Превод: Лилия Сталева chitanka info

321
Льо Блон ми представи една по една прочутите певици, които досега познавах само по глас и име.
— Елате, Софи.
Тя беше страшна.
— Елате, Катина.
Тя беше едноока.
— Елате, Бетина.
Нямаше почти нито една без видим недостатък. Палачът се смееше на жестоката ми изненада. Две-три само ми се сториха поносими. Те обаче участваха само в хора. Бях покрусен. По време на закуската започнахме шеговит разговор с тях, те се развеселиха.
Грозотата не изключва миловидността. Открих я у тях. Казвах си: „Не може да се пее без душа. Те сигурно имат душа.“ Най-сетне почнах да ги гледам със съвсем други очи и излязох почти влюбен във всички тия грозотии. Не смеех да отида да ги слушам. Но скоро се успокоих.
Продължавах да намирам пленителни гласовете им и пеенето им така разкрасяваше лицата им, че докато пееха, напук на това, което бяха видели очите ми, аз си ги представях красиви.
Музиката в Италия струва толкова евтино, че наистина не си заслужава да се лишава човек от нея, ако я обича. Аз си наех клавесин и само срещу едно екю имах на разположение в дома си четирима- петима музиканти, с които се упражнявах веднъж седмично да изпълнявам откъсите, които най-много ми бяха харесали в операта.
Свирехме и някои симфонични части от моите „Любовни музи“. Било защото действително се харесаха, било защото искаха да ми угодят, но балетмайсторът от „Сен-Жан Кристозом“ ми поиска две и аз имах удоволствието да ги чуя, изпълнени от този прекрасен оркестър.
Танцуваше една малка Бетина, хубава и главно мила девойка;
поддържаше я един наш приятел испанец на име Фагоага; доста често отивахме вечер при нея.
Ако става дума за момичета, Венеция не е град, където човек чувства липсата им. Бихте могли да ме попитате: нищо ли няма да изповядам в тази област? Да, трябва да призная нещичко и ще ви разкажа приключението си така наивно, както ви разказах и другите си любовни авантюри.
Винаги съм изпитвал отвращение към леките момичета, а във
Венеция нямах достъп до други жени, тъй като поради положението си

322
не можех да посещавам частните домове. Дъщерите на господин Льо
Блон бяха много приятни, но мъчно достъпни, от една страна, а, от друга, аз тачех твърде много бащата и майката, за да помисля дори да се домогвам до тях. Повече ме влечеше една млада особа, госпожица дьо Катанео, дъщеря на пруския кралски представител, но Карио беше влюбен в нея и дори ставаше въпрос за женитба. Той беше заможен, а аз нямах нищо. Той получаваше сто луидора заплата, а аз само сто пистола и освен това не исках да подливам вода на приятел, знаех, че навсякъде, и още повече във Венеция, не може да си позволиш любовни приключения с празна кесия. Не бях загубил гибелния навик да залъгвам желанията си. Премного зает, за да чувствам остро подобна необходимост под влиянието на топлия климат, аз живях почти цяла година също така порядъчно, както и в Париж, и си тръгнах след година и половина, без да съм имал допир с нежния пол освен два пъти при изключителните обстоятелства, за които ще разкажа.
Първия път това удоволствие ми бе доставено от почтения благородник Витали, малко след извинението, което го принудих да поиска съгласно всички правила на етикета. Разговаряхме на масата за забавленията във Венеция. Господата ме упрекваха за безразличието ми към най-съблазнителното от всички тях, възхвалявайки хубостта на венецианските куртизанки, които нямали равни на себе си никъде по света. Доменико каза, че трябвало да ме запознае с най-прелестната,
бил готов да ме заведе при кея и аз съм щял да остана доволен. Изсмях се на това любезно предложение, а граф Пеати, стар и уважаван човек,
заяви по-искрено, отколкото би могло да се очаква от италианец, че ме смята достатъчно разумен, за да не се оставя неприятелят ми да ме води по жени. Аз действително не бях изкушен, нито пък чувствах желание, но въпреки това, поради една от моите непоследователности,
които мъчно проумявам самият аз, най-сетне се оставих да ме отведе против навика ми, сърцето ми, разума ми и даже волята ми, само от слабост, защото ми беше неудобно да проявя недоверие и, както се казва в тази страна, per non parer troppo coglione
[54]
. Падоана, при която отидохме, имаше хубава фигура, беше дори красива, но не по мой вкус. Доменико ме остави при нея. Аз поръчах шербет, накарах я да пее и след половин час се наканих да си ходя, като оставих на масата й един дукат. Но тя прояви странна деликатност и не пожела да го приеме, понеже не го беше спечелила, а пък аз се показах още по-

323
необяснимо глупав и реших да я освободя от скрупулите й. Върнах се в двореца дълбоко убеден, че съм отровен, и първото нещо, което направих, беше да пратя за хирург, за да искам лекарство против отравяне. Нищо не можа да се сравни с душевната погнуса, която ме терза цели три седмици без никакво реално неразположение или някакъв явен признак. Не бях в състояние да си представя, че човек може да излезе безнаказано от ръцете на една Падоана. Дори лекарят се видя в чудо, докато ме успокои. Това му се удаде едва като ме убеди,
че съм устроен по-особено и не мога лесно да се заразявам; вярно е, че макар да съм се излагал по-малко от всеки друг мъж на подобни опити,
здравето ми никога не е било засегнато в това отношение, а това е за мене доказателство, че лекарят не се лъжеше. Неговото мнение обаче никога не ме тласна към безразсъдство и ако действително природата ме е дарила с подобно предимство, мога да заявя, че не съм злоупотребил с него.
Другото ми приключение, макар пак с леко момиче, беше съвсем различно както по отношение на първопричината, така и по отношение на последствията. Казах, че капитан Оливе ми даде обед на борда на корабчето си и че бях завел със себе си секретаря на испанското посолство. Очаквах, че ще ни посрещнат със салют. Екипажът ни прие в шпалир, но не запалиха фитила на нито едно оръдие и аз много се засегнах заради Карио, който също беше малко оскърбен. Пък и вярно беше, че на търговските кораби даваха салют в чест на хора, които далеч не ни бяха равни по ранг; от друга страна, смятах, че съм заслужил все пак известна почит от страна на капитана. Не можах да прикрия огорчението си, защото не умея да се преструвам. И макар че обедът беше много хубав и Оливе беше отличен домакин, аз бях отначало в лошо настроение, ядях с неохота и говорех с още по-голяма неохота. При първата наздравица поне чаках залп — нищо. Карио,
който четеше в сърцето ми, се смееше, че се цупя като дете. Посред обеда се приближава гондола.
— Бога ми, господине — казва капитанът, — пазете се! Ето врага!
Питам го какво иска да каже, той извърта шеговито. Гондолата спира до корабчето и от нея излиза ослепителна млада особа, много кокетно облечена и много пъргава, която с три скока се озова в стаята и се настани до мене, преди да забележа, че са сложили прибор и за нея.

324
Тя беше не само очарователна, но жива, черноока, най-много двадесет и една годишна. Говореше само италиански. Акцентът й би бил достатъчен да ми завърти главата. Докато ядем и разговаряме, тя ме поглежда, взира се за миг в лицето ми и възкликва:
— Света Богородичке! Ах, мили Бремон, колко отдавна не съм те виждала!
После се хвърля в обятията ми, притиска уста до моята и ме прегръща силно до задушаване. Големите й черни източни очи забиваха в сърцето ми огнени стрели. И макар отначало изненадата да ме обърка, скоро ме обзе непреодолимо желание, така че въпреки присъстващите хубавицата трябваше сама да ме въздържа. Бях пиян или по-скоро обезумял. Когато ме доведе до желаното състояние, тя стана по-умерена в ласките си, но все така жива. А когато й хрумна да ни обясни истинската или измислена причина за буйната си страст, тя ни каза, че сме си приличали като две капки вода с тосканския началник на митницата дьо Бремон; тя била още луда по него, била го напуснала, защото била глупачка, но аз съм щял да го заместя, тя била готова да ме обича, защото така й се ще, и че и аз по същата причина съм трябвало да я обичам, докато й се ще. А когато ме зарежела,
трябвало да търпя, както направил скъпият, й Бремон. Речено —
сторено. Тя ме обсеби като свой паж: даваше ми да й пазя ръкавиците,
ветрилото, нейната cinda, кърпата й за глава. Заповядваше ми да отида ту тук, ту там, да направя ту това, ту онова и аз се подчинявах. Каза ми да отпратя гондолата й, защото щяла да използва моята, и аз веднага го направих. Каза ми да стана от мястото си, за да седне до нея Карио,
защото имала да му казва нещо, аз пак я послушах. Те разговаряха дълго време съвсем тихо. Не им пречех. Тя ме извика, аз се върнах.
— Слушай, Дзането — каза ми тя, — не искам да ме любиш по френски маниер, пък и няма да е хубаво. Щом се отегчиш, иди си, но не оставай наполовина, предупреждавам те!
Следобед отидохме в стъкларската фабрика в Мурано. Тя накупи купчина дреболии, които най-безцеремонно ни остави да платим. Но сама даваше навсякъде много по-големи бакшиши, отколкото платихме ние. От безразличието, с което пилееше парите си и ни оставяше да пилеем и нашите, личеше, че те нямат никаква стойност за нея. Когато оставяше да й плащат, струва ми се, че го правеше повече от

325
тщеславие, отколкото от скъперничество. Гордееше се с цената, която плащахме за благоволението й.
Вечерта я придружихме до дома й. Докато разговаряхме, видях два пистолета на тоалетната й масичка.
— Охо! — възкликнах, вземайки единия. — Ето кутийка за бенки, нов модел. Мога ли да знам за какво служи? Знам, че притежавате други оръжия, които стрелят по-добре от тия.
След няколко шеги в същия дух тя ни каза с наивна гордост,
която й придаваше още по-голям чар:
— Когато съм мила с мъже, които не ми харесват, карам ги да плащат досадата, която ми причиняват. Така е редно. Но ако понасям ласките им, не искам да понасям оскърбленията им и окото ми няма да мигне да застрелям всеки, който ме оскърби.
Разделяйки се с нея, уговорих среща за следващия ден. Не я накарах да ме чака. Заварих я in vestito di confidenza
[55]
, в много елегантен пеньоар, какъвто носят само в южните страни. Няма да се забавлявам да ви го описвам, макар че си го спомням много добре. Ще кажа само, че маншетите и деколтето бяха обшити с коприна,
гарнирана с розови помпони. Те много освежаваха хубавата й кожа.
После забелязах, че това е модно във Венеция. Ефектът е толкова хубав, че се чудя защо не въведат същата мода и във Франция. Разказах ви вече за госпожа дьо Ларнаж с увлечението, което възкресяват понякога спомените. Но колко стара, грозна и хладна беше тя в сравнение с моята Джулета! Колкото и да се мъчите да си представите очарованието и прелестите на това обаятелно момиче, винаги ще бъдете далеч от истината. Девиците от манастирите не са така свежи,
хубавиците от харемите не са така живи, жените от Мохамедовия рай не са така съблазнителни. Никога смъртен не се е радвал на по-омайна наслада за душата и плътта. Ако поне бях успял да я вкуся напълно и без остатък, макар и само за миг!… Аз я изпитах, но без очарованието.
Притъпявах цялата прелест, убивах като че ли нарочно цялата красота.
Не, природата не ме е създала да се наслаждавам. Тя е устроила проклетата ми глава така, че да отравя дивното щастие, за което жадува сърцето ми.
В живота ми едва ли има друга случка, която по-добре да рисува моята природа, от това, което сега ще ви разкажа. Така ясно си спомням в този миг предназначението на моята книга, че няма да се

326
спра пред лицемерното благоприличие, което би ми попречило да го изпълня. Който и да сте, читателю, ако желаете да опознаете напълно един човек, осмелете се да прочетете следващите две-три страници.
Вие ще опознаете изцяло Жан-Жак Русо.
Влязох в стаята на една куртизанка като в светилището на любовта и красотата. Стори ми се, че виждам нещо божествено в нея самата. Никога не бих повярвал, че без да уважавам и тача една жена,
мога да изпитам нещо подобно на това, което ме накара да изпитам тя.
Едва успял да почувствам при първата близост цената на ласките й,
страхувайки се, че предварително ще загубя плода им, пожелах бързо да го откъсна. И внезапно сред изгарящия ме плам във вените ми се плъзна смъртен хлад, краката ми се подкосиха, призля ми, аз седнах и се разплаках като дете.
Кой би могъл да отгатне причината на сълзите ми и душевното ми състояние в тази минута? Аз си казвах: „Тази жена, която е на мое разположение, е шедьовър на природата и любовта. Тяло и дух, всичко у нея е съвършено. Тя е добра и щедра, както е мила и хубава.
Благородниците и принцовете трябва да бъдат нейни роби. Скиптрите би трябвало да лежат в краката й. А ето я, жалка уличница, достъпна за всички. Някакъв си капитан на кораб разполага с нея. Тя се хвърля в обятията ми, макар да знае, че не притежавам нищо, и моите качества,
които дори не подозира, не са нищо в нейните очи. Това е непонятно.
Или сърцето ми ме лъже, обайва сетивата ми и ме превръща в жертва на долна мръсница, или някакъв скрит неин недостатък, който аз не познавам, унищожава въздействието на нейната прелест и отвръща от нея мъжете, които би трябвало да си я оспорват.“
Започнах да търся със странно вътрешно напрежение този недостатък и през ум не ми мина, че сифилисът би могъл да играе роля. Сочната й плът, блестящият й тен, белите й зъби, нежният й дъх,
чистотата, която лъхаше от цялата нея, отдалечаваха толкова много тази мисъл, че съмнявайки се все още в собственото си здраве след връзката си с Падоана, аз изпитвах по-скоро угризение, че не съм достатъчно здрав за нея, и бях твърдо убеден, че доверчивостта ми не ме лъжеше.
Тези така уместни размисли ме развълнуваха толкова силно, че лицето ми се обля в сълзи. Джулета, за която подобно зрелище беше сигурно съвсем необичайно при дадените обстоятелства, за момент се

327
стъписа. Но като се завъртя в стаята и хвърли поглед в огледалото, тя разбра, а и очите ми й потвърдиха, че този изблик не се дължи на погнуса. Не й беше трудно да ме утеши и да заличи смущението ми.
Но в момента, когато примирах над гръдта й, така сочна, сякаш за пръв път я докосваха устни и ръце на мъж, забелязах, че едната й гърда нямаше връхче. Изпадам в ужас, разглеждам, струва ми се, виждам, че това връхче не е като другото и ето че си блъскам главата как е възможна подобна разлика. И убеден, че това се дължи на важен природен недостатък, след много умуване ми стана ясно като бял ден,
че в лицето на най-очарователната жена, която можех да си представя,
аз държах всъщност в обятията си някакво чудовище, отхвърлено от природата, мъжете и любовта. Глупостта ми стигна дотам, че й заговорих за това липсващо връхче. Най-напред тя взе това на шега и както си беше безгрижна, каза и направи неща, които можеха да ме накарат да умра от любов. Но запазвайки дълбоко в себе си известно безпокойство, което не можах да скрия от нея, тя в края на краищата пламна цялата, оправи дрехите си, стана и без да промълви нито дума,
седна до прозореца. Аз понечих да седна до нея. Тя се дръпна, седна върху една кушетка, после стана отново и като се заразхожда из стаята,
веейки си с ветрилото си, ми подхвърли ледено и презрително:
— Дзането, lascia le donne, е studia la matematica!
[56]
Преди да си отида, аз я помолих да ми определи втора среща за следващия ден, тя я отложи за по-другия ден, като прибави с подигравателна усмивка, че навярно се нуждая от почивка. Чувствах се много зле през цялото време, завладян изцяло от очарованието и прелестта й, съзнавайки чудатостта си, упреквайки се за нея,
съжалявайки за пропуснатите мигове, които само от мене зависеше да станат най-сладките мигове в живота ми, очаквайки с горещо нетърпение часа да си наваксам тяхната загуба, и все пак неспокоен,
въпреки волята си, че не мога да съгласувам съвършенството на това прекрасно момиче с недостойното му положение. Изтичах, литнах при нея в уговорения час. Не зная дали пламенният й темперамент щеше да бъде задоволен от посещението ми, но гордостта й поне щеше да бъде удовлетворена и аз предварително изпитвах рядко удоволствие, че ще мога да й покажа по всички възможни начини как умея да поправям грешките си. Тя ми спести това изпитание. Когато спряхме пред къщата й, изпратих гондолиера да я предизвести. Той ми съобщи, че

328
предния ден била заминала за Флоренция. Ако не бях почувствал силата на любовта си, притежавайки я, можах да я изпитам, и то жестоко, загубвайки я. Лудото съжаление още не ме е напуснало.
Колкото приятна и очарователна да беше тя в моите очи, щях някак да се утеша със загубата й, но, признавам, не можах да се примиря с мисълта, че тя си спомня за мене с презрение.
Това са двете ми приключения. Осемнадесетте месеца,
прекарани във Венеция, не ми донесоха нищо извън тях освен един жалък проект. Карио обичаше жените. Понеже му беше омръзнало да ходим все при момичета, обвързани с други мъже, той си науми да си вземе сам любовница. И понеже бяхме неразделни, ми предложи едно доста разпространено във Венеция споразумение — да си вземем общо една жена. Аз се съгласих. Въпросът беше само да намерим някое момиче, което да не буди опасения. След много търсене той най-сетне измъкна едно малко единадесет-дванадесетгодишно момиче, което недостойната му майка се опитваше да продаде. Отидохме заедно да го видим. При вида на детето всичко в мене се обърна. Беше русо и кротко като агънце. Човек никога не би го взел за италианче. Във
Венеция животът е евтин. Дадохме малко пари на майката и се погрижихме за издръжката на момичето. То имаше глас. За да развием таланта му, така че да се препитава с него, му взехме спинет и учител по пеене. Всичко това ни струваше само по четири дзехина на всеки и ни спестяваше много други разходи. Но тъй като трябваше да почакаме да съзрее, това означаваше да сеем дълго, преди да съберем плод. Все пак бяхме доволни, че можем да прекарваме вечерите си при това дете;
разговаряйки и играейки невинно с него, ние се забавлявахме може би по-приятно, отколкото при други обстоятелства. Защото съвсем вярно е, че не развратът ни привързва към жените, а удоволствието да живеем в близост с тях. Неусетно аз се привързах към малката
Анджолета, но някак бащински, без плътско влечение. Колкото повече нарастваше тази привързаност, толкова по-малко място за него имаше в нея и аз чувствах, че ще ми бъде невъзможно да се приближа до това момиче, когато стане девойка, защото това би означавало грозно кръвосмешение. Забелязвах, че и чувствата на добрия Карио вземаха,
без той да съзнава, същата насока. Без да искаме, си доставяхме удоволствия също така сладки, но съвсем различни от първоначалните ни намерения. Сигурен съм, че колкото и хубаво да станеше това клето

329
дете, вместо да покварим неговата невинност, ние щяхме да я пазим.
Провалът на дипломатическата ми кариера, настъпил наскоро след това, ми отне удоволствието да съдействам за това добро дело.
Останах само с добрата воля. Но нека се върнем на отпътуването ми.
Първото ми намерение, напускайки господин дьо Монтегю, беше да се оттегля в Женева, очаквайки добрият случай да отстрани пречките и да ме свърже отново с милата мама. Но шумът, който се вдигна около нашето спречкване, и неговата глупост да уведоми двора ме накараха да реша лично да отида да дам отчет за поведението си и да се оплача от държането на един налудничав тип. Съобщих от
Венеция решението си на господин дю Тьой, временно управляващ министерството на външните работи след смъртта на господин Амло.
Тръгнах почти едновременно с писмото си през Бергамо, Комо и
Домодосола. Минах през Симплон. В Сион управляващият френската легация господин дьо Шеньон ми оказа най-любезен прием. Същото стори и господин дьо ла Клозюр в Женева. Поднових връзката си с господин дьо Гофкур, който имаше да ми дава известна сума. Минах през Нион, без да видя баща си, макар че това ми струваше голямо усилие, но не посмях да се покажа пред мащехата си след този неуспех, убеден, че тя ще ме осъди, без да благоволи да ме изслуша.
Книжарят Дювийар, стар приятел на баща ми, ме упрекна остро за този пропуск. Аз му обясних причината и за да изкупя вината си, без да се излагам на среща с мащехата си, взех кола и отседнахме заедно в странноприемницата в Нион. Дювийар отиде да извика баща ми и той тутакси дойде да ме прегърне. Вечеряхме заедно и след една много задушевна вечер на следващата сутрин се върнах в Женева заедно с
Дювийар, комуто останах завинаги признателен за тази добросърдечна постъпка.
Най-краткият път за мене не беше през Лион. Но реших да се отбия там, за да проверя едно долно мошеничество на господин дьо
Монтегю. Бяха ми изпратили от Париж кутия с обшита със злато дреха, няколко чифта маншети и шест чифта бели копринени чорапи.
Нищо повече. По негово предложение включих този сандък или по- скоро тази кутия в неговия багаж. В „аптекарската“ сметка, която ми представи срещу заплатата ми и която бе написал собственоръчно, се казваше, че тази кутия, обозначена от него като денк, тежала единадесет квинтала и за превозването й беше означена огромна сума.

330
Чрез застъпничеството на господин Боа дьо Ла Тур, комуто бях препоръчан от вуйчо му господин Роген, проверихме по регистрите на митниците в Лион и Марсилия, че споменатият денк е тежал само четиридесет и пет ливри и транспортните разноски са били съответни на теглото. Прибавих това автентично извлечение към доклада за дьо
Монтегю и снабден с тия документи и няколко други, които успях да набавя, поех за Париж, горящ от нетърпение да ги използвам. Имах по време на това дълго пътуване няколко малки приключения в Комо,
Вале и на други места. Видях най-различни неща, между които и
Боромейските острови, които заслужават да бъдат описани. Но време не ми стига, шпионите ме дебнат. Принуден съм да пиша набързо и лошо; тази работа изисква свободно време и спокойствие, а те ми липсват. Ако някога провидението спре поглед на мене и ми осигури най-сетне по-мирни дни, предопределям ги, за да преработя, ако мога,
това произведение или да напиша поне една притурка, от каквато съзнавам, че се нуждае много.
Мълвата за случилото се бе ме изпреварила и когато пристигнах в Париж в министерството и сред обществото, всички бяха скандализирани от глупостите на посланика. Въпреки това, въпреки всеобщото възмущение във Венеция, въпреки неопровержимите доказателства, които представих, с мене постъпиха съвсем несправедливо. Вместо да бъда удовлетворен и обезщетен, бях оставен на произвола на посланика по отношение на заплатата само защото не съм имал право на закрила от страна на държавата, понеже не съм бил французин и това били частни отношения между него и мене. Всички се съгласяваха с мене, че съм оскърбен, онеправдан, нещастен, че посланикът е жестокосърдечен безумец, нечестен тип и че тази история го опозорява завинаги. Но какво да се прави! Той беше посланик, а аз само секретар. Общественият порядък или това, което се нарича така, изискваше да не получа справедливо удовлетворение и аз не го получих. Въобразявах си, че ако продължавам да изобличавам и публично да обвинявам онзи безумец, както напълно заслужаваше,
накрая ще ми заповядат да млъкна, аз това и чаках, твърдо решен да не млъкна, докато не се произнесат по въпроса. Но по това време нямаше министър на външните работи. Оставиха ме да злословя, дори ме насърчаваха, присъединяваха се към възмущението ми, но въпросът си

331
оставаше все нерешен. Накрая ми дотегна всички да ми дават право,
но не и правосъдие, отчаях се и зарязах всичко.
Единствената ми позната, която ме прие нелюбезно и от която най-малко можех да очаквам подобна несправедливост, беше госпожа дьо Безанвал. Изпълнена с предразсъдъци за правата на ранга и благородното потекло, тя докрай не можа да проумее как е възможно посланик да се провини спрямо секретар. Нейният прием съответстваше напълно на този предразсъдък. Бях толкова засегнат, че като напуснах дома й, написах едно от най-силните и най-строги писма, които съм пращал някому, и никога вече не стъпих у нея. Отец
Кастел ме прие добре, но под йезуитските извъртания прозираше доста ясно едно от великите правила на конгрегацията им: да жертва винаги по-слабия пред по-силния. Мъчителното съзнание за справедливостта на моята кауза и вродената ми гордост не ми позволиха да понеса търпеливо подобно пристрастие. Престанах да се срещам с отец
Кастел и по този начин скъсах с йезуитите, защото той беше единственият ми познат между тях. Впрочем тираничният и интригантски дух на неговите колеги, толкова различен от добродушието на сърдечния отец Еме, така охлади у мене желанието да общувам с тях, че от тази епоха не съм виждал никого, като се изключи отец Бертие, когото срещнах няколко пъти при господин
Дюпен. Той работеше ревностно заедно с него за оборването на
Монтескьо.
Нека завърша случая с дьо Монтегю, за да не се връщам повече на него. Бях казал веднъж в едно спречкване, че той се нуждае не от секретар, а от прокурорски писар. Той последва съвета ми и действително ми намери за заместник истински прокурор, който за по- малко от година му отмъкна двадесет или тридесет хиляди ливри. Той го изгони, натика го в затвора, като прогони и благородниците си със скандал и врява. Изпокара се с всичко живо, изтърпя оскърбления,
които не би понесъл и най-обикновеният прислужник, и най-сетне след всичките му глупости го отзоваха и го уволниха. Очевидно между упреците, които му бяха отправени в двора, не беше забравена и нашата разправия. Така поне мисля, защото скоро след завръщането си той изпрати домоуправителя си, за да уредим сметката ми и да ми даде пари. Тъкмо имах голяма нужда. Заемите, сключени във Венеция,
истински дългове на чест, ми тежаха на душата. Използвах случая, за

332
да ги уредя, както и полицата на Дзането Нани. Задоволих се с каквото благоволиха да ми дадат. Платих всичките си задължения и пак останах без нито едно су, както по-рано, но без да се измъчвам от непоносим морален тормоз. След това не чух вече нищо за дьо
Монтегю чак до смъртта му, за която научих случайно. Нека бог успокои душата на този клетник! Той беше толкова годен за посланически пост, колкото аз в детството си за писар. Само че единствено от него зависеше да се справи с чест със службата си,
използвайки услугите ми, и да ми даде възможност да напредна бързо в кариерата, за която ме готвеше през юношеските ми години граф дьо
Гувон и за която се бях показал способен в по-зряла възраст.
Справедливостта и безполезността на моите оплаквания оставиха в душата ми зародиша на възмущението срещу нашите глупави граждански институции, които винаги жертват на някакъв привиден обществен порядък истинското обществено благо и истинската справедливост, макар че този порядък е рушител на всякакъв ред и се изразява само в санкциониране от страна на обществената власт на насилието над слабия и издевателството на силния. Две неща спряха в онази епоха развитието на този зародиш на възмущение, който избуя по-късно. Едното е, че в случая ставаше дума за мен, а личният интерес никога не е създал нищо благородно и велико, и затова не можеше да запали в сърцето ми възвишените пориви, които беше в състояние да събуди в него само най-чистата любов към справедливото и благотворното. Второто е очарованието на приятелството, което смекчаваше и успокояваше гнева ми чрез благотворното влияние на едно по-нежно чувство. Бях се запознал във
Венеция с един бискаец, приятел на Карио, достоен да дружи с всеки честен човек. Този приятен младеж, с подчертани склонности към всички области на изкуството и с всички добродетели, беше извършил наскоро обиколка на Италия, за да развие художествения си вкус.
Понеже си въобразяваше, че не може да придобие други познания, той беше решил да се върне право в родния си край. Аз му казах, че изкуството е само отмора за ум като неговия, създаден да се занимава с наука, и го посъветвах, за да развие у себе си вкус към науката, да замине за Париж и да прекара там шест месеца. Той се вслуша в съвета ми и отиде в Париж. Когато пристигнах, беше вече там и ме чакаше.
Жилището му беше много голямо за него и той ми предложи да го

333
споделя. Приех гостоприемството му. Намерих го увлечен пламенно по висшите науки.
Нищо не беше недостъпно за ума му. Поглъщаше и смилаше всичко с удивителна бързина. Как ми благодареше, че съм намерил тази храна за духа му, терзан от жажда за знания, без самият той да подозира. Каква съкровищница на интелектуални възможности и добродетели открих в неговата силна душа! Почувствах, че това бе приятелят, от когото се нуждаех. Станахме много близки. Нямахме еднакви вкусове и вечно спорехме. И двамата упорити, никога не бяхме на едно мнение. Но въпреки това бяхме неразделни. И макар че постоянно си противоречахме, никой от нас не искаше другият да не бъде такъв, какъвто е.
Игнасио Емануел де Алтуна беше рядък човек, какъвто може да се роди само в Испания, и то не много често за нейна слава. Той не притежаваше буйните чувства, присъщи на неговата родина. Мисълта за отмъщение беше толкова чужда на духа му, колкото и сластолюбието на сърцето му. Беше много горд, за да бъде отмъстителен, и често казваше пред мене напълно хладнокръвно, че няма смъртен, който би могъл да оскърби душата му. Беше галантен с жените, но не проявяваше нежност. Играеше с тях като с хубави деца.
Приятно му беше с приятелките на приятелите му, но никога не съм го виждал с любима жена, нито пък съм забелязал да изпитва желание да има. Пламъците на добродетелта, които изгаряха сърцето му, не дадоха нито веднъж възможност на чувствеността му да се прояви. Той се ожени, след като се завърна от пътешествията си. Умря млад. Остави деца и съм убеден, както съм сигурен, че живея, че жена му е първата и единствената, с която е изпитал любовна наслада. Външно беше набожен като испанец, но дълбоко в себе си — благочестив като ангел.
Ако не смятам себе си, не съм срещал в живота си по-толерантен човек от него. Никога не се е интересувал кой какви религиозни схващания има. Дали приятелят му е евреин, протестантин, турчин, тесногръдо набожен или безбожник, това нямаше никакво значение за него, стига само да е честен. Колкото и да беше упорит и дори заинатен по други въпроси, станеше ли дума за религия или дори за нравственост, той се затваряше в себе си, млъкваше или казваше просто: „Аз отговарям само за себе си.“ Просто невероятно е как един човек може да съчетае такава душевна възвишеност с педантичност, стигаща до дребнавост.

334
Той предварително разпределяше и уточняваше как ще прекара деня по часове, четвърт часове и минути и следваше програмата си така добросъвестно, че ако часът избиеше, преди да е прочел дадена фраза,
той би затворил книгата, без да я довърши. От всичките тези отрязъци от време един бе определен за едно занимание, друг за друго.
Предвидено беше време за размисъл, за разговор, за служба, за Лок, за молитва, за гости, за музика, за живопис. Нито удоволствие, нито изкушение, нито внимание към другиго можеше да промени нещо в разписанието. Това би могло да стане само ако се наложеше да изпълни своя дълг. Когато ми изброяваше списъка на отделните си задачи, за да се съобразя с него, аз най-напред се разсмях, а накрая се разплаках от възхищение. Той никога не притесни никого, но и не търпеше принуда. Беше рязък с хората, които от любезност му досаждаха. Беше избухлив, но не се сърдеше продължително. Често съм го виждал разгневен, но нито веднъж не съм го виждал начумерен.
Имаше страшно весел нрав. Разбираше от шега и сам умееше да се шегува. Беше дори блестящ с остроумието си и надарен да съчинява епиграми. Когато го раздразнеха, ставаше шумен и гласовит, та се чуваше надалеч. Но докато викаше, изведнъж на устните му се появяваше усмивка и посред избухванията си се сещаше за нещо забавно, така че разсмиваше всички. Както му беше чужда испанската флегматичност, така и тенът му не беше испански. Кожата му беше бяла, бузите румени, косите светлокестеняви, почти руси. Беше висок и добре сложен. Тялото му бе създадено, за да подслони духа му.
Този мъдрец не само по ум, но и по сърце умееше да разбира другите и беше мой приятел. Това е единственият ми отговор на хората, които не са мои приятели. Ние станахме толкова близки, че решихме да прекараме заедно живота си. Аз трябваше след няколко години да отида в Аскойтиа и да живея в неговото владение. Този план беше изготвен с всичките му подробности от нас двамата в навечерието на заминаването му. Липсваше само това, което не зависи от хората дори в най-добре замислените им проекти. Бъдещите събития, моите злополучия, неговата женитба и най-сетне смъртта му ни разделиха завинаги.
Човек би казал, че само черните заговори на злонамерените хора успяват. Безобидните планове на добронамерените почти никога не се сбъдват.

335
След като бях изпитал всички неудобства на зависимото положение, аз се зарекох да не им се излагам друг път. Виждайки как рухват още в зародиш амбициозните планове, които случаят бе подхранил у мене, отвратен от мисълта някога да вляза отново в кариерата, която толкова успешно бях започнал и въпреки това бях принуден да напусна, аз реших в бъдеще да не се свързвам с никого, но да остана независим и да използвам способностите си, защото бях започнал вече да съзнавам истинските им размери, за които дотогава имах много скромна представа. Поднових работата си над операта,
която бях прекъснал, за да отида във Венеция. И за да се отдам по- спокойно на композиране, след отпътуването на Алтуна се върнах в стария хотел „Сен-Кентен“; разположен в тих квартал, не далеч от
Люксембургската градина, той беше по-удобен за спокойна работа,
отколкото шумната улица Сент-Оноре. Там ме очакваше единственото действително утешение, което небето ми е отредило в моята несрета и което единствено ми дава сили да я понеса. Това не бе случайно познанство. Трябва да навляза в някои подробности за обстоятелствата, при които стана.
Имахме нова хазайка, родом от Орлеан. Тя взе като перачка едно около двадесет и две — двадесет и три годишно момиче от своя край,
което се хранеше с нас, както и самата собственичка. Тази девойка,
Терез Льо Васьор, беше от добро семейство. Баща й беше длъжностно лице в монетния двор в Орлеан, майка й се занимаваше с търговия.
Имаха много деца. Понеже затвориха монетната работилница в
Орлеан, бащата се озова на улицата. Майката претърпя фалит, обърка сделките, напусна търговията и дойде в Париж с мъжа си и с дъщеря си, която издържаше и тримата с труда си.
Първия път, когато видях тази девойка на масата, бях изненадан от скромното й държане, а още повече от живия й, кротък поглед,
който за мене винаги е бил единствен по рода си. Освен дьо Бонфон на масата се хранеха няколко ирландски абата самохвалци и други от същия сорт. И хотелджийката имаше зад гърба си доста похождения.
Единствен аз говорех и се държах прилично. Започнаха да закачат девойката. Аз я бранех. Тутакси остротите се насочиха срещу мене. И
никакво влечение да нямах в началото към това нещастно момиче, то щеше да се породи от съжалението и духа на противоречие. Винаги съм обичал порядъчни маниери и приказки, особено с нежния пол.

336
Станах открито неин защитник. Тя ценеше грижите ми и погледите й,
одухотворени от признателността, която не смееше да изрази устно,
ставаха още по-красноречиви.
Тя беше много плаха. Аз също. Връзката, която на пръв поглед мъчно можеше да се установи поради тази наша обща черта, напротив,
се създаде много бързо. Когато хазайката забеляза това, изпадна в ярост и грубостите й дадоха нов тласък на успеха ми пред девойката,
която, нямайки никаква друга опора в дома, ме гледаше тъжно, когато излизах, и въздишаше, когато покровителят й се върнеше. Сходството на сърцата ни, съответствието на характерите ни скоро доведе до обичайния резултат. Тя сметна, че вижда в мое лице един честен мъж и не се излъга. Аз сметнах, че виждам в нейно лице едно чувствително,
безхитростно и скромно момиче. И аз не се излъгах. Предварително й заявих, че никога няма да я изоставя, но и няма да се оженя за нея.
Любовта, уважението, простодушната искреност съдействаха за моето тържество, а тъй като сърцето й беше нежно и честно, аз бях щастлив,
без да бъда предприемчив.
Страхът й да не би да се разсърдя, ако не намеря у нея това, което тя си въобразяваше, че търся, отдалечи деня на щастието ми повече от всичко друго. Преди да стане моя, тя изглеждаше смутена и объркана,
желаеше да я разбера и не смееше да се обясни. Вместо да заподозра истинската причина на смущението й, аз си представях несъществуваща и оскърбителна за нейната нравственост причина —
мислейки, че иска да ме предупреди за опасността, на която е изложено здравето ми, аз започнах да си блъскам главата в догадки,
които не ме спряха, но много дни отровиха щастието ми. Понеже и двамата се заблуждавахме, разговорите ни по този повод бяха само ужасно смешни недомлъвки и безсмислици. Тя едва ли не ме мислеше за побъркан. Аз изобщо се чудех, какво да мисля за нея. Най-сетне се обяснихме. Обляна в сълзи, тя ми призна единствената грешка пред прага на моминството, резултат на нейната непохватност и на ловкостта на съблазнителя. Щом разбрах тайната й, нададох радостни викове: „Девственост! — възкликнах аз. — Да я търся не другаде, а в
Париж, и то у двадесетгодишна девойка! Ах, мила Терез, аз съм напълно щастлив, да те направя моя благоразумна и здрава и съвсем не съжалявам, че не намирам онова, което не съм търсил.“

337
Най-напред очаквах от нея само разтуха. Видях, че съм намерил много повече, че имам другар в живота. След като посвикнах с това прекрасно момиче, след като поразмислих върху положението си,
осъзнах, че мислейки само за удоволствието си, всъщност бях осигурил щастието си. На мястото на угасналата амбиция имах нужда от силно чувство, което да запълни сърцето ми. Трябваше ми, с една дума, заместница на мама. Понеже нямаше отсега нататък да живея с нея, трябваше ми някой, който да живее с нейния питомец и у когото да намеря душевното чистосърдечие и покорство, което тя бе намерила у мене. Трябваше топлотата на личния домашен живот да ме възнагради за блестящата участ, от която се отказвах. Когато бях съвсем сам, сърцето ми бе празно. Но достатъчно беше едно друго сърце, за да го напълни. Лошата ми орис бе ми отнела, бе ми отчуждила, макар и отчасти, сърцето, за което бях създаден от природата. От този миг аз бях сам. Защото за мене никога не бе имало средно положение между всичко и нищо. Намерих в лицето на Терез заместницата, от която се нуждаех. Живях щастлив благодарение на нея, доколкото ми позволяваше стечението на обстоятелствата.
Най-напред се опитах да развия ума й. Това бяха хвърлени на вятъра усилия. Умът й е такъв, какъвто го е създала природата.
Културата и грижите не хващат корен. Не се срамувам да призная, че тя никога не можа да се научи да чете гладко, макар че пишеше сносно.
Когато отидох да живея на улица Ньов-де-Пти-Шан, срещу прозорците ми в хотела „Поншартрен“ имаше стенен часовник, по който повече от месец се мъчих да я науча да познава часовете. И сега едва ги разчита.
Никога не можа да каже поред дванадесетте месеца на годината и не познава нито една цифра, въпреки всичките ми усилия да я науча. Не знае да брои пари, нито знае цената на каквото и да било. Думата,
която й идва на устата при разговор, е често точно обратната на тази,
която иска да каже. Някога бях съставил речник от изреченията й, за да забавлявам госпожа дьо Люксамбур, и нейните недомислици бяха добили широка известност в кръговете, сред които живеех. Но тази толкова ограничена и, ако искате, толкова тъпа жена е прекрасен съветник в трудните моменти. Често в Швейцария, Англия или
Франция, по време на бедствените положения, в които съм изпадал, тя виждаше неща, които самият аз не виждах, и ми даваше най-добрите препоръки за действие. Тя ме е измъквала от опасности, в които сляпо

338
се пъхах, и пред най-високопоставените дами, пред благородниците и принцовете нейните чувства, здрав смисъл, отговори и държане й спечелваха всеобщо уважение, а на мене — искрени комплименти за качествата й.
Край хора, които обичаме, чувството храни ума, както и сърцето,
и човек няма нужда да търси другаде идеи. Аз живеех така приятно с моята Терез, както с най-великия гений на света. Майка й, горда, че на времето е била възпитавана в близост с маркиза дьо Монпипо, си въобразяваше, че е образована, опитваше се да учи Терез и нарушаваше със своите хитрини нашите естествени отношения.
Нейното досадно натрапничество ме принуди да преодолея глупавия срам да се показвам публично с Терез и ние започнахме да правим насаме малки прелестни излети извън града, където закусвахме.
Виждах, че тя ме обича искрено и това разпалваше моята обич към нея. Тази нежна взаимност запълваше изцяло живота ми. Бъдещето не ме интересуваше вече или ме интересуваше дотолкова, доколкото се явяваше продължение на настоящето. Исках само едно — да бъда сигурен, че ще продължи.
Тази привързаност направи излишно и безсмислено всяко друго развлечение. Излизах само за да отида при Терез. Скоро нейното жилище стана мое. Този усамотен живот бе много полезен за работата ми и за по-малко от три месеца операта ми беше готова напълно с музика и текст. Оставаше само да я допълня с няколко акомпанимента и да свържа някои пасажи. Тази механична работа много ми досаждаше. Предложих на Филидор да се заеме с нея, като му обещах част от печалбата. Той дойде два пъти, поработи малко над акта,
посветен на Овидий, но не можа да се увлече по тази уморителна работа, чието възнаграждение беше при това далечно и несигурно. Той не дойде повече и аз завърших работата си сам.
Операта беше готова, оставаше ми да я пласирам, а това се оказа много по-трудна работа. В Париж не може да се постигне нищо, ако човек живее изолирано. Намислих да си пробия път чрез господин дьо ла Поплиниер, в чийто дом ме бе завел Гофкур след завръщането ми от
Женева. Господин дьо ла Поплиниер беше меценат на Рамо, а госпожа дьо ла Поплиниер беше негова смирена ученичка. Рамо се ползваше с огромно влияние в техния дом. Смятайки, че той с удоволствие ще вземе под своя закрила произведението на своя последовател, аз реших

339
да му покажа операта си. Той отказа да й хвърли дори поглед под предлог, че не можел да чете партитури и това страшно го изморявало.
По този повод господин дьо ла Поплиниер му предложи да ги чуе и ми поръча да събера музиканти и да изпълним отделни откъси. Аз това и чаках. Рамо се съгласи, мърморейки недоволно и повтаряйки непрекъснато, че си представя колко хубаво може да бъде произведението на човек, който не е от бранша и е учил музика сам.
Побързах да извлека партиите на пет-шест избрани откъса. Дадоха ми десетина музиканти, както и певиците Албер, Берар и госпожица
Бурбоне. Още от увертюрата Рамо започна да сипе пресилени хвалебствия, изказвайки съмнение, че е от мене. Не изслуша нито едно парче без явни признаци на нетърпение. При една ария на контраалт обаче, много мъжествена и звънлива и с блестящ акомпанимент, той ме аплодира така невъздържано, че всички се възмутиха. Той поддържаше, че част от това, което току-що бил чул, е написано от опитен композитор, а останалото от невежа, който няма понятие от музика. Вярно е, че моята работа, неравна и неподчиняваща се на правила, беше ту великолепна, ту съвсем бездарна, каквато може да бъде музика от човек, който постига известни висини чрез гениално вдъхновение, без да се опира на теорията. Рамо заяви, че вижда в мое лице само дребен плагиат, без дарба и без вкус. Присъстващите и особено домакинът не бяха на същото мнение. Господин дьо Ришельо,
който по онова време беше много близък с него и както е общоизвестно, с жена му, чу за моето произведение и пожела да го изслуша изцяло, възнамерявайки да го постави в двора, ако го одобри.
Операта бе изпълнена с голям хор и оркестър на кралски разноски у дьо Бонвал, интендант в двора. Франкьор дирижираше. Въздействието беше изумително. Херцогът през цялото време възклицаваше доволно и ръкопляскаше, а след хора в акта за Тасо стана, приближи се до мене и ми стисна ръката.
— Господин Русо — каза ми той, — вашата хармония страшно ми допада. Никога не съм чувал толкова хубаво нещо. Искам да представим произведението ви във Версай.
Госпожа дьо ла Поплиниер, която присъстваше на разговора ни,
не каза нито дума. Рамо, макар и поканен, не беше пожелал да дойде.
На другия ден госпожа дьо ла Поплиниер ме прие много хладно в своя будоар, умишлено подцени операта ми и ми заяви, че макар и заслепен

340
в началото от известен евтин блясък, дьо Ришельо е вече изтрезнял и тя не ме съветва да разчитам на операта си. Херцогът дойде малко след това и държа съвсем друг език. Той ми направи комплименти за таланта ми и ми се стори все още склонен да представи произведението ми пред краля.
— Само актът за Тасо — ми каза той — няма да може да мине пред двора. Трябва да се замени.
Без да чакам да ми се повтори, аз се прибрах веднага, затворих се в къщи и за три седмици написах нов акт на мястото на Тасо, посветен на Хезиод, вдъхновен от муза. Хитро промъкнах в този акт част от историята на моите таланти и ревността, с която ги бе удостоил Рамо.
В този нов акт липсваше исполинската устременост, но затова пък той беше по-издържан от предишния. Музиката беше пак така благородна,
само че много по-грижливо композирана и ако другите два акта бяха равни на този, цялата опера щеше без опасност да издържи представянето. Но докато аз я поправях, друга задача прекъсна и отложи изпълнението на първата.
През зимата, след битката при Фонтьоноа, във Версай бяха устроени много празненства и между другото бяха представени няколко опери в театър „Птит-Екюри“. Там дадоха също и драмата на
Волтер, озаглавена „Баварската принцеса“, с музика от Рамо, в последния момент променена и преработена под името „Празници на
Рамир“. Новият сюжет налагаше някои изменения в балетите на предишната пиеса, не само в стиховете, но и в музиката. Трябваше да се намери човек, който да свърши тази двойна работа. Волтер, по онова време в Лотарингия, и Рамо бяха заети и двамата с операта
„Храмът на славата“ и не можеха да се занимават с преработката. Дьо
Ришельо се сети за мене, предложи ми да се заема аз с това и за да мога да си дам по-добре сметка за необходимите поправки, ми изпрати отделно стиховете и музиката. Не исках да поправям текста без съгласието на автора. Писах му по този повод много коректно писмо,
дори много почтително, както беше редно. Ето отговора му, чийто оригинал е в свитъка А №1:
„15 декември 1745 година

341
Вие обединявате, господине, два таланта, които досега винаги са били разделени. Ето две основания,
достатъчни, за да ви ценя и да се постарая да се сприятеля с вас. Неприятно ми е, че ще използвате тези свои две дарования над произведение, което не е много достойно за тях. Преди няколко месеца херцог дьо Ришельо ми поръча безпрекословно да напиша светкавично бързо някаква посредствена наброска с две-три глупави и несвързани сценки, които трябваше да се прибавят към балети, нямащи никаква връзка с тях. Аз се подчиних в буквалния смисъл на думата. Написах ги много бързо и много лошо.
Изпратих жалката скица на херцог дьо Ришельо,
разчитайки, че няма да му свърши работа или че ще трябва да я поправя сам. За щастие тя е попаднала във вашите ръце, вие сте неин пълен господар. Аз съм я забравил съвършено. Не се съмнявам, че ще поправите всички грешки, изплъзнали ми се по необходимост поради страшно бързото написване на тази наброска, и няма да пропуснете нищо.
Спомням си, че между другите недомислици в сценките, които свързват балетите, не се казва как принцеса Грьонадин се озовава внезапно от затвора в градината или в двореца. Тъй като не магьосник, а испански сеньор устройва в нейна чест тия празненства,
струва ми се, че няма място за магия. Моля ви, господине,
да обърнете внимание на това място, за което смътно си спомням. Постарайте се, ако е възможно, затворът да се отвори и да заведат нашата принцеса от килията в нарочно приготвения за нея дворец, цял в злато и блясък. Зная отлично, че цялата пиеска е много жалка и че е под достойнството на едно мислещо същество да се занимава сериозно с тези глупости. Но понеже въпросът е да се направи нещо, което да предизвика най-малко недоволство,
трябва да се вложи колкото е възможно повече логика дори в едно слабо оперно либрето.
Осланям се изцяло на вас и на господин Бало, като разчитам, че скоро ще имам честта да ви изкажа лично

342
благодарността си и да ви уверя, господине, колко съм щастлив, че…“
Няма защо да се изненадвате от изключително учтивия тон на това писмо в сравнение с другите нелюбезни послания, които ми е пращал след това. Той сметна, че се ползвам с голямо благоволение пред господин дьо Ришельо и дворцовата гъвкавост, която му е присъща, го принуждаваше да бъде особено внимателен с един новопоявил се любимец, докато разбере по-точно докъде се простира влиянието му.
Упълномощен от Волтер и освободен напълно от грижата да се съобразявам с Рамо, който само се чудеше как да ми навреди, аз се залових за работа и за два месеца приключих със задачата. При стиховете нямах много работа. Постарах се само да залича разликата в стиловете и имах самонадеяността да си въобразя, че това ми се е удало. Работата ми върху музиката беше по-продължителна и по- уморителна. Освен че трябваше да съчиня няколко откъса за свързване на отделните части, включително и увертюрата, целият речитатив,
който трябваше да бъде мое дело, се оказа крайно труден, защото трябваше да свързвам, често с малко стихове и с много бързи преходи симфонии и хорове в много отдалечени тоналности. Защото, воден от съображението да не би Рамо да ме обвини, че съм обезобразил ариите му, аз реших да не променям и да не транспонирам нито една.
Речитативът ми се удаде. Той беше изразителен, енергичен и главно прекрасно модулиран. Мисълта за двамата превъзхождащи ме творци,
с които бяха благоволили да ме свържат, разпалваше вдъхновението ми и мога да кажа, че в тази неблагодарна и безславна работа, за която публиката не можеше дори да бъде уведомена, аз бях почти през цялото време равен на образците.
След като поправих пиесата, започнаха репетициите в Операта.
От тримата автори присъствах само аз. Волтер го нямаше, а Рамо не дойде или се скри.
Думите на първия монолог бяха твърде зловещи. Ето как започваше той:
О смърт! Ела и довърши несретния ми живот!

343
Налагаше се музиката да им съответства. Но именно срещу този стих насочи критиката си госпожа дьо ла Поплиниер, която ме обвини с много жлъч, че съм написал погребална музика. Господин дьо
Ришельо благоразумно се осведоми чии са стиховете на този монолог.
Аз му предоставих изпратения от него ръкопис, който удостоверяваше,
че думите са на Волтер.
— В такъв случай само Волтер е виновен — заяви той.
По време на репетицията всичко мое беше едно след друго отречено от госпожа дьо ла Поплиниер и защитено от господин дьо
Ришельо. Но аз имах срещу себе си много силна противница и в края на краищата ми съобщиха, че трябва да се направят още поправки, за които се налага да се посъветвам с господин Рамо. Съкрушен от тази преценка, след като бях очаквал похвали, каквито безспорно заслужавах, аз се прибрах в дома си, тъжен до смърт. Изтощен от умора, разкъсван от мъка, легнах болен и месец и половина не можах да изляза от стаята.
Рамо, който беше натоварен с предложените от госпожа дьо ла
Поплиниер изменения, прати да ми искат увертюрата на моята опера на мястото на увертюрата, която бях написал за неговата. За щастие почувствах уловката и отказах. Понеже оставаха още само пет-шест дни до представлението, не му стигна време да напише друга и трябваше да оставят моята. Тя беше в италиански дух, много нова по стил за тогавашната френска публика. Но при все това се хареса и научих от господин дьо Валмалет, кралски домоуправител и зет на господин Мюсар, мой роднина и приятел, че любителите са останали много доволни от произведението ми, а публиката изобщо не разбрала,
че не е от Рамо. В пълно съгласие обаче с госпожа дьо ла Поплиниер
Рамо се разпореди никой да не узнае, че съм работил върху операта му.
В раздадените на зрителите програми, където винаги се назовават авторите, фигурираше само Волтер. Рамо предпочете да не пишат името му, за да не го свържат с моето.
Щом започнах да излизам, реших да видя господин дьо Ришельо.
Беше вече късно. Той бе заминал наскоро за Дюнкерк, където щеше да командва войските за дебаркирането в Шотландия. „Като се върне“ —
обещах си аз, за да оправдая леността си, че го изпуснах. Понеже

344
оттогава не го видях вече, загубих и честта, която заслужаваше произведението ми, и възнаграждението, което трябваше да ми донесе;
и времето, и трудът, и мъката, и болестта, и парите, които ми струваше,
всичко остана за моя сметка, без да получа нито едно су или поне най- малкото обезщетение. Обаче през цялото време ми се струваше, че господин дьо Ришельо изпитва искрена симпатия към мене и има добро мнение за способностите ми. Злата ми орис обаче и госпожа дьо ла Поплиниер попречиха на каквато и да било изява на неговото благоразположение.
Изобщо не можах да проумея враждебността на тази жена, на която се помъчих да се харесам, ухажвайки я най-усърдно. Гофкур ми обясни причината.
— Преди всичко — каза той, — нейното приятелство с Рамо: тя е негова отявлена почитателка, а той не може да търпи никакъв съперник; а освен това един първоначален грях ви заклеймява в нейните очи и тя никога няма да ви го прости: че сте се родили женевец.
По този повод той ми обясни, че абат Юбер, женевец по произход и искрен приятел на господин дьо ла Поплиниер, направил всичко възможно да му попречи да се ожени за тази жена, която познавал добре. След женитбата си тя му бе засвидетелствала неумолима омраза, а покрай него и на всички женевци.
— Макар че Поплиниер — добави той — е добре настроен към вас, и аз зная това, не разчитайте на подкрепата му. Той е влюбен в жена си, а тя ви мрази. Тя е зла и ловка жена. Нищо няма да постигнете в нейния дом.
Аз си взех бележка от думите му.
Същият Гофкур ми оказа почти по това време и друга услуга, от която страшно се нуждаех. Загубил бях наскоро добродетелния си баща, на около шестдесетгодишна възраст. Изживях по-леко загубата му, отколкото по всяко друго време, когато нямаше да бъда така зает с материални грижи. Не бях пожелал да искам, докато той беше жив,
наследството от майка ми, чиито доходи той използваше. След смъртта му нямах вече скрупули в това отношение. Но липсата на юридически валидно потвърждение за смъртта на брат ми беше една пречка.
Гофкур обеща да я отстрани и действително го стори благодарение за умелата намеса на адвоката дьо Лорм. Понеже имах крайна нужда от

345
този малък доход и уреждането на въпроса беше съмнително, очаквах решението с голямо нетърпение. Една вечер, прибирайки се у дома,
намерих писмото, което навярно съдържаше тази новина. Взех го с разтреперана от притеснение ръка и същевременно потънах в земята от срам. „Как! — упрекнах се аз с презрение. — Нима Жан-Жак ще се остави до такава степен да бъде роб на користта и любопитството?“
Тутакси сложих обратно писмото върху камината. Съблякох се, легнах си спокойно, заспах по-добре от друг път и станах доста късно на другата сутрин, забравил напълно за писмото. Забелязах го, докато се обличах. Отворих го, без да бързам. Вътре имаше менителница.
Изпитах няколко приятни чувства едновременно, Но мога да се закълна, че най-много се радвах, задето успях да се овладея. Бих могъл да приведа двадесет подобни случаи в живота си, но премного бързам,
за да мога да разкажа всичко. Изпратих малка част от тези пари на клетата мама, съжалявайки до сълзи за щастливото време, когато бих сложил всичко в краката й. Във всяко нейно писмо се долавяше в какво лошо положение се намира. Тя ми изпращаше купища рецепти и всевъзможни тайни, от които си въобразяваше, че ще мога да забогатея, а заедно с мене и тя. Чувството за застрашаващата я бедност вече притискаше сърцето й и отслабваше ума й. Малкото пари, които й изпратих, станаха плячка на измамниците, които я обсаждаха. Тя изобщо не се възползва от тях. Това ми отне желанието да разделям насъщния си хляб с тия нехранимайковци, особено след безполезния ми опит да я измъкна от тях, за който след малко ще разкажа.
Времето течеше, а заедно с него и парите. Бяхме двама, даже четирима или за да бъда по-точен, бяхме седмина или осмина. Макар че Терез беше така безкористна, както рядко може да се срещне човек,
майка й не беше като нея. Щом малко се поокопити, тя извика цялото си семейство, за да споделят плодовете на моите грижи. Сестри,
синове, дъщери, внучки, всички освен най-голямата й дъщеря, женена за началника на пощенските коли в Анже. Всичко, което правех за
Терез, отиваше благодарение на майка й за тия гладници. Понеже не бях попаднал на алчна жена, а и не бях обзет от друга страст, не вършех лудории. Задоволявайки се да поддържам прилично Терез, но без лукс, избавяйки я от належащите нужди, аз нямах нищо против припечеленото от нея да отива изцяло в полза на майка й и притурях дори по нещо от себе си. Но поради някаква фаталност, която ме

346
преследваше, докато мама беше жертва на заобикалящите я изедници,
Терез беше жертва на семейството си и аз бях безсилен да направя каквото и да било за едната или за другата по такъв начин, че да е от полза за жената, за която е предназначено. Странно беше, че най- малкото дете на госпожа Льо Васьор, единствената дъщеря, която не получи зестра, беше в същото време единствената, която хранеше баща си и майка си и след като години наред братя, сестри, а дори и племенници, я бяха тормозили, сега те я ограбваха и клетата девойка не можеше да се защити от кражбите им, както не се бе защищавала от ударите им. Само една нейна племенница, Готон Льодюк, беше по- приятна и с по-благ характер, макар и разгалена от примера и лошите поуки на другите. Понеже често ги виждах заедно, аз ги наричах с имената, с които те се назоваваха. Племенницата наричах
„племеннице“, а лелята — „лельо“. А те двете ми викаха „вуйчо“.
Оттам произлезе името „лельо“, с което продължавам да се обръщам към Терез не само аз, но понякога на шега и приятелите ми.
Разбирате, че при подобно положение нямах нито миг за губене и трябваше някак да се измъкна. Понеже смятах, че господин дьо
Ришельо ме е забравил и не очаквах вече нищо от двора, опитах се да прокарам операта си в Париж, но срещнах трудности, изискващи много време, за да бъдат преодолени, а аз с всеки изминат ден се чувствах все по-притеснен. Наумих да представя в театър „Италиен“
малката си комедия „Нарцис“. Приеха я. Получих безплатен пропуск,
който ми достави голямо удоволствие. Но всичко стигна само дотук.
Изобщо не успях да поставя пиесата си и като ми омръзна да се подмазвам на актьорите, зарязах всичко. Най-сетне се върнах към последното останало средство, единственото, което трябваше да избера още от началото. Докато ходех при госпожа дьо ла Поплиниер,
се бях отдалечил от семейство Дюпен. Двете дами, макар и роднини,
не се разбираха и изобщо не се виждаха. Двете семейства изобщо не общуваха помежду си и господин Тиерио единствен посещаваше и едното, и другото. Бяха му поръчали да ме върне у господин Дюпен.
По това време господин дьо Франкьой следваше естествена история и химия и си беше устроил химически кабинет. Струва ми се, че се стремеше към Академията на науките. Искаше да напише книга за тази цел и смяташе, че мога да му бъда полезен в тази работа. Госпожа
Дюпен замисляше от своя страна друга книга и се бе спряла на мене

347
поради почти същите съображения. Те с удоволствие бяха готови да ме вземат общо за нещо като техен секретар и именно в такъв дух ме увещаваше господин Тиерио. Аз поисках преди това господин дьо
Франкьой да използва влиянието си и авторитета на Желиот, за да издейства операта ми да бъде репетирана в Парижката опера. Той се съгласи. „Любовни музи“ беше репетирана най-напред в кралското музикално училище, а после и в самия театър. На генералната репетиция имаше доста публика и няколко откъса пожънаха аплодисменти. Но аз сам почувствах по време на изпълнението, много лошо дирижирано от Рьобел, че пиесата няма да мине и че тя не може да бъде представена без сериозни поправки. Затова я изтеглих без повече обяснения и без да се излагам на провал. По много указания разбрах, че дори и да беше съвършена, операта ми нямаше да мине.
Господин дьо Франкьой ми беше обещал да издейства да я репетират,
но не и да я приемат. Той се ограничи само с обещаното. В този случай, както и в много други, подразбрах, че нито той, нито госпожа
Дюпен държаха особено да си извоювам известност в обществото,
може би защото се опасяваха да не би хората да предположат, когато книгите им излязат, че са присадили моите таланти върху техните.
Всъщност тъй като госпожа Дюпен винаги е имала много посредствено мнение за способностите ми, тя ме е използвала винаги само за да пиша под нейна диктовка или за чисто технически справки,
така че подобен упрек би бил съвсем несправедлив.
Този последен неуспех окончателно ме отчая. Изоставих всички планове за преуспяване и слава и без да се занимавам повече с истинските си или въображаеми таланти, които ми носеха толкова малко облага, посветих времето и грижите си за припечелване прехраната ни — моята и на Терез, работейки за хората, които щяха да ни я осигурят. И така, аз се свързах напълно с госпожа Дюпен и господин дьо Франкьой. Не плувах в кой знае какво охолство, защото с осем-деветстотин франка годишно, колкото получавах през първите години, едва смогвах да посрещна най-насъщните ни нужди; бях принуден да живея в мебелирана стая, в съседство с тях, в доста скъп квартал, а същевременно плащах наем и за друго жилище в покрайнините на Париж, на горния край на улица Сен-Жак, където независимо какво беше времето, не пропусках да отида да вечерям.
Скоро свикнах и дори се увлякох в новите си занимания. Пристрастих

348
се към химията. Минах няколко курса заедно с господин дьо Франкьой при господин Руел и започнахме да хабим хартия, пишейки студии в областта на химията, едва овладели нейните елементарни понятия.
През 1747 година прекарахме есента в Турен, в замъка Шьононсо,
кралско жилище на Шер, построено при Анри II за Диан дьо Поатие,
чийто герб още личи, днес собственост на главния изкупчия
[57]
господин Дюпен. Прекарахме много приятно в това чудно място.
Трапезата беше превъзходна. Надебелях като калугер. Свирехме и пеехме от сутрин до вечер. Композирах няколко трио за пеене,
отличаващи се с мощна хармония и за които ще спомена може би в притурката, ако изобщо някога я напиша. Давахме комедии. И аз писах една за две седмици, в три действия, озаглавена „Безразсъдно обвързване“, която се намира между книгите ми. Тя има само едно качество: много е забавна. Там съчиних и няколко други произведения,
между които и една поема, „Алеята на Силви“, по името на една алея в парка, която се виеше край Шер. Всички тия занимания не смущаваха работата ми по химия и задълженията ми при госпожа Дюпен.
Докато дебелеех в Шьононсо, моята Терез дебелееше в Париж,
но по съвсем други причини, и когато се върнах, заварих заченатото от мене дело по-напреднало, отколкото предполагах. Като се има предвид материалното ми положение, това щеше крайно да ме обърка, ако сътрапезниците ми не ми бяха показали единствения изход. Тук следва да направя едно важно признание и съм принуден да започна по- отдалеч, защото, тълкувайки го, бих се оправдал или обвинил, а не искам да сторя нито едното, нито другото.
Докато Алтуна беше още в Париж, вместо да се храним в ресторант, ние се хранехме обикновено близо до нас, почти срещу безистена на Операта, у госпожа Ла Сел, жена на шивач, която не готвеше особено добре, но въпреки това масата й не оставаше празна,
понеже клиентите й бяха приятни и порядъчни хора. Там не се приемаха непознати и всеки новодошъл трябваше да бъде представен от някой редовен клиент. Командорът дьо Гравий, стар развратник,
изключително любезен и духовит, но и страшно циничен, живееше там на пансион и привличаше лекомислено и блестящо младежко общество, съставено главно от гвардейски офицери и мускетари.
Командорът дьо Нонан, ухажор на всички момичета от Операта,
носеше ежедневно всички клюки от това заведение. Господин дьо

349
Плеси, лейтенант-полковник в оставка, добродушен и благоразумен старец, Ансьоле
[58]
, офицер от мускетарския полк, поддържаха известен ред сред младежите. Идваха и търговци, финансисти,
доставчици, но учтиви и благовъзпитани, ползващи се с уважение в своите среди, дьо Бес, дьо Форкад и други, чиито имена не си спомням. С една дума, там се срещаха изтъкнати личности от всички съсловия, с изключение на абати и съдии, каквито не съм виждал.
Съществуваше уговорка изобщо да не се въвеждат тия две категории хора. Трапезата, доста многочислена, беше твърде весела, без да бъде шумна, и всички се закачаха много, но без простащини. Старият командор с пиперливите си вицове, що се отнася до съдържанието,
никога не забравяше церемониалността на бившия двор и ако пуснеше някоя непристойна дума, тя беше винаги така забавна, че всяка жена би му простила. Неговият тон определяше границите за всички сътрапезници. И другите младежи разказваха любовните си приключения със същата мила волност, а разкази за момичета не липсваха, още повече, че модният магазин беше до вратата на ресторанта. Уличката, през която се отиваше у госпожа Ла Сел, беше същата, на която беше магазинът на Ла Дюша, прочута търговка на модни артикули, която държеше много красиви момичета, с които тия господа честичко разговаряха преди или след обед. Ако бях по-смел, и аз бих се забавлявал с тях. Достатъчно беше да вляза, както правеха те.
Но аз нито веднъж не посмях. И след заминаването на Алтуна продължавах да се храня доста често при госпожа Ла Сел. Там научавах купища забавни анекдоти и постепенно усвоих не нравите,
слава богу, но установените там житейски правила. Изнасилени порядъчни момичета, измамени съпрузи, съблазнени жени, тайни раждания бяха най-обичайните теми, а мъжът, който доставяше най- много работа на дома за „Намерени деца“, се ползваше с най-много уважение. Това ми повлия. Моят начин на мислене се нагоди към психиката на тия приятни хора и аз си казах: „Понеже така е прието в тази страна, щом човек живее тук, защо да не постъпва по същия начин.“ А аз това и търсех. Възприех с леко сърце това средство, без ни най-малка задръжка, и трябваше да преодолея само съпротивата на
Терез, която много мъчно се съгласи да приеме това единствено средство за спасяване на честта й. Майка й, която от своя страна се плашеше от нови грижи около бебета, ме подкрепи и ние я склонихме.

350
Избрахме сигурна и благоразумна акушерка, госпожа Гуен, която живееше на Сент-Йосташ, и й поверихме тайната. Когато дойде времето, майка й отведе Терез при Гуен, за да роди там. Аз отидох да я видя няколко пъти. Занесох й шифровано име, което бях написал на две картончета. Сложихме едното в пелените на детето и акушерката го отнесе в службата за подхвърлени деца според установения ред.
Следващата година същата неприятност и същия изход, само че не се сетихме за шифър. Същото нехайство от моя страна, същата съпротива от страна на майката. Тя се подчини, ридаейки. Ще видите по-нататък всички превратности, които предизвика в моя начин на мислене, а и в моята жизнена съдба, това съдбоносно поведение. Засега нека се ограничим до тази ранна епоха. Нейните последици, не само жестоки,
но и непредвидени, и без това ще ме принуждават да се връщам прекалено често към тях.
Тук трябва да отбележа и първото запознанство с госпожа д’Епине, чието име често ще се среща в „Изповеди“. Тя беше родена д’Есклавел и неотдавна се беше омъжила за господин д’Епине, син на господин дьо Лалив дьо Белгард, главен изкупчия. Мъжът й беше музикален, както и господин дьо Франкьой. Тя също свиреше и общата страст към това изкуство много ги беше сближила тримата. Господин дьо Франкьой ме въведе у госпожа д’Епине. Вечерях понякога с него в нейния дом. Тя беше приятна, остроумна, талантлива. И безспорно добро познанство за мене. Но имаше приятелка, госпожица д’Ет; тя се славеше, че е много проклета, и живееше с кавалера дьо Валори,
ползващ се със същата слава. Мисля, че общуването с тия двама души оказа лошо въздействие върху госпожа д’Епине, надарена от природата не само с буен темперамент, но и с прекрасни душевни качества, които го овладяваха или изкупваха неговите отклонения. Дьо Франкьой раздели приятелските си чувства между мене и нея и сам ми призна връзката си, затова аз не бих се осмелил да пиша тук за нея, ако не беше станала публично достояние, и то до такава степен, че не остана скрита дори за господин д’Епине. Дьо Франкьой ми призна дори много странни подробности във връзка с тази жена, за които тя никога не ми е говорила, смятайки, че не ги зная. Защото не съм казал и няма да кажа нито дума по този въпрос нито на нея, нито комуто и да било.
Това доверие от едната и другата страна правеше положението ми особено деликатно главно с госпожа дьо Франкьой, която ме

351
познаваше достатъчно, за да ми вярва, макар че имах връзка с нейната съперница. Аз утешавах, доколкото можех, клетата жена, защото мъжът й явно не изпитваше същите чувства, каквито тя към него.
Изслушвах поотделно и тримата. Пазех тайните им най- добросъвестно, без нито един от тях да може да ми отскубне това,
което другите двама ми бяха поверили, и без да скривам от всяка от тези жени, че съм приятел със съперницата й. Госпожа дьо Франкьой,
която се опита да ме използва за най-различни цели, срещна изричен отказ, а госпожа д’Епине, която поиска един ден да предам някакво писмо на Франкьой, не само че се натъкна на същия отпор, но и на ясното предупреждение, че ако иска да ме прогони завинаги от дома си, достатъчно е втори път да се обърне с такава молба към мене.
Трябва да бъда справедлив спрямо госпожа д’Епине: моето държане в случая не само не я отблъсна, но тя дори изказа одобрението си пред
Франкьой и продължи да ме приема все така любезно. Така в бурните отношения между тия трима души, на които държах, от които зависех до известна степен и към които бях привързан, аз запазих докрай приятелството, уважението и доверието им, държейки се любезно и мило, но винаги честно и твърдо. Въпреки моята несръчност и тъпота,
госпожа д’Епине настоя да участвам в представленията, уреждани в
Шьоврет, замък в околностите на Сен-Дьони, собственост на господин дьо Белгард. Там имаше театър, в който често представяха разни пиеси. Натовариха ме с една роля, която разучавах неуморно шест месеца, но въпреки това на представлението трябваше да ми суфлират през цялото време. След това изпитание не ми възлагаха вече роли.
[59]
Освен с госпожа д’Епине аз се запознах и с нейната зълва,
госпожица дьо Белгард, която стана наскоро графиня д’Удто. Първия път, когато я видях, беше в навечерието на сватбата й. Тя води дълъг разговор с мене с присъщата й очарователна задушевност. Много ми хареса. Но съвсем не можех да предвидя, че тази млада особа ще се превърне един ден в моя съдба и ще ме тласне макар и съвсем невинно в бездната, в която съм днес.
Макар че не съм говорил за Дидро след завръщането си от
Венеция, както и за моя приятел господин Роген, аз не бях забравил нито единия, нито другия и бях станал по-близък с първия. Той си имаше своята Нанет, както аз си имах Терез. Това също ни сближаваше. Разликата беше само, че моята Терез, със също така

352
приятна външност, както неговата Нанет, имаше кротък нрав и приветлив характер, създаден да обвърже един честен мъж, докато приятелката на Дидро, несговорчива и заядлива, с нищо не можеше да изкупи лошото си възпитание. Той обаче се ожени за нея. Постъпил е правилно, ако й е бил обещал. Колкото до мене, понеже не бях дал подобни обещания, не бързах да последвам примера му.
Бях се сприятелил и с абат дьо Кондийак; той също като мене не беше още нищо в литературата, но носеше в себе си заложбите, които му дадоха възможност да стане това, което е днес. Аз може би пръв прозрях стойностите му и го оцених истински. Изглежда, че и на него му беше приятно с мене. И докато, затворен в стаята си на улица Жан-
Сен-Дьони, близо до Операта, работех върху акта за Хезиод, той идваше понякога при мене и ние обядвахме вън от града. Тогава той работеше върху своето „Есе за произхода на човешките познания“,
което е първото му произведение. Когато го завърши, възникна трудността да намери издател, който да се натовари с напечатването му. Парижките книжари са безочливи и груби с всеки начинаещ писател, а и метафизиката, която тогава съвсем не беше на мода, не представляваше особено приемлив сюжет.
Аз говорих на Дидро за Кондийак и за неговото произведение.
Запознах ги двамата. Те бяха създадени да си допаднат и си допаднаха.
Дидро увеща книжаря Дюран да вземе ръкописа на абата и този велик метафизик получи за произведението си, едва ли не по милост, сто екю, които може би нямаше да има без мене. Понеже и тримата живеехме в доста отдалечени квартали, събирахме се веднъж седмично в Пале-Роаял и обядвахме заедно в „Пание-Фльори“. Изглежда, че тия ежеседмични обеди извънредно много се нравеха на Дидро, защото той, който много рядко устояваше на срещите си, не пропусна нито една от нашите. По време на тия обеди аз замислих издаването на периодичен вестник, който трябваше да списваме последователно ту
Дидро, ту аз, под надслов „Присмехулник“. Нахвърлих първия брой и така се запознах с д’Аламбер, на когото Дидро беше говорил за мене.
Непредвидени пречки осуетиха проекта ни и той не видя бял ден.
Двамата писатели бяха започнали отскоро своя
„Енциклопедически речник“; отначало той трябваше да бъде обикновен превод на Чембърс, нещо като „Медицински речник“ на
Джеймс, който Дидро беше вече привършил. Той ми предложи да

353
участвам и аз във второто начинание, като се заема с раздела за музиката. Аз приех и изпълних много набързо и много посредствено тази задача за определения от него тримесечен срок, с какъвто разполагаха впрочем и другите сътрудници на речника, само че аз единствен бях готов навреме. Предадох му ръкописа си, преписан на чисто от един прислужник на господин дьо Франкьой, Дюпон, който пишеше много красиво, срещу десет екю от собствения ми джоб — те никога не ми бяха изплатени. Дидро ми беше обещал известно възнаграждение от издателите, за което обаче повече не спомена, а и аз не му напомних.
Работата по „Енциклопедията“ беше прекъсната поради неговото задържане. „Философски размисли“ му бяха навлекли известни неприятности, които останаха без последствие. Не беше така обаче с неговото „Писмо за слепците“, в което нямаше нищо наказуемо, като се изключат някои лични намеци, от които се засегнаха госпожа Дюпре дьо Сен-Мор и господин дьо Реомюр. Това стана причина за задържането му във Венсенската кула. Нищо не може да се сравни с тревогата, която породи в мене бедата, постигнала приятеля ми.
Мрачното ми въображение, което винаги прави от злото по-голямо зло,
се развихри. Реших, че са го затворили там за цял живот. Едва не полудях. Писах на мадам дьо Помпадур, заклевайки я, да настои да го пуснат или да издейства да ме задържат заедно с него. Не получих никакъв отговор. Постъпката ми беше много неблагоразумна, за да окаже някакво въздействие, и не си правя илюзията, че моята намеса е допринесла за смекчаването на режима му известно време, след като го затвориха. Но ако това задържане беше продължило още малко при същата строгост, сигурно щях да умра от отчаяние пред прага на този прокълнат затвор. Впрочем, независимо от това, че писмото ми не даде желания резултат, самият аз ни най-малко не си приписах някакви заслуги. Споменах само на няколко души за това, но никога не заговорих с Дидро по този въпрос.
[42]
Освен ако се е излъгал в избора си или ако жената, към която се е привързал, не измени характера си поради стечение на изключителни обстоятелства, а това не е напълно невъзможно. Ако искаме да приемем подобно твърдение без изключение, би трябвало да съдим за Сократ по жена му Ксантипа или за Дион по приятеля му

354
Калипус. Това би било най-несправедливата и най-невярна преценка.
Впрочем нека по този повод да не се прилага оскърбително горното разсъждение спрямо жена ми. Тя се оказа наистина по-ограничена и по-лековерна, отколкото я мислех, но колкото до характера й, чист,
прекрасен и незлобив, той е напълно достоен за уважението ми и ще го има, докато съм жив. — Б.а.
↑
[43]
Проект за нови музикални знаци. — Б.фр.изд.
↑
[44]
Става дума за поета Жан-Батист Русо.
↑
[45]
Дюкло, 1742. — Б.фр.изд.
↑
[46]
Аз му вярвах толкова дълго и толкова абсолютно, че след завръщането си в Париж му поверих ръкописа на „Изповеди“.
Недоверчивият Жан-Жак никога не можа да повярва в коварството и неискреността, докато не им стана жертва. — Б.а.
↑
[47]
В порив на вдъхновение (ит.). — Б.пр.
↑
[48]
Краят на август 1743 г. — Б.фр.изд.
↑
[49]
Лицата, назначени от Сената на Венеция за връзка с чуждите представители. — Б.пр.
↑
[50]
Не съм сигурен дали не беше театърът „Сен-Самюел“.
Собствените имена ми се изплъзват от паметта. — Б.а.
↑
[51]
Маскирана особа (ит.). — Б.пр.
↑
[52]
Съдии от духовния съд, съществуващ в католическите страни до XIX в. — Б.пр.
↑
[53]
Запази ми красавицата, разпалила сърцето ми (ит.). — Б.пр.
↑
[54]
За да не изглеждам много страхлив (ит.). — Б.пр.
↑
[55]
Интимно облекло (ит.). Б.пр.
↑
[56]
Остави жените и учи математиката (ит.). — Б.пр.
↑
[57]
През XVIII в. така се наричат лицата, които са откупували правото да събират данъци. Б.пр.
↑
[58]
На този господин Ансьоле дадох една комедия, съчинена от мене, „Военнопленниците“, написана след злополучните сражения на французите в Бавария и Бохемия. Никога не посмях да я покажа или призная, че е от мене поради необяснимата причина, че никъде кралят,
Франция и французите не са били толкова искрено възхвалени, както в тази пиеса; а произведен в републиканец и бунтовник, аз не смеех да призная, че съм бил панегирист на нация, всичките принципи на която противоречат на моите. По-съкрушен от нещастията на Франция,

355
отколкото може би самите французи, аз се страхувах да не би да се сметне за ласкателство и подлост проявата на искрено чувство, чиито повод и причини разкривам в първата част и което се страхувам да изявя. — Б.а.
↑
[59]
Представената тогава пиеса е „Безразсъдното обвързване“ от
Жан-Жак. Б.фр.изд.
↑

356

Изтегляне 5.08 Mb.

Сподели с приятели: