Превод: Лилия Сталева chitanka info

237
КНИГА ШЕСТА
1736–1740
Не мога да прибавя:
но няма значение, не ми трябваше нищо повече. Не ми беше необходимо дори да владея тази земя, стигаше ми да я ползвам. Преди много години още казах и разбрах, че собственик и притежател често са два различни индивида, дори да оставим настрана съпрузите и близките.
Тук започва краткотрайното щастие в моя живот. Тук идват спокойните, бързо отлетели мигновения, заради които с право мога да кажа, че съм живял. Скъпи мигове, по които толкова съм тъгувал! Ах!
Заредете се отново за мене, течете по-бавно в спомените ми, отколкото в бързия поток на миналото. Какво да сторя, за да удължа по моя воля този толкова вълнуващ и толкова простичък разказ, за да повтарям безспир все същите неща и да не отегчавам същевременно читателите си, както няма да се отегчавам самият аз? И ако поне този разказ съдържаше случки, действия, думи, все някак би ми се удало да го предам, но как да разкажа това, което нито се е казвало, нито се е вършило, нито дори се е мислило, а само се е вкусвало и чувствало,
без да мога да посоча друг източник на щастие освен чувството, че съм щастлив? Ставах със слънцето и се чувствах щастлив. Разхождах се и бях щастлив. Виждах мама, бях щастлив. Разделях се с нея, бях
Hoc erat in votis: modus agri non ita magnus,
Hortus ubi, et tecto vicinus jugis aquae tons,
Et paulum sylvae super his foret…
[33]
Auctius atque
Di melius fecere
[34]
,

238
щастлив. Обхождах горичката и хълмовете, бродех по деретата, четях,
не правех нищо. Работех в градината, берях плодове, помагах в домакинството и щастието вървеше по стъпките ми. То не беше заключено в нищо определено, аз го носех цялото в себе си, то не ме напускаше нито за миг.
Нищо от това, през този скъп промеждутък от време, нищо от това, което правех, казвах и мислех, докато той траеше, не се е заличило от паметта ми. Събитията преди и след престоя ми там изплуват от време на време в паметта ми, разпокъсани и неясни. Но спомените за целия този период са непокътнати, като че ли той продължава още. Въображението ми, докато бях млад, се стремеше винаги напред, сега се връща назад и замества с тия сладки възпоминания загубената навеки надежда. Но виждам вече нищо примамливо в бъдещето. Само връщането към миналото може да ме блазни и тези така живи и така реални възвръщания в епохата, за която говоря, често ме карат да се чувствам щастлив въпреки злочестините си.
Ще дам само един пример от тия спомени, по който ще можете да прецените тяхната сила и истинност. Първия ден, когато се отправихме да нощуваме в Шармет, мама седеше в носилка, а аз вървях след нея. Пътят се виеше нагоре. Мама не беше много лека и се опасяваше да не умори носачите. Почти насред пътя тя пожела да слезе и да продължи пеш. Както вървеше, съзря в живия плет нещо синьо и ми каза:
— Зелениката още не е прецъфтяла.
Не бях виждал още зеленика и не се наведох да я разгледам, а съм твърде късоглед, за да мога да различа някое растение на земята.
Хвърлих само разсеян поглед надолу и над тридесет години минаха,
без да видя отново зеленика или да й обърна внимание. Когато през
1764 година отидох в Кресие с моя приятел господин дю Перу, ние се качихме на една височина, където имаше хубаво заведение, с право наречено „Бел-Вю“. По онова време бях почнал да събирам растения.
Докато се катерех, надзъртайки из храстите, нададох радостен вик: „А!
Ето зеленика!“
Това беше действително зеленика. Дю Перу забеляза вълнението ми, но не разбра причината. Ще я узнае, надявам се, като прочете някой ден тия редове. По впечатлението, което ми бе направило това

239
незначително растение, можете да съдите колко дълбоко се е отпечатвало в съзнанието ми всичко, което ставаше по това време.
И все пак чистият въздух не ми възвърна предишното здраве. Бях отслабнал, залинях още повече. Не понасях млякото. Трябваше да се откажа от него. Тогава беше на мода да се използва водата като лекарство за щяло и не щяло. Подложих се на воден режим, и то така без мярка, че водата насмалко не ме отърва не от болестта, а от живота.
Всяка сутрин още със ставането си отивах на чешмата с голямо канче и изпивах постепенно, докато се разхождах, около две шишета.
Престанах почти напълно да пия вино по време на ядене. Водата, която поглъщах, беше варовита и мъчно смилаема, както повечето планински води. С една дума, така се наредих, че за по-малко от два месеца напълно си разруших стомаха, който дотогава беше в отлично състояние. Когато престанах да смилам храната, разбрах, че няма вече надежда за изцеление. По същото време ми се случи нещо много странно, както само по себе си, така и с последиците му, които ще се чувстват, докато живея.
Една сутрин, без да съм по-зле, отколкото друг път, изправяйки една масичка, усетих внезапно по цялото си тяло необяснимо и мигновено сътресение. Най-хубавото сравнение, което мога да намеря,
е, че в кръвта ми забушува буря и за миг се разпростря чак до крайниците ми. Артериите ми забиха така силно, че не само усещах,
но чувах туптенето им, особено на каротидата. Заедно с това усетих страшно бучене в ушите си, и то на три или даже на четири гласа:
глухо сподавено бръмчене, по-ясно клокочене, сякаш на текуща вода,
остро свирене плюс сърцебиенето, което вече описах и чиито удари можах да преброя без усилие, без да си напипвам пулса или да докосвам тялото си с ръце. Вътрешният шум беше толкова силен, че загубих предишния си тънък слух и макар че не оглушах напълно,
почнах да недочувам и този недостатък ми остана завинаги.
Можете да си представите изненадата и ужаса ми. Помислих, че умирам. Легнах на легло. Извикахме лекар. Разказах му треперещ какво ми се бе случило, смятайки го неизлечимо. Струва ми се, че и той беше на същото мнение, но изпълни професионалния си дълг.
Държа ми безконечна реч, от която нищо не разбрах. После в приложение на възвишената си теория започна in anima vili
[35]
експерименталното лечение, което му хрумна да опита. То беше така

240
мъчително и отвратително и имаше толкова слабо въздействие, че аз скоро се уморих от него. Когато след няколко седмици се уверих, че състоянието ми нито се влошава, нито се подобрява, аз се дигнах от леглото и заживях нормално с бученето в ушите и с биенето на артериите, които оттогава, тоест от тридесет години, не са преставали нито една минута.
Дотогава спях дълбоко, без сънища. Пълното безсъние, което се присъедини към другите симптоми и продължава да ги съпътства,
окончателно ме убеди, че не ми оставаше много да живея. Това убеждение успокои за известно време тревогите ми относно здравето.
Понеже не можех да продължа живота си, реших да използвам поне възможно най-добре малкото дни, които ми оставаха. Можех да сторя това поради невероятното благоволение на съдбата, която в това мое плачевно състояние ми беше спестила поне болките, които на пръв поглед изглеждаха неизбежни. Този шум ми пречеше, но не ми причиняваше страдания. Не беше придружен от друго постоянно неудобство освен безсънието нощем и постоянното задъхване, което,
без да стига до пристъпи на задух, се чувстваше главно когато се затичвах или се раздвижвах по-енергично.
Това страдание, което трябваше да погуби тялото ми, се оказа всъщност гибелно само за сетивата ми и аз всеки ден благославям небето за щастливото му въздействие върху душата ми. Мога да кажа смело, че започнах да живея едва когато се считах за загубен.
Осъзнавайки истинската цена на всичко, което щях да напусна, аз започнах да се занимавам с по-благородни задачи, сякаш исках да се подготвя предварително за онези, които ми предстоеше скоро да изпълня и които бях много занемарил дотогава. Често изопачавах религията, както ми хрумне, но никога не съм живял съвсем без религия. Затова лесно се върнах на тия въпроси, толкова тъжни за някои хора и толкова приятни за човек, който вижда в тях утеха и упование. В този случай мама ми беше много по-полезна, отколкото всички теолози.
Понеже тя умееше да систематизира всичко, не беше пропуснала да стори същото и с религията. И нейната система беше съставена от най-разнородни представи, едните напълно святи, другите налудничави, от чувства, произтичащи от природата й, и предразсъдъци, насадени от възпитанието й. Изобщо вярващите

241
уподобяват бог на себе си. Добрите го правят добър, злите — зъл,
набожните — отмъстителни и злъчни — виждат само ада, защото биха желали да пратят там всичко живо. Обичливите и кротки хора изобщо не вярват, че има ад, и винаги съм се чудил, че добросърдечният
Фенелон говори за него в своя „Телемах“, сякаш действително вярва в съществуването му. Но аз се надявам, че не е бил искрен, защото,
колкото и правдив да е човек, понякога се налага да излъже, особено когато е епископ. Мама беше напълно откровена с мене. Тази незлобива душа, която не можеше да си представи един отмъстителен и вечно разгневен бог, виждаше само милосърдие и състрадание там,
където лъженабожниците виждат единствено справедливост и възмездие. Тя често казваше, че не би било справедливо бог да ни съди, понеже, след като не ни е създал достатъчно силни, за да не грешим, това би означавало да иска от нас повече, отколкото ни е дал.
Най-странното беше, че макар и да не вярваше в ада, тя все пак вярваше в чистилището. Вероятно защото се чудеше къде да дене душите на злите хора; не можеше нито да ги осъди, нито да ги постави наедно с праведните, преди да изкупят греховете си, и трябва да си признаем, че както на този свят, така и на оня злите хора създават най- много затруднения.
Още една особеност. Виждате вече, че нейната система разрушава цялата догма за първородния грях и изкуплението, основата на елементарното християнство е разклатена и особено католицизмът не може да съществува при нея. Но въпреки всичко мама беше добра католичка или поне твърдеше, че е добра, и сигурно беше искрено убедена в това. На нея й се струваше, че обясняват много буквално и сурово светото писание. Описанията на вечните мъки й изглеждаше гола заплаха или художествен похват. Смъртта на Исус Христос й се струваше пример на чисто божествено милосърдие, пример, който да внуши на хората да обичат бога и да се обичат помежду си. С една дума, вярна на религията, която беше приела, тя искрено приемаше нейното общоприето изповядване. Но дойдеше ли ред за разискване на отделните догми, оказваше се, че макар и подчинявайки се на църквата, тя се отклоняваше от нея в убежденията си.
По тези въпроси тя проявяваше простодушие и прямота, много по-красноречиви от празните увъртания, и често затрудняваше изповедника си, пред когото нищо не скриваше. „Аз съм добра

242
католичка — му заявяваше тя — и искам да си остана винаги такава.
Приемам от все сърце решенията на светата църква. Не мога да заповядвам на вярата си, но мога да заповядвам на волята си и я подчинявам без уговорки. Имам най-доброто желание да вярвам всичко. Какво повече искате от мене?“
Дори изобщо да не съществуваше християнски морал, убеден съм, че тя щеше да го следва, защото той подхождаше много на характера й. Тя изпълняваше всичките му предписания. Но щеше да стори същото дори те да не съществуваха. Тя обичаше да се подчинява в незначителните неща. И ако не й беше разрешено и дори заповядано да яде блажно, щеше да пости на четири очи с бога, без да примесва някаква сметка в това. Но целият й морал беше подчинен на принципите на господин дьо Тавел или по-скоро тя твърдеше, че не вижда в тях нищо противоречиво. Тя би спала всеки ден с двадесет мъже с напълно чиста съвест, без угризение, както и без желание.
Познавам множество строго набожни жени, които далеч не са по- скрупулни по този въпрос. Но разликата е, че в този случай те са изкушени от плътските си желания, а тя само от софизмите си. Сред най-вълнуващите и най-дълбоко нравствени разговори тя беше в състояние да заговори по този въпрос, без да промени нито изражението, нито тона си, без да вижда каквото и да било противоречие със себе си. Тя би прекъснала дори подобен разговор,
ако се наложи, без да се замисли, и после би го подновила, като че ли нищо не е било: до такава степен беше убедена, че това е само правило на обществената нравственост, което всеки разумен човек може да тълкува, прилага, нарушава според случая, без ни най-малко да оскърбява бога. Макар че по този въпрос аз в никакъв случай не бях съгласен с нея, признавам, че не смеех да я оборвам, смутен от не особено завидната роля, която щях да поема. Щеше да ми се наложи да се опитам да наложа това правило за другите, стараейки се да изключа себе си. Но, от една страна, нейният хладен темперамент я въздържаше от прекаляване в това отношение, а, от друга, знаех, че мъчно мога да я заблудя и ако се опитах да й поискам да направи изключение за мене,
това щеше да означава да й развържа ръцете за всички други. Впрочем аз само допускам тук възможността за подобно безразсъдство с други мъже, макар че то винаги съвсем слабо е влияело на поведението й и точно тогава изобщо не се проявяваше, но обещах да изложа

243
принципите й, без да скривам нищо, и искам да удържа думата си.
Връщам се пак към себе си.
Намирайки у нея всички правила, от които се нуждаех, за да предпазя душата си от ужаса от смъртта и последиците й, аз черпех с доверие от този извор на вяра. Привързах се към нея повече от когато и да било. Щеше ми се да й предам всичките си физически сили, готови да ме напуснат. От тази двойно по-голяма привързаност към нея, от убеждението, че ми остава още малко да, живея, от дълбоката вяра в бъдещата ми участ произтичаше едно, общо взето, много ведро и дори сладострастно състояние, при което всички бъдещи опасения и въжделения бяха притъпени и аз можех спокойно и безметежно да се наслаждавам на малкото дни, които ми бяха отредени. Още едно нещо допринасяше за тяхното очарование: старанието ми да развивам нейната любов към селския живот с всички възможни удоволствия,
които той предлага. Карайки я да обикне градината, птичия двор,
гълъбите, кравите, аз сам ги обиквах и тези дребни занимания, които изпълваха деня, без да нарушат спокойствието ми, се оказаха по- благотворни от млякото и всички лекарства, за укрепване на моя разстроен организъм и дори за възстановяването му, доколкото беше възможно.
Гроздоберът, прибирането на плодовете ни забавляваха в края на първата година и ни свързваха все по-силно със селския живот и простите хорица, които ни обграждаха. Посрещнахме приближаването на зимата с голямо съжаление и се прибрахме в града, като че ли отивахме на заточение. Особено аз — съмнявайки се, че ще видя отново пролетта, аз си въобразявах, че се сбогувам завинаги с Шармет.
Не можех да се разделя, без да целуна земята и дърветата, обръщайки се много пъти назад, докато се отдалечавахме. Понеже отдавна бях прекъснал уроците с ученичките си и бях загубил вкус към светските удоволствия, аз вече не излизах и не виждах никого освен мама и господин Саломон, който отскоро беше неин и мой домашен лекар.
Честен и умен, убеден картезианец
[36]
, той говореше сладкодумно за мирозданието и приятните и поучителни разговори с него ми бяха по- полезни от рецептите му. Никога не съм могъл да понасям глупавия и празен брътвеж на обичайните разговори. Но съдържателните и дълбоки разговори винаги са ми доставяли голяма наслада и не съм бягал от тях. Разговорите с господин Саломон много ми харесваха.

244
Струваше ми се, че преждевременно литвах заедно с него към върховете на познанието, които душата ми щеше да изкачи, когато бъде освободена от оковите си. Слабостта ми към него се разпростря и върху въпросите, с които той се занимаваше, и аз почнах да търся книгите, които можеха да ми помогнат да го разбирам по-добре. Най- подходящи ми се струваха произведенията, в които религията се преплиташе с науката. Такива бяха по-специално книгите на
Ораторията и Пор-Роаял. Заех се да ги чета или, по-право казано, да ги поглъщам жадно. В ръцете ми попадна трудът на отец Лами, озаглавен:
„Беседи върху науката“. Това беше всъщност въведение към книгите,
които разглеждат тези проблеми. Аз го прочетох и препрочетох многократно. Реших, че ще стане моя настолна книга. Най-сетне,
постепенно, въпреки лошото ми здраве или може би именно заради него почувствах непреодолимо влечение към учението и макар и да смятах, че мога да умра всеки ден, учех с такова настървение, като че ли щях да живея вечно. Казваха, че това било вредно за мене. А аз,
напротив, мисля, че то беше благотворно не само за духа ми, но и за тялото ми. Защото прилежното учене, към което се бях пристрастил,
ми доставяше такава наслада, че престанах да мисля за болестта си и започнах по-малко да страдам от нея. Истина е обаче, че нищо не можеше действително да я облекчи. Но понеже нямах силни болки,
свикнах със слабостта, безсънието, свикнах да мисля, вместо да действам с една дума, да гледам на постепенното, бавно тлеене на тялото си като на неизбежен процес, който единствено смъртта ще спре.
Това убеждение не само ме откъсна от всички суетни житейски грижи, но ме освободи и от досадните лекарства, на които ме подлагаха дотогава въпреки волята ми. Убедил се, че сиропите му не могат да ме спасят, Саломон ми спести тази неприятност и се задоволи да залъгва мъката на клетата мама с разни невинни рецепти, които поддържат измамни надежди у болния и запазват авторитета на лекаря.
Изоставих строгия режим. Почнах пак да пия вино и да водя нормалния живот на здрав човек, доколкото позволяваха силите ми,
напълно умерен във всичко, но без да се въздържам от нищо. Започнах дори да излизам и да се срещам с познатите си, особено с господин дьо
Конзие, с когото общувах с голямо удоволствие. Най-сетне било защото ми се струваше възвишено да уча до последния си час, било

245
защото известна минимална надежда все още се беше запазила в сърцето ми, очакването на смъртта не само не спираше увлечението ми по книгите, но като че ли го усилваше и аз бързах да натрупам познания за оня свят, сякаш мислех, че там няма да придобия нови.
Влюбих се в книжарничката на Бушар, където се събираха неколцина писатели. И тъй като наближаваше пролетта, която не се надявах да дочакам, аз се снабдих с няколко книги за Шармет, в случай че имам щастието да се върна там. Тази щастлива възможност ми се удаде и аз я използвах възможно най-пълноценно. Радостта, която изпитах при вида на първите пъпки, бе неописуема. Да видя отново пролетта, беше за мене равнозначно на възкръсване в рая. Снегът едва беше почнал да се топи и ние напуснахме тъмницата си и отидохме доста рано в
Шармет, за да се порадваме на първите славееви песни. От този момент престанах да мисля за смъртта и действително, колкото и странно да е това, вече не съм боледувал тежко сред природата. Често съм бил неразположен, но никога не съм лягал на легло. Много пъти съм казвал, чувствайки се по-зле от обикновено: „Ако видите, че умирам, занесете ме под сянката на някой дъб, обещавам ви, че ще се съживя!“
Макар и изтощен, поднових полската работа, само че доколкото ми позволяваха силите. Истински ми тежеше, че не мога да обработвам градината сам, но само след няколко копвания с мотиката не можех да си поема дъх, обливах се в пот и губех сили. Когато стоях наведен, пулсът ми се удвояваше, кръвта ми се качваше така силно в главата, че трябваше веднага да се изправя. Принуден да се огранича с най-лека работа, аз се грижех за гълъбарника и така се пристрастих към него, че прекарвах там с часове, без да ми омръзне. Гълъбът е плах и мъчно се опитомява. Но аз успях да внуша такова доверие на моите гълъби, че те ме следваха навсякъде и се оставяха да ги улавям, щом пожелаех. Не можех да се появя в градината, без тутакси два-три гълъба да накацат по раменете и главата ми и в края на краищата,
въпреки че ми беше приятно, тази свита стана толкова неудобна, че се наложи да ги отуча от фамилиарността им. Винаги съм изпитвал необяснимо удоволствие от опитомяването на животни, особено когато са плахи и диви. Страшно приятно ми се виждаше да им вдъхна доверие, което никога не съм измамвал. Исках да ме обичат без принуда.

246
Вече казах, че бях си донесъл книги. Четях ги, но така, че те по- скоро ме изтощаваха, вместо да ме образоват. Погрешната ми представа за нещата ми внушаваше, че за да прочета ползотворно някоя книга, трябва да притежавам всички познания, за които се говори в нея. През ум не ми минаваше, че често самият автор няма тези познания и ги черпи от други книги, когато му дотрябват. В плен на тази глупава мисъл, аз непрекъснато се спирах, хвърлях се от книга на книга и понякога още преди да съм стигнал до десетата страница на една книга, се налагаше да изчета цяла библиотека. Но аз така упорито следвах тази оригинална метода, че загубих безкрайно много време и едва не се обърках, като вече не проумявах нищо и не научавах нищо.
За щастие дадох си сметка, че вървя по погрешен път, като се заплитам в необятен лабиринт, и успях да се измъкна, преди да се заблудя напълно.
Колкото и малък усет към наука да има човек, първото нещо,
което чувства, когато почне да се занимава сериозно, е връзката между различните науки. Те са свързани една с друга, помагат си, изясняват се взаимно и едната не може да мине без другата. Макар че човешкият ум е недостатъчен да ги обхване всичките и винаги се налага да предпочете на първо място една, ако няма известно понятие от другите, дори и в своята тясна област той ще се окаже често в мрак. Аз почувствах, че задачата, с която се бях нагърбил, беше правилна и полезна, само че трябваше да сменя метода. Когато най-напред се бях заловил с „Енциклопедията“, аз тръгнах от общото към отделните клонове. Видях, че трябва да постъпя точно по обратен начин, да се заема с всеки клон поотделно и да го проследя до момента, когато всичките клонове се съединяват. Така стигнах до обикновен синтез, но стигнах като човек, който съзнава какво прави. Размишлението в този случай заместваше познанието и едно напълно обяснимо разсъждение ми помагаше да се насоча правилно. Независимо дали щях да живея,
или да умра, аз нямах време за губене. Да не знаеш нищо на двадесет и пет години и да искаш всичко да научиш, те задължава да използваш добре времето. Понеже не знаех кога съдбата или смъртта ще прекъсне усърдието ми, аз исках за всеки случай да придобия познания във всички области, както за да следвам вродените си способности, така и за да мога сам да преценя коя от тях най-много заслужава да бъде развита.

247
В изпълнение на този план открих още едно предимство, за което не се бях сетил по-рано — че ще спестя много време. Изглежда, не съм създаден за упорито учене, защото дългото прилежание толкова уморява, че ми е невъзможно да работя напрегнато половин час върху една и съща тема, особено когато следя чужди мисли. Защото случвало ми се е понякога да се задълбочавам по-дълго в моите собствени мисли, и при това с голям успех. Прочета ли обаче няколко страници от автор, който изисква внимание, мисълта ми го напуска и се зарейва в облаците. Ако упорствам, само излишно се уморявам. Причернява ми пред очите и не виждам вече нищо. Но ако се редуват различни сюжети, макар и без прекъсване, единият ме отморява от другия и аз ги следя по-лесно, без да чувствам нужда от почивка. Приложих това наблюдение в плана на заниманията си и така ги размесих, че четях по цял ден, без да се изморявам. Вярно е, че полските и домакински занимания бяха полезен отдих от четенето. Но увлечен все повече и повече, аз скоро намерих начин да чета и по време на тях и да правя едновременно, и двете неща, без да се замисля, че не върша нито едното, нито другото както трябва. Изреждайки всички тия дребни подробности, които са очарователни за мене и навярно често отегчават читателя, аз все пак проявявам известна сдържаност, която той едва ли би открил, ако сам аз не му обърна внимание. По горния повод например си спомням с рядко удоволствие различните опити да разпределя така времето си, че да извлека колкото може повече наслада и полза. И мога да заявя, че дните, които съм прекарал в усамотение,
постоянно болен, са именно този период от живота ми, когато най- малко съм бездействал и скучал. Два-три месеца изминаха така — да опипвам собствените си способности и да се наслаждавам през най- хубавия сезон на годината сред прекрасната природа на прелестите на живота, чиято цена чувствах много добре, на свободното и нежно общуване, ако може да се даде това име на нашето съвършено единение и на ценните познания, които възнамерявах да придобия.
Защото аз им се радвах, като че ли ги бях вече придобил и дори още повече, тъй като удоволствието от учението имаше голям дял за моето щастие.
Няма да се спирам на тия опити, които до един бяха за мене истински наслаждения, много непосредствени, за да мога да ги обясня.
Още веднъж ще повторя, истинското щастие не се описва, то се

248
изживява и се изживява толкова по-пълно, колкото по-малко се поддава на описание, защото не се дължи на съвкупност от външни факти, а представлява постоянно душевно състояние. Аз често се повтарям, но бих се повтарял още по-често, ако говорех за това, толкова пъти,
колкото ми минава през ума. Когато най-сетне често променяният ми начин на живот прие малко по-еднообразен ход, ето как в общи черти беше разпределено времето ми.
Всяка сутрин ставах преди изгрев-слънце. Изкачвах се до съседната овощна градина по много живописна пътека над лозето,
която вървеше по хребета чак до Шамбери. Докато се разхождах,
казвах молитвата си — не празно мърморене, а искрено устремяване на сърцето към създателя на дивната природа, чиито красоти се разстилаха пред очите ми. Никога не ми е било приятно да се моля в затворена стая. Струва ми се, че стените и жалките неща, сътворени от хората, се изпречват между бог и мене. Обичам да съзерцавам господ в неговите творения, докато сърцето ми се възмогва към него.
Молитвите ми бяха чисти, смея да заявя това, и достойни да бъдат чути. Исках за себе си и за жената, която винаги беше неразделна от мене в пожеланията ми, само невинен и спокоен живот, без пороци и скърби, без тежки грижи, да умрем като праведници и да имаме тяхната участ на оня свят. Впрочем молитвата ми протичаше по-скоро в съзерцание и възхищение, отколкото в словесни излияния. Аз знаех,
че най-доброто средство да получим необходимите блага от всевишния, който разполага с тях, е не толкова да ги искаме, колкото да ги заслужим. На връщане правех голяма обиколка, като наблюдавах с любопитство и наслаждение заобикалящите ме природни красоти,
единствените, на които окото и сърцето никога не се насищат. Гледах отдалеч дали светеше при мама. Ако капакът на прозореца й бе открехнат, изтръпвах от радост и изтичвах при нея. Ако беше още затворен, оставах навън, докато тя се събуди, и се забавлявах да повтарям наученото предния ден или да работя в градината. Капакът на прозореца се отваряше, аз бързах да я целуна в леглото, често още неразсънена, и моята нежна и чиста прегръдка придобиваше именно поради своята невинност очарование, което остава винаги чуждо на плътската наслада.
Обикновено закусвахме кафе и мляко. В този момент на деня бяхме най-спокойни и разговаряхме най-непринудено. Заради тези

249
понякога доста продължителни разговори обикнах много сутрешната закуска и винаги съм предпочитал обичая в Англия и Швейцария,
където закуската е истинско ядене, което събира цялото семейство,
пред френския начин на живот, където всеки закусва сам в стаята си или най-често изобщо не закусва. След като си побъбряхме един-два часа, аз се залавях с книгите си чак до обед. Започвах с някое философско съчинение като например „Логиката“ на Пор-Роаял,
„Есета“ на Лок, Малбранш, Лайбниц, Декарт и пр. Скоро забелязах, че тия автори бяха в почти постоянно противоречие помежду си и замислих химеричния план да ги съгласувам, което много ме изтощи и ми отне много време. Обърках си главата и не постигнах нищо. Най- сетне, отказвайки се и от този метод, избрах нов, по-добър, на който дължа всичките си постигнати успехи, въпреки липсата на схватливост, защото безспорно винаги съм имал много слаба способност да уча. Превърнах в правило, докато чета един автор, да възприема и да проследя идеите му, без да ги смесвам нито с моите,
нито с тези на някой друг и без да му ги оспорвам. Казах си: „Нека най-напред натрупам запас от мисли, верни или погрешни, но ясни, за да бъда достатъчно осведомен, та после да мога да ги сравнявам и да избирам.“ И този метод има своите недостатъци, зная, но той ми се удаде по отношение на обучаването. След няколко години мислене точно по чужд образец, без, така да се каже, да разсъждавам, аз натрупах достатъчно познания, за да се справям сам и да мисля без чужда помощ. Когато пътуванията и работата ме лишиха от възможността да се допитвам до книгите, аз охотно си припомнях и сравнявах прочетеното по-рано, претеглях всяко нещо с везните на собствения си разум и съдех понякога учителите си. Не мисля, че започвайки по-късно да използвам способността си да преценявам, тя е останала недоразвита. Затова пък, когато публикувах собствените си идеи, никой не ме обвини, че съм сляп роб на учителите си и че се кълна in verba magistri
[37]
От философията преминах към елементарната геометрия. Никога не отидох по-далеч в тази област,
понеже упорствах да преодолея слабата си памет и стотици пъти се връщах назад и започвах отначало все едно и също. Но ми допадаше
Евклидовата геометрия, която търси по-скоро свързаността на доказателствата, а не връзката между идеите. Предпочитах геометрията на отец Лами, който оттогава стана мой любим автор и все

250
още препрочитам с удоволствие трудовете му. После дойде ред на алгебрата и избрах пак отец Лами за ръководител. Когато напреднах малко повече, пристъпих към „Наука за изчислението“ от отец Рено,
после към неговия „Нагледен анализ“, който само прелистих. Никога не успях да напредна достатъчно, за да почувствам приложението на алгебрата в геометрията. Не ми допадаше този начин на работа, без да виждам какво правя, и ми се струваше, че да се решава геометрична задача с уравнения, е все едно да се свири песен на латерна. Първия път, когато намерих чрез изчисления, че квадратът на един бином е равен на квадратите от членовете му и на удвоеното им произведение,
въпреки точно извършеното умножение не можах да повярвам, докато не начертая фигурата. Алгебрата не ми харесваше не защото в нея има само абстрактни величини, а защото, приложена към пространството,
ми се щеше да видя съответния чертеж, иначе не проумявах нищо.
После дойде латинският. Това беше най-трудната материя, която съм изучавал, и никога не успях да постигна много нещо в нея. Най- напред прибягнах до учебниците по латински на Пор-Роаял, но безрезултатно. Повдигаше ми се от варварски стихове и слухът ми не ги възприемаше. Губех се в лабиринта на правила и научавайки последното, забравях всички предишни. Зубренето на думи съвсем не е за човек, който няма памет и именно за да я развия, аз упорствах в тия занимания. Накрая се наложи да ги изоставя. Достатъчно ми беше ясна конструкцията на латинската фраза, за да мога да чета с речник по-леките автори. Тръгнах по този път и това ми се удаде по-добре.
Задоволих се с превод, не писмен, а устен и дотам и спрях. След много загубено време и усилия започнах да чета доста свободно латинските писатели, но не и да говоря или да пиша на този език. Това доста ме смущаваше, когато се озовах, без сам да зная как, между литератори.
Друг мой недостатък, последица от този начин на учене, е, че не можах да науча прозодията, а още по-малко правилата за писане на стихове. В
желанието си да почувствам хармонията на езика и в стихове, и в проза, положих големи усилия в това направление. Но се убедих, че без учител това е почти невъзможно. След като разбрах строежа на най-лесния стих, хекзаметъра, най-търпеливо скандирах почти целия
Вергилий, отбелязвайки стъпките и дължината на гласните. Когато впоследствие се съмнявах дали някоя сричка е дълга или кратка,
винаги се справях с моя Вергилий. Давате си сметка в колко грешки ме

251
въвеждаше тази система поради допустимите от правилата на стихосложението изменения. Но ако има известни предимства, когато човек учи сам, има и доста неудобства и на първо място невероятното усилие. Аз зная по-добре това от всички.
Преди обед оставях книгите и ако яденето не беше готово, отивах при моите приятели, гълъбите, или работех в градината.
Щом ме извикваха, изтичвах, много доволен и много огладнял.
Защото заслужава да се отбележи, че колкото и болен да съм, апетит никога не ми липсва. Обедните часове минаваха много приятно,
разговаряхме за работите си и чакахме мама да може да започне да яде.
Два-три пъти седмично, когато времето беше хубаво, отивахме да пием кафе зад къщата в кичеста и прохладна беседка, около която се виеше посаденият от мене хмел. Там беше много прохладно в горещи дни.
Прекарвахме така още горе-долу един час, разглеждайки зеленчуците и цветята и разговаряйки за нашия живот, като по този начин още по- добре вкусвахме неговото очарование. Аз имах и едно друго малко семейство в дъното на градината — пчелите. Почти не пропусках, а и мама покрай мене, да ги споходя. Интересувах се много от работата им и ми беше страшно забавно, като се връщаха от паша с така натежали крачка, че едва се придвижваха. В първите дни любопитството ми ме наказа и те ме ужилиха два-три пъти. Но после така добре се опознахме, че колкото и да се доближавах, не ме закачаха и дори когато кошерите бяха пълни и готови да изхвърлят рояка, аз бивах понякога обкръжен от пчели, те кацаха по ръцете, по лицето ми, без ни една да ме ужили. Всички животни са недоверчиви спрямо човека и с право. Но уверят ли се веднъж, че той не иска да им навреди, тяхното доверие става толкова неограничено, че трябва да си истински варварин, за да злоупотребиш с него.
Връщах се при книгите си. Но следобедните ми занимания мъчно можеха да се нарекат работа и учене, а по-скоро почивка и развлечение. Никога не съм могъл да работя прилежно в кабинета си следобед и изобщо всяко усилие ми е много трудно през горещите часове. И все пак аз се занимавах, но не насила и не системно, а само четях, без да уча. Най-редовно изучавах история и география. Понеже те не изискват напрежение на ума, напреднах, доколкото ми позволяваше слабата памет. Реших да изуча отец Пето и потънах в тъмнините на хронологията. Но се отървах от критичната част,

252
бездънна и безбрежна, и предпочетох точното измерване на времето и движението на небесните тела. Може би щях да се пристрастя към астрономията, ако имах уреди, но разполагах само с елементарните познания, почерпени от книгите, и няколко груби наблюдения,
извършени с обикновен бинокъл, колкото да узная общото разположение на звездите. Защото късогледството не ми позволява да ги различа ясно с просто око. Спомням си по този повод едно приключение, над което много пъти съм се смял. Бях купил небесна планисфера, за да изучавам съзвездията. Сложих я в рамка и през нощите, когато небето беше ясно, отивах в градината, закрепвах рамката върху четири кола на височина на главата си и за да осветя обърнатата надолу планисфера, без вятърът да духне свещта, я слагах в една кофа върху земята, между четирите кола. После, гледайки последователно ту планисферата с просто око, ту звездите с бинокъла,
аз се опитвах да разпозная звездите и да открия съзвездията. Вече казах, мисля, че градината на господин Ноаре беше терасовидна. От пътя се виждаше всичко, което правехме там. Една вечер прибиращите се доста късно селяни ме видяха зает с тази операция в най-комично одеяние. Светлината, която огряваше моята планисфера, без да се вижда източникът й, понеже свещта беше скрита в кофата, четирите колчета, широката картина, нашарена с фигури, рамката, вдигането и свалянето на бинокъла, всичко това им се сторило така загадъчно, че те се уплашиха. А и моята външност мъчно можеше да ги успокои:
клепналата шапка върху нощното боне и ватираният пеньоар на мама,
който тя ме беше накарала да облека, ме превръщаха в техните очи в истински магьосник. И понеже наближаваше полунощ, те нито за миг не се усъмниха, че започва дяволска оргия. Без да дочакат да видят нещо повече, избягаха доста разтревожени, събудиха съседите си, за да им разкажат видението, и новината се разпръсна така бързо, че още на следващия ден цялата околност знаеше, че у Ноаре е имало сабат. Не зная какъв щеше да бъде резултатът от тази мълва, ако един от селяните, свидетели на заклинанията ми, не се беше оплакал пред двама йезуити, които ни идваха на гости. Без да знаят за какво точно става дума, те го успокоили за всеки случай. После ни разказаха какво се говори. Аз им обясних повода на тези слухове и много се смяхме.
Все пак решихме, за да не би да се повтори произшествието, да наблюдавам занапред небесния свод без свещ, а после да проверявам в

253
къщи наблюденията си по планисферата. Тези, които са чели в „Писма от планината“ за моята магия във Венеция, ще решат, че открай време съм имал призвание към магьосническата професия.
Така протичаше животът ми в Шармет, когато не бях зает с полска работа. Защото винаги съм обичал да се занимавам с нея и стига тя да не надхвърля силите ми, работех като истински селянин.
Вярно е обаче, че поради изключителната си слабост по онова време имах една-единствена заслуга в това направление — моята воля.
Впрочем аз исках да правя едновременно две неща и поради тази причина не правех добре нито едно от тях. Все още се насилвах упорито да уча големи пасажи наизуст. Затова носех винаги със себе си някоя книга, която преповтарях с невероятна мъка, докато работех. Не знам как не оглупях напълно от тия толкова упорити, напълно безплодни и постоянни усилия. Най-малко двадесет пъти учих наизуст еклогите на Вергилий и пак не знам нито една дума. Загубих и осакатих много пълни издания с този си навик да ги влача навред със себе си — в гълъбарника, в градината, при овошките, на лозето.
Залисан с нещо друго, слагах книгата било под някое дърво, било върху живия плет. Забравях естествено да я прибера и често чак след две седмици я намирах изгнила или изпоядена от мравки и плужеци.
Страстта да уча наизуст се превърна в същинска мания, поради която придобих съвсем завеян вид, защото вечно си мърморех нещо през зъби.
Понеже най-често четях съчиненията на Пор-Роаял и
Ораторията, бях станал полуянсенист и въпреки цялата ми самоувереност тяхната сурова теология понякога ме ужасяваше.
Страхът от ада, който дотогава много малко ме безпокоеше,
постепенно почна да смущава душевния ми покой и ако мама не успокояваше сърцето ми, тази страшна доктрина съвсем щеше да ме разстрои. Изповедникът ми, който беше същевременно и неин, също допринасяше за душевното ми равновесие. Той беше йезуит, отец Еме,
добър и мъдър старец, винаги ще тача спомена за него. Макар и йезуит,
той беше простодушен, като дете и моралът му беше по-скоро благ,
отколкото снизходителен, а аз се нуждаех именно от това, за да се уравновесят мрачните впечатления от янсенистите. Този добряк и неговият приятел отец Копие често ни идваха на гости в Шармет,
макар че пътят беше стръмен и доста дълъг за хора на тяхната възраст.

254
Посещенията им ми се отразяваха много благотворно. Нека бог го върне на душата им! Защото още по онова време те бяха много стари,
за да предполагам, че са още живи. Аз също ги посещавах в Шамбери.
Постепенно свикнах с дома им. Библиотеката им беше на мое разположение. Споменът за този щастлив период от живота ми е свързан така силно с йезуитите, че ги обичам заради него и макар тяхната доктрина винаги да ми се е струвала опасна, не можах да намеря сили у себе си да ги намразя истински.
Какво не бих дал да зная дали и в сърцата на другите хора се пораждат такива детински чувства, подобни на тези, които спохождат моето. Посред научните ми занимания и възможно най-невинния живот, въпреки всичко, което бях чувал, все още доста често ме тревожеше мисълта за ада. Аз се питах: „Какво е положението ми? Ако умра в този същия миг, ще бъда ли прокълнат?“ Според моите янсенисти това беше абсолютно сигурно, но разсъждавайки по съвест,
то ми се струваше невъзможно. Вечно подплашен, люшкащ се в тази жестока неизвестност, за да се изтръгна от нея, прибягвах до най- смешни способи, заради които бих хвърлил в затвора всеки друг. Един ден, мислейки по този тъжен въпрос, аз се упражнявах машинално да замервам дърветата с камъни, при това с обичайната ми сръчност,
тоест без да улучвам почти нито едно. Посред това приятно занимание внезапно ми хрумна да се обзаложа един вид за успокоение на вълнението ми. Казах си: „Ще замеря с камъка дървото отсреща. Ако го улуча, това ще бъде знак, че съм спасен, ако не успея, ще бъда осъден на вечни мъки.“ Едва изрекъл заклинанието, хвърлям камъка с разтреперана ръка и ужасно сърцебиене, но толкова точно, че той удря дървото тъкмо по средата. Това действително не беше особено трудно,
защото аз се бях постарал да избера едно доста дебело и близко дърво.
От този миг не се съмнявах вече в спасението си. Не знам, като си спомням тази своя черта, дали трябва да се смея, или да плача. Всички други вие, зрели мъже, които навярно се смеете, може те да се поздравите, но не се подигравайте на моята слабост, защото самият аз я съзнавам напълно, кълна ви се.
Впрочем тия смущения и тревоги, неизбежно свързани може би с набожността, не бяха постоянното ми състояние. Общо взето, аз бях доста спокоен и мисълта за близка смърт изпълваше душата ми не с тъга, а по-скоро с кротко униние, което не беше лишено от известна

255
сладост. Неотдавна намерих между разни стари ръкописи един своего рода призив към самия мене, в който се поздравявах, че ще умра във възрастта, когато човек има достатъчно смелост, за да погледне смъртта в очите, без да съм изпитал през живота си истински душевни или физически страдания. Колко бях прав! Някакво предчувствие ме караше да се страхувам от живота, който носи страдания. Като че ли предвиждах участта си на старини. Никога не съм бил по-близо до мъдростта, както през оная толкова щастлива епоха. Без жестоки угризения за миналото, освободен от грижата за бъдещето,
господстващото чувство в душата ми беше насладата от настоящето.
Набожните хора обикновено имат изострена чувственост и тя им дава възможност да вкусят сладостта на невинните удоволствия, които им са разрешени. Светските хора ги обвиняват за това, не зная защо или по-точно, зная ги отлично. Завиждат им, че умеят да се радват на скромни удоволствия, чийто вкус самите те са загубили. Аз не го бях загубил и ми беше приятно да го задоволявам с чиста съвест. Сърцето ми, още неизхабено, се отдаваше на всичко с детинска радост или по- скоро, ако смея да се изразя така, с ангелско сладострастие, защото всъщност тия кротки наслади са безоблачни като райските радости.
Обеди на тревата в Монтаньол, вечери в беседката, беритба на плодове, гроздобер, седенките за чукане на конопа с нашите прислужници, ние превръщахме всичко това в същински празници, на които мама се радваше не по-малко от мене. Нашите самотни разходки бяха още по-пленителни, защото сърцата ни се изливаха по-свободно.
Една особено остана паметна за мене. Беше в деня на Сен-Луи, чието име носи мама. Тръгнахме сами двамата рано сутринта след утринната служба, прочетена призори от един кармелит в параклиса ни.
Предложих да обиколим отсрещния склон, където още не бяхме ходили. Изпратихме напред провизиите, защото разходката щеше да бъде за дял ден. Макар и закръглена и възпълна, мама ходеше добре.
Вървяхме от хълм на хълм, от горичка на горичка, понякога на слънце,
по-често на сянка, почивайки си от време на време, забравяйки се с часове. Разговаряхме за нас, за нашата връзка, за сладостния ни живот,
пожелавайки си да трае още дълго, нещо, което не се сбъдна. Всичко сякаш съучастничеше за щастливото прекарване на този ден. Наскоро бе валяло. Нито следа от прах, буйни потоци. Свеж ветрец разклащаше листата, въздухът беше чист, небето безоблачно, на небесния свод,

256
както и в сърцата ни цареше ведрина. Обядвахме у един селянин и споделихме провизиите си с неговото семейство, което ни благославяше от все сърце. Тези бедни савойци са толкова добродушни! Следобед се оттеглихме на сянка под големите дървета и докато аз събирах сухи съчки, за да сварим кафето, мама търсеше билки из храстите. Показвайки ми цветята от букета, който й бях набрал пътем, тя ми обясни хиляди любопитни подробности за техния строеж, които ми се сториха много интересни и би трябвало да събудят у мене влечение към ботаниката. Но още не бе дошъл подходящият момент, много други интереси ме разсейваха. Внезапно ме порази една мисъл, която ме отвлече от цветята и растенията. Душевното ми разположение, всичко, което си бяхме казали и направили през този ден, всичко, което бях видял, ми напомни съня, който бях преживял буден в Анси седем-осем години по-рано и който разказах, където му беше мястото.
[38]
В изблик на умиление прегърнах скъпата си приятелка. „Мамо — възкликнах страстно, — този ден ми бе обещан отдавна и не мога да си представя нищо по-хубаво от него.
Благодарение на вас изпитах върховно щастие. Дано никога то не бъде засенчено! Дано трае дотогава, докато милея за него! То ще свърши,
когато свърши животът ми.“
Така протичаха моите щастливи дни, толкова по-щастливи,
защото, не виждайки нищо, което би могло да ги смути, аз действително си представях края им само със собствената си кончина.
Това не означава, че изворът на грижите ми напълно бе пресекнал, но той сега течеше в друга насока и аз го направлявах доколкото ми бе възможно върху полезни обекти, за да носи в себе си изцеление. Мама сама обичаше природата и аз поддържах това чувство. Постепенно тя обикна и селската работа. Обичаше да разработва запустели терени. Не й липсваха и познания в тази област и тя охотно ги прилагаше. Понеже не й стигаше земята, която спадаше към нашата къщичка, тя наемаше ту нива, ту ливада. С една дума, насочвайки предприемчивия си дух към земеделски обекти, вместо да стои без работа в къщи, по всичко личеше, че скоро ще стане едра фермерка. Не ми беше приятно, че се увлича в това направление, и се противопоставях, доколкото можех,
сигурен, че непременно ще сбърка и че щедростта и разточителността й във всички случаи ще доведат до повече разходи, отколкото добиви.
Утешавах се обаче, че все пак тия добиви ще бъдат нещо реално, което

257
ще осигури прехраната й. От всички проекти, които можеха да й хрумнат, този ми се струваше най-неразорителен и без да виждам,
както и тя, източник на печалби, виждах поне едно постоянно занимание, което ще я предпази от неудачни сделки и измамници. За тази цел желаех горещо да си възвърна необходимата сила и здраве, за да бдя над мероприятията й, да надзиравам работниците й или да бъда главен работник; и естествено упражненията, които правех, за да заякна, ме отскубваха често от книгите, отвличаха вниманието ми от състоянието ми и неизбежно го подобряваха.
През следната зима Барийо се завърна от Италия и ми донесе няколко книги, между които и „Bontempi“ и „Cartella per musica“ от отец Банкиери, които ме запалиха по история на музиката и по теоретичните изследвания в областта на това изкуство. Барийо остана известно време с нас и понеже от няколко месеца бях станал пълнолетен, уговорихме се през идната пролет да отида в Женева, за да поискам майчиното си наследство или поне дела, който ми се падаше,
докато узнаем със сигурност какво е станало с брат ми. Постъпих,
както решихме. Отидох в Женева, баща ми също дойде. Той отдавна ходеше там, без някой да го безпокои, макар че не беше излежал присъдата си. Понеже го уважаваха за доблестта и честността му,
преструваха се, че не си спомнят за процеса, а и управниците, заети с важен проект, който бе осъществен малко по-късно, не искаха да подплашат преждевременно буржоазията, като й напомнят неуместно предишното си пристрастие.
Опасявах се, че ще ми направят спънки заради смяната на вероизповеданието. Не стана и дума за това. Законите в Женева са по- меки в това отношение, отколкото в Берн, където, ако някой смени религията си, загубва не само поданството, но и имуществото си. Така че наследството ми не бе оспорено, но се оказа, сам не зная как, съвсем нищожно. Макар че бяхме почти сигурни в смъртта на брат ми,
липсваше юридическо доказателство за това. Нямах достатъчно основание да искам и неговия дял и на драго сърце го оставих, за да облекча положението на баща ми, който го използва до края на живота си. Щом завършиха съдебните формалности и получих парите, вложих част от тях в книги и литнах да сложа останалите в краката на мама.
Сърцето ми туптеше от радост по целия път, а моментът, когато връчих в ръцете й тези пари, ми беше хиляди пъти по-сладък, отколкото когато

258
ги взех в своите. Тя ги прие най-естествено като всички великодушни хора, които, правейки без усилие подобни жестове, ги посрещат без удивление. Употреби почти цялата сума пак така естествено за мои нужди. Похарчи ги точно така, както ако й бяха дошли от другаде.
Междувременно здравето ми си оставаше разклатено. Явно се топях. Бях блед като мъртвец и слаб като скелет. Сърцебиенето беше страшно, шумът в артериите — непоносим. Чувствах постоянно тежест и толкова изнемощях, че едва се движех. Не можех да ускоря крачка, без да се задъхам, не можех да се наведа, без да ми се завие свят, не можех да вдигна дори най-малкия товар. Бях принуден да бездействам — особено мъчително за човек, подвижен като мене. Във всички тия смущения имаше известна доза нерви. Нервите са болест на щастливите хора. Сълзите, които проливах често, без никакво основание, стряскането ми от шумоленето на лист или птичка,
неравното ми настроение въпреки възможно най-спокойния и приятен живот, всичко издаваше отегчението от щастието, което кара чувствителността да прелее, така да се каже, сърцето. Ние сме така малко създадени да бъдем щастливи долу на земята, че непременно трябва да страда било душата, било тялото, ако не и двете, и доброто състояние на едното вреди на другото. Когато можех със сладост да се радвам на живота, разстроеният ми организъм ми пречеше, без някой да може да определи какво точно е страданието ми. Впоследствие,
въпреки напредналата възраст и премного осезаемите и мъчителни неразположения, тялото ми като че ли укрепна, за да мога по-добре да почувствам нещастията си; и сега, когато пиша тия редове, недъгав и почти шестдесетгодишен, измъчван от всевъзможни страдания, аз чувствам у себе си повече жизнена сила да страдам, отколкото на времето в цветущата възраст, когато бях истински щастлив, за да се наслаждавам.
За да се унищожа окончателно — залових се да изучавам анатомия — бях включил и малко физиология в плана на заниманията си и докато преглеждах множеството части, от които се състоеше моята машина, а също и техните функции, аз всеки миг очаквах как тя ще се разглоби и ще рухне. Не само не се чудех, че съм умиращ, а дори се удивлявах, че още живея и не можех да прочета описанието на някоя болест, без да си въобразя, че съм болен от нея. Сигурен съм, че и да не бях болен, това пагубно четиво щеше да ме разболее. Откривайки

259
във всяка болест симптомите на моето заболяване, аз мислех, че съм болен от всичките заедно, и се заразявах освен това от най-опасната, от която смятах, че съм се отървал — желанието да оздравея. Мъчно е да се избегне тази болест, когато човек се залови с медицински книги.
След много издирване, размишляване, сравняване, аз си въобразих, че в основата на заболяването ми е един полип в сърцето. И цар Саломон е бил жертва на подобна мисъл. Ако разсъждавах логично, това предположение щеше да затвърди у мене първото ми решение. Но аз не разсъждавах. Напрегнах всички пружини на ума си, за да търся как може да се излекува сърдечен полип, готов да предприема чудотворното лечение. При едно свое пътуване до Монпелие, за да разгледа Ботаническата градина и да се срещне с уредника господин
Соваж, Ане беше чул, че господин Физ бил излекувал някого от сърдечен полип. Мама си спомни и ме подсети. Това беше достатъчно,
за да си наумя да се консултирам с Физ. Надеждата за изцеление ми възвърна смелост и сили, за да предприема това пътуване. Парите от
Женева набавиха нужните средства. Вместо да ме разубеди, мама ме насърчи и ето ме на път за Монпелие.
Нямаше нужда да отивам толкова далеч, за да намеря лекаря,
който ми трябваше. Понеже язденето беше много уморително за мене,
в Гренобъл взех носилка. В Моаран зад мене се наредиха още пет- шест. Този път наистина беше истинско приключение с носилки.
Повечето бяха сватбено шествие на една младоженка — госпожа дю
Коломбие. Заедно с нея имаше още една жена, госпожа дьо Ларнаж, не толкова хубава и не толкова млада колкото нея, но много мила, която от
Роман, където щеше да спре приятелката й, щеше да продължи до Бур-
Сент-Андиол, близо до Пон-Сент-Еспри. Вече знаете колко съм стеснителен и сигурно предполагате, че не се запознах начаса с тия блестящи дами и тяхната свита. Но в края на краищата, понеже вървяхме по същия път, отсядахме в същите странноприемници и тъй като бях принуден да сядам на същата маса, за да не мина за човекомразец, трябваше най-сетне да се запозная с тях. Това стана дори по-рано, отколкото бих желал. Защото всички тия главоболия не са за болен човек и особено за болник с моя нрав. Но любопитството прави така подмолни тия хитруши, жените, че за да се запознаят с някой мъж, те най-напред му завъртват главата. Така стана и с мене.
Госпожа дю Коломбие, отблизо охранявана от своите палета, почти

260
нямаше време да се занимава с мене. Пък и не си струваше трудът,
защото скоро щяхме да се разделим. Но госпожа дьо Ларнаж, не толкова ухажвана, трябваше да се подсигури за из пътя. И ето че госпожа дьо Ларнаж се залавя с мен и сбогом, клети Жан-Жак, или по- скоро сбогом, треска, нерви, полип. Всичко се изпари край нея освен известен трепет, който ми остана и от който тя не пожела да ме излекува. Лошото ми здравословно състояние беше първият предлог за запознаването ни. Виждаха, че съм болен, знаеха, че отивам в
Монпелие, и навярно външният ми вид и маниерите ми не са издавали покварен тип, защото впоследствие стана ясно, че са били далеч от мисълта, че отивам там, за да се забавлявам. Макар крехкото здраве да не е добра препоръка за един мъж пред жени, този път именно то ме направи по-интересен за двете дами. Сутрин пращаха да питат как съм и ме канеха да пия шоколад с тях. Осведомяваха се как съм прекарал нощта. Веднъж, верен на похвалния си навик да говоря, без да мисля,
изтърсих, че и аз не зная как съм. Този отговор ги накара да ме сметнат за побъркан. Погледнаха ме по-внимателно и този оглед не ми напакости. Чух веднъж госпожа дю Коломбие да казва на приятелката си: „Липсват му маниери, но е миличък.“ Тези нейни думи ме освободиха от стеснението ми и аз действително станах много мил.
Когато се сближихме, трябваше да говорим за себе си, да кажем откъде идваме, кои сме. Това ме смущаваше. Съзнавах ясно, че в една добра компания, особено с мили жени, думата новопокръстен щеше да ме погуби. Не знам как ми хрумна да се представя за англичанин.
Казах, че съм привърженик на Яков и ми повярваха. Нарекох се господин Дадинг и те ме наричаха така. Но за проклетия там се случи някакъв си маркиз дьо Торинян, също болен, а отгоре на това стар и доста начумерен; той си науми да завърже разговор с господин Дадинг.
Заговори ми за крал Яков, за претендента, за бившия двор на Сен-
Жермен. Стоях като на тръни. Всичките ми познания по този въпрос се свеждаха до малкото, което бях прочел от граф Хамилтън и във вестниците, но толкова добре го използвах, че успях да се измъкна с чест, особено доволен, че не му хрумна да ме пита за английски език,
от който не знаех нито дума.
Цялата компания се разбираше много добре и със съжаление чакаше раздялата. Движехме се като охлюви. Една неделя спряхме в
Сен-Марслен. Госпожа дьо Ларнаж пожела да отиде на църква.

261
Придружих я. Това насмалко не развали всичко. Аз стоях там както всеки друг път. По скромното ми и сдържано държане тя ме сметна за лъженабожник и си състави най-лошо мнение за мене, както ми призна два дни по-късно. Трябваше после да проявя безкрайна любезност, за да залича лошото впечатление. По-право казано, госпожа дьо Ларнаж,
като опитна жена, която не се отчайваше лесно, пожела да рискува и да направи първата стъпка, за да види как ще изляза от това положение.
Тя отиде още по-далеч и беше толкова нападателна, че тъй като не си въобразявах, че съм привлекателен, реших, че се подиграва с мене.
Обзет от тази налудничава мисъл, извърших какви ли не глупости,
повече дори от маркиза от „Завещанието“
[39]
. Госпожа дьо Ларнаж обаче упорстваше, тя ми отправяше толкова закачки и ми говореше такива нежни думи, че дори не толкова голям глупак като мене мъчно би взел всичко това за сериозно. Колкото повече ме ухажваше, толкова повече затвърдяваше това убеждение у мене. Но най-много се измъчвах, защото в края на краищата аз се влюбих сериозно в нея.
Казвах си и й казах, въздишайки: „Ех! Ако беше вярно! Щях да бъда най-щастливият мъж.“ Мисля, че моето простодушие на новак още повече засили прищявката й. Тя реши на всяка цена да я задоволи.
Бяхме оставили в Роман госпожа дю Коломбие и свитата й.
Продължавахме колкото се може по-бавно и по-приятно пътя си тримата; госпожа дьо Ларнаж, маркиз дьо Торинян и аз. Болен и сърдитко, маркизът все пак беше доста добър човек, но не обичаше да яде сух хляб, докато му мирише на печено. Госпожа дьо Ларнаж така малко криеше слабостта си към мене, че той пръв я забеляза. Неговите злобни насмешки поне можеха да ми вдъхнат увереност в благоволението на дамата, нещо, което не смеех да си позволя, ако поради една болезненост в хода на мислите ми, присъща само на мене,
не си бях въобразил, че те двамата са се наговорили да ме вземат на присмех. Тази глупава мисъл напълно ме обърка и ме накара да играя най-незавидна роля, макар че, както бях действително влюбен,
напълно основателно можех да се държа блестящо. Не проумявам как госпожа дьо Ларнаж не се отчая от лошото ми настроение и не ме отпрати с презрение. Тя беше умна жена и умееше да разпознава хората. Виждаше, че държанието ми е продиктувано от глупост, а не от безразличие.

262
Най-сетне успя да ме накара да я разбера, но не без мъка.
Пристигнахме във Валанс по обед и според похвалния ни навик прекарахме там до вечерта. Бяхме се настанили извън града, в „Сен-
Жак“. Никога няма да забравя тази странноприемница и стаята на госпожа дьо Ларнаж. Следобед тя пожела да се поразходи. Знаеше, че дьо Торинян не е много подвижен. Това беше удобен случай да останем насаме и тя бе решила да не го пропуска, защото нямахме вече време за губене, ако искахме да оползотворим останалите часове.
Разхождахме се около града край рововете. Там аз пак почнах да се оплаквам, а тя ми отговаряше тъй нежно, притискайки понякога до сърцето си ръката ми, че трябваше човек да е глупав колкото мене, за да не провери на дело дали говори сериозно. Най-смешното беше, че самият аз бях извънредно развълнуван. Казах вече, че тя беше приятна.
Любовта я правеше очарователна. Връщаше й целия блясък на първата младост и тя така изкусно кокетничеше, че би съблазнила и съвсем обигран мъж. Чувствах се много неловко, готов всеки миг да изляза от сдържаността си. Но страхът, че мога да я оскърбя или да не й се харесам, още по-силното опасение, че мога да бъда осмян, подигран,
опозорен, че ще дам повод да се приказва на масата и безпощадният
Торинян да ме поздрави за похожденията ми, ме въздържаха, макар че се възмущавах от глупавото си, непреодолимо стеснение, макар че се упреквах за това. Измъчвах се жестоко. Отказал се бях вече от приказките на Селадон, защото чувствах колко са смешни при толкова благоприятни обстоятелства. Понеже не знаех нито как да се държа,
нито какво да казвам, мълчах. Изглеждах намусен, правех, с една дума,
всичко, което можеше да ми навлече такова държане от нейна страна,
от което най-много се плашех. За щастие госпожа дьо Ларнаж избра по-човечно разрешение. Тя прекъсна внезапно мълчанието, като обви шията ми с ръце и в същия миг устата й заговори премного ясно, за да мога още да се заблуждавам. Обратът дойде тъкмо навреме. Аз станах приветлив. Крайно време беше. Тя ми бе вдъхнала увереността, без която не мога да бъда това, което съм. Но тогава се проявява истинското ми аз. Никога очите ми, плътта ми, сърцето ми и устата ми не са говорили толкова красноречиво. Никога не съм поправял вината си така напълно. И ако тази малка победа бе струвала усилия на госпожа дьо Ларнаж, имам основание да смятам, че тя не съжали, че ги е положила.

263
И сто години да живея, винаги ще си спомням с удоволствие тази прекрасна жена. Казвам прекрасна, макар че не беше нито хубава, нито млада. Но понеже в същото време не беше нито грозна, нито стара, в лицето й нямаше нищо, което да намали въздействието на нейния ум и мило държане. Точно обратно на другите жени, най-повехнало беше лицето й, мисля, че червилото го беше повредило. Тя имаше основания да бъде достъпна: това беше най-добрият начин да покаже истинската си цена.
Човек можеше да я види, без да се влюби в нея, но не и да бъде негова, без да я обожава. И това доказва, струва ми се, че тя не винаги раздаваше така щедро благоволението си, както с мене. Тя се беше увлякла много бързо и много бурно и това беше осъдително, но сърцето й участваше поне толкова, колкото и плътта. През кратките и пленителни мигове, които прекарах край нея, си дадох сметка по ограниченията, които ми налагаше, че макар и много темпераментна и сладострастна, тя поставяше здравето ми над удоволствието си.
Нашето сближаване не убягна на маркиз дьо Торинян. Той не престана да ме отрупва със стрелите си. Напротив, повече от когато и да било се държеше с мене като със скован от страх влюбен, измъчван от непристъпността на дамата си. Не му се изплъзна нито дума, нито усмивка, нито поглед, с които да издаде, че е отгатнал връзката ни, и аз щях да смятам, че сме го заблудили, ако госпожа дьо Ларнаж, по- наблюдателна от мене, не ми каза, че той не е наивен, но просто добре възпитан. И наистина никой не би могъл да има по-честни намерения и да се държи по-учтиво, отколкото той, дори и спрямо мене, като се изключат шегите му, особено след успеха ми. Може би дори приписваше тази чест на мене и смяташе, че не съм толкова глупав,
колкото изглеждам. Той се лъжеше, както видяхте. Но няма значение.
Аз се възползвах от неговата грешка и понеже в този случай не се чувствах смешен, подлагах най-драговолно и дори любезно гръб на неговите епиграми и отговарях понякога, дори доста находчиво, горд,
че мога да се проявя пред госпожа дьо Ларнаж с остроумието, което тя ми бе дарила. Не бях вече същият човек.
Намирахме се в плодородна страна и в сезон на изобилие.
Навсякъде се хранехме отлично благодарение на господин дьо
Торинян. С удоволствие обаче бих приел да не разпростира загрижеността си чак до стаите ни, но той изпращаше напред

264
прислужника си да ги запази и онзи обесник, било на своя глава, било по нареждане на господаря си, винаги го настаняваше до госпожа дьо
Ларнаж. Това обаче много малко ме смущаваше и придаваше само по- голяма пикантност на срещите ни. Този пленителен живот продължи четири-пет дни, аз се пресищах и опиянявах от най-прелестна наслада.
Това беше чисто и буйно сладострастие, непримесено с никакво мъчително чувство. Първото и единственото, което съм изпитал така пълно, и мога да кажа, че съм задължен на госпожа дьо Ларнаж, че не умрях, без да съм опознал удоволствие.
Ако чувството ми към нея не беше истинска любов, то все пак беше нежен отклик на нейната любов, гореща чувственост в обладанието и такава задушевност в разговорите, че ми доставяше същото очарование, както и бурната страст, без да ме довежда до безумие, което затъмнява разсъдъка и унищожава насладата. Аз съм изпитал истинска любов веднъж в живота си, но не с нея. Нея обичах,
както бях обичал и както продължавах да обичам госпожа дьо Варан.
Но затова пък я притежавах стотици пъти по-пълно. До мама наслаждението ми винаги беше помрачено от странна печал, от дълбоко свиване на сърцето, което с мъка преодолявах. Вместо да се гордея, че я притежавам, аз се упреквах, че я принизявам. Край госпожа дьо Ларнаж, напротив, горд, че съм мъж и че съм ощастливен,
аз се отдавах с радост и самоувереност на чувствеността си. Споделях нейната възбуда, но и бях достатъчно трезв, за да наблюдавам с тщеславие и наслаждение тържеството си, което именно поради това ставаше двойно по-голямо.
Не си спомням къде точно господин дьо Торинян се раздели с нас. Той беше от този край, но знам, че останахме сами, преди да стигнем в Монтелимар, и от този миг госпожа дьо Ларнаж настани камериерката си в моята носилка, а аз минах в нейната. Мога да ви уверя, че пътят никак не ни се стори скучен при такава обстановка и мъчно бих могъл да кажа как изглеждаше местността, през която минавахме. Тя имаше работа в Монтелимар и останахме там три дни,
през които се разделихме само за четвърт час, колкото да направи едно посещение: то й навлече отчайващи неприятности и всевъзможни покани, които естествено тя не прие. Извини се с неразположението си, което обаче не ни попречи да се разхождаме всеки ден насаме в най-живописната местност под най-хубавото небе на света. Ах, тези

265
три дни! Доста често ми се е случвало да жаля за тях, те вече никога не се върнаха.
На любовни връзки, започнати на път, не е отредено да продължават много. Наложи се да се разделим и беше крайно време не защото й се бях наситил или скоро щях да се наситя, напротив, с всеки ден се привързвах все повече към нея. Но въпреки пълната готовност на двамата, аз бях останал вече само с доброто си желание и преди да се разделим, изразходвах без остатък всичките си възможности и тя ги понесе, за да ме предпази от девойките в Монпелие. Залъгвахме съжалението си от раздялата с планове за бъдещата ни среща.
Решихме, че понеже този начин на живот ми се отразява благотворно,
ще го възприема и ще прекарам зимата в Бур-Сент-Андиол под наставленията на госпожа дьо Ларнаж. Трябваше да остана в
Монпелие само пет-шест седмици, за да й дам възможност да уреди така нещата, че да предотвратим клюките. Тя ми даде подробни указания какво трябва да зная, какво трябва да кажа и как да се държа.
Междувременно щяхме да си пишем. Надълго и сериозно ми говори за здравето ми. Настоя да се посъветвам с добри лекари, да внимавам в предписанията им и се нагърби да изпълни режима им, колкото и строг да е, когато бъда при нея. Мисля, че говореше искрено, защото ме обичаше.
Даде ми хиляди доказателства, по-сигурни от благоволението, което ми оказваше. По дрехите ми прецени, че не плувам в охолство. Макар да не беше богата, при раздялата се опита да ме принуди да приема половината от нейните пари, защото се беше снабдила в Гренобъл с доста крупна сума; с голяма мъка отклоних предложението й. Най-сетне се разделих с изпълнено с нея сърце, а и тя, вярвам, отнесе със себе си искрена обич към мене.
Довърших пътуването си, като мислено се връщах към началото му, и този път наистина ми беше много приятно, че пътувах в удобна кола, за да си мечтая на воля за удоволствията, които наскоро бях изпитал и които ми бяха обещани. Мислех само за Бур-Сент-Андиол и за пленителния живот, който ме чакаше там. Виждах само госпожа дьо
Ларнаж и това, което я заобикаляше, цялата останала вселена не означаваше нищо за мене — и мама дори беше забравена. Приятно ми беше да прехвърлям мислено всички подробности, в които беше навлязла госпожа дьо Ларнаж, за да ми даде предварително представа за своето жилище, за съседите си, за близките си, за целия си начин на

266
живот. Тя имаше дъщеря, за която често ми бе говорила като влюбена в детето си майка. Дъщеря й беше навършила петнадесет години. Била жива, очарователна и с много приятен характер. Майката ме увери, че тя ще ме обикне. Аз не забравях това обещание и бях любопитен да видя как ли госпожица дьо Ларнаж ще се държи с приятеля на майка си. С такива мечти изминах разстоянието от Пон-Сент-Еспри до
Рьомулен. Бяха ми препоръчали да отида до моста на реката Гар. Това беше първият римски мост, който видях. Очаквах паметник, достоен за ръцете, които го бяха изградили. Но този път обектът надмина очакванията ми. Това се случи за пръв и последен път в живота ми.
Само римляните са владеели изкуството да предизвикват такова въздействие. Простият и благороден изглед на моста ми направи още по-силно впечатление, главно защото е построен сред пустош.
Безмълвието и уединеността допринасят за внушителния вид и засилват възхищението, защото този мним мост е всъщност акведукт.
Човек се пита каква ли сила е пренесла тук тия камъни, толкова далеч от всякаква каменоломна, и е събрала ръцете на толкова хиляди хора в това ненаселено място. Качих се на трите етажа на тази величествена постройка. Струваше ми се светотатство да я тъпча с краката си.
Стъпките ми отекваха под огромните сводове и сякаш чувах мощния глас на строителите. Губех се като насекомо сред тия огромни размери.
Макар че се чувствах съвсем малък, бях в плен на някакво възвишено усещане и си казвах, въздишайки: „Защо не съм се родил римлянин!“
Останах няколко часа потънал в очаровано съзерцание. Върнах се разсеян и замечтан и мислите ми не бяха благоприятни за госпожа дьо
Ларнаж. Тя се беше погрижила да ме предварди от момичетата в
Монпелие, но не и от моста на Гар. Човек никога не може да предвиди всичко.
В Ним отидох да разгледам арените. Те са още по-величествени,
отколкото моста, но ми направиха по-слабо впечатление било защото първият обект изчерпи всичките ми запаси от възхищение, било защото арената, разположена в центъра на града, не беше в състояние да възбуди възторг. Този обширен и великолепен цирк е заобиколен от грозни къщурки, а и самата арена е покрита с други още по-малки и още по-грозни постройки, така че общото впечатление е обратно и разнородно и съжалението и възмущението задушават удоволствието и изненадата. По-късно видях цирка във Верона, много по-малък и не

267
толкова хубав, колкото в Ним, но поддържан и запазен във възможно най-приличен и чист вид; само затова той прави далеч по-силно и по- приятно впечатление. Французите не се грижат за нищо и не тачат никакви паметници. Те започват с жар, но не довършват и не запазват нищо
[40]
Толкова се бях променил и сластолюбието ми така се беше пробудило, че се спрях за един ден в „Пон-дьо-Люнел“, за да си похапна добре със случайната компания, която срещнах там. Тази кръчма, най-известната в цяла Европа, заслужаваше тогава славата си.
Съдържателите бяха съумели да използват удобното и местоположение и поддържаха винаги добре подбрани и изобилни провизии. Наистина беше изненадващо да намериш в една усамотена къща сред полето трапеза с морска и сладководна риба, прекрасен дивеч, фини вина,
поднесени така внимателно и грижливо, както не можете да бъдете обслужени дори в домовете на благородниците и богаташите, и всичко това само за тридесет и пет су. Но „Пон-дьо-Люнел“ не остана за дълго на същото ниво и след като доста подрони репутацията си, в края на краищата напълно я загуби.
По време на пътуването бях забравил, че съм болен. Спомних си чак в Монпелие. Нервните ми припадъци бяха излекувани, но всички други оплаквания бяха останали и макар че бях свикнал с тях и по- малко ги чувствах, всеки друг, който би ги изпитал за първи път, би помислил, че умира.
Всъщност те не бяха толкова болезнени, колкото страшни, и терзаеха повече ума, отколкото тялото, защото предизвестяваха сякаш неговото разрушение. Когато ме разсейваше някоя силна страст, аз не мислех вече за състоянието си. Но понеже смущенията ми не бяха плод на въображението ми, щом си възвърнех хладнокръвието, веднага почвах да ги усещам. Затова се замислих сериозно за наставленията на госпожа дьо Ларнаж, както и за целта на пътуването си. Отидох да се консултирам с най-известните лекари, на първо място господин Физ, и като връх на предпазливостта останах на пансион при един лекар. Той беше ирландец, казваше се Фиц-Морис и държеше на пансион много студенти по медицина. Удобството за болните беше, че Фиц-Морис се задоволяваше с порядъчна сума за пансион, но не вземаше нищо на пансионерите си за своите лекарски грижи. Той се зае да изпълни предписанията на господин Физ и да се грижи за здравето ми. Тази

268
задача му се отдаде отлично, колкото се отнася до режима. В този пансион никой не преяждаше и макар че не съм особено чувствителен към лишенията от храна, поради възможността ми да сравнявам със съвсем близкото минало, не можех да се въздържа понякога да не констатирам, че господин Торинян беше по-добър снабдител от Фиц-
Морис. Понеже все пак не умирахме от глад и младежите бяха много весели, този начин на живот действително ми подейства добре и спря влошаването на състоянието ми. Цяла сутрин вземах всевъзможни лекарства, особено някакви води, струва ми се от Вал, и пишех писма на госпожа дьо Ларнаж. Защото кореспонденцията не спираше и Русо беше натоварен да получава писмата на своя приятел Дадинг. По обед отивах да се разходя до Канург с някои от моите млади сътрапезници,
всички славни момчета. Събирахме се и отивахме да обядваме. След това повечето от нас сериозно се занимаваха чак до вечерта: да проиграем извън града следобедната закуска в две-три партии май
[41]
Аз не играех: нямах нито нужната сила, нито необходимата ловкост, но се обзалагах и следейки заинтересуван от облога играчите и топките им по каменистите и стръмни пътеки, също се упражнявах приятно и самотно, което беше напълно по вкуса ми. Хапвахме в една кръчмичка извън града. Излишно е да ви казвам, че закуските ни бяха весели. Но ще прибавя, че бяха съвсем благоприлични, макар че момичетата от кръчмата бяха хубавички. Господин Фиц-Морис, страстен играч на май, ни предвождаше и трябва да ви кажа, че въпреки лошата репутация на студентите аз наблюдавах между всички тия младежи повече морал и почтеност, отколкото в компания от зрели мъже. Те бяха шумни, но не и цинични, весели, но не разпуснати, и аз така лесно се нагаждам към даден начин на живот, стига само да съм го избрал доброволно, че нямах нищо против да живея още дълго така.
Между студентите имаше неколцина ирландци, от които се опитах да понауча английски от предвидливост, с оглед на Бур-Сент-Андиол,
защото наближаваше да отида там. Госпожа дьо Ларнаж настояваше във всяко свое писмо и аз възнамерявах да се отзова на поканите й.
Ясно беше, че лекарите, понеже не можеха да открият болестта ми, ме смятаха за мним болен и ме лекуваха така с техните билки, минерални води и суроватка. Обратно на теолозите, лекарите и философите приемат за истина само това, което могат да обяснят, и превръщат границите на собствения си ум в граници на възможното. Те не можеха

269
да познаят нищо от болестта ми, следователно не бях болен. Защото как може да се предположи, че един доктор не знае? Разбрах, че те гледат само да ме залъгват и да ми обират парите и разсъдих, че заместникът им в Бур-Сент-Андиол нямаше да върши това по-лошо от тях, но поне щеше да го върши по-приятно, затова реших да предпочета него и напуснах Монпелие с това благоразумно намерение.
Тръгнах към края на ноември след месец и половина или два,
прекарани в този град, където оставих дванадесетина луидора без никаква полза за здравето си, нито за образованието си, като се изключи курсът по анатомия, който започнах при господин Фиц-
Морис, но скоро се принудих да го напусна поради отвратителната и непоносима миризма на труповете в дисекционната зала.
Понеже дълбоко в душата си се чувствах неловко от взетото решение, аз бях раздвоен, докато вървях към Пон-Сент-Еспри, който е в посока не само на Бур-Сент-Андиол, но и на Шамбери. Спомените за мама и нейните писма, макар и не така чести, както писмата на госпожа дьо Ларнаж, будеха в сърцето ми угризения, които бях потиснал на идване. На връщане те толкова се засилиха, че разколебаха желанието за удоволствие и ме накараха да се вслушам в гласа на разума. Преди всичко щях ли да бъда така щастлив, както първия път в авантюристичната роля, която се канех да играя? Достатъчно беше да се намери в целия Бур-Сент-Андиол само един човек, който да е ходил в Англия, да познава англичани или да знае езика им, за да ме разобличи. Семейството на госпожа дьо Ларнаж можеше да се настрои зле към мене и да не се държи особено любезно. И дъщеря й, за която мислех повече, отколкото беше редно, също ме тревожеше: опасявах се да не би да се влюбя в нея и този страх беше вече наполовина любов.
Нима като отплата за добрините на майката щях да се опитам да прелъстя дъщерята, за да почна най-отвратителна връзка, да внеса раздор, позор, скандал в нейния дом, да го превърна в ад? Тази мисъл ме ужаси. Взех твърдото решение да се боря и да превъзмогна себе си,
ако у мене се появеше подобна наклонност. Но трябваше ли да се излагам на тази борба? Какво жалко положение — да живея с майката,
на която съм се наситил, и да изгарям от страст по дъщерята, без да смея да й разкрия чувствата си. Нима беше необходимо да си навличам насила тези неприятности, да се излагам на нещастие, оскърбления,
угризения заради наслаждения, чието най-голямо очарование бях вече

270
изчерпал? Защото несъмнено тази моя прищявка беше загубила вече първоначалния си жар. Вкусът към наслаждението си оставаше, но страстта беше вече угаснала. Към всичко това се преплитаха и мисли за моите задължения, за моето положение, за мама, така добра, така великодушна, която, макар и много задлъжняла, се бе натоварила с нови дългове заради моите луди разходи, за това, че тя се разоряваше заради мене, а аз я мамех така недостойно. Този укор стана толкова непоносим, че надделя над всичко друго. Приближавайки до Пон-
Сент-Еспри реших да отмина Бур-Сент-Андиол и да продължа направо. Смело изпълних решението си, като се отървах само с няколко въздишки, но с дълбоко вътрешно задоволство, което изпитвах за първи път; казвах си: „Заслужавам собственото си уважение.
Способен съм да предпочета дълга пред развлечението.“ Това е първият истински принос на сериозните занимания. Те ме бяха научили да разсъждавам, да сравнявам. След като неотдавна бях усвоил такива чисти принципи, след като бях така горд да следвам повелите на мъдростта и добродетелта, срамът, че ще се окажа непоследователен, че ще изменя така скоро и така явно на собствените си възгледи, излезе по-силен от сладострастието. Гордостта имаше може би равен дял с почтеността в моето решение. Но макар и гордостта да не се покрива с почтеността, нейното въздействие е толкова сродно, че е простимо човек да се заблуди.
Едно предимство на добрите постъпки е, че възвисяват душата и я предразполагат към още по-добри дела. Човешката слабост е толкова голяма, че в числото на добрите постъпки трябва да включим и въздържанието от злото, което сме изкушени да извършим. Щом взех решението си, почувствах се съвсем друг човек или по-скоро станах същият, какъвто бях по-рано, преди любовното опиянение да ме преобрази. Изпълнен с най-добри чувства и намерения, продължих пътя си, твърдо решен да изкупя вината си, да съобразя занапред поведението си със законите на добродетелта, да се посветя безрезервно на най-добрата майка, да й отдам не само привързаността,
но и верността си и да не слушам повече гласа на друга любов освен любовта към своя дълг. Уви! Искреното ми завръщане в лоното на доброто ми приготвяше като че ли друга съдба, но моята участ беше вече написана и беше ударил часът, когато, изпълнен с любов към всичко честно и добро и виждайки в живота само непорочност и

271
блаженство, аз наближавах до гибелния миг, който повлече зад себе си безкрайната верига на моите злощастия.
Нетърпението да пристигна по-скоро скъси пътуването ми повече, отколкото предполагах. От Валанс бях съобщил на мама деня и часа на пристигането си. Понеже спестих половин ден, спрях се в
Шапариян, за да пристигна точно в уречения час. Исках да изпитам цялото очарование на удоволствието да я видя отново. Предпочитах да отложа малко този час, за да имам и удоволствието да ме посрещне.
Тази предвидливост винаги досега се беше оказвала удачна.
Пристигането ми винаги се честваше като малък празник. Очаквах същото и този път. Бях чувствителен към това внимание и затова си струваше да го подготвя.
И така, пристигнах точно в уречения час. Взирах се отдалеч дали няма да я зърна на пътя. Сърцето ми биеше все по-силно, докато се приближавах. Пристигам задъхан, защото бях оставил колата в града.
Но не виждам никого нито в двора, нито на вратата, нито на прозореца.
Започвам да се безпокоя. Влизам, всичко е спокойно. Работници закусваха в кухнята. Никакви специални приготовления. Слугинята като че ли се изненада, като ме видя. Не знаеше, че се връщам. Качвам се, виждам я най-сетне скъпата мама, така нежно, така силно, така чисто обичана. Спускам се, хвърлям се в краката й.
— А, ти ли си, моето момче? — мълви тя, като ме прегръща. —
Добре ли пътува? Как си?
Това посрещане ме смути. Попитах я получила ли е писмото ми.
Тя каза „да“.
А аз бях помислил, че не го е получила. С това обяснението ни свърши. При нея имаше някакъв младеж. Аз го познавах, защото бях го виждал вече в къщата преди заминаването си. Само че сега той като че ли беше настанен у нас. Действително живееше у нас. С една дума,
намерих мястото си заето.
Този младеж беше от кантона Во. Баща му, на име Винцеприд,
беше вратар или така нареченият управител на Шильонския замък.
Синът му беше чирак при един майстор на перуки и обикаляше по къщите; той се представи в дома на госпожа дьо Варан и тя го прие добре, както правеше с всички посетители, особено от родния й край.
Той беше едър, безцветен рус момък, доста добре сложен, с плоско лице и още по-плосък ум; говореше като хубавия Лиандр, смесвайки

272
всички тонове и вкусове, присъщи на професията му, с нескончаемата върволица на успехите си пред жените. Споменаваше само половината маркизи, с които беше имал връзки, твърдеше, че не му се е случвало да направи прическата на някоя хубава жена, без да разкраси и главата на мъжа й с рога. Празен, глупав, невежа, нахален, но в същото време прекрасно момче. Ето какъв заместник бяха намерили по време на моето отсъствие и какъв съдружник ми предложиха при моето връщане.
О! Ако душите, освободени от земните си окови, още могат да виждат от селенията на вечната светлина това, което остава при смъртните, простете ми, любима и почитана сянка, че се отнасям еднакво безпощадно и към вашите грешки, както към моите, че разбулвам еднакво и едните, и другите пред очите на читателите. Аз съм длъжен и искам да бъда така правдив по отношение на вас, както и към самия себе си. При всички обстоятелства това ще ви навреди много по-малко, отколкото на мене. Нима вашият приятен и благ характер, нашето неизчерпаемо добросърдечие, вашата искреност и всичките ви прекрасни качества не изкупват слабостите, ако мога да дам това име на заблудите на ума. Вие допуснахте грешки, но нямахте никакви пороци. Вашето поведение беше осъдително, но сърцето ви остана винаги чисто. Нека сложат на везните доброто и лошото и нека измерят справедливо: коя друга жена, ако излезе наяве интимният й живот, би посмяла да се сравни с вас?
Новодошлият беше проявил усърдие, внимание и точност в дребните й поръчения, които винаги бяха многобройни. Беше станал надзирател на работниците й. Противоположно на мене той беше шумен и подчертаваше присъствието си при ралото, при сеното, в горичката, в конюшнята, в птичия двор. Само градината беше пренебрегната, защото работата там е безмълвна и не привлича ничие внимание. Най-голямото му удоволствие беше да товари и разтоварва,
да реже и да цепи дърва. Ходеше все с брадва или мотика в ръка.
Вечно ехтяха бързите му стъпки, ударите на брадвата, виковете му с цяло гърло. Не знам за колко души работеше, но вдигаше шум за цяла дузина. Цялата тази врява взе ума на клетата мама. Тя сметна, че този младеж е истинско съкровище за нейните начинания. Понеже искаше да го привърже към себе си, послужи си с всички средства, които й се

273
сториха подходящи, като не забрави и последното, на което разчиташе най-много.
Вие вече сте опознали моето сърце, моите чувства, най-трайни,
най-искрени, които ме връщаха в този момент при нея. Какъв бърз и пълен прелом в цялото ми същество. Поставете се на мястото ми, за да прецените сами. За миг се разпръсна цялото щастливо бъдеще, което си рисувах. Всички примамливи мечти, които лелеех така нежно,
изчезнаха и след като, още невръстен, не можех да отделя съществуването си от нейното, за пръв път се видях сам. Този миг беше ужасен. И следващите бяха все така мрачни. Бях млад още, но сладкото усещане на радост и надежда, което окриля младостта, бе отлетяло завинаги. От този ден чувствителното същество в мене наполовина умря. Животът занапред ми се виждаше безрадостен и безцелен и ако понякога все още лъх на щастие докосваше желанията ми, това не беше вече щастието, което ми бе присъщо. Чувствах, че дори да го постигна, няма да бъда истински щастлив.
Бях толкова наивен и доверчив, че въпреки фамилиарния тон на новодошлия, който ми се струваше резултат на лекия характер на мама, улесняващ достъпа на всички до нея, нямаше да се сетя да заподозра истинската причина, ако тя не ми я бе казала сама. Но тя побърза да ми признае истината толкова непринудено, че можеше да ме вбеси, ако въобще сърцето ми беше годно за подобно чувство. На самата нея това й се струваше съвсем просто и тя ме упрекна, че съм бил небрежен за домакинските работи, че съм отсъствал често, като че ли имаше много буен темперамент, та трябваше непременно някой да ме замести.
— О, мамо! — извиках аз със свито от болка сърце. — Как посмяхте да ми кажете това! Това ли е наградата за цялата ми привързаност? Нима за това ми спасихте толкова пъти живота, за да ми отнемете сега всичко, което ми го правеше скъп? Аз ще умра, но вие ще съжалявате за мене!
Тя ми отговори до полуда спокойно, че от такива неща не се умира, че съм бил дете, че не губя нищо, че сме щели да си останем добри приятели и пак така близки във всяко отношение, че нежната й обич към мене можела да се намали и да умре само с нея. Накара ме, с една дума, да разбера, че запазвам същите права и че делейки ги с друг,
ни най-малко не бива да се чувствам онеправдан.

274
Никога досега не бях усещал така силно чистотата, искреността и силата на чувството си към нея, както и правдивостта и честността на душата си. Хвърлих се в краката й, обвих с ръце коленете й и се облях в сълзи.
— Не, мамо — казах й дълбоко развълнуван, обичам ви премного, за да ви унижа. Притежанието ви ми е много скъпо, за да ви деля с когото и да било. Угризението на съвестта, което го съпровождаше по времето, когато го постигнах, се усили с любовта ми. Не мога да го запазя на същата цена. Винаги ще ви боготворя,
бъдете достойна за обожанието ми. За мене е по-необходимо да ви уважавам, отколкото да ви притежавам. Аз ви отстъпвам на вас самата.
Жертвам насладата заради единението на сърцата ни. По-добре хиляди пъти да загина, отколкото да вкуся наслада, принизяваща жената, която обичам!
Удържах решението си с твърдост, достойна за чувството, което ми я бе продиктувало. От този момент гледах на милата мама само с очи на син. Трябва да отбележа, че макар тайно и да не одобряваше решението ми, както можах да схвана, тя нито веднъж не си послужи нито с намеци, нито с ласки, нито с каквито и да било ловки закачки,
които жените умеят да използват, без да се изложат, и които много рядко не постигат целта си. Принуден да търся за себе си независима от нея участ и не можейки дори да си представя нещо подобно, минах скоро в другата крайност и виждах цялата си съдба в нея. Търсех толкова упорито, че почти забравих самия себе си. Горещото ми желание да я видя щастлива, на каквато и да е цена, поглъщаше всичките ми чувства. Тя напразно бе разделила щастието си от моето,
то беше мое въпреки волята й.
Така ведно със злочестините започнаха да покълват и добродетелите, чието семе бе хвърлено дълбоко в душата ми.
Заниманията ми ги бяха развили и те чакаха само фермента на злополучието, за да разцъфнат. Първият плод на това толкова безкористно душевно разположение беше да отстраня от сърцето си всяко чувство на омраза и ревност срещу човека, който бе ме изместил.
Напротив, пожелах, и то напълно искрено, да се привържа към този младеж, да го образовам, да работя над възпитанието му, да го накарам да почувства щастието си, да го направя достоен за него, ако беше възможно; с една дума, да направя за него всичко, което Ане беше

275
сторил за мене при подобни обстоятелства. Но хората в случая не бяха еднакви. Макар и по-благ и по-образован, аз не притежавах хладнокръвието и твърдостта на Ане, нито силния характер, който будеше уважение и беше необходим за успеха на подобно начинание. А
и у младежа намирах още по-малко качествата, които Ане беше открил у мене: покорство, привързаност, признателност и главно съзнанието,
че се нуждая от грижите му и горещото желание да ги оползотворя.
Всичко това му липсваше. Младежът, когото исках да възпитам,
виждаше в мене само досаден педант, който от сутрин до вечер бъбри.
От себе си, напротив, се възхищаваше, считаше се важна личност в дома и измервайки услугите, които вършеше, по шума, който вдигаше,
смяташе своите брадви и кирки за далеч по-полезни от моите книги. В
известно отношение беше прав, но дълбоко убеден в правотата си, той си придаваше толкова важност, че просто да се пръснеш от смях.
Държеше се със селяните като провинциален благородник. Скоро започна да се държи по същия начин и с мене, а дори и с мама. Понеже името му Винцприд не му се струваше достатъчно изтънчено, той го смени с дьо Куртий и именно под това име беше известен в Шамбери и
Мориен, където се ожени.
Най-сетне тази бележита личност направи така, че стана всичко в къщата, а аз нищо. Понеже, когато имах нещастието да не му угодя в нещо, се караше не с мене, а с мама, за да не я изложа на грубостите му, аз се подчинявах на всичките му желания и всеки път, когато цепеше дърва — дейност, която той извършваше с несравнима гордост,
аз трябваше да стоя без работа — да го гледам и да се възхищавам търпеливо на неговите подвизи. Всъщност това момче не беше съвсем зло по природа. То обичаше мама, понеже беше невъзможно човек да не я обича, а и мен не ме мразеше; когато между буйствата му ставаше възможно да му се каже нещо, той ни слушаше доста покорно и се съгласяваше простодушие, че е глупак. Но след това пак подновяваше глупостите си. Впрочем той имаше толкова ограничен ум и толкова просташки наклонности, че беше мъчно да се разговаря разумно с него и почти невъзможно да се изпита удоволствие от компанията му. Към притежанието на тази чаровна жена той избра за подправка една стара,
червенокоса, беззъба камериерка, чието отвратително прислужване мама понасяше търпеливо, макар че й ставаше лошо от нея. Аз забелязах връзката им и се възмутих до дън душа. Но забелязах и нещо

276
друго, което ме хвърли в по-дълбоко униние, отколкото всичко, което се бе случило досега — мама беше охладняла към мене.
Въздържанието, което си бях наложил и което тя привидно одобри, е нещо, което жените никога не прощават, независимо как го посрещат. Не толкова заради въздържанието, което им е наложено на самите тях, но защото виждат в него равнодушие към себе си. Вземете и най-разумната, най-мъдрата, най-нетемпераментната жена — най- непростимото престъпление, което може да извърши спрямо нея мъж,
от когото между другото тя не се интересува, е да има възможност да я обладава, а да не желае. Изглежда, че това правило няма изключения,
след като нейната толкова силна и искрена привързаност към мене отслабна само поради моето въздържание, продиктувано изключително от съображения за почтеност, обич и уважение. От този момент аз не намирах вече у нея сърдечната близост, която винаги ми е доставяла най-голяма наслада. Тя вече не разговаряше интимно с мене,
освен за да се оплаче от натрапника. Но когато двамата бяха в добри отношения, тя преставаше да ми доверява каквото и да било. Изобщо постепенно като че ли започна да ме изключва от съществуването си.
Присъствието ми все още й доставяше удоволствие, но то не й беше вече необходимо и аз можех дял ден да не се вестя при нея, без да се сети за мене.
Неусетно се почувствах изолиран и самотен в този дом, чиято душа бях по-рано и където водех двойно съществуване, така да се каже. Свикнах постепенно да се откъсвам от всичко, което ставаше в него, дори и от хората, които живееха там, и за да си спестя постоянните терзания, затварях се с книгите си или пък въздишах и плачех на воля в горичките. Скоро този живот ми стана непоносим.
Почувствахме телесната близост и сърдечното отношение на жена,
която ми е била тъй близка, развреждат болката ми и че ако престана да я виждам, няма да се чувствам толкова жестоко отделен от нея.
Реших да напусна дома й. Казах й го и вместо да се противопостави, тя улесни плана ми. Имаше приятелка в Гренобъл, госпожа Дебен, чийто мъж беше близък с главния съдия в Лион, господин дьо Мабли.
Господин Дебен ми предложи да стана възпитател на децата на господин дьо Мабли. Аз заминах за Лион, без да оставя и дори без да почувствам съжаление от раздялата, докато по-рано само мисълта за раздяла щеше да ни разтревожи до смърт.

277
Имах, кажи-речи, познанията, необходими за възпитател, и смятах, че имам и необходимата дарба. През годината, която прекарах у господин дьо Мабли, имах предостатъчно време, за да разбера, че се лъжа. Благият ми нрав би ме направил годен за тази професия, ако не бяха буриите ми избухвания. Докато всичко беше наред и виждах плодовете на грижите и усилията си, които никак не жалех, бях ангел.
Но тръгнеше ли наопаки работата, ставах дявол. Когато учениците ми не ме разбираха, излизах вън от себе си, а когато се заинатяха, бях готов да ги убия. По този начин обаче не можах нито да ги науча нещо,
нито да ги вразумя. Те бяха двама, твърде различни по нрав. Единият,
осем-деветгодишен, на име Сент-Мари, имаше хубаво личице, беше доста умен, жив, разсеян, шеговит, лукав, но весел. По-малкият, който се казваше Кондийак, изглеждаше почти тъп, страшно заплеснат,
упорит като муле и абсолютно неспособен да възприема. Сами можете да прецените, че задачата ми не беше лека между тези двама питомци.
С търпение и самообладание може би щях да успея, но понеже и едното, и другото ми липсваше, не можах да направя нищо свястно и учениците ми взеха лоша насока. Бях усърден, но не бях овладян и главно не бях благоразумен. Умеех да си служа пред тях само с три средства, винаги безполезни и често дори вредни, когато имаш работа с деца: чувство, убеждаване и гняв. Ту се разнежвах до сълзи със Сент-
Мари и исках да затрогна и него, като че ли детето беше способно за истинско чувство. Ту се разсипвах да го съветвам, като че ли можеше да ме разбере. И понеже понякога то ми привеждаше много тънки доводи, аз най-наивно го мислех за разумно, защото умуваше. Малкият
Кондийак беше още по-мъчен, защото, като не разбираше нищо, не отговаряше нищо, не се вълнуваше от нищо и се държеше упорито като магаре, успяваше да възтържествува над мене, вбесявайки ме.
Тогава той изглеждаше разумен, а аз се превръщах на дете. Виждах всичките си грешки, давах си сметка за тях. Изучавах наклонностите на учениците си, вниквах в тях и мисля, че нито веднъж не се хванах на хитрините им. Но каква полза, че виждах злото, щом не умеех да го лекувам. Разбирах всичко, но не можех да попреча на нищо, не успявах в нищо и правех винаги точно това, което не трябваше да правя.
И със себе си имах същия успех, както с учениците си. Госпожа
Дебен ме бе препоръчала на госпожа дьо Мабли. Беше я помолила да ме научи на добри маниери и светско държане. Тя се погрижи и се

278
опита да ме научи да посрещам гостите. Но аз го правех така неловко,
толкова много се стеснявах, държах се толкова глупаво, че тя се отчая от мене и ме заряза. Това не ми попречи по стар навик да се влюбя в нея. Какво ли не направих, за да забележи чувствата ми, но нито веднъж не посмях да й се обясня в любов. Тя не беше склонна да направи първата крачка и аз си останах с погледите и въздишките, от които самият аз скоро се отегчих, понеже не водеха до нищо.
Докато живеех у мама, бях загубил напълно склонността си към дребни кражби, понеже всичко беше мое и нямаше защо да крада. От друга страна, възвишените принципи, които бях възпитал у себе си,
трябваше да ме издигнат занапред над подобни низки постъпки и няма съмнение, че оттогава обикновено не ги извършвах. Но това беше не толкова защото бях успял да победя изкушението, колкото защото бях отсякъл корена му, и имаше голяма опасност да започна да крада както в детските си години, ако бъда изложен на същите изкушения. Убедих се в това у господин дьо Мабли. Заобиколен от всевъзможни дреболии,
които могат да се задигнат, изобщо не ги поглеждах; изкуши ме само едно хубаво бяло винце от Арбоа, което много ми се беше усладило от няколкото чаши, изпити сегиз-тогиз на масата. То беше малко мътно.
Аз си въобразявах, че умея да избистрям виното и се хвалех с това.
Повериха ми го. Избистрих го и го развалих, но само външно. Пак си остана приятно за пиене и случайно се снабдих с няколко бутилки,
които пиех на свобода в моята бърлога. За нещастие никога не съм могъл да пия, без да ям. Но как да се сдобия с хляб? Беше ми невъзможно да се запася. Да пратя някой лакей да ми купи, значеше да се издам и едва ли не да оскърбя домакина. А никога не бих посмял да си купя сам. Важен господин с шпага на кръста да ходи да купува парче хляб, това не бе прието. Спомних си най-сетне крайното средство, измислено от една принцеса, когато й казали, че селяните нямат къшей хляб — „Нека да ядат кифли!“ И аз си купих кифла. Но колко превземки, докато се сдобия с нея! Излязъл сам за тази цел,
понякога обикалях целия град и минавах край тридесет сладкарници,
без да се отбия в нито една. Трябваше вътре да има най-много един човек и лицето му да ми е особено симпатично, за да се осмеля да прекрача прага. Но снабдил се със скъпоценната малка кифла и затворен плътно в стаята си, аз измъквах бутилката от шкафа и колко сладко си пийвах съвсем сам, зачетен в някой роман. Защото винаги

279
съм обичал да чета, докато ям, щом нямам друга компания. Така замествам обществото, което ми липсва. Поглъщам последователно страниците и хапките. Все едно, че книгата обядва заедно с мене.
Никога не съм бил нито порочен, нито циничен и не съм се напивал нито веднъж в живота си. Затова малките ми кражби бяха съвсем безобидни. И все пак ги откриха: празните бутилки ме издадоха. Не показаха с нищо, че знаят, но не разполагах вече с избата.
В цялата тази работа господин дьо Мабли се държа много почтено и благоразумно. Той беше истински джентълмен и под суровата си външност, която съответстваше на службата му, криеше благ нрав и рядко добросърдечие. Беше разсъдлив, справедлив, дори твърде човечен, нещо, което не би могло да се предполага за офицер от жандармерията. След като изпитах на гърба си неговата снизходителност, аз още повече се привързах към него и се задържах в дома по-дълго, отколкото бих останал иначе. Отегчен в края на краищата обаче от тази работа, която не беше за мене, и от зависимото положение, твърде унизително след едногодишен опит, през време на който не жалех усилията си, реших да напусна учениците си, убеден,
че няма да успея да ги науча на нищо. И господин дьо Мабли си даваше отлично сметка за това. Но струва ми се, че никога не би ме освободил по свой почин, ако аз не му спестих тази неприятност.
Безспорно аз не одобрявам тази прекалена снизходителност в подобен случай.
Най-непоносимо ми беше постоянното сравнение с предишното ми положение — спомена за Шармет, така скъп на сърцето ми, за моята градина, за дърветата, за чешмата, за овощната градина и главно за жената, за която бях създаден и която одухотворяваше цялата обстановка там. Спомняйки си за нея, за нашите развлечения, за невинния ни живот, сърцето ми се свиваше, задушавах се и губех охота за каквото и да било. Стотици пъти ме обземаше лудо желание да тръгна начаса пеш, да се върна при нея. Да я зърна още веднъж, ако ще и да умра в същия миг. Най-сетне не можах да устоя на тия тъй нежни възпоминания, които ме зовяха край нея на каквато и да е цена. Казвах си, че не съм бил достатъчно търпелив, достатъчно услужлив,
достатъчно мил, че можех все още да живея щастлив с това топло приятелство, ако дам повече от своя страна. Изпълнен с най-добри намерения, копнея да ги осъществя. Напускам всичко, отказвам се от

280
всичко, заминавам, литвам, пристигам възторжен, както в най-ранната си младост, падам в краката й. Ах! Щях да умра от радост, ако бях открил в посрещането й, в прегръдките й, с една дума, в сърцето й и четвърт от чувството, което тя изпитваше някога и което аз носех още в себе си!
Жестока измамност на човешките отношения! Тя ме посрещна пак мило благодарение на прекрасното си сърце, което щеше да си остане едно и също до последния й ден. Но аз идвах да търся миналото, което вече не съществуваше и не можеше да се възроди. Не стоях и четвърт час с нея и разбрах, че някогашното ми щастие е мъртво завинаги. Оказах се в същото отчайващо положение, от което се бях видял принуден да избягам, без да мога да кажа по чия вина.
Защото всъщност и Куртий не беше лош и ме прие привидно по-скоро любезно, отколкото неприязнено. Но можех ли да понеса да се чувствам излишен край жената, за която по-рано бях всичко и която все още беше всичко за мене? Как да живея като чужденец в дома,
където се бях чувствал роден син? Видът на предметите, които бяха свидетели на щастието ми, правеше сравнението още по-непоносимо.
По-малко бих страдал в друга обстановка. Но изникващите по всеки повод спомени разпалваха скръбта по загубеното. Терзан от напразни съжаления, отдаден на най-черна меланхолия, поднових навика си да стоя сам в стаята си извън часовете за хранене. Затворен с книгите, аз търсех в тях полезни развлечения и съзнавайки надвисналата опасност от разорение, от която толкова се бях измъчвал някога, пак се мъчех да измисля средства за препитание, когато мама се разори напълно. Бях задържал горе-долу положението така, че да не се влошава допълнително. Но откакто бях напуснал къщата, всичко беше тръгнало наопаки. Домоуправителят беше прахосник. Той искаше да блести:
хубав кон, скъп костюм, обичаше да се показва пред съседите.
Постоянно се залавяше с неща, които не разбираше. Мамината пенсия се изяждаше предварително, тримесечията се вземаха в аванс, наемите се просрочваха, дълговете се трупаха. Предвиждах, че скоро ще наложат запор на пенсията й и може дори да й я отнемат. Изобщо виждах само бедствия и разорение и ми се струваше, че те ще настъпят много скоро, затова предварително изживявах целия ужас.
Скъпата ми библиотека беше единствената ми разтуха. Понеже непрестанно дирех начини да разсея душевния си смут, заех се да

281
измислям предпазни мерки срещу грозящото ни нещастие и връщайки се към някогашните си мечти, да строя въздушни кули, за да измъкна злочестата мама от безизходната несрета, която я дебнеше. Не се чувствах достатъчно начетен и не си въобразявах, че съм достатъчно умен, за да блестя в републиката на литературата и да забогатея по този път. Хрумна ми нова мисъл и тя ми внуши повече самонадеяност,
отколкото съзнанието за посредствените ми заложби. Макар и да бях престанал да преподавам пеене, продължавах да се занимавам с музика. Бях изучил достатъчно теорията, за да мога с основание да се считам специалист поне в тази област. Разсъждавайки колко мъчно се бях научил да разчитам ноти и колко мъчно пеех от пръв поглед,
стигнах до мисълта, че трудността се дължи на самата материя, а не на мене — знаех, че всички овладяват трудно това изкуство. Изучавайки системата на нотните знаци, често намирах, че не е много сполучливо измислена. Отдавна исках да направя нотната стълбица с цифри, линии и петолиния, когато трябва да се нотира най-късата мелодия. Бях срещнал затруднение при отбелязване на октавите, тактовете и стойностите. Тази стара мисъл ми хрумна отново и като я обмислих повторно, разбрах, че трудностите не бяха непреодолими. Усилията ми не отидоха напразно и стигнах дотам, че можех да нотирам най-точно всякаква музика с измислените от мен цифри, при това съвсем просто.
От този момент сметнах, че благосъстоянието ми е осигурено и горящ от желание да го споделя с жената, на която дължах всичко, мислех вече само за едно: да замина за Париж, защото не се съмнявах, че като представя проекта си в Академията, ще предизвикам революция. Бях припечелил в Лион известна сума, продадох и книгите си. За петнадесет дни намерението ми беше окончателно затвърдено и осъществено. Изпълнен с грандиозни блянове, непоправим както винаги, напуснах Савоя с новата система по музика, както някога бях тръгнал от Торино с Хероновия фонтан.
Това са грешките и заблужденията на моята младост. Разказах ги точно и вярно и това ме изпълва със задоволство. Впоследствие може би ще украся зрялата си възраст с някои добродетели, дано да ги опиша със същата откровеност. Но трябва да се спра тук. Времето може да повдигне много воали. Ако потомството тачи паметта ми, то може би ще узнае един ден какво съм имал да разкажа. Тогава ще разбере защо съм замълчал.

282
[33]
За това с години бях копнял: парче земя, градина, извор чист,
а свръх това и малка горичка (Хораций — „Сатири“, кн. II, сат. VI).
↑
[34]
Боговете надхвърлиха въжделенията ми.
↑
[35]
Като върху животно (лат.). — Б.пр.
↑
[36]
Последовател на Декарт. — Б.пр.
↑
[37]
В думите на учителя (лат.). — Б.пр.
↑
[38]
В книга трета.
↑
[39]
— Комедия от Мариво. — Б.пр.
↑
[40]
Поне за цирка в Ним вече не заслужаваме упрека на Русо.
Около 1810 година правителството заповяда с декрет да се разрушат всички „грозни къщурки“, които загрозяваха хубавия паметник. —
Б.фр.изд.
↑
[41]
Чукче с гъвкава дръжка за изтласкване на дървени топки и едноименна игра. Б.пр.
↑

283

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: