Превод: Лилия Сталева chitanka info

464
болен в Париж, а аз, както вече е прието, ще бъда сметнат за много противен човек. Какво да се прави? Трябва да се изтърпи.
Но не се ли възхищавате от мъдростта на този човек,
който искаше да дойде да ме вземе с файтон от Сен-Дьони,
да вечеряме там, да ме върне в къщи (Свитък А, № 33) и който само седмица след това (Свитък А, № 34) е толкова обеднял, че не може да си позволи да отиде в Ермитажа освен пеш? Не е напълно изключено, за да говоря с неговия език, това да е съвсем искрено, но в такъв случай през тия осем дни са станали странни промени в материалното му състояние.
Споделям притеснението ви за болестта на майка ви.
Но ще се съгласите, че вашата мъка далеч не е толкова голяма, колкото моята. Човек страда по-малко, когато любимите му същества са болни, отколкото когато са несправедливи и жестоки.
Сбогом, добра приятелко. За последен път ви говоря по този злополучен въпрос. Вие ме подканвате да отида в
Париж с хладнокръвие, което би ме радвало при други обстоятелства.
Писах на Дидро какво бях предприел относно госпожа Льо Васьор по предложение на самата госпожа д’Епине. И понеже госпожа Льо Васьор предпочете, както можеше да се предполага, да остане в Ермитажа, където се чувства отлично, където винаги има компания и си живее много приятно, Дидро, не знаейки вече в какво да ме обвини, ме упрекна за предвидливостта, която съм проявил в случая, и продължи да ме укорява, че задържам госпожа
Льо Васьор в Ермитажа, макар че това беше по неин собствен избор и че зависеше и винаги е зависело само от нея да се върне да живее в Париж, получавайки същите грижи от моя страна, както когато живее заедно с мене.“
Ето обяснението за първия упрек на Дидро от писмото му № 33.
Обяснението за втория му упрек се намира в неговото писмо № 34.

465
„Летре
[70]
(Дидро наричаше така на шега сина на госпожа д’Епине) навярно ви е писал, че на крепостния вал двадесет бедняци, умиращи от студ и глад, чакали лиара,
който вие ще им дадете. Това е само образец от дребните ни клюки… и ако чуете останалото, не по-малко ще се забавлявате.“
Ето отговора ми на този ужасен довод, с който Дидро изглеждаше толкова горд:
„Вярвам, че отговорих на Летре, тоест на сина на един главен изкупчия, че не жаля бедняците, очакващи моя лиар, които той забелязал на крепостния вал. Очевидно богато бе наваксал скромната ми лепта. Определях го за мой заместник; парижките бедняци не би трябвало да се оплакват от тази промяна. Не би намерил толкова лесно също така добър заместник за бедняците от Монморанси,
които имаха още по-голяма нужда. Тук живее добър почтен старец, който, след като е работил цял живот, умира от глад на старини, защото е останал вече без сили. Моята съвест е по-спокойна поради двете петачета, които му давам всеки понеделник, отколкото ако бих раздал сто лиара на бедняците от крепостния вал. Вие, философите, сте наистина много забавни, като смятате, че жителите на градовете са единствените хора, към които сте задължени.
Всъщност именно на село човек се научава да обича хората и да им служи. В градовете той научава само да ги презира.“
Подобни странни скрупули подтикваха един умен човек да оглупее до такава степен, че да ме обвинява сериозно поради отдалечението ми от Париж и да иска да ми докаже с моя собствен пример, че човек не може да живее извън столицата, ако не е зъл. Не разбирам днес как съм имал глупостта да му отговарям и да се сърдя,

466
вместо чисто и просто да му се изсмея в лицето. Обаче решенията на госпожа д’Епине и протестите на котерията на Холбах така омагьосаха духовете в негова полза, че, общо взето, аз минавах за виновен в този случай и дори госпожа д’Удто, възторжена почитателка на Дидро,
настоя да отида при него в Париж и да направя първите стъпки за помирението ни, което, колкото и искрено и цялостно да беше от моя страна, се оказа доста нетрайно. Най-убедителният довод, с който тя си послужи, за да трогне сърцето ми, беше, че в този момент Дидро бил нещастен. Освен бурята, надигнала се против „Енциклопедията“, той беше жестоко атакуван и за пиесата си: въпреки кратката история,
която беше сложил в началото, го обвиняваха, че я откраднал изцяло от
Голдони. Дидро, още по-чувствителен към критиките дори от Волтер,
беше смазан. Госпожа дьо Графини стигна дотам в настървението си да пусне слух, че съм скъсал с него по този повод. Сметнах, че е справедливо и благородно да докажа публично противното и прекарах два дни не само с него, но у него. Това беше второто ми пътуване до
Париж, откакто се бях установил в Ермитажа. Първия път отидох, за да се притека на помощ на клетия Гофкур; той бе получил апоплектичен удар, от който не можа да се съвземе напълно. Тогава останах край леглото му, докато животът му беше в опасност.
Дидро ме прие любезно. Колко оскърбления може да заличи прегръдката на приятеля! Нима е възможно да остане някаква горчилка в сърцето? Ние почти не се обяснихме. Това не е необходимо, когато хората са се наранявали взаимно. Нужно е само едно: да умееш да забравиш. Дидро не бе предприел нищо подмолно, поне аз не бях в течение на такова нещо. Не беше както с госпожа д’Епине. Той ми показа плана на своя „Баща“. „Ето — казах му аз — най-добрата защита на «Извънбрачен син». Не казвайте нищо, обработете грижливо тази пиеса и я хвърлете неочаквано в лицето на вашите врагове вместо отговор. Той послуша съвета ми и резултатът беше благоприятен.
Преди близо шест месеца му бях изпратил двете първи части на
«Жюли», за да ми каже мнението си. Той още не ги беше чел.
Прочетохме заедно една тетрадка.“ Той намери, че всичко е много
„разплуто“, точно тази дума употреби: тоест многословно и претрупано. И самият аз бях почувствал същото вече. Но това словоизлияние се дължеше на трескавото ми състояние и никога не можах да поправя написаното. Последните части не са такива.

467
Четвъртата и особено шестата са истински шедьоври на френската фраза.
Втория ден след пристигането ми той пожела непременно да ме заведе на вечеря у господин фон Холбах. Бях в обтегнати отношения с него. Исках дори да скъсам договора за ръкописа по химия,
отхвърляйки с възмущение мисълта да съм задължен на този човек. Но
Дидро надделя. Той ми се закле, че фон Холбах ме обичал най- искрено, че не бивало да му се сърдя за неговия тон, който му бил присъщ с всички и от който приятелите му страдали повече от всеки друг. Изтъкна ми, че ако откажа възнаграждението за този ръкопис,
след като съм го приел преди две години, ще оскърбя дарителя, който не е заслужил това, че подобен отказ може дори да бъде зле изтълкуван като негласен упрек, че толкова късно се урежда окончателно сметката.
„Аз виждам Холбах всеки ден — добави той. — Познавам по-добре от когото и да било душевното му състояние. Ако нямахте основание да бъдете доволен от неговото отношение, смятате ли, че ваш приятел може да ви посъветва да се унижите?“ С една дума, благодарение на обичайното ми малодушие аз се оставих да ме убеди и ние отидохме на вечеря у барона, който ме прие както друг път. Но жена му ме прие хладно и дори нелюбезно. Просто не можах да позная милата Каролин,
която ми показваше толкова благоразположение, преди да се ожени.
Отдавна още ми се бе сторило, че откакто Грим посещаваше семейство
Ен, там вече не ме гледаха така благосклонно, както по-рано.
Докато бях в Париж, Сен-Ламбер се върна от войската. Понеже не бях уведомен за това, аз го видях едва след като се завърнах на село,
най-напред в Шьоврет, а после в Ермитажа, където той дойде заедно с госпожа д’Удто да ме покани на вечеря. Можете да си представите с какво удоволствие ги приех! Още по-голямо удоволствие изпитах от доброто им разбирателство. Доволен, че не съм смутил щастието им,
самият аз се чувствах щастлив. Мога да се закълна, че през цялото време, докато траеше моята безумна страст, и особено в онзи момент,
дори и да бих могъл да му отнема госпожа д’Удто, не бих пожелал да го сторя и дори не бих се изкушил да го сторя. Тя ми беше така мила в своята любов към Сен-Ламбер, че мъчно можех да си я представя толкова чаровна, ако бъде влюбена в самия мене. И без ни най-малко да искам да смутя тяхната връзка, най-многото, което съм желал истински от нея в своето безумие, беше да ми позволи да я обичам. С

468
една дума, колкото и силно да бях влюбен в нея, за мен беше също така приятно да бъда доверител, както и предмет на любовта й, и нито за миг не съм считал любимия й за мой съперник, а само за мой приятел.
Ще кажете, че и този път не съм изпитвал истинска любов. Възможно е, но в такъв случай е било нещо още по-силно.
Колкото до Сен-Ламбер, той се държа като добре възпитан и разумен човек. Понеже аз бях единственият виновник, аз бях и единственият наказан и при това доста снизходително. Отношението му към мене беше рязко, но приятелско, и аз разбрах, че съм загубил до известна степен уважението му, но не и приятелството му. Утеших се лесно, защото знаех, че бих си възвърнал по-лесно първото,
отколкото второто, и защото бях уверен, че той е достатъчно умен, за да сметне една неволна и преходна слабост за вродена порочна склонност. Ако във всичко случило се аз бях сгрешил в нещо, то провинението ми не беше голямо. Нима аз бях търсил приятелката му?
Не ми ли я бе изпратил самият той? Нали тя дойде при мене? Можех ли да не я приема? Какво трябваше да сторя. Те сами бяха предизвикали злото, а аз бях пострадал. И той на мое място би сторил същото, а може би и нещо по-лошо. Защото най-сетне, колкото и вярна,
колкото и порядъчна да беше госпожа д’Удто, тя беше жена. Него го нямаше. Поводите бяха чести, изкушението голямо и едва ли щеше да й бъде лесно да се съпротивява все така успешно с някой по- предприемчив мъж. Голяма заслуга беше от нейна и от моя страна, че при подобни обстоятелства можахме да си поставим граници, които нито веднъж не си позволихме да прекрачим.
Макар и дълбоко в сърцето си да съзнавах, че съм се държал порядъчно, толкова улики бяха привидно против мене, че непобедимата ми стеснителност, от която никога не можах да се освободя, ме караше да се държа като виновен пред него и той злоупотребяваше, за да ме унижи.
Една малка подробност е достатъчна, за да обрисува взаимното ни положение. Аз му прочетох след вечерята писмото, което бях писал предишната година на Волтер, тъй като Сен-Ламбер ми каза, че чул за него. Той заспа, докато четях, и аз, някога така горд, а днес така оглупял, не посмях да прекъсна четенето и продължих, докато той хъркаше невъзмутимо. Подобен род унижения понасях аз и от такова

469
естество бяха неговите отмъщения. Но благородството му го въздържа да ги пусне в ход пред други хора.
Когато той си замина, установих, че госпожа д’Удто се е променила много към мене. Бях изненадан, като че ли не беше естествено да очаквам това. Развълнувах се повече, отколкото трябваше, и това много ми навреди. Изглежда, че всичко, на което се надявах, за да се излекувам от увлечението си, всъщност забиваше още по-дълбоко в сърцето ми стрелата, която накрая счупих, без да успея да я изтръгна.
Бях решил да победя напълно чувството си и да не пожаля никакви усилия, за да превърна безумната си любов в чисто и трайно приятелство. Съставих най-хубавите проекти, но за тяхното изпълнение се нуждаех от помощта на госпожа д’Удто. Когато й заговорих за това, почувствах, че ме слуша разсеяно, смутено.
Почувствах, че вече не й е приятно с мене, видях ясно, че е станало нещо, което тя не желае да ми каже и което никога не узнах. Тази промяна, чиито причини не можах да си изясня, ме съкруши. Тя ми поиска обратно писмата си. Върнах й ги всичките съвсем честно,
макар че тя ме оскърби, като се усъмни за миг в мене. Това съмнение беше още един неочакван удар за сърцето ми, което тя не можеше да не познава. Тя призна, че съмненията й са били неоснователни, но не го стори веднага. Разбрах, че е почувствала вината си едва след като е прегледала пакета. Долових даже известни угризения у нея и те бяха в моя полза. Не можеше да си вземе обратно писмата, без да ми върне моите. Каза ми, че ги била изгорила. Аз се осмелих да изкажа на свой ред съмнението си и признавам, че още ме съм се освободил от него.
Не, не се хвърлят в огъня подобни писма! Читателите намериха пламенни писмата в моята „Жюли“. Боже мой! А какво биха казали за тия! Не, не, никога жена, която е могла да вдъхне такава любов, не ще има смелостта да изгори доказателствата за това чувство. Но аз не се страхувам, че тя ги е използвала, за да ме злепостави. Не вярвам, че е способна да извърши подобна низост. Освен това аз се бях погрижил да взема предпазни мерки. В моя глупав, но непобедим страх да не би да се погаври с мене, започнах тази кореспонденция в такъв тон, че тя да не може да ги прочете никому. Стигнах в опиянението си до такава близост, че се обръщах на „ти“ в писмата си! Какво огнено „ти“! То сигурно не я оскърбяваше! При все това тя се оплака няколко пъти, но

470
без никакъв успех. Оплакванията й събуждаха опасенията ми, а освен това не можех да се реша да изоставя едно извоювано предимство. Ако тия писма все още съществуват и ако някой ден излязат на бял свят,
всички ще узнаят как съм обичал.
Болката, която ми причини охладняването на госпожа д’Удто,
увереността, че не съм го заслужил, ме доведоха до необикновеното решение да се оплача на самия Сен-Ламбер. Очаквайки ефекта от писмото, което му писах по този повод, аз се отдадох на развлечения,
каквито би трябвало да потърся по-рано. В Шьоврет имаше празненства и аз написах музиката за тях. Удоволствието да блесна пред госпожа д’Удто в едно изкуство, което тя обичаше, засили вдъхновението ми, което между другото бе стимулирано и от още един фактор: желанието да покажа, че авторът на „Селският гадател“ владее композиция, защото отдавна бях забелязал, че някой подмолно всява съмнение поне относно музикалната част. Дебютът ми в Париж,
изпитанията, на които бях подлаган неведнъж, както у господин
Дюпен, така и у господин дьо ла Поплиниер, многото музикални пиеси, които бях съчинил за четиринадесет години сред най- известните музиканти и, кажи-речи, под очите им, операта „Любовни музи“ и най-сетне „Гадателят“, един мотет, който бях композирал за госпожица Фел и който тя бе изпяла на духовния концерт, толкова беседи върху това красиво изкуство с най-добрите майстори, всичко това би трябвало да осуети или поне да разсее подобно подозрение. Но то съществуваше независимо от всичко дори в Шьоврет и аз чувствах,
че и господин д’ Епине го споделя донякъде. Без да дам вид, че забелязвам това, аз се нагърбих да му съчиня един мотет по случай освещаването на параклиса в Шьоврет и го помолих да ми намери текст по свой избор. Той възложи на дьо Линан, възпитател на сина му,
да го напише. Дьо Линан съчини подходящите за случая думи и само една седмица след като ми ги даде, мотетът беше готов. Този път засегнатото ми честолюбие изигра ролята на Аполон и никога не съм написвал по-съдържателна композиция. Текстът започваше с думите:
„Ессе sedes hic Tonantis.“
[71]
Тържественият тон на началото съответстваше на думите и целият мотет беше така мелодичен, че всички се смаяха. Бях го аранжирал за голям оркестър. Д’Епине събра най-добрите музиканти. Госпожа Бруна, италианска певица, изпя мотета и акомпаниментът беше отличен. Моят мотет имаше толкова

471
голям успех, че впоследствие го изпълниха в духовния концерт, където въпреки подмолните интриги и посредственото изпълнение той бе акламиран на два пъти еднакво възторжено. Дадох за приема на господин д’Епине идеята за една пиеса, нещо средно между драма и пантомима, която съчини госпожа д’Епине, а аз написах музиката към нея. Когато Грим пристигна, всички говореха за музикалните ми постижения. Само след час не се споменаваше вече за тях. Но доколкото зная и никой вече не се усъмни дали умея да композирам.
Още със самото пристигане на Грим престоят ми в Шьоврет,
където и без това не ми беше вече кой знае колко приятно, ми стана непоносим, защото с мене постъпиха така, както никога досега и както изобщо не можех да си представя, че може да се постъпи. Още преди той да пристигне, ме преместиха от почетната стая за гости, съседна на спалнята на госпожа д’Епине, където първоначално ме бяха настанили:
приготвиха я за господин Грим, а на мене дадоха друга, по-отдалечена.
„Ето — казах смеешком на госпожа д’Епине — как новодошлите изместват старите.“ Тя явно се смути. Още същата вечер разбрах защо,
понеже узнах, че между нейната спалня и стаята, която напусках,
имало скрита вратичка, която тя бе сметнала излишно да ми покаже.
Нейната връзка с Грим не беше тайна за никого нито в дома й, нито в обществото, нито дори за мъжа й. Но въпреки това, вместо да я признае пред мене, комуто бе доверила много по-важни тайни и в когото бе напълно сигурна, тя винаги я отричаше енергично. Разбрах,
че това нейно нежелание да я сподели с мене се дължеше на Грим,
който, макар и да му бях доверил всичките си тайни, не ми бе поверил нито една своя.
Колкото и да ме настройваха в негова полза някогашните ми чувства към него, които още не бяха изтлели, както и действителните му качества, хубавото ми отношение не можа да оцелее, тъй като той положи особени грижи, за да го разруши. Когато се видяхме, все едно,
че беше граф дьо Тюфиер: едва-едва отговори на поздрава ми. Нито веднъж не ме заговори и не ми даде възможност да го заговоря и аз,
защото изобщо не ми отговаряше. Минаваше навсякъде пръв, заемаше навсякъде първото място, без изобщо да ми обърне внимание. И това все пак би било поносимо, ако не влагаше оскърбителна показност в пренебрежението си. Преценете сами по една подробност измежду хилядите други. Една вечер, понеже госпожа д’Епине се чувстваше

472
неразположена, поръча да й занесат да хапне в стаята й и ме покани да се кача заедно с нея. Аз приех. Грим дойде след това. Малката масичка беше вече сложена. Имаше само два прибора. Сервират: госпожа д’Епине сяда на мястото си от едната страна на камината! Господин
Грим взема едно кресло, настанява се от другата страна, дръпва масичката между двама им, разгъва салфетката и почва да се храни,
без да ми каже нито дума. Госпожа д’Епине се изчервява и за да го накара да поправи грубостта си, ми предлага собственото си място.
Той не казва нищо, не ме поглежда дори. Понеже не можех да се приближа до камината, оставаше ми само да се разхождам из стаята,
докато ми донесат прибор. И той ме остави да вечерям на края на масичката, далеч от огъня, без да прояви ни най-малка учтивост, макар че бях болен, по-възрастен от него, по-стар приятел на дома, аз го бях въвел в това семейство и в качеството си на любимец на домакинята,
той трябваше да ми окаже гостоприемство. Цялото му държане с мене съответстваше на този дребен случай. Не може да се каже, че се отнасяше с мене като с по-нискостоящ, аз изобщо не съществувах за него. Мъчно можех да позная някогашния селяндур, който у принц дьо
Сакс-Гота се чувстваше поласкан от погледа ми. Още по-мъчно можех да съгласувам пълното му мълчание и оскърбителното му изражение с нежното приятелство, което той тръбеше, че изпитва към мене, пред всички, за които беше сигурен, че ме обичат. Вярно е, че единствената проява на това негово приятелство бе, че оплакваше участта ми точно когато аз не се оплаквах, че съчувстваше на тъжната ми орис точно когато бях доволен и се вайкаше, че отказвам грубо благотворителните грижи, които той искал да положи за мене. Така той изкусно умееше да изтъкне нежното си великодушие и да порицае неблагодарния мизантроп, че неусетно създаваше у всички навика да си представят между подобен покровител като него и нещастник като мене само един вид отношения: благодеяния от едната страна и задълженост от другата, без да предполагат, че е допустимо приятелство на равен с равен. Колкото до мене, аз напразно се мъчех да открия с какво бих могъл да съм задължен на този нов покровител. Давал му бях назаем пари, докато той никога не бе правил това. Бдял бях над него, когато беше болен, докато той дори не идваше да ме навести, когато боледувах самият аз. Всички мои приятели станаха негови, нито един негов приятел не стана никога мой. Поставих цялото си влияние в

473
негова услуга, докато той използва своето подмолно и в съвсем друга насока. Никога не ми оказа, нито даже предложи каквато и да е услуга.
Как тогава беше мой меценат? Как бях негово протеже? Не проумявах,
а и сега не мога да проумея.
Вярно е, че той се държеше повече или по-малко безочливо с всички, но с никого толкова грубо, както с мене. Спомням си, че веднъж Сен-Ламбер едва не му запрати чинията си в лицето, когато
Грим го обвини в лъжа пред всички сътрапезници и заяви брутално:
„Това не е вярно!“ Към резкия си по рождение тон той прибави самодоволството на парвеню и стана дори смешен в безкрайната си безочливост. Общуването с висшето общество бе така примамливо за него, че скоро започна да се превзема като най-глупавите измежду благородниците. Обръщаше се към прислужника си само с едно повикване: „Ей ти там!“, като че ли измежду многочислената си прислуга негово благородие не знае кой точно е дежурен. Когато го пращаше да му купи нещо, му хвърляше парите на земята, вместо да му ги даде на ръка. Най-сетне, забравил напълно, че и прислужникът е човек, той се отнасяше към него така грубо и презрително, че клетият момък, който беше много свястно момче — госпожа д’Епине му го бе дала — напусна службата без никакво друго оплакване освен непоносимо лошото отношение: той беше Ла Фльор на този нов самохвалко!
[72]
Толкова тщеславен, колкото и празен, с големите си мътни очи и вяла стойка той имаше големи претенции спрямо жените и след фарса си с госпожица Фел минаваше пред много от тях за мъж със силни чувства. Тази случка му създаде отлична репутация и той се пристрасти към чистоплътността си като жена. Пожела да бъде красавец. Най-голямата му грижа стана поддържането на външността му. Всички разбраха, че си слага белило. Аз не вярвах, но също се усъмних не само защото тенът му стана по-хубав и защото на тоалетната му масичка намирах купища белила, но и защото, влизайки веднъж в стаята му, го заварих да си четка ноктите със специална четчица и той продължи гордо това занимание пред мене. Реших, че щом един мъж може цели два часа да четка ноктите си, може също да отдели няколко секунди, за да попълни с белило грапавините на кожата си. Добродушният Гофкур, който нямаше капка злоба, го беше прекръстил шеговито Тиранина-Белило.

474
Това бяха само смешни подробности, но съвършено чужди на моя нрав. Те окончателно допринесоха да се усъмня в него. Не можех да повярвам, че човек, който толкова лесно се главозамайва, може да запази праволинейност в чувствата си. Страшно обичаше да си приписва изключителна чувствителност и силни чувства. Възможно ли беше тези качества да се съгласуват с недостатъци, присъщи на дребните души? Може ли бурните и постоянни пориви на едно чувствително сърце извън него самото да го оставят да се занимава непрекъснато с всевъзможни дребни грижи за жалката му собствена личност? Боже мой! Когато в нечие сърце пламти този неземен огън,
човек се стреми да го излъчи навън, да покаже това, което крие в гърдите си. Той би желал да сложи сърцето си върху лицето си; през ум не би му минало за друг грим.
Така се бях разпоредил за децата си, че не се нуждаех от ничия помощ. Но аз уведомих независимо от това приятелите си само за да бъдат в течение на този факт и за да не им се представям по-добър,
отколкото съм всъщност. Тези мои приятели бяха трима: Дидро, Грим,
госпожа д’Епине. Най-достойният за доверието ми мой приятел Дюкло беше единственият, с когото не споделих този факт. Той все пак го узна. От кого? Не зная. Почти невероятно е тайната да е била издадена от госпожа д’Епине, защото тя знаеше, че ако й отвърна със същото,
ако изобщо бях способен за такова нещо, разполагах с достатъчно доверени ми от нея неща, за да си отмъстя жестоко. Остават Дидро и
Грим, които тогава бяха толкова тясно свързани, главно срещу мене, че е повече от вероятно да са извършили заедно това престъпление. Готов съм да се обзаложа, че Дюкло, комуто не бях поверил тайната си и следователно можеше да разполага с нея, единствен я запази.
В желанието си да ми отнемат „гувернантките“, Грим и Дидро се бяха опитали да привлекат и него в заговора си. Той винаги отхвърляше с презрение предложенията им. Едва по-късно научих от него всичко, което бе станало между тях по този повод. Но още на времето знаех достатъчно благодарение на Терез, за да си дам сметка,
че зад всичко това са се крили някакви тайни кроежи, че са искали да разполагат с мене ако не против волята ми, то най-малкото, без аз да зная, или че са се мъчили да използват двете жени като оръдие за техните скрити намерения. Всичко това безспорно не беше лоялно.

475
Противопоставянето на Дюкло е ярко доказателство. Който иска, нека вярва, че това е приятелство!
Мнимите им приятелски чувства ми вредяха и вътре в семейството, и вън от него. Дългите разговори, водени често от няколко години с госпожа Льо Васьор, промениха неусетно отношението на тази жена към мене, и то явно не в положителен смисъл. За какво ставаше дума в тия странни разговори насаме? Защо беше нужна тази дълбока тайна? Нима разговорът с тази бабичка беше толкова приятен, та да се смята за голяма чест, или беше толкова важен, та да се държи в такава пълна тайна? От три-четири години,
откакто траеха тия срещи, те винаги ми се струваха смешни. Когато си ги припомних тогава, те ми се сториха чудни. Учудването ми щеше да прерасне в безпокойство, ако знаех още тогава какво ми готви тази жена. Въпреки привидната загриженост за мене, с която Грим се хвалеше пред познатите ни и която мъчно можеше да се съгласува с държането му лично с мене, той не направи абсолютно нищо, което да бъде в моя изгода, а състраданието, което уж изпитваше към мене,
целеше по-скоро да ме унижи, отколкото да ми помогне. Той ми отнемаше дори, доколкото зависеше от него, и възможността да изкарам малко пари от занаята си, заявявайки на всеослушание, че съм лош копист — не отричам, че в този случай казваше истината, но нима именно той трябваше да разтръбява това? Той доказваше, че не се шегува, като прибягваше до услугите на друг преписвач на ноти и като ми отнемаше всички клиенти, които успяваше да разубеди. Човек би си помислил, че възнамерява да ме накара да завися от него и от благоволението му дори за прехраната си и да пресуши всеки мой източник, за да изпадна в тази зависимост.
С една дума, разумът ми потисна старото ми предразположение,
което все още говореше в негова полза: реших, че характерът му е в най-добрия случай твърде съмнителен, а колкото до приятелството му,
отсъдих, че е лицемерно. И твърдо решен да не го виждам вече,
предупредих госпожа д’Епине, като подкрепих решението си с няколко безспорни факта, които вече забравих.
Тя се противопостави енергично, без да може да обори основанията ми. Не беше се допитала до него. Но на другия ден,
вместо да се обясни устно с мене, тя ми връчи едно много ловко написано писмо, което бяха измайсторили заедно. Без да се спира

476
конкретно на нито един от приведените от мене факти, тя го оправдаваше, убеждавайки ме, че бил съсредоточен в самия себе си и упреквайки ме, че съм го заподозрял във вероломство, ме подканваше да се сдобря с него. Това писмо, което ще намерите в свитък А, № 48,
ме разколеба. В един разговор след това с нея, по време на който тя се оказа по-добре подготвена, отколкото първия път, аз окончателно се поддадох на внушенията й: стигнах до мисълта, че може би съм го преценил неправилно и в такъв случай действително съм се провинил сериозно пред приятеля си и трябва да изкупя вината си. С една дума,
както бях правил вече няколко пъти с барон фон Холбах, с Дидро,
донякъде по собствена воля, донякъде от малодушие, аз пак направих първите стъпки за помиряване, които всъщност имах право да изисквам. Отидох при Грим, подобно втори Жорж Данден, да му искам извинение за оскърбленията, които ми бе нанесъл, воден все от това погрешно убеждение — то ме е накарало да извърша хиляди низости пред мнимите си приятели, — че няма омраза, която да не може да се обезоръжи с много благост и добри обноски, докато всъщност,
напротив, омразата на жестокосърдечните хора още повече се разпалва, когато нямат на какво да се позоват, и съзнанието за собствената им несправедливост е още един повод за недоволство от жертвата. Без да излизам от разказа на собствения си живот,
разполагам с ярко доказателство на тази максима в случая с Грим и
Троншен, превърнали се и двамата в мои най-върли врагове просто защото това им харесваше, от прищявка, за забавление, без да могат да ме обвинят в най-малко провинение спрямо нито един от двамата, и тяхното настървение расте от ден на ден подобно на настървението на тигрите именно защото могат лесно да го утолят.
Аз се надявах, че смутен от благосклонността ми и от желанието ми за помирение, Грим ще ме посрещне с разтворени обятия, с най- нежно приятелство. Той ме прие като римски император, с високомерие, което не бях срещал дотогава у никого. Съвсем не бях подготвен за подобен прием. Когато, изпаднал в неловкост от тази тъй неприсъща за мене роля, казах накратко с плахо изражение какво ме води при него, преди да се сдобри с мене, той произнесе много величествено дълга, предварително подготвена реч, в която изреждаше многочислените си редки добродетели, най-вече в приятелството.
Особено наблегна на нещо, което отначало ми направи много силно

477
впечатление: че винаги запазвал приятелите си. Докато ми говореше,
аз си казвах мислено, че би било твърде жестоко за мене, ако съм единственото изключение от това правило. Той толкова често и така предвзето повтаряше това, че аз си помислих, че ако следва в това само гласа на сърцето си, не би бил така възхитен от тази максима, но че я превръща в изкуство, полезно на неговите цели, в средство за преуспяване. Дотогава и с мене беше същото, и аз запазвах завинаги приятелите си. Още от най-ранно детство не бях загубвал нито един освен ако не ми го отнемеше смъртта, и все пак тази мисъл не бе ми хрумвала още. Тя не беше за мене максима, към която се придържах.
Тъй като това предимство беше общо и за двама ни, защо се перчеше само той, ако не си беше наумил предварително да ме лиши от него?
После се постара да ме унижи, доказвайки ми предпочитанието, което общите ни приятели му оказваха. Аз виждах не по-зле от него това предпочитание. Въпросът беше как бе го извоювал, дали с личните си достойнства, или с ловкостта си, дали защото самият той се бе издигнал, или защото се бе опитал да ме принизи. Най-сетне, когато подчерта, колкото можа, огромното разстояние между мене и него,
което правеше още по-ценна милостта, която щеше да ми окаже, той благоволи да ме целуне в знак на помирение, и то едва-едва, както кралят целува новопосветените рицари. Все едно, че бях паднал от облаците, бях направо смаян, чудех се какво да кажа и не намирах нито дума. Цялата сцена напомняше строго мъмрене на ученик от възпитателя, който му прощава боя с камшик. Не мога да си я спомня,
без да си дам сметка колко измамни са преценките, основани на привидни качества и имащи такава тежест за простите хора, и колко често дързостта и гордостта са на страната на виновника, а срамът и смущението на страната на невинния.
Ние се сдобрихме. Тъй или иначе, това облекчи сърцето ми,
което изпада в смъртна тревога от всяко скарване. Можете да предположите, че подобно сдобряване не промени неговото отношение. То ми отне само правото да се оплаквам. Затова реших да търпя всичко и да не казвам вече нищо.
Толкова неприятности, връхлетели ме една след друга, ме хвърлиха в такова униние, че почти нямах сила да се владея. Без отговор от Сен-Ламбер, пренебрегван от госпожа д’Удто, не смеейки вече да се доверя комуто и да било, започнах да се опасявам, че

478
превръщайки приятелството в свой идол, аз всъщност съм жертвал живота си за химери. След като ги бях подложил на изпитание,
всъщност от всичките ми приятели оставаха само двама души, които бяха запазили ненакърнено уважението ми и на които можех да се доверя: Дюкло, когото не виждах вече, откакто се бях оттеглил в
Ермитажа, и Сен-Ламбер. Въобразих си, че мога истински да изкупя вината си спрямо последния само като му разкрия безрезервно сърцето си и реших да му се изповядам напълно за всичко, което не би компрометирало неговата любима. Сигурен съм, че този избор беше още една клопка на моята страст, един опит да не се отдалечавам от нея. Но безспорно е, че бях готов да се хвърля без уговорки в ръцете на нейния възлюбен, да се поставя изцяло на негово разположение и да отида в искреността си колкото може по-далеч. Канех се да му пиша второ писмо, на което бях сигурен, че ще отговори, когато узнах тъжната причина за мълчанието му. Той не бе могъл да издържи докрай изморителния поход. Госпожа д’Епине ми съобщи, че получил удар и се парализирал, а госпожа д’Удто, която също се бе разболяла от мъка, не можа да ми пише веднага, а едва след два-три дни ми съобщи от Париж, където беше по онова време, че той е заминал за Екс-ла-
Шапел да прави бани. Не мога да кажа, че тази тъжна вест ме опечали точно толкова, колкото нея. Но сърцето ми се сви болезнено и не зная дали това бе по-малко мъчително, отколкото нейната скръб и сълзи.
Огорчението ми, че той е зле, засилено от опасението, че може би изживяната тревога е допринесла за състоянието му, ме развълнуваха по-силно от всичко, което ми се бе случило дотогава, и осъзнах съкрушен, че ми липсва необходимата сила, за да понеса толкова голяма грижа. За щастие моят благороден приятел не ме остави дълго в това непоносимо положение. Той не ме забрави въпреки удара и аз скоро научих от самия него колко зле съм съдел за чувствата и отношението му. Но време е да разкажа за големия обрат в моята участ,
за катастрофата, която раздели живота ми на два основно различни периода и ми навлече такива тежки последици от една съвсем невинна причина.
Едип ден най-неочаквано госпожа д’Епине прати да ме повикат.
Още с влизането си забелязах в очите й и в цялото й държане известно смущение, което ми направи особено силно впечатление, защото

479
съвсем не й беше обичайно. Едва ли имаше на света някой друг, който по-добре от нея да умееше да владее лицето и жестовете си.
— Драги приятелю — каза ми тя, — заминавам за Женева.
Гърдите ми са в лошо състояние, здравето ми е така разклатено, че трябва да изоставя всичко и да отида да се консултирам с Троншен.
Това нейно решение, взето внезапно, и то в началото на зимата,
ме учуди много главно защото само преди тридесет и шест часа, когато се бяхме видели за последен път, изобщо не бе станало дума за това.
Попитах я кого ще вземе със себе си. Тя ми каза, че ще вземе сина си заедно с господин дьо Линан и после добави нехайно:
— Ами вие, мой мечоко, няма ли да дойдете?
Понеже не мислех, че говори сериозно, тъй като през настъпващия сезон почти не бях в състояние да излизам от стаята си,
казах шеговито, че сигурно ще бъде много полезно за болника да вземе в свитата си друг болен. Самата тя не даде вид, че е направила предложението си сериозно и повече не отвори дума за това.
Говорихме само за приготовленията за пътуването й, с които тя се занимаваше много усилено, тъй като бе решила да тръгне след две седмици.
Не беше необходима кой знае каква проницателност, за да разбера, че това пътуване беше подтикнато от някакво тайно съображение, което не споделяха с мене
[73]
. Тази тайна, в която единствено аз от целия дом не бях посветен, ми беше разкрита още на следващия ден от Терез; доверил й я бе домоуправителят Тесие, който на свой ред я бе научил от камериерката. Макар че госпожа д’Епине не ми бе поверила тази тайна и затова не съм длъжен да я пазя, тя е премного свързана с други интимни неща, които ми е казвала, затова няма да се разпростирам по този въпрос. Но тези тайни, които никога не излязоха и няма да излязат нито от устата ми, нито изпод перото ми,
се знаеха от твърде много хора, за да останат скрити за когото и да било от познатите й.
Уведомен за истинската причина на пътуването й, бих могъл да отгатна подмолния неприятелски умисъл в опита да ме накарат да послужа за параван. Но госпожа д’Епине толкова малко бе настояла, че аз продължавах да смятам поканата й за несериозна и само ми стана много забавно, като си представих как смешно щях да изглеждам в този случай, ако бях се нагърбил с тази роля. Впрочем тя спечели

480
много от моя отказ, защото в края на краищата успя да накара собствения си мъж да я придружи.
След няколко дни получих от Дидро писмото, което привеждам тук. Това писъмце, просто сгънато на две, така че цялото му съдържание можеше лесно да се прочете, бе адресирано до мене в дома на госпожа д’Епине и предадено на господин дьо Линан,
възпитател на сина и довереник на майката.

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: