ДУХОВНИТЕ ОБЛАСТИ НА СВЕТА И ЧОВЕШКОТО СЕБЕПОЗНАНИЕ

ДУХОВНИТЕ ОБЛАСТИ НА СВЕТА И ЧОВЕШКОТО СЕБЕПОЗНАНИЕ

Едно истинско себепознание на човека може да бъде ръководител към тези духовни царства. И когато човек се стреми с правилно разбиране към такова себепознание, в него ще се събуди разбиране за това, което антропософията дава като познания почерпени от живота на духовния свят. Обаче необходимо е себепознанието да се упражнява в действителния смисъл, а не само като човек гледа втренчено вътре в себе си.

При едно такова действително себе-познание ние намираме първо това, което живее в спомена. Под формата на мисли-образи ние извикваме в съзнанието сянката на това, в което в минало време сме живели като една непосредствена жива опитност. Който вижда една сянка, ще почувства един вътрешен подтик да насочи своята мисъл към предмета, който хвърля сянката. Който носи в себе си един спомен, той не може да насочи по такъв непосредствен начин погледа на душата към изживяването, което е останало като спомен. Но когато действително размисли върху своето собствено съществуване, върху своето собствено битие, той ще трябва да си каже: - Аз самият, в моето душевно същество, съм това, което изживяванията са направили от мене, тези изживявания, които хвърлят своята сянка в спомена. В съзнанието се явяват сенките на спомена, в битието на душата свети това, което хвърля своята сянка в спомена. Мъртвата сянка съществува в спомена; живото битие живее в душата, в която действа споменът.

Необходимо е само да си изясним това отношение на спомена с действителния душевен живот; в този стремеж към яснота в себепознанието ние ще почувстваме, как се намираме в пътя към духовния свят.

Чрез спомена ние поглеждаме в духовното естество но собствената душа. За обикновеното съзнание това виждане не стига до истинското обхващане на това, към което е насочен погледът. Ние гледаме към нещо; но погледът не среща никаква действителност. Изхождайки от Имагинативното познание антропософията ни обръща вниманието върху тази действителност. От това, което осенява, тя ни насочва към светещото. Тя върши това, като говори за етерното тяло на човека. Тя показва, как в мислите, които са образи сенки, действа физическото тяло; обратно тя ни показва, как в светещото живее етерното тяло.

Със своето физическо тяло човекът стои във физическия свят; със своето етерно тяло той стои в стои в етерния свят. В сетивния свят той има своята заобикаляща среда; такава заобикаляща среда той има и в етерния свят. антропософията говори за тази заобикаляща среда като за първия скрит свят, в който се намира човекът. Това е царството на третата йерархия.

Нека сега се приближим до говора по същия начин, както се приближихме до спомена. Говорът извира от вътрешността на човека както и споменът. В него човекът се свързва с едно битие, както в спомена той се свързва със своите собствени изживявания. В говора, в словото също живее нещо, което осенява /което хвърля сянка/. То е по-силно от оценящото естество на мислите-спомени. Когато човек прави неговите изживявания да хвърлят вътрешно сянка в спомена, той самият действува в целия този процес със своето собствено скрито Себе. Той присъства, когато светещото хвърля сянката. В говора също има едно хвърля не на сянка. Думите са сенки. Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата. Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора. В този процес трябва да участва една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена. Основавайки се на Инспиративното познание антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло. Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.

Но този трети член също се намира в един свят, който образува неговата заобикаляща среда. Това е светът на втората йерархия. В говора на човека имаме един образ-сянка на тази втора йерархия. Човек живее всред царството на тази йерархия със своето астрално тяло.

Можем до отидем още по-нататък. При говора човекът участвува с една част на своето същество. В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора. Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо. Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".

Това, което е изразено по този начин, за него антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество. Изхождайки от Интуитивното познание, тя говори за "истинското Себе", за "Аза" на човека. Този "Аз" също живее в една заобикаляща среда. Това е светът на първата йерархия.

Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло. антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло. Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло. Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действа вътрешно само като спомен. Инспиративното познание ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното. Говоренето е един физически процес. На негова основа стои творческата дейност, която се извършва в царството на втората йерархия.

В целия движещ се човек имаме едно по-силно действие отколкото в говоренето. Тук не се изгражда нещо в човека; изгражда се целият човек. В този процес действа първата йерархия; тя действа във физическото, което тъче в изграждането.

Така човешкото същество може да упражнява истинско себе-познание. Но при такова едно себе-познание човек не обхваща само своето собствено Себе. Той постепенно обхваща членовете на своето същество: Физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Себе-то. Но обхващайки тези членове на своето същество, той постепенно стига до по-висши светове, които принадлежат на целия свят като три духовни царства, както и трите природни царства минералното, растителното и животинското.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
69. Третата йерархия се изявява като нещо чисто духовно-душевно. Тя тъче в това, което човекът изживява изцяло вътрешно по душевен начин. Ако би действала само тази йерархия, не биха могли да се родят процеси нито в етерното, нито във физическото.
70. Втората йерархия се изявява като нещо духовно-душевно, което действа в етерното. Всичко етерно е откровение на втората йерархия. Но тя не се изявява направо във физическото. Нейната сила стига само до етерните процеси. Ако биха действали само третата и втората йерархии, би съществувало само душевно и етерното.
71. Най-силната, първата йерархия се изявява като духовна същност, която действа духовно във физическото. Тя изгражда физическия свят като Космос. В това изграждане третата и втората йерархии са служещи същества.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО
72. Щом пристъпим към по-висшите членове на човешкото същество: Етерно тяло, астрално тяло и организъм на Аза, ние сме принудени да търсим отношението на човека с духовните царства. Само физическият организъм на тялото може да бъде осветлен от трите физически природни царства.

73. В етерното тяло в човешкото същество се включва Интелигентността /Разумът/ на Космоса. За да може това да стане, то предполага дейността на мирови същества, които в задружно действие изграждат етерното тяло така, както физическите сили изграждат физическото тяло.

75. В организма на Аза човек изживява себе си във физическото тяло като дух. За да може да стане това, необходима е дейността на съществата, които живеят като духовни същества във физическия свят.