Превод: Лилия Сталева chitanka info

197
Докато в Италия се биеха, във Франция пееха. Оперите на Рамо бяха вече нашумели и бяха привлекли вниманието към теоретичните му произведения, които поради своята неразбираемост бяха недостъпни за широките маси. Чух случайно за неговия „Трактат по хармония“ и не се успокоих, докато не си набавих тази книга. Пак по една случайност се разболях. Някакъв възпалителен процес. Той протече остро и краткотрайно, но възстановяването беше продължително и се наложи цял месец да пазя стаята. През това време се нахвърлих и жадно зачетох моя „Трактат по хармония“, но той беше толкова дълъг, разплут, лошо подреден, че си дадох сметка —
необходимо е много време, за да го изуча и разбера. Прекъсвах усърдното четене и се отморявах с музика. Кантатите на Барние, над които се упражнявах, не ми излизаха от ума. Научих наизуст четири- пет, между другото кантатата „Спящи амури“, която оттогава не съм виждал, но я помня почти цялата, също както и „Амур, ужилен от пчела“, много хубава кантата от Клерамбо, която научих почти по същото време.
Като връх на всичко от Вал д’Ост пристигна млад органист на име абат Пале, добър музикант и човек, който много добре акомпанираше на клавесин. Запознахме се и ето ни неразделни. Той беше ученик на един италиански монах, отличен органист. Запозна ме с неговата теория. Аз я сравних с теорията на Рамо. Тъпчех главата си с акомпанименти, акорди, хармония. Трябваше да развия слуха си.
Предложих на мама да устройваме по един концерт всеки месец. Тя се съгласи. Тези концерти така ме погълнаха, че нито денем, нито нощем можех да правя нещо друго. А и действително бях зает, и то много,
защото издирвах ноти, търсех оркестранти и инструменти, разпределях различните партии и пр. Мама пееше, отец Катон, за когото вече споменах и за когото пак ще говоря, също пееше. Един учител по танци на име Рош и неговият син свиреха на цигулка. Пиемонтският музикант Канавас, който работеше по кадастъра и се ожени по-късно в
Париж, свиреше на виолончело. Абат Пале акомпанираше на клавесин.
Аз имах честта да дирижирам, без да забравя дървената палка. Можете да си представите колко беше хубаво! Не съвсем като при господин дьо
Треторан, но не и по-лошо.
Малките концерти у госпожа дьо Варан, новопокръстена католичка, която се изхранваше, както се говореше, от милосърдието

198
на краля, даваха повод за недоволство сред кликата на лъженабожниците. Но за много порядъчни хора те бяха приятно забавление. Не бихте отгатнали кого поставям начело между тях. Един монах, но монах с много лични качества, при това приятен: неговата зла участ впоследствие ме развълнува дълбоко и споменът за него,
свързан с щастливите ми дни, още ми е скъп. Става дума за корделиера отец Катон, който заедно с граф Дортан беше конфискувал в Лион нотите на клетото „котенце“. Той не можеше да се гордее с тази своя постъпка. Беше бакалавър на Сорбоната, дълго беше живял в Париж, в най-висшето общество, и се беше промъквал особено в дома на маркиз д’Антрьомон, сардински посланик по онова време. Беше едър, добре сложен мъж, с пълно лице и изпъкнали очи, с черни коси, които естествено падаха над челото му, едновременно благороден, прям и скромен на вид, правеше добро впечатление и се обличаше просто, но с вкус. Не се държеше нито лицемерно или безочливо като повечето монаси, нито галантно като светски човек, макар че беше такъв, но уверено, като порядъчен човек, който, без да се срамува от расото си,
го чувства като чест и е винаги на мястото си между порядъчните люде. Макар че отец Катон не беше учил достатъчно, за да стане доктор, той беше много образован за светски човек. Освен това не бързаше да покаже начетеността си и я проявяваше толкова на място,
че тя изглеждаше още по-голяма. Понеже беше водил дълго светски живот, беше развил у себе си по-скоро приятни умения, отколкото солидни познания. Беше остроумен, съчиняваше стихове, говореше хубаво, пееше още по-хубаво, имаше приятен глас, умееше да свири на орган и клавесин. Притежаваше повече качества, отколкото беше необходимо, за да има успех. Затова доста го ухажваха. Но той не пренебрегна за сметка на това монашеските си задължения и успя въпреки завистта на съперниците си да бъде избран за представител на неговата провинция в съвета на канониците или, с други думи, стана важна личност в своя орден.
Отец Катон се запозна с мама у маркиз д’Антрьомон. Той чу за нашите концерти, изказа желание да участва в тях и благодарение на него те станаха блестящи. Ние скоро се сприятелихме поради общото ни влечение към музиката, което беше истинска страст и на двама ни, с тази разлика, че той беше действително музикант, а аз — сополанко.
Отивахме с Канавас и абат Пале да свирим и пеем в неговата стая и

199
понякога на неговия орган в празнични дни. Често вечеряхме насаме у него, защото той притежаваше и тази удивителна за един монах черта,
че беше щедър, великодушен и сластолюбив, но не по просташки начин. В дните на концертите ни той вечеряше у мама. Тези вечери протичаха много весело и приятно. Говорехме без заобикалки, пеехме дуети, аз се чувствах свободен, духовит, находчив. Отец Катон беше очарователен, мама пленителна, абат Пале с волския си глас беше прицел на шегите ни. Сладки мигове на безгрижна младост, колко отдавна отлетяхте!
Понеже няма да имам вече случай да говоря за отец Катон, нека завърша с две думи неговата тъжна история. Другите монаси от завист или по-скоро вбесени от достойнствата му, от изящното му държане,
което нямаше нищо общо с монашеската занемареност, го намразиха само защото не беше така противен като тях. По-високопоставените се съюзиха срещу него и насъскаха разни монахчета, които искаха да заемат мястото му и по-рано не смееха да вдигнат очи към него.
Нанесоха му хиляди оскърбления, свалиха го от поста му, отнеха му стаята, която бе подредил с вкус, макар и скромно, заточиха го бог знае къде. Най-сетне тия мизерници го обсипаха с толкова обиди, че гордата му и честна душа с право не можа да издържи и след като бе очаровал най-отбрани общества, той умря от мъка на мръсен одър в някаква килия или карцер, съжаляван и оплакван от всички порядъчни хора, които го познаваха и в чиито очи той имаше само един недостатък — че беше монах.
Докато живеехме леко и безгрижно, за кратко време аз бях така изцяло погълнат от музиката, че не можех да мисля за нищо друго.
Отивах насила на работа. Принудата и еднообразието в службата ми се превърнаха в непоносимо изтезание и стигнах дотам, че започнах да копнея да я напусна, за да се отдам напълно на музиката. Можете да си представите, че тази безумна мисъл беше посрещната с възражения. Да напусна една порядъчна работа с постоянен доход, за да гоня случайни ученици, беше прекалено неразумно решение, за да хареса на мама.
Дори да предположехме, че в бъдеще ще напредна толкова, колкото си въобразявах; амбициите ми всъщност бяха много скромни, защото исках да остана цял живот обикновен музикант. Замисляща блестящи проекти и имайки малко по-високо мнение за мене въпреки преценката на господин д’Обон, тя с болка на душа ме виждаше как се отдавам на

200
увлечение, което й се струваше несериозно, затова често ми повтаряше провинциалната поговорка, която не се отнася за Париж: „Който пее и танцува, малко добрува“. От друга страна, тя виждаше, че увлечението ми е непобедимо. Страстта ми към музиката се превръщаше в истинска лудост и имаше опасност да загубя службата си поради разсеяността си. Затова беше много по-добре сам да си подам оставка.
Аз й изтъкнах също така, че тази служба и без това е временна, че ми е необходима специалност, за да живея, и че беше по-сигурно да овладея достатъчно чрез практика професията, която ме влече и която тя ми беше избрала, отколкото да завися от протекции или да правя нови опити, които могат да излязат неуспешни, и минал вече възрастта,
когато се учи, да остана негоден да си изкарвам прехраната. Най-сетне аз изтръгнах съгласието й не толкова с разумни доводи, колкото с досаждане и умилкване и тутакси изтичах да благодаря гордо на господин Кочели, главен директор на кадастъра, за досегашната ми служба при него и напуснах доброволно работата си без повод, без основание, без предлог, като че ли бях извършил най-героичната постъпка, със същата, ако не и по-голяма радост, с каквато бях постъпил преди малко по-малко от две години.
Колкото и неразумна да беше тази постъпка, тя ми спечели известно уважение сред населението и това не беше излишно. Едни се усъмниха, че имам материални средства, каквито всъщност нямах,
други, виждайки ме отдаден напълно на музиката, съдеха за таланта по жертвата ми и сметнаха, че щом съм така луд по това изкуство, трябва действително да го владея. В царството на слепите еднооките са царе.
Аз минавах за добър учител по музика, понеже другите бяха още по- лоши. От друга страна, не ми липсваше и известен усет към пеенето,
подсилен от благоприятното въздействие на възрастта и външността ми, така че скоро се сдобих с повече ученици, отколкото ми бяха необходими, за да достигна секретарската си заплата.
Безспорно, ако става дума за приятен живот, не можеше по-бързо да се мине от едната към другата крайност. В кадастъра, зает осем часа дневно с най-скучна работа, в компания на още по-скучни хора,
затворен в мрачна канцелария, отровена от дишането и потта на ония простаци, повечето чорлави и нечистоплътни, понякога чувствах виене на свят от напрежение, задуха, принуда и скука. Вместо всичко това ето ме внезапно попаднал в най-отбрано общество, приеман, търсен в

201
най-богатите домове. Навсякъде мило, любезно, празнично посрещане.
Приветливи госпожици, прелестно нагиздени, ме чакат и приемат гостоприемно. Виждам само изящни предмети, вдъхвам само рози и портокалов цвят. Пеем, разговаряме, смеем се, забавляваме се. Излизам от едно място, за да отида на друго и да правя същото. Ще се съгласите, че след като по този начин изкарвах колкото и в кадастъра,
нямаше място за колебание. Така че аз бях толкова доволен от решението си, че никога не съм се разкайвал за него и дори сега, когато правя равносметка на делата си, освободен от не особено разумните подбуди, които са ги предизвикали, пак не се разкайвам.
Това едва ли не е единственият случай, когато, следвайки само наклонностите си, не съм бил излъган в очакванията си. Поради непринудеността, общителността, лекия характер на жителите на този край аз общувах приятно с тях и фактът, че се чувствах добре в тяхната среда, доказва, че ако не обичам да живея между хората, това е не толкова по моя вина, колкото по тяхна.
Жалко, че савойците не са богати. Или може би щеше да бъде жалко, ако бяха по-заможни. Защото такива, каквито са, те са най- симпатичните и най-дружелюбни хора, които познавам. Ако съществува на света градче, в което човек най-добре вкусва сладостта на живота в приятно и безопасно общуване, това е Шамбери.
Провинциалните благородници, които се събират там, притежават само толкова блага, колкото са необходими за преживяване. Те нямат достатъчно, за да направят кариера. И не можейки да удовлетворят честолюбието си, те по неволя следват съвета на Киней. Посвещават младежките си години на военната служба, после се връщат да прекарат спокойно старините си в родния край. Честта и мъдростта повеляват това разпределение. Жените са хубави, но биха могли да минат и без хубост. Те притежават всичко, което може да се сравни с хубостта и дори да я замести. Странно е, че принуден от работата си да виждам много момичета, не си спомням да съм срещнал ни едно в
Шамбери, което да не бе очарователно. Ще кажете, че съм бил настроен да ги виждам хубави и може би имате право. Но нямаше нужда да преувеличавам. Истината е, че не мога да си спомня без удоволствие моите млади ученички. Защо не мога, назовавайки най- милите измежду тях, да ги върна, а и себе си заедно с тях, в онази щастлива възраст, когато изживявах край тях сладостни и невинни

202
мигове? Първата беше госпожица дьо Меларед, моя съседка, сестра на ученика на господин Гем. Тя беше жива брюнетка, но гальовна,
изпълнена с изящество и съвсем не вятърничава. Беше по-скоро слаба,
както повечето момичета на нейната възраст. Но блестящите й очи,
тънката й талия и привлекателното й изражение не се нуждаеха от закръгленост, за да се харесат. Отивах у тях сутрин и тя беше още по пеньоар, без специална прическа, повдигнала небрежно коси с втъкнати в тях цветя, които слагаше при пристигането ми и махаше,
когато си отивах, за да се вчеше. От нищо не се боя толкова, както от хубаво младо момиче по пеньоар. Сто пъти по-малко щях да се страхувам от нея, ако беше пременена. Госпожица Мантон, у която отивах следобед, ме приемаше винаги напълно нагласена и ми правеше също така приятно впечатление, но по-различно. Нейните коси бяха пепеляворуси. Тя беше много дребничка, много стеснителна и много бяла. Чист, верен и звучен глас, който обаче не смееше да се разгърне.
На гърдите си имаше белег от изгаряне с вряла вода, което синьото й копринено шалче не скриваше напълно. Този белег привличаше понякога вниманието ми, което скоро се отклоняваше от него и плъзваше другаде. Госпожица дьо Шал, друга моя съседка, беше вече съвсем развита девойка. Едра, снажна, възпълна. Малко по-рано е била съвсем както трябва. По онова време не беше вече хубавица, но се отличаваше с миловидността си, с равното си настроение и добрия нрав. Сестра й, госпожа дьо Шарли, най-красивата жена в Шамбери,
не учеше вече пеене самата тя, но държеше дъщеря й да учи. Тя беше съвсем млада и по хубост обещаваше да бъде равна на майка си, само че за съжаление беше червенокоса. В манастира „Визитасион“ имах една малка французойка, чието име съм забравил, но която заслужава своето място в списъка на любимките ми. Тя беше усвоила бавния и провлечен говор на монахините и казваше с този тон всевъзможни духовитости, които явно не съответстваха на държането й. Между другото беше мързелива, не си даваше труд да проявява остроумието си и го смяташе за благоволение, което не оказваше кому да е. Едва след месец-два нередовни уроци тя се сети за това средство, за да ме накара да стана по-точен. Защото никога не можах да си наложа да пристигам навреме. Приятно ми беше, докато давах уроците си, но не ми беше приятно, че съм принуден да отивам там, нито да завися от определен час. Принудата и подчинението ми са непоносими при

203
каквито и да било обстоятелства. Заради това съм в състояние да намразя и самото удоволствие. Казват, че при мохамеданите един глашатай минава призори по улиците и приканва съпрузите да изпълнят задължението си спрямо жените си. В подобни часове аз бих бил непокорен турчин.
Имах няколко ученички и сред еснафските среди и особено една,
която стана косвена причина за промяна в отношенията към мене; и без това трябва да спомена за нея, щом съм решил да казвам всичко. Тя беше дъщеря на бакалин и се наричаше госпожица Лар, истински образец за гръцка статуя, която бих обявил за най-хубавото момиче,
което съм виждал някога, ако съществува истинска красота без живот и без душа. Нейната леност, студенина и безчувственост стигаха невероятни размери, Беше еднакво невъзможно както да й харесаш,
така и да я ядосаш, и сигурен съм, че ако някой се опиташе да я изнасили, тя щеше да се остави не от желание, а от тъпота. Майка й,
която не искаше да я излага на такава опасност, не се делеше от нея. Тя я караше да учи пеене и й беше взела млад учител единствено за да я оживи. Но опитът се провали. Докато учителят ухажваше дъщерята,
майката ухажваше учителя все със същия неуспех. Госпожа Лар прибавяше към вродената си живост и цялата живост, която би трябвало да притежава дъщеря й. Тя имаше малка, будна и смачкана муцунка, надупчена от дребна шарка. Очите й, малки, но пламенни,
бяха леко зачервени, понеже почти винаги бяха възпалени. Всяка сутрин, щом пристигнех, ме чакаше обичайното кафе с каймак, а майката не пропускаше случая да ме посрещне с целувка по устата,
която от любопитство ми се искаше да върна на дъщерята, за да видя как ще реагира. Впрочем тази малка игра се вършеше така естествено и без никакви последици, че дори когато господин Лар беше там,
закачките и целувките си бяха в реда на нещата. Той беше омесен от добро тесто, истински баща на дъщеря си, и жена му не го лъжеше само защото беше излишно.
Аз приемах нейните любезности с обичайната си недодяланост,
като ги считах чисто и просто за проява на приятелски чувства. И все пак понякога те ми досаждаха, защото темпераментната госпожа Лар изискваше все пак нещо в замяна и ако минех през деня пред бакалницата им, без да се отбия, после си имах неприятности. Затова,

204
когато бързах, трябваше да заобикалям и да минавам по друга улица,
знаейки, че при нея можех лесно да вляза, но не и да си изляза.
Госпожа Лар се занимаваше предимно с мене, за да не й отвърна и аз със същото. Нейното внимание ме трогваше. Аз разказах за нея на мама, защото не виждах в това нищо тайно, а и дори да виждах, пак щях да й разкажа, защото беше невъзможно да скрия от нея каквото и да било. Сърцето ми беше отворено пред нея, както пред бога. Тя не сметна обаче работата толкова невинна. В държането на госпожа Лар,
в което аз виждах само приятелско разположение, тя видя предложение. И реши, че госпожа Лар смята за въпрос на чест да ме остави не така наивен, както ме е срещнала, и по един или друг начин сигурно ще успее. Освен че не беше справедливо друга жена да се нагърбва с просвещението на нейния питомец, мама имаше по- достойни за нея съображения да ме предпази от клопките, на които ме излагаше ранната ми възраст и общественото ми положение. В същото време и друга жена, много по-опасна, се опита да ме улови на въдицата си и аз се изплъзнах, но мама си даде сметка, че надвисналата над мене заплаха изискваше предпазни мерки от нейна страна.
Графиня дьо Мантон, майка на една моя ученичка, беше много умна жена и се славеше с не по-малко злостния си нрав. Ако се вярва на хорските приказки, тя беше причина на много скарвания и между другото и на едно спречкване, чиито последици се оказаха гибелни за семейство д’Антрьомон. Мама беше доста близка с нея, познаваше характера й. Понеже мама съвсем невинно бе събудила чувства у дадено лице, от което се интересувала графинята, тя започна да я счита отговорна за това предпочитание, макар че госпожа дьо Варан нито го беше търсила, нито го беше приела. И от този миг графинята само търсеше удобен случай да играе на съперницата си лоши номера,
всичките неуспешни. За пример ще приведа един от най-комичните. Те били веднъж заедно извън града с неколцина местни благородници,
между които и въпросният обожател. Госпожа дьо Мантон казва на един от тия господа, че госпожа дьо Варан е най-обикновена преструвана, че няма никакъв вкус, че се облича лошо и че покрива гърдите си като търговка.
— Колкото до това — възразява й мъжът, който бил шегобиец, —
тя си има основания. Знам, че има на гърдите петно, прилично на отвратителен плъх, така ясно очертан, сякаш тича.

205
Омразата, както и любовта, прави хората лековерни. Госпожа дьо
Мантон решила да използва това откритие и един ден, когато мама играела на карти с неблагодарния любимец на графинята, тя издебнала съперницата си, минала зад нея, изтеглила назад стола й и ловко дръпнала шалчето. Само че вместо огромния плъх господинът съзрял нещо съвсем друго, което мъчно можеше да се види, а камо ли да се забрави, а това не влизало в сметките на дамата.
Аз съвсем не бях достоен да привлека вниманието на госпожа дьо Мантон, която търпеше около себе си само блестящи личности. Но въпреки това тя се заинтересува от мене не толкова заради външния ми вид, който сигурно никак не я вълнуваше, а заради мнението, което хората си бяха създали за моето остроумие, надявайки се да го използва според вкуса си. Тя имаше голяма склонност към сатирата и обичаше да съчинява песнички и стихове по адрес на неприятни ней личности. Ако беше открила у мене достатъчно дарование, за да й помогна в стиховете, и достатъчно добра воля, за да ги напиша, ние двамата за кратко време щяхме да обърнем Шамбери с главата надолу.
Щяха да издирят източника на пасквилите. Госпожа дьо Мантон щеше да се измъкне, като пожертва мене, и щяха да ме тикнат навярно в затвора до края на дните ми, за да ми дадат да разбера как се играе ролята на Феб сред дамите.
За щастие нищо такова не се случи. Госпожа дьо Мантон ме задържа на вечеря два-три пъти, за да ме чуе как говоря, и реши, че съм обикновен глупак. И аз самият се чувствах така и се измъчвах,
завиждайки на способностите на моя приятел Вантюр, докато трябваше да благославям глупостта си, която ме избавя от опасност. Аз останах за госпожа дьо Мантон учителят по пеене на дъщеря й и нищо повече. Но си живях спокойно и обичан от всички в Шамбери. А това беше по-хубаво, отколкото да бъда блестящ ум за нея измия за всички други.
Както и да е, мама видя, че за да ме изтръгне от опасностите,
произтичащи от моята младост, беше време да се държи с мене като с мъж и направи именно това, но по най-необикновения начин, който би избрала жена в подобни обстоятелства. Забелязах, че стана по- сериозна, че започна да ми говори по-наставнически, отколкото друг път. Палавата веселост, с която обикновено бяха примесени поученията й, отстъпи внезапно място на постоянно сдържан тон, нито

206
интимен, нито строг, който сякаш подготвяше някакво обяснение. След като напразно потърсих у себе си причината за тази промяна, аз я попитах — тя това и чакаше. Предложи ми да се разходим до малката ни градина на другия ден. Отидохме там рано сутринта. Тя се бе разпоредила да останем сами целия ден. Използва това време, за да ме подготви за благоволението, което се канеше да прояви спрямо мене,
но не като другите жени със стратегия или закачки, а с прочувствени и съдържателни думи, които целяха не толкова да ме съблазнят, колкото да ме просветят, и говореха по-скоро на сърцето, а не на плътта. Но колкото и прекрасни, и полезни да бяха съветите й и с колкото и топъл и весел глас да бяха изказани, аз не им отдадох заслуженото внимание и те не се отпечатаха в паметта ми както в други случаи. Начинът, по който започна разговорът, предварителната подготовка ме хвърлиха в тревога. Докато тя ми говореше, замислен и разсеян неволно, аз се стараех не толкова да вникна в думите й, колкото да доловя какво цели с тях; щом разбрах, което не беше много лесно, нова мисъл, която,
откакто живеех с нея, нито веднъж не ми бе минала през ум, така ме завладя, че вече не бях господар на себе си да възприемам словата й.
Мислех само за нея и не я слушах.
Желанието да накарате младите хора да слушат внимателно думите ви, като им покажете нещо много интересно в края на урока, е обичайно недомислие от страна на учителите, което и аз не можах да избягна в „Емил“. Завладян изцяло от привлекателния обект, който му показвате, ученикът прескача вашата предварителна реч, за да отиде веднага там, където вие го водите твърде бавно според него. Ако искате да ви слуша внимателно, не трябва да му позволите да отгатне предварително мисълта ви и именно това не се удаде на мама. Поради една особеност на своя систематичен ум, тя прояви напразна предвидливост, като постави условия. Но щом видях цената, аз изобщо не ги изслушах и побързах да се съглася с всичко. Пък и съмнявам се,
че в подобен случай ще се намери на цялата земя един-единствен мъж,
достатъчно откровен или смел, за да се пазари, и жена, която да му прости, ако той направи това. С присъщата си чудатост тя прояви по време на нашето споразумение най-строга формалност и ми даде една седмица, за да размисля, макар да я уверих неискрено, че нямам нужда от този срок. Най-странното в случая бе, че аз всъщност се радвах на отлагането, защото бях така смаян от неочакваното предложение и в

207

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: