Предмет на Общото учение за държавата 1 Теоритично държавознание
Изтегляне 1.41 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Въпрос 19: Власт и суверенитет. Видове суверенитет. Национален суверенитет 1. Суверенитет и държавна власт
- 3. Национален суверенитет
- Въпрос 20: Държавен суверенитет 1. Държавен суверенитет
- 2. Граници на държавния суверенитет
- Въпрос 21: Народен суверенитет. Суверен. Суверенитет и учредителна власт 1. Разлики между националния и държавния суверенитет и народния суверенитет
- 3. Народен суверенитет и учредителна власт
- Суверен и субект на властта
- Въпрос 23: Легитимно и нелегитимно управление 1. Развитие на идеята за легитимност и нелегитимност на управлението и на правото на съпротива във времето
- 2. Легитимно и нелегитимно управление
3. Принципи  принципи на властовия ред
1) възстановяване на обществения характер на всеобщата социална власт (основава се върху теорията на Русо за народния суверенитет) 2) суверенитет - национален - държавен - народен 3) разграничаване между суверен и субект на властта 4) разграничаване на легитимно от нелегитимно управление 5) право на съпротива при нелегитимно управление 6) разделение на властите принципи на правовия ред
1) свобода (автономия, законовост) 2) братство (хуманизъм, достойнство) 3) равенство (равноправие) Въпрос 19: Власт и суверенитет. Видове суверенитет. Национален суверенитет 1. Суверенитет и държавна власт Суверенитетът и държавната власт са две различни социални дадености, които се намират помежду си в причинно-следствена връзка.  Суверенитетът е упражняване на обща воля, която установява властта (свободата да се вземат общозадължителни решения).
Властта е свободата, установена и ръководена от една обща воля.
Суверенитетът не е самата държавна власт, а неин легитимиращ източник. Държавната власт има право на съществуване, защото е резултат от общата воля на суверена, защото е суверенна власт. Суверенитетът не придава нито една нова характеристика на държавната власт. Върховенство, независимост, самостоятелност, неотчуждаемост и др. са характеристики на всяка всеобща социална власт (родова, племенна, държавна). Това, което разграничава съвременната държавна власт от господството, е нейната легитимност. На подчинението на подвластните се противопоставя свободата на гражданите, учредяващи държавната власт. Свободата се изразява в това, че всеки, който участва във формирането на общата воля, се подчинява на действията на властта не като наложени, а като предложени от самия него. Власт, която не е установена от суверена, е нелегитимна власт. Суверенитетът, както го определя Русо, е формиране и изявяване на една обща воля. Общата воля не е сбор от индивидуалните воли, не е волята на всички. Общата воля е насочена към общия интерес, тя е подчинена на крайната цел – общото благо. Обратно, волята на всички е насочена към частния интерес и е само сбор от частни воля. Общото благо е държавната власт. Суверенитетът е волеизявление, чийто резултат е държавната власт. Суверенитетът включва различни правомощия на суверена: основното е установяването на държавната власт
поддържането, съхраняването на властта срещу анархията
суверенът може да участва непосредствено в реализирането на властта
той участва във формирането на субекта (или на част от него), който реализира властта
важно правомощие на суверена е контролът върху осъществяването на властта
Суверенът е организираната в държава етносоциална общност. Под влияние на Русо се приема, че суверен в една държава е нейният народ. 2. Видове суверенитет В теорията се отделят 3 вида суверенитет: национален суверенитет
държавен суверенитет
народен суверенитет
Различните наименования не почиват върху различни носители и различни суверенитети. Суверенът е само един – народът, но в трите посочени случаи той се характеризира от различни страни: като национална общност, като организирана в държава общност и като политическо тяло, вътре в самата държава. 3. Национален суверенитет Националният суверенитет е правото на всяка отделна общност (етнос) да се самоорганизира по своя национален признак в самостоятелна държава. Модерните държави са възникнали като национални държави и при тях националният суверенитет е и народен суверенитет и обратно. Проблемът за националния суверенитет се поставя след Втората световна война и националният суверенитет се дефинира като “право на нациите за самоопределение”. Това право се осъществява чрез признаването на свободата на отделната национална общност да упражнява свой суверенитет. Въпросът за националния суверенитет се поставя и в последните години на 20 век във връзка с разпадането на европейските многонационални държави – Чехословакия, Югославия, СССР. Отделните национални общности отказаха да са съносители на общия държавен суверенитет и установиха свой собствен национален суверенитет, чрез което обособиха свои отделни национални държави. Въпрос 20: Държавен суверенитет 1. Държавен суверенитет Терминът “държавен суверенитет” е широко използван в международното право. В съвременния свят нациите са организирани в държави и официалните политически отношения се установяват между държавите чрез съответните държавни органи. В този смисъл международното право определя държавата като изразител на самостоятелна воля и я признава за носител на държавен суверенитет. Признатият на държавата суверенитет принадлежи на съставляващата я общност. В международното право суверенитет се признава на всяка държава. От гледна точка на международно-правната доктрина държавният суверенитет се изразява в независимостта на всяка една държава от другите държави. Посочената независимост се изразява в призната свобода на действие на държавата в международните отношения. Същевременно тази свобода не е безгранична. Свободата на действие на всяка държава следва да се осъществява с оглед суверенитета на другите държави. Държава, която наруши чужд суверенитет, се обявява за агресор и спрямо нея ООН има право да предприеме възпиращи мерки – употреба на сила срещу нарушаването на нечий чужд суверенитет.
Държавният суверенитет се проявява и в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика.
Немалка част от своите задачи съвременната държава не може да реализира самостоятелно, извън международното сътрудничество. Ето защо, в голяма степен съвременните държави са интернационализирани, т.е. взаимосвързани. Поради това суверенитетът на държавата не може да се разглежда като неограничено “волевластие”. Той не е абсолютен, а относителен. Абсолютната независимост е практически невъзможна.
2. Граници на държавния суверенитет Трябва ли да има граници необходимата обвързаност на една държава с други държави и как това ще се отрази на държавния суверенитет? България има определен опит в тази насока. Тя е била обект на две конструкции, развити теоретично в концепциите за: фактическата зависимост
В международната литература се поддържа схващането, че фактическата зависимост не води до нарушаване на суверенитета. Тази теза обаче е приемлива само при условие, че се определи граница на зависимостта. В противен случай на практика може да се стигне до ликвидиране на суверенитета. Заслугата на “пионер” в тази насока принадлежи на Тодор Живков – на 2 пъти той предлага България така тясно да се свърже със СССР, че на практика да се превърне в съветска република. Това означава България да се лиши от своя национален и държавен суверенитет, да престане да съществува като самостоятелна държава. Въпросът за фактическата зависимост довежда и до криза в българо-руските отношения през 1997. Повод за конфликта формално стават цената и условията за доставка на природен газ за и през България. В действителност руската страна в лицето на нефтодоставчика се опитва да наложи икономическа обвързаност, която да има политически резултат. “Газпром” се опитва да наложи политически модел, при който да не позволи на България да има каквото и да било правителство, което да не е контролирано от Русия. Ето защо спорът касае пряко суверенитета на България. доктрината “Брежнев”
Известна е още като концепция за “относителния суверенитет”. Според нея тогавашните социалистически държави са обединени в една социалистическа общност и всяка от тях запазва своя суверенитет, но над суверенитета на отделната държава стои суверенитетът на социалистическата общност. Така “общностният суверенитет” е абсолютен, а държавният – относутелен. Всяка социалистическа държава е свободна и суверенна доколкото не нарушава суверенитета на общността. Според доктрината на “хуманитарната интервенция” държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името на общочовешките интереси, общочовешките ценности. Някои държави, поотделно или във военен съюз (алианс) са се самоопределили за страж на тези ценности и ги налагат силово на други държави. Разширяването на ЕС безсъмнено отново ще постави въпроса за границите на държавния суверенитет. Въпрос 21: Народен суверенитет. Суверен. Суверенитет и учредителна власт 1. Разлики между националния и държавния суверенитет и народния суверенитет Категориите “национален суверенитет” и “държавен суверенитет” отразяват едно “външно” проявление на суверенитета. Неговата първоначална (по Русо) и най-дълбока същност се разкрива във вътрешнодържавен план. Народният суверенитет не противоречи на националния и държавния. Нацията и държавата са носители на суверенитета, те са суверенни по отношение на другите държави и нации, но суверенитетът принадлежи на народа. Това е така, защото държавната власт, която осъществяват и нацията, и държавата, произтича от народа като единствен суверен. Той е “създател” и “носител” на държавната власт. 2. Суверенът Възприемането на народа като суверен изисква известни уточнения. От една страна, в народа като суверен се включват само гражданите. Извън този кръг лица остават индивидите, принадлежащи към същия етнос, но които са граждани на други държави. От друга страна, корпусът на суверена обхваща само онази част от гражданите, които са дееспособни. Този кръг може да бъде ограничен от различни критерии: възраст (18 години за България, 25 за Гърция и др.)
психическо състояние (за дееспособни се признават само лицата в нормално психическо здраве)
съдебен статус (извън корпуса на суверена остават и тези, които изтърпяват ефективно наказание “лишаване от свобода”)
Исторически са съществували и други критерии за ограничаване достъпа до суверена: цензове – имуществен и образователен
пол – дълго време жените нямат избирателни права
наказателната санкция “лишаване от граждански и политически права”
3. Народен суверенитет и учредителна власт Народният суверенитет е установяване чрез волята на народа на държавна власт. Учредяването на държавната власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй като съвременната държавна власт е юридическа власт, то и първоначалният акт на упражняване на народния суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на държавата. В теорията се поддържа схващането, че Общественият договор в теорията на Русо има конституиращо действие. Посредством него хората излизат от естественото си състояние и преминават в политическо – организират се в държава. От тази гледна точка Общественият договор не е продукт на суверенитета, тъй като преди него липсва политическо тяло, което да формира и изявява общата воля. В тази връзка Конституцията като последващ позитивноправен акт не може да се отъждествява с Обществения договор. Същевременно съществуват достатъчно основания да се приеме, че този Обществен договор има и реконструиращо действие. Русо показва каква трябва да бъде държавата, как да се промени. В този план Общественият договор, новият Обществен договор, който трябва да се сключи, намира израз в Конституцията, чрез която по нов начин се уреждат отношенията между управляващи и управлявани. Като приемем, че създаването на Конституцията е акт на учредителната власт, то трябва да се съгласим, че тя е най-висш израз на народния суверенитет. Учредителната власт принадлежи на народа, а учредената – на държавните органи. Народният суверенитет е непрехвърляем, той не може да бъде узурпиран от отделно лице или група. Никой не може да подмени упражняването на общата воля. Френското национално събрание като първи модерен представителен орган в Европа въвежда друга практика. То отхвърля възможността за пряко участие на народа в приемането на Конституцията и го заменя с политическо представителство. За разлика от него следващите събрания са само законодателни.този модел е възприет и в други държави, включително и в България, където Търновската Конституция и Конституцията от 1991 обособяват ОНС и ВНС. По същество ВНС изземва суверенитета на народа и упражнява самостоятелно учредителната власт, като променя Конституцията. Излиза, че 400 “нотабили” имат право да заменят общата воля на цял един народ. Ако по време на Френската революция политическото представителство е било оправдано, то днес подмяната на суверена по посочения начин е абсурдна. Учредителната власт може да се упражни от ВНС, но на още по-голямо основание и от суверена чрез референдум. Осъществена пряко или чрез представители, учредителната власт установява конституционния строй на държавата, чийто съществен елемент е държавната власт. Учредителната власт не е държавната власт. Властта произтича от народа, защото той е суверен. Той упражнява своята обща воля, чрез която установява държавната власт, като остава неин носител и титуляр. Своята обща воля народът упражнява чрез избори. Изборите са формата, в която от общата воля на народа произтича държавната власт. Корпусът на суверена е постоянна, но динамична съвкупност. При всеки нов избор тя е количествено и качествено различна. Ето защо с всеки нов избор суверенът установява и нова власт. На практика, чрез избори суверенът определя пряко субекта на държавната власт. В действителност, народът осъществява едно първично волеизявление, чрез което установява държавната власт. На тази основа той предава вече установената власт в ръцете на избраниците. Това предаване е съдържание и израз на едно последващо волеизявление, чрез което се определя субекта на властта, този, който я осъществява. Въпрос 22: Суверен и субект на властта В съвременната държава отношението суверен – субект е включено като съдържание на “Обществения договор”, който е материализиран в конституцията. Конституцията е призвана да урежда отношенията между управлявани и управляващи. Тя трябва да обезпечи реална свобода на гражданите и ефективен техен контрол върху преходните титуляри на управлението, върху преходните субекти (партийни и персонални), които реализират властта, принадлежаща единствено на суверена. По силата на обществения договор гражданите (суверенът) учредяват държавната власт и предоставят нейното реализиране на определени органи за да управляват. Субектът (органите на управление, държавната власт) осъществява властта в качеството си на представител на суверена. Държавният апарат следва управлява в интерес на народа. Суверенът си запазва винаги правото на контрол върху начините и целите, съобразно които се осъществява държавната власт. Представителният характер на субекта по отношение на суверена поставя въпроса за границите на представителната власт, на управлението. Пи силата на Обществения договор са установени две граници: темпорална и материална. Темпоралната граница е установена със срока на мандата на управленските органи. Така изборите се явяват форма на контрол. Материалната граница е по-важна, тя е водеща. Тя се проектира върху съответствието между управленската дейност и интересите на суверена. Това съответствие е единствения реален критерий за цялостна оценка на суверена спрямо субекта. Съобразно този критерии са възможни на практика два вида управление:  легитимно – когато се управлява в полза на суверена;
нелегитимно – когато се управлява против интересите на гражданите и обществото като цяло.
Легитимността на управлението не е производна от мандата. По време на мандата гражданите не се лишават от своята власт, от своя контрол върху властта. Те не могат да бъдат безправни, абсолютно подчинени, тъй като това противоречи на Обществения договор и на конституцията. Гражданското подчинение не е едностранно и безусловно. Целта на държавната власт е чрез управлението да запази правата на гражданите. Ако това става, то следва гражданско подчинение. Ако това не става, то реакцията е гражданско неподчинение. Нелегитимното управление е основание за упражняване на правото на съпротива на гражданите. Въпрос 23: Легитимно и нелегитимно управление 1. Развитие на идеята за легитимност и нелегитимност на управлението и на правото на съпротива във времето За първи път идеята за нелегитимност на властта и за правото на гражданите за съпротива срещу нея е формирано от средновековния учен-теолог Тома Аквински. Според него позитивно право са само тези разпоредби на светската власт, които съответстват на естествените закони. В противен случай разпоредбите на властващите нямат силата на закон и не са задължителни за спазване. Управление, което почива на незаконни (в този смисъл) разпоредби Тома Аквински определя като тирания и формулира правото на съпротива срещу тиранията.
Друг аспект на възможно нелегитимно управление е заложен в английската Магна Харта от 1215 година. За разлика от идеята на Тома Аквински, който издига като критерий срещу тиранията правата на човека, то Хартата вижда тиранията във всяко нарушаване на установения правов ред. Хартата очертава нелегитимността в един по-широк план.
Проблемът за нелегитимността на управлението и естествено произтичащото от него право на съпротива е разглеждан и от Джон Лок. Той издига идеята за гражданското неподчинение. Законността на съпротивлението срещу деспотичната власт включва и правото на въстание срещу нея.
Според Лок общественият договор не се сключва веднъж завинаги и без право на последващ контрол от страна на народа. Народът има право да го коригира и да премине от подчинение в неподчинение, ако се появи тирания и потисничество. Народът има право на корекции в договора, както и право да го прекрати в случай на преминаване на политическата власт в тирания и потисничество. Гражданите запазват правото си на контрол върху управленската дейност и една от формите на този контрол е “правото на съпротива”. Епохата на Буржоазните революции отново поставя на дневен ред легитимността на властта и правото на съпротива. В най-чист и точен вид тази идея е изложена в Американската декларация за независимостта от 1776 година. Според нея властта на правителството трябва да е съобразена с естествените права и да почива на съгласието на управляваните. В противен случай народът има право да свали тази власт. А в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 година правото на съпротива е признато за естествено и неотнемаемо.
В най-ново време проблемът за легитимността на управлението е застъпен в Международната Харта за правата на човека. Там е заявено, че за да се избегне тиранията и потисничеството и резултатът от тях – съпротивата, е необходимо правата на човека да бъдат установени и гарантирани в законодателството на всяка държава.
2. Легитимно и нелегитимно управление Управлението е легитимно, когато е установено по волята на управляваните (суверена) и се осъществява в техен интерес. Във всички останали случаи държавното управление е нелегитимно. Има различни хипотези на нелегитимност на държавното управление: ако не е установено по волята на управляваните, т.е. чрез законни избори:
 когато е установено със сила
когато е установено в резултат на фалшифициране на изборните резултати
ако се осъществява срещу интересите на суверена. Противопоставянето на обществените интереси е 2 вида:
формално – когато управляващите се опитват да узаконят не свободата на гражданите, а нейната противоположност – ограничаването й чрез закона
реално – изразява се в пряко нарушение на конституционните права на гражданите. Нарушаването се изразява в незачитане или в отказ да се гарантират установени в Конституцията права
Обективният критерий за обществените и личните интереси на гражданите е законодателството и преди всичко Конституцията. Ето защо, нарушаването на закона, съответно на Конституцията, е индикатор за нарушени обществени интереси. Измежду всички възможни нарушения най-опасни са нарушенията на конституционните права на личността. Всяко посегателство върху тях е нарушение на обществения договор и автоматично обуславя нелегитимността на управлението. Единственото изключение за ограничаването на някои права се допуска при военно или друго извънредно положение. Правата на човека имат не национално, а международно измерение. Те са заложени в Международната харта за правата на човека и всяка държава, която е приела този международен акт, се самозадължава да ги спазва. Нелегитимното управление винаги е достатъчно основание за съпротива. Въпрос 24: Право на съпротива Нелегитимното управление винаги е достатъчно основание за съпротива. Но дали има право на съпротива, има ли то политическо или юридическо основание, какви са формите на съпротива, коя от тези форми е гражданско неподчинение. Правото на съпротива произтича непосредствено от нелегитимните действия на управлението. Съпротивата е противопоставяне на конкретни нелегитимни действия или актове на държавния апарат. Идеята за съпротива отразява една от връзките гражданин – държава. Гражданското неподчинение и съпротивата произтичат от свободата на личността, на социалната общност и на суверенитета на народа. Съпротивата е форма на осъществяване на политическата свобода. То е своебразен вот на недоверие. Нелегитимното управление винаги е противоправно, то е акт на нарушаване на Конституцията и законите. Съпротивата срещу нелегитимността е израз на суверенитета на народа. Правото на съпротива е основно социално-политическо право от ранга на естествените права. То е едно от правата на гражданина. Но това право не е конституционно установено, по начало не е позитивноправно признато. Но Конституцията гарантира пък народния суверенитет. А правото на съпротива е проявление на народния суверенитет. Освен това това право е заложено в преамбюла на Международната декларация за правата на човека. Следователно съвременната държава мълчаливо признава правото на съпротива срещу нелегитимното управление. Това обаче трябва да стане изрично, легално. Правото на съпротива е самостоятелна и първична форма на защита на гражданите срещу нелегитимността на управлението. Съпротивата не изключва съдебната защита, но не е задължително да я следва. Съотношението между двете форми следва да се уреди тепърва от позитивното право. Исторически са се оформили различни проявление на правото на съпротива. Такива бунта, революцията, стачките, демонстрациите и пр. Интензивността и конкретността на проявлението на съпротивата зависят от два фактора: степента на нелегитимност;
нивото на общественото правосъзнание.
Българското законодателство признава две форми на съпротива: демонстрации (събрания, митинги и манифестации) и стачки. Гражданското неподчинение е специфична форма на проявление на правото на съпротива. То е границата между признатата и непозволената съпротива. То има за цел да блокира реда на управление на държавата и в последна сметка да наложи смяната на политическия субект на управление. То се осъществява без оръжие, затова не е бунт, метеж. То няма за цел да промени конституционно установеното обществено-политическо устройство на държавата, затова не е и революция. Изтегляне 1.41 Mb. Сподели с приятели:
|