Формиране на съсловната общност и държава. Х-ка на съсловния тип държава

През Средновековието като исторически период, обхващащ времето от V в. от н. е. до ХVІІ в. от н. е. се формира и съществува втория исторически вид етносоциална общност – народът, структуриран социално като съсловно общество и организиран политически в съсловна държава.

Преходът от племе към народ е закономерен и бележи историческия прогрес на етноса. Той е етнически процес на обединение и сливане (асимилация или амалгамация) между разноплеменните групи. Има и процеси на разделяне на етноса, но прогресът е в и чрез обединяването, а не чрез разделянето.
Преходът от племенна към народностна общност е процес на обединяване на разноплеменния етно-социален организъм.

Обективно с течение на времето полиетническата племенна общност се превръща в народност. Обединяването на две племена е възможно, ако завоевателите трайно са отседнали върху завладяната територия и ако двата етноса са на еднакво стъпало на общественото развитие. Сливането е по-леко осъществимо при присъединяването. Роби и господари не могат да формират една народност. Трябва да се махне робството за да може да започне етнообединителния процес.

Сливането между племената елиминира етнообединяващата и етноразграничаващата роля на кръвната връзка. Кастовата (племенната) ендогамия е преодоляна. С формирането на народностната общност вътрешното деление на свои и чужди отпада.

Управленската функция се осъществява чрез йерархична съподчиненост, производна от териториалната зависимост. Срещу предоставените служебни ленове, ползователите стават васали на владетеля, подпомагат го военно. Взаимните права между страните (сюзерен и васал) се установяват с договор, скрепен с клета за вярност. По същество това е договор за наем на труд. Правоотношението има служебен характер. Васалитетът става форма на структуриране на управленската група в съсловното общество.

Териториалната основа на установената функционална зависимост въвежда често изследователите в заблуждения. Грешно се интерпретират 2 категории – земя и собственост.

Отношенията между феодала и селяните също има служебен, а не вещноправен характер. Селяните си имат свое право на собственост. Те дори се оземляват, защото при затворения натурален характер на стопанството едрата поземлена собственост не е ефективна.

Постепенно наложената служебна власт в територията се допълва чрез разпределяне и преразпределяне на публичната власт в нейните граници. Владетелят прехвърля върху васалите управленски дейности, като утвърждава техни имунитети – военен, финансов и съдебен. Феодалът започва да осъществява и публични права, присъщи на държавата. Сеньориите се превръщат в “държави в държавата”.

Важна стъпка към окончателното структуриране на съсловното общество е наследяването на бенефиция. Наследяването включва целия комплекс от права на наследодателя. Всички те формират съдържанието на една феодална власт, която се наследява и не може да бъде отнета от сюзерена. Така получилите самостоятелност по отношение на владетеля, васалите се обособяват в съсловие.

Съсловието е затворена социална група, формирана на професионален признак, която се самоорганизира и самоуправлява чрез собствена корпоративна власт.

Първо и определящо по значение е воинското съсловие.

Самостоятелно място в народностната общност заемат религиозните институции. Религията е в основата на духовния живот на обществото. Още в древността започва отделянето на производствената и управленската дейност от дейността по духовното възпроизводство на човека. С отпадането на кастовите различия, религиозните институции поемат в свои ръце цялостното духовно развитие на общността. В Европа тази функция е съсредоточена в ръцете на Християнската църква.

Първоначално издръжката на духовенството се поема от християнските общини. След приемането на християнството за официална религия постепенно се изгражда вътрешната йерархична структура на църквата, съпътствана с осигуряване на нейната издръжка чрез налагане от държавната власт на повсеместен натурален данък в полза на духовенството.

С утвърждаването на васалитета, владетелите и отделните сеньори въвеждат института на църковната инвеститура, т. е. създават се васали-духовници, които осъществяват религиозната дейност в рамките на владението.

Производителите се принуждават да осигурят издръжката на духовенството, т. е. възниква ново служебно обвързване. Духовниците получават привилегии и имунитети и се отделят от миряните. Вътрешната йерархия и каноничен ред обособяват духовенството в съсловие. Така в социалната структура се появява още една група – духовенството, иззело духовно-социалната функция на обществото.

В своя завършен вид функционално-организационната структура на народностната общност включва две големи обособени социални групи – производители и съсловия. Управленската функция се осъществява от първото съсловие – рицарството; социлно-духовната – от второто съсловие – духовенството. Стопанската дейност се осъществява от производителите. Социалната достатъчност се поддържа чрез отношения на служебна зависимост спрямо съсловията, установена на териториална основа.

Властовият ред в завършената съсловна държава се опира на две линии – централизация и децентрализация. Централизацията се основава на военната йерархия. Владетелят е върховен военачалник, а осигуряването на воини е задача на васалите. Осъществяването на защитната дейност дава израз на централизираната власт.

С предоставянето на имунитети и привилегии, владетелят прехвърля част от своите управленски правомощия на съсловията, което води до децентрализация на властта. Те упражняват самостоятелна публична власт в своите територии.

Същевременно различните дейности, които осъществяват светските и духовни феодали допълнително диференцират тяхната служебна власт. Административната дейност се осъществява от рицарското съсловие, данъчната и съдебната дейности се разпределят между рицарите и духовенството, фискалните правомощия следва правата върху територията, съдебните – характера на социалните отношения.

По своята същност тази “феодална власт” е господство, което съсловията осъществяват спрямо крепостните селяни. Това не е харизматично господство. То почива върху трансформиралата се служебна защита в лична принуда спрямо населяващите територията производители.

От друга страна децентрализацията на властта се проявява в самоуправлението на съсловията. Всяко от тях създава свой властови ред, установен чрез договори (рицарите) или църковни канони (християнството). Съсловията са йерархично организирани.

Така в съсловната държава се формират няколко властови реда. То съществува под формата на “полиархия”, където господството е разпределено между няколко различни титуляри. Т. е. налице е своебразно “разделение на властите”, количествено разделение на върховната власт.

Посочената многостепенна и разнородна структура на управление е неефективна и нетрайна. Постепенно се преминава към унифициране на властовия ред посредством централизиране на управлението за сметка са свободата на сеньорите. Първа стъпка в тази насока в Западна Европа е установяването на съсловна монархия. Завършек на този процес е абсолютната монархия.

Децентрализацията на властта в съсловната държава обуславя партикулизма на правовия ред. Феодалното право е сбор от обособени правни системи, всяка от които налага отделен правов ред. Съсловната структура се поддържа чрез разслоен и привилегирован (неравноправен) правов ред.

За разлика от кастовия ред, съсловният правов ред налага обща правосубектност. Всички членове на обществото са субекти на правото, но са с отчетливо неравна правоспособност. Т. напр. крепостните не са субекти на публичното право.

Редът във воинското съсловие се определя от общ морален кодекс, създаден въз основа на традициите. Служебните отношения в това съсловие се конкретизират с договори.

В духовното съсловие отношенията между духовниците от различен сан, както и техните служебни функции са подчинени на установен от църковните канони ред.

Наред с това Църквата налага своята юрисдикция и върху отношенията между миряните в различни области: брак, наследство, отношение към култа, някои престъпления и пр. Църквата дори се занимава със санкциониране на правонарушения. Нормативната уредба на тези отношения се включва в предмета на каноническото право. Поради официалния характер на църквата то има общозадължително действие, но съществува като квазиправо, тъй като няма държавен произход.

Отношенията между членовете на селската община и отношенията между феодала и селяните се уреждат от обичайното право. То има местен произход и особености. Феодалите непрекъснато се опитват да го променят в своя полза, което води до множество селски бунтове.

Действието на официалното право – законодателните актове на владетеля – е ограничено. Същинска законодателна дейност се появява едва при абсолютната монархия.

Следващото стъпало в историческия прогрес на етническата общност е нацията. Създаването й е резултат от развитието на народността. То е процес, който протича по две линии: етническа и социална. Те съвпадат във времето, взаимно си влияят, но не се припокриват. Всяка от двете страни претърпява свое развитие. Нацията не е просто икономическа, социална или етническа общност.

Определящ фактор за прехода на народа в нация е стопанското развитие на общността. Връзката между икономиката и формирането на нацията се проявява многообразно. Класически пример е формирането на западноевропейските нации.

През ХІІІ – ХІV век в Западна Европа се въвежда комутацията – замяна на продуктовата и трудова рента с парична. Паричната рента предполага свобода на селяните в стопанската дейност за да спечелят сами необходимите средства и да заплатят необходимата издръжка на феодала. Поради феодалите започват да освобождават крепостните селяни от крепостна зависимост.

В този период силно развитие получават и градовете като занаятчийски и търговски центрове.

С развитието на градовете се формира и социалната група на градското население. То се занимава преимуществено с търговия и занаятчийство и след ХІV век натрупва значително материално състояние. По своята социална функция жителите на градовете са също производители, но притежават лична и стопанска свобода, а също така притежават и капитали.

Важна роля изиграват географските открития, които поставят пред Стария свят задачата за създаване на масово промишлено производство за задоволяване нуждите на формиращия се световен пазар и за използване богатите ресурси на колониите. Решаването на тази задача води до разширяване на пазарните отношения.

Градските общини от оперативна база на пазара се трансформират в елементи на държавната територия. Започва процес на национализация на градското стопанство.

На фона на това икономическо развитие през Късното Средновековие настъпват съответни промени и в етническата общност.

Развитието на обмена въвежда и налага трайни контакти между различните области в рамките на територията на страната. Става възможна размяната на информация, общуването между хората от различни краища. Укрепва съзнанието за съпричастност към едно общо етническо цяло, изгражда се националната култура.

Развитието на градовете и нуждите на практиката налагат разширяване кръга на образованите хора. Образованието престава да бъде привилегия за духовния елит.

В Древността и в Ранното Средновековие идеологическото поддържане на социалното разделение се осъществява и чрез “затваряне” на знанието в елитния кръг на духовенството и управниците. Не случайно църковният език се е отличавал от народния. Широко се е използувал латинския език. Писмеността е била недостъпна. Затова Реформацията започва с преводите на Библията на народен език от реформаторите-богослови.

Градската култура чрез писмеността и образованието налага образования човек, който е независим от религиозното обяснение на света. Той е свободен от схоластичните конструкции на богословието и чрез науката опознава света за да го подчини на своите цели. Образованието дава нов поглед върху света – той е еднороден и познаваем. Отхвърлянето през ХVІ век на латинския език като универсален език на духовния живот и въвеждането на писменост за местния език, ускорява разрушаването на политическото, културното, а по-късно и на верското единство на Западна Европа. Писмеността става фактор за изграждане на национална култура. Тя обединява общността.

Постепенно се въвежда и официалния език, който се издига над местните диалекти. Той унифицира контактите между различните териториални общности.

Средновековният свят на Запад е свят на вярата. Общата религия обединява. Християнският дълг и братство получават нови измерения в рамките на общността. Формира се нагласата за обща историческа съдба, появяват се първите национални герои.

Чувството за единство, взаимопомощ, солидарност формират нормите на националните отношения. По принцип те са еднакви, но се конкретизират до отделната общност. Създава се нова вътрешна нормативност, нови обичайни и етични норми, обединени около принципа за “братство” между сънародниците.

В резултат на всички тези фактори протича обединителният процес, който превръща народа в нация. Тя е по-висша етнокултурна общност. Това е неполитическа, дополитическа общност, която за да се запази трябва да се организира адекватно в национална държава.

Формирането на нацията се извършва на основата на градското съсловие и първоначално тя се представя от него. Тогава се формират национален пазар и национално стопанство. Градското съсловие е предвестник на гражданското общество. Неговите политически искания намират отговор в абсолютната монархия. Преходът от съсловна към абсолютна монархия е явен белег за наличието на нация.

В политически план абсолютната монархия ликвидира самостоятелността на феодалите. Организираната от аристокрацията войска се заменя от редовна армия, феодалите стават офицери от кралската армия или кралски чиновници.

В стопански план абсолютната монархия се превръща в данъчна държава, чието ядро е финансовата администрация. Променя се характера на служебната зависимост между производители и управляващи. Тя не се основава на териториалната зависимост помежду им, а на политическата им обвързаност с монарха. Селяните вече са поданици на монарха.

Необходимостта от парични средства за издръжка на кралската администрация мотивира владетелите към намеса в стопанския живот и подкрепа за развитието на националния капитал. Доказателство за това е доктрината на меркантилизма в Западна Европа през ХVІ – ХVІІ век. Тя е насочена към обогатяване на страната, към търсене на пътища за получаване и натрупване на богатства чрез външна търговска експанзия, ограничаване на вноса, високи вносни мита, забрана за износ на пари, злато и сребро, административна намеса в стопанската дейност. Стимулира се домашното промишлено производство. В края на ХVІІ век външната търговия се приема като източник на богатство, тъй като създава работна заетост на местното население. Приходите от производство са по-големи и по сигурни от търговските, затова кралете подкрепят с административни мерки развитието на капиталистическото производство. Съсловните корпоративни привилегии се заменят от лични производствени привилегии спрямо лица, които развиват или откриват ново производство.

Със своята икономическа политика абсолютната монархия утвърждава формиращата се нация и подготвя идването на националната държава. Разширяването и утвърждаването на капиталистическото производство благоприятства прехода на градското общество в гражданско общество.

Нацията става културно и стопанско обединена общност.

Но съсловията, социалната структура, се запазват. Достъп до управлението продължава да има само аристокрацията. Създава се административен апарат, който реализира абсолютната власт на монарха.

Началото на конституционализма е поставено в Англия. За първа конституция на Европа се приема Френската конституция от 1791. тя обаче е предшествана от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789, която полага действителните основи на Конституцията и упражнява огромно влияние. В нея са заложени основните начала на буржоазното общество, които намират правна уредба в последващите европейски конституции.