ІІ. Теоретични референции на приемната грижа

Концепцията, която стои в основата на развитието на приемната грижа във Франция, е силно повилияна от психоаналитичната школа и то френската психоаналитична школа, ориентирана много към думите, тяхното символично значение, изобщо на съществуването на човешкото същество в езика. През 70-те години на двадесети век психоанализата навлиза категорично и в сферата на социалната работа в страната, което я превръща в почти официална теория и идеология. Едновременно с това, именно в този период се поставят въпросите, свързани с правата на детето, и как те се отнасят с правата на родителите, като най-общо изглежда се налага схващането, че те не могат да се разделят. Основните елементи на настаняването на дете извън семейство, или настаняването-раздяла, през този период се определят като¹⁰:

Опасност насилие

връзка

- натиск върху детето

С други думи изглежда, че прилагането на защитата на правата на детето, когато те са нарушени от семейството му, може да има по-скоро негативни последици както за семейството, така и за детето. Разглеждано през призмата на психоанализата изглежда, че детето по-често не преживява настаняването извън своето семейство като защита, а като насилствена раздяла. Дори когато детето е жертва на насилие в своето семейство то е по-склонно да вини себе си, отколкото родителите си и искрено страда от извеждането. Ясно е също, че семейството преживява раздялата като провал, като неспособност. Заедно с тях и екипите, които реализират защитата, се чувстват амбивалентни в своята работа и често самообвиняващи се за отделянето на детето и за това, че не изпитват сигурност в доброто, което извършват, чрез настаняването на детето извън неговото родно семейство. В тази ситуация специалистите си поставят въпросите „Може ли да се мисли настаняването по друг начин? Може ли да се разделим, без да се изгубим”. Търсят се историческите корени на настаняването на дете извън семейството, което традиционно е свързано с неговото (преди всичко на момчето) съзряване, с неговата инициация. Може ли да се търсят аналози при днешното настаняване, отговарящо на нуждите на детето от закрила? Наистина, ставайки субект на права, детето престава да бъде собственост на родителите, но от друга страна „то е собственик на едно място при тях завинаги, и това е място на неговата легитимност. Разкъсването на тази връзка, отнемането на това негово е най-травматичното и то не може да се реши чрез настаняване-раздяла¹¹”. По тези причини специалистите търсят вариант на друг тип настаняване, което няма да доведе до прекъсване на това базисно място, което всеки човек има в своето семейство. Така се развива концепцията за необходимостта от запазване на ролята на семейството като такова и при необходимост от настаняване и възприемане на приемното семейство, като допълващо, или споделено настаняване. Важно място в тази концепция заема необходимостта от настаняване на детето в семейство или в среда близка до семейната, като общо разбиране. През този период и специалистите и политиците се убеждават в необходимостта от постепенно реформиране на настаняването и развитието на приемната грижа, като най-разумна алтернатива на домовете-интернати. Приоритет на настаняването в семейна среда е това за малките деца, от 0-12 години, като време, в което те трябва да имат опори и възможности за създаване на връзки с възрастните, което ще им позволи да създават и подържат връзки в своя живот. Аргументират се основните опори за детето:

- физическото отделяне от семейството би могло да служи за по-добра диференциация между родител и дете, особено, когато семейният модел не е конструктивен;

- близките до детето хора следва да му помогнат да намери своето място, да се разположи в историята на своето семейство, създавайки своята лична история. Тук не става дума да му разказват, а по-скоро да му помогнат да прави връзки и да намери чувството за „същност на съществуването” в смисъла на Уиникът.

- детето има нужда от време за да се конструира психически и това време трябва да му бъде предоставено от възрастните.

През втората половина на миналия век родителският авторитет все повече заема мястото на родителската власт, на родителското всемогъщество, но изглежда трудно да се дефинира родителският авторитет, което би помогнало в определяне на ролите на родното и на приемното семейство, като място за настаняване. Родителският авторитет е ”повече от грижа, поведенческо взаимодействие, възпитателни практики”, както често се определя нормативно. И когато към приемното семейство се делегира част от този авторитет, разбиран като грижа, възпитание, емоционална връзка, остават символичните връзки на родството и произхода, които не биха могли да се предоставят, поради тяхната същност. Придружаването на детето от едното семейство към другото, даването на смисъл на това, което се случва, управлението на разпокъсаността на живота на детето и запазването на символичните връзки има терапевтичен характер¹² с голяма стойност и всъщност отразява функцията на професионалния екип. По този начин, според експертите от страната, детето наистина е в центъра, то има своето семейство, има сигурната емоционално и материално среда, има подкрепата на възрастните, помагащи му да осмисли, това което му се случва. Този подход позволява да се преодолее страданието на всички при настаняване – раздяла, а именно конфликта на лоялност при детето, дисквалификацията на родното семейство и чувството за вина у професионалистите¹³ . Това разбиране е толкова повсеместно споделено, че дори при случаи на сексуално малтретиране, децата не могат да бъдат отнети от родните родители и те запазват своите права, дори и когато са осъдени за тези престъпления и изтърпяват присъда за тях. Възприето е разбирането, че дори родителите да не са се видели със своето дете след раждането му, между тях вече има история, която е важна за детето и в негов интерес е тя да бъде запазена, дори с цената на живот в приемно семейство или институция до навършване на пълнолетие.

Възниква обаче и въпрос – не става ли по този начин доста услужливо обвързване на въвеждането на правата на детето като самостоятелен субект с правата на родителите, което на практика ги обезмасля? Наистина значението на родствената връзка е безспорно, но изключителният стремеж към нейното запазване и като физическа реална връзка през годините на всяка цена в голяма част от случаите не може ли да се интерпретира като нарушение на правата на детето?

2. 
   Резилиансът - индивидуализиран подход за оценка на най-добрия интерес на детето
   

През последните години във практиката на помагане на хора в страдание, включително на деца, настанени извън родното семейство, навлиза подходът, наречен „резилианс.” Този подход намира своето влияние и в работата по приемна грижа във Франция. В центъра за семейно настаняване все повече се опитват да използват този подход, за да помогнат на децата да се справят по-добре със ситуацията, която е по-скоро травмираща. С други думи, подходът е използван за да се открият индивидуалните ресурси на детето, които да му позволят да се справи, „да оцелее”, ставайки и по-устойчиво.

Резилиансът – едно ново и старо понятие, което съдържа набор от елементи, различаващи се в зависимост от разбирането, което се влага в него. Дали става дума за общата способност на хората да отстояват на трудности, да се справят с трудности, дори да извличат сила от тези трудности или за извънредната способност за оцеляване от тежки травми, по-скоро изключение отколкото правило? В същност става дума и за отговор на въпроса това, което ни се случва в детството, наистина ли предопределя почти фаталистично животът ни като възрастни? Вярно ли е разпространеното професионално допускане, че жертвата на насилие в детството е един проблемен възрастен, дали като насилник или отново като жертва, но по-скоро нуждаещ се от помощ, неспособен на самостоятелен достоен живот?

Вече близо век хората са убеждавани от професионалистите, че ранното детство има предвидимо огромно значение за живота ни като възрастни, и една такава предвидимост, е че голямото страдание, силната травма се преоткриват в живота на възрастния като проблем, като несправяне. Това професионално становище се е наложило главно от факта, че по-голямата част от хората, които имат сериозни проблеми като възрастни и търсят помощ, в детството си са имали тежки травми – насилие, изоставяне, изолация, неглижиране. От което съвсем естествено се прави и обратното заключение – че всички, които са имали „трудно” детство имат проблеми като възрастни. И докато първото твърдение намира основание и в различните изследвания, които показват, че повече от две трети от насилниците са били жертви на насилие, почти същото е съотношението и към извършителите на престъпления¹⁵, които са били малтретирани по-един или друг начин, то второто е по-скоро лишено от сериозни потвърждения. Нещо повече различни изследвания показват, че пет от шест¹⁶, насилвани в детството хора не стават насилници като възрастни. Първите изследвания по посока способност за оцеляване на хората започват още през 50-те години на миналия век, американската психоложка Emmy Werner (1955) например прави едно продължително изследване на 698 деца от остров близо до Хавай, и установява, че от 201 сред тях с висок риск за оцеляване при раждането една трета се развиват като младежи без проблеми и трудности нито в образователната, нито в социалната сфера и тя ги нарича «резилиянтни». Произходът на понятието «резилианс» е спорен. Според едни автори, то е заимствано от английския език, където се употребява в металургията и обозначава способността на стоманата да се възстановява след удар, .т.е. резилиансът при хората назовава именно тяхната способност не само да се възстановяват, но и да извличат сила от изпитанията. Друго разбиране за произхода на понятието¹⁷, търси корените му в латинския език, от глагола скачане, който има смисъл и на спасяване, но се употребява и в смисъл на предпазване. С други думи спорът не е само до произхода, а по-скоро до съдържанието на понятието. Във второто разбиране съдържанието на понятието се разширява и обхваща не само реакцията спрямо травмата, но и способността за предпазване от нейното влияние.

Всички тези изследвания водят до необходимостта да се търси отговор на въпросите – какво е това, което помага на едни да се справят, а при други го няма? Това е вътрешна способност или резултат от външното влияние? Много често, когато се въвежда понятието за резилианс се правят отправки към теорията за ¹⁸привързаността, доколкото тази теория се опитва да обясни наличието или не на поне два от основните резилиянтни фактори – емоционалната сигурност и способността да изграждаш връзки с другите и то сигурни, постоянни връзки. Тази способност е определена като една от т.н. фактори за резилианс. Jeanne and Jack Blok определят т.н. фактори за „его-резилианс”, които според тях са четири – способност да бъдеш щастлив, капацитет да се ангажираш с продуктивна дейност (работа), добра емоционална сигурност; способност да създаваш удовлетворяващи отношения с другите. Референциите към теорията на привързаността¹⁹ насочват към разсъждения за значението на връзката в първите години от живота на човека с един постоянен възрастен по отношение на изграждане на индивидуалната способност за привързване, която е в основата на общата способност за изграждане и поддържане връзки, което пък от своя страна влияе върху удовлетворителния или не характер на взаимоотношенията, които имаме с другите хора. Според тази теория има важно значение и характерът на привързаността, която успяваме да създадем благодарение на отношението на възрастния, най-често майката, което има значение за бъдещата емоционална сигурност или нейното отсъствие. Привържениците на резилианса определят връзката с другите като базисна за изграждането на една резилиантна личност. Те обаче определят тази връзка по-широко, като безусловно приемане на личността, т.е. като наличие в живота на човека на други, които го приемат безусловно като човешко същество, по-скоро в смисъла на Карл Роджърс. В известната сред основателите на теорията за релизианса „касита”²⁰, отношението с другите и преди всичко отношението на приемане е в „основите на къщата”, база на личността заедно с принадлежността към една обща социална мрежа от семейство, близки, приятели, съседи и пр., които отново следва да се подчертае, не просто съществуват, но имат отношение на приемане към детето като субект на отношения, не като предмет на третиране (малтретиране).

Когнитивно-поведенческата теория често използва понятието „черна кутия”, за да обозначи травмата, като непознаваема и в този смисъл неразбираема. Изследванията на привържениците на този подход позволяват да се твърди, че хората, преживели стрес, имат две основни допълващи се стратегии – да анализират ситуацията и да потърсят възможности за справяне с нея, и за управление на ситуацията (R.S. Lazurus , S. Folkman, 1984)²¹ Втората стратегия се определя като “coping” и е в основата на разбирането за същността на резилианса от представителите на тази школа. Центрираният към проблема coping, т.е. върху способността за справяне прави човека адаптивен и компетентен да функционира в условия на стрес. Много изследвания в когнитивно–поведенческата школа са фокусирани към изработване на инструментариуми за измерване на „резилиантността”²².

Психоаналитичната школа се опитва да обясни резилианса като нещо присъщо и, което винаги е било в центъра на справянето с трудности и се вижда чрез понятия като трансфер, който помага да се символизира опитът, както и чрез сублимацията, идентификацията с агресора и алтруизма. Привържениците на резилианса не приемат това твърде свободно тълкуване на понятията, като подчертават, че за разлика от алтруизма, разбиран като желание за другите, каквото е желанието за себе си, резилиансът подчертава важността на приемането на другия такъв какъвто е. Психоаналитично ориентираните привърженици на резилианс-подхода артикулират също понятието за защитни механизми на личността. В няколко изследвания на еднояйчни близнаци²³ на основата на анализ на случай, според приети критерии за резилианс като – способност за социализация и установяване на хармонични взаимоотношения с връстниците, способност за справяне с училище и овладяване на професия, способност да се конструира в юношеството без сериозни прояви на angoisse и чувство на вина, или други поведенчески симптоми, способност като възрастен да влезе в родителството без повторение на травматичния модел, преживян в детството и като възрастен да успее да конструира своя живот с друг, по един задоволителен в сексуален план начин. Изследванията на близнаците, макар и в значително по-ранен период от този на възрастни хора, показва, че този от двамата, който по-успешно се справя с травмата в ранното детство (на насилие, на изоставяне), притежава по-значителен умствен ресурс, който подкрепя способността му да символизира, случващото му се и да продължи, както и разполага с по-голям набор от защитни механизми.

Най-виден представител на френската школа на резилианса е B. Cyrulink²⁴, който от своя страна има много последователи и все повече резилиансът оказва влияние върху различни сфери на социалната дейност и преди всичко върху помагането на хора, преживели травми. Все още резилиансът не е достатъчно осмислен в сферата на превенцията.

2.2.3. Резилиансът – една по-добра концепция на приемната грижа

Както стана ясно резилиансът може да се определи като обща способност за добро справяне с живота при много трудни условия и когато говорим за децата възникват основателните въпроси – какво да направим за да подкрепим резилианса при едно дете, което е преживяло или продължава да преживява трудности, травми. Детето, което се нуждае от приемна грижа е дете, което е преживяло, преживява и най-вероятно ще продължи да преживява травма – най-малкото травмата да не бъде със своето семейство, по причини на семейството. Този факт детето най-често преживява като изоставяне. Важно е да се има предвид значението на грижата за децата. Така например изследвания показват, че ако близо 80% от настанените в корекционни институции деца, са били жертви на насилие, и близо 66% от тях в рамките на 12 месеца извършват ново нарушение, то при настанените в приемна грижа, едва 33% за същия период извършват ново нарушение, т.е. разликата е в половината от настанените деца.²⁵ С други думи сред специалистите тезата, че настаняването в приемно семейство, вместо в дом-интернат, е в по-голяма степен отговарящо на най-добрия интерес на детето, е все по-безспорна. И все пак е важно да осмислим значението на приемното семейство – като услуга за родното семейство на детето, с което споделя грижата и отговорността за него ли е, или това е изцяло заместваща семейството грижа, която поема детето, докато родното семейство е в състояние изцяло да се ангажира със детето си или това ще бъде поето от ново, осиновителско семейство. Отговорите на тези въпроси са важни, тъй като стоят в основата на концепцията за развитие на практиката, което ще определи нормативната и институционална рамка, както и методологията на работа на професионалистите.

Може ли резилианс–подходът да ни помогне в отговора на тези въпроси? Кои са предимствата на този подход, за да можем да развием подкрепа, която да постави в центъра детето, не неговото семейство, независимо, че в по-голямата част от случаите това изглежда едно и също?

а) Резилиансът е хуманистично, позитивно ориентирана концепция, базирана на оцеляването, на устойчивостта и справянето, а не на страданието. Нещо повече, този подход разглежда страданието и като фактор за закаляване, разбира се не самото страдание, а способността на човешкото същество, да приеме страданието, да го „преработи” и да продължи своя живот. Резилиансът ни позволява да погледнем и се отнесем към детето, преживяло тежка травма, като към личност, към човешко същество, не като към жертва. Необходимостта да подкрепим резилианса в детето, т.е. общият му капацитет за справяне, ни кара да го възприемем като субект, който гради своите отношения с другите, а не само като изоставено дете, или дете, жертва на насилие, което често се случва в практиката на помагащите професии, концептуализирано от традиционната авторитарно-патриархална култура, или медицинския подход, навлязъл в повечето теоретични школи и чрез тях в действията на психолози, социални работници, възпитатели. В първия случай става дума за възприемане на детето като подчинено на родителската воля и авторитет и в този смисъл, обречено на живот, следващ родителския сценарии. Възпроизвеждането на класическия медицински подход при помагането при житейски проблеми, разбиран като лечение на проблема от експерти, поставя носителя на проблема отново в пасивната роля на обект на третиране. В този смисъл резилиансът ни кара да погледнем човека, а не проблема и нещо повече, да потърсим неговите ресурси за справяне. Той ни определя ролята не на експерти, които третират раната, или проблема, а на хора, които могат да помогнат професионално на други хора, т.е. изграждат реално човешко отношение на приемане и доверие помежду си. Резилиансът поставя под силно съмнение т.н. неутралност на помагащия, разбирана като отсъствие на човешка близост и отношения, като акцентира върху разбирането й като безусловно приемане на другия, или върху отсъствието на оценяване и осъждане. Така се легитимират връзките на различна близост, които възникват в процеса на помагане, без да се абсолютизират. С други думи отношението на помагане продължава да се базира на общото, но се признава възможността в определени случаи да възникне „специална” човешка връзка, надхвърляща професионалната, и тогава тя има шанса да бъде фактор за резилианс за човека в беда.

б) Базисната връзка и родното семейство - На първо място резилиансът поставя връзката между детето и възрастния като ключова, и то връзка на безусловно приемане. За да бъде резилиантно, всяко дете има нужда от поне един възрастен, който да го приема такова каквото е, да уважава човешката му същност, разбирана като субектна. Способността за привързване е изключително важна, тя може да бъде различна към двамата родители и тя е условие за създаване на връзки, включително интимни в по-късна възраст. Обичайно тази способност се изгражда от родителите. Резилиансът „отмества” категоричната роля на родното семейство в този процес към един друг възрастен, „наставник” на резилианс. Наставникът е именно човек, който може да приеме детето такова каквото е, да уважава неговата личност на човешко същество и този наставник може да бъде близък, свещеник, учител, друг професионалист и пр.

Резилиансът подчертава огромното значение на родното семейство и начинът, по който то се отнася към детето, за неговата способност да се справя с кризисни ситуации. Семейството е базата, основата за развитие на детската личност, тя е това, което човек има предварително, без усилия и това имане, ако го има е богатство.

Резилиансът ни помага да възприемем разбирането, че има случаи, при които връзката с родното семейство е опасна за добруването на детето. Връзката с родителя сексуален насилник е опасна за детето, връзката с насилника, който изпитва удоволствие от насилието е опасна за детето. Детето има нужда да разбере това, има нужда да преработи тази травма, може би да прости на родителя си, но продължаването на подържане на връзката с такъв родител е опасна за потребностите на детето да се развие като субект, като личност, а не предмет, да се идентифицира с него, да повтори модела.

в) Грижата за детето като споделена грижа – динамика на фактори, с център детето.