Превод: Лилия Сталева chitanka info

176
съчинявах на ум и никога не написах! Защо, ще попитате, не съм ги написал? „А защо да ги пиша?“ — бих ви отвърнал аз. Имаше ли смисъл да накърнявам моментното очарование на насладата, за да кажа на другите хора, че съм я изпитал? Какво значение имаха за мене читателите, публиката и цялата земя, щом аз витаех сред облаците? А
и нима носех със себе си пера, хартия? Ако трябваше да мисля за това,
нищо нямаше да ми хрумне. Не предвиждах, че ще ми дойдат различни идеи. Те идват, когато им се ще, а не когато на мене ми се иска. Или изобщо не идват, или се тълпят и ме смазват със своята многочисленост и сила. Десет тома дневно не биха ми стигнали. Къде бих намерил време да ги напиша? Когато пристигнех някъде, имах само една грижа: да се навечерям добре. Когато тръгнех на път, мислех само за едно: да крача твърдо. Чувствах, че нов рай ме очаква зад прага. Единствената ми грижа беше да го намеря.
Никога не съм чувствал това толкова силно, както по време на връщането ми от Париж. Отивайки там, аз се бях ограничил до мечти за бъдещата си работа. Бях се впуснал смело в предстоящата си кариера и я бях изминал не без слава. Но тази кариера не отговаряше на зова на сърцето ми и живите същества пречеха на въображаемите.
Полковник Годар и неговият племенник не подхождаха особено на герой като мене. Слава богу, сега се бях отървал от тия пречки. Можех да потъна на воля в царството на химерите, защото то единствено ми беше достъпно. И аз така се реех в него, че наистина загубвах неведнъж пътя. Всъщност щеше да ми бъде неприятно да вървя направо, защото, съзнавайки, че в Лион отново щях да сляза на земята,
ако питаха мене, не бих желал никога да стигна там.
Веднъж например, след като нарочно се отклоних от пътя, за да разгледам една местност, която ми се стори много привлекателна, аз толкова скитах насам-натам, че напълно се обърках. След няколкочасово напразно бродене, смазан от умора и премалял от глад и жажда, се отбих при един селянин, чиято къщичка изглеждаше съвсем неугледна, но беше единствената, която ми се мярна. Въобразявах си,
че, както в Женева или в Швейцария, всички жители имат възможност да окажат гостоприемство. Помолих собственика да ми даде да ям нещо срещу заплащане. Той ми предложи суроватка и ръжен хляб.
Нямаше нищо друго. И млякото, и парчето хляб, замесен дори със слама, много ми се усладиха. Само че тази храна беше много слаба за

177
човек, изтощен от умора. Селянинът, който ме гледаше внимателно,
прецени достоверността на разказа ми по глада ми. Само след няколко минути, като ми каза, че явно съм порядъчен младеж, който няма да го издаде, той отвори един капак в съседство с кухнята, слезе и се върна с хубав чисто пшеничен хляб, апетитна, макар и начената шунка и бутилка вино, която възрадва сърцето ми повече от всичко друго.
Освен това ми направи и един доста солиден омлет и аз вечерях, както рядко се е случвало на пешеходец. Когато дойде ред за плащане, моят човек пак се разтревожи и уплаши. Не искаше парите ми и ги отблъскваше с необяснимо смущение. Най-смешното беше, че аз изобщо не можех да си представя от какво се бои. Най-сетне цял треперещ, той произнесе страшните думи бирник и канцеларски плъх.
Обясни ми, че криел хляба си заради данъка, виното заради извънредните такси и за него щяло да бъде истинско бедствие, ако узнаят, че не умира от глад. Тези негови думи за данъчната система, от която нямах никаква представа, ми направиха много силно впечатление и то никога не се заличи. Те посяха в сърцето ми кълна на неизмеримата, постепенно разраснала се омраза срещу принудата,
угнетяваща нещастния народ, и срещу неговите потисници. Този селянин, макар и заможен, не смееше да яде хляба, който бе спечелил с пот на чело, и щеше да се разори, ако не симулираше оскъдицата,
която цареше наоколо му. Излязох от дома му не само развълнуван, но и възмутен, оплаквайки съдбата на тази хубава страна, към която природата е била щедра само за да я превърне в плячка на хищни данъчни агенти.
Това е единственият ми ясен спомен от това пътешествие.
Спомням си още само, че когато наближих Лион, бях изкушен да продължа пътуването си и да отида до бреговете на Линьон. Защото между романите, които бяхме чели с баща ми, разбира се, не бяхме пропуснали и „Астре“, който най-често си спомнях. Попитах накъде се намира Форе и докато разговарях с една ханджийка, тя ме осведоми, че там търсели работници, че имало много ковачници и произвеждали чудесни железни изделия. Нейните хвалебствени думи охладиха незабавно романтичното ми любопитство и сметнах, че не е особено уместно да търся диани и силвандри сред ковачи. Насърчавайки желанието ми да отида там, добрата женица неправилно ме беше взела за чирак-ключар.

178
Пътуването ми до Лион не беше съвсем безцелно. Още с пристигането си отидох в Шазот при госпожица дьо Шатле, приятелка на госпожа дьо Варан; тя ми беше дала препоръчително писмо за нея,
когато за първи път идвах тук заедно с Льо Метр. Така че вече се познавах с нея. Госпожица дьо Шатле ми съобщи, че нейната приятелка наистина минала през Лион, но самата тя не знаела със сигурност дали е отишла след това до Пиемонт, защото се колебаела дали да не остане в Савоя. Каза ми също, че ако искам, ще й пише, за да се осведоми, и че най-доброто, което мога да направя, е да изчакам отговора на писмото й в Лион. Аз приех нейното предложение, но не посмях да й призная, че нямам много време да чакам отговора, защото кесията ми съвсем се беше изпразнила. Въздържах се не защото ме посрещна зле. Напротив, тя беше много мила с мене и се държеше на равна нога и именно затова не намерих смелост да й разкрия истинското си положение и да сляза от ролята на приятен събеседник до жалък просяк.
Струва ми се, че си спомням ясно реда на разказаните в тази книга случки. И все пак към същия промеждутък спада едно друго пътуване до Лион, не мога да си спомня кога точно, когато също бях много притеснен финансово. Една смешна случка от това пътуване,
която мъчно може да се разкаже, се е запечатала завинаги в паметта ми. Седях една вечер в Белкур след съвсем постна вечеря, като размишлявах как да се сдобия с малко пари, и изведнъж някакъв мъж с калпак на глава седна до мене. Приличаше ми на работник от копринените работилници, производители на тафта, както ги наричат в
Лион. Той ме заговаря, аз му отговарям — разговорът е завързан. Не бяхме разговаряли и четвърт час и все така спокойно, без да променя тона, той ми предлага да се забавляваме заедно. Почаках да ми обясни какво забавление има предвид. Но без да ми даде повече обяснения,
той реши да ми покаже нагледно. Бяхме един до друг и не беше още достатъчно тъмно, за да не мога да видя какво се готвеше да прави.
Той не искаше нищо от мене. Поне с нищо не издаваше подобно намерение, а и мястото не беше подходящо. Искаше чисто и просто,
както ми беше казал, да се забавляваме и той, и аз, всеки за своя сметка. И това му се струваше толкова естествено, че изобщо не беше допуснал, че на мен може да ми изглежда иначе. Аз така се ужасих от безсрамието му, че, без да кажа нито дума, се спуснах да бягам, като си

179
въобразявах, че този жалък тип ме гони. Бях така смутен, че вместо да се прибера по улица Сен-Доминик, побягнах по кея и се спрях чак оттатък дървения мост, цял треперещ, като че ли бях извършил престъпление. Самият аз се ужасявах от същия порок. Споменът от това приключение ми остана за дълго.
При второто ми пребиваване в Лион ми се случи друго произшествие от почти същото естество, което ме изложи обаче на по- голяма опасност. Понеже парите ми се стопяваха, пестях грижливо всяка стотинка. Все по-рядко се хранех в странноприемницата и скоро изобщо престанах, защото можех срещу пет-шест су в кръчмата да утоля също така добре глада си, както там за двадесет и пет. Тъй като вече не се хранех там, чудех се как да се прибирам да нощувам не защото бях задлъжнял много, а защото ми беше съвестно да заемам стая, без да докарвам печалба на ханджийката. Времето беше топло.
Една вечер, когато беше особено меко, реших да пренощувам на площада и вече се бях изтегнал на една пейка, но някакъв абат ме видя,
приближи се и ме попита дали съм без подслон. Аз му признах окаяното си положение; той като че ли се трогна. Седна до мене и ме заприказва. Говореше приятно. По думите му си съставих най-добро мнение за него. Когато ме предразположи достатъчно, той ми каза, че и неговото жилище не било много широко, защото имал само една стая,
но решително не можел да ме остави да спя на площада. Било много късно да ми търси квартира, затова ми предлага да споделя за тази нощ леглото му. Приемам охотно предложението му, надявайки се вече да се сприятеля с човек, който може да ми бъде полезен. Отиваме.
Щраква кремъка. Стаята му ми се стори спретната, макар и много малка. Той ме прие радушно. Извади от някакъв шкаф буркан с вишни,
накиснати в ракия. Изядохме по две и си легнахме.
Този приятел имаше същите наклонности като евреина от приюта, само че не ги проявяваше така брутално. Дали защото знаеше,
че могат да чуят виковете ми, той не посмя да ме насили, или защото се колебаеше самият той, но не ми предложи направо, а се опита да ме възбуди, без да ме подплаши. По-обигран от първия път, аз скоро разбрах намеренията му и изтръпнах. Понеже не знаех в каква къща и в чии ръце бях попаднал, страхувах се да не би, ако се развикам, да заплатя с живота си. Престорих се, че не разбирам какво иска от мене,
но дадох вид, че ласките му не ми се приятни и така решително не

180
допуснах да отиде по-далеч, че той беше принуден да се въздържи.
Тогава му заговорих колкото мога кротко и твърдо. Като че ли без да подозирам каквото и да било, аз му се извиних за уплахата, която съм проявил със случилото ми се по-рано, и му разказах за евреина с такова отвращение и ужас, че, струва ми се, на него самия му се повдигна и той напълно се отказа от мръсното си намерение.
Прекарахме спокойно остатъка от нощта. И той ми каза дори много мъдри и смислени неща. Не беше лишен от способности, без съмнение, макар и да беше много покварен.
На сутринта, понеже не искаше да изглежда недоволен, господин абатът предложи да закусим заедно и помоли една от дъщерите на хазайката си, която беше доста хубава, да ни поднесе закуска. Тя му каза, че нямала време. Той се обърна към сестра й, която въобще не благоволи да му отговори. Продължихме да чакаме. Никаква закуска.
Тогава отидохме в тяхната стая. Те приеха абата доста недружелюбно.
Аз още по-малко мога да се похваля от посрещането им. По-голямата се обърна и ме настъпи с острия си ток по пръстите на крака, точно където бях изрязал обувката си заради един много болезнен мазол.
Другата внезапно дръпна зад мене стола тъкмо когато се канех да седна. Майка им плисна вода от прозореца и цял ме опръска. Където и да седнех, все ме караха да ставам, защото уж търсели нещо. Никога не съм бил посрещан така. В обидните им, подигравателни погледи четях скрито настървение, което не разбирах, защото бях наивен. Сащисан,
смаян, готов да ги мисля и трите за побъркани, почнах сериозно да се опасявам, но абатът, който се преструваше, че нищо не вижда и не чува, като разбра, че няма да получим закуска, ми предложи да излезем и аз побързах да го последвам, щастлив, че ще се отърва от тези три фурии. По пътя той ми предложи да закусим в някое кафене. Макар че бях много гладен, аз отклоних поканата му. Той не настоя и ние се разделихме на няколко крачки от къщата му — аз, предоволен, че никога вече няма да видя обитателите на този прокълнат дом, той,
щастлив, струва ми се, че сме се отдалечили достатъчно, за да не мога лесно да я разпозная. Понеже нито в Париж, нито където и да било другаде никога не ми се е случвало подобно приключение, запазих не особено завидно впечатление от жителите на Лион и винаги съм считал този град за най-развратен в цяла Европа.

181
Споменът за лишенията, които изтърпях там, също допринесе за неприятната ми представа за този град. Ако бях като мнозина други,
ако имах дарбата да вземам пари назаем и да задлъжнявам в странноприемниците, щях лесно да се оправя. Но аз не само бях негоден за това, но то ме и отвращаваше. И за да си съставите представа до каква степен мразех дълговете, достатъчно е да знаете, че след като прекарах почти целия си живот в несгоди и често едва ли не без кора хляб, нито веднъж не ми се е случвало да поискам пари назаем, без начаса да ги върна. Никога не съм имал крупни дългове и винаги съм предпочитал да живея в оскъдица, отколкото да имам да давам някому.
Без съмнение мъчително е да бъдеш принуден да нощуваш на улицата, а това ми се е случвало неведнъж в Лион. Предпочитах да изхарча няколкото су, които ми оставаха, за хляб, отколкото за легло.
Понеже все пак имаше по-голяма опасност да умра от глад, отколкото от безсъние. Удивителното е, че в това жалко положение аз нито се тревожех, нито се измъчвах. Бях напълно безгрижен за бъдещето си и чаках отговор на писмото на госпожица дьо Шатле, като спях под звездите, проснат на земята или на някоя пейка, също така сладко,
както върху легло от рози. Спомням си даже, че прекарах една незабравима нощ извън града по пътя край Рона или Сона, не си спомням коя от двете. Високи терасовидни градини ограждаха пътя от другата страна. През деня беше много горещо, вечерта беше приказна.
Роса овлажняваше посърналата трева. Ни лъх от вятър, ведра нощ.
Беше прохладно, но не студено. След залеза на слънцето по небето се влачеха червени изпарения, които се отразяваха във водата. Дърветата по терасите бяха пълни със славеи, които се обаждаха един другиму.
Разхождах се изпаднал в унес, разтворил широко сърцето си и изострил сетивата си за тази наслада, изпълнен само с леко съжаление,
че я вкусвам сам. Потънал в мечти, аз се разхождах до късно в нощта,
без да съзнавам умората. Най-сетне я почувствах. Легнах сладостно върху една плоча на малка ниша в зида на терасите. Короните на дърветата образуваха балдахин над главата ми. Един славей бе кацнал точно над мене. Той ме приспа с песните си. Спах приятно, но още по- приятно беше събуждането ми. Беше вече светло. Отваряйки очи,
видях вода, зеленина, дивен простор. Станах, разкърших се,
почувствах глад. Запътих се весело към града, реших да похарча за

182
богата закуска двете си последни монети. Бях в толкова хубаво настроение, че по целия път пеех, спомням си даже какво: една кантата на Батистен, озаглавена „Томерийски бани“, която знаех наизуст. Да бъдат благословени славният Батистен и неговата кантата, които ми докараха много по-добра закуска, отколкото се надявах, и още по-хубав обед, на който изобщо не се надявах! Както най-безгрижно си вървях и пеех, чувам стъпки подире си, обръщам се и виждам монах от ордена на антонините, който вървеше зад мене и явно ме слушаше с удоволствие. Той ме настига, поздравява ме, пита ме дали разбирам от музика. Отговарям: „Малко“, но така, че да се подразбере: „Много“.
Той продължава да ме разпитва. Аз му разказвам част от историята си.
Пита ме преписвал ли съм досега ноти „Често“ отговарям аз. И това беше вярно. Най-добрият начин за мене да науча някоя мелодия беше да я препиша. „Добре! — казва той. — Елате с мене. Ще ви дам работа за няколко дни и нищо няма да ви липсва, стига само да не излизате от стаята.“
Аз кимнах, че съм съгласен, и го последвах.
Монахът се наричаше Ролишон. Обичаше музиката, разбираше я и пееше в малки концерти, които устройваше заедно с приятелите си.
В това нямаше нищо лошо, нито непочтено, но неговото увлечение се израждаше в същински бяс и той беше принуден да го крие отчасти.
Заведе ме в малката стая, която заемаше, и аз намерих там много преписани от него ноти. Даде ми да преписвам други, по-специално кантатата, която пеех и която и той трябваше да изпее няколко дни по- късно. Останах при него три-четири дена, като през цялото време ядях или преписвах. Никога през живота си не съм чувствал такъв глад и не съм бил така добре хранен. Той ми носеше сам яденето от кухнята им и тя очевидно беше добра, ако се хранеха винаги така. Не си спомням да съм ял друг път с такова удоволствие и трябва да призная, че това безплатно хранене бе дошло точно навреме, защото бях измършавял като върлина. И в работата влагах същата охота, както при яденето, а това не е малко. Вярно е, че преписвах по-скоро усърдно, отколкото точно. След няколко дни срещнах Ролишон на улицата и той ми каза,
че преписаните от мене партии били неизпълними, защото били пълни с пропуски, повторения и транспозиции. Трябва да призная, че избирайки впоследствие този занаят, избрах най-неподходящата за мене работа. Не че нотите ми не бяха ясни и добре изписани. Но

183
досадата от продължителната работа така ме разсейва, че през повечето време аз стържа, а не нотирам и ако не внимавам при сверяването на партиите, те винаги провалят изпълнението. Така въпреки доброто си желание аз свърших зле работата и от много бързане обърках всичко. Независимо от това Ролишон запази докрай доброто си отношение към мене и като се разделихме, ми даде едно екю, което никак не заслужавах и което оправи финансите ми. След няколко дни получих новини от мама — била в Шамбери — и пари за път. Тръгнах луд от радост. От онези дни насам материалното ми състояние често е бивало доста разклатено, но никога толкова, че да трябва да гладувам. Отбелязвам тази епоха с признателно сърце към грижите на провидението. Тогава за последен път в живота си съм страдал от оскъдица и глад.
Останах още седем-осем дни в Лион, за да изчакам поръчките, с които мама беше натоварила госпожица дьо Шатле и през това я време виждах по-редовно и разговарях с удоволствие с нея за приятелката й,
понеже сега вече не бях залисан с грижите за препитанието си, които исках да скрия от нея. Госпожица дьо Шатле не беше нито млада, нито хубава, но не й липсваше миловидност. Тя беше общителна и сърдечна и умът й правеше близостта с нея особено ценна. Беше склонна към нравствени наблюдения и обичаше да изучава хората. Тя първа ми предаде тази страст. Обичаше романите на Льосаж и особено „Жил
Блас“. Говори ми за този роман, даде ми го и аз го прочетох с удоволствие. Но още не бях достатъчно зрял за подобни четива.
Трябваха ми романи за силни чувства. Така прекарвах времето си край камината на госпожица дьо Шатле не само приятно, но и полезно за мене и безспорно мъдрите и интересни разговори с умна жена по- добре оформят един младеж, отколкото цялата педантична философия на книгите. Аз се запознах в Шазот с други пансионери и техните приятелки, между другото и с една млада четиринадесетгодишна особа, на име госпожица Сер, на която не обърнах толкова голямо внимание, но в която се влюбих осем-девет години по-късно и с пълно основание, защото тя беше очарователно момиче.
Погълнат от очакването да видя скоро моята мила мама, аз се откъснах за малко от химерите си и действителното щастие, което ме чакаше, ми спестяваше грижата да го търся във виденията си. Не само щях да я намеря, но щях да намеря край нея и чрез нея приятно

184
занимание. Защото тя намекваше в писмото си, че ми е намерила работа, която се надява да ми подхожда и която ще ме задържи близо до нея. Губех се в догадки какво ли може да е това занимание и наистина можех само да гадая, ако исках да налучкам точно. Имах достатъчно пари, за да пътувам удобно. Госпожица дьо Шатле ме посъветва да взема кон. Аз не се съгласих и с право. Щях да изпусна удоволствието от последното пътуване пеш в живота си. Защото не мога да нарека с това име екскурзиите, които правех често из околностите, докато живеех в Мотие.
Много е странно, че моето въображение се възбужда винаги най- приятно, когато състоянието ми е плачевно, а, напротив, то е по-вяло,
когато всичко около мене се смее. Моята своенравна глава не можа да се нагоди към материалния свят. Тя не умее да разкрасява, иска да твори. Реалните предмети оживяват в нея в най-добрия случай такива,
каквито са. Тя умее да претворява само въображаемите. Ако искам да опиша пролетта, трябва да го сторя зиме. Ако искам да нарисувам хубав пейзаж, трябва да съм ограден от стени. Неведнъж съм казвал, че ако бяха ме затворили в Бастилията, щях да възпея там свободата.
Тръгвайки от Лион, пред мен се очертаваше най-светло бъдеще.
Настроението ми беше толкова мажорно, и то с пълно основание,
колкото бе минорно, когато напусках Париж. И все пак през време на това пътуване не ме съпътстваха пленителните бълнувания от предишното. Сърцето ми преливаше от ведрина и това бе всичко.
Приближавах се развълнуван до прекрасната приятелка, която отново щях да видя. Вкусвах предварително, но без опиянение, радостта да живея край нея. Винаги се бях надявал на това. Като че ли нищо неочаквано не се бе случило. Тревожеше ме мисълта за предстоящата ми работа, като че ли имаше нужда да се безпокоя. Мислите ми бяха приятни и безбурни, а не възвишени и чаровни. Всички предмети, край които минавах, се запечатваха в съзнанието ми. Обръщах внимание на гледките, забелязвах дърветата, къщите, потоците. Спирах се по кръстопътищата, опасявах се да не загубя пътя, но нито веднъж не ми се случи да сбъркам. С една дума, не бях в облаците, там, където отивах, или там, където бях, но не по-далеч.
Когато описвам моите пътувания, ставам същият, какъвто бях,
докато пътувах не мога да спра. Сърцето ми радостно биеше, докато се приближавах до милата мама, но не ускорявах крачка. Обичам да вървя

185
без припряност и да се спирам, когато ми се ще. Скитническият живот най-много ми подхожда. Да вървя пеш при хубаво време през живописна местност, без да бързам, и накрая на пътя да ме чака нещо приятно, ето кой от всички начини на живот ми е най-присърце.
Впрочем знаете вече какво разбирам под хубава местност. Никога равният пейзаж, колкото и да е хубав, не ме задоволява напълно.
Трябват ми буйни потоци, скали, борове, тъмни гори, планини,
стръмни пътеки, пропасти от двете ми страни, от които да ми се завива свят. Изпитах това удоволствие и вкусих цялото му очарование, когато приближих до Шамбери. Недалеч от една отсечена планина, наречена
Па-дьо-л’Еше, под широк път, издялан в скалата в местността Шай,
бяга и се пени в страхотни бездни малка рекичка, която като че ли ги е дълбала хиляди векове. Оградили са пътя с парапет, за да се избягнат злополуките. Затова можех да гледам дъното и да ми се вие свят до насита, защото именно това е най-забавно в моята слабост към стръмните места: те предизвикват у мене шемет и това ми е много приятно, стига само да съм в безопасност. Добре облегнат на парапета,
аз се надвесвах и стоях така с часове, зървайки сегиз-тогиз пяната и синята вода, чието бучене долавях сред крясъците на гарваните и хищните птици, прелитащи от скала на скала и от храст на храст на сто тоаза под мене. На места, където стръмнината беше по-гладка и храстите по-редки, за да могат да се търкалят камъни, аз носех отдалеч колкото можех по-големи камъни и ги натрупвах на купчина върху парапета. После, хвърляйки ги един след друг, гледах с наслада как се търкалят, скачат и се пръсват на хиляди парчета, преди да стигнат дъното на пропастта.
По-близо до Шамбери можах да се любувам на подобна гледка,
само че отдолу нагоре. Пътят минава в подножието на най-красивия водопад, който съм виждал. Планината е толкова стръмна, че водата се откъсва от нея и пада доста надалеч, образувайки свод, така че може да се мине между водопада и скалата, понякога дори без човек да се измокри. Само че ако не се пазиш, можеш лесно да се излъжеш, както сторих аз. Понеже поради много голямата височина водата се разбива и пада на прах, когато се приближиш малко повече до този облак, без да си дадеш сметка, за миг се измокряш до кости.
Най-сетне пристигам. Виждам я отново. Тя не беше сама.
Главният интендант беше при нея, когато влязох в стаята й. Без да

186
проговори, тя ме улови за ръка и ме представи с прелестната си усмивка, която отваря всички сърца:
— Ето го, господине, този нещастен младеж. Вземете го под ваша закрила, докато заслужава, и аз ще бъда спокойна за неговото бъдеще занапред. — После се обърна към мене: — Мило дете, вие принадлежите на краля. Благодарете на господин интенданта, който осигурява препитанието ви.
Аз гледах с широко отворени очи, без да мога да проумея нещо.
Насмалко не се главозамаях от зараждащите се в сърцето ми амбиции и не се видях вече като заместник-интендант. Кариерата ми се оказа не тъй блестяща, както си я бях представил според това начало. Но за момента стигаше, за да се издържам, а това беше много за мене. Ето в какво се състоеше длъжността ми.
Крал Виктор-Амедей, съдейки по нерадостния завършек на предишните войни и по стопяването на някогашното наследство на дедите му, че то непременно ще се изплъзне от ръцете му, гледаше да го изчерпи, докато е жив. Преди няколко само години, решавайки да обложи с данък благородниците, той бе заповядал да се направи кадастрален опис на земите, за да може данъкът да се разпредели справедливо. Тази работа, започната по време на бащата, беше завършена при сина
[28]
. Двеста-триста души, било земемери, наричани геометри, било писари, наричани секретари, бяха използвани за тази работа и мама ме беше записала във втората категория. Тази длъжност,
без да бъде особено доходна, осигуряваше охолно съществуване в този край. Лошото беше, че работата беше временна, но тя даваше възможност да се търси и изчака нещо по-добро, затова от предвидливост мама се мъчеше да издейства покровителството на интенданта, за да ме прехвърли на друга по-сигурна работа, когато изтече срокът на кадастрирането.
Няколко дни след пристигането си постъпих на служба. В тази работа нямаше нищо трудно и аз скоро я усвоих. Така за първи път след четири-пет години скитане, грешки и страдания, откакто бях напуснал родния си град, почнах с чест да печеля хляба си.
Тези големи подробности за най-ранните ми години може би ви са се сторили наивни, съжалявам. Макар че се родих мъж в известно отношение, дълго останах дете и все още съм дете в друго отношение.
Не съм обещавал на читателите да им представя велика личност, а да

187
се обрисувам такъв, какъвто съм. А за да ме познаете в зрялата ми възраст, трябва да сте ме опознали добре като младеж. Понеже обикновено не самите неща, а спомените за тях ми правят по-силно впечатление и понеже всички мои идеи са представи, първите черти,
врязали се в паметта ми, са останали, а тези, които са се отпечатали по-късно, са се съчетали по-скоро с първите, без да ги заличат.
Съществува известна последователност в чувствата и мислите, които видоизменят следващите, затова е необходимо да се знаят, за да бъде правилна преценката за тях. Аз се старая да изясня добре първопричините, за да се разбере връзката с последиците им. Бих желал да направя душата си някак прозрачна за читателя и затова се стремя да я осветля от различни страни, в различни светлини. Да направя така, че той да забележи всеки неин трепет, за да може сам да прецени какво го е породило.
Ако бях се представил в завършения си вид и му кажех: „Такъв е характерът ми“, той би могъл да помисли, ако не че го лъжа, то най- малкото, че аз се лъжа. Но разкривайки пред него подробно и безизкуствено всичко, което ми се е случило, всичко, което съм направил, което съм мислил, чувствал, мога да го въведа в заблуждение само умишлено. Но ако вървя по този път, и това мъчно би ми се удало. Той ще трябва да обедини елементите и да определи какво е съществото, съставено от тях. Резултатът трябва да бъде негово дело и ако той се излъже, грешката ще си бъде чисто негова.
Следователно не е достатъчно за тази цел разказите ми да бъдат верни,
те трябва да бъдат и точни. Не аз ще преценя значението на отделните факти. Аз трябва само да ги кажа, като оставя нему грижата да ги пресее. Именно към това бяха насочени героичните ми усилия досега,
а и по-нататък ще остана верен на този принцип. Но спомените от средната възраст винаги са по-бледи от младежките. Аз съумях да използвам възможно най-добре възпоминанията от ранната си младост.
Ако и по-късните възкръснат със същата сила, може би ще отегча нетърпеливите читатели, но самият аз няма да бъда недоволен от работата си. Само едно нещо ме плаши в това начинание: не че ще кажа прекалено много или нещо невярно, а да не би да не кажа всичко и да премълча някои истини.

188
[22]
Най-хубавото във всяко отношение произведение на Скарон,
сатиричен писател от XVII век. — Б.а.
↑
[23]
Русо не обяснява какъв е бил занаятът на баща й, но следващата фраза показва, че бащата е бил навярно музикант. —
Б.фр.изд.
↑
[24]
Дребна швейцарска монета, равна на една десета франка.
↑
[25]
Смесица от френски, испански и италиански, говорим в
Ливан. — Б.пр.
↑
[26]
Това е кръв на потомец на пелазгите (древен народ,
населяващ Пелопонес). — Б.пр.
↑
[27]
Жан-Батист Русо, поет (1670–1741). Б.пр.
↑
[28]
Русо бива временно назначен по време на сина, Шарл-
Емануел III. Виктор-Амедей II абдикира на 30 септември 1730 година и умира на 13 октомври 1733 година. — Б.фр.изд.
↑

189

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: