Превод: Лилия Сталева chitanka info

481
степен да се пренебрегва мнението на другите? Впрочем,
драги приятелю, аз ви пиша това писмо, за да бъда чист пред вас и пред себе си. Ако не ви харесва, можете да го хвърлите в огъня и да не става вече дума за него, все едно,
че не съм ви го писал. Приветствам ви, обичам ви и ви целувам.“
Така се разтреперих от гняв, така ми се зави свят, докато четях това писмо, че едва успях да го довърша, но все пак забелязах колко ловко именно в него Дидро бе взел по-нежен, по-мил и по-лоялен тон,
отколкото във всички други свои писма, в които в най-добрия случай се обръщаше към мене с едно хладно „драги“, без да благоволи да ме нарече свой приятел. Долових лесно, че той ми бе написал това писмо не по свой собствен почин: завършекът, любезната форма, пътят, който бе изминало, скриваха неумело вдъхновителите му. Ние си пишехме обикновено по пощата или по куриера на Монморанси и той за пръв и единствен път бе пратил писмото си не направо на мене.
Когато възмущението ми попремина, за да мога да пиша, аз бързо надрасках следния отговор и го занесох веднага от Ермитажа,
където бях, в Шьоврет, за да го покажа на госпожа д’Епине и в гневното си заслепение пожелах да й го прочета лично, както и писмото на Дидро.
„Драги приятелю, вие не можете да знаете нито колко много съм задължен на госпожа д’Епине, нито до каква степен се чувствам обвързан, нито дали тя действително се нуждае от мене при това пътуване, нито дали желае да я придружа, нито дали ми е възможно да го сторя, нито основанията ми да се въздържа да замина с нея. Не отказвам да споря с вас по всички тия точки, но дотогава ще се съгласите, че да ми приписвате така настойчиво какво трябва да направя, без да сте се осведомили достатъчно, за да можете да прецените, е само голо умуване, драги философе! Най-лошото според мене в случая е, че не изказвате ваше собствено мнение. Аз не само не съм склонен да се оставя да ме водят от ваше име

482
трети и четвърти лица, но намирам, че тези подмолни ходове не съответстват на откровеността ви и занапред и за мене, и за вас ще бъде по-добре, ако се въздържате от тях.
Опасявате се, че ще изтълкуват зле поведението ми.
Но аз не вярвам сърце като вашето да посмее да помисли нещо лошо за моето. Други може би биха се изказали по- ласкаво за мене, ако им приличах повече. Пази боже, да търся тяхното одобрение! Нека злобните души ме дебнат и тълкуват действията ми. Русо не е създаден да се бои от тях, нито Дидро да се вслушва в думите им.
Искате да хвърля в огъня писмото ви, ако не ми е харесало, и да не говорим повече за него? Мислите ли, че мога така лесно да забравя нещо, което идва от вас? Драги мой, вие толкова малко държите на сълзите ми, когато ми причинявате мъка, колкото и на живота и здравето ми,
когато ме отрупвате с неудачни препоръки. Ако можехте да се освободите от този лош навик, вашето приятелство ще ми носи повече радост и няма да бъда толкова достоен за оплакване.“
Когато влязох при госпожа д’Епине, заварих Грим при нея и много се зарадвах. Прочетох им високо и ясно двете писма, със смелост, за каквато не се смятах способен при стеснителния си нрав, и прибавих няколко думи в същия дух. При тази неочаквана дързост от обикновено толкова плах човек и единият, и другият се стъписаха и загубили ума и дума, не отговориха нищо. Онзи арогантен тип, главно,
наведе очи към земята и не посмя да издържи мълниеносния ми поглед. Но в същия миг дълбоко в себе си той се закле да ме погуби и сигурен съм, че преди да се разделят, двамата са уговорили как да сторят това. Горе-долу по същото време, но малко по-късно получих най-сетне чрез госпожа д’Удто отговора на Сен-Ламбер (Свитък, А № 57), изпратен от Волфенбутел няколко дни след удара му. Моето писмо се забавило по пътя. Неговият отговор ми донесе утешение, което ми беше толкова нужно в този момент; писмото му беше изпълнено с уверения в почит и приятелство, които ми вдъхнаха смелостта и силата да ги заслужа. От този миг останах верен на приятелския си дълг.

483
Безспорно е обаче, че ако Сен-Ламбер се беше оказал не толкова разумен, не толкова великодушен и не толкова коректен, аз щях да бъда безвъзвратно загубен.
Времето се разваляше и хората се прибираха от курорт. Госпожа д’Удто ме уведоми за деня, когато възнамерява да се сбогува с долината и ми определи среща в Обон. Този ден съвпадна случайно с деня, когато госпожа д’Епине замина за Париж, за да довърши приготовленията за пътуването си. За щастие тя замина сутринта и аз успях, след като се разделих с нея, да отида да вечерям при зълва й.
Писмото на Сен-Ламбер беше в джоба ми. Препрочетох го много пъти,
докато отивах при нея. Това писмо ме окрили срещу слабостта ми.
Реших и удържах решението си да виждам занапред в госпожа д’Удто само моята приятелка и възлюбената на приятеля ми и прекарах четири-пет часа насаме с нея в пленително спокойствие, безкрайно по за предпочитане, дори по отношение на удоволствието, от пламенната трескавост, в която изпадах дотогава край нея. Понеже тя знаеше отлично, че сърцето ми не се е променило, оцени усилията ми да се овладея. Уважението й към мене стана по-голямо и аз видях с радост,
че приятелството й към мене все още не беше угаснало. Тя ми съобщи,
че очаква наскоро завръщането на Сен-Ламбер, който, макар и доста възстановен след удара, не беше вече в състояние да издържи изморителните военни походи и напускаше войската, за да живее спокойно край нея. Ние си помечтахме колко прекрасно ще си дружим тримата и можехме да се надяваме, че изпълнението на този проект щеше да бъде трайно, защото всички чувства, които могат да свържат честни и чувствителни сърца, бяха налице и ние притежавахме достатъчно дарби и познания, само ние тримата, за да си стигаме и да нямаме нужда от други чужди за нас хора. Уви! Мечтаейки си за такъв приятен живот, аз бях толкова далеч от представата за живота, който ме чакаше!
След това говорихме за сегашните ми отношения с госпожа д’Епине. Аз показах писмото на Дидро и моя отговор. Разказах й подробно всичко случило се по този повод и й заявих, че съм решил да напусна Ермитажа. Тя се противопостави енергично, изтъквайки всесилни за мене съображения. Каза ми, че би предпочела да бях приел да отида в Женева, защото предвиждаше, че неизбежно ще намесят и нея в отказа ми, че писмото на Дидро е вече указание за това. Но

484
понеже знаеше моите съображения също така добре, както и аз, не настоя повече по този въпрос. Закле ме да избягвам на всяка цена каквото и да било шумно скарване и да обоснова отказа си с приемливи доводи, за да отстраня несправедливото подозрение, че тя има пръст в него. Казах й, че задачата, която ми възлага, не е лека. Но че решен да изкупя вината си дори с цената на репутацията си,
предпочитам да запазя нейното добро име и съм готов да понеса всичко, което позволява чувството ми на чест. Скоро ще узнаете дали съумях да удържа обещанието си.
Мога да ви се закълна, че моята нещастна любов не само не бе отслабнала, но никога не съм обичал по-силно, по-нежно моята Софи,
отколкото този ден. Но писмото на Сен-Ламбер, чувството ми за дълг и отвращението ми от измамата оказаха толкова силно въздействие върху мене, че по време на цялата ни среща не изпитах никакво чувствено възбуждение и не бях изкушен да целуна дори ръката й.
Когато си тръгваше, тя ме целуна пред прислугата си. Тази целувка,
толкова различна от целувките, които й открадвах понякога под дърветата, беше доказателство, че съм възвърнал властта над себе си.
Почти съм сигурен, че само за три месеца щях да се излекувам основно от увлечението си, ако сърцето ми беше имало време да се уталожи без сътресения.
Тук свършват личните ми връзки с госпожа д’Удто. Връзки, за които всеки би могъл да съди по привидните външни прояви според склонностите на собственото си сърце, но по време на които силната любов, която ми вдъхна тази приятна жена, по-силна може би от всяка друга на света, ще се слави — небето ни е свидетел с необикновените и мъчителни жертви, направени и от двама ни в името на дълга, честта,
любовта и приятелството. Ние се бяхме много издигнали взаимно в очите си, за да можем лесно да се принизим. Би трябвало да бъдем недостойни за уважение, за да се решим да загубим толкова ценната си взаимна почит и именно силата на чувствата, които можеха да ни тласнат към прегрешение, ни попречи да го извършим.
Така след едно толкова продължително приятелство към едната от тия две жени и толкова силна любов към другата аз се сбогувах и с двете поотделно в един същи ден. С едната, за да не я видя никога вече през живота си, а с другата, за да я срещна само два пъти при обстоятелства, които след малко ще разкажа.

485
След заминаването им аз се оказах страшно затруднен да изпълня всичките неотложни и противоречиви задължения,
възникнали поради неблагоразумните ми постъпки. Ако бях в обичайното си положение, след предложението и отказа за пътуването до Женева можех да си стоя спокойно и всичко щеше да бъде наред. Но аз бях забъркал глупаво голяма каша и не можех да оставя нещата така;
ако исках да се отърва от по-нататъшни обяснения, трябваше да напусна Ермитажа. А именно това обещах на госпожа д’Удто да не правя поне в онзи момент. Освен това тя ме бе задължила да се извиня пред мнимите си приятели за отказа ми да замина, за да не го приписват на нея. Обаче аз не можех да изтъкна истинската причина,
без да оскърбя госпожа д’Епине, а безспорно й дължах признателност след всичко, което беше направила за мене. При обективна преценка на положението предстоеше ми да направя неприятния и неизбежен избор
— да изменя или на госпожа д’Епине, или на госпожа д’Удто, или на самия себе си, и аз избрах последното. Реших се честно, ясно, без увъртане, с великодушие, достойно да залича грешките, които ме бяха довели до тази крайност. Тази жертва — така добре използвана от враговете ми и може би очаквана от тях — опропасти доброто ми име и ми отне, благодарение на техните грижи, уважението на обществото,
но ми възвърна уважението към самия мене, единствена утеха в неволите. Не за последен път, както ще видите, съм правил подобни жертви и не за последен път са ги използвали, за да ме съкрушат Грим беше единственият, който привидно не беше участвал в тази разправия. Аз реших да се обърна към него. Написах му дълго писмо, в което изложих колко е смешно, че се опитват да превърнат в мое задължение това пътуване до Женева, че моето присъствие би било не само излишно, но бих затруднил госпожа д’Епине, като същевременно това би предизвикало големи неудобства за мене. Не устоях на изкушението да му дам да разбере, че съм в течение на всичко и затова ми се струва необяснимо да се изисква от мене да я придружа, докато самият той съвсем не възнамерява да го стори и никой дори не споменава за него. Това писмо, в което бях принуден на много места да увъртам, понеже не казвах ясно доводите си, би могло да накара непосветените да сметнат, че съм извършил кой знае какви прегрешения. Но то беше образец на въздържаност и дискретност за хората, които като Грим бяха в течение на нещата, които премълчавах и

486
които оправдаваха напълно поведението ми. Не се побоях дори да вмъкна още един довод срещу себе си, като казах, че и други мои приятели споделят убеждението на Дидро, за да намекна, че и госпожа д’Удто е била на същото мнение, което беше вярно, като премълчах обаче, че тя се е съгласила с мене, когато е чула съображенията ми.
Можех най-добре да разпръсна подозрението, че е съучастница в решението ми, като се покажа привидно недоволен от нея по този въпрос.
Писмото ми завършваше с проява на доверие, която би трогнала всекиго другиго: подканвайки Грим да прецени съображенията ми и да ми съобщи след това мнението си, аз му заявявах, че ще изпълня съвета му, какъвто и да е, и така възнамерявах да направя, дори ако се бе произнесъл за заминаването ми. Защото след като господин д’Епине щеше да съпровожда жена си, моята роля се изменяше — отначало искаха аз да се нагърбя с тази задача, а на него се спряха едва след моя отказ.
Отговорът на Грим се забави. Той беше странен. Ще го препиша тук. (Виж свитък А, № 59.)
Заминаването на госпожа д’Епине се отлага. Синът й е болен и трябва да изчакат възстановяването му. Ще помисля над вашето писмо. Стойте си спокойно в
Ермитажа. Ще ви съобщя навреме мнението си. Понеже тя сигурно няма да замине поне още няколко дни, не е необходимо да бързаме. Междувременно, ако намирате за уместно, можете да й предложите да я придружите, макар че, струва ми се, е все едно. Защото, познавайки вашето положение не по-зле от самия вас, не се съмнявам, че тя ще отговори на предложението ви, както подобава, и единствената изгода е, че ще можете да кажете на хората,
които ви притесняват, че ако не сте заминали с нея, не е било по липса на желание от ваша страна. Впрочем не разбирам защо искате непременно философът да е изразител на всеобщото убеждение и защо си въобразявате,
че щом неговото мнение е да заминете непременно, всички ваши приятели искат същото. Ако пишете на госпожа

487
д’Епине, нейният отговор ще затвори устата на всички тия ваши приятели, щом вземате толкова присърце упрека им.
Сбогом. Много поздрави на госпожа Льо Васьор и на
Прокурора.
Безкрайно удивен от това писмо, аз се мъчех тревожно да проумея значението му и не разбирах нищо. Как! Вместо да ми отговори направо, той щял да размисли, като че не е размислил достатъчно. Предупреждава ме дори, че ще ме държи в напрежение,
сякаш става дума за дълбокомислен проблем или с оглед намеренията му беше много важно да не ми даде никаква възможност да проникна в мислите му, докато сам благоволи да ги разкрие! Какво означаваха тия предпазни мерки, това забавяне, тази тайнственост? Така ли се отвръща на доверието? Това ли е тонът на честността и добронамереността? Напразно се мъчех да изтълкувам благоприятно държането му, не можех. Каквото и да беше намерението му, ако беше насочено против мене, подобно становище улесняваше изпълнението му, без да мога да му попреча. Добре поставен в дома на знатен принц,
ползващ се с известност в обществото, даващ тон в кръговете, които бяха общи за двама ни и които го смятаха за свой оракул, той можеше с обичайната си ловкост да разположи лесно всичките си бойни средства, докато аз, усамотен в моя Ермитаж, далеч от всичко, без съвет от никого, без никаква връзка, имах само един избор: да чакам и да кротувам. Писах само на госпожа д’Епине едно много любезно писмо за болестта на сина й, като обаче не се наврях в клопката да й предложа да замина с нея.
След цял век чакане в най-жестока неизвестност, в която ме хвърли този варварин, узнах след осем или десет дни, че госпожа д’Епине е заминала и получих второ писмо от него. То съдържаше само седем-осем реда, които не дочетох. Беше скъсване, и то в такава форма, която можеше да бъде продиктувана само от най-пъклена ненавист; в желанието му да ги направи колкото се може по- оскърбителни, тия няколко реда ставаха едва ли не глупави. Той ми забраняваше да го виждам, както би ми забранил достъпа във владенията си. Писмото му трябваше само да бъде прочетено по-

488
хладнокръвно, за да възбуди смях. Без да го преписвам, без дори да го дочета докрай, аз му го върнах тутакси със следните редове:
„Дълго се мъчих да не се поддам на справедливото си недоверие. Много късно ви опознавам напълно.
Ето писмото, над което сте имали време да размислите. Връщам ви го, то не е за мене. Можете да покажете моето на цял свят и да ме ненавиждате открито.
Поне по отношение на мене няма да има нужда да лицемерите.“
Думите, че може да покаже всекиму предишното ми писмо, се отнасяха до един намек в неговото, по който можете да съдите колко съобразителност показа той в цялата тази история.
Казах вече, че за хора, които не бяха в течение на фактите,
писмото ми можеше да бъде изтълкувано в мой ущърб. Той с радост е видял това. Но как да се възползва от изгодното си положение, без да се изложи? Ако покажеше писмото ми, рискуваше да го упрекнат, че е злоупотребил с доверието на приятеля си.
За да излезе от това затруднение, той си науми да скъса с мене по възможно най-оскърбителен начин и да ми подчертае в писмото си какво благоволение ми оказва, като не показва моето. Беше сигурен, че в пристъп на гняв аз ще се откажа от престорената му дискретност и ще му разреша да показва писмото ми на когото ще. Той искаше точно това и всичко стана, както го беше нагласил. Писмото ми обходи цял
Париж и при това с коментарии в негов стил, които обаче нямаха очаквания успех. Хората не намериха, че разрешението да покаже писмото ми, което бе съумял да изкопчи от мене, го освобождава от порицанието, че така леко е взел буквално думите ми, за да ми вреди.
Винаги се питаха в какво съм се провинил лично спрямо него, за да заслужа такава силна омраза. Считаха, с една дума, че дори и да съм имал такива прегрешения да бъде принуден да скъса с мене,
приятелството, дори угаснало, още има права, които той би трябвало да тачи. Но за нещастие Париж е лекомислен. Тези навременни бележки се забравят, нещастният отсъстващ се пренебрегва.
Преуспяващият се налага с присъствието си. Играта на интригата и

489
злобата се поддържа, подновява и скоро нейното въздействие,
постоянно възраждащо се, заличава всичко предишно.
Ето как, след като толкова дълго ме бе лъгал, този човек свали най-сетне за мене маската си, убеден, че при положението, до което бе довел нещата, няма вече нужда от нея. Облекчен от страха, че съм несправедлив към този мизерник, аз го изоставих на собствената му съвест и престанах да мисля повече за него. Една седмица след като бях получил писмото му, госпожа д’Епине отговори от Женева на моето предишно писмо. (Свитък А, № 10.) По тона, който вземаше за пръв път в живота си с мене, разбрах, че и тя, и той, разчитайки на успешните си маневри, действаха съгласувано и считайки ме за безвъзвратно погубен човек, се отдаваха занапред безнаказано на удоволствието да ме смажат окончателно.
Положението ми всъщност беше най-плачевно. Всички мои приятели се отдалечаваха от мене, без да мога да разбера нито как,
нито защо. Дидро, който се хвалеше, че ми остава верен, че е мой единствен приятел и от три месеца обещаваше да дойде да ме навести,
не се мяркаше никакъв. Зимата вече се чувстваше, заедно с нея се обаждаха и хроничните ми страдания. Моята натура, макар и здрава,
не можа да издържи борбата между толкова противоречиви чувства.
Бях така изтощен, че не чувствах у себе си нито физическа, нито душевна сила, за да устоя на каквото и да било. Дори ако дадената дума и постоянните настоявания на Дидро и на госпожа д’Удто да не ме възпираха да напусна Ермитажа, аз не знаех нито къде да отида,
нито как да се довлека до новото си убежище. Стоях глупаво, без да мръдна оттам, без да мога да предприема или да реша каквото и да било. Цял изтръпвах само при мисълта да направя една крачка, да напиша едно писмо или да кажа една дума. И все пак не можех да не отговоря на писмото на госпожа д’Епине, освен ако се признаех достоен за оскърбленията, с които ме отрупваха тя и приятелят й.
Реших да я уведомя за чувствата и намеренията си, като нито за миг не се съмнявах, че макар и само от човечност, от великодушие, от приличие поради добрите чувства, които си въобразявах, че е изпитвала към мене, въпреки сегашното си лошо настроение ще побърза да го одобри. Ето писмото ми:

490

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: