Превод: Лилия Сталева chitanka info

645
което постоянно се движи, макар и да не прави нищо, или на някой бърборко, чиято мисъл се рее на воля, докато ръцете му си почиват.
Обичам да се занимавам с дреболии, да започвам стотици неща и да не завършвам нито едно, да се движа насам-натам, както ми се прииска,
да променям ежечасно проектите си, да проследявам всички лъкатушения на някоя муха, да се мъча да изтръгна някоя скала, за да видя какво има под нея, да се хвърлям пламенно в работа, за която са нужни десет години, и да я изоставям без съжаление след десет минути, да зяпам най-сетне цял ден без ред и без система, като следвам за всичко само моментната си прищявка.
Ботаниката, така както винаги съм я схващал и под каквато форма бях започнал да се пристрастявам към нея, беше тъкмо едно безделно занимание, способно да запълни всичките ми свободни часове, без да остави място за бълнуванията на въображението ми или за скуката на пълното безделие. Да скитам нехайно из горичките и по полето, да откъсвам машинално тук или там ту цвете, ту клонка, да събирам растенията почти наслуки, да наблюдавам хиляди и хиляди пъти едни и същи неща винаги със същия интерес, защото винаги ги забравях, така можех да прекарам цяла вечност, без да се отегча нито за миг. Колкото и изящна, колкото и възхитителна, колкото и различна да е структурата на растенията, тя не привлича достатъчно невежото око, за да събуди любознателността му. Постоянната аналогия и същевременно удивителното разнообразие в устройството им изпълва с възторг само хората, които имат вече известна представа за растителния свят. Другите изпитват само глупаво и еднообразно възхищение пред вида на всички тия съкровища на природата. Те не забелязват никакви подробности, понеже дори не знаят какво трябва да гледат, а не виждат също така и цялото, защото нямат никаква представа от веригата съотношения и комбинации, която поразява с чудесата си ума на наблюдателя. Аз се намирах, а и липсата на памет ме задържаше винаги на този щастлив етап, когато знаех достатъчно малко, за да ми се вижда всичко ново, и достатъчно много, за да откликвам на всичко. Различните почви, на които островът, макар и малък по площ, беше разделен, ми предлагаха достатъчно разнообразни растения, за да ги проучвам и да се развличам цял живот.
Не исках да оставя нито един стрък трева, без да го проуча, и се канех

646
вече да съставя огромен сборник от любопитни наблюдения Flora
Petrinsularis
[108]
Извиках Терез да дойде с книгите и вещите ми. Постъпихме на пансион у бирника. Сестрите на жена му живееха в Нидо и й идваха една след друга на гости, така че Терез си имаше компания. Там изпитах този спокоен начин на живот, по който бих желал да прекарам съществуването си, и склонността, която изпитах към него, послужи само да ме накара да почувствам по-остро горчивината на живота,
който трябваше да водя много скоро след това. Винаги съм обичал страстно водата и нейният вид ме потапя в пленителна замечтаност,
макар и често пъти без определен обект. Никога не пропусках още със ставането си, ако времето беше хубаво, да изтичам на терасата, за да вдъхна здравословния свеж утринен въздух и да зарея очи в хоризонта на това красиво езеро, чиито брегове и ограждащите го планини омайваха погледа ми. Не намирам по-достойна възхвала на божеството от безмълвното възхищение, предизвикано от съзерцанието на мирозданието и не непременно изразено с определени постъпки.
Разбирам защо жителите на градовете, които виждат пред себе си само стени, улици, престъпления, са лишени от дълбока вяра. Но не мога да разбера как селяните и особено самотниците могат да не вярват. Как душата им стотици пъти дневно не се възнася с възторг към създателя на чудесата, които ги поразяват. Колкото до мене, особено при ставането ми, разбит от безсъние, отдавнашният ми навик ме довежда до тия възвишени чувства, които съвсем не ми налагат умората да разсъждавам. Но за това е необходимо да имам пред очите си пленителната гледка на природата. В стаята си аз се моля по-рядко и по-сухо. Но при вида на един красив пейзаж се чувствам развълнуван,
без да мога да кажа от какво. Прочетох някъде, че един мъдър епископ,
обхождайки епархията си, срещнал старица, която, вместо каквато и да е молитва, казвала само: „О!“ Той й казал: „Майко, продължавайте да се молите така. Вашата молитва струва повече от нашите.“
Тази най-добра молитва е и моята.
След закуска бързах да напиша, чумерейки се, няколко злополучни писма, жадувайки за блажения миг, когато изобщо няма да пиша никому. Суетях се малко около книгите и книжата си,
разпаковайки и подреждайки ги по-скоро, отколкото да ги чета, и това подреждане, което се беше превърнало за мене в нещо като тъкането

647
на Пенелопа, ми доставяше удоволствието да позяпам няколко мига.
Скоро ми омръзваше и аз изоставях това занимание, за да прекарам останалите три-четири часа от сутринта в изучаване на ботаника,
главно по системата на Линей, към която така се пристрастих, че не можах да се излекувам дори след като осъзнах абсурдността й. Този голям наблюдател е според мене единственият ведно с Лудвиг, който е видял ботаниката като натуралист и философ. Но я е изучавал премного в хербарии и градини и недостатъчно сред самата природа.
Аз пък използвах за градина целия остров и щом станеше нужда да направя някое наблюдение или да го проверя, изтичвах в горичките или в ливадите с книга под мишница. Там се просвах на земята близо до въпросното растение, за да го разгледам на място, без да бързам.
Този метод ми беше от голяма полза, за да опозная растенията в естественото им състояние, преди да са били култивирани и изменени от човешката ръка. Казват, че Фагон, пръв лекар на Луи XIV, който познавал отлично и назовавал по име всички растения в кралската ботаническа градина, бил толкова невеж в полето, че не разпознавал нищо. Аз пък точно обратното: познавам нещичко от създаденото от природата, но абсолютно нищо, излязло из ръцете на градинаря.
Що се отнася до следобедите, предоставях ги всецяло на волния си, нехаен нрав, следвайки най-безразборно моментните си подтици.
Често, когато нямаше вятър, още щом ставах от масата, се хвърлях сам в малката лодка, която бирникът ме бе научил да карам само с едно весло. Влизах навътре в езерото. Моментът, когато се откъсвах от брега, ми доставяше такава радост, че просто се разтрепервах, макар и да ми е невъзможно нито да определя, нито да разбера причината,
освен може би тайното блаженство, че в това състояние съм извън досега на злосторниците. Носех се после сам по езерото,
приближавайки се понякога до брега, но без никога да слизам. Често,
оставяйки лодката на вълните и вятъра, аз се отдавах на безпредметни мечти, които, макар и глупави, не бяха лишени от очарование.
Понякога възкликвах разнежен: „О, природо! О, майко! Ето ме единствено под твое покровителство. Тук няма нито един ловък и лъжлив човек, който да се вмъкне между мене и тебе!“ Отдалечавах се по този начин на около половин левга от земята. Защо това езеро не бе океанът? Обаче, за да угодя на кучето си, което не обичаше толкова колкото мене дългите престои във водата, обикновено разходката ни

648
имаше една цел — отбивахме се на малкия остров, разхождахме се един-два часа там или аз се просвах на тревата на върха на хълма, за да се любувам до насита на езерото и околностите, за да разглеждам и анализирам всички растения, до които стигаше ръката ми, и за да строя, подобно нов Робинзон, въображаемо жилище на този малък остров.
Много обикнах тази могилка. Колко горд се чувствах, когато можех да заведа на разходка там Терез с жената на бирника и нейните сестри, че съм техен кормчия и водач! Занесохме тържествено зайци,
за да го населим. Още един празник за Жан-Жак! Това племе направи острова още по-интересен за мене. Отивах по-често и с по-голямо удоволствие там, за да търся следите от развитието на новите му жители.
Прибавях към тия развлечения още едно, което ми напомняше приятния живот в Шармет и за което есенният сезон ме подканваше особено настойчиво — това беше една от земеделските грижи за събиране на зеленчуците и плодовете. За Терез и за мен беше истинско удоволствие да я споделим със съпругата на бирника и нейното семейство. Спомням си, че един бернчанин, господин Киркебергер, ми дойде на гости и ме завари кацнал на едно високо дърво, препасан с торба, така препълнена вече с ябълки, че не можех да мръдна. Не ми беше неприятна тази среща и няколко други подобни. Надявах се, че бернчани, свидетели на начина, по който запълвах свободното си време, нямаше да помислят вече да нарушат спокойствието ми и ще ме оставят на мира в усамотението ми. Бих предпочел да съм заточен тук по тяхна воля, а не по моя. Тогава щях да бъда сигурен, че няма да смутят мирния ми живот.
Ето още едно признание, което предварително съм сигурен, че читателите няма да повярват, упорствайки да съдят винаги за мене по самите себе си, макар и да са били вече принудени да видят в живота ми хиляди вътрешни пориви, които съвсем не приличат на техните.
Най-странното е, че отричайки ми всички положителни или неутрални чувства, които те не изпитват, винаги са готови да ми припишат най- чудовищни, каквито изобщо не би могло да храни нито едно човешко сърце. Тогава им се вижда напълно естествено да ме поставят в противоречие с природата или да ме изкарат урод, какъвто не може да се срещне. Нищо абсурдно не им се вижда невероятно, стига само да

649
ме очерни. Нищо необичайно не им се струва възможно, ако ми прави чест.
Но каквото и да мислят и казват, аз ще продължавам да излагам искрено какво е бил, какво е направил и какво е мислил Ж.-Ж. Русо,
без да обяснявам, нито да оправдавам особеността на чувствата и мислите му, нито да издирвам дали и други са мислили като него. Аз така обикнах остров Сен-Пиер и животът в него така ми подхождаше,
че понеже всичките ми желания намираха удовлетворение в неговите предели, пожелах изобщо да не го напускам никога. Посещенията,
които трябваше да правя в съседство с острова, пътуванията, които се налагаха, до Ньошател, до Биен, до Ивердьон или Нидо,
предварително изморяваха въображението ми. Един ден, прекаран извън острова, ми се струваше откраднат от щастието ми и да изляза извън рамките на това езеро, означаваше за мене излизане от моята стихия. Впрочем опитът от миналото ме беше направил боязлив.
Достатъчно беше нещо приятно да приласкае сърцето ми и трябваше да очаквам да го загубя, затова горещото ми желание да свърша дните си на този остров беше неделимо от страха ми, че ще бъда принуден да го напусна. Бях свикнал да сядам всяка вечер на брега, особено когато езерото беше бурно. Изпитвах необяснимо удоволствие, наблюдавайки вълните, които се разбиваха в краката ми. Представях си метежния свят и спокойствието на моето жилище. И се умилявах понякога от тази приятна мисъл до такава степен, че от очите ми се стичаха сълзи.
Този покой, на който се наслаждавах възторжено, беше смутен само от тревогата да не би да го загубя. Но тази тревога беше толкова силна, че едва ли не отравяше насладата. Чувствах положението си толкова несигурно, че не смеех да се уповавам на него. „Ах — казвах си аз, —
защо не бих могъл да заменя свободата да изляза оттук, за която никак не държа, срещу увереността, че ще мога да остана тук завинаги.
Вместо да ме търпят по милост, защо не ме задържат насила? Хората,
които едва ме понасят, могат всеки миг да ме изпъдят и мога ли да се надявам, че моите преследвачи, виждайки ме щастлив тук, ще ме оставят да се радвам още на това щастие? Ах! Малко е да ми разрешат,
бих желал да ме осъдят да живея тук, бих желал да бъда задължен да остана, за да не бъда принуден да напусна“. Хвърлях завистливи погледи на щастливия Мишели Дюкре, който, необезпокояван в замъка
Арберг, трябваше само да пожелае да бъде щастлив, за да бъде

650
действително щастлив. Най-сетне, понеже постоянно се занимавах с тия мисли и с тревожните предчувствия за нови бури, винаги готови да се разразят над мене, стигнах дотам, че закопнях невероятно горещо да ми определят този остров за вечен затвор, вместо да търпят само присъствието ми на него, и мога да се закълна, че ако подобна присъда зависеше единствено от мене, щях да я издам с най-голяма радост,
предпочитайки хиляди пъти необходимостта да прекарам целия си живот тук пред опасността да бъда изгонен.
Това опасение не остана дълго напразно. Точно когато най-малко очаквах, получих едно писмо от байито на Нидо, под чиято власт се намираше островът. С това писмо той ми заповядваше от името на техни превъзходителства да напусна острова и владенията им. Стори ми се, че сънувам, докато го четях. Нищо по неестествено, по- нелогично и по-неочаквано от тази заповед: защото самият аз считах предчувствията си за опасения на подплашен от неволите човек, а не като предвиждане, което би могло да има най-малкото основание.
Мерките, които бях взел, за да си осигуря мълчаливото съгласие на властта, обстоятелството, че ме бяха оставили спокойно да се настаня там, посещенията на няколко бернчани и даже на самия байи, който ме отрупа с внимание и грижи, суровият сезон, по време на който беше варварско да се прогонва болен човек, всичко това ме накара да повярвам заедно с много други хора, че тази заповед се дължи на някакво недоразумение и че злонамерени хора бяха използвали нарочно периода на гроздобера и разпускането на Сената, за да ми нанесат ненадейно този удар.
Ако се бях вслушал в първия си изблик на негодувание, щях да тръгна начаса. Но къде да отида? Какво щеше да стане с мене пред прага на зимата, без цел, без да съм се подготвил, без водач, без кола?
За да не захвърля всичко: и книжа, и дрехи, и покъщнина, необходимо ми беше време, а в заповедта не се казваше дали ми дават време, или не. Непрекъснатият низ от нещастия сломяваше вече смелостта ми. За пръв път почувствах, че вродената ми гордост се огъва под ярема на необходимостта, и въпреки протестите на сърцето ми трябваше да се унижа и да искам отсрочка. Обърнах се към господин дьо Графенрид,
който ми беше изпратил заповедта, за да определи срока. В писмото му се чувстваше толкова силно неодобрение от тази заповед, която ми пращаше с най-голямо съжаление, и уверенията в болка и почит, с

651
които то бе изпълнено, ми се сториха топло подканваме да му говоря с открито сърце. Аз го сторих. Нито миг не се съмнявах, че писмото ми ще отвори очите на тия безчестни хора за варварското им държане спрямо мене и ако не отменяха тази толкова жестока заповед, щяха поне да ми дадат приемлив срок, може би цялата зима, за да се подготвя за заминаването и за да избера убежище.
Очаквайки отговора, започнах да разсъждавам върху положението си и да обмислям какво решение да взема. Виждах толкова затруднения от всички страни, огорчението ми беше толкова силно, здравето ми в този момент беше толкова разклатено, че напълно отпаднах и в резултат на унинието загубих и малкото душевна сила, за да потърся най-правилен изход от тъжното си положение. В което и убежище да се скриех, ясно беше, че не мога да убягна от двата начина, които бяха възприели, за да ме прогонят: единият, насъсквайки чрез подмолни интриги простолюдието срещу мене, вторият,
изгонвайки ме официално, без да изтъкнат каквато и да било причина.
Не можех следователно да разчитам на нито едно сигурно убежище,
освен ако отидех да го търся по-далеч, отколкото ми позволяваха силите и сезонът. Тъй като всичко това ме върна към мислите, които ме занимаваха напоследък, аз не само се осмелих да изкажа пожелание,
но и предложих да разполагат с мене, като ме държат в непрекъснато пленничество, а не да ме карат да скитам непрестанно по земята,
прогонвайки ме последователно от всички убежища, които си избера.
Два дни след първото писмо написах второ до господин дьо
Графенрид, умолявайки го да изложи предложението ми на техни превъзходителства. Отговорът от Берн на едното и на другото ми писмо беше една заповед, с която най-изрично и грубо ми нареждаха да напусна в срок от двадесет и четири часа острова на републиката и никога да не стъпвам там под страх от най-сурово наказание.
[109]
Този момент беше ужасен. Изживявал съм по-късно и по-големи тревоги, но никога не съм бил по-затруднен. Най-много ме наскърби обстоятелството, че бях принуден да се откажа от проекта, поради който най-вече желаех да прекарам зимата на острова. Време е да разкажа съдбоносната случка, която беше върхът на злочестините ми и увлече заедно с моето проваляне цял един нещастен народ, чиито зараждащи се добродетели обещаваха да достигнат един ден славата на Спарта и Рим.

652
Бях споменал за корсиканците в „Обществен договор“ като за млад народ, единствен в Европа, неизхабен от законодателството, и бях изтъкнал големите надежди, които вдъхва подобен народ, ако има щастието да намери мъдър ръководител. Произведението ми бе прочетено от няколко корсиканци, които не останаха безразлични към почтителния начин, по който говорех за тях, и понеже точно тогава се занимаваха с установяването на тяхната република, ръководителите им решиха да поискат мнението ми във връзка с това важно начинание.
Някой си господин Бутафоко, представител на едно от първите семейства в страната и френски капитан в кралския италиански полк,
ми писа по този повод и ми изпрати някои материали, които му бях поискал, за да се запозная с историята на неговия народ и с положението в страната. Паоли
[110]
също ми писа няколко пъти и макар и да чувствах, че подобно начинание е свръх силите ми, аз сметнах, че не мога да им откажа съдействието си за толкова важно и хубаво дело, след като събера всички необходими сведения, които ми бяха нужни за тази цел. В такъв смисъл отговорих на единия и на другия и нашата кореспонденция продължи до заминаването ми.
Точно в същото време узнах, че Франция изпраща войски в
Корсика и че е сключила договор с Генуа. Този договор и изпращането на войски ме обезпокоиха и без да подозирам още, че имам някаква връзка с всичко това, сметнах за невъзможно и смешно да се заемам със задача, изискваща пълно спокойствие, а именно устрояването на един народ точно в момента, когато може би щеше да бъде заробен. Не скрих опасенията си от господин Бутафоко, но той ме успокои с уверението, че ако в този договор има клаузи, противни на свободата на неговия народ, един толкова добър гражданин като него не би останал, според думите му, на служба на Франция. И наистина усилията му за законодателството на Корсика и тесните му връзки с
Паоли не оставяха никакво съмнение по отношение на него, а когато узнах, че пътува често до Версай и Фонтенбло и че бил във връзка с дьо Шоазьол, заключих само едно: че има сигурни сведения за истинските намерения на френския двор и ми дава да ги подразбера,
но не иска да говори открито за тях в писмата си.
Всичко това ме успокояваше отчасти. Но тъй като не разбирах нищо от това изпращане на френски войски и не можех разумно да допусна, че те са там, за да закрилят свободата на корсиканците, като

653
че ли те не бяха напълно в състояние да се защищават сами срещу генуезците, не можех да се успокоя напълно, нито да се занимавам сериозно с предложеното законодателство, докато нямам солидни доказателства, че всичко това не е някаква игра, за да се погаврят с мене. Много ми се щеше да се срещна с господин Бутафоко. Това беше единственият начин да измъкна обясненията, от които се нуждаех. Той ме накара да се надявам, че ще се видим и аз зачаках най-нетърпеливо.
Колкото до него, не зная дали действително възнамеряваше да се срещнем, но дори и да беше така, сполетелите ме нещастия щяха да ми попречат.
Колкото повече размишлявах върху това предложение, колкото повече се вдълбочавах в проучването на материалите, с които разполагах, толкова повече чувствах необходимостта да изуча отблизо и народа, който щях да устройвам, и земята, на която той живееше, и всички условия, с които трябваше да бъде съобразено учредяването. С
всеки изминат ден се убеждавах, че ми е невъзможно да придобия отдалеч всички необходими познания, които трябваше да ми служат за ръководно начало. Писах това на господин Бутафоко. Той го осъзна сам и макар и да не бях още решил да отида в Корсика, много се занимавах как да извърша това пътуване. Говорих с господин Дастие,
който бе служил някога на този остров под ръководството на господни дьо Майбоа и сигурно го познаваше. Той не спести никакви доводи, за да ме отклони от намерението ми, и признавам, че страхотното му описание на корсиканците и страната им охлади много желанието ми да отида да живея сред тях.
Но когато преследванията в Мотие ме доведоха до мисълта да напусна Швейцария, това желание се събуди отново с надеждата, че ще намеря най-сетне при тези островитяни спокойствието, което не ми даваха да вкуся никъде. Само едно нещо ме плашеше в това пътуване:
неспособността и отвращението, които съм проявявал винаги към активния живот, на който щях да се обрека. Създаден да размишлявам на воля в усамотение, аз съвсем не бях създаден да говоря, да действам и да обсъждам различни проблеми между хората. Природата,
надарявайки ме с първото, ми бе отказала второто. А аз чувствах, от друга страна, че дори да не участвам пряко в обществения живот, щях да бъда принуден веднага след пристигането си в Корсика да споделя нетърпението на народа и твърде често да се съветвам с водачите му.

654
Самата цел на пътуването ми налагаше не да търся усамотение, но,
напротив, да издиря сред народа сведенията, които ми бяха необходими. Ясно беше, че няма да мога вече да разполагам със себе си и увлечен против волята си във вихрушка, за която не съм създаден,
ще водя живот, съвсем противен на склонностите ми, и няма да се покажа в най-добрата си светлина. Предвиждах, че не съумявайки с присъствието си да потвърдя убеждението, което може би книгите ми им бяха създали, аз щях да подроня авторитета си при корсиканците и щях да загубя доверието, което ми бяха гласували, а без него нямаше да мога да проведа успешно работата, която очакваха от мене, и това щеше да бъде както в мой, така и в техен ущърб. Бях сигурен, че ако изляза от сферата си, нямаше да им бъда полезен, а същевременно щях да се чувствам нещастен.
Изтерзан, обрулен от всевъзможни бури, уморен от пътувания и гонения, вече няколко години аз чувствах остра нужда от почивка, а враговете ми варвари се забавляваха да ме лишават от нея. Копнеех повече от когато и да било за така бленуваното любимо безделие, за сладкия покой на душата и тялото; в тях сърцето ми, разочаровано от химерите на любовта и приятелството, виждаше засега върховното си щастие. С ужас си представях работата, която се канех да започна,
бурния живот, на който щях да се отдам. И ако величието, красотата,
полезността на задачата ми вдъхваха смелост, невъзможността ми да се справя успешно напълно ме обезкуражаваше. Двадесет години дълбок размисъл насаме биха ми стрували по-малко от шест месеца деен живот сред хора и ангажименти, като при това бях сигурен в неуспеха.
Измислих едно средство, което ми се стори годно да съгласува всичко. Преследван във всичките ми убежища от козните на моите преследвачи, не виждайки освен Корсика друго място, където бих могъл да се надявам да намеря покой на старини, какъвто не ме оставяха да вкуся никъде другаде, реших да отида там, следвайки указанията на Бутафоко, веднага щом ми се удаде. Но за да мога да живея спокойно, да се откажа поне привидно от проектите в областта на законодателството и за да заплатя, така да се каже,
гостоприемството на домакините си, да се огранича с написването на самото място историята на страната, като събирам безшумно необходимите данни, и така да им бъда полезен, ако ми се удадеше. Не

655
поемайки никакви задължения в началото, аз се надявах, че ще бъда в състояние да размишлявам тайно и по-свободно върху един проект,
който би им подхождал, като същевременно нямаше да се откажа напълно от моята скъпа самота, нито да се заробвам с живот, който ми беше непоносим и за който не бях пригоден.
Но това пътуване при моето положение не беше лесноосъществимо. Според описанието, което ми беше направил господин Дастие, в Корсика можех да намеря по отношение на най- простите битови нужди само това, което щях да донеса със себе си:
бельо, дрехи, съдове, кухненски принадлежности, хартия, книги —
така че трябваше да нося всичко това със себе си. За да се пренеса заедно с моята „гувернантка“, трябваше да прекосим Алпите и на разстояние двеста левги да влачим след себе си целия този багаж.
Трябваше да минем през държавиците на много владетели, а като се има предвид тонът, който беше даден по отношение на мене в цяла
Европа, трябваше естествено да очаквам след изживените нещастия да срещам навсякъде пречки и всеки да счита за чест да ме срази с нова немилост и да наруши в мое лице всички човешки и природни права.
Огромните разходи, умората, опасностите от подобно пътуване ме принуждаваха да предвидя и да преценя предварително всички трудности. Мисълта да се окажа съвсем сам, без никаква подкрепа на моята възраст и далеч от всичките си познати, изложен на произвола на този варварски и жесток народ, както ми го описваше Дастие, беше в състояние да ме накара да се поколебая, преди да изпълня подобно решение. Желаех страстно срещата, която Бутафоко ми беше обещал, и очаквах нейния резултат, за да се реша окончателно.
Докато се колебаех, започнаха преследванията в Мотие, които ме принудиха да бягам. Не бях готов за дълго пътуване и още по-малко за
Корсика. Чаках вести от Бутафоко. Приютих се на остров Сен-Пиер,
откъдето бях изгонен пред прага на зимата, както казах по-горе.
Покритите със сняг Алпи правеха невъзможно преселването ми там,
особено предвид краткия предписан срок. Вярно е, че нелогичността на тази заповед правеше изпълнението й невъзможно. Защото сред това уединение, затворен сред водите, разполагащ само с двадесет и четири часа от издаването на заповедта, за да се приготвя за заминаване, да намеря кораби и коли, за да напусна острова и цялата територия, и крила да имах, мъчно можех да се подчиня. Писах на

656
господин Байи в Нидо в отговор на неговото писмо и побързах да напусна тази страна на безправието. Ето как бях принуден да се откажа от проекта, за който мислех, и как, неуспял в унинието си да издействам поне да ме лишат от свобода, реших да замина за Берлин по покана на милорд маршала, като оставя Терез да прекара зимата на остров Сен-Пиер с вещите и книгите ми и като предам книжата си на дю Перу. Аз приключих всичко това толкова бързо, че още на следващата сутрин напуснах острова и бях в Биен преди обед. За малко не приключих там пътуването си поради едно произшествие, което не бива да пропусна.
Щом се пръсна слухът, че съм получил заповед да напусна убежището си, бях затрупан с посещения, главно от страна на граждани на Берн, които с най-омразно лицемерие ме ласкаеха,
уговаряха и уверяваха, че били използвали ваканцията и разпускането на Сената, за да измътят и издадат тази заповед, срещу която протестирал, според думите им, целият Съвет на двестате. Сред всички тия утешители дойдоха и неколцина от Биен, между другото един младеж на име Вилдрьоме, чието семейство беше едно от първите и се ползваше с най-голямо влияние в градчето. Вилдрьоме ме замоли живо от името на съгражданите си да се оттегля в тяхното градче, уверявайки ме в готовността им да ме приемат. Те считали за своя чест и задължение да ме накарат да забравя преследванията, на които съм бил подложен. Нямало защо да се страхувам при тях от никакво влияние на Берн, Биен бил свободен град и не приемал заповеди от никого и всички граждани единодушно били решили да не се вслушат в никакво искане, насочено против мене.
Понеже виждаше, че не се разколебавам, Вилдрьоме извика на помощ и други хора както от Биен, така дори от околностите на Берн,
между другото и самия Киркебергер, за когото споменах. Той ме беше търсил след оттеглянето ми в Швейцария и ми беше интересен поради дарбите и възгледите си. Но по-неочаквана и по-положителна беше намесата на господин Бартес, секретар на френското посолство, който дойде при мене заедно с Вилдрьоме и толкова настоя да се отзова на поканата му, че ме учуди с живото и сърдечно участие, което проявяваше към мене. Аз изобщо не познавах господин Бартес. Но виждах, че влага в думите си приятелска топлота и усърдие и виждах,
че взема действително присърце плана да се установя в Биен. Той

657
превъзнесе и градчето, и жителите му, с които се държеше толкова интимно, че няколко пъти ги нарече пред мене свои бащи и покровители.
Тази постъпка на Бартес съвсем ме обърка в предположенията ми. Винаги подозирах, че господин дьо Шоазьол беше подмолният виновник за всички гонения, които изтърпях в Швейцария.
Поведението на френския резидент в Женева, на френския посланик в
Сольор само потвърждаваше тия подозрения. Съзнавах, че Франция влияе тайно върху всичко, случило ми се в Берн, Женева и Ньошател, и си въобразявах, че нямам във Франция друг могъщ враг освен самия херцог дьо Шоазьол. Какво можех да мисля за посещението на Бартес и за искрения интерес, който той като че ли проявяваше към участта ми? Връхлетелите ме нещастия още не бяха разрушили моята вродена доверчивост и опитът още не ме беше научил да виждам навсякъде клопки под любезностите. Търсех изненадан причината за благоразположението на Бартес. Не бях толкова глупав да повярвам, че постъпва така на своя глава. Долавях известна показност и престореност, издаващи някакво скрито намерение, и никога не бях срещал у тези дребни чиновници благородната неустрашимост, която често бе въодушевявала моето сърце, когато заемах подобен пост.
Някога познавах бегло кавалера дьо Ботвил, когото бях срещнал у господин
Люксамбур.
Той беше проявил известно благоразположение. След като бе станал посланик, пак ми бе показал,
че не ме е забравил и дори ме беше поканил да го посетя в Сольор —
покана, която, макар и да не бях приел, ме трогна, понеже не бях свикнал на такова любезно отношение от страна на високопоставените. Затова предположих, че господин дьо Ботвил,
принуден да следва получените инструкции относно Женева, ме жалеше все пак за нещастията ми и ми бе осигурил по частен път това убежище в Биен, за да мога да живея спокойно под негово покровителство. Това внимание ме развълнува, но не пожелах да се възползвам от него и решен окончателно да замина за Берлин, копнеех да отида час по-скоро при милорд маршала, убеден, че само край него ще намеря истински покой и трайно щастие.
При заминаването ми от острова Киркебергер ме придружи чак до Биен. Там заварих Вилдрьоме и още неколцина биенчани, които ме чакаха на пристанището. Обядвахме заедно в странноприемницата и

658
още с пристигането първата грижа ми бе да потърся кола, защото исках да замина следващата сутрин. По време на обеда всички тия господа настояха много да остана при тях, и то толкова горещо и с толкова трогателни уверения, че въпреки твърдото решение, сърцето ми, което никога не е могло да устои на любезностите, се поддаде на техните.
Щом видяха колебанието ми, те удвоиха усилията си и най-сетне аз се оставих да ме убедят и се съгласих да остана в Биен поне до следващата пролет.
Тутакси Вилдрьоме побърза да ми намери квартира и превъзнесе като рядка находка една грозна вътрешна стаичка на третия етаж,
гледаща към двора, където можех да се наслаждавам на проснатите миризливи кожи на един камилар. Хазяинът ми беше дребно човече с подло изражение, голям мошеник, за когото узнах на другия ден, че бил развратник, комарджия и се ползвал с много лоша слава в квартала. Нямаше нито жена, нито деца, нито слуги и тъжно затворен в самотната си стаичка, аз бях така настанен в най-приветливата местност на света, че да загина от меланхолия за няколко дни. Най- много ме развълнува обстоятелството, че противно на всичко, което ми бяха казали за готовността на жителите да ме приемат, минавайки по улиците, аз не видях нищо почтено в поведението им спрямо мене,
нито нещо мило в погледите им. Въпреки това бях напълно решен да остана там, когато узнах, видях лично и почувствах, и то още на следващия ден, че в града има страшно брожение против мене.
Неколцина доброжелатели ме предупредиха услужливо, че още на другия ден щели да ми връчат възможно най-груба заповед да изляза веднага от държавата им, тоест от града. Нямах на кого да се доверя.
Всички, които ме увещаваха да остана, се бяха пръснали. Вилдрьоме беше изчезнал. Не чух повече да се говори за Бартес, а и нямах впечатлението, че неговата препоръка щеше да ми бъде от особена полза пред „покровителите и бащите“, които интимничеше пред мене.
Някой си господин дьо Во-Травер от Берн, който имаше хубава къща близо до града, ми предложи все пак убежище там, надявайки се, както ми каза, че ще избягна по този начин замерването с камъни. Изгодата не ми се видя кой знае колко голяма, за да ме изкуши да продължа престоя си при този гостоприемен народ.
Но тъй като бях загубил три дни поради това спиране, бях надхвърлил с много двадесет и четирите часа, които ми бяха дали

659
бернчани, за да изляза от всички техни държавици, и познавайки жестокостта им, се тревожех доста как ще ми позволят да ги прекося.
Господин байито на Нидо обаче точно навреме ме спаси от затруднение. Понеже открито бе осъдил грубата постъпка на техни превъзходителства, той сметна във великодушието си, че ми дължи публично доказателство, че няма никакво участие в него и не се побоя да излезе от своята територия и да ме посети в Биен. Дойде в навечерието на заминаването ми и вместо да пристигне инкогнито,
умишлено ми направи церемониално посещение, като дойде in fiocche
[111]
в каретата си заедно със своя секретар и ми донесе паспорт,
издаден лично от него, за да прекося свободно територията на Берн,
без да бъда обезпокояван. Посещението му ме трогна повече,
отколкото паспортът. Едва ли този негов жест би ме развълнувал по- малко, ако се отнасяше не за мене, а за някой друг. Нищо няма такава власт над сърцето ми, както една проява на смелост, извършена навреме в полза на несправедливо оскърбен безпомощен човек.
Най-сетне, след като с мъка се снабдих с кола, отпътувах на следната сутрин от тази земя на убийци преди пристигането на депутацията, която щеше да ми окаже почест, преди да успея да видя
Терез, на която бях писал да дойде при мене, когато възнамерявах да се спра в Биен, и едва имах време да я предупредя с второ писмо за новото ми бедствие. В третата част, ако изобщо имам някога силата да я напиша, ще видите как, смятайки, че заминавам за Берлин, заминах всъщност за Англия и как двете дами, които желаеха да разполагат с мене, след като с много интриги ме изгониха от Швейцария, където не бях достатъчно в тяхна власт, успяха да ме предадат на своя приятел.
Прибавих следните думи, когато прочетох това произведение на граф и графиня д’Егмон, на принц Пинятели, на маркиза дьо Мем и на маркиз дьо Жуине:
Казах истината. Ако на някого са известни неща,
несъответстващи на това, което изложих преди малко, макар и хиляди пъти доказани, те са лъжи и измами; и ако откаже да ги проучи и изясни с мене, докато съм още жив, той не обича нито истината, нито справедливостта. Колкото до мене, заявявам високо и без страх: всеки,
който, дори без да е чел произведенията ми, види със собствените си

660
очи моя нрав, характер, морал, склонностите, удоволствията, навиците ми и може да ме смята за непочтен, заслужава да бъде удушен самият той.
С тия думи завърших четенето и всички замълчаха. Госпожа д’Егмон единствена ми се стори развълнувана. Тя видимо потрепери,
но бързо се съвзе и не каза нито дума, както и цялата компания. Такова беше въздействието от прочетеното и от изявлението ми.
[92]
Произведение на Хелвеций — една от най-ярките изяви на философския материализъм от XVIII в.
↑
[93]
Правителствен чиновник с административна и съдебна власт. — Б.пр.
↑
[94]
Римският пълководец Кориолан, осъден на изгнание, бил посрещнат любезно от враговете на Рим въпреки неговите предишни победи над тях. — Б.пр.
↑
[95]
В неговите „Музикални елементи“ бях открил много неща,
взети от предадената му много години преди обнародването на тези
„Елементи“ статия, която бях писал върху това изкуство за
„Енциклопедията“. Не зная какво е неговото участие в една книга,
озаглавена „Речник по изящните изкуства“, но намерих в нея статии,
преписани от мене дума по дума, и то дълго преди да бъдат отпечатани в „Енциклопедията“!… — Б.а.
↑
[96]
Жан-Робер Троншен, който не трябва да се смесва с братовчед му Теодор Троншен, известен тенор, за когото се споменава в VIII и X книга. Именно него има предвид Русо, наричайки го фокусника, без да го наименува. — Б.фр.изд.
↑
[97]
Земята мълчи (лат.). — Б.пр.
↑
[98]
Сгреших (ит.). Б.пр.
↑
[99]
Госпожа дьо Варан умряла във Фобур Незен, Шамбери, на
29 юни 1762 година и била погребана в старата гробница на града. —
Б.фр.изд.
↑
[100]
В Париж заедно с „Философски речник“ на Волтер
(Присъда от 19 март 1765 година). — Б.фр.изд.
↑
[101]
Жакоб Верн, женевски пастор (1728 — 1790). Неговите
„Писма за християнството на Ж.-Ж. Русо“ излезли в Женева през

661
последните дни на юли 1763 година. — Б.фр.изд.
↑
[102]
„Чувства на гражданин“ от Волтер, което Русо уж приписал без доказателства на Верн. — Б.фр.изд.
↑
[103]
Подземна река с огнени води в царството на мъртвите
(древногръцки мит). Б.пр.
↑
[104]
Местен владетел на замък. Б.пр.
↑
[105]
Може би не е излишно да се отбележи, че аз оставих там мой личен враг в лицето на господин дьо Теро, кмет на Вернер,
ползващ се с не особено голямо уважение в този край, но неговият брат, честен човек, както разправят, служеше в канцеларията на господин дьо Сен-Флорантен. Кметът му беше дошъл на гости малко преди моите злополучни истории. Малки наблюдения от подобно естество могат впоследствие да доведат до разкриването на много козни. — Б.а.
↑
[106]
Въображаем остров от романа на Рабле „Пантагрюел“,
населен с безделници. Б.пр.
↑
[107]
Лафонтен — „Дяволът от Панфигиер“. — Б.фр.изд.
↑
[108]
Флората на остров Сен-Пиер (лат). Б.пр.
↑
[109]
Русо напуска острова на 25 октомври. — Б.фр.изд.
↑
[110]
Паскал Поали (1726–1816). — Б.фр. изд.
↑
[111]
Парадно (ит.). Б.пр.
↑

662

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: