ВТОРА ЧАСТ 284КНИГА СЕДМА

284
КНИГА СЕДМА
1741–1747
След двегодишно търпеливо мълчание, въпреки решението си,
вземам отново перото. Читателю, не бързайте да се произнасяте върху причините, които ме принуждават да сторя това. Можете да съдите за тях едва когато прочетете изложението ми.
Видяхте вече как моята безбурна младост протече равно и сравнително приятно, без големи неслуки, нито големи успехи. Това посредствено съществуване бе дело до голяма степен на моята пламенна, но слаба природа, която мъчно предприема нещо, а лесно се отчайва. Напускайки на пристъпи спокойния живот и връщайки се отново към него от умора и естествено влечение, моят темперамент ме отвеждаше винаги далеч от високите добродетели и още по-далеч от долните пороци към безделното и мирно съществуване, за което ми се струваше, че съм роден, и не ми позволи да стигна до крайност нито в доброто, нито в злото.
Колко различна от предишната картина след малко ще се разгърне пред вас! Съдбата, така благосклонна първите тридесет години към вродените ми влечения, им се противопостави враждебно през другите тридесет и постоянното противоречие между начинът на живот и наклонностите ми породи, както ще видите, огромни грешки,
нечувани злочестини и всички добродетели, с изключение на силата,
които красят несретата.
Първата част беше написана изцяло по памет и в нея сигурно има много грешки. Принуден да пиша и втората по памет, сигурно ще допусна в нея още повече. Скъпите спомени от хубавите ми години,
преминали така спокойно и невинно, оставиха в мен хиляди пленителни впечатления, които обичам да извиквам безспир. Скоро ще видите колко различни са спомените от останалия ми живот.
Припомням ли си ги, само съживявам огорчението. Вместо да изострям тежкото си положение чрез тия тъжни връщания в миналото,
аз ги отстранявам, доколкото ми е възможно, и често това ми се удава толкова добре, че и да искам, не мога да ги намеря. Тази лекота, с която

285
забравям лошото, е една утеха, дарена ми от небето сред злочестините,
които един ден съдбата щеше да струпа върху ми. Паметта ми,
извикваща на живот само приятни представи, щастливо се противопоставя на подплашеното ми въображение, рисуващо ми вечно най-мрачно бъдеще.
Всички данни, събрани в помощ на паметта ми като ръководна нишка в това начинание и попаднали в чужди ръце, никога няма да се върнат в моите.
Имам само един верен пътеводител, на който мога да разчитам
— веригата на спомените за чувствата, белязали постепенния развой на моята личност, и чрез тях — веригата на събитията, които са ги породили или последвали. Лесно забравям неволите, но не мога да забравя грешките си, а още по-малко хубавите изживявания. Споменът за тях ми е много скъп, за да се заличи някога в сърцето ми. Мога да направя някои пропуски във фактите, размествания, грешки в датите,
но не мога да се излъжа за това, което съм изпитал, нито за това, което чувствата са ме накарали да извърша. А и всъщност тук става въпрос именно за това. Истинската задача на моите „Изповеди“ е да ви създам правдива представа за моя вътрешен живот при всички обстоятелства на съществуването ми. Обещах да дам историята на душата си и за да я напиша вярно, не се нуждая от други документи. Достатъчно е, както досега, да се вгледам в съкровеното си „аз“.
И все пак за щастие има един период от шест-седем години, за който разполагам със сигурни сведения от един сборник от преписи на писма, чиито оригинали са у дю Перу. Този сборник свършва през 1760
година и обхваща целия ми престой в Ермитажа и шумното ми скарване с всичките ми тъй наречени приятели. Паметна епоха в живота ми, от която произтичат всичките ми други нещастия. Колкото до по-късните оригинални писма, които може би са ми останали и не са много на брой, вместо да ги преписвам като притурка към този сборник, тъй като са много обемисти, за да мога да ги скрия от бдителността на моите аргусовци, ще ги препиша в самите
„Изповеди“, ако ми се стори, че дават известно обяснение било в моя полза, било в моя вреда. Не се страхувам да не би читателят да забрави, че пиша изповедите си и да си въобрази, че правя собствената си апология. Но все пак той не бива да очаква, че ще премълча истината, когато тя говори в моя полза.

286
Именно тази истина е общото звено между двете части и единственото предимство на втората е в значителността на събитията.
Като се изключи това, тя сигурно във всяко отношение е по-лоша от първата. Аз писах първата част с удоволствие, с радост, без принуда, ту в Уотън, ту в замъка Три. Всеки събуден спомен беше ново наслаждение. Връщах се постоянно с нова радост към миналото и преработвах описанията си на воля, докато ме задоволят. Днес отслабналата ми памет и уморената ми глава ме правят, кажи-речи,
негоден за каквато и да било работа. Залавям се насила с тази задача и със свито от отчаяние сърце. Тя ми предлага само неудачи, измени,
коварства, само печални и мъчителни спомени. Какво не бих дал да погреба в мощта на времето това, което трябва да разкажа! Принуден да говоря пряко волята си, аз трябва освен това и да се крия, да хитрувам, да се мъча да заблуждавам, да се принизявам до постъпки,
които са съвършено чужди на природата ми. Подовете над мене имат очи, стените наоколо ми имат уши. Заобиколен от шпиони и от злонамерени и бдителни надзорници, тревожен и разсеян, аз нахвърлям набързо върху хартията по няколко откъслечни думи, които едва смогвам да препрочета, а камо ли да поправя. Зная, че въпреки непреодолимите препятствия, които издигат непрестанно около мене,
враговете ми постоянно се страхуват да не би истината да се промъкне през някоя пролука. Ще успея ли да й проправя път? Ще се опитам,
макар че малко разчитам на успех. Представете си дали това се поддава на приятно описание и жива окраска. Затова предупреждавам всички, които биха пожелали да се заловят с тази книга, че през цялото време само едно нещо може да ги предпази от скука — желанието да опознаят напълно един човек и искрената им привързаност към правдата и истината.
В първата част спрях до момента, когато заминавах печален за
Париж, оставил сърцето си в Шармет, и градях последната си въздушна кула — мечтата да донеса един ден в краката на мама,
станала отново предишната, съкровищата, които щях да натрупам;
гледах на моята музикална система като на обезпечено вече благосъстояние.
Спрях се за известно време в Лион, за да се видя с познатите си и да си набавя няколко препоръчителни писма за Париж, както и да продам донесените с мене книги по геометрия. Всички ме посрещнаха

287
радушно. Съпрузите дьо Мабли изпитаха удоволствие, че ме виждат отново и ме поканиха няколко пъти на обед. У тях се запознах с абат дьо Мабли, пак там по-рано ме бяха представили на абат дьо
Кондийак, и двамата бяха дошли да видят брат си. Абат дьо Мабли ми даде писма за Париж, между които едно за господин дьо Фонтьонел и едно за граф дьо Кайлю. И единият, и другият бяха ценни познанства за мене, особено господин дьо Фонтьонел, който до края на живота си не престана да изпитва приятелски чувства към мене и да ми дава,
когато оставахме насаме, разумни съвети, от които би трябвало по- добре да се възползвам.
Срещнах се отново с господин Борд, когото познавах отдавна.
Често ми беше услужвал най-сърдечно и най-охотно. И този път го намерих същия. Той ми помогна да продам книгите си и ми даде лично той или чрез свои познати добри препоръки за Париж.
Видях и господин интенданта, с когото ме бе запознал господни
Борд. Той от своя страна ме запозна с херцог дьо Ришельо, който дойде в Лион по същото време. Господин Палю ме представи. Херцогът ме прие любезно и ми каза да отида при него в Париж. Аз отидох няколко пъти, но нито веднъж този високопоставен познат, за когото често ще говоря по-нататък, не направи каквото и да било за мене.
Видях отново музиканта Давид; той ми се беше притекъл на помощ при едно мое предишно пътуване, когато бях изпаднал много.
Даде ми назаем шапка и чорапи. Никога не му ги върнах, а и той никога не ми ги поиска обратно, макар че често се срещахме оттогава.
Впоследствие обаче му направих почти равностоен подарък. Бих казал, че той струваше повече от това, което дължах; но въпросът тук е за това, което бях направил, а за съжаление не е едно и също.
Срещнах се пак и с благородния и щедър Перишон и изпитах обичайното му великодушие. Той направи и за мене същото, което беше направил за Жантий Бернар и ми плати мястото в дилижанса.
Видях се повторно и с хирурга Паризо, най-добрия и най- благодетелния човек, когото познавам, както и с неговата мила
Годфроа, която той поддържаше от десет години. Нейният благ характер и златно сърце бяха едва ли не едничките й качества, но човек не можеше да се запознае с нея безучастно, нито да я напусне безразлично: защото тя беше в последния стадий на постепенно слабеене, което скоро я отведе в гроба. Нищо не разкрива по-добре

288
истинската природа на един мъж от жената, с която се е свързал
[42]
Когато някой видеше кротката Годфроа, опознаваше и добрия Паризо.
Аз бях задължен на всички тия достойни хора. Впоследствие не бях достатъчно внимателен към всички тях, естествено не от неблагодарност, а поради непреодолимата ми леност, заради която често изглеждам непризнателен. Никога съзнанието за техните услуги не ме е напускало. Но много по-малко би ми коствало да им докажа на дело своята благодарност, отколкото да им я засвидетелствам писмено.
Редовната кореспонденция е била винаги свръх силите ми. Пропусна ли веднъж от срам и неудобство да поправя грешката си, още повече я утежнявам и вече изобщо не пиша. Аз не им пишех и изглеждаше, че съм ги забравил. Паризо и Перишон не обръщаха внимание на това и аз ги намирах все същите, но ще видите двадесет години по-късно в случая с господин Борд до каква отмъстителност може да доведе един умен човек честолюбието, когато се е почувствал пренебрегнат.
Преди да напусна Лион, трябваше да спомена една приятна личност, с която се срещнах отново с още по-голямо удоволствие,
отколкото друг път. Тя остави в сърцето ми най-нежни спомени. Това бе госпожа Сер, за която споменах в първата част и с която бях подновил запознанството си, докато бях у господин дьо Мабли.
Понеже бях по-свободен при това си пътуване, аз я виждах по-често.
Влюбих се в кея, и то много силно. Имах известни основания да предполагам, че и тя не беше безразлична към мене, но ми довери нещо, което пресече у мене всяко изкушение да злоупотребя с откровеността й. Тя нямаше нищо, аз също. Бяхме прекалено бедни и двамата, за да можем да се свържем, а и поради плановете, които кроях тогава, бях твърде далеч от мисълта за брак. Тя ми призна, че някакъв млад търговец на име Жьонев като че ли искал да се ожени за нея.
Срещнах го у тях един-два пъти. Той ми се стори порядъчен човек, а и се ползваше с добро име. Убеден, че тя ще бъде щастлива с него, аз искрено исках да се оженят, което впрочем стана впоследствие, и за да не смущавам чистите им отношения, побързах да замина, пожелавайки горещо щастие на тази прекрасна девойка. Уви, моите пожелания се сбъднаха за кратко време, защото, както узнах по-късно, тя умряла две- три години след сватбата си. Погълнат от нежни съжаления по нея през цялото ми пътуване, аз си дадох сметка, а и неведнъж, когато съм си спомнял, съм си давал сметка, че ако жертвите, които правим в името

289
на дълга и честта, струват скъпо, ние сме щедро възнаградени от приятните спомени, които те оставят в сърцата ни.
Колкото при предишното ми пътуване бях видял Париж от непривлекателната му страна, толкова блестящ ми се стори сега. Не и жилището ми обаче. Защото по адреса, който ми беше дал господин
Борд, се настаних в хотел „Сен-Кентен“ на улица Кордие, близо до
Сорбоната. Грозна улица, грозен хотел, грозна стая, но там бяха живели способни хора като Гресе, Борд, абатите дьо Мабли, дьо
Кондийак и още някои, които обаче за съжаление вече не съществуваха. Но аз намерих там някой си дьо Бонфон, куц провинциален благородник, вечен ищец, представящ се за пурист, на когото дължа познанството си с господин Роген, сега най-старият ми приятел, а чрез него — на философа Дидро, за когото много ще говоря впоследствие.
През есента на 1741 година пристигнах в Париж с петнадесет луидора в джоба, с комедията си „Нарцис“ и музикалния проект вместо други средства, затова нямах много време за губене, ако исках да ги използвам. Побързах да пусна в ход препоръките. Млад човек с примамлива външност, който пристига в Париж и комуто приписват всевъзможни таланти, е винаги сигурен, че ще го приемат. Така стана и с мене. Това ми осигури приятно прекарване на времето, но не доведе до нищо сериозно. От всички хора, до които имах препоръка, само трима се оказаха полезни: Дамзен, савойски благородник, по онова време само екюйе и любимец, доколкото зная, на принцеса Каринян,
дьо Боз, секретар на Академията за надписите и пазител на колекцията медали в кралския кабинет, и отец Кастел, йезуит, автор на „Зрителен клавесин“. На всички, с изключение на Дамзен, бях препоръчан от абат дьо Мабли.
Господин Дамзен се погрижи за най-неотложното, като ме запозна с двама души: господин дьо Гаск, председател на съда в Бордо,
който свиреше много хубаво на цигулка, и господин абат дьо Леон,
млад, много приятен благородник, който тогава живееше в Сорбоната;
той умря в разцвета на младостта си, след като блесна само за миг в обществото под името кавалера дьо Роан. И единият, и другият си наумиха да изучават композиция. Аз им давах уроци няколко месеца и това посъживи малко пресъхналата ми кесия. Абат дьо Леон ме обикна и искаше да му стана секретар, но той не беше богат и можеше да ми

290
предложи само осемстотин франка. Аз отказах със съжаление, но такова възнаграждение не можеше да ми стигне за храна, квартира и издръжка.
Господин дьо Боз ме прие любезно. Той обичаше науката и сам беше начетен, но малко педант. Госпожа дьо Боз можеше да му бъде дъщеря — мъничка, но блестяща дама. Обядвах няколко пъти у тях.
Мъчно някой би могъл да има по-недодялан и по-загубен вид,
отколкото аз пред нея. Свободното й държане ме смущаваше и подчертаваше още повече смешната ми несръчност. Когато ми подадеше чиния, аз посягах с вилицата си да бодна скромно само една хапка от това, което ми предлагаше, така че тя оставяше настрана чинията, предназначена за мене, и се извръщаше, за да не видя, че се смее. Тя и не подозираше, че в главата на този селяндур има все пак малко ум. Господин дьо Боз ме представи на приятеля си господин дьо
Реомюр, който идваше на обед у тях всеки петък, деня на заседанията на Академията на науките. Той го запозна с моя проект и с желанието ми да го дам на проучване в Академията. Господин дьо Реомюр се нагърби с предложението и то бе прието. В определения ден им бях представен от дьо Реомюр и същия ден, 22 август 1742 година, имах честта да прочета в Академията на науките доклада, който бях приготвил за тази цел.
[43]
Макар че това бележито събрание беше безспорно много внушително, аз не се чувствах толкова притеснен,
колкото пред госпожа дьо Боз, и се справих доста добре с прочитането и с отговорите. Докладът ми има успех и спечели похвалите на присъстващите, които не само ме поласкаха, но ме и изненадаха,
защото не можех да си представя, че без да бъда член на Академията,
ще получа всеобщо одобрение. Рецензенти ми бяха господин дьо
Меран, Ело и дьо Фуши, и тримата безспорно заслужили хора, но нито един от тях не разбираше от музика или поне не разбираше толкова, че да прецени моя проект.
По време на разискванията ми с тия господа се убедих с известна изненада, но без никакво съмнение, че ако понякога учените имат по- малко предразсъдъци от другите хора, те за сметка на това държат много по-упорито на тези, които имат. Колкото и слаби и неверни да бяха повечето им възражения и колкото и аз да привеждах, макар плахо и ме особено красноречиво, убедителни доводи, признавам, нито веднъж не успях да ги накарам да ме разберат или да ги задоволя.

291
Оставах винаги смаян колко лесно, само с няколко звучни фрази, ме оборваха, без изобщо да разбират мисълта ми. Изровиха не знам откъде, че някакъв монах, отец Суети, бил измислил някога цифровата гама. Това беше достатъчно, за да твърдят, че моята система не е нова.
Да приемем дори, че беше така. Макар изобщо да ме бях чувал името му и макар неговият начин да записва седемте ноти на църковното пеене, без изобщо да помисли за октавите, в никакъв случай да не можеше да се сравни с моето просто и удобно изобретение — да се записва с цифри всяко музикално произведение ведно с ключовете,
паузите, октавите, тактовете, темпото и дължината на нотите, неща, за които Суети дори не бе помислил. Все пак не можеше да се отрече, че колкото до елементарното изразяване на седемте ноти с цифри, той се беше сетил пръв. Те не само че приписаха на това примитивно изобретение много по-голямо значение, отколкото заслужаваше, но се заеха и да анализират същината на моята система, като по този повод вече наговориха цял куп безсмислици. Най-голямото предимство на моята система беше, че премахвах транспозициите и ключовете, така че едно и също парче се оказваше нотирано и транспонирано по желание с евентуална смяна само на една начална буква пред съответната мелодия. Тия господа бяха чули от някои некадърни музиканти в Париж, че методът за изпълнение чрез транспозиция не струвал нищо. Послужиха си с този довод, за да превърнат в неопровержимо възражение срещу системата ми най-явното й предимство, и решиха, че нотирането ми било добро при гласово, но не и при инструментално изпълнение, вместо да се произнесат, както бе логично, че то е добро при гласовото и още по-добро при инструменталното. Въз основа на доклада им Академията ми издаде едно удостоверение с много хвалебствия, сред които обаче се долавяше, че по същество системата ми не е нито нова, нито ефикасна.
Не сметнах, че трябва да украся с подобен документ произведението,
озаглавено „Дисертация върху модерната музика“, с което се обръщах към широката публика.
Този случай ми даде възможност да разбера как, дори когато човек не е достатъчно образован, тясното, но задълбочено познаване на дадена материя е за предпочитане, щом става дума за преценка в тази област, пред познанията, които дава изучаването на много науки,
но не и точно на областта, за която става дума. Единственото сериозно

292
възражение срещу моята система беше направено от Рамо. Още неуспял да завърша обясненията си, той съзря слабата страна.
— Вашите знаци са отлични — заяви той, — доколкото определят просто и ясно дължината, доколкото отбелязват отчетливо интервалите и показват винаги простото в удвоено, нещо, което не става при обикновения нотен знак; но техният недостатък е, че изискват умствено напрежение, което не винаги може да следва бързината на изпълнението. Разположението на обикновените ноти —
продължи той — е очевидно за окото и подпомага изпълнението. Ако две ноти, едната много висока, другата много ниска, са свързани с поредица от междинни ноти, аз виждам от пръв поглед постепенното преминаване от едната към другата, докато, за да се уверя в това при вашето нотиране, ще трябва непременно да разчета една след друга всичките ви цифри. Зрителното възприятие няма да служи за нищо.
Неговото възражение ми се стори необоримо и аз го приех веднага; макар че беше толкова просто и очебийно, само продължителната практика в това изкуство можеше да му го подскаже и не е чудно, че нито един академик не се сети за него; чудно, че всички тия големи учени, знаещи толкова много неща, всъщност не знаят, че всеки би трябвало да се произнася само в своята област.
Честите ми посещения при моите рецензенти и други академици ми даде възможност да се запозная с най-изтъкнатите личности от литературните среди в Париж и когато по-късно се озовах в техните редове, аз вече ги познавах. В оня момент, зает всецяло с моята музикална система, аз все още упорито исках да прокарам чрез нея истинска революция в музиката и да постигна известност, а в Париж,
прочуеш ли се в областта на изящните изкуства, и материалното ти благосъстояние е обезпечено. Аз се затворих в стаята си и работих два- три месеца с неописуемо настървение, за да претворя в произведение,
предназначено за широката публика, доклада, който прочетох пред
Академията. Най-трудно беше да намеря издател, който да се нагърби с ръкописа, защото новите знаци налагаха известни разходи, а издателите не раздават екютата си даром на начинаещите автори. От друга страна, струваше ми се напълно справедливо това съчинение да ми върне обратно хляба, който бях изял, докато го пишех.
Бонфон ми намери Кийо-баща; той сключи с мене договор за половината печалба, без да се смята правото за издаване, което

293
трябваше да платя сам. Споменатият Кийо направи каквото можа, за да получа само колкото да покрия разходите по издаването, без да взема нито един лиар допълнително. Впрочем книгата сигурно се разпродаваше малко, макар че абат Дефонтен ми беше обещал да я пласира, а и другите журналисти се изказаха ласкаво за нея.
Най-голямата пречка за изпробването на моята система беше опасението, че ако не се приеме официално, времето, употребено за усвояването й, ще отиде на вятъра. Аз възразявах, че с моята нотна система така добре се разяснява материята, че дори ако се изучава музика с обикновени ноти, човек би спестил време, ако започне най- напред с нея. За да докажа на практика твърдението си, аз преподавах безплатно уроци на една млада американка на име госпожица Дерулен,
с която ме беше запознал господин Роген. За три месеца тя започна да разчита всякакви ноти по моята система и даже да пее направо по ноти по-добре от мене някои не особено трудни песни. Този успех беше удивителен, но остана неизвестен. Друг щеше да го опише надълго и нашироко във вестниците. Но макар и да не ми липсва известно дарование, за да изнамирам полезни неща, то никога не съм притежавал умението да ги използвам.
Така моят Херонов фонтан още веднъж бе счупен. Но втория път бях на тридесет години и се намирах без работа в Париж, където не се живее даром. Решението ми в това безизходно положение ще учуди само тия, които лошо са чели първата част на моите „Изповеди“. Бях предприел най-енергични, макар и напълно безполезни действия.
Трябваше да си отдъхна. Вместо да изпадна в отчаяние, оставих се преспокойно на обичайната си леност и на грижите на провидението.
За да му дам време да извърши своето дело, аз се заех да изхарча, без да бързам много, няколкото луидора, които ми оставаха още, като ограничавах безгрижните си развлечения, но без да ги преустановя напълно: отивах в кафенето само през ден, а на театър само два пъти седмично. Колкото до разхода за жени, не бяха необходими промени,
понеже през целия си живот не съм изхарчил нито петак за тази цел освен един-единствен път, за който скоро ще разкажа.
Самонадеяността, насладата, нехайството, с които се отдавах на този безгрижен и самотен живот, макар че не можех да преживея така дори три месеца, е една от странностите на моя живот и една от чудатостите на моя нрав. Належащата нужда от поддръжка ми

294
отнемаше смелостта да се покажа пред познатите си, а принуждението да им отивам на гости, направи това задължение непоносимо, така че престанах да се виждам дори с академиците и с другите литератори, с които се бях запознал. Мариво, абат дьо Мабли, Фонтьонел бяха почти единствените хора, при които продължавах да ходя от време на време.
Показах даже на първия моята комедия „Нарцис“. Тя му хареса и той има любезността да нанесе известни подобрения. Дидро, по-млад от тях, беше приблизително на моята възраст. Той обичаше музиката.
Владееше теорията. Често разговаряхме върху това изкуство. Той ми говореше също за литературните си планове. Това установи скоро между нас по-близки връзки, които продължиха петнадесет години и вероятно щяха да продължат още, ако за нещастие — и то главно по негова вина — не бях се заловил с неговия занаят.
Не бихте могли да си представите за какво използвах този кратък и ценен интервал, с който разполагах, преди да бъда принуден да прося парче хляб. Учех наизуст пасажи от поети, които бях чел и забравял стотици пъти. Всяка сутрин към десет часа отивах да се разходя в
Люксембургската градина с томче от Вергилий или Русо
[44]
в джоба и там, докато настане време за обед, учех наизуст ту някоя свещена ода,
ту някоя буколика, без да се отчайвам, че преговаряйки днешната,
непременно забравях вчерашната. Спомнях си, че след поражението на
Никий в Сиракуза пленените атиняни изкарвали прехраната си,
рецитирайки поемите на Омир. Ползата, която извлякох от тези културни занимания, за да се предвардя от оскъдицата, беше да упражнявам злополучната си памет, учейки наизуст всички поети.
Разполагах с още едно не толкова сигурно средство — шаха, на който посвещавах редовно, у Можи, следобедите си през дните, когато не ходех на театър. Там се запознах с господин дьо Легал, с господин
Юсон и Филидор, с всички най-добри играчи на тази епоха, но от това не станах по-опитен. Аз обаче не се съмнявах, че мога в края на краищата да стана по-силен от тях и това ми се виждаше достатъчно,
за да забогатея. По каквато и дивотия да се запалех, винаги прилагах едно и също разсъждение: ако някой е пръв в дадена област,
непременно ще го търсят. Следователно да бъдем между първите, все едно в коя област. Ще ме търсят, случаи няма да липсват, а способностите ми ще сторят останалото. Тези детинщини не бяха софизми, плод на разума ми, а на безгрижието ми. Плашейки се от

295
големите и незабавни усилия, които трябваше да положа, за да преуспея, аз се отдавах на леността си и прикривах срама си от нея зад също така несъстоятелни доводи.
И така, аз чаках спокойно да свърша парите си и сигурно щях да стигна до последното петаче, без да се развълнувам много, ако не беше отец Кастел, когото виждах от време на време в кафенето. Той ме изтръгна от летаргията ми. Отец Кастел беше налудничав, но иначе много добросърдечен. Ядосваше се, че прахосвам така време и пари,
без да върша нищо.
— Щом музикантите и учените не пеят на един глас с вас,
сменете тактиката и се обърнете към жените. Може би ще ви потръгне повече при тях. Аз говорих вече за вас на госпожа дьо Безанвал. Идете й на гости от мое име. Тя е мила жена и с удоволствие ще види един съгражданин на сина и на мъжа си. Ще срещнете в салона й дъщеря й,
госпожа дьо Броли, която е умна жена. Друга също така интелигентна дама е госпожа Дюпен, на която също съм говорил за вас. Занесете й произведението си. Тя има желание да се запознае с вас и ще ви приеме любезно. В Париж всичко става чрез жените. Те са кривите,
чиито асимптоти са мъдреците. Те се приближават постоянно към тях,
без да ги докоснат.
Известно време отлагах тези неприятни задължения, но най- сетне един ден се осмелих и отидох при госпожа дьо Безанвал. Тя ме прие любезно. По едно време в стаята влезе госпожа дьо Броли и тя й каза:
— Дъще, ето господин Русо, за когото ни говори отец Кастел.
Госпожа дьо Броли ми изказа възхищението си от моята книга,
отведе ме до клавесина си и ми показа, че работи по моята система.
Когато видях на стенния часовник, че наближава един часът, аз понечих да се сбогувам. Госпожа дьо Безанвал ме задържа:
— Останете на обед, много сте далеч от вашия квартал.
Аз приех с готовност. Четвърт час по-късно разбрах от няколкото разменени между тях думи, че тя ме канеше да обядвам с прислугата.
Госпожа дьо Безанвал беше много добра жена, но ограничена и премного изпълнена със съзнанието за блестящия си благороден произход. Нямаше представа, че способностите заслужават уважение.
Дори в този случай тя ме преценяваше по държането, а не по дрехите,
които, макар и скромни, бяха много спретнати и не ме представяха

296
като човек, чието място е в стаята на прислугата. Отдавна бях забравил пътя, водещ натам, за да го поема отново. Без да покажа, че съм дълбоко оскърбен, аз казах на госпожа дьо Безапвал, че съм се сетил за едно дребно мое задължение, което ми налага да се върна в къщи, и понечих да си тръгна. Госпожа дьо Броли се приближи до майка си и й каза на ухото нещо, което й оказа въздействие. Госпожа дьо Безанвал стана и се опита да ме задържи с думите:
— Надявам се, че ще ни направите честта да обядвате с нас.
Аз сметнах, че ще бъде глупаво да проявявам излишна гордост и останах. Впрочем благородството на госпожа дьо Броли ме беше затрогнало и тя ми стана интересна. Беше ми много приятно да обядвам до нея и се надявах, че като ме опознае по-добре, тя няма да съжалява, че ми е оказала тази чест. Председателят дьо Ламоаньон,
интимен приятел на семейството, обядва също с нас. И той, както госпожа дьо Броли, си служеше с парижкия жаргон, съставен от недомлъвки и тънки намеци. Никаква възможност за клетия Жан-Жак да блесне. Имах благоразумието да не искам да се проявя като приятен събеседник въпреки липсата на подобно дарование, затова мълчах.
Колко щастлив щях да бъда, ако винаги проявявах такова благоразумие! Нямаше да изпадна в бездната, в която се намирам днес.
Бях отчаян от неловкостта си главно защото не можех да оправдая в очите на госпожа дьо Броли нейното застъпничество. След вечеря се сетих за обичайното средство, с което разполагах за подобни случаи. Носех със себе си едно писмо в стихове до Паризо, писано,
докато бях в Лион. Не му липсваше топлота. Издекламирах го прочувствено и разплаках и тримата. Кой знае дали от тщеславие или беше истина, но ми се стори, че погледите на госпожа дьо Броли казват на майка й: „Е, мамо? Нямах ли право, че този човек е по-достоен да обядва с нас, отколкото с прислужничките ви?“ До този момеят се чувствах малко потиснат, но след като си отмъстих, бях доволен.
Отивайки много далеч в положителната си оценка спрямо мене,
госпожа дьо Броли реши, че ще направя сензация в Париж и че ще имам големи успехи сред жените. За да ме направи малко по-опитен,
тя ми даде „Изповедите на граф дьо…“
[45]
— Тази книга — ми каза тя — е ментор, от който ще се нуждаете в светския живот. Добре ще направите, ако се допитвате до нея от време на време. Аз запазих повече от двадесет години този екземпляр

297
от признателност към ръката, която ми го подари, смеейки се често на мнението на тази дама за моите способности на любовник. Още щом прочетох произведението, ми се прииска да се сприятеля с автора.
Интуицията не ме измами: това е единственият истински приятел,
който съм имал сред писателите.
[46]
В резултат на това посещение можех вече да разчитам, че баронеса дьо Безанвал и маркиза дьо Броли няма да ме оставят да мизерствам дълго, след като веднъж са се заинтересували от мене; не се излъгах. Ще ви разкажа сега за запознанството си с госпожа Дюпен,
което има по-продължителни последици.
Както е общоизвестно, госпожа Дюпен беше дъщеря на Самюел
Бернар и на госпожа Фонтен. Те бяха три сестри и можеха да се нарекат трите грации: госпожа дьо ла Туш, която избяга в Англия с херцог дьо Кингстън, госпожа д’Арти, любовница и нещо повече,
единствената искрена приятелка на принц дьо Конти, рядка жена не само с прекрасния си характер, с нежността и добросърдечието си, но и със своята интелигентност и неизменно веселия си нрав. Най-сетне госпожа Дюпен, най-красива от трите и единствената, която не можеше да бъде упрекната в нарушение на морала. Тя бе отплатата за гостоприемството на господин Дюпен: майка й му я бе дала заедно с длъжността главен изкупчия и огромна зестра заради сърдечния прием, който той й бе оказал в своя край. Когато за пръв път я видях,
госпожа Дюпен все още беше една от най-хубавите жени в Париж.
Прие ме в будоара си. Беше с голи ръце, неприбрани коси и небрежно загърнат пеньоар. Подобно посещение бе съвсем ново за мене.
Смущавам се, обърквам се, с една дума, влюбвам се в госпожа Дюпен.
Смущението ми като че ли не ми навреди в нейните очи, тя изобщо не го забеляза. Прие и книгата, и автора, заговори ми за моя проект като образована жена, пя, акомпанира си на клавесин, задържа ме на обед. И без да беше направила всичко това, щях да полудея. И
наистина полудях. Тя ми разреши да я посещавам. Аз се възползвах,
дори злоупотребих с разрешението. Ходех почти всеки ден у нея и обядвах в дома й два-три пъти седмично. Умирах от желание да й се обясня в любов, но все не се осмелявах. Няколко съображения засилваха вродената ми срамежливост. Достъпът в един богат дом беше отворена врата към преуспяването. Не исках в окаяното си положение да се изложа на риска да ми я затворят. Колкото и мила да

298
беше госпожа Дюпен, тя се държеше сериозно и студено. В
поведението й нямаше нищо предизвикателно, което да ми вдъхне смелост. Къщата й, една от най-блестящите по онова време в Париж,
събираше хора, които щяха да бъдат елитът на всички среди, ако не бяха толкова многобройни. Тя обичаше да вижда всички хора, които хвърляха блясък — високопоставени личности, писатели, красиви жени. У нея можеха да се срещнат само херцози, посланици, висши духовници. Принцеса дьо Роан, графиня дьо Форкалкие, госпожа дьо
Мирпоа, госпожа дьо Бриньол, милейди Хърви можеха да минат за нейни приятелки, господин дьо Фонтьонел, абат дьо Сен-Пиер, абат
Салие, господин дьо Фурмон, господин дьо Берни, господин дьо
Волтер бяха редовни гости в салона и на масата й. Ако сдържаното й държане не привличаше много млади мъже, обществото, посещаващо дома й, беше избрано и толкова внушително, че клетият Жан-Жак не можеше да се надява да блесне сред подобна компания. Не смеех да й се обясня в любов, но понеже не можех вече да мълча, осмелих се да й пиша. Тя задържа два дни писмото ми, без да ми каже нищо, на третия ми го върна, като ми каза няколко насърчителни думи, чийто хладен тон ме вледени. Понечих да кажа нещо, но гласът ми се схвана.
Внезапното ми увлечение угасна ведно с надеждата и след формалното обяснение продължих да ходя на гости у нея както по-рано, без да й казвам вече нищо, дори с поглед.
Въобразил си бих, че глупостта ми е забравена, но се лъжех.
Господин дьо Франкьой, син на господин Дюпен и завареник на жена му, беше почти на нейна и на моя възраст. Беше духовит, имаше приятна външност. Можеше да разчита на успех и разправяха, че имал и пред нея, може би само защото тя му бе избрала една доста грозна,
кротка женица и се разбираше отлично и с двамата. Господин дьо
Франкьой обичаше изящните изкуства и се занимаваше с тях.
Музиката, която познаваше твърде добре, беше средство за сближаване между нас. Внезапно той ми даде да разбера, че госпожа Дюпен намира, че й ходя твърде често на гости и ме моли да преустановя посещенията си. Това предупреждение щеше да бъде напълно уместно,
ако ми бе направено, когато тя ми върна писмото. Но цяла седмица или десет дни по-късно, без никаква друга причина, то ми се струваше съвсем необосновано. Най-странното беше, че бях все така любезно приеман в дома на господин и госпожа дьо Франкьой. Но аз ходех и

299
там по-рядко и сигурно изобщо щях да престана да ги посещавам, ако по някаква нова и неочаквана прищявка госпожа Дюпен не ме бе помолила да надзиравам една седмица или десетина дни сина й, който оставаше сам, защото сменяха досегашния му възпитател. Тази седмица беше за мене страшно изпитание и само удоволствието да угодя на госпожа Дюпен можа да ме накара да я изтърпя. Защото горкият Шьононсо още тогава си беше така своеволен — недостатък,
заради който едва не опозори семейството си и който го погуби на остров Бурбон. Докато се занимавах с него, само можех да го възпирам да не вреди на себе си и на другите и нищо повече. Но и това не беше малко. Не бих се нагърбил да го пазя още една седмица, дори госпожа
Дюпен да станеше моя за награда.
Господин дьо Франкьой постепенно се привързваше към мене.
Аз работех с него. Започнахме заедно един курс по химия при Руел. За да бъда по-близо до него, напуснах хотела „Сен-Кентен“ и се настаних в сградата за игра на топка на улица Вердьоле, която извежда на улица
Платриер, където живееше господин Дюпен. Там вследствие на една простуда, на която не обърнах внимание, получих белодробно възпаление, от което едва не умрях. Докато бях млад, често страдах от подобни белодробни възпаления, плеврити и особено ангини, на които бях много податлив. Не мога да ги изброя всичките тук, но при всяка една от тях виждах смъртта съвсем отблизо и свикнах с нейния лик.
Докато се възстановявах, имах достатъчно време да размишлявам върху положението си и да проклинам стеснителността, малодушието и нехайството си, които, дори когато чувствах в себе си плам, ме принуждаваха да тлея в духовно бездействие вечно пред прага на оскъдицата. Точно преди да се разболея, бях отишъл на една опера на
Руайе, която се даваше тогава. Забравил съм заглавието й. Въпреки предубеждението ми по отношение таланта на другите хора, което винаги ме е карало да подценявам собствените си способности, не можах да не намеря музиката слаба, без топлота, без изобретателност.
От време на време се осмелявах да си кажа: „Струва ми се, че бих написал по-хубава опера от тази.“ Но ужасяващата представа за съчиняването на една опера и значението, което хората на изкуството му отдават, ме отчаяха още в същия миг и аз се засрамих дори, че ми е хрумнала подобна мисъл. Пък и кой би ми написал либретото и би го нагласил по моя воля? Тези мечти за музика и опера се върнаха по

300
време на боледуването ми и докато бълнувах, съчинявах арии, дуети,
хорове. Сигурен съм, че измислих няколко откъса di prima intenzione
[47]
, достойни навярно за възхищението на майсторите, ако биха могли да ги чуят изпълнени. О, ако можеше да се води дневник за трескавите сънища на някои болни, колко величествени и възвишени произведения биха се родили понякога от тяхното бълнуване!
Тези проблеми за композиции и опера ме занимаваха и по време на възстановяването ми, но вече по-спокойно. Понеже много мислех за това, дори против волята си, реших да освободя съзнанието си и да се опитам да съчиня сам една опера, текст и музика. Не може да се каже,
че беше съвсем пръв опит. Бях написал в Шамбери една опера- трагедия, озаглавена „Ифис и Анаксарет“, но здравият ми усет надделя и я хвърлих в огъня. В Лион съчиних втора, „Откритието на новия свят“. След като я прочетох на господин Борд, на абат Мабли, абат
Трюбле и други и с нея постъпих, както с първата, макар че бях написал вече музиката на пролога и първия акт, а Давид ми бе казал,
хвърляйки й поглед, че има откъси, достойни за Буонончини.
Този път, преди да се заловя с операта си, обмислих на воля плана. Замислях героичен балет с три различни сюжета в три отделни акта, посветен всеки на любовните приключения на някой поет, и озаглавих операта си „Любовни музи“. Първият акт, много енергичен,
беше посветен на Тасо, вторият, много важен, на Овидий, а третият,
озаглавен „Анакреон“, трябваше да излъчва безгрижието на дитирамбите. Най-напред разработих първия акт и той така ме увлече,
че за първи път вкусих насладата на вдъхновението при композиране.
Една вечер, тъкмо когато се каня да вляза в операта, чувствам, че нещо ме мъчи, че съм обсебен от идеята си, слагам обратно парите в джоба си изтичвам бързо в къщи, затварям се в стаята си, лягам, след като дръпвам плътно завесите, за да не прониква никаква светлина, и отдаден изцяло на поетичното си и музикално изстъпление,
композирах на един дъх за седем-осем часа най-хубавата част от този акт. Мога да кажа, че любовта ми с принцеса дьо Фераре (защото тогава бях Тасо) и благородните ми и горди чувства към несправедливия й брат ми дариха една сто пъти по-сладостна нощ,
отколкото ако я бях прекарал в обятията на самата принцеса. Сутринта в главата ми беше останала само малка част от съчиненото през нощта.

301
Но и тази малка отломка, почти заличена от умората и съня,
свидетелстваше за силата на пасажите, от които бе оцеляла.
Този път спрях дотук работата си, защото ме отвлякоха други занимания. Докато посещавах все по-често семейство Дюпен, госпожа дьо Безанвал и дьо Броли, при които ходех от време на време, не бяха ме забравили. Граф дьо Монтегю, гвардейски капитан, беше назначен наскоро посланик във Венеция. Той беше дипломат от рода на Баржак,
когото упорито ухажваше. Брат му, кавалерът дьо Монтегю,
благородник от свитата на престолонаследника, познаваше тия две дами и абат Алари от Френската академия, с когото също се виждах понякога. Знаейки, че посланикът търси секретар, госпожа дьо Броли му предложи да ме вземе. Започнахме преговори. Поисках петдесет луидора заплата, доста незначителна за служба, на която човек е принуден да живее представително. Той искаше да ми даде само сто пистола и да пътувам на мои разноски. Предложението му беше смешно. Не можахме да се споразумеем. Господин дьо Франкьой,
който гледаше да ме задържи, спечели. Аз останах в Париж, а дьо
Монтегю замина с друг секретар, Фоло, когото му бяха дали от външното министерство. Едва пристигнали във Венеция, те се скарали.
Виждайки, че има работа с ненормален, Фоло го зарязал, а господин дьо Монтегю, останал само с един млад абат, дьо Бини, който изпълнявал службата писар при секретаря и не бил в състояние да върши неговата работа, пак се обърна към мене. Брат му, умен човек,
така добре ме придума, давайки ми да подразбера, че секретарското място предполага известни права, че ме убеди да приема хилядата франка. Дадоха ми още двадесет луидора за пътни разноски и аз поех.
В Лион много се изкушавах да тръгна в посока към Мон-Сьони,
за да се отбия пътем при моята клета мама. Но слязох по течението на
Рона и взех парахода в Тулон не само поради войната и по икономични съображения, но и за да си извадя паспорт от господин дьо Мирпоа,
който управляваше тогава Прованс. Понеже господин дьо Монтегю не можеше да се справи без мене, той ме обсипваше с писма да ускоря пътуването си. Един неочакван инцидент го забави.
По това време в Месина върлуваше чума. Английската флота се беше отбивала там. Английски офицери посетиха нашето корабче.
Това тяхно посещение ни навлече, когато пристигнахме в Генуа след продължително и мъчително пътуване, двадесет и един дена

302
карантина. Предоставиха на пътниците правото да я прекарат на борда на кораба или в лазарета, където ни предупредиха, че ще имаме само четири голи стени, защото още не били смогнали да го мебелират.
Всички избраха гемията. Непоносимата жега, теснотията, липсата на възможност за движение, въшките ме прогониха оттам и предпочетох лазарета с всичките му неизвестности. Заведоха ме в голяма двуетажна, абсолютно гола сграда, където нямаше нито прозорец, нито легло, нито маса, нито дори трикрако столче, за да седна, нито стиска слама, за да легна. Донесоха ми палтото, пътната чанта, двата ми куфара. Затвориха зад мене тежката врата с големи ключалки и ме оставиха да се разхождам на воля от стая в стая и от етаж на етаж,
срещайки на всяка крачка същата самота и голота.
Това съвсем не ме накара да се разкайвам, че съм избрал лазарета вместо гемията и подобно на съвременен Робинзон се заех да се настаня там за двадесет и един дена, като че ли щях да остана дял живот. Отначало се забавлявах с лов на въшки, които бях завъдил в гемията. Когато след многократно сменяне на бельо и дрехи се очистих най-сетне от тях, пристъпих към мебелирането на избраната стая.
Направих си удобен дюшек от дрехите и ризите, чаршафи от няколко собственоръчно съшити кърпи за лице, одеяло от домашната роба и възглавница от навитата на руло наметка. Направих си стол от единия куфар, като го сложих легнал, и маса от другия, който изправих.
Измъкнах листове, несесер за писане, наредих под форма на библиотека дванадесетината книги, които носех със себе си. С една дума, обзаведох се толкова добре, че с изключение на пердета и прозорци в абсолютно голия лазарет ми беше почти толкова удобно,
както в игралната зала на улица Вердьоле. Яденетата ми бяха поднасяни много тържествено. Двама гренадири, с набучен на пушката щик, ги придружаваха. Стълбището беше трапезарията ми, площадката
— маса, стъпалото стол и след като сложеха яденето, служителите се оттегляха, известявайки ми със звънчето си, че мога да седна на масата. Между яденетата, когато не четях, не пишех или не се занимавах с обзавеждане, отивах да се поразходя в протестантското гробище, което ми служеше за двор, или се качвах на куличката към пристанището, откъдето можех да виждам пристигащите и заминаващи кораби. Така прекарах четиринадесет дни и щях да прекарам целия предвиден срок, без нито за миг да се отегча, ако

303
господин дьо Жоанвил, френски представител в Генуа, комуто пратих едно остро, парфюмирано и полуобгорено писмо, не бе съкратил карантината ми с една седмица. Аз я прекарах в дома му и не отричам,
че под неговия покрив ми беше по-приятно, отколкото в лазарета. Той беше много мил с мене. Секретарят му Дюпон, славно момче, ме заведе както в града, така и извън града на гости в няколко приятни дома и аз завързах дружба и кореспонденция с него, която продължихме доста дълго време. Продължих приятно пътя си през
Ломбардия. Видях Милано, Верона, Бреша, Падуа и най-сетне пристигнах във Венеция, нетърпеливо очакван от господин посланика
[48]
Намерих купове официални писма както от двора, така и от други посланици, чиято шифрована част той не бе успял да разчете,
макар че разполагаше с всички шифри. Понеже никога в живота си не бях работил в канцелария, нито бях виждал министерски шифър,
отначало се уплаших да не се объркам. Но после открих, че няма нищо по-просто от това и за по-малко от седмица дешифрирах целия куп,
който безспорно не си струваше труда. Защото не само че посолството във Венеция по начало е бездейно, но и едва ли някой би поверил на подобен човек и най-малката отговорна задача. Той се беше страшно объркал преди идването ми, понеже не умееше да диктува, а и не можеше да пише четливо. Аз му бях много полезен. Той го съзнаваше и се държа добре с мене. Още едно съображение обясняваше поведението му. След напускането на неговия предшественик, дьо
Фруле, който се беше разстроил душевно, френският консул Льо Блон беше останал като управляващ посолството и дори след пристигането на дьо Монтегю той продължаваше да изпълнява тази функция, докато го постави в течение на работите. Дьо Монтегю, изпълнен със завист,
че някой друг върши неговата работа, макар и сам да бе неспособен да се справи с нея, намрази консула и щом пристигнах, му отне задълженията на секретар на посолството, като ги прехвърли на мене.
Те бяха неделими от титлата. Той ми разреши да я нося. И докато работех при него, изпращаше само мене в Сената и при своя конферент
[49]
в качеството на посолски секретар. Всъщност напълно естествено беше той да предпочете да има свой човек на този пост,
отколкото някой консул или назначен от двора чиновник от външното министерство.

304
Това направи положението ми много приятно и попречи на приближените му благородници, всичките италианци, както и на пажовете и прислугата му, да ми оспорват първото място в неговия дом. Аз успешно използвах авторитета, който придобих автоматично,
за да поддържам правото му на цивилна листа, тоест неприкосновеността на неговия дом срещу домогванията, на които венецианските му офицери и не мислеха да се съпротивяват. Но не допусках също да се приютяват бандити, макар че бих имал материални изгоди, от които и негово превъзходителство с удоволствие би получил своя дял.
Той дори се осмели да поиска правата на секретариата, наречени канцеларски разходи. Имаше война. Постоянно се издаваха паспорти.
За всеки паспорт се плащаше по един дзехин на секретаря, който го издава и подписва. Всички мои предшественици бяха изисквали тази такса без разлика и от французи, и от чужденци. Аз намерих, че това не е справедливо и без самият аз да съм французин, премахнах таксата за французите, но така строго я изисквах от другите, че когато маркиз
Скоти, брат на любимеца на испанската кралица, ми поиска паспорт,
без да изпрати дължимата сума, аз му я поисках, дързост, която отмъстителният италианец не забрави. Щом стана известна реформата,
която бях направил в таксата за паспортите, започнаха да се явяват вече само лъжефранцузи, които на отвратителни смесици от езици се представяха кой за провансалец, кой за пикардец, кой за бургундец.
Понеже имам тънко ухо, не можеха да ме измамят и не вярвам нито един италианец да ме е завлякъл с дължимия дзехин или някой французин да го е платил, без да има нужда. Имах обаче глупостта да осведомя господин дьо Монтегю за стореното, при все че той не знаеше абсолютно нищо. При думата „дзехин“ той наостри уши и без да ме упреква, че съм освободил от такса французите, заяви, че трябва да делим дохода от чужденците, като той ще ми осигури други равностойни придобивки. По-скоро възмутен от низостта му,
отколкото засегнат в собствените си интереси, аз отхвърлих гордо предложението му. Той настоя, аз кипнах.
— Не, господине — заявих възбудено, — нека ваше превъзходителство задържи това, което е негово, и ми остави това,
което е мое. Аз няма да ви отстъпя никога нито едно су!

305
Като видя, че по този начин няма да спечели нищо, той опита по друг път и не се посвени да ми каже, че щом вземам таксите от канцеларията, трябва да поема и разходите по нея. Не исках да проявявам дребнавост и от този ден набавях с мои средства мастило,
хартия, восък, свещи и пр., та дори и печата, който поднових, без да получа нито лиар. Независимо от това обаче отделих малка част от паспортните такси за абат дьо Бини, порядъчен момък, който изобщо не предявяваше никакви изисквания в този дух. Ако той гледаше да ми угоди, и аз от своя страна се държах много добре с него, затова винаги бяхме в добри отношения.
След като придобих известен опит в работата, тя започна да не ми се вижда така сложна, както се опасявах, докато никак не я познавах, и работейки при посланик, който я познаваше още по-малко и освен това поради невежество и инат се противопоставяше като че ли нарочно на всички мои внушения, продиктувани от благоразумие или известно познаване на нещата, макар че те щяха да бъдат от полза било лично за него, било за краля. Най-разумната му постъпка бе, че се свърза с маркиз Мари, ловкия и хитър испански посланик, който би го водил за носа, както пожелае, но поради общите интереси на двете корони го съветваше в повечето случаи доста правилно; дьо Монтегю обаче опропастяваше съветите му, защото винаги вмъкваше нещо свое в изпълнението им. Единствената акция, която успяха да проведат съгласувано, беше, че убедиха венецианците да запазят неутралитет, а те от своя страна постоянно тръбяха, че го спазват точно, докато явно набавяха муниции на австрийските войски и даже доброволци под предлог, че били дезертьори. Господин дьо Монтегю, който, струва ми се, искаше да угоди на Венецианската република, въпреки възраженията ми ме караше да твърдя във всичките му официални писма, че тя никога няма да наруши неутралитета. Упорството и глупостта на този нещастник ме принуждаваха непрекъснато да пиша и да върша чудатости, чийто проводник бях длъжен да стана, защото той искаше така, но които правеха понякога работата ми непоносима и дори невъзможна. Той изискваше например непременно по-голямата част от писмото му до краля и до министъра на външните работи да бъде шифрована, макар че нито едното, нито другото съдържаха нещо,
което да оправдава тази предпазливост. Обяснявах му, че между петък,
когато пристигаха кралските писма, и събота, когато тръгваха нашите,

306
няма достатъчно време, за да успея да ги шифровам извън обемистата кореспонденция, която трябваше да приготвя за същата поща. Той изнамери отлично средство: приготвяше още в четвъртък отговора на писмата, които щяха да се получат в петък! Тази идея му се стори дори толкова сполучлива, въпреки възраженията ми, че е невъзможно и абсурдно да се процедира така, че трябваше да се подчиня и през цялото време, докато останах при него, аз трябваше да си водя бележки за подхвърлените от него случайни думи през седмицата, за някои съвсем глупави новини, които дочувах оттук-оттам, и снабден с тия оскъдни материали, не пропусках да му представя в четвъртък сутринта черновата на писмата, които щяха да тръгнат в събота, с изключение на някои добавки или поправки, които нанасях набързо с оглед на получените в петък депеши, на които ние уж отговаряхме. Той имаше друга много забавна мания, която правеше кореспонденцията ми неимоверно смешна. Препращаше всяка новина към източника й.
Така например той осведомяваше Амло за дворцовите събития, дьо
Морпа — за случилото се в Париж, д’Авренкур — за Швеция, дьо ла
Шьотарди — за Петербург, а понякога всеки от тях за собствените му измишльотини, които аз префасонирвах. Понеже, когато му поднасях писмата за подпис, той хвърляше поглед само на депешите за двора и подписваше писмата до посланиците, без да ги чете, това ми даваше възможност да ги изменям, както намеря за добре, и поне да изпращам сведенията, както подобава. Но ми беше невъзможно да редактирам по-умно най-важните писма. Цяло щастие беше все пак, когато не му хрумваше да вмъква импровизирано няколко свои думи, защото тогава бях принуден да връщам за преписване цялото писмо, разкрасено от това ново празнодумство, което трябваше да има честта да бъде шифровано, иначе той нямаше да сложи подписа си. Стотици пъти се изкушавах, заради неговото добро име, да шифровам друго, а не това,
което е казал, но съзнавайки, че нищо не може да оправдае подобно своеволие, оставях го да безумства на собствен риск, като се задоволявах да бъда откровен с него и да изпълнявам на мой риск задължението си пред него.
А това правех винаги честно, старателно и смело и заслужавах друга отплата, а не тази, която получих накрая. Беше вече време да стана такъв, какъвто ми беше предопределило небето, което ме бе дарило с щастлива природа, възпитанието, което ми бе дала най-

307
добрата жена, образованието, което бях придобил сам. И аз станах.
Оставен сам на себе си, без приятел, без съветник, без опит, в чужда страна, служейки на чужда нация, сред сборище измамници, които в техен интерес и за да избягнат скандалния добър пример, ме подстрекаваха да постъпвам като тях, вместо да им подражавам, аз служих вярно на Франция, макар че не й дължах нищо, и още по-вярно на посланика, както беше редно, доколкото зависеше от мене.
Безупречен на един доста изтъкнат пост, аз заслужавах и си извоювах уважението на Венецианската република, на всички посланици, с които бяхме във връзка, и обичта на всички французи, живеещи във
Венеция, без да изключваме и самия консул, когото със съжаление изместих от пълномощията, които бяха негово право и които ми създаваха повече грижи, отколкото удоволствие.
Всецяло отдаден на маркиз Мари, който не беше запознат подробно с неговите задължения, дьо Монтегю сам ги пренебрегваше до такава степен, че ако не бях аз, французите, установени във
Венеция, не биха забелязали дори, че има посланик от тяхната страна.
Винаги ги отпращаше, без да пожелае да ги изслуша, когато се нуждаеха от неговото застъпничество, и те, отчаяни, вече не се мяркаха нито сред приближените му, нито на масата му, където никога не ги покани. Аз правех често на своя глава това, което би трябвало той да направи: оказвах на французите, които се обръщаха към него или към мене, услугите, които бяха по силите ми. Във всяка друга страна бих направил много повече, но нямайки възможност да видя нито едно влиятелно длъжностно лице поради собственото ми служебно положение, бях принуден да прибягвам често до консула, а консулът,
установен във Венеция заедно със семейството си, трябваше да се съобразява с много неща и не можеше да направи всичко, което би желал. Понякога обаче, когато виждах, че проявява малодушие и не смее да се застъпи, аз си позволявах смели постъпки, някои от които ми се удадоха. Още се смея, като си спомня един такъв случай. Едва ли някой би се усъмнил, че любителите на театъра в Париж дължат на мене Коралин и сестра й Камий. Но все пак това е точно така. Баща им
Веронезе беше ангажиран с децата си в италианската трупа и след като му бяха броили две хиляди франка за пътуването, вместо да замине,
постъпи преспокойно в театър „Сан Лука“
[50]
във Венеция, където дъщеря му Коралин, макар и още дете, привличаше много зрители.

308
Херцог дьо Жевр, в качеството си на пръв благородник от камарата,
писа на посланика, за да изиска бащата и дъщерята. Вместо каквото и да било указание дьо Монтегю ми подаде писмото с думите: „Вижте какво пише тук!“ Аз отидох при господин Льо Блон и го помолих да говори с патриция, на когото принадлежеше театър „Сан Лука“, някой си Джустиниани, за да освободи Веронезе, понеже е приет на служба при френския крал. Льо Блон, който не беше особено заинтересован от поръчението, го изпълни зле. Джустиниани се направи, че не разбира и не освободи Веронезе. Аз се засегнах. Беше по време на карнавала.
Взех маска и плащ и заповядах да ме закарат в двореца на
Джустиниани. Всички, които видяха моята гондола с ливреята на френския посланик, се смаяха. Венеция още не беше виждала подобно нещо. Влизам и карам да съобщят за una siora maschera
[51]
. Щом ме въвеждат, свалям маската и казвам името си. Сенаторът побледнява и ме гледа слисан.
— Господине — казвам му аз на венециански, съжалявам, че досаждам на ваше превъзходителство, но вие държите във вашия театър „Сан Лука“ актьора Веронезе, който е на служба при краля, и въпреки нашето искане не го освобождавате. Сега идвам да го изискам от името на краля.
Кратката ми реч оказа своето въздействие. Още не бях напуснал дома му, и нашият човек побърза да разкаже случилото се на държавните инквизитори
[52]
, които опростиха прегрешението му.
Веронезе беше уволнен същия ден. Аз поръчах да му предадат, че ако не тръгне в срок от една седмица, ще заповядам да го арестуват. И той тръгна.
В друг един случай отървах капитана на търговски кораб, и то лично аз, без ничия друга намеса. Той се наричаше капитан Оливе от
Марсилия. Забравих името на кораба. Екипажът му се беше спречкал с наемници на служба на републиката и бяха стигнали до насилнически прояви. Моряците бяха под арест в кораба, при това държани толкова строго, че освен капитана никой не можеше нито да се качи, нито да слезе от него без разрешение. Капитанът се обърна към посланика, той го прати по дяволите. Отиде при консула, той му отговори, че това не е търговски въпрос и не може да се намеси. Не знаейки какво да прави,
той пак дойде при мене. Аз се опитах да убедя дьо Монтегю да ми разреши да внеса по този случай възражение в Сената, не си спомням

309
добре дали се съгласи и дали аз внесох доклада си, но си спомням отлично, че понеже нищо не помогна и корабът все още стоеше под ембарго, взех решение, което се увенча с успех. Включих описанието на този случай в едно официално писмо до господин дьо Морпа и дори с голяма мъка убедих дьо Монтегю да не го зачертава. Знаех, че макар и да не си струваше трудът, отваряха нашите писма във Венеция.
Доказателството беше, че намирах някои пасажи дословно препечатани във вестникарските статии. Некоректност, от която напразно карах посланика да се оплаче. Целта ми, споменавайки за тази репресивна мярка в писмото, беше да използвам любопитството им, за да ги сплаша и да ги накарам да освободят кораба. Защото, ако трябваше да чакаме отговора на двора по този повод, капитанът щеше да бъде разорен, преди да сме го получили. Направих дори нещо повече. Отидох на кораба и разпитах екипажа. Взех със себе си абат
Патизел, канцлер на консулството, който дойде доста неохотно, защото всички тия хора се бояха да не разсърдят Сената. Понеже не можех да се кача на кораба поради забраната, останах в гондолата и съставих там протокола си, разпитвайки на висок глас всички хора от екипажа един след друг и насочвайки така въпросите си, че да получа благоприятни за тях отговори. Опитах се да накарам Патизел сам да проведе разпита и да състави протокола, което всъщност повече подобаваше на неговото служебно положение, отколкото на моето, но той за нищо на света не искаше да се съгласи, не каза нито дума и едва подписа протокола след мене. Тази малко дръзка постъпка има желания ефект и корабът беше освободен доста време, преди да се получи отговорът на нашия министър. Капитанът искаше да ми направи подарък. Без да се разсърдя, аз го потупах по рамото и му казах:
— Капитан Оливе, мислиш ли, че човек, който отказва да вземе от французите установената преди него такса за паспорт, е способен да им продава покровителството на френския крал?
Тогава той ми предложи да даде вечеря на борда на кораба в моя чест и аз заведох и секретаря на испанското посолство Карио, умен и много приятен човек, който по-късно стана секретар и управляващ посолството в Париж. Аз се бях свързал интимно с него по примера на нашите посланици.

310
Щях да бъда много щастлив, ако, докато вършех напълно безкористно всичките добрини, които бяха по силите ми, бях съумял да вложа достатъчно ред и внимание в най-дребните подробности, за да не стана жертва и да облагодетелствам другите за моя сметка. Но в длъжности като моята, където и най-малките грешки не остават без последствие, аз изчерпвах цялото си внимание, за да не допусна някоя във вреда на службата си. До края поддържах пълен ред и точност във всичко, което се отнасяше до основните ми задачи. Освен някои малки пропуски в шифрите, поради принудително бързане, от което подчинените на господин Амло се оплакаха веднъж, нито посланикът,
нито който и да е друг можеха да ме упрекнат в ни най-малка небрежност при изпълнение на задълженията ми, което е за отбелязване при толкова небрежен и разсеян човек като мене. Но паметта и грижливостта често ми изменяха в частните работи, с които се нагърбвах, и чувството ми за справедливост винаги ми е вредило,
защото съм се намесвал по собствен почин, преди някой да помисли да се оплаче. Ще приведа само един пример — той се отнася до заминаването ми от Венеция, а изпитах последствията му в Париж.
Нашият готвач Русло беше донесъл от Франция стара полица за двеста франка, която негов приятел перукер получил от венецианския благородник Дзането Нани срещу доставка на перуки. Русло ми предаде полицата, молейки ме да се постарая да измъкна нещо чрез споразумение. Знаех, а и той знаеше, че венецианските благородници имат навик никога да не плащат дълговете, направени в чужбина, щом се върнат в родината си. Ако човек се опита да ги принуди да се разплатят, те уморяват нещастния кредитор с протакане и разноски,
докато той се отчае и изостави всичко, или постигат споразумение почти на безценица. Помолих господин Льо Блон да говори с Дзането.
Той призна полицата, но не и плащането. След голяма борба обеща най-сетне три дзехина, но когато Льо Блон му занесе полицата, трите дзехина не бяха готови. Трябваше пак да чакаме. През това време аз се скарах с посланика и го напуснах. Оставих книжата на посолството в най-голям ред, но полицата на Русло не можа да се намери. Господин
Льо Блон ме увери, че ми я е върнал. Аз го познавах като честен човек и не можех да се съмнявам в думите му. Но не можах да си припомня къде съм я пъхнал. Понеже Дзането беше признал дълга си, помолих
Льо Блон да се помъчи да вземе от него трите дзехина срещу разписка

311
или да го накара да даде дубликат от полицата си. Когато Дзането узна,
че полицата е загубена, не пожела да стори нито едното, нито другото.
Предложих на Русло три дзехина от собствената си кесия срещу уреждането на полицата. Той отказа и ме посъветва да се споразумея в
Париж с кредитора, чийто адрес ми даде. Узнал за станалото,
перукерът поиска или полицата си, или цялата сума. Какво не бих дал във възмущението си, за да намеря тази проклета полица. Платих му двеста франка, и то когато бях в крайна нужда. Така загубването на това листче донесе на кредитора изплащането на пълната сума, докато,
ако за негово нещастие се бе намерило, едва ли щеше да измъкне дори обещаните от негово превъзходителство Дзането Нани десет екю.
Дарбата, която ми се стори, че открих в себе си към моята работа, ме накара да я върша с увлечение и извън компанията на приятеля ми Карио, на доблестния Алтуна, за когото скоро ще имам случай да говоря, извън невинните развлечения на площад Сан Марко,
театъра и няколкото посещения, които правехме винаги заедно, бях превърнал служебните си задължения в единствените си удоволствия.
Макар че работата ми не беше много тежка, особено с помощта на абат дьо Бини, тъй като кореспонденцията беше твърде обемиста и беше военно време, все пак бях много зает. Работех всеки ден по-голямата част от сутринта, а в дните, когато идваше пощата, понякога дори до полунощ. Останалото време посвещавах на изучаването на тази нова за мене професия, в която разчитах, като се проявя в началото, да си пробия път по-късно. Всъщност всички бяха единодушни в мнението си за мене, като се почне от посланика, който се хвалеше наляво и надясно от работата ми и никога не се оплака от нищо; той се озлоби впоследствие само защото си подадох оставката, след като се бях оплаквал напразно много пъти от начините му на работа. Посланиците и кралските министри, с които бяхме в кореспонденция, хвалеха качествата на секретаря му и той би трябвало да се чувства поласкан,
но в неговата глупава глава те предизвикаха обратно действие. Никога не ми прости особено една похвала за мене по важен повод. Заслужава си да ви разкажа случая.
Той беше толкова безочлив, че дори в събота, деня, когато изпращахме най-много писма, не можеше да дочака да свършим работата. Подканвайки ме безспир припряно да изпратим писмата до краля и министрите, той ги подписваше набързо и после изчезваше

312
нанякъде, оставяйки повечето писма без подпис. Това ме принуждаваше, когато не се отнасяше до известия, да ги пращам под форма на бюлетин. Но когато ставаше дума за въпроси, свързани със задачи, поставени от краля, трябваше някой да подпише и аз ги подписвах. Така постъпих за едно важно сведение, което бяхме получили съвсем наскоро от господин Венсан, управляващ кралското посолство във Виена. Това беше по времето, когато принц Любкович напредваше към Неапол, а граф дьо Гаж извърши паметното отстъпление, най-хубавата военна маневра на века, на която обаче
Европа обърна малко внимание. Съобщението гласеше, че един мъж,
чиито отличителни белези ни изпращаше господин Венсан, е тръгнал от Виена и щял да мине през Венеция, отивайки тайно в Абруците, за да вдигне народна борба при приближаването на австрийците. В
отсъствие на граф дьо Монтегю, който не се интересуваше от нищо, аз предадох това предупреждение на маркиз дьо л’Опитал, и то толкова навреме, че може би Бурбонската династия бе задължена на жестоко осмивания Жан-Жак за оцеляването на Неаполското кралство.
Благодарейки на своя колега, както беше редно, маркиз дьо л’Опитал, каза няколко думи за секретаря му и за услугата, която той е оказал на общото дело. Граф дьо Монтегю, разкайвайки се за проявената в този случай небрежност, видя в комплимента упрек и ми го предаде сърдито. Бях постъпил с граф дьо Кастелан, посланик в
Константинопол, както с маркиз дьо л’Опитал, макар и по много по- незначителен повод. Понеже нямаше друга поща за Константинопол освен куриерите, които Сенатът изпращаше от време на време до своя посланик при Портата, предупреждаваха френския посланик за тръгването на куриерите, за да може и той да пише на своя колега по този начин, ако намира за уместно. Обикновено ни предупреждаваха един-два дни по-рано. Но господин дьо Монтегю беше толкова малко тачен, че се задоволяваха да го предупреждават чисто формално един- два часа преди тръгването на куриера. Затова няколко пъти бях принуден да изготвям писмото в негово отсъствие. Отговаряйки ни,
господин дьо Кастелан споменаваше и за мене няколко ласкави думи.
Същото правеше и господин дьо Жоанвил от Генуа — нови поводи за недоволство.
Признавам, че аз не избягвах случаите да се изтъкна, но и не ги търсех, освен когато ми се удадеше повод. И ми се струваше напълно

313
справедливо, след като служех добросъвестно, да се стремя към естественото възнаграждение за добра работа, а именно уважението на хората, които са в състояние да я преценят и възнаградят. Не мога да кажа дали прилежното изпълнение на обязаностите ми представляваше справедлив повод за упрек от страна на посланика. Но мога да кажа, че до деня на раздялата ни той не беше ме упрекнал нито веднъж.
Домът му, който никога не беше както трябва, се пълнеше с безделници. С французите се отнасяха лошо за сметка на италианците,
които вземаха връх. Дори и между тях добрите служители, отдавна на работа в посолството, бяха грубо изгонени, между другите и първият благородник, заемащ този пост още при граф дьо Фруле; той се наричаше граф Пеати или нещо подобно. Вторият благородник, избран от дьо Монтегю, беше разбойник от Мантуа, на име Доменико Витали.
Посланикът му повери грижата за къщата си; с хитрости и долно подмазване той спечели доверието му и стана негов любимец в ущърб на малкото порядъчни хора, които бяха останали, начело със секретаря.
Честното око на един порядъчен човек е винаги обезпокояващо за мошениците. Достатъчно беше само това, за да си навлека омразата на този тип. Но неговата омраза имаше и друга причина, която още повече я усили. Трябва да ви разкажа случая, за да ме порицаете, ако съм виновен.
Съгласно обичая посланикът разполагаше с ложа във всеки от петте театри. Всеки ден на вечеря той съобщаваше в кой театър възнамерява да отиде този ден. Аз избирах след него, а благородниците от свитата му разполагаха с останалите ложи. Излизайки, аз вземах ключа на ложата, която бях избрал. Един ден, понеже Витали не беше там, натоварих моя прислужник да ми донесе ключа в дома на мои познати. Вместо да ми изпрати ключа, Витали отговори, че го е използвал лично той. Аз се ядосах много, защото прислужникът ми докладва за това пред всички гости. Вечерта Витали се опита да ми се извини, но аз не приех извинението му.
— Утре, господине, ще ми поднесете извиненията си в толкова и толкова часа в еди-кой си дом, където ми бе нанесено оскърблението, и то пред хората, които бяха свидетели. Иначе в другиден, каквото и да стане, заявявам ви, че един от двама ни ще излезе оттук.

314
Решителният ми тон му повлия. Той дойде на уговореното място и в уговорения час и ми се извини публично с достойна за него мерзост. Но бавничко подготви своето отмъщение и докато ми се кланяше дълбоко, така си оплете кошницата по италиански, че като не можа да накара посланика да ме уволни, принуди самия мене да си подам оставката.
Този негодник безспорно не ме познаваше, но ме познаваше дотолкова, доколкото това беше полезно за намеренията му. Знаеше, че съм добросърдечен и безкрайно мек спрямо неволните прегрешения,
но горд и непреклонен за умишлените оскърбления, че обичам приличието и достойнството в приетите неща и че съм еднакво взискателен, както когато е въпрос да се окаже почит към мене, така и когато самият аз трябва да окажа някому почит. Тази именно моя черта използва той и успя да ме накара да вдигна ръце от всичко. Той обърна дома с главата надолу. Премахна и малкото системност, подчинение,
чистота и ред, които се бях помъчил да въведа. Дом без жена се нуждае от строга дисциплина, за да цари в него известна скромност, неделима от достойнството. Витали превърна в кратко време нашия дом в свърталище на поквара и разпуснатост, бърлога за измамници и развратници. Като втори благородник в свитата на негово превъзходителство, на мястото на изгонения от него граф настани друг сводник като себе си, който държеше публичен дом в Кроа-дьо-Малт.
И тези двама сдружени обесници се отличаваха с цинизъм, равен на наглостта им. Извън стаята на посланика, която също не беше в напълно приличен вид, в къщата нямаше нито едно кътче, в което би могъл да се настани един порядъчен човек.
Понеже негово превъзходителство не вечеряше, благородниците от свитата му и аз се хранехме вечер на отделна маса, на която ядяха също абат дьо Бини и пажовете. Дори в най-мръсната кръчма клиентите са обслужвани по-чисто, по-прилично, с не толкова мръсна покривка и салфетки и им се поднася по-доброкачествена храна.
Светеха ни само с малка черна свещ, даваха ни калаени чинии,
железни вилици. Да оставим това, което поне се вършеше тайно от хората. Но ми отнеха и гондолата и аз, единствен от всички посолски секретари, бях принуден да наемам гондола или да вървя пеш и носех ливреята на негово превъзходителство само когато отивах в Сената.
Впрочем всичко, което ставаше вътре в посолството, беше известно и

315
навън. Всички офицери на посланика се оплакваха открито. Доменико,
единствената причина за тази разруха, протестираше най-силно,
знаейки, че неуважението, на което се излагахме, ми беше по- мъчително, отколкото на другите. Единствен от този дом аз не издавах нищо вън от него, но се оплаквах енергично на посланика, като се оплаквах и от самия него, защото, тайно подклаждан от проклетията си, той ми нанасяше всеки ден по някоя нова обида. Принуден да харча много, за да бъда на равна нога с колегите си и да поддържам външния вид, който подхождаше на поста ми, не можех да откопча нито едно су от заплатата си и когато му исках пари, той ми говореше за своето уважение и доверие, като че ли те можеха да напълнят кесията ми и да ми набавят необходимото.
Двамата мошеници окончателно завъртяха главата на шефа ми,
която и без това не беше съвсем в ред; разсипваха го, насърчавайки го постоянно да купува старинни предмети, и го мамеха, убеждавайки го,
че той е извлякъл изгода. Накараха го да наеме един дворец на Брента,
двойно по-скъпо, отколкото струваше, като разделиха печалбата със собственика. В апартаментите имаше инкрустации от мозайка и чудно хубави мраморни колони и пиластри. Дьо Монтегю покри гордо всичко това с дървена облицовка само защото такава беше модата в
Париж. Горе-долу по същото съображение единствен между всички посланици във Венеция той отне шпагата на пажовете си и жезъла на лакея. Такъв беше човекът, който, воден може би от същите мотиви, ме намрази само защото му служех вярно.
Аз понасях търпеливо презрителното му държане, грубостите му,
лошото отношение, докато виждах в тях само сприхавост, а не омраза.
Но щом разбрах намерението му да ме лиши от честта, която бях заслужил с добрата си работа, реших да се откажа сам от нея. Първата му проява на зложелателство забелязах по повод един обед, който той трябваше да даде на херцог дьо Моден и семейството му, пребиваващи в момента във Венеция. Той ми заяви, че за мене няма да има място на масата. Аз му отвърнах засегнат, но не разгневен, че понеже имам честта да обядвам всеки ден там, ако на херцог дьо Моден не му е приятно моето присъствие, достойнството на негово превъзходителство и моето чувство на дълг налагат да не се съгласим с това искане.

316
— Как! — възкликна той гневно. — Моят секретар, който дори не е от благородно потекло, претендира да обядва заедно с един владетел, след като моите благородници не са поканени.
— Така е, господарю — отвърнах аз. — Постът, с който ваше превъзходителство ме почете, докато го заемам, ме прави равен на благородник и аз имам предимство пред вашите благородници или пред тези, които минават за такива, и следва да бъда приет там, където те не могат да бъдат допуснати. Вие не може да не знаете, че в деня,
когато встъпите официално в длъжност, аз съм принуден от етикета и от обичая, датиращ от незапомнени времена, да вляза след вас в парадно облекло и ще имам честта да обядвам заедно с вас в двореца
Сан Марко. Не виждам защо лице, което може и трябва да яде публично с дожа и Сената на Венеция, да не може да бъде поканено на частен обед с херцога на Модена.
Макар че доводът не търпеше възражение, посланикът не го прие. Но нямахме възможност да подновим спора, защото херцогът не дойде на обед у него.
От този момент той не преставаше да ми създава неприятности,
да не зачита правата ми, стараейки се да ми отнеме малките привилегии, дължими на моя пост, за да ги прехвърли на скъпия си
Витали. Сигурен съм, че ако дьо Монтегю би се осмелил да го изпрати в Сената вместо мене, щеше да го стори. Използваше обикновено услугите на абат дьо Бини, за да пише в кабинета частните си писма.
Той го накара да напише до господин дьо Морепа изложение на случая с капитан Оливе, в което, вместо да спомене за мене, след като аз единствен бях уредил въпроса, ми отнемаше дори честта за съставянето на протокола, като му изпрати препис от него, за да може да го припише на Патизел, който дори не си беше отворил устата.
Искаше да ме унижи и да угоди на любимеца си, но не и да се отърве от мене. Съзнаваше, че няма да му бъде така лесно да ми намери заместник, както бе намерил на господин Фоло, при това разнесъл вече славата му. Трябваше му непременно секретар, който да знае италиански, за да може да отговаря на Сената, който да съставя всичките му официални писма, да върши цялата му работа, без той да си мръдне пръста. Да съчетава заслугата на добрата си работа с долното угодничество на господа слугите-благородници. С една дума,
искаше да ме запази, като същевременно ме обезвреди, държейки ме

317
далеч от моята и неговата страна, без средства да се върна там. Може би щеше да успее, ако беше действал по-въздържано. Но Витали, който имаше други намерения и искаше да ме принуди да взема по-смело решение, постигна целта си. Щом видях, че всичките ми усилия са напразни, че посланикът счита услугите ми за престъпления, вместо да ми бъде благодарен за тях, че не мога да очаквам от него нищо друго освен неприятности в частния си живот и несправедливости в служебния и че след като бе загубил напълно доброто си име,
недобросъвестната му работа всъщност можеше само да ми навреди, а не да ми бъде полезна, аз се реших и подадох оставката си, като му определих срок да си намери секретар. Без да ми даде нито положителен, нито отрицателен отговор, той продължи постарому.
Виждайки, че нищо не се подобрява и че той изобщо не се старае да си намери друг секретар, аз писах на брат му, излагайки му подробно съображенията си, и го помолих да издейства освобождаването ми от длъжност от негово превъзходителство, като прибавих, че във всички случаи ми е невъзможно да остана повече. Чаках дълго, но не получих отговор. Чудех се вече какво да правя, когато най-сетне посланикът получи писмо от брат си. То трябва да е било доста остро, защото,
макар че дьо Монтегю беше избухлив, никога не съм го виждал така разгневен. След порой от отвратителни оскърбления, понеже не знаеше вече какво да ми каже, той ме обвини, че съм продал шифъра му. Аз се разсмях и го попитах подигравателно да не би да си въобразява, че в цяла Венеция може да се намери толкова глупав човек,
който да даде и едно су за него. При този отговор той освирепя от ярост. Понечи да извика хората си, за да ме изхвърли, както каза той,
през прозореца. До този момент бях запазил самообладание, но при подобна закана не можах да не избухна от възмущение и негодувание.
Спуснах се към вратата и като бутнах резето, което я затваряше отвътре, му креснах, приближавайки се бавно към него:
— А, не, господине! Не намесвайте хората си в нашата разправия. Нека всичко остане между нас двамата.
Постъпката ми и видът ми го усмириха начаса. В държането му проличаха изненада и уплаха. Като видях, че е овладял що-годе беса си, сбогувах се с него без много приказки. После, без да чакам отговора му, отворих вратата, излязох и минах спокойно през антрето между хората му, които станаха както обикновено, и, струва ми се,

318
щяха да подкрепят мене, а не него, ако се бяхме сбили. Без да се качвам в стаята си, слязох по стълбата и излязох незабавно от двореца,
за да не стъпя никога вече в него.
Отидох право при господин Льо Блон и му разказах случилото се. Той не се учуди много. Познаваше си човека. Задържа ме за обед.
Макар и импровизиран, обедът беше блестящ. Присъстваха всички по- видни французи, които бяха във Венеция. У посланика не отиде никой.
Консулът разказа на компанията какво ми се е случило. Всички бяха възмутени от посланика. Той не беше уредил сметката ми, не ми беше дал нито су и аз се чудех как ще се върна във Франция с няколкото луидора, които имах в себе си. Всички кесии се отвориха в моя подкрепа. Взех двадесетина дзехина от господин Льо Блон, още толкова от господин дьо Сен-Сир, с когото бях най-близък след консула. Благодарих на другите и в очакване деня на заминаването си се настаних у канцлера на консулството, за да докажа на обществото,
че френската нация не се солидаризира с несправедливото отношение на посланика. А той, страшно озлобен, че са ме чествали в неизгодното ми положение, а него, макар и посланик, са пренебрегнали, загуби всяка мярка и се озвери като обезумял. Забрави се до такава степен, че представи доклад в Сената, за да иска арестуването ми. По съвета на абат дьо Бини реших да остана още две седмици, вместо да тръгна на другия ден, както смятах да направя. Хората бяха свидетели на моето държане и го одобряваха. Синьорията дори не благоволи да отговори на налудничавия доклад на посланика и ми предаде чрез консула, че мога да остана във Венеция, колкото си искам, без да се тревожа от постъпките на един ненормален. Продължавах да се срещам с приятелите си. Сбогувах се с испанския посланик, който ме прие много любезно, и с Финокети, неаполския пълномощен министър,
когото не успях да намеря, но му писах и той ми отговори с много учтиво писмо. Най-сетне заминах, като не оставих, въпреки паричните си затруднения, други дългове освен двата заема, за които споменах, и дълга от петдесетина екю на един търговец — Моранди, който Карио се нагърби да изплати. Аз не му ги върнах, макар че често се виждахме след това. Но двата заема изплатих до стотинка веднага щом имах възможност.
Нека не напускаме Венеция, без да кажем няколко думи за прочутите забавления на този град или по-скоро за незначителното ми

319
участие в тях, докато живях там. Видяхте колко малко търсех удоволствията на младежката възраст или това, което сме свикнали да наричаме така, докато бях млад. И във Венеция не промених вкусовете си. Но моите занимания, които, така да се каже, ги осуетяваха, правеха по-пикантни скромните развлечения, които си позволявах. Първото и най-приятното измежду тях беше компанията на достойни хора като господин Льо Блон, дьо Сен-Сир, Карио, Алтуна и един благородник от Форли, чието име за голямо съжаление съм забравил, но споменът за него винаги ме радва и вълнува. От всички хора, които съм срещал в живота си, той най-много ми приличаше по дух. Бяхме се сприятелили също с двама-трима англичани, много умни и начетени, страстни любители на музиката като нас. Всички те имаха жени, приятелки или любовници. Тези последните, почти всичките, бяха талантливи девойки, които устройваха музикални и танцови вечери. Играехме на карти също, но твърде малко. Подчертаните ни вкусове, силните увлечения, дарбите ни, театърът ни караха да смятаме това увлечение много жалко. Играта е спасително средство за отегчени хора. Бях донесъл от Париж предразсъдъка на французите против италианската музика. Но бях получил също от природата верния усет, срещу който никой предразсъдък не може да устои. Скоро се пристрастих към тази музика, както всички, които са в състояние да я оценят. Слушайки баркароли, намирах, че за пръв път чувам истинско пеене и скоро така се запалих по операта, че понеже бъбренето, яденето и игрите в ложите ми досаждаха, тъй като исках само да слушам, често се отделях от компанията и сядах другаде. Там, съвсем сам, затворен в ложата си, се отдавах, независимо от продължителността на спектакъла, на удоволствието да му се наслаждавам на воля до самия му край. Един ден в театъра „Сен-Кризостом“ заспах, и то много по-дълбоко,
отколкото в собственото си легло. Шумните, блестящи арии не ме събудиха, но кой би могъл да опише пленителното усещане,
предизвикано от нежната хармония и неземните песни на пасажа,
който ме събуди? Какво събуждане, какво очарование, какъв унес,
когато отворих едновременно очи и уши. Първата ми мисъл бе, че се намирам в рая. Този удивителен откъс, който ще си спомням и никога няма да забравя, започваше така:

320
Пожелах да се сдобия с тази ария. Намерих я и дълго я пазех, но тя не беше една и съща върху хартията и в паметта ми. Същите ноти,
но не и същата музика. Тази божествена ария може да звучи така само в собствената ми глава, както бе всъщност и в деня, когато ме събуди.
Музика по мой вкус, далеч превъзхождаща оперите и нямаща равна на себе си нито в Италия, нито където и да било, е музиката на scuole. Scuole са благотворителни домове, където се възпитават бедни девойки, на които по-късно републиката отпуска зестра било за да се омъжат, било за да постъпят в манастир. Между талантите, които развиват у младите момичета, музиката държи първо място. Всяка неделя в съответната църква на всяка от четирите венециански scuole може да се чуят по време на вечерня псалми и химни за голям хор и оркестър, композирани и дирижирани от най-големите майстори на
Италия, изпълнени зад решетките на трибуните изключително от девойки, най-старата от които едва ли е навършила и двадесет години.
Не мога да си представя нищо по-сладостно, по-вълнуващо от тази музика. Богатствата на изкуството, италианският вкус, красивите гласове, вярното изпълнение, всичко в тия дивни концерти съдейства,
за да направи впечатление, безспорно не общоприето, но на което едва ли някое човешко сърце може да устои. Нито Карио, нито аз пропускахме вечерните в „Мендиканти“ и ние не бяхме единствените.
Църквата беше винаги пълна с любители. Дори и оперните певци идваха да се усъвършенстват по тези прекрасни образци. Ядосваха ме само проклетите решетки — те пропускаха звуците, а скриваха от очите неземните хубавици, за които бяха достойни. Не можех да говоря за нищо друго. Веднъж споменах за това на господин Льо Блон.
— Ако толкова искате — каза ми той — да видите тия момиченца, не е мъчно. Аз съм един от уредниците на този дом. Ще ви поканя на закуска заедно е тях.
Не го оставих на мира, докато не удържа думата си. Когато влязох в салона, където бяха скрити хубавиците, за които бях копнял,
бях обзет от любовен трепет, какъвто не бях изпитвал досега. Господин

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: