Превод: Лилия Сталева chitanka info

496
това писмо, което тя ме накара да чакам цял месец, е показателно колко трудно й е било да му придаде подходяща форма и колко много бе умувала, преди да го напише. Тя не можеше да отиде по-далеч в любезността си, без да се изложи. Но след предишните й писма и след внезапното ми излизане от дома й загрижеността й да не допусне нито една нелюбезна дума в това писмо не можеше да не изненада. Ще го препиша изцяло, за да прецените сами (Свитък Б № 23.):
„Едва вчера получих, господине, вашето писмо от 17
декември. Изпратили ми го бяха в един сандък с най- различни неща, който е пътувал през цялото това време.
Ще отговоря само на постскриптума: колкото до писмото,
то не ми е много ясно и ако можехме да се обясним, с удоволствие бих счела всичко станало за недоразумение.
Но да се върна на постскриптума. Можете да си спомните,
господине, че се бяхме уговорили да плащам на градинаря на Ермитажа чрез вас, за да го накараме да почувства по- осезателно, че зависи от вас, и за да ви спестим смешните и непристойни сцени, които бе устроил предшественикът му. Доказателство за горното е, че първите тримесечия от възнаграждението му ви бяха връчени и че се бяхме уговорили няколко дни преди заминаването ми да ви върна аванса, който ще му дадете. Зная, че първоначално вие се противопоставихте, но аз ви помолих да платите аванса.
Лесно щях да ви върна парите и ние се уговорихме така.
Кауе ме уведоми, че вие не сте пожелали да приемете тези пари. Сигурно е станало някакво недоразумение. Аз съм заповядала да ви ги дадат и не виждам защо бихте желали да плащате на градинаря ми въпреки уговорката ни и след датата, когато сте напуснали Ермитажа. И тъй, разчитам,
господине, че като си припомните тия факти, които имам чест да ви изложа, няма да откажете да ви изплатят аванса,
който сте били така любезен да дадете вместо мене.“
След всичко станало, тъй като не можех вече да имам доверие в госпожа д’Епине, аз не пожелах да възстановя връзката с нея. Изобщо

497
не отговорих на писмото й и с това кореспонденцията ни се прекрати.
Когато разбра, че решението ми е взето завинаги, тя също се заинати и възприемайки напълно отношението на Грим и на котерията на фон
Холбах, тя обедини усилията си с тях, за да ме унищожи докрай.
Докато те действаха в Париж, тя действаше в Женева. Грим, който впоследствие отиде също там, довърши започнатото от нея. Троншен,
когото спечелиха лесно, им оказа ценна помощ и стана най- ожесточеният ми враг, без да е имал, когато и да било, също както и
Грим, най-малък повод да се оплаче от мене. И тримата се съюзиха, за да посеят подмолно в Женева зародиша, който избуя след четири години.
Те срещнаха повече трудности в Париж, където хората ме познаваха по-добре и където сърцата, не така предразположени към ненавист, по-мъчно се поддадоха на влиянието им. За да нанесат по- ловко ударите си, те най-напред разправяха, че аз съм бил скъсал с тях.
(Виж писмото на Делер, Свитък Б № 30.) След това, все още представяйки се за мои приятели, те посяха сръчно злостните си обвинения, оплаквайки се от несправедливостта на приятеля си.
Въздействието от този ход беше, че тъй като хората не бяха предубедени, бяха по-склонни да слушат тях, а мене да порицават.
Подмолните обвинения във вероломство и неблагодарност се разпространяваха по-предпазливо, но затова пък с повече ефект. Узнах,
че ми приписват най-грозни прегрешения, без някога да разбера в какво точно се състоят. Едничкото, до което се добрах от хорската мълва, се свеждаше до следните четири капитални престъпления: 1
усамотяването ми далеч от Париж; 2 любовта ми към госпожа д’Удто;
3 отказът ми да придружа госпожа д’Епине в Женева; 4 напускането ми на Ермитажа. Ако са прибавяли и други обвинения, те вземаха такива осторожни мерки, че ми бе невъзможно да узная някога за какво са се отнасяли.
По това време, струва ми се, се постави началото на системата,
възприета занапред от хората, които разполагат с мене, и то така главоломно бързо и успешно, че би изглеждало истинско чудо, ако човек не знае колко лесно се изгражда всичко, което подхранва човешката злоба. Трябва да се помъча да изясня накратко как аз виждах тази тъмна подмолна система.

498
Въпреки че името ми беше вече познато и прочуто в цяла
Европа, аз бях запазил някогашните си скромни вкусове. Смъртното отвращение към всяка партия, фракция, клика ме бе оставило свободен, независим, без други вериги освен сърдечните ми връзки.
Сам, чужденец, уединен от другите, без опора, без семейство,
държейки само на принципите и задълженията си, аз вървях смело по пътя на честността, без да лаская или да щадя когото и да било в ущърб на справедливостта и истината. Нещо повече, оттеглил се от преди две години в уединено място, без да съм в течение на новините,
без всякаква връзка със светските проблеми, без да съм осведомен и без да съм любопитен за каквото и да било, аз живеех на четири левги от Париж, но поради безразличието си бях толкова откъснат от столицата, колкото ако ме деляха моретата в остров Тиниан.
Грим, Дидро, Холбах, напротив, в центъра на вихрушката,
живееха сред най-висшите кръгове и си споделяха почти всички сфери.
Благородници, блестящи събеседници, писатели, съдии, жени, гласът и на тримата се слушаше навсякъде. Лесно може да се разбере какво голямо предимство даваше това положение на трима здраво съюзени мъже срещу един четвърти и при това в моето положение. Вярно е, че
Дидро и Холбах не бяха — не мога поне да го повярвам — хора, годни да замислят много черни заговори. Единият не притежаваше необходимата злост, а другият — необходимата ловкост. Но именно затова играта бе ръководена по-успешно. Грим оформяше плана в собствената си глава и показваше на двамата само толкова, колкото беше необходимо да видят, за да спомогнат за изпълнението.
Влиянието, което бе придобил над тях, улесняваше съдействието им и общият резултат съответстваше на голямата му изобретателност.
Именно с тази своя голяма изобретателност, давайки си сметка за предимството, което можеше да извлече от моето и тяхното положение, той си науми да провали напълно доброто ми име и да ми създаде точно обратна репутация, без да се компрометира самият той,
като най-напред издигна около мене стена от мрак, която ми бе невъзможно да пробия, за да осветя маневрите му и да го разоблича.
Това начинание беше трудно, защото трябваше да замаскира неправдата в очите на всички тези, които щяха да му съдействат.
Трябваше да измами честни хора. Да отстрани всичко живо от мене, да не ми остави нито един приятел, нито малък, нито голям! Какво

499
казвам? Не трябваше да допусне до мене да проникне нито една думичка истина. Ако само един благороден човек бе дошъл да ми каже: „Вие се държите добродетелно, но вижте как се отнасят с вас,
вижте по какво ви съдят. Какво ще кажете самият вие?“ — истината щеше да възтържествува и Грим щеше да бъде загубен. Той знаеше това, но изследва собственото си сърце и прецени хората, колкото те действително струват. Съжалявам, за честта на човешкия род, че неговата преценка излезе толкова точна.
За да бъдат сигурни стъпките му при тези подмолни ходове, те трябваше да бъдат бавни. От дванадесет години вече той следва своя план и най-мъчното още не е изпълнено: да заблуди цялото общество.
Все още има очи, които са го следили по-отблизо, отколкото той си въобразява. Той се бои от това и не смее още да изложи кроежите си на бял свят. Но намери не особено трудно средство да спечели на своя страна властта и тази власт разполага сега с мене. Поддържан от нея,
той напредва по-безопасно. Сателитите на властта обикновено нехаят за честността и още по-малко за откровеността и затова той вече почти няма защо да се бои от недискретността на някой порядъчен човек.
Защото на него му е нужно главно аз да съм обкръжен от непроходим мрак и заговорът му да остане завинаги скрит от мене: той знае отлично, че колкото и изкусно да е изтъкал мрежата си, тя никога не би издържала погледите ми. Неговата голяма ловкост се състои в това, че позорейки ме, си дава вид, че ме закриля, и все още вероломството му носи маската на благородство.
Почувствах първите резултати от тази система в глухите обвинения на котерията на Холбах, без да мога да узная или дори да предположа макар в какво точно се състоят тия обвинения. Делер ми пишеше, че ми приписвали най-грозни провинения. Дидро ми загатваше по-тайнствено за същото, а когато се опитвах да се обясня с единия и другия, всичко се свеждаше до изложените по-горе капитални обвинения. Чувствах постепенно охлаждане в писмата на госпожа д’Удто. Не можех да го отдам на Сен-Ламбер, който продължаваше да ми пише все така приятелски и дойде дори да ме види след завръщането си. Не можех да виня и себе си за това, защото се бяхме разделили много доволни един от друг, и от моя страна не бях направил нищо след това освен заминаването ми от Ермитажа, което и тя бе почувствала като необходимост. Така че, не знаейки как да си

500
обясня това охлаждане, което тя не признаваше, но за което сърцето ми не се лъжеше, аз се плашех от какво ли не. Знаех, че тя извънредно много държи на своята снаха и на Грим поради връзките им със Сен-
Ламбер. Страхувах се от интригите им. Това вълнение отрови незарасналите ми рани и кореспонденцията ми пак стана бурна, така че съвсем я отблъсна. Съзирах смътно хиляди жестоки ходове, без да мога да различа ясно нито един. Бях в най-непоносимото положение за човек, чието въображение се разпалва лесно. Ако бях напълно усамотен, ако изобщо не знаех нищо, щях да стана по-спокоен, но сърцето ми все още държеше на някои връзки, чрез които враговете ми можеха по хиляди начини да ме уязвят, а слабите проблясъци, които се промъкваха в убежището ми, позволяваха само да видя колко са черни тайните, които криеха от мене.
Ни най-малко не се съмнявам, че нямаше да оцелея сред тия толкова жестоки терзания, съвсем непоносими за открития ми и честен характер, който, понеже не мога да скрия собствените си чувства, ме кара да очаквам какво ли не от чувствата, които скриват от мене, ако за щастие не бяха възникнали интересни за сърцето ми обекти, които да ме отвлекат благоприятно от грижите, занимаващи ме въпреки волята ми. При последното си посещение в Ермитажа Дидро ми бе говорил за статията „Женева“, която д’Аламбер бе вмъкнал в „Енциклопедията“.
Той ми беше казал, че тази статия, съгласувана с високопоставени женевци, имала за цел установяването на театър в Женева.
Необходимите мерки били вече взети и учредяването на театъра нямало да се забави. Понеже Дидро явно одобряваше това и не се съмняваше в успеха, а аз имах достатъчно разногласия с него, за да споря и по тази статия, не му казах нищо. Но възмутен от този опит за развращаване на отечеството ми, зачаках с нетърпение тома на
„Енциклопедията“, който съдържаше статията, за да видя дали не ще има начин да отговоря, така че да предотвратя този злополучен удар.
Получих тома малко след като се бях настанил в Мон-Луи и намерих,
че статията е написана много сръчно и изкусно, достойна за перото,
изпод което беше излязла. Това обаче не ме отклони от намерението ми да отговоря и въпреки унинието ми, въпреки неприятностите и лошото ми здраве, въпреки студа и неудобното ми ново жилище, в което още не бях имал време да се подредя, аз се залових за работа така пламенно, че преодолях всичко.

501
През една твърде сурова зима, посред февруари, в състоянието,
което описах по-горе, аз ходех всеки ден по два часа сутрин и следобед в една ветровита кула в дъното на градината, където се намираше жилището ми. Тази кула, която се издигаше над терасовидна алея,
гледаше към долината и блатото на Монморанси и ми предлагаше като завършек на изгледа простоватия, но строг замък Сен-Грасиен, където се бе оттеглил добродетелният Катина. На това място, тогава ледено,
незащитен срещу вятъра и снега, без друг огън освен пламъка на сърцето ми, аз съчиних само за три седмици моето „Писмо до д’Аламбер относно спектаклите“. Това е първото мое произведение
(защото „Жюли“ беше написана едва наполовина), при което съм изпитал удоволствие в работата. Дотогава възмутената ми добродетел бе замествала Аполон. Този път обичта и нежността бяха мои вдъхновители. Неправдите, на които бях само зрител, ме бяха раздразнили. Неправдите, на които бях жертва, ме опечалиха и тази тъга без озлобление беше присъща на премного обичащо, премного нежно сърце, което, излъгано от хората, които бе считало подобни на него, бе принудено да се отдръпне дълбоко в себе си. Изпълнен с нещастията, които ми се бяха случили, все още развълнуван от толкова бурни изживявания, душата ми примесваше огорчението от своите мъки към идеите, възникнали при обмислянето на сюжета. Това вплитане се отрази на работата ми. Без да забележа, описах тогавашното си състояние. Обрисувах Грим, госпожа д’Епине, госпожа д’Удто, Сен-Ламбер, самия себе си. Колко сладостни сълзи пролях,
пишейки това произведение! Уви! В него премного се чувства, че любовта, тази гибелна любов, от която се мъчех да се излекувам, още не беше напуснала сърцето ми. Към всичко това се примесваше известно умиление над самия мене, защото се чувствах близо до смъртта си и си въобразявах, че това е последно сбогом на читателите.
Не само че не се плашех от смъртта, очаквах я с радост. Но съжалявах,
че ще се разделя с подобните на мене, без те да почувстват истинската ми стойност, без да узнаят колко бих заслужавал да бъда обичан от тях,
ако ме познаваха по-добре. Това са скритите причини за необичайния тон на това произведение, така рязко различен от тона на предишното.
[74]
Докато поправях и преписвах на чисто това писмо, готвейки се да го публикувам, получих след продължително мълчание едно писмо

502
от госпожа д’Удто, което наново ме хвърли в отчаяние, по-дълбоко от всичко изживяно досега. В това свое писмо (Свитък Б № 34) тя ми съобщаваше, че увлечението ми по нея е известно на цял Париж; че съм го споделил с хора, които са го направили публично достояние; че тези слухове достигнали до нейния любим и едва не му коствали живота, че най-сетне той повярвал в нейната невинност и са се сдобрили, но тя му дължала, и то не само нему, но и на себе си, за да запази доброто си име, да преустанови всякаква връзка с мене, като същевременно ме уверяваше, че и той, и тя нямало да престанат да се интересуват от мене, че щели да ме защищават пред обществото и от време на време тя щяла да ме осведомява за себе си.
„И ти ли, Дидро! — възкликнах аз. — Недостойни приятелю!“.
Но въпреки всичко все още не можех да се реша да го обвиня. Моята слабост беше известна и на други хора и може би те го бяха накарали да каже каквото знае. Не исках да вярвам… но скоро не можех да се съмнявам повече. Не след дълго Сен-Ламбер извърши постъпка,
достойна за великодушната му природа. Познавайки ме достатъчно,
той си даваше сметка в какво състояние се намирам, след като една част от приятелите ми са ми изменили, а другите — изоставили. Той ме посети. Първия път разполагаше с малко време. Дойде още веднъж.
За съжаление, понеже не го очаквах, не бях в къщи. Терез го е посрещнала и водила с него разговор, който продължил повече от два часа, и те си казали много неща, които беше важно да знаем и аз, и той.
Бяхме еднакво силно изненадани и двамата — аз, като научих благодарение на него, че всички наши познати били убедени, че съм живял с госпожа д’Епине също така интимно, както Грим живееше с нея сега, той, като разбра до каква степен този слух не отговаря на истината. За голямо неудоволствие на дамата Сен-Ламбер беше в същото положение като мене и хвърлената от този разговор светлина върху известни обстоятелства окончателно заличи у мене всяко съжаление, че съм скъсал безвъзвратно с нея. Той разказал на Терез най-различни неща за госпожа д’Удто, които нито тя, нито дори самата госпожа д’Удто знаеха. Знаех ги само аз и ги бях споделил единствено с Дидро като приятелска тайна и той бе избрал не друг, а Сен-Ламбер,
за да му ги довери. Тази последна негова постъпка победи колебанието ми и решен да скъсам завинаги с Дидро, трябваше само да избера подходящия начин. Защото бях забелязал, че негласното скъсване се

503
оказваше в мой ущърб, тъй като даваше възможност на най-върлите ми врагове да се прикриват под маската на приятелството.
Установените в този случай правила на благоприличие в обществото изглеждат продиктувани от духа на притворство и коварство. Да изглеждаш приятел на някого, след като вече си престанал да бъдеш такъв, означава, че си запазваш начини да му вредиш, мамейки честните хора. Спомних си, че когато знаменитият
Монтескьо скъса с отец дьо Турньомин, той побърза да го заяви на всеослушание, казвайки на всички: „Не слушайте нито отец дьо
Турньомин, нито мене, когато говорим един за друг, защото ние вече не сме приятели.“ Този начин на действие се беше харесал много и всички одобриха откровеността и благородството на жеста му. Реших да последвам неговия пример с Дидро. Но как да оповестя по достоверен начин това скъсване от моето убежище, без същевременно да предизвикам скандал? Наумих да поместя под форма на бележка под линия един откъс от „Еклезиастика“, в който недвусмислено се обявява това скъсване и дори причината, и то достатъчно ясно за всеки, който е в течение, а не означава абсолютно нищо за останалите читатели. При това се постарах в самото произведение да говоря за приятеля, с когото скъсвах, с уважението, което винаги трябва да се оказва дори на угасналото приятелство. Всеки може да установи това в самото произведение.
В този свят всичко е въпрос на слука и неслука. И изглежда, че всяка смела постъпка се смята за престъпление, когато си изпаднал в немилост. Същият жест, с който Монтескьо предизвика толкова възхищение, ми навлече само порицание и укори. Щом произведението бе отпечатано и получих първите екземпляри,
изпратих един на Сен-Ламбер, който предната вечер ми писа от името на госпожа д’Удто и от свое име едно писмо, изпълнено с най-нежни приятелски чувства. (Свитък Б № 37.) Ето обаче какво ми писа той,
връщайки ми подарения екземпляр (Свитък Б № 38):

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: