всички многонационални федеративни държави. Съюзяването се осъществява само по съгласие на страните чрез договор, но не и чрез сила. В последния случай ще е налице завладяване. разпадане
То е процес, обратен на съюзяването. При него се прекратява съществуването на съюзна държава и обособяване на бившите федерати в самостоятелни държави. Примери за разпадане са Чехословакия и СССР. Разпадането е налице само когато всички членове на съюза се отделят в самостоятелни държави и съюзната държава престане да съществува. Когато само някои, дори и мнозинството, но не всички федерати напуснат, е налице отделяне. присъединяване
То е обединяване на различни етносоциални общности. Присъединяването може да осъществи чрез договор или чрез сила. В резултат на присъединяването не се създава нова държава, а само се прекратява съществуването на присъединената държава. Когато присъединяването се извърши със сила, е налице завладяване. То е резултат от всяка завоевателна война. За разлика от насилственото присъединяване, анексията не води до прекратяване на съществуващата държава. Анексията е начин за присъединяване само на отделни територии от чужда държава. отделяне
То е начин за създаване на нова държава без да се прекратява съществуването на друга държава. Това е процес на етническо разделяне на полиетническа общност. Движещият мотив е стремежът на съставната етническа общност към организиране в собствена национална държава. Отделянето е възможно първо, при полиетническа съюзна държава. Тогава федератите могат напуснат съюзната държава. Отделянето е възможно второ, и като акт на национално освобождение. колонизация
Тя е начин за първично създаване на държава. Изразяване в заселване на едно население върху свободна територия. Изтегляне 1.41 Mb. Сподели с приятели:
|