Превод: Лилия Сталева chitanka info

506
изпитание. Но понеже тя и Сен-Ламбер желаеха това, понеже господин д’Епине ме канеше от името на всички гости и не назоваваше нито един, когото не би ми било приятно да видя, аз не сметнах в крайна сметка, че ще се изложа, ако приема поканата за една вечеря, на която съм един вид поканен от всички. И така, обещах. В неделя времето беше лошо. Господин д’Епине ми изпрати каретата си и аз отидох.
Пристигането ми предизвика истинска сензация. Никога не ми е бил оказван по-любезен прием. Като че ли цялата компания чувстваше колко ми бе необходимо да ми окажат внимание. Само френските сърца са способни за подобна деликатност. И все пак заварих там повече хора, отколкото очаквах. Между другите и граф д’Удто, когото изобщо не познавах, и сестра му госпожа дьо Бленвил, без която чудесно бих минал. Тя бе идвала няколко пъти предишната година в
Обон и по време на нашите самотни разходки снаха й често я бе оставяла да скучае, докато ни чака. Това я бе настроило срещу мене и тя даде воля на лошото си чувство по време на тази вечеря. Защото навярно си давате сметка, че присъствието на граф д’Удто и на Сен-
Ламбер съвсем не ме поставяше в изгодно положение, а човек, който се чувства притеснен в най-обикновен разговор, далеч не може да блесне при подобни обстоятелства. Никога не съм се измъчвал повече,
нито съм се държал по-лошо, нито съм получавал по-неочаквани нападки. Най-сетне, когато станахме от масата, побързах да се отдалеча от тази мегера. Стана ми много приятно, когато Сен-Ламбер и госпожа д’Удто се приближиха до мене и ние разговаряхме тримата голяма част от следобеда, вярно, за най-безразлични неща, но със същата сърдечност, както преди пагубното ми увлечение. Тази тяхна постъпка намери отзвук в сърцето ми и ако Сен-Ламбер можеше да чете в него, сигурно щеше да бъде доволен. Мога да се закълна, че макар при пристигането ми сърцето ми да се разтуптя до прималяване при вида на госпожа д’Удто, на връщане почти не мислех за нея.
Мисълта ми беше заета само със Сен-Ламбер.
Въпреки злобните сарказми на госпожа дьо Бленвил тази вечеря ми подейства много благотворно и бях много доволен, че не отхвърлих поканата. По време на нея аз почувствах не само че интригите на Грим и холбаховци не бяха откъснали от мене старите ми познати
[75]
, но че
— и това ми достави още по-голямо удоволствие — чувствата на госпожа д’Удто и Сен-Ламбер спрямо мене не бяха толкова много

507
променени, както си бях въобразил. И аз разбрах най-сетне, че той я държеше далеч от мене по-скоро от ревност, а не от неуважение. Това ме облекчи и успокои. Сигурен, че не съм презиран от хората, които уважавах, аз се опитах да потисна по-твърдо и по-успешно собственото си сърце. И ако не успях да загася напълно своята престъпна и злополучна любов, овладях поне така добре отломките й,
че те не ме въведоха повече в нито едно прегрешение. Нотите, които госпожа д’Удто ме помоли да продължа да преписвам, произведенията,
които продължавах да й изпращам, когато излезеха от печат, бяха повод за още няколко безразлични, но любезни писма от нейна страна.
Тя направи дори нещо повече, както ще видите по-нататък, и взаимното поведение на трима ни, когато преустановихме общуването си, може да послужи за пример как се разделят достойните хора,
когато стане неудобно да се срещат повече.
Друг положителен резултат от тази вечеря бе, че тя се разчу в
Париж и послужи за необоримо опровержение на разпространявания навред от враговете ми слух, че съм скаран смъртно с всички, които присъстваха на нея, и на първо място с господин д’Епине. Напускайки
Ермитажа, аз му бях писал много любезно благодарствено писмо, на което той отговори също така благовъзпитано, и взаимните прояви на внимание продължиха както с него, така и с брат му господин дьо
Лалив, който дори ми дойде на гости в Монморанси и ми изпрати свои гравюри. Като се изключат двете зълви на госпожа д’Удто, никога не съм бил в лоши отношения с никого от нейното семейство.
Моето „Писмо до д’Аламбер“ имаше голям успех. Всичките ми произведения имаха успех, но този път отражението му беше по- благоприятно за мене. Читателите разбраха, че не трябва да се доверяват сляпо на измислиците на котерията на фон Холбах. Когато отидох в Ермитажа, тя предрече с обичайното си самозадоволство, че няма да издържа там и три месеца. Щом видя, че останах двадесет и че принуден да напусна това убежище, си избрах друго пак сред природата, враговете ми заявиха, че съм сторил това само от упорство,
че съм се отегчавал до смърт в усамотението си, но терзан от гордост,
съм предпочитал да загина, жертва на упорството си, отколкото да се откажа от решението си и да се върна в Париж. От „Писмо до д’Аламбер“ лъхаше такова душевно спокойствие, че хората почувстваха неговата непрестореност. Ако бях разяждан от

508
недоволство в усамотението си, това щеше да проличи в тона на произведението. Това недоволство прозираше във всичко, което бях написал в Париж. Нямаше го само в първото произведение, което бях съчинил на село. За хората, които умеят да наблюдават, това обстоятелство беше решаващо. Видяха, че аз съм се върнал в естествената си среда.
И все пак същото това произведение, цялото пропито от душевна ведрина, благодарение на обичайната ми нетактичност и неудачност,
ми навлече един нов враг сред писателските среди. Бях се запознал с
Мармонтел у господин дьо ла Поплиниер и познанството ни се бе затвърдило у барона. Мармонтел издаваше тогава „Меркюр дьо
Франс“. Понеже от гордост не изпращах произведенията си на периодични издания, а в същото време исках да изпратя „Писмото“ на
Мармонтел, но без да си помисли, че му го изпращам в качеството му на главен редактор на вестника, нито за да пише отзив в „Меркюр“, аз писах върху екземпляра, че е предназначен не за редактора на
„Меркюр“, а за господин Мармонтел. Въобразявах си, че по този начин му правя изтънчен комплимент. Той обаче видя в посвещението жестоко оскърбление и стана мой непримирим враг. Написа за същото мое „Писмо“ учтива рецензия, но в която лесно прозира жлъч, и оттогава не пропусна случай да ми вреди пред общественото мнение и да ме хули макар и непряко в произведенията си — толкова трудно е да не засегнеш прекалено чувствителното честолюбие на писателите и до такава степен човек трябва да внимава да не допусне дори във възхвалите си нещо, което би могло да има и най-малкото двусмислено значение.
След като се поуспокоих във всяко отношение, аз се възползвах от свободното време и независимостта, на която се радвах, за да заработя по-системно. През същата зима завърших „Жюли“ и я изпратих на Рей, който я отпечата през следващата година. Но и тази работа беше прекъсната от един доста неприятен инцидент. Научих, че в Операта се готвели да поставят отново „Селският гадател“.
Възмутен, че тия хора разполагат така безочливо с моето имущество,
аз намерих останалата без отговор записка, която бях изпратил на господин д’Аржансон, и като я редактирах повторно, накарах представителят на Женева, господин Селон, да я връчи заедно с едно писмо, което той има любезността да предаде на граф дьо Сен-

509
Флорантен, заместник на господин д’Аржансон в отдела за операта.
Господин дьо Сен-Флорантен обеща да отговори, но изобщо не го стори. Дюкло, комуто писах, за да го уведомя за постъпките ми, се застъпи пред „малките цигулари“, които предложиха не да ми върнат операта, а да възстановят процента от постъпленията, който вече не ползвах. Виждайки, че не мога да се надявам на справедливост от ничия страна, изоставих този въпрос и ръководството на Операта, без да изслуша основанията ми и без да ми отговори, продължи да разполага със „Селският гадател“ и да го поставя за своя сметка, макар че произведението принадлежеше безспорно само на мене.
Откакто се бях отърсил от игото на моите тирани, аз водех доста равен и спокоен живот. Лишен от очарованието на прекалено силните чувства, аз бях същевременно освободен и от тежките им вериги.
Отвратен от приятелите-покровители, които желаеха на всяка цена да се разпореждат със съдбата ми и да ме заробят въпреки волята ми на тяхната мнима благотворителност, бях решил да поддържам занапред само най-обикновени дружески отношения, които, без да ограничават свободата, правят живота приятен, като същевременно са изградени на равни начала. Имах достатъчно такива познати, за да вкуся сладостта на свободата, без да страдам от някаква зависимост, и веднъж изпитал този начин на живот, веднага почувствах, че именно той подхожда на възрастта ми, за да завърша спокойно дните си, далеч от бурите,
крамолите и ежбите, в които едва не затънах.
По време на пребиваването си в Ермитажа и след като се настаних в Монморанси, се бях запознал с някои приятни съседи,
които не ми налагаха никакви задължения. Начело беше младият Лоазо дьо Молеон, който, тогава едва в началото на адвокатската си кариера,
не подозираше какво място ще си извоюва в нея. Аз не споделях неговите съмнения. Скоро му предрекох блестящата кариера, на която се радва днес. Предсказах му, че ако подбира строго делата, които ще защищава, ако се прояви само като радетел на справедливостта и добродетелта, неговият гений, окрилен от този възвишен стремеж, ще го изравни с най-големите оратори. Той последва съвета ми и почувства резултата. Защитата му на господин дьо Порт е достойна за
Демостен. Той идваше всяка година да прекара лятото в Сен-Брис, на четвърт левга от Ермитажа, в имението Молеон, принадлежащо на майка му, където някога бе живял и великият Босюе. Бъдещите

510
собственици на това имение мъчно можеха да догонят по благородство подобни предшественици.
В същото селце Сен-Брис се бях сприятелил с книжаря Герен,
интелигентен, начетен и мил човек, извоювал завидно положение в своето съсловие. Той ме запозна с Жан Неолм, книжар в Амстердам, с когото не само си пишеше, но беше и приятел; той впоследствие напечата „Емил“.
Още по-близо имам друг приятел, кюрето на Гросле господин
Малтор, създаден повече за държавник и министър, отколкото за селско кюре; той би трябвало да управлява поне една епархия, ако постовете се раздаваха според способностите. Бил секретар на граф дю
Люк на младини и познаваше отблизо Жан-Батист Русо. Изпълнен с почит към паметта на този бележит изгнаник, както и с отвращение към измамника Сорен, той знаеше много любопитни историйки,
свързани с единия и другия, които Сеги не беше поместил в още ненапечатаната биография на Жан-Батист Русо. Господин Малтор ме уверяваше, че граф дю Люк не само не е имал никога основание да се оплаче от него, но до края на живота си запазил най-сърдечни приятелски чувства. Господин дьо Вентимил бе осигурил това доста хубаво убежище на господин Малтор, който след смъртта на покровителя си бе вършил най-различни работи, за които въпреки напредналата си възраст бе запазил съвсем пресен спомен и говореше много сладкодумно. Неговият разговор, колкото поучителен, толкова и забавен, съвсем не подхождаше на селско кюре. Той съчетаваше тона на светски човек с познанията на кабинетен учен. От всички мои постоянни съседи неговата компания ми беше най-приятна и с него се разделих с най-голямо съжаление. В Монморанси се бях сприятелил с отците от ораторията и по-специално с отец Бертие, учител по физика,
към когото се бях привързал поради благодушието му въпреки леката му педантична лакировка. Мъчно обаче можех да съгласувам голямото му простодушие с желанието и умението му да си пъха носа навсякъде: у благородниците, при жените, при набожните богомолци,
при философите. Умееше да бъде всичко за всички. Много ми беше приятно с него. Говорех за него на всичко живо. Явно приказките ми стигнаха до ушите му. Той ми благодари един ден смеешком, че го считам простодушен. Долових в усмивката му нещо сардонично, което тутакси коренно промени физиономията му в моите очи и

511
впоследствие често си спомнях това негово изражение. Мога да сравня тази негова усмивка само с усмивката на Панюрж, когато купувал овните на Дендьоно. Нашето познанство започна малко след пристигането ми в Ермитажа, където той твърде често ми идваше на гости. Бях вече в Монморанси, когато си замина и се върна да живее в
Париж. Там често посещаваше госпожа Льо Васьор. Веднъж съвсем неочаквано ми писа от нейно име, че Грим предложил да се натовари с издръжката й и тя ми искаше позволение да приеме предложението му.
Той всъщност й предлагаше доживотна пенсия в размер триста ливри,
като госпожа Льо Васьор трябваше да се настани в Дьой, между
Шьоврет и Монморанси. Няма да говоря какво впечатление ми направи тази новина, която щеше да ме изненада по-малко, ако самият
Грим имаше десет хиляди ливри рента или някаква лесноразбираема връзка с тази жена и ако не ме бяха толкова сурово упреквали, че съм я завел на село, където сега му бе хрумнало да я върне, като че ли през изтеклите години се беше подмладила. Разбрах, че бабичката ми искаше това позволение, от което нямаше никаква нужда, дори ако й откажех, само за да не загуби сумата, която й пращах. Макар че милосърдието на Грим ми се стори съвсем необяснимо, то не ме учуди толкова, колкото по-късно. Но дори и да знаех всичко, което научих след това, пак бих дал съгласието си, както сторих и както бях задължен да постъпя, ако не исках да повдигна цената на предложението на Грим. От този момент отец Бертие ме излекува малко от наивността, с която му приписвах простодушие, черта, която му се бе сторила толкова забавна и която така лекомислено му бях прикачил.
Същият този отец Бертие познаваше двама души, които, не знам защо, пожелаха да се запознаят с мене. Между моите и техните вкусове безспорно нямаше нищо общо. Бяха странни личности, на които никой не знаеше нито потеклото, нито родината, нито вероятно и истинското им име. Бяха янсенисти и ги смятаха за облечени цивилно свещеници, може би поради смешния начин, по който носеха шпагите си, на които много държаха. Необяснимата тайна, с която ограждаха всичките си постъпки, им даваше вид на водачи на партия и през цялото време бях сигурен, че именно те списват „Газет еклезиастик“.
Единият, едър, благ, мазен, се наричаше господин Феран, другият —
дребничък, набит, шегаджия, педантичен, се казваше господин Минар.

512
Представяха се за братовчеди, живееха в Париж заедно с д’Аламбер, у неговата бавачка, на име госпожа Русо, и бяха наели в Монморанси малка квартира, за да прекарват лятната ваканция. Сами водеха домакинството си, без прислужница и без доставчик. Редуваха се всеки по една седмица за пазаруването, готвенето и измитането на къщата.
Впрочем те се държаха напълно порядъчно. Понякога си ходехме взаимно на вечеря. Не зная защо се интересуваха от мене. Що се отнася до мене, те ме интересуваха само защото играеха шах. И за да мога да изиграя една жалка партия, изтърпявах четири часа скука.
Понеже се пъхаха навсякъде и се бъркаха във всичко, Терез ги наричаше „свахите“ и този прякор им остана в Монморанси.
Това бяха, като не забравям хазаина ми, господин Мата, който не беше лош човек, главните ми познати на село. Имах достатъчно приятели и в Париж, за да живея приятно, в случай че бих пожелал. Те бяха извън сферата на писателите, между които считах за свой приятел само Дюкло. Защото Делер беше още много млад и макар че след като видя отблизо маневрите на философската клика срещу мене, той напълно се откъсна от тях, поне аз смятах така, не можех още да забравя с каква лекота се беше заел да ми говори от тяхно име.
Останал ми беше най-напред старият ми уважаван приятел господин Роген. Приятел от доброто щастливо време, когото не дължах на писанията си, а на самия себе си и затова го запазих завинаги.
Можех да разчитам и на добрия Льоние, моя съотечественик, и още живата му по онова време дъщеря госпожа Ламбер. Дружах и с един млад женевец Коенде, добро момче, както ми се струваше, грижлив,
отзивчив, усърден, Но невежа, доверчив, лаком, самохвалко, който ми идваше на гости още от самото ми настаняване в Ермитажа, без да ми бъде представен от другиго, и въпреки волята ми се сближи с мене.
Имаше известна склонност към живопис и познаваше художници.
Беше ми полезен за илюстрациите към „Жюли“. Той се нагърби с изпълнението на рисунките и с клишетата и се справи добре с тази задача.
Оставаше ми приятелският дом Дюпен, който, макар и не така блестящ, както през хубавите дни на госпожа Дюпен, все още,
благодарение на личните качества на домакините и на отбраното общество, което го посещаваше, беше един от най-добрите в Париж.
Понеже не ги бях пренебрегнал, предпочитайки други, а ги бях

513
напуснал, за да живея свободен, те продължаваха да ме приемат дружелюбно и аз бях сигурен, че госпожа Дюпен винаги ще ме посреща радушно. Можех да я считам дори за моя съседка на дача,
понеже си бяха построили лятна къща в Клиши, където им отивах понякога на гости за ден-два. Бих оставал драговолно и повече, ако госпожа Дюпен и госпожа дьо Шьононсо се разбираха по-добре. Но трудността да разделям вниманието си в един и същ дом между две жени, които не се обичаха, много ме притесняваше в Клиши. Свързан с госпожа дьо Шьононсо с по-спокойно и по-близко приятелство, аз я виждах с по-голямо удоволствие в Дьой, на две крачки от дома ми,
където тя бе наела малка къщичка, и дори у нас, защото тя често ми идваше на гости.
Дружах и с госпожа дьо Креки, която, изпаднала в дълбока набожност, беше престанала да вижда д’аламберовци, мармонтеловци и повечето писатели с изключение, струва ми се, на абат Трюбле, по онова време лъженабожник, от когото впрочем тя се бе доста отегчила.
Що се отнася до мене, тя първа бе търсила дружбата ми и продължи да ми пише и да бъде благосклонна към мене. Изпрати ми тлъсти мански ярки за Нова година и беше решила да ме посети следващата година,
но пътуването й съвпадна с пътуването на госпожа дьо Люксамбур.
Дължа й тук особено място и тя винаги ще заема видно място в спомените ми.
Ако не беше Роген, би трябвало да посоча на първо място сред приятелите си друг един човек: бившия ми колега и приятел де Карио,
секретар на испанското посолство във Венеция, а после в Швеция,
където изпълняваше мисията на управляващ посолството; най-сетне го бяха назначили секретар на посолството в Париж. Той ми дойде неочаквано на гости в Монморанси, без ни най-малко да му се надявам. Беше награден с испански орден, чието име не си спомням,
красив кръст със скъпоценни камъни. Той се бе видял принуден,
доказвайки благородния си произход, да прибави още една буква към името си и сега се наричаше кавалерът де Карион. Намерих го съвършено същия, същото прекрасно сърце, същия приятен интелект.
Бих си възвърнал предишната близост с него, ако Коенде, вмъквайки се по стар обичай между нас, не се бе възползвал от моето отдалечение,
за да заеме мястото ми от мое име и да ме измести в старанието си да ми услужи!

514
Спомняйки си за де Карион, се връщам към друг мой съсед, за когото би било грехота да не спомена, още повече, че трябва да изповядам едно мое непростимо провинение спрямо него. Става дума за доблестния господин Льо Блон, който ми оказа услуга във Венеция.
По време на едно пътуване със семейството си във Франция той нае лятна къща в Ла Бриш, недалеч от Монморанси
[76]
Щом узнах, че ми е станал съсед, зарадвах се от все сърце и по-скоро за удоволствие,
отколкото по задължение реших да го посетя. Тръгнах натам още на другия ден. Срещнах обаче хора, които идваха при мене, затова се наложи да се върна заедно с тях. Два дни след това поднових намерението си. Той беше отишъл да вечеря в Париж с цялото си семейство. Третия път беше у дома си. Чух женски гласове и видях пред вратата му една карета, която ме уплаши. Исках поне първия път да го видя спокойно и да разговаряме за старите ни познати. С една дума, толкова отлагах посещението си, че накрая изобщо не го направих, защото ме беше срам, че не съм го сторил по-рано. След като се осмелих да се забавя толкова дълго, не се осмелих да се покажа. Тази моя небрежност, от която господин Льо Блон напълно основателно е трябвало да бъде възмутен, го накарала да сметне немарливостта ми за неблагодарност. Но всъщност дълбоко в сърцето си аз се чувствах невинен, защото ако бях в състояние да доставя истинско удоволствие на господин Льо Блон, макар и без той да знае,
сигурно не бих проявил същото нехайство. Но моята леност,
небрежност и отлагане в изпълнението на дребните ми задължения са ми навредили повече, отколкото ако имах сериозни пороци. Най- сериозните ми провинения се дължат на пропуски. Рядко съм извършвал нещо, което не е трябвало да сторя, но за нещастие още по- рядко съм извършвал и това, което е трябвало да направя.
Понеже заговорих за познатите си от Венеция, не трябва да пропусна едно приятелство, което бях прекъснал неотдавна. Това беше господин дьо Жоанвил, който след завръщането си от Генуа не беше престанал да ми засвидетелства дружеското си разположение. Много обичаше да идва при мене и да разговаря за Италия и за лудориите на господин дьо Монтегю, за когото сам знаеше най-различни анекдоти от канцелариите на министерството на външните работи, където имаше много познати. Аз срещнах с удоволствие в дома му моя някогашен другар Дюпон, който беше откупил една служба в

515
провинцията и идваше от време на време по работа в Париж. Господин дьо Жоанвил толкова много настояваше да ме вижда често, че почна дори да ми досажда и макар че живеехме в доста отдалечени квартали,
той се сърдеше, ако минеше една седмица, без да съм отишъл на вечеря у тях. А отидеше ли в Жоанвил, искаше винаги да ме вземе със себе си. Но веднъж прекарах там цяла седмица и времето ми се беше сторило толкова дълго, че повече не стъпих. Дьо Жоанвил беше безспорно порядъчен и възпитан човек. Той беше дори приятен в известно отношение. Но не блестеше с особен ум, беше хубавец, едва ли не Нарцис, и порядъчно скучен. Имаше някаква странна сбирка,
може би единствена в света, с която се занимаваше много и с която занимаваше и гостите си, които не винаги я намираха толкова забавна,
колкото си мислеше той. Това беше пълна колекция от всички водевили от двора и Париж от повече от петдесет години и човек можеше да срещне анекдоти, които напразно би търсил другаде. Ето ви мемоари за историята на Франция, за каквито в никоя друга нация не биха се сетили.
Веднъж, тъкмо когато се разбирахме най-добре, той ме прие така студено, така ледено, така различно от друг път, че след като му дадох възможност да се обясни, след като го помолих дори да стори това, аз напуснах дома му, решен да не стъпя повече у него и сдържах думата си. Защото мъчно могат да ме срещнат някъде, където съм бил приет зле, макар и само един път, а в случая липсваше Дидро, който да се застъпи за господин дьо Жоанвил. Напразно си блъсках главата да се сетя в какво съм се провинил пред него. Не намерих нищо. Сигурен бях, че винаги съм се изказвал за него и за близките му по най-ласкав начин, защото бях искрено привързан към него, и освен дето не можех да кажа нищо лошо, моето най-ненарушимо правило винаги е било да говоря само с уважение за домовете, които съм посещавал.
Най-сетне след много умуване предположих следното. Когато се бяхме видели последния път, той ме беше поканил на вечеря при няколко леки жени, които познаваше заедно с двама-трима чиновници от министерството на външните работи, много приятни хора, които нито имаха вид, нито се държаха като разпуснати. Що се отнася до мене, мога да се закълна, че прекарах вечерта в тъжен размисъл върху злочестата съдба на тия създания. Не платих консумацията си, защото господин дьо Жоанвил ни беше поканил, и не дадох нищо на

516
момичетата, защото не им бях дал възможност да спечелят нещо, както на Падуана. Излязохме доста развеселени и в най-добри отношения.
Без да посетя повторно тия жени, аз отидох три-четири дни след това на вечеря у господин дьо Жоанвил и той ме прие по горе описания начин. Понеже не можех да се сетя за никаква причина освен някакво недоразумение във връзка с тази вечеря и понеже той не желаеше да ми обясни държането си, аз от своя страна реших да не го виждам повече. Но продължих да му изпращам произведенията си. Той от своя страна често караше да ми предадат поздравите му, а когато един ден се срещнахме във фоайето на „Комеди Франсез“, ме упрекна любезно,
че не му отивам вече на гости, но не успя да ме накара да посетя отново дома му. Така тази история приличаше повече на скарване,
отколкото на скъсване, но понеже оттогава не го видях, а и не чух да се говори за него, би било много късно да възобновя приятелството си след толкова години. Ето защо господин дьо Жоанвил не фигурира в този списък, макар че доста дълго посещавах дома му. Няма да раздувам този списък с много други не толкова близки познанства или приятелски връзки, които отпаднаха поради отсъствието ми.
Продължавах да се виждам с тях сегиз-тогиз, след като отидох на дача,
било у дома, било у някои съседи, например с абатите дьо Кондийак,
дьо Мабли, господата дьо Меран, дьо Лалив, дьо Боажлу, Ватле,
Ансьоле и други, които няма смисъл да изброявам. Няма да се спирам и на познанството си с господин дьо Маржанси, от кралската свита,
по-рано член на котерията на фон Холбах, която впоследствие напусна като мене, бивш приятел на госпожа д’Епине, с която скъса подобно на мене, нито на приятеля му Демай, ползващия се с мимолетна слава автор на комедията „Безочливият“. Първият беше мой съсед, защото имението Маржанси беше близо до Монморанси. Бяхме стари познати.
Обаче съседството и известно сходство в житейския опит ни сближиха още повече. Вторият умря наскоро. Той беше способен и умен мъж.
Само че беше донякъде прототип на героя от комедията си: беше доста самодоволен с жените и те не тъгуваха много за него.
Но аз не мога да отмина една епистоларна връзка от този период,
която оказа много голямо влияние върху по-нататъшния ми живот, за да не отбележа началото й. Става дума за господин дьо Ламоаньон дьо
Малерб, пръв председател на съда, уреждащ споровете, възникнали във връзка с данъците. Тогава той отговаряше за книгопечатането и

517
изпълняваше задълженията си много просветено и меко за голямо задоволство на писателите. Нито веднъж не бях ходил при него в
Париж, но бях се ползвал от най-любезни улеснения от негова страна по отношение на цензурата и знаех, че неведнъж бе срязвал хората,
които пишат против мене. Той ми даде ново доказателство за благоразположението си по повод отпечатването на „Жюли“. Понеже изпращането на коректурите по пощата от Амстердам на едно толкова обемисто произведение струваше много скъпо, а пощенските пратки до него бяха свободни от такса, той разреши да изпращат коректурите до него, а после ми ги препращаше пак безплатно срещу заверка от баща му, който беше канцлер. Когато книгата беше напечатана, той разреши да се продава в кралството само след изданието, което поръча да се направи във Франция в моя полза, против желанието ми. Тази печалба щеше да бъде кражба от моя страна, защото аз бях продал ръкописа си на Рей, затова не само не пожелах да приема този подарък без съгласието на Рей, но след като той ми го даде великодушно,
поисках да разделя с него стоте пистола, които получих, но той не пожела да ги вземе. За тия сто пистола обаче аз изживях неудоволствието произведението ми да бъде ужасно осакатено —
нещо, за което господин дьо Малерб не ме беше предупредил, — като при това трябваше да изчакам продажбата на това лошо издание, за да пусна в продан доброто.
Винаги съм смятал господин дьо Малерб за човек, чиято честност не подлежи на съмнение. Всичко, което ми се случи, нито за миг не ме накара да се усъмня в това. Но понеже е не само честен, но и малодушен, понякога той наврежда на хората, за които се застъпва именно в желанието си да ги предпази. Той не само съкрати над сто страници в парижкото издание, но извърши и едно съкращение,
равносилно на предателство в пълното издание, което изпрати на мадам дьо Помпадур. Някъде в книгата ми се казва, че жената на въглищаря е по-достойна за уважение, отколкото любовницата на принца. Това изречение ми беше хрумнало в разгорещението ми, без да имам никого предвид, кълна се. Когато препрочетох творбата си,
прецених, че този пасаж може да се сметне за намек. Воден обаче от неблагоразумната максима да не махам нищо, защото хората могат да помислят, че визирам някого, стига самият аз с чиста съвест да мога да заявя, че не съм имал никого предвид, пишейки съответните редове,

518
реших да оставя изречението и само смених думата „крал“, както бях писал в началото, с думата „принц“. Това смекчаване не се бе сторило достатъчно на господин дьо Малерб. Той махнал цялото изречение,
като препечатал отново страницата и я залепил много добре. Мадам дьо Помпадур обаче не остана в неведение за хитро скроения номер.
Намериха се добри души, които я уведомиха. Разбрах това много по- късно, когато почнах да чувствам последиците.
Нали пак от това изречение води началото си и тайната, но неумолима ненавист на друга една дама
[77]
, която се намирала в подобно положение, макар че аз не знаех това и дори не я познавах,
когато го написах. Когато книгата излезе, й бях представен и доста се безпокоях. Споделих с кавалера дьо Лоранзи, но той се изсмя и ме увери, че дамата не само не е оскърбена, а изобщо не е обърнала внимание на този пасаж. Аз му повярвах може би малко лекомислено и се успокоих съвсем неуместно.
В началото на зимата господин дьо Малерб още веднъж прояви благоразположението си към мене и аз оцених жеста му, макар че не сметнах, че трябва да се възползвам от него. В „Журнал де Саван“
имаше едно свободно място. Маржанси ми го предложи, все едно, по свой почин. Но по тона на писмото му (Свитък С №33) лесно можах да разбера, самият той призна впоследствие (Свитък С № 47), че бил натоварен и упълномощен да ми направи това предложение.
Длъжността изискваше минимална работа. Трябваше да направя месечно само две извлечения, като ми донесат на крака книгите, без изобщо да ходя в Париж. И без дори да направя обичайното благодарствено посещение на отговорния висш чиновник. Тази длъжност ми позволяваше да вляза в средата на първостепенни писатели като господата дьо Меран, Клеро, дьо Гин и абат Бартелми,
първите двама от които познавах вече, а с другите двама щеше да бъде полезно да се запозная. Освен това за една толкова лека работа, която можех да извършвам без никакво главоболие от моя страна, щях да получавам осемстотин франка възнаграждение, полагащо се за службата. Аз се поколебах няколко часа, преди да се реша, и мога да се закълна, че единственото ми съображение беше да не би да оскърбя
Маржанси и да огорча господин дьо Малерб. Но накрая непоносимата за мене принуда да работя не когато на мен ми е приятно и да бъда подчинен на определен срок и най-вече увереността, че няма да

519
изпълня добре работата, с която щях да се нагърбя, надделяха над всички други съображения и аз реших да се откажа от една служба, за която не бях годен. Знаех, че мога да пиша талантливо само когато съм въодушевен от материята, с която се занимавам, и че от друга страна само любовта към великото, правдивото, красивото можеше да ме вдъхнови. А какво значение щяха да имат за мене сюжетите на повечето книги, от които трябваше да правя извлечения, а и самите книги. Безразличието ми към работата би вледенило перото ми и би затъпило ума ми. Хората си въобразяваха, че мога да пиша по занаят,
като другите писатели, а всъщност аз винаги съм писал само по вътрешна необходимост. А не това беше нужно на „Журнал де Саван“.
И така аз написах колкото е възможно по-любезно благодарствено писмо на Маржанси, в което така подробно изясних съображенията си,
че не можеше нито той, нито господин дьо Малерб да изтълкуват отказа ми като резултат от прищявка, лошо чувство или гордост. Затова те и двамата одобриха решението ми, без да променят отношението си към мене, и така добре запазиха тайната по този въпрос, че никой нищо не узна.
Впрочем тяхното предложение не беше дошло в подходящ момент, за да го приема. Защото от известно време аз възнамерявах да изоставя напълно литературата и главно професията на писател.
Всичко, което се бе случило напоследък, съвсем ме бе отвратило от писателите и аз се бях убедил, че е невъзможно да се подвизавам на същото поприще, без да поддържам известни връзки с тях. Бях също така отвратен и от светските хора и изобщо от този двояк живот, който бях водил доскоро, разделен между себе си и всевъзможни компании,
за които съвсем не бях създаден. Повече от когато и да било чувствах и опитът ми постоянно го доказваше — че всяко сдружаване на неравни начала е винаги в ущърб на по-слабия. Живеейки с охолни хора,
принадлежащи към друго социално съсловие, без да поддържам техния начин на живот, аз бях длъжен да им подражавам в много неща,
а дребни разходи, които не представляваха нищо за тях, бяха за мене разорителни и необходими. Ако друг някой отиде да живее на дача, той е обслужван от лакей както на масата, така и в стаята си. Праща го да му вземе всичко, което му е потребно. Понеже няма пряк допир с прислугата в съответния дом и дори не я вижда, дава подарък само и колкото и когато му се ще. Докато аз, сам, без прислужник, зависех

520
изцяло от прислугата в дома, чието благоразположение трябваше да спечеля, ако не исках да ме тормози и ако исках да се отнася с мене,
както с господаря. Затова трябваше да бъда мил със слугите и дори да правя повече от другите, защото имах повече нужда от тях. Когато техният брой е малък, все още се търпи, но в домовете, които аз посещавах, прислугата беше многочислена и всички тия хора бяха много алчни, крадливи, ловки — имам предвид, когато се касаеше за личния им интерес — и тия мошеници съумяваха да нагласят така работата, че да имам едно след друго нужда от всичките. Парижките дами, които се перчат с ума си, нямат ясна представа за тия отношения и в желанието си да ми спестят някои разходи, направо ме разоряваха.
Ако бях поканен на вечеря в града, малко по-далеч от дома си,
домакинята не допускаше да извикам файтон, а караше да впрегнат собствената й карета и да ме заведат в къщи. Много доволна беше, че ми спестява осемдесетте су, които трябваше да платя на файтонджията. А че аз трябваше да дам цяло екю на лакея и на кочияша, това и през ум не й минаваше. Ако някоя жена ми пишеше от
Париж в Ермитажа или Монморанси, не желаейки да ме накара да платя четири су такса за писмото, тя ми го пращаше по някой свой прислужник, който идваше пеш, плувнал в пот, и аз трябваше да го задържа на вечеря и да му дам свръх това и едно екю, което той действително бе заслужил. Предложеше ли ми да прекарам една-две седмици на дача с нея, сигурно си казваше: „Така клетото момче ще поспести малко. През това време няма да харчи за храна.“ Дори не помисляше, че през това време няма също да работя, че разноските за домакинството, наема, бельото и дрехите ми щяха да си текат, че плащах двойно на бръснаря и че животът у нея ми излизаше по-скъп,
отколкото в собствения ми дом. Макар че ограничавах дребните си бакшиши само до прислугата в домовете, които посещавах редовно, те все пак бяха разорителни за мене. Мога да ви уверя, че съм хвърлил на вятъра по този начин най-малко двадесет и пет екю за прислугата на госпожа д’Удто в Обон, където съм пренощувал най-много четири-пет пъти, и над сто пистола в Епине и Шьоврет за годините, когато ходех редовно там. Тези разходи са неизбежни за човек с моя нрав, който не умее да си набави нищо, който не знае никакви хитрини и не може същевременно да понесе вида на мърморещ прислужник, който му поднася намръщен. Дори у госпожа Дюпен, където бях един вид у

521
дома си и където оказвах хиляди услуги на слугите, винаги бях обслужван в съответствие с парите, които давах. Впоследствие трябваше да се откажа напълно от тези дребни щедрости, понеже не бях в състояние да ги правя, и именно тогава почувствах много по- грубо неудобството, което влече общуването с хора от друго социално съсловие.
Ако поне този живот беше по мой вкус, нямаше да съжалявам за разходите, направени за мое развлечение. Но съвсем непоносимо беше да се разорявам, за да се отегчавам. Толкова осезателно бях почувствал бремето на подобен живот, че възползвайки се от временната си свобода в онзи момент, реших да си я извоювам завинаги, да скъсам напълно с висшето общество, да престана да пиша книги, както и да се занимавам изобщо с литература, и да се затворя до края на живота си в тясната и спокойна сфера, за която се чувствах роден.
Хонорарите от „Писмо до д’Аламбер“ и „Нова Елоиз“ малко бяха подобрили финансовото ми положение, което доста се бе влошило в
Ермитажа. Разполагах с почти хиляда екю. „Емил“, с който се бях заел съвсем сериозно след завършването на „Нова Елоиз“, напредваше и хонорарът от него щеше най-малкото да удвои тази сума.
Възнамерявах да внеса този капитал, за да си осигуря малка пожизнена рента, която, заедно с преписването на ноти, да ме изхранва, без да пиша повече. Започнал бях още две произведения. Първото беше
„Политическите институции.“ Разгледах докъде бях стигнал и реших,
че ще ми са нужни още няколко години работа. Не ми достигаше смелост да продължа да работя над него и да изчакам да го завърша, за да изпълня решението си. Затова, отказвайки се от това произведение,
реших да извлека от него нещо по-цялостно, като изгоря останалото.
Заех се ревностно с работата и без да прекъсвам „Емил“, за по-малко от две години завърших окончателно „Обществен договор“.
Оставаше „Музикален речник“. Това беше занаятчийска работа,
която можеше да се върши по всяко време и чиято цел беше известен материален доход. Реших да го изоставя или да го завърша по мое усмотрение в зависимост от това дали останалите средства ще ми стигнат, или не. Що се отнася до „Чувственият морал“, произведение,
което бях само нахвърлил на едро, изоставих го напълно.
Понеже на последно място възнамерявах, в случай че мога да изоставя преписването на ноти, да се заселя далеч от Париж, където

522
бях обсаждан от гости, които увеличаваха разходите ми, отнемайки ми същевременно времето, за да им насмогна, за да се предвардя от скуката, която, както казват, наляга всеки писател в убежището му,
когато захвърли перото, аз си оставих едно занимание, което да запълни празнотата на самотата, без да ме изкушава да напечатам каквото и да било друго приживе. Не знам какво му бе хрумнало, но
Рей отдавна настояваше да пиша мемоарите си. Макар че самите факти не бяха кой знае колко интересни, аз си давах сметка, че те могат да станат интересни поради откровеността, която бях способен да проявя,
и реших да напиша едно произведение, единствено по безпримерната си правдивост, та поне един път хората да видят един човек в неговата съкровена същност. Винаги съм се надсмивал на неискреното простодушие на Монтен, който, преструвайки се, че признава недостатъците си, полага големи грижи да си припише само най- безобидни. Докато аз чувствах, аз, който винаги съм се считал и още се считам, общо взето, за най-добрия човек, че няма човешка душа,
колкото и чиста да е тя, която да не крие някой противен порок. Знаех,
че ме рисуваха пред обществото под толкова чужди на мене черти и понякога така уродливи, че дори и да не премълчах нито една своя лоша проява, само щях да спечеля, ако се покажех такъв, какъвто съм.
Между другото, аз не можех да направя това, без да покажа и други хора такива, каквито са, следователно, тъй като това произведение можеше да излезе едва след моята смърт и след смъртта на много други хора, щях по-смело да напиша изповедите си, защото никога нямаше да се червя пред когото и да било. И така реших да посветя свободното си време за изпълнението на това начинание и започнах да събирам писмата и документите, които можеха да насочат или събудят спомените ми, като съжалявах много за всичко, което бях скъсал,
изгорил или загубил преди това.
Този проект за пълно оттегляне, най-разумният от всички, които съм замислял някога, беше дълбоко залегнал в съзнанието ми и вече работех над изпълнението му, но небето, което ми готвеше друга участ,
ме хвърли в нова вихрушка.
Монморанси, това старо и хубаво владение на изтъкнатия род,
който носи същото име, не му принадлежи вече след конфискацията.
Чрез сестрата на херцог Анри то премина в ръцете на дьо Конде, който промени името му и го нарече Енгиен, и херцогството има само една

523
стара кула вместо замък, където се съхраняват архивите и където приемат идващите да изкажат почитанията си васали. Но в
Монморанси или, ако щете, Енгиен, се вижда една къща, построена от
Кроаза, с прякор Бедняка, която, равна по великолепие на най-пищните замъци, заслужава и носи името Замъка. Внушителният вид на тази хубава сграда, възвишението, на което е построена, изгледът от нея,
може би единствен на света, обширният салон, изписан от майсторска ръка, градината, оформена от прочутия Льо Нотр, всичко това,
съчетано заедно, поразява с величието си и същевременно с простотата си, която поддържа и подхранва възхищението. Маршалът,
херцог дьо Люксамбур, който притежаваше тогава тази къща, идваше всяка година в този край, някогашно владение на неговите деди, да прекара два пъти по пет-шест седмици като обикновен гражданин, но с блясък, достоен за някогашното великолепие на неговия род. При първото им идване, след като се бях настанил в Монморанси,
маршалът и жена му изпратиха своя камериер да ми поднесе почитанията им и да ме покани да отивам след вечеря у тях всеки път,
когато ми е приятно. При всяко свое повторно идване те не пропускаха да възобновят този любезен жест и поканата си. Това ми напомняше госпожа дьо Безанвал, която ме бе пратила да вечерям в стаята на прислугата. Времената се бяха променили, но аз си бях останал същият. Не исках да вечерям в стаята на прислугата, но пет пари не давах и за трапезата на големците. Бих предпочел да ме оставят на равнището, на което бях, без да ме тачат и без да ме унижават.
Отговорих учтиво и почтително на любезността на маршала и жена му,
но не приех поканата им. Неудобствата, произтичащи от здравословното ми състояние, стеснителността и смущението ми,
когато трябва да водя светски разговори, ме караха да изтръпвам само при мисълта да се явя в един салон, изпълнен с придворни, и аз не отидох в замъка дори на обикновено благодарствено посещение, макар че ми беше съвсем ясно, че очакваха от мене именно това и че настойчивите им покани бяха по-скоро израз на любопитство,
отколкото на доброжелателство.
Въпреки това обаче любезностите от тяхна страна продължиха и дори се засилиха. Графиня дьо Буфле, която беше много близка със съпругата на маршала, при едно свое идване в Монморанси изпрати да питат как съм и предложи да ми дойде на гости. Аз отговорих, както

524
сметнах за необходимо, но не се помръднах. Когато дойдоха за
Великден през следващата 1759 година, кавалерът дьо Лоранзи, който беше от свитата на принц дьо Конти и от кръга на госпожа дьо
Люксамбур, ме посети няколко пъти. Ние се опознахме. Той настойчиво ме покани да отида в замъка. Аз не го послушах. Най-сетне един следобед, когато най-малко очаквах, видях, че господин маршалът идва при мене, придружен от пет-шест души. Този път вече нямаше как да се измъкна и не можех да избягна, освен с риск да ме сметнат за грубиян и невъзпитан човек, да му върна посещението и да поднеса почитанията си на съпругата му, от чието име той ми предаде най-любезни поздрави. Така започна, под нещастна звезда, една връзка, от която не можех вече да се предпазя, макар и едно напълно основателно предчувствие да ме караше да се плаша, преди да я завържа.
Извънредно много се страхувах от госпожа дьо Люксамбур.
Знаех, че е приятна. Виждал я бях няколко пъти на театър и у госпожа
Дюпен преди десет-дванадесет години, когато беше още херцогиня дьо
Буфле и блестеше в младежката си хубост. Но тя минаваше за злобна и при една толкова високопоставена дама подобна репутация ме плашеше. Едва я видях, и изпаднах под нейна власт. Видя ми се очарователна, с това очарование, което не увяхва с времето и най- силно въздейства на сърцето ми. Очаквах, че ще разговаря хапливо, ще сипе остроти. Нищо подобно, разговорите с нея бяха много приятни.
Не изящна духовитост, не бликаща находчивост, не и изтънченост, но изящна деликатност, която не смайва събеседника, но винаги му се нрави. Нейните комплименти са още по-опияняващи, защото са непринудени. Човек би казал, че й се изплъзват несъзнателно и че просто сърцето й прелива, защото е изпълнено. Още при първото ми посещение ми се стори, че въпреки несръчността си и тромавите си приказки не съм й неприятен. Всички жени от двора умеят да ви убедят в това, независимо дали е вярно, или не. Но не всички умеят като госпожа дьо Люксамбур да направят тази увереност така сладка,
че и през ум да не ви мине да се усъмните. Още от първия ден доверието ми в нея би било толкова пълно, каквото стана впоследствие, ако херцогиня дьо Монморанси, нейната снаха, доста коварна лудетина и, струва ми се, малко злоезична, не си науми да се залови с мене и въпреки любезностите на свекърва си със собствените

525
си престорени закачки не ме накара да се усъмня дали не се подиграват с мене.
Може би мъчно щях да потисна това опасение в присъствие на двете дами, ако изключителното благоразположение на маршала не ме увери, че и тяхната любезност е искрена. При моя плах характер е особено изненадващо колко бързо приех не в преносен смисъл уверенията му, че иска да ме постави на равна нога със себе си, но още по-удивително е, че и той прие по същия начин желанието ми да живея абсолютно независимо. Убедени и единият, и другият, че с основание мога да бъда доволен от положението си и да не искам да го променя,
нито той, нито госпожа дьо Люксамбур не дадоха когато и да било вид,
че се занимават с моето материално положение или с моето преуспяване. Макар че не мога да се съмнявам, че топло се интересуваха и двамата от мене, те нито веднъж не ми предложиха някаква служба, нито своята подкрепа освен само веднъж, когато госпожа дьо Люксамбур като че ли пожела да вляза във Френската академия. Аз изтъкнах като претекст религията си. Тя ми каза, че това не е пречка и ако действително е така, ще се наеме да я отстрани. Аз й отговорих, че макар за мене да е голяма чест да бъда член на тази прославена институция, понеже съм отказал вече на господин дьо
Тресан и донякъде и на полския крал да вляза в академията на Нанси,
нямам вече моралното право да вляза в никоя друга. Госпожа дьо
Люксамбур не настоя и повече не стана дума за това. Това непринудено общуване с толкова високопоставени личности, които можеха да ме облагодетелстват във всяко отношение, тъй като господин дьо
Люксамбур беше и заслужаваше да бъде интимен приятел на краля,
доста странно се отличава от постоянните грижи, не само явни, но и досадни, на приятелите-покровители, с които наскоро бях скъсал,
които имаха за цел не толкова да ми услужат, колкото да ме унизят.
Когато маршалът дойде за пръв път при мене в Мон-Луи, аз приех с огорчение него и свитата му в единствената си стая не толкова защото бях принуден да го настаня сред неумитите чинии и ощърбени гърнета, но защото изгнилият под едва се държеше и се страхувах да не се продъни напълно под тежестта на толкова хора. Обезпокоен не толкова за собствената си безопасност, колкото за опасността, на която се излагаше поради любезността си този добър благородник, побързах да го измъкна оттам и да го заведа, въпреки че още беше студено, в

526
моята кула, отворена от всички страни и без камина. Когато бяхме вече там, му признах защо го бях довел: той предал разговора ни на жена си и двамата ме замолиха настойчиво, докато поправят пода на стаята ми,
да приема една стая в замъка или, ако предпочитам, в една отделна сграда посред парка, наричана малкия замък. Това очарователно жилище заслужава да се опише.
Паркът на Монморанси не е в равнина, както градината на
Шьоврет. Той е неравен, вълнообразен, с хълмове и падини, които опитният архитект е използвал умело, за да разнообрази горичките,
украсата, басейните, площадките и да уголеми привидно благодарение на умението и изобретателността си твърде малкото всъщност пространство. В горната си част паркът е увенчан от терасата на замъка. В долната си част образува теснина, която се отваря и разширява към долината. На ъгъла се простира голямо езеро. Между оранжерията, която се намира в широката част, и това езеро, оградено от обрасли в живописни горички хълмове, е построен споменатият малък замък. Сградата и земята около нея са принадлежали някога на прочутия Льо Брьон; той го построил и украсил с тънкия усет за украса и архитектура, който този голям художник развил у себе си.
Впоследствие замъкът е бил възстановен, но винаги съгласно замисъла на първия собственик. Той е малък, скромен, но изящен. Понеже е построен в долината, между басейна на оранжерията и голямото езеро,
и следователно е изложен на влага, по средата има перистил между два етажа колони, така че въздухът минава през цялата сграда и я поддържа суха въпреки местоположението й. Когато се гледа постройката от отсрещната височина, тя изглежда абсолютно отвсякъде обградена с вода и човек има чувството, че вижда пред себе си омагьосан остров или най-красивия от трите Боромееви острови в
Лаго Маджоре, наречен Изола Белла.
В тази самотна сграда ми предоставиха да избера един от четирите апартамента, които тя съдържа, като не се смята приземният етаж, състоящ се от бален салон, билярдна зала и кухня. Аз взех най- малкия и най-скромния, точно над кухнята, която също ползвах. Той беше възхитително чист, мебелиран в бяло и синьо. В това дълбоко и пленително усамотение, заобиколен от вода и горички, сред концертите на всички видове птички и уханието на портокалов цвят,
съчиних с непресекващ възторг петата книга на „Емил“ и нейният

527
свеж колорит се дължи до голяма степен на ярките ми впечатления от жилището, в което я написах.
С какво нетърпение изтичвах всяка сутрин при изгрев-слънце да вдъхна уханния въздух в галерията. Какво хубаво мляко с кафе изпивах там насаме с моята Терез! Котката и кучето ми ни правеха компания.
Тази свита би ми стигнала за цял живот, без да изпитвам нито за миг скука. Чувствах се като в земен рай. Живеех също така невинно и се наслаждавах на същото блаженство. По време на пътуването си през месец юли господин и госпожа дьо Люксамбур ми оказаха толкова много внимание и бяха така любезни с мене, че настанен в дома им и отрупван от добрините им, не можех да не им отвърна поне с чести посещения. Бях почти през цялото време с тях. Сутрин отивах да поднеса почитанията си на съпругата на маршала и обядвах там.
Следобед се разхождах с маршала. Не оставах само на вечеря поради многото гости и защото ставаше много късно за мене. До този момент всичко вървеше както трябва и нямаше да се случи нищо лошо, ако бях съумял да спазя тия граници. Само че аз никога не съм могъл да спазя златната среда в приятелствата си и да изпълнявам само светските си задължения. Винаги съм бил всичко или нищо. Скоро станах всичко.
Виждайки се ухажван, глезен от толкова високопоставени личности, аз минах границата и се привързах към тях с приятелско чувство, което е позволено да се изпитва само спрямо равни. Започнах да се държа свойски с тях, докато те си останаха както винаги в границите на любезността. Никога обаче не се почувствах много свободно с госпожа маршалшата. Макар че не бях напълно сигурен в характера й, повече се боях от ума й. Тя ми допадаше именно с него. Знаех, че е придирчива по отношение на разговора и че има право да бъде такава.
Знаех, че жените и главно високопоставените дами искат непременно да ги забавляват, че е по-добре да ги обидиш, отколкото да ги отегчиш,
и съдех по нейните забележки за казаното от хората, след като си отидеха, за мнението й за собствените ми гафове. Наумих си един заместител, който ме избави от неудобството да разговарям — да й чета. Тя бе чувала за „Жюли“. Знаеше, че е под печат. Прояви жив интерес да се запознае с това произведение. Аз й предложих да й го прочета. Тя прие. И аз отивах всяка сутрин при нея към десет часа.
Идваше и господин дьо Люксамбур. Затваряха вратата. Аз четях седнал до леглото й и така добре бях отмерил пасажите, че щях да

528
имам с какво да я занимавам по време на целия й престой дори ако не го прекъсне.
[78]
Успехът на това средство надмина очакванията ми.
Госпожа дьо Люксамбур се влюби в „Жюли“ и в автора й. Тя говореше само за мене, занимаваше се само с мене, казваше ми нежности от сутрин до вечер и ме прегръщаше по десет пъти дневно. Настоя да седя винаги до нея на масата, а когато някой благородник пожелаеше да заеме това място, заявяваше, че то е мое и го настаняваше другаде.
Можете да си представите какво впечатление ми правеше това мило държане, на мене, който ставах роб при най-малката проява на обич.
Аз се привързах действително към нея, отговаряйки на чувството,
което тя ми засвидетелстваше. Страхувах се само от едно, виждайки увлечението й по мене и съзнавайки колко малко съм забавен, за да го поддържам, да не би да ми се насити и за мое нещастие това опасение се оказа премного основателно.
Изглежда, че между нейния умствен строй и моя е имало естествено противоречие, защото независимо от нелепостите, които ми се изплъзваха непрекъснато в разговор, дори в писмата ми, даже в моментите, когато най-добре се разбирахме, някои неща не й допадаха,
без да мога да си представя защо. Ще приведа само един пример, а бих могъл да цитирам най-малко двадесет. Тя узна, че преписвам за госпожа д’Удто „Нова Елоиз“ срещу определена сума за всяка страница. Пожела и на нея да направя подобен препис при същите условия. Аз й обещах и причислявайки я по този начин към моите клиентки, й написах по този повод нещо мило и учтиво. Такова беше поне намерението ми. Ето отговора й, който направо ме смая (Свитък
С 43):

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: