Превод: Лилия Сталева chitanka info

208
безнаказано краткото разстояние, което ме делеше от нея. Как, по какво чудо в цвета на моята младост не проявявах нетърпение за първата наслада? Как можах да очаквам този час по-скоро с притеснение, отколкото с радост? Как вместо чаровно опиянение изпитвах по-скоро отвращение и страх? Без никакво съмнение, ако имаше благопристоен начин да се измъкна от това щастие, щях да го сторя на драго сърце. Обещах да ви разкажа за чудатостите в моята любов към нея. Ето ви безспорно една от тях, каквато навярно не сте очаквали.
Читателят, вече възмутен, заключава, че принадлежейки на друг мъж, тя пада в очите ми с решението си да се дели между двама ни и че известно неуважение охлажда чувството ми към нея. Той се лъже.
Тази подялба, вярно, ми причиняваше жестока мъка както поради вродената ми деликатност, така и защото действително я намирах недостойна и за нея, и за мене. Но колкото до чувствата ми към нея, те никога не са се променяли и мога да се закълна, че никога не съм я обичал по-нежно, отколкото в ония мигове, когато най-малко копнеех да я притежавам. Аз прекалено добре познавам непорочното й сърце и студеният й темперамент, за да допусна за миг, че плътската наслада е имала известен дял в нейното отдаване. Бях абсолютно сигурен, че тя се грижи само да ме изтръгне от неизбежните иначе опасности и да ме запази изцяло за мене и за задълженията ми, затова пристъпваше едно свое задължение, на което не гледаше по същия начин, както другите жени; ще обясня по-нататък това. Жалех и нея, и себе си. Щеше ми се да й кажа: „Не, мамо, не е необходимо. Отговарям за себе си и без тази връзка.“ Но не смеех. Първо, защото такова нещо не можеше да се каже, и, второ, защото дълбоко в себе си чувствах, че не беше така и всъщност тя единствена можеше да ме предпази от другите жени и да ме закали срещу изкушенията. Без да желая да я притежавам, нямах нищо против тя да ме освободи от желанието да притежавам друга жена, защото всичко, което можеше да ме отдалечи от нея, ми се струваше нещастие.
Дългият навик да живеем заедно в целомъдрие не само не беше притъпил чувствата ми към нея, но ги беше засилил, като същевременно им беше придал друга отсенка и те бяха станали по- топли, по-нежни може би, но не толкова плътски. Понеже я наричах
„мама“ и постоянно се държах синовно с нея, бях свикнал да се

209
чувствам неин син. Струва ми се, че именно това бе причината за нежеланието ми да я притежавам, макар че толкова държах на нея.
Спомням си, че в началото чувството ми към нея, макар че не беше така силно, беше по-плътско. В Анси бях опиянен. В Шамбери не.
Обичах я възможно най-страстно. Но я обичах повече заради нея самата, а не заради себе си или най-малкото търсех щастие, а не наслада край нея. Тя беше за мене повече от сестра, повече от майка,
повече от приятелка, повече от любима и именно за това не беше само любима. С една дума, аз я обичах много силно, за да я желая. Ето, това е най-ясното обяснение.
Този ден, по-скоро тревожен, отколкото желан, най-сетне настъпи. Аз обещах всичко и не излъгах. Сърцето ми потвърждаваше поетите задължения, без да се домогва до възнаграждение. При все това то ми бе дадено. За първи път бях в обятията на жена, и то жена,
която обичах. Щастлив ли бях? Не, изпитах физическа наслада.
Някаква непобедима печал отравяше очарованието. Чувствах се така,
сякаш бях извършил кръвосмешение. Два-три пъти, притискайки я бурно в обятията си, облях гърдите й със сълзи. Самата тя не беше нито тъжна, нито весела. Беше гальовна и спокойна. Понеже не беше много чувствена и съвсем не беше търсила физическата наслада, тя не изпита никога с мене нито опиянение, нито угризение.
Пак ще повторя. Всички нейни грешки се дължаха на заблуждения, но не и на любовни връзки. Тя беше от добро семейство,
сърцето й беше непорочно, обичаше почтените отношения, имаше изтънчен вкус, здрави и добродетелни наклонности. Беше създадена за изтънчен начин на живот, какъвто винаги бе обичала, но никога не можа да води, защото, вместо да слуша сърцето си, тя се вслушваше в разума си, а той я ръководеше лошо. Когато неверни принципи я довеждаха до заблуда, истинските й чувства винаги ги опровергаваха,
но за нещастие тя си въобразяваше, че е философ, и моралът, който си бе изградила, опорочи морала, който й диктуваше нейното сърце.
Нейният учител по философия господин дьо Тавел бил първият й любим и принципите, които й внушил, му са били полезни, за да я съблазни. Понеже видял, че тя е привързана към мъжа си, вярна на задълженията си, винаги хладнокръвна, разсъдлива и недостъпна чувствено, той я атакувал със софизми и успял да й представи задълженията, които тя тачела, като празен брътвеж по вероучение,

210
създаден за забавление на децата, половото общуване като най- безразличен акт, съпружеската вярност като задължителна условност,
чиято моралност важи само за общественото мнение, спокойствието на съпруга като единствено правило за дълга на жената, така че тайната измяна не представлява нищо не само за оскърбения, но и за съвестта на извършилия я. Най-сетне той я убедил, че прелюбодеянието само по себе си не означава нищо, че само ако се разчуе, е осъдително и че всяка жена, стига да изглежда добродетелна, действително е добродетелна. По този начин нещастникът постигнал своята цел,
развращавайки ума на едно дете, понеже не беше успял да разврати сърцето му. Той беше наказан от най-жестока ревност, дълбоко убеден,
че тя се отнася към него така, както той я бе научил да се отнася с мъжа си. Не зная дали се е лъгал в това отношение. Според мълвата наследил го пасторът Пере. Аз знам само едно. Леденият темперамент на тази жена, който би трябвало да я предпази от подобни възгледи, й попречи всъщност впоследствие да се откаже от тях. Тя не схващаше защо се отдава такова значение на нещо, което нямаше никакво значение за нея. И никога не почете с името „добродетел“
въздържанието, което й костваше толкова малко усилие.
Така че тя никога не би злоупотребила с този неверен принцип лично за свое удоволствие. Но злоупотреби с него заради другите,
следвайки второ, почти също толкова невярно правило, което обаче съответстваше повече на доброто й сърце. Тя винаги бе смятала, че нищо не привързва повече един мъж към една жена, както притежанието, и макар че обичаше приятелите си с чисто приятелство,
то беше така нежно, че тя си служеше с всички средства, които зависеха от нея, за да ги привърже по-силно към себе си.
Необикновеното в случая е, че това почти винаги й се удаваше. Тя наистина беше толкова мила, че колкото по-близък ставаше човек с нея, толкова повече нови причини за обич откриваше. Друго достойно за отбелязване обстоятелство е, че след първото си прегрешение беше благосклонна само към нещастници. Хора с блестящо положение напразно си губеха времето с нея. Но ако съжалеше някого, той трябваше наистина да е много неприятен, за да не го обикне накрая.
Когато си избираше съвсем недостойни за нея любовници, тя не го вършеше от порочни наклонности, чужди на благородното й сърце — а само поради великодушното си, човечно, състрадателно и много

211
чувствително сърце, което не винаги умееше да направлява достатъчно разумно.
Ако погрешни възгледи я бяха отбили от правия път, колко други прекрасни имаше тя, от които нито веднъж не се отклони. С колко много добродетели изкупи своите слабости, ако може да се нарекат така заблужденията, в които чувствеността имаше толкова малък дял.
Същият човек, който бе я заблудил по една точка, бе оформил у нея превъзходни становища по хиляди други въпроси. И тъй като поради своята не особено бурна чувственост тя бе имала възможност да овладява неговите познания, умът й се бе развил добре освен в случаите, когато е била заблудена от софизмите му. Дори когато грешеше, подбудите й бяха похвални. Тя можеше да постъпи неправилно, ако се заблудеше, но не беше в състояние да пожелае нищо лошо. Ужасяваше се от двуличието и лъжата. Беше справедлива,
честна, човечна, безкористна, вярна на думата си, на приятелите си, на задълженията, които признаваше, неспособна за отмъщение и омраза,
невиждаща ни най-малка заслуга в прошката. Най-сетне, за да се върна на това, което бе най-малко осъдително, трябва да кажа, че макар и да не придаваше голямо значение на благоволението, което оказваше, тя никога не търгуваше с него, щедро се раздаваше, но не се продаваше,
макар че постоянно търсеше какви ли не средства, за да се сдобие с пари. Затова, осмелявам се да кажа, че ако Сократ е уважавал Аспазия,
той дълбоко би тачил госпожа дьо Варан.
Предварително зная, че като й приписвам чувствително сърце и хладен темперамент, ще бъда обвинен както обикновено в противоречие, и то напълно основателно. Възможно е природата да е сбъркала и такова съчетание не е трябвало да съществува. Зная само,
че то съществуваше. Всички, които познаваха госпожа дьо Варан —
мнозина от тях още живи, — знаеха, че тя беше такава. Осмелявам се даже да добавя, че тя изпита само едно удоволствие на този свят:
удоволствието да доставя наслада на хората, които обичаше.
Естествено всекиму е позволено да спори на воля по този въпрос и да доказва научно, че това не е вярно. Мой дълг е да кажа истината, а не да накарам да повярват в нея.
Аз я опознах постепенно в това отношение по време на разговорите, последвали първата ни връзка, и именно с това тя ми стана изключително мила. Мама имаше право, като се надяваше, че

212
нейната любвеобилност ще ми бъде полезна. Аз много научих от нея.
Дотогава тя ми говореше само за мене, както се говори на дете. От този момент почна да се държи с мене като с мъж и ми заговори за себе си.
Всичко, което ми казваше, ме вълнуваше живо, аз се чувствах така покъртен, че вглеждайки се в себе си, прилагах нейните изповеди с повече успех, отколкото по-рано поуките й. Когато чувстваш, че говорят с тебе от сърце и твоето сърце се отваря, за да приеме чуждото излияние, и всичките нравоучения на някой педагог никога няма да струват толкова, колкото топлото и нежно бъбрене на умна жена, която обичаш.
Благодарение на новосъздадената близост помежду ни тя можа да ме прецени по-благоприятно, отколкото дотогава, и реши, че въпреки невзрачния ми вид си заслужаваше да бъда възпитан светски и ако отбележа някой ден известен напредък, ще мога да си пробия път в обществото. Водена от тази мисъл, тя се зае не само да развие ума ми,
но да изтънчи и моята външност, маниери, да ме направи приятен, а не само достоен за уважение; и ако е вярно, че успехите в обществото могат да се съчетаят с добродетелта, нещо, в което лично аз не вярвам,
сигурен съм поне, че тя бе избрала единствения правилен път и искаше да ме изведе на него. Защото госпожа дьо Варан познаваше мъжете и владееше превъзходно изкуството да общува с тях без лъжа и неблагоразумие, без да ги мами и без да ги озлобява. Но това изкуство се криеше по-скоро в характера й, а не в уроците, които ми даваше. Тя умееше по-добре да го приложи, отколкото да го предаде, а аз бях възможно най-малко годен да го възприема. Затова всичките й усилия в това направление останаха с малко изключение съвсем напразни, също както и грижата й да ми наеме учители по танц и фехтовка. Макар сръчен и строен, не можах да се науча да танцувам дори един менует.
Поради мазолите си така бях свикнал да стъпвам на пети, че Рош не можа да ме отучи и макар да изглеждам пъргав, никога не съм могъл да прескоча и най-малкия ров. Още по-зле беше във фехтовалната зала.
След три месеца учение все още отстъпвах, не бях в състояние да нападна и китката ми никога не стана достатъчно гъвкава или ръката ми достатъчно твърда, за да задържа шпагата, когато на учителя ми по фехтовка му хрумнеше да я избие. Не бива да забравяте, че изпитвах смъртно отвращение към този спорт и към учителя, който се опитваше да ме въведе в него. Никога не можах да проумея как човек може да

213
бъде горд, че е овладял изкуството да убива. За да ми направи достъпни обширните си познания, учителят ми постоянно си служеше със сравнения от областта на музиката, макар да беше съвсем невежа.
Намираше поразителни аналогии между „tierce“ и „quarto“
[29]
и музикалните интервали със същото име. Когато искаше да приложи
„feinte“, ми казваше да внимавам при този „диез“, защото някога диезите се наричаха по същия начин. Когато избиваше от ръката ми шпагата, заявяваше смеешком, че това било пауза. С една дума, през целия си живот не съм срещал по-непоносим педант от този жалък тип с перо на шапката и колосан нагръдник.
И така, аз твърде малко напреднах в тия упражнения и скоро ги изоставих само от отвращение. Но затова пък постигнах много повече в друго едно по-полезно изкуство — да бъда доволен от съдбата си и да не желая по-блестяща участ, понеже започнах да чувствам, че ме съм родом за нея. Отдаден всецяло на стремежа да ощастливя мама, аз се чувствах винаги добре край нея и когато трябваше, да я оставя, за да тичам по уроци, въпреки увлечението ми по музиката те започнаха да ми тежат.
Не знаех дали Клод Ане забеляза създадената между нас близост.
Имам основание да смятам, че тя не остана тайна за него. Той беше много прозорлив, но сдържан, не говореше никога, без да мисли, а и не винаги казваше това, което мислеше. Без с нищо да се издаде пред мене, че знае за тази връзка, той го показа с държането си. Това поведение не се дължеше на подлост: познавайки схващанията на своята господарка, той не можеше да порицае нейната последователност. Макар и неин връстник, той беше толкова зрял и сериозен, че гледаше на нас двамата почти като на две деца, достойни за снизхождение, а ние гледахме на него като на заслужаващ уважение човек и се стараехме да не паднем в очите му. Едва след като му измени с мене, аз разбрах истинските граници на обичта й към него.
Понеже знаеше, че аз мисля, чувствам, дишам само чрез нея, тя ми показваше колко държи на него, за да го обикна и аз, и подчертаваше не толкова своята привързаност към него, колкото своето уважение,
защото именно това чувство можех да споделя напълно. Колко пъти тя ни доведе до умиление и ни накара да се хвърлим със сълзи на очи в прегръдките си един на друг, казвайки ни, че и двамата сме необходими за нейното щастие. Нека жените, които ще прочетат тия

214
редове, не се усмихват лукаво. При нейния темперамент в тази необходимост нямаше нищо двусмислено: сърцето й единствено я изискваше.
Така ние тримата образувахме една малка общност, каквато може би никога не е съществувала на земята. Стремежите ни, грижите ни,
сърцата ни представляваха едно. Нищо не излизаше извън този тесен кръг. Навикът да живеем заедно и само заедно стана толкова силен, че ако някой от нас липсваше на масата или дойдеше четвърти човек,
хармонията се нарушаваше и въпреки връзката на мама с всеки от нас,
беше много по-приятно да се храним тримата заедно, отколкото насаме с нея. Безкрайното взаимно доверие премахваше всяка принуда помежду ни, а постоянната ни заетост с нещо прогонваше всяка скука.
Винаги в плен на своите проекти и начинания, мама не ни оставяше без работа нито единия, нито другия, а и всеки от нас си имаше достатъчно лични задължения, за да запълни времето. Според мене безделието е бич за човека не само в усамотение, но и в компания.
Нищо не ограничава повече ума, нищо не поражда повече дребнавости, клюки, злословия, главоболия, лъжи, както необходимостта да стоиш вечно затворен с едни и същи събеседници в стаята, без никаква друга работа освен необходимостта непрестанно да бъбриш. Ако всеки е зает с нещо, той говори само когато има нещо да каже. Но когато никой не прави нищо, трябва непременно да се говори непрестанно и това е най-неприятното и най-опасното задължение.
Осмелявам се дори да отида още по-далеч и поддържам, че за да бъде една компания действително приятна, не само всеки трябва да прави нещо, но и заниманието му би трябвало да изисква известно внимание.
Да завързваш възли например, не е никаква работа, а да забавляваш жена, заета с подобна работа, е точно толкова трудно, колкото и да забавляваш жена със скръстени ръце. Но ако тя бродира, това е вече друго. Достатъчно заета е, за да запълни интервалите на разговора.
Най-възмутително и смешно в компаниите е, че през цялото време дванадесетима двукраки върлини стават, сядат, сноват насам-натам,
завъртат се на токовете си, сто пъти преместват дреболиите върху камината и изморяват своята Минерва с непресъхващ поток от думи.
Каквото и да сторят тия хора, те винаги ще бъдат в тежест на другите и на самите себе си. Когато бях в Мотие, плетях мрежи у съседите. Ако някога се върна в обществото, ще нося винаги в джоба си билбоке и ще

215
играя по цял ден, за да не съм задължен да говоря, когато нямам какво да кажа. Ако и другите правеха същото, хората щяха да станат по- добри, общуването с тях щеше да бъде по-безопасно и, струва ми се,
по-приятно. Най-сетне нека шегобийците се смеят, ако искат, но аз поддържам, че единственият морал, който подхожда на нашия век, е моралът на билбокето.
Впрочем почти не ни даваха възможност сами да бягаме от скуката. Досадниците я изчерпваха всичката и не ни оставяха ни капка,
когато бяхме насаме. Нетърпението, което изпитвах в тяхно присъствие някога, си беше останало същото с единствената разлика,
че сега имах по-малко време, за да се ядосвам от тях. Бедната мама никак не беше загубила своята мания за предприятия и начинания.
Напротив, колкото по-трудно успяваше да посреща домакинските си разходи, толкова повече се отдаваше на фантазии. Колкото по-малко действителни доходи имаше в настоящето, толкова повече въображаеми виждаше в бъдеще. Тази нейна мания се засилваше с годините. Губейки постепенно вкус към светските и младежки развлечения, тя ги заместваше с тайнствени проекти. Къщата гъмжеше от шарлатани, фабриканти, духачи на стъкло, всевъзможни предприемачи, които, обещавайки милиони, в края на краищата опираха до едно екю. Никой не излизаше от дома й с празни ръце и най-удивително ми се вижда, че тя толкова дълго намираше средства за такова разхищение, без да ги изчерпи напълно и без да изкара из търпение кредиторите си.
Проектът, който най-много я занимаваше по време на епохата, за която разказвам, и който не беше най-неразумният, се състоеше в следното: да открие в Шамбери кралска ботаническа градина с щатен уредник. Предварително можете да се досетите за кого беше предназначен този пост. Разположението на градчето в сърцето на
Алпите беше много благоприятно за растенията и мама, която винаги използваше един проект в подкрепа на друг, замисли също така основаването на колеж по фармация, който наистина изглеждаше необходим в този беден край, където аптекарите са почти единствените лекари. Оттеглянето на главния лекар Гроси в Шамбери след смъртта на крал Виктор й се стори много благоприятно за осъществяването на идеята й и може би именно то й я внуши. Както и да е, тя започна да ухажва Гроси, който между другото никак не се поддаваше на

216
ухажване. Защото той наистина беше най-язвителният и най-груб господин, когото познавам. Можете да прецените сами от два-три примера, с които ще го илюстрирам.
Един ден го повикаха на консулт с други лекари, между които бе и лекарят, извикан от Анси като домашен лекар на болния. Този млад лекар, още доста неопитен, се осмели да не сподели мнението на главния лекар. Гроси, вместо отговор, го попита откъде ще мине на връщане и с какво превозно средство. След като задоволи любопитството му, младежът го попита на свой ред дали има нужда от нещо.
— Не, не — отвърна Гроси, — искам само да застана на прозореца, когато минавате, за да видя как магаре язди кон.
Той беше толкова скъперник, колкото и богат и коравосърдечен.
Веднъж негов приятел го помолил да му даде известна сума назаем срещу сигурни гаранции.
— Драги приятелю — заявил Гроси, като му стиснал ръка и скръцнал със зъби, — и свети Петър да слезе от небето и да ми поиска десет пистола, със светата Троица за поръчител, пак няма да му ги заема.
Поканен на вечеря у граф Пикон, губернатор на Савоя и твърде набожен католик, той пристига по-рано и го заварва да чете молитвите си с броеница в ръка. Графът му предлага да стори същото. Чудейки се какво да отговори, той сгърчва лице в грозна гримаса и коленичи. Но още недоизрекъл две „Ave“, не се стърпял, скочил бързо, грабнал бастуна си и си отишъл, без да каже нито дума. Граф Пикон изтичал след него и се развикал:
— Господин Гроси! Господин Гроси! Върнете се! Долу ви печем прекрасна яребица!
А докторът се извърнал и му отговорил:
— И печен ангел да ми поднесете, пак няма да остана!
Ето какъв беше кралският лекар Гроси, когото мама си науми да опитоми и успя накрая! Макар извънредно зает, той свикна да идва често при нея, сприятели се с Ане, оцени познанията му, изказваше се с уважение за тях, което мъчно можеше да се очаква от подобен мечок,
и явно се държеше почтително с него, за да заличи впечатленията от миналото. Защото макар че Ане не беше вече прислужник, знаеше се,
че доскоро е бил такъв и именно примерът и авторитетът на главния

217
лекар, а не на някой друг, бяха необходими, за да наложат ново отношение към него. С черен сюртук, добре пригладена перука,
сериозно и пристойно държане, разумно и внимателно поведение, с обширните си познания в областта на медицината и ботаниката и благоволението на бъдещия декан на факултета, Клод Ане основателно можеше да се надява, че ще изпълни с чест функцията на кралски уредник на ботаническата градина, ако се осъществеше този план, и
Гроси наистина беше одобрил проекта, беше го възприел и чакаше само да се сключи мир, за да го предложи на двора в обстановка, която дава възможност да се мисли за такива полезни начинания и поставя на разположение необходимите суми.
Но този проект, чието изпълнение навярно щеше да ме тласне към ботаниката, за която, струва ми се, бях предопределен, пропадна поради едно нещастно стечение на обстоятелствата. Често най-добре замислените начинания се провалят така. Писано ми беше да стана постепенно образец на злощастна човешка участ. Като че ли провидението, което ме бе призвало за тежки изпитания, отстраняваше с ръка всичко, което би могло да ми ги спести. След една разходка горе в планината, където Ане беше отишъл да търси по поръчение на господни Гроси дребен хилядолистник
[30]
, рядко растение, намиращо се само в Алпите, бедното момче толкова се изпоти, че се разболя от плеврит; дори тази билка не можа да го излекува, макар че я използваха специално за тази цел; въпреки цялото изкуство на Гроси
— той безспорно беше добър лекар, — въпреки преданите грижи,
които положихме за него, добрата му господарка и аз, той умря в ръцете ни на петия ден след жестока агония, по време на която можех да го подкрепя само с насърчителни думи. Аз щедро ги леех над него в пристъпи на скръб и гореща молитва и ако той беше в състояние да ме чуе, навярно щеше да изпита известно облекчение. Ето как загубих най-верния си приятел, достоен и рядък човек, чиято вродена интелигентност беше заместила образованието и който макар и бивш слуга, притежаваше всички добродетели на великите хора, но не успя да живее достатъчно, за да се издигне в обществото и да ги покаже на всички.
На другия ден говорих за него с мама, обзет от най-силна и искрена скръб; внезапно през ум ми мина грозната и недостойна мисъл, че ще наследя дрехите му и особено хубавия черен сюртук, в

218
който бяха останали очите ми. Щом си го помислих и го казах. Защото пред мама мисъл и изричане беше едно и също нещо. Едва ли нещо друго би могло по-силно да я накара да почувства загубата му, както тия мои мерзки и противни думи, тъй като безкористието и душевното благородство бяха най-характерните качества на покойника. Без да ми отговори, клетата жена се извърна и се разплака. Скъпи, драгоценни сълзи! Сърцето ми ги разбра, то ги попи до една и те измиха последните следи на едно грозно и нечестно чувство. То никога вече не намери достъп в него.
Тази загуба причини на мама не само болка, но и материални щети. От този миг всичко тръгна към провал. Ане беше точен и изпълнителен младеж, който поддържаше ред в дома на любовницата си. Страхуваха се от неговата бдителност и парите се пилееха по- малко. Самата тя се боеше от контрола му и се въздържаше в харченето. Не й стигаше неговата привързаност, тя искаше да си запази и уважението му и се опасяваше да не би той справедливо да я упрекне, както не се свенеше да го прави понякога, че пилее не само свои, но и чужди пари. И аз мислех като него и дори го казвах, само че нямах същото влияние над нея и моите думи нямаха същата тежест.
Когато той си отиде завинаги, аз се видях принуден да поема неговата роля, но нямах нито вкус, нито необходимите способности за нея.
Затова я изпълних лошо. Бях небрежен, много стеснителен. Докато вътрешно в себе си се ядосвах, външно я оставях да върши всичко, без да се намесвам. Впрочем аз се ползвах със същото доверие, но не и със същия авторитет. Виждах безредието, притеснявах се, протестирах, но не ме слушаха. Бях много млад и импулсивен, за да имам правото да бъда разумен, и когато се опитвах да й се меся и да я контролирам,
мама ме пляскаше на шега, наричаше ме свой малък ментор и ме принуждаваше да се върна на старото си място, което ми подхождаше.
Дълбокото съзнание за бедственото положение, в което непременно рано или късно щяха да я хвърлят неограничените й разходи, се затвърди още повече у мене, когато, в качеството си на домоуправител на нейния дом, можах лично да установя голямото неравновесие между прихода и разхода. От тази епоха се прояви моята склонност към скъперничество, която винаги съм проявявал оттогава.
И по-рано не съм бивал неразумно разточителен, освен в редки пристъпи, но дотогава рядко се бях замислял дали имам малко или

219
много пари. Започнах да обръщам внимание на материалното си състояние и да се грижа за кесията си. Станах дребнав, воден от най- благородни съображения. Защото всъщност се стремях да осигуря известни доходи на мама в разорението, което я очакваше. Опасявах се да не би кредиторите й да сложат ръка на пенсията й, да не би напълно да й я отнемат и си въобразявах с моята ограниченост, че дребното ми имущество ще й бъде тогава много полезно. Но за да се сдобия с много пари и главно за да ги опазя, трябваше да се крия от нея. Защото щеше да бъде грозно да узнае, че имам някаква дребна сума, докато тя се чудеше откъде да намери пари. И аз търсех тук-таме малки скривалища и пъхвах по някой луидор, разчитайки да увелича постепенно този влог до момента, когато ще мога да го сложа в краката й. Но избирах така несръчно скривалищата си, че тя винаги ги откриваше. И за да ми даде да разбера, че ги е открила, прибираше златото, което бях оставил, и го заменяше с по-голяма сума, но в други монети. Съвсем засрамен, аз връщах в общата кесия малкото си съкровище и тя не пропускаше да го изхарчи за дрехи или вещи за мене самия, например сребърна шпага, часовник или нещо подобно.
Убеден, че никога няма да успея да натрупам пари и че за това моята подкрепа щеше да бъде незначителна, аз най-сетне осъзнах, че единственото средство срещу застрашаващото ни бедствие беше да се науча сам да я издържам в деня, когато, преставайки да се грижи за мене, тя щеше да остане без парче хляб. За нещастие, насочвайки се все натам, където ме теглеше влечението ми, аз продължавах да търся упорито преуспяването си в музиката и чувствайки, че в главата ми се зараждат идеи и песни, сметнах веднага, че съумея ли да ги възсъздам,
ще се прочуя и ще се превърна в нов Орфей, чиито звуци ще привлекат несметните богатства на Перу. Понеже бях започнал вече да разчитам криво-ляво ноти, важното беше сега да науча композиция. Кой обаче щеше да ми преподава? Не се надявах да се справя само с моя Рамо, а след заминаването на Льо Метр в Савоя нямаше никой, който да разбира от хармония.
Сега ще откриете още една непоследователност, с каквито е пълен животът ми. Благодарение на тази моя черта често съм се движил обратно на преследваната цел, дори когато съм си въобразявал,
че вървя право към нея. Вантюр ми беше говорил много за абат
Бланшар, своя учител по композиция, способен и талантлив човек, по

220
онова време капелмайстор в катедралата на Безансон, а сега във
Версайската капела. Наумих си да отида в Безансон да вземам уроци от абат Бланшар и тази идея ми се стори толкова разумна, че я внуших и на мама. Ето че тя ме стяга за път със същата щедрост, която проявяваше по всеки повод. Така, изпълнен уж от грижата да предотвратя разорението и да поправя в бъдеще щетите от нейното разсипничество, в същия миг аз я вкарвах в ненужен разход, възлизащ на осемстотин франка. Ускорявах разорението й, уж за да се подготвя да го избегнем. Колкото и налудничаво да беше моето поведение, аз действително лелеех тази мечта, а и тя я споделяше. Бяхме твърдо убедени и аз, и тя, аз — че върша нещо полезно за нея, а тя — че действа в мой интерес.
Разчитах, че ще намеря Вантюр в Анси, за да му поискам препоръчително писмо за Бланшар. Него обаче го нямаше вече там.
Трябваше вместо писмо да се задоволя с една месса в четири части,
композирана от него и написана собственоръчно, която той ми бе оставил. Снабден с тази препоръка, отивам в Безансон, като се отбивам в Женева да видя роднините си и в Нион при баща ми, който ме посреща както обикновено и се натоварва да ми препрати багажа: той щеше да пристигне след мене, тъй като пътувах на кон. Пристигам в
Безансон. Абат Бланшар ме приема добре, обещава ми да ме подготви,
предлага ми помощта си. Каним се вече да започнем, но ето че получавам писмо от баща ми, че багажът ми бил конфискуван в Рус,
френски граничен пост с Швейцария. Изплашен от тази новина,
използвам връзките си в Безансон, за да разбера причините за конфискацията. Сигурен, че не правя контрабанда, не можех да проумея какви са били съображенията. Най-сетне научавам в какво се състои работата, заслужава си да ви го разкажа, защото е интересно.
В Шамбери се срещах с един стар лиончанин, много порядъчен човек на име господин Дювивие, който беше работил в паспортното отделение по време на регентството и останал без работа, беше постъпил в кадастъра. Беше водил светски живот, имаше различни дарования, не малко познания, беше благ и добре възпитан. Разбираше от музика и понеже работехме в една стая, изпитвахме взаимна симпатии един към друг сред недодяланите мечоци, които ни заобикаляха. Имаше познати в Париж, с които си пишеше, и те му съобщаваха всевъзможните злободневни историйки, които се

221
разпространяват, кой знае защо, умират от само себе си и се забравят неусетно, щом човек престане да говори за тях. Понеже няколко пъти го водих на вечеря у мама, той, така да се каже, ме уважаваше и за да ми направи удоволствие, ми доставяше тия безвкусици, от които аз цял живот съм се отвращавал и които никога не съм прочел по свой почин.
За да не го обидя, аз вземах тия скъпи тоалетни хартии, пъхах ги в джоба си и не се сещах вече за тях, освен за единствената употреба,
която заслужаваха. За нещастие една от тия хартии бе останала в джоба на новия ми сюртук, който бях обличал няколко пъти, за да не остана по-назад от другите служащи. Книжлето представляваше плоска янсенистка пародия на красивата сцена от пиесата „Митридат“
на Расин. Не бях чел и десет стиха от нея и я бях забравил в джоба си.
Ето защо багажът ми бе конфискуван. Митничарите съставиха начело на списъка на вещите ми великолепен протокол, с който,
предполагайки, че това произведение е писано в Женева с цел да бъде отпечатано и разпространено във Франция, сипеха обилно нападки срещу враговете на църквата й изтъкваха благочестивата си бдителност, която е спряла изпълнението на този пъклен замисъл. Те вероятно намериха, че и ризите ми миришат на ерес. Защото заради това злополучно книжле целият ми багаж бе конфискуван и въпреки всичките ми усилия нито чух, нито видях вече клетия си куфар.
Финансовите органи, към които се обърнах, искаха толкова молби,
сведения, свидетелства, докладни записки, че аз се загубих многократно в този лабиринт и се принудих да вдигна ръце.
Съжалявам само, че не запазих протокола на митничарите от Рус. Този особено ценен документ заслужаваше да фигурира в притурката към изповедите ми.
Тази загуба ме принуди да се върна в Шамбери, без изобщо да съм работил с абат Бланшар, и като размислих добре, убеден, че всички мои начинания са обречени на неуспех, реших да остана неотлъчно край мама, да споделя съдбата й и да не се тревожа излишно за бъдещето, след като не можех да го променя. Тя ме посрещна, като че ли й бях донесъл съкровища, възстанови постепенно гардероба ми и злополучното произшествие, доста скъпо и за мене, и за нея, бе скоро забравено.
Макар че то поохлади музикалните ми планове, аз продължавах да изучавам Рамо и след неимоверни усилия най-сетне го разбрах и

222
успях да направя няколко пробни пиески, чийто успех ме насърчи.
Граф дьо Белгард, син на маркиз д’Антрьомон, се беше завърнал от
Дрезден след смъртта на крал Август. Той бе живял дълго в Париж.
Лудо обичаше музиката и по-специално Рамо. Брат му граф дьо Нанжи свиреше на цигулка. Сестра им графиня дьо ла Тур пееше малко.
Благодарение на тях музиката стана мода в Шамбери, организираха се един вид публични концерти и отначало искаха да поверят ръководството на мене. Но скоро забелязаха, че то надхвърля възможностите ми и го пое друг. Аз все пак прокарах няколко малки собствени композиции и между другото една кантата, която много се хареса. Тя страдаше в композиционно отношение, но беше изпъстрена с нови мелодии и ефектни пасажи, каквито не очакваха от мене.
Споменатите господа не можаха да повярват, че разчитайки толкова слабо нотите, мога да композирам сносна музика и се усъмниха, че се перча с чужди композиции. За да проверят възможностите ми, граф дьо Нанжи дойде една сутрин при мене с една кантата на Клерамбо,
която той бил транспонирал уж за да се пее по-леко и било необходимо да се напише нова басова партия, понеже при транспозицията не можело да се използва басът на Клерамбо. Аз му отговорих, че това е значителна работа, която не може да се извърши веднага. Той си въобрази, че гледам да изклинча, и настоя да напиша поне акомпанимента на един речитатив. Аз го съчиних, сигурно не много хубаво, защото за всяко нещо, което правя, ми е необходимо да разполагам с време и свобода. Но все пак го написах според правилата и понеже той присъстваше, не можеше да се усъмни, че не зная елементите на композицията. Така аз не загубих ученичките си, но интересът ми към музиката понамаля поради факта, че се даваха концерти и минаваха без мене.
Почти по същото време беше сключен мир, френската армия премина отново Алпите. Няколко офицери се отбиха да видят мама,
между другите и граф дьо Лотрек, командващ Орлеанския полк, а по- късно пълномощен министър в Женева и маршал на Франция. Мама ме представи. Нейните думи го накараха да се заинтересува от мене,
той ме отрупа с обещания, за които си спомни едва през последната година от живота си, когато вече нямах нужда от него. Младият маркиз дьо Сенегалка, чийто баща тогава беше посланик в Торино, мина по същото време през Шамбери. Той вечеря у госпожа дьо Мантон. Аз

223
също бях поканен. След вечеря заговорихме за музика. Той беше добър познавач. Операта „Йевтай“ беше съвсем наскоро поставена. Той се изказа за нея, поръча да донесат нотите, изтръпнах, като ми предложи да изпеем само двамата цялата опера. Като отвори партитурата, той попадна на прочутото място за два хора:
Запита ме:
— Колко партии ще вземете вие? Аз ще взема тия шест.
Не бях още свикнал с френската буйност. И макар че неведнъж бях пял как да е, не проумявах как един и същи човек може едновременно да изпълни шест партии, пък и дори само две. При работата ми върху нотите най-трудно ми беше да скачам така лекичко от една партия на друга и да обхвана едновременно с поглед цялата партитура. По начина, по който аз се измъкнах от неговото предложение, господин дьо Сенектер заключи навярно, че не разбирам нищо от музика. Може би за да провери това свое предположение, той ме помоли да нотирам една песен, която искаше да подари на госпожа дьо Мантон. Не можах да откажа. Той изпя песента. Аз я написах, без да го карам да ми я повтаря много пъти. Той я прочете после и намери,
което беше истина, че е нотирана съвсем вярно. Понеже видя смущението ми, той похвали много успешното записване на песента.
Обяснението беше съвсем просто. Всъщност аз владеех отлично теорията, липсваше ми само умението да разчитам бързо от пръв поглед, то ми е липсвало във всички области, а в музиката се придобива само с продължителна практика. Както и да е, бях трогнат от добросъвестното му старание да заличи в съзнанието на другите,
както и в моето, невинното ми излагане. Дванадесет или петнадесет години по-късно, когато го срещах из парижките салони, неведнъж се изкушавах от мисълта да му напомня този случай и да му покажа, че не съм го забравил. Но той бе ослепял междувременно и аз се опасявах да не го наскърбя, като му припомня как е използвал на времето зрението си, затова не го заговорих.

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: