Превод: Лилия Сталева chitanka info

459
безразсъдство. Госпожа д’Удто от всичко най-много бе ми препоръчала да мирувам, да й оставя грижата сама да се справи с тази неприятност и да избягвам главно в момента всякакво скъсване и шум. А аз с най- жестоки и явни оскърбления щях да разпаля още повече яростта в сърцето на тази жена, която и без това не я обичаше. Естествено аз трябваше да очаквам от нейна страна толкова горд, пренебрежителен и презрителен отговор, който да ме принуди, освен ако съм най-срамно подъл, да напусна веднага жилището, което й принадлежеше. За щастие нейната ловкост се оказа по-голяма от моя гневен изблик и тя така извъртя отговора си, че не ме принуди да прибягна до подобна крайност. Но трябваше или да изляза от Ермитажа, или веднага да отида при нея. Нямаше друг избор. Реших се на второто, като се чудех как да се държа по време на обяснението, което неминуемо ми предстоеше. Как да се измъкна от това затруднено положение, без да изложа нито госпожа д’Удто, нито Терез? Тежко и горко на тази, която бих издал! Можех да очаквам суровото отмъщение на безмилостната интригантка спрямо жертвата, която би й попаднала. Та нали именно за да предотвратя подобна опасност, споменавах в писмата си само за подозрения, за да не бъда принуден да изложа доказателствата. Вярно е, че в този случай избухването ми беше още по-неизвинимо, нима някакви си обикновени подозрения можеха да ми позволят да се отнасям така с една жена, при това моя приятелка, както бях сторил с госпожа д’Епине? Това постави начало на тежката и благородна задача,
която изпълних достойно: да изкупя грешките и интимните си слабости, самообвинявайки се в по-сериозни провинения, които бях неспособен да извърша и които никога не извърших.
Не се наложи да понеса обяснението, от което се плашех, и се отървах само със страха. Още щом ме видя, госпожа д’Епине се хвърли на врата ми и избухна в плач. Това неочаквано посрещане от страна на бивша приятелка ме развълнува безкрайно много. И аз дълго плаках. Казах й няколко неособено смислени думи, ти ми отвърна нещо още по-безсмислено и с това обяснение то приключи. Бяха сложили масата. Седнахме да вечеряме. Очаквайки обяснението, което си въобразявах, че е отложила за по-късно, аз стоях мрачен, защото,
така изпадам в плен на най-малкото безпокойство, което ме измъчва,
че никога не мога да го скрия дори и от най-непрозорливите хора.
Смутеният ми вид трябваше да я окуражи, но тя предпочете да не

460
рискува. И след вечерята се обяснихме толкова, колкото и преди.
Същото беше и на другия ден и когато останехме насаме, ние мълчахме, говорехме за незначителни неща или аз намеквах любезно,
че все още не мога да кажа дали подозренията ми са основателни, и заявявах най-чистосърдечно, че ако съм се излъгал, цял живот ще се старая да изкупя несправедливите си обвинения. Тя не прояви ни най- малко любопитство в какво точно я подозирам, нито с какво основание и цялото ни сдобряване се сведе всъщност, както от нейна, така и от моя страна, само до първоначалната ни прегръдка. Понеже единствено тя беше оскърбена, поне формално, мен ми се стори, че няма защо аз да търся обяснение, щом тя не го иска, и се прибрах, без да кажа каквото и да било. И понеже продължавах да живея с нея по същия начин, както дотогава, скоро забравих почти напълно скарването ни и си въобразих наивно, че и тя го е забравила, понеже не издаваше външно, че си го спомня.
Скоро ще видите, че моето малодушие ми навлече не само тази неприятност. Но същевременно аз бях жертва на други неприятности,
които не си бях навлякъл сам; те бяха причинени от стремежа да ме изтръгнат от усамотението ми, като го отровят. Тези неприятности изхождаха от Дидро и кликата на Холбах. Откакто се бях установил в
Ермитажа, Дидро постоянно ме тормозеше било лично той, било чрез
Делер и скоро разбрах от шеговитите забележки на последния относно горските ми разходки с какво удоволствие приятелите ми бяха превърнали отшелника във влюбен от пасторала. Но не за това ставаше дума в спора ми с Дидро. Причините бяха по-сериозни. Когато излезе неговият „Извънбрачен син“, той ми изпрати един екземпляр и аз го прочетох с дължимите на книгите на приятел интерес и внимание.
Докато четях диалогичната поетика, която е прибавил към това произведение, открих с изненада и дори с известно огорчение сред няколкото нелюбезни, но търпими забележки срещу самотниците тази сурова и жестока сентенция, формулирана без никакво смекчение:
„Само злият е сам.“ Тази сентенция е двусмислена и според мене има двояко значение: едното вярно, другото съвсем погрешно. Понеже е невъзможно човек, който живее и иска да живее сам, да може и да желае да вреди комуто и да било, а следователно и да бъде зъл. Така че сентенцията сама по себе си изискваше тълкуване. Тя изискваше с още по-голямо основание тълкуване от страна на автор, който в момента,

461
когато я печата, има приятел, живеещ в усамотение. Стори ми се нечестно и оскърбително, както че е забравил, публикувайки подобна мисъл, самотния си приятел, а ако си е спомнил за него, че не е направил, макар в най-обща форма, честното и правилно изключение,
което дължеше не само на приятеля си, но и на толкова много уважавани мъдреци, търсили във всички епохи в самотата спокойствие и мир. А ето че за първи път, откакто свят светува, поради внезапното хрумване на един писател всички те, без разлика, бяха обявени за престъпници.
Аз обичах нежно Дидро. Ценях го искрено и разчитах напълно доверчиво на същите чувства от негова страна. Но измъчен от вечното му неуморно противопоставяне на моите вкусове, наклонности, начин на живот, на всичко, което засягаше само лично мене, възмутен, че един по-млад от мене човек иска на всяка цена да ме напътства като невръстно дете; разочарован от леснотата, с която обещаваше всевъзможни неща, и небрежността, която проявяваше, когато трябваше да удържи обещанията си; уморен от толкова насрочени и пропуснати от него срещи и от манията му да ми определя нови, за да не дойде и на тях; неприятно разиграван да го чакам напразно три- четири пъти месечно и да вечерям сам вечерта, след като съм ходил да го посрещна чак до Сен-Дьони и съм го чакал цял ден, сърцето ми беше натежало от всички тия многобройни негови провинения.
Последното ми се стори по-сериозно и ме наскърби повече. Оплаках му се в едно писмо, но така нежно и така развълнувано, че хартията бе напоена със сълзите ми. Писмото ми беше толкова трогателно, че трябваше да разплаче и него. Никога не бихте отгатнали какво ми писа той в отговор. Ето ви писмото му, преписано дословно (Свитък А, № 33):
„Много се радвам, че произведението ми ви е харесало и ви е развълнувало. Вие не сте на моето мнение относно отшелниците. Разправяйте колкото щете хубави неща за тях, вие ще бъдете единственият човек на света, за когото ще си ги помисля. Би могло да се каже още нещо по този въпрос, ако можех да ви говоря, без да ви разсърдя.
Една осемдесетгодишна жена!… И пр. Цитираха ми едно

462
изречение от писмото на сина на госпожа д’Епине, което навярно ви е наскърбило много или аз познавам зле сърцето ви.“
Последните две изречения от това писмо се нуждаят от обяснение.
В първите дни след настаняването ми в Ермитажа госпожа Льо
Васьор като че ли не хареса мястото. Струваше й се много уединено.
Понеже ми предадоха думите й, аз й предложих да я върна в Париж,
ако там й харесва повече, и да продължа да я издържам, както ако живее с мене. Тя отхвърли предложението ми, заяви, че се чувствала добре в Ермитажа и че полският въздух й действал добре. И това се виждаше от пръв поглед, защото тя просто се подмлади и здравословното й състояние беше по-добро, отколкото в Париж.
Дъщеря й ме увери дори, че тя всъщност ще бъде много недоволна, ако напуснем Ермитажа, който наистина беше прекрасно убежище, защото обичала да се занимава с градината и овощията. Казала била в началото това, което й били внушили да каже, за да се опитат да ме принудят да се върна в Париж.
Понеже този техен опит не успя, след като се бяха позовали на любезността ми, те се помъчиха да постигнат същия резултат, като се позоват на съвестта ми, и ме упрекнаха, че държа там тази бабичка далеч от грижите, които й били необходими на тази възраст, без да им мине през ум, че и тя, както много други стари хора, чийто живот е удължен от прекрасния въздух в този край, могат да получат същите грижи в Монморанси, който беше на една крачка от нас. Като че ли само в Париж имаше старци и навсякъде другаде за тях няма условия за живот. Госпожа Льо Васьор ядеше много, и то лакомо, страдаше от жлъчка и чести силни диарии, които траеха по няколко дни и й въздействаха като лекарство. В Париж тя никога не вземаше нищо и се оставяше на природата. Същото правеше и в Ермитажа, знаейки отлично, че това беше най-доброто средство. Но това няма значение:
понеже там нямаше лекари и аптекари, аз исках смъртта й, щом я държа там, макар че тя се чувстваше чудесно! Дидро би трябвало да определи от коя възраст нагоре не е позволено, под страх, че ще те

463
обвинят в човекоубийство, да оставиш старците да живеят вън от
Париж.
Това беше едното жестоко обвинение, поради което той не ме изключваше от сентенцията си, че само злият е сам; това именно означаваше патетичната му удивителна и недомлъвката, която бе прибавил благосклонно: „Една осемдесетгодишна жена!“ И пр.
Аз сметнах, че не мога да отговоря по-добре на този упрек, освен като дам думата на самата госпожа Льо Васьор. Помолих я да пише непринудено какво мисли по този въпрос на госпожа д’Епине. За да я предразположа напълно, не пожелах да видя писмото и й показах моето, което преписвам тук и което пратих на госпожа д’Епине по повод отговора ми на друго, още по-грубо писмо на Дидро, което тя не ми позволи да му изпратя.

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: