Превод: Лилия Сталева chitanka info

632
много добра воля в този случай, насърчиха другите в изпълнението на техния дълг и когато Монмулен пожела да ме отлъчи, неговата консистория отхвърли напълно предложението му с болшинство на гласовете. Принуден да прибегне до последното средство — да насъска тълпата, той се зае с тази задача открито със сподвижниците си и други личности, и то толкова успешно, че въпреки честите и енергични грамоти на краля, въпреки всички заповеди на държавния съвет аз бях принуден най-сетне да напусна селото, за да не излагам кралския представител на опасността да бъде убит самият той,
защищавайки ме.
Запазил съм толкова смътен спомен от цялата тази история, че ми е невъзможно да внеса какъвто и да било ред или връзка в представите, които изплуват в съзнанието ми, затова мога да ги предам само пръснати и поотделно, както се сещам. Спомням си, че се водиха някакви преговори с духовенството, по време на които Монмулен беше един вид посредник. Той се преструваше, че се страхува да не би да смутя със съчиненията си спокойствието на селото, което ще си навлече неприятности, задето ми е дало свобода да пиша. Той ми даде да подразбера, че ако се задължа да изоставя перото, ще забравят миналото. Аз бях взел вече това решение сам за себе си и не се поколебах да го декларирам и пред духовенството, но при известно условие, и само по отношение на религиозни проблеми. Монмулен намери начин да сложи ръка на двата екземпляра, понеже искаше да нанесе някаква поправка. Тъй като моето условие бе отхвърлено от духовенството, аз поисках декларацията си. Той ми върна само единия екземпляр и запази другия под предлог, че го е загубил. След това народът, подстрекаван открито от пасторите, се погаври с кралските грамоти и със заповедите на държавния съвет и съвсем се развилия.
Осъден бях от амвона, наречен бях антихрист, гонеха ме из полето като страшилище. Арменският ми костюм служеше за отличителен белег на простолюдието. Чувствах жестоко неудобството му. Но да престана да го нося при стеклите се обстоятелства, ми се струваше малодушие. Не можах да се реша и продължавах да се разхождам невъзмутимо из селото с кафтана и кожения калпак, обкръжен от дюдюканията на нехранимайковците и замерян понякога с камъни. Неведнъж,
минавайки край къщите, чувах заканите на собствениците им: „Дайте ми пушката да му гръмна веднъж!“

633
Аз не ускорявах крачка, а това още повече ги вбесяваше. Но все пак те се задоволяваха само със заплахи, поне колкото се отнасяше до огнестрелните оръжия.
По време на този кипеж все пак изпитах две големи удоволствия,
които ми доставиха истинско удовлетворение. Първото бе, че можах,
посредством застъпничеството на милорд маршала, да се отплатя на един мой доброжелател. Всички честни хора в Ньошател, възмутени от неприятностите, на които бях подложен, и от маневрите, на които бях жертва, бяха намразили пасторите, давайки си сметка, че те действат под чужд подтик и са само сателити на други хора, които оставаха скрити и пускаха тях в ход. Опасявайки се, че моят случай ще има за резултат установяването на истинска инквизиция, магистратите и особено господин Мьорон, който беше заместил господин д’Иверноа на поста главен прокурор, полагаха най-големи усилия в моя защита.
Полковник Пюри, макар и частно лице, направи още повече и с по- голям успех. Той именно намери начин да провали Монмулен в консисторията, като накара старейшините да изпълнят дълга си.
Понеже се ползваше с влияние, употреби го, доколкото му бе възможно, за да потуши вълнението. Но той можеше да противопостави само авторитета на законите, на справедливостта и на разума срещу силата на парите и виното. Играта не беше равна и по този пункт Монмулен взе връх над него. Независимо от това, трогнат от грижите и старанието му, много ми се щеше да му върна услуга за услуга и да се разплатя с него по някакъв начин. Но понеже, според двора, той се бе държал зле в случая с пастора Пти-Пиер, беше изпаднал в немилост пред краля и правителството. Въпреки това аз се осмелих да се застъпя за него пред милорд маршала. Осмелих се дори да спомена каква служба желае и сторих това така удачно, че противно на очакването на всички тя почти веднага му бе дадена от краля. Така съдбата, която винаги ме е поставяла едновременно много високо и много низко, продължаваше да ме люшка от едната крайност към другата и докато тълпата ме покриваше с кал, аз назначавах държавен съветник.
Друго голямо удоволствие за мене беше посещението на госпожа дьо Вердьолен, която бе завела дъщеря си на баните в Бурбон,
откъдето бяха продължили до Мотие и останаха у мене два-три дни. С
много любезности и грижи тя най-сетне бе успяла да преодолее

634
продължителната ми антипатия и сърцето ми, победено от милото й държане, й връщаше приятелството, което тя толкова дълго ми бе засвидетелствала. Бях трогнат от идването й, особено при съществуващата обстановка, когато имах голяма нужда от морална помощ и приятелско утешение. Страхувах се да не би тя да се развълнува от оскърбленията, които ми нанасяше тълпата, и с удоволствие бих скрил от нея тази гледка, за да не я огорча. Но това ми беше невъзможно и макар че нейното присъствие сдържаше малко нахалниците по време на разходките ни, тя видя достатъчно, за да може да прецени какво ставаше друг път. Дори точно когато ми беше на гости, започнаха да ме нападат и нощем в собственото ми жилище.
Една сутрин нейната камериерка намери прозореца ми затрупан с камъни, хвърляни през нощта. Една тежка пейка на улицата, здраво закачена до дома, беше изтръгната, вдигната и подпряна до вратата, та ако не я забележим, първият, който отвори вратата, за да излезе, да бъде смазан. Госпожа дьо Вердьолен видя какво става. Защото извън това, в което сама се убеждаваше, нейният слуга, доверен човек,
сновеше навсякъде из селото, заговорваше всички, видяха го дори с
Монмулен. Тя обаче като че ли не обръщаше внимание на всичко,
което ставаше с мене, не ми заговори нито за Монмулен, нито за когото и да било другиго и отговаряше доста лаконично, когато аз я заговорвах понякога по този въпрос. Но очевидно убедена, че за мен най-подходящо е да отида в Англия, тя ми говори много за Хюм, който тогава беше в Париж, за неговото приятелство към мене, за желанието му да ми бъде полезен в своята страна. Време е да кажа нещичко и за този господин Хюм.
Той си беше спечелил голяма известност във Франция и особено сред енциклопедистите е трактатите си по търговия и политика и в последно време със своята „История на династията Стюарт“,
единственото негово произведение, от което бях чел нещичко в превод от абат Прево. Понеже не бях чел другите му произведения, бях убеден по това, което бях чувал за него, че Хюм съчетава републиканска душа въпреки английските парадокси по отношение на лукса. Изпълнен с това предубеждение, аз гледах на цялата му апология на Карл I като на чудо на безпристрастието и имах също така високо мнение не само за неговия талант, но и за неговата честност. Желанието да се запозная с този рядък човек и да спечеля приятелството му много бе засилило

635
изкушението ми да отида в Англия, породено от настояванията на госпожа дьо Буфле, близка приятелка на Хюм. Когато пристигнах в
Швейцария, аз получих посредством тази дама едно извънредно ласкаво писмо от него, в което, възхвалявайки възторжено гения ми,
той ме канеше настойчиво да отида в Англия, предлагайки ми цялото си влияние, както и влиянието на всичките си приятели, за да направи приятно пребиваването ми там. В Мотие пък срещнах милорд маршала, съотечественик и приятел на Хюм, който потвърди доброто ми мнение за него и ми каза дори по негов повод един литературен анекдот, който му беше направил много силно впечатление и който направи същото впечатление и на мене. Уолъс, който бил писал против
Хюм по повод древните народи, отсъствал, когато печатали произведението му. Хюм се нагърбил с преглеждането на коректурите и надзора над изданието. Това негово поведение беше напълно според разбиранията ми. По същия начин аз бях продавал по десет су екземпляра отпечатъците от една песен, която бяха съчинили против мене. Имах следователно всички основания да се отнеса със симпатия към Хюм, когато госпожа дьо Вердьолен ми заговори живо за приятелството, което той твърдял, че изпитва към мене, и готовността му да ми окаже гостоприемство в Англия. Защото тя се изрази именно така. Госпожа дьо Вердьолен ме покани енергично да се възползувам от неговата готовност и да му пиша. Понеже не изпитвах особено влечение към Англия и не исках да избера този изход освен в краен случай, аз отказах да пиша и да обещая каквото и да било, но я оставих свободна да постъпи, както тя намери за добре, за да поддържа доброто разположение на Хюм към мене. Когато напускаше Мотие, тя ме остави с убеждението, след всичко, което ми бе казала за този бележит човек, че той е мой приятел, а тя с още повече основание —
негова приятелка.
След заминаването й Монмулен пусна в ход маневрите си и тълпата съвсем побесня. Аз обаче продължавах да се разхождам спокойно сред дюдюканията и вкусът ми към ботаниката, който се беше развил покрай доктор д’Иверноа, придаваше нов интерес на разходките ми и ме караше да обикалям страната и да събирам растения, без да се вълнувам от крясъците на тази паплач, чиято ярост се разпалваше още повече от моето хладнокръвие. Това, което ме засегна най-болезнено, беше, че семействата на моите приятели или

636
поне на хората, които се наричаха така, влизаха доста открито в редовете на преследвачите ми, като например д’Иверноа, без да изключа дори бащата и брата на моята Изабел, Боа дьо ла Тур, роднина на приятелката, у която бях настанен, и госпожа Жирарден, нейната етърва. Този Пиер Боа беше такъв дръвник, такъв глупак и се държа така брутално, че за да не се ядосам, реших да се надсмея над него и написах в стила на „Малкият пророк“ една брошура от няколко страници, озаглавена „Видението на Пиер от планината, наречен
Ясновидеца“, в която намерих начин доста забавно да осмея чудесата,
които тогава бяха най-важният претекст за преследването ми. Дю Перу отпечата брошурата в Женева, но тя нямаше кой знае какъв успех на местна почва. Ньошателците, колкото и да са остроумни, почти не чувстват атическата сол, нито подигравката, ако е малко по-тънка.
По същото време написах малко по-грижливо друго едно произведение, чийто ръкопис се намира между книжата ми, и тук се налага да разкажа сюжета му.
В разгара на преследването и на декретите срещу мене женевците се бяха особено отличили, нападайки ме с всички сили, и моят приятел Верн
[101]
с истински богословско великодушие избра точно този момент, за да публикува срещу мене писма, в които си въобразяваше, че доказва, че не съм бил християнин. Тези писма,
написани със самодоволен тон, бяха независимо от това доста посредствени, макар че според мълвата натуралистът Боне ги бил преработил. Въпросният Боне, макар и материалист, проявява тутакси крайна правоверност, щом се касае до мене. Естествено аз не бях изкушен да отговоря на този пасквил. Но понеже ми се я ви случай да кажа няколко думи в „Писма от планината“, аз вмъкнах една доста презрителна забележка, която страшно озлоби Вери. Той проглуши
Женева с разярените си крясъци и д’Иверноа ме уведоми, че просто бил извън себе си. Малко след това излезе едно анонимно писмо
[102]
,
написано вместо с мастило, сякаш с вода от Флегетон
[103]
. В него ме обвиняваха, че съм захвърлил децата си на улицата, че съм влачел след себе си една развратница от караулните помещения, че съм бил изхабен от разврат, изгнил от сифилис и други любезности в същия дух. Не беше трудно да позная автора. Първата ми мисъл при прочитането на този пасквил беше да защитя така нареченото добро име и репутация сред хората, виждайки, че третират като редовен

637
посетител на бордеите човек, който не е стъпвал там през целия си живот и чийто най-голям недостатък е бил винаги, че е бил свенлив и плах като девица, виждайки, че ме представят за изгнил от сифилис,
мене, който не само никога не съм боледувал от подобна болест, но, по думите на лекарите, съм устроен така, че изобщо не мога да се заразя.
След като обмислих добре всичко, сметнах, че най-добрият начин да опровергая този пасквил беше да го отпечатам в града, където бях живял най-дълго, и го изпратих на Дюшен, за да го публикува дословно, с предисловие, в което назовавах автора Верн, и с няколко кратки бележки изяснявах фактите. Не се задоволих само с отпечатването на този парцал, а го разпратих на няколко души, между другото и на принц Людовик Вюртенбергски, който се беше държал много мило с мене и с когото си пишех. Този принц, дю Перу и други,
изглежда, се усъмниха, че Верн е автор на пасквила, и ме осъдиха, че съм го обвинил без доказателства. Техните забележки ме накараха да се замисля и аз писах на Дюшен да унищожи пасквила. Ги ми писа, че го е унищожил. Не зная какво е сторил всъщност. Установих в толкова случаи лъжливостта му, че и този път нямаше да се учудя, ако лъже.
Оттогава ме забули такъв мрак, че ми е невъзможно да се добера до истината.
Господин Верн понесе обвинението за пасквила много сдържано,
удивителна реакция за човек, който не е заслужил това, като се има предвид каква ярост бе проявил по-рано. Той ми писа две-три умерени писма, чиято цел, струва ми се, беше да се опита да разбере от отговорите ми до каква степен съм осведомен и дали притежавам някакво доказателство срещу него. Аз му писах две кратки, сухи и сурови по съдържание, но учтиви по форма писма, които не го разгневиха. При третото му писмо, виждайки, че се стреми да установи един вид кореспонденция, аз вече не му отговорих. Той накара д’Иверноа да говори с мене. Госпожа Крамер изрази в писмо до дю Перу сигурността си, че пасквилът не е бил от Верн. Всичко това съвсем не разколеба твърдото ми убеждение. Но понеже в крайна сметка можех и да се лъжа и в такъв случай дължах на Верн лично извинение, замолих д’Иверноа да му предаде, че ще му го направя в каквато иска форма, ако може да ми посочи истинския автор на пасквила или поне да ми докаже, че не е той. Направих нещо повече.
Давайки си сметка, че в края на краищата, ако той не е виновен, нямам

638
право да искам от него да ми доказва каквото и да било, реших да пиша в едно доста обширно изложение съображенията за моето подозрение и да ги подложа на преценката на арбитър, когото Верн да не може да отхвърли. Не бихте отгатнали кого избрах за арбитър?
Съвета на Женева. В края на изложението си заявих, че ако, след като го проучи и направи необходимите разследвания, които бе в състояние да проведе успешно, съветът се произнесе, че Вери не е автор на пасквила, аз веднага най-искрено ще повярвам в това, ще отида да се хвърля в краката му и ще го моля за прошка, докато ми прости. Смея да твърдя, че никога моята пламенна любов към справедливостта,
никога честността и душевното ми благородство, никога увереността,
че любовта към правдата е вродена у всички, не се проявиха по-пълно и по-осезателно, отколкото в това мъдро и трогателно изложение, в което, без да се колебая, избирах най-неумолимите си врагове за арбитри между клеветника и мене. Прочетох го на дю Перу. Той бе на мнение, че не трябва да го изпращам. Аз не го изпратих. Посъветва ме да изчакам доказателствата, които Верн обещаваше да даде. Аз останах да чакам и още ги чакам. Посъветва ме да мълча междувременно. И аз млъкнах и ще мълча до края на живота си, осъден от всички, че съм хвърлил на Верн тежко, невярно и недоказано обвинение, макар че дълбоко в себе си съм уверен, убеден, както в собственото си съществуване, че именно той е автор на пасквила. Моето изложение се намира у дю Перу. Ако някога то излезе наяве, читателите ще видят основанията ми и ще опознаят, надявам се, душата на Жан-Жак, която моите съвременници толкова малко пожелаха да опознаят.
Време е да стигна до катастрофата, връхлетяла ме в Мотие, и до заминаването ми от Вал дьо Травер след две години и половина престой там и осем месеца твърдо и непоколебимо понасяне на най- недостойно отношение към мене. Невъзможно ми е да си припомня ясно, с всички подробности тази неприятна епоха. Но читателят ще ги намери в изложението, което публикува дю Перу и за което ще говоря впоследствие.
След отпътуването на госпожа дьо Вердьолен страстите се разгоряха още по-силно и въпреки повторните кралски грамоти,
въпреки кастелана
[104]
и местните магистрати, народът, смятайки ме най-чистосърдечно за антихрист и виждайки, че не се стряскам от напразните крясъци, пожела, изглежда, най-сетне да стигне до

639
насилническите действия. Вече по улиците камъните се търкаляха подир мене, хвърляни обаче все още доста отдалеч, за да могат да ме докоснат. Най-сетне през нощта на панаира в Мотие, в началото на септември, бях нападнат в жилището си, и то така, че животът на обитателите му да бъде застрашен.
В полунощ чух страшен шум в закритата тераса зад къщата.
Градушка от камъни, хвърляни срещу прозореца и вратата към тази тераса, заваляха с такъв трясък, че кучето ми, което спеше там и се разлая, млъкна от ужас и се сви в един ъгъл, ръмжейки и дращейки дъските, за да се скрие. Ставам, като чувам шума. Тъкмо се каня да изляза от стаята си, за да отида в кухнята, и един камък, запратен силно, счупва прозореца на кухнята, прекосява я, блъсва вратата на стаята ми и се изтърколва до кревата ми. Ако бях избързал само със секунда, щеше да ме удари в стомаха. Реших, че са вдигали шум, за да ме привлекат, и че са хвърлили камъка, за да ме пресрещне при излизането ми. Скачам в кухнята. Намирам там Терез, също станала, тя изтичва разтреперана към мене. Прилепваме се до една стена извън обсега на прозореца, за да избегнем камъните и да обсъдим какво да правим. Ако излезехме да викаме за помощ, сигурно щяха да ни претрепят. За щастие прислужницата на стареца, който живееше в долния етаж, се събудила от шума и изтичала да извика кастелана, с който живеехме врата срещу врата. Той скача от леглото си, навлича набързо домашната си роба и идва мигом със стражата, която поради панаира обикаляла тази нощ и се намирала съвсем наблизо.
Кастеланът така се ужаси от щетите, че побледня, а като видя камъните в галерията, извика: „Господи! Цяла кариера!“
Като огледахме долния етаж, видяхме, че вратичката на едно дворче е била издънена и са се опитвали да влязат в къщата през терасата. Разследвайки защо стражата не е забелязала или поне не е възпрепятствала това нападение, се установи, че хората от Мотие настоявали те да дежурят, макар че било ред на друго село. На другия ден кастеланът изпрати доклад в държавния съвет, който два дни по- късно му заповяда да разследва случая, да обещае пълна тайна и възнаграждение на хората, които обадят виновниците, и да постави междувременно, за сметка на краля, стражи пред моята и неговата къща, която беше в съседство. На следния ден полковник Пюри,
главният прокурор Мьорон, кастеланът Мартине, бирникът Гине,

640
ковчежникът д’Иверноа и неговият баща, с една дума, най-изтъкнатите хора в селото дойдоха да ме посетят и всички заедно настояха да отстъпя пред бурята и да изляза макар временно от тази енория, където не можех вече да живея нито безопасно, нито с чест. Забелязах даже,
че кастеланът, уплашен от изстъпленията на това обезумяло население и страхувайки се да не се насочат и към него, щеше да бъде много доволен, ако си замина колкото се може по-бързо, за да няма повече главоболието да ме покровителства и за да може да се отдалечи и той,
както впрочем стори след заминаването ми. Аз отстъпих дори без особено усилие. Зрелището на народната омраза така разкъсваше сърцето ми, че не можех повече да издържа.
Можех да избера не едно убежище. След завръщането на госпожа дьо Вердьолен в Париж в няколко свои писма тя ми спомена за някой си Уолпъл, когото наричаше милорд; той взел много присърце съдбата ми и ми предлагал убежище в едно от владенията си. Тя ми описваше така привлекателно това убежище и с такива подробности жилището и прехраната, че явно този проект бе много обсъждан между нея и милорд Уолпъл. Милорд маршалът винаги ме бе съветвал да се оттегля в Англия или Шотландия и също ми предлагаше убежище в своите владения. Но той ми предлагаше и друго, което ме привличаше още повече, близо до себе си, в Потсдам. Той наскоро бе споделил с мене какво му бил казал кралят за мене — един вид покана да отида там, а и херцогиня дьо Сакс-Гота толкова разчиташе, че ще замина там,
че настояваше да се отбия при нея по пътя и да остана известно време в дома й. Но аз толкова обичах Швейцария, че не можех да се реша да я напусна, докато имах и най-малката възможност да живея в нея.
Използвах момента, за да изпълня един проект, с който се занимавах от няколко месеца и за който още нямах възможност да спомена, за да не прекъсвам нишката на разказа си.
Възнамерявах да се настаня на остров Сен-Пиер, владение на болницата в Берн, посред езерото Биен. При един излет, който направихме пеш предишното лято заедно с дю Перу, ние посетихме острова и аз така бях очарован от него, че през цялото време след това си мечтаех как бих могъл да се заселя там. Най-голямата пречка беше обстоятелството, че островът принадлежеше на бернчани, които преди три години ме бяха най-позорно изгонили от страната си, и освен че моята гордост не ми позволяваше да се върна при хора, които ме бяха

641
приели толкова лошо, имах основание да се опасявам, че и на този остров нямаше да ме оставят на мира, както не ме бяха оставили в
Ивердьон. Бях се посъветвал по този въпрос с милорд маршала, който,
мислейки като мене, че бернчани много ще се радват, ако се самозаточа на този остров, където ще ме държат като заложник срещу произведенията, които отсега нататък бих пожелал да напиша, разучи настроенията им чрез някой си Стюрлер, бивш негов съсед в
Коломбие. Стюрлер се обърна към управниците и получил отговора им, увери милорд, че бернчани, срамуващи се от миналото си поведение, с удоволствие биха посрещнали заселването ми на остров
Сен-Пиер и нямало да ме закачат. От още по-голяма предвидливост,
преди да поема риска да се заселя там, аз събрах отново сведения посредством полковник Шайе, който ме увери в същото. И понеже бирникът на острова бе получил от господарите си нареждане да ми даде подслон, сметнах, че не рискувам нищо, като се настаня в дома му с негласното съгласие както на властите, така и на собствениците.
Защото не можех да се надявам, че господата от Берн ще признаят открито несправедливото си държане спрямо мене и да престъпят по този начин най-ненарушимия принцип на всички владетели.
Остров Сен-Пиер, наричан в Ньошател Могилата и разположен посред Биенското езеро, има почти половин левга обиколка. Но върху това малко пространство той доставя всички основни продукти за прехраната. На него има ниви, ливади, овощни градини, горички, лозя и всичко благодарение на разнообразния планински терен е разпределено така живописно, че различните части, разкриващи се постепенно, се подчертават взаимно и островът изглежда по-голям,
отколкото е в действителност. Една доста висока тераса заема западната част, обърната към Глерес и Бонвил. Върху нея са насадени дървета, образуващи дълга алея, пресечена по средата с обширен павилион, където по време на гроздобер се събират неделен ден от съседните брегове, за да танцуват и да се забавляват. На острова има една-единствена къща, но обширна и удобна, в която живее бирникът.
Тя е разположена в една падинка, на завет от ветровете.
На пет-шестстотин стъпки от този остров, от южната му страна,
има друг много по-малък, необработваем и пуст, който сякаш е бил откъснат от бурите от големия, и сред камънаците му растат само върби и диви мушмули. Сред тях обаче има една много приятна

642
издигната площадка, покрита с трева. Езерото има почти правилна овална форма. Неговите брегове, не толкова богати, колкото бреговете на Женевското и Ньошателското езеро, все пак образуват много живописна рамка, особено в западната част, която е доста населена и засадена с лозя в подножието на планинска верига, почти като в Кот-
Роти, само че тия лозя не дават толкова хубаво вино. Като тръгнете от юг на север, ще видите околностите на Сен-Жан, Бонвил, Биен и Нидо в края на езерото, изпъстрени с живописни селца.
Това убежище си бях избрал и там реших да се установя,
напускайки Вал-дьо-Травер
[105]
. Този избор толкова подхождаше на миролюбивия ми нрав, на необщителния ми и неактивен характер, че е една от най-сладките мечти, към които най-много съм се пристрастявал. Струваше ми се, че на този остров ще бъда по-откъснат от хората, защитен от оскърбленията им, по-забравен от тях, с една дума, по-свободно отдаден на безделие и съзерцание. Бих желал да бъда така тясно затворен в този остров, че да нямам вече никаква връзка с другите смъртни, и не може да се отрече, че взех всички възможни мерки, за да не бъда принуден да го поддържам.
Единственият проблем беше прехраната, защото поради скъпотията на хранителните продукти и мъчния превоз животът в този остров е скъп и там човек зависи напълно от благоволението на бирника. Това затруднение бе отстранено от едно споразумение, което дю Перу бе така добър да сключи с мене, нагърбвайки се с ролята на дружеството, което беше предприело, а впоследствие изоставило отпечатването на събраните ми съчинения. Аз му предадох всички материали за това издание. Подредих ги с оглед на това и ги разпределих в томове. Поех и задължението да му предам мемоарите за живота си и му прехвърлих правата си над всичките ми книжа с изричното условие да ги използва след смъртта ми, понеже държах да завърша безбурно жизнения си път, без повече да карам обществото да си спомня за мене. Благодарение на това споразумение пожизнената пенсия, която той се нагърбваше да ми изплаща, щеше да бъде достатъчна за прехраната ми. След като си бе възвърнал всички владения, милорд маршалът също ми предложи такава рента в размер на хиляда и двеста франка, но аз приех само половината. Той пожела да ми изпрати парите, но аз отказах, защото не знаех в какво да ги вложа. Приведе парите на дю Перу, в чиито ръце останаха, и той ми

643
плаща пожизнената рента според уговорените с учредителя условия.
Договорът ми с дю Перу, пенсията от милорд маршала, двете трети от които щеше да получава Терез след смъртта ми, и рентата от триста франка от Дюшен щяха да ми осигурят почтено съществуване както на мене, така и на Терез след смъртта ми, понеже щях да й оставя седемстотин франка рента от пенсията на Рей и на маршала. Така че нямаше вече да се страхувам да не умрем от глад нито тя, нито аз. Но писано е било чувството ми за чест да ме принуди да се откажа от всички средства, които съдбата или собственият ми труд бяха поставили на мое разположение, и ще умра също така беден, както съм живял. Сами ще прецените дали можех, ако не бях последният безчестник, да удържа споразумения, които враговете ми винаги са се погрижвали да направят отвратителни, отнемайки ми всяка друга възможност за препитание, за да ме принудят да приема безчестието.
Как биха могли да се съмняват какво решение ще взема при такъв избор. Те винаги са съдили за сърцето ми по собствените си сърца.
Осигурен относно средствата за съществуване, аз нямах никаква друга грижа. Макар че бях оставил в обществото свободно поле за неприятелите си, благородното въодушевление, породило произведенията ми, и неотстъпната вярност на принципите ми бяха свидетелство за душата ми, съответстващо на представата, която даваше за моята същност цялото ми държане. Нямах нужда от друга защита срещу клеветниците. Те можеха да рисуват под мое име друг човек. Но бяха способни да измамят само тия, които желаеха да бъдат измамени. Можех да им предоставя да направят от край до край разбор на живота ми. Сигурен бях, че зад грешките и слабостите ми, зад моята неспособност да понасям каквото и да било иго, ще открият винаги един честен, добър, незлобив човек, негоден за ненавист,
негоден за завист, готов да признае собствените си прегрешения, още по-готов да забрави хорските, търсещ винаги щастието в нежните,
топлите чувства и проявявайки във всичко искреност, стигаща до неблагоразумие, до най-невероятно безкористие.
Аз се сбогувах, така да се каже, с моя век и с моите съвременници, сбогувах се с обществото, затваряйки се на този остров до края на дните си. Защото моето решение беше такова и именно тук разчитах да осъществя най-сетне най-свидния си проект за безделен живот, на който безплодно бях посветил дотогава малкото активност,

644
отредена ми от небето. Този остров щеше да се превърне за мене в остров Папимания
[106]
, блажената страна, в която се спи.
Това „повече“ беше всичко за мен, защото винаги съм съжалявал малко за съня. Безделието ми стига и ако не правя нищо, предпочитам да сънувам буден, отколкото спящ. Понеже възрастта на романтичните проекти беше отминала и димът на тщеславието по-скоро ме замая,
отколкото ме поласка, оставаше ми последната надежда да живея —
без никаква принуда, във вечно безделие. Такъв е животът на блаженопочившите на онзи свят, а аз занапред щях да вкусвам това върховно блаженство на тоя.
Хората, които ме упрекват в толкова противоречия, няма да пропуснат да съзрат и тук още едно. Казах, че безделието в салоните ми ги прави непоносими, а ето че търся усамотение само за да се отдам на безделие. Такъв съм, няма що. Ако виждате противоречие, то се дължи на природата, а не на мене. Но противоречието е толкова малко, че именно поради него съм верен на себе си. Безделието в салоните е убийствено, защото е принудително. Безделието в усамотението е пленително, защото е свободно и доброволно. В една компания ми е неприятно да не правя нищо, защото съм принуден да не правя нищо. Трябва да стоя закован на стола или прав, забит като кол, без да мръдна нито крак, нито ръка, без да посмея да се затичам,
да подскоча, да запея, да извикам или дори да махна с ръка, ако ми се прииска, не смеейки дори да мечтая, изпитвайки едновременно цялото отегчение от безделието и същевременно изтерзан от принудата.
Задължен да внимавам във всички глупости, които се казват, и във всички комплименти, които се разменят, както и да изморявам непрекъснато главата си, за да не пропусна да вмъкна на свой ред някоя двусмислица или лъжа. И вие наричате това безделие? То е каторжна работа.
Безделието, което ми е по сърце, не е безделие на празноскитащ,
който стои със скръстени ръце в пълно бездействие и мисли точно толкова, колкото и работи. То е едновременно безделието на дете,

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: