Проф д. ик н. Ангел димов религиозна политика издателска къща “Христо Ботев”

Дру­ги­те бо­жии съз­да­ния и чо­ве­ци из­пъл­ни­ли зе­мя­та с пок­ва­ра, раз­в­рат и на­си­лие. Ка­то ви­дял те­зи ре­зул­та­ти от сво­я­та твор­чес­ка шес­т­д­нев­на дей­ност, чо­ве­ко­по­доб­ни­ят Гос­под-Бог се раз­ка­ял и ра­зо­ча­ро­вал от се­бе си. Ре­шил да ос­во­бо­ди зе­мя­та от зло­то, ка­то уни­що­жи то­га­ваш­ни­те зем­ни хо­ра и нап­ра­ви но­во, из­пъл­не­но с лю­бов чо­ве­чес­т­во, със­та­ве­но от по­том­ци на нрав­с­т­ве­но чис­тия Ной. Ето за­що Гос­под се “раз­к­рил” пред Ной, “каз­вай­ки” му, че чрез по­топ ще “из­т­ре­би” “вся­ка твар, за­ед­но със зе­мя­та”⁶⁰.

След по­то­па Ной за­са­дил ло­зе, нап­ра­вил ви­но и се на­пил, а от нас­лед­ни­ци­те на три­ма­та Но­е­ви си­но­ве се на­се­ли­ла “ця­ла­та зе­мя”⁶¹ (ев­ре­и­те са млад на­род и как­то всич­ки мла­ди хо­ра си въ­об­ра­зя­ват, че с тях за­поч­ва чо­веш­ка­та ис­то­рия).

о­то­мък на Ной е Ав­ра­ам, чий­то внук е Яков (пре­и­ме­ну­ван от Гос­по­д на Из­ра­ил), от ко­го­то се фор­ми­ра­ло го­ля­мо ев­рейс­ко пле­ме. Ро­до­на­чал­ни­кът на то­ва пле­ме Из­ра­ил жи­вял сто че­ти­ри­де­сет и се­дем го­ди­ни и имал два­на­де­сет си­нове (пет от слу­ги­ни и се­дем от две сест­ри, дъ­ще­ри на не­го­вия вуй­чо, кой­то му ги дал за съп­ру­ги срещу че­ти­ри­на­де­сет­го­диш­но ра­тайс­т­во – па­се­не на до­би­тък). Пред­по­чи­та­на­та от Из­ра­ил же­на на име Ра­хил му ро­ди­ла син Иосиф (се­га пат­рон на аме­ри­кан­с­ка­та ре­ли­ги­оз­на сек­та “мор­мо­ни”). След се­дем­на­де­сет­го­диш­на­та си въз­раст Иосиф жи­вял в Еги­пет, къ­де­то се из­диг­нал, ста­нал пър­ви ми­нис­тър и до­ве­рен чо­век на фа­ра­о­на. По вре­ме на су­ша и глад из­ку­пил и пре­дал на фа­ра­он­с­ка­та ди­нас­тия, до­би­тъ­ка и зе­ми­те на егип­тя­ни­те⁶².

Пър­во­на­чал­но той из­зем­вал тех­ния до­би­тък сре­щу хляб, а ко­га­то ос­та­на­ли без жи­вот­ни за зе­ме­дел­с­ка ра­бо­та, от­нел в пол­за на фа­ра­о­на и соб­с­т­ве­ни­те им зе­ми. При то­ва по­ло­же­ние егип­тя­ни­те се при­нуж­да­ва­ли да ра­бо­тят на фа­ра­о­на ан­га­рия и да му пре­да­ват ед­на пе­та от по­лу­ча­ва­на­та сел­с­кос­то­пан­с­ка про­дук­ция. Са­мо зе­мя­та на жреци­те ос­та­на­ла не­из­ку­пе­на и им се за­па­зи­ла в оп­ре­де­ле­ния от фа­ра­о­на раз­мер⁶³.

Из­г­леж­да Иосиф е нас­ле­дил своя тър­гов­с­ки та­лант от дя­до му Ав­ра­ам, ста­нал бо­гат пок­рай же­на си. След ка­то на­пус­нал ба­щи­ния си край, Ав­ра­ам вре­мен­но се за­се­лил в Ха­на­ан­с­ка­та (Па­лес­тин­с­ка­та) зе­мя, къ­де­то се “явил” Гос­под и му ка­зал, че ще да­де на не­го­во­то по­том­с­т­во за­ви­на­ги да при­те­жа­ва та­зи те­ри­то­рия. В знак на по­чит Ав­ра­ам из­диг­нал ски­ния (вре­ме­нен ол­тар във вид на шат­ра) “на Гос­по­да, кой­то му се яви”⁶⁴.

В Ха­на­ан­с­ка­та зе­мя нас­тъ­пи­ли су­ша­ви го­ди­ни и глад (ся­каш Гос­под бър­зо е заб­ра­вил да­де­но­то пре­ди то­ва на Ав­ра­ам “бла­гос­ло­ве­ние”) и Ав­ра­а­мо­ви­ят род по­тър­сил спа­се­ние в Еги­пет. Ко­га­то прис­ти­гнали там, Ав­ра­ам при­ду­мал сво­я­та без­дет­на, но “кра­си­ва на-глед”⁶⁵ же­на – Са­ра­йя, да каз­ва на “еги­пет­с­ки­те го­лем­ци”, че била не­го­ва сес­т­ра, тъй ка­то, ако разберели ис­ти­на­та, щели да я взе­мат, а не­го да уби­ят.

Еги­пет­с­ки­ят фа­ра­он ха­ре­сал и взел в ха­ре­ма си Са­ра­йя, а в за­мя­на дал на Ав­ра­ам слу­ги, слу­ги­ни, до­би­тък, среб­ро и зла­то. Та­ка Ав­ра­ам ста­нал мно­го бо­гат⁶⁶. Впос­лед­с­т­вие фа­ра­о­нът се раз­бо­лял и вър­нал же­на­та на Ав­ра­ам, кой­то за­ед­но с нея, чле­но­ве­те на ро­да и при­до­би­то­то бо­гат­с­т­во се из­мък­нали от Еги­пет.

По съ­щия на­чин Ав­ра­ам пос­тъ­пил и ка­то “при­шъ­лец” в дру­го цар­с­т­во. Цар Аве­ме­лех взе­л Са­ра­йя (ве­че княгиня Са­ра), но ка­то уз­на­л (от “явил” се в съ­ня му Бог), че тя “си има мъж“ я върнал на Ав­ра­ам за­ед­но с “ов­це и го­ве­да, слу­ги и слу­ги­ни”⁶⁷.

Ве­ро­ят­но по мо­ти­ви, взе­ти от про­дъл­жи­лия сто се­дем­де­сет и пет го­ди­ни Ав­ра­а­мов жи­вот, е съз­да­де­на про­тяж­на­та бъл­гар­с­ка на­род­на пе­сен “Ав­ра­ам Зор­ни­це ду­ма­ше”. В нея се раз­каз­ва, че той се жа­ли на ра­но из­г­ря­ва­ща­та и раз­п­лак­ва­ща­та “дреб­ни­те де­ца” Зо­ра, за­де­то си ня­ма “рож­ба от сър­це”. Та­зи пе­сен, из­пъл­ня­ва­на през пос­лед­ни­те ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия от на­род­на­та пе­ви­ца Стай­ка Гьо­ко­ва, има прек­рас­на ме­ло­дия. Пре­диз­вик­ва със­т­ра­да­ние и съ­чув­с­т­вие у нас­то­я­щи и бъ­де­щи ба­щи и май­ки.

Ед­ва ли оба­че пе­сен­та след­ва да се свър­з­ва с па­ти­ла­та на ре­ли­ги­оз­ния ев­ре­ин Ав­ра­ам, кой­то имал осем приз­на­ти си­нове. Пър­ви­ят бил Ис­ма­ил, ро­ден от егип­тян­ка, слу­ги­ня на Ав­ра­а­мо­ва­та же­на. По­том­с­т­во­то му фор­ми­рало пус­тин­но племе. Вторият син на Авраам бил Исаак (баща на Израил). Ро­ден бил от офи­ци­ал­на­та же­на на Ав­ра­ам – когато била ве­че ста­ра и й било “прес­та­на­ло обик­но­ве­ното на же­ните”⁶⁸. (Са­ра уми­ра на сто два­де­сет и се­дем ­го­диш­на въз­раст.) Дру­ги­те шес­ти­ма си­но­ве на Ав­ра­ам били ро­де­ни от вто­ра­та му же­на, за ко­я­то се бил оже­нил след смърт­та на Са­ра.

Биб­лейс­ки­ят Ав­ра­ам, пред­с­та­вен ка­то един от пър­ви­те за­бо­га­тели ев­реи, из­пад­нал в де­ли­ри­ум и бе­зу­мие глав­но по­ра­ди пре­ка­ле­на на­бож­ност и страх от Бо­га. След ка­то не­го­ва­та же­на Са­ра най-сет­не родила дъл­гоочак­ва­на­та “рож­ба от сър­це”, за по­ре­ден път Гос­под го на­вес­тил и му “ре­къл” да за­не­се лю­би­мия си син на един хълм и да му го при­не­се в жер­т­ва чрез “все­из­га­ря­не”. Уп­ла­ше­ни­ят до смърт Ав­ра­ам ста­нал сут­рин­та ра­но, осед­лал ма­га­ре­то, взел мал­кия Исаак и под­гот­вил из­пъл­не­ни­е­то и на та­зи “Бо­жия за­по­вед”. За къс­мет мал­ко пре­ди да под­па­ли куп­чи­на­та дър­ва и вър­за­ния и пос­та­вен вър­ху тях нев­ръс­тен син, от­но­во се “явил” ан­гел, кой­то му ка­зал да по­ща­ди мом­че­то, за­що­то Ав­ра­ам из­дър­жал из­пи­та­ни­е­то и до­ка­зал, че се “бои от Бо­га”⁶⁹.

Изглежда и тази библейска история не е могла да предизвика набожни чувства в душите на българските творци на народната песен “Авраам Зорнице думаше”. В тази песен се разказва, че бездетният еврейски робовладелец Авраам се е жалвал на Зората (а не на кръвожадния юдейски бог Йехова), задето нямал мъжка рожба, която да наследи неговата собственост върху дом, роби, добитък и злато.

В Ста­рия За­вет са опи­са­ни съ­би­тия и случ­ки, свър­за­ни глав­но с лич­ния и с об­щес­т­ве­ния жи­вот на ев­рейс­ки ро­до­ви ста­рей­ши­ни, пле­мен­ни вож­до­ве и ца­ре. По­каз­ва се тях­но­то пъл­но гос­под­с­т­во над слу­ги и ро­би. Раз­каз­ва се за вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду племен­ни на­чал­ни­ци, как­то и за во­де­ни от тях во­ен­ни бит­ки.

Ро­бов­ла­дел­ци­те (старейшини, вождове и царе) се мъ­че­ли да оце­ле­ят, при­тис­на­ти от ве­ков­ни­те ев­рейс­ки проб­ле­ми: за­сел­ва­не на ев­рейс­ки­те пле­ме­на на соб­с­т­ве­на зе­мя (Гос­под-Бог Йе­хо­ва обе­щал да им да­де Па­лес­тин­с­ка­та зе­мя)⁷⁰; из­мък­ва­не от уни­зи­тел­но­то по­ло­же­ние да жи­ве­ят сред чуж­ди на­род­и, ка­то “за­селници” и “пришълци”; регулиране на робовладелските общес­т-­ве­ни от­но­ше­ния чрез за­ко­но­да­тел­с­т­во; съз­да­ва­не на из­ра­ил­с­ко “цар­с­т­во” в Еру­са­лим и не­го­ви­те окол­нос­ти. Въ­вели са за­ко­но­ви и мо­рал­ни нор­ми (Бо­жи за­по­ве­ди) за за­паз­ва­не на ро­бов­ла­дел­с­ка­та соб­с­т­ве­ност вър­ху имо­ти, ни­ви, до­би­тък и ро­би, а съ­що и за ней­но­то пре­да­ва­не по нас­лед­с­т­во.

В юдейс­ки­те ро­до­ви и пле­мен­ни об­щ­нос­ти се во­дел осо­бен на­чин на жи­вот (чер­гар­с­т­во, роб­с­т­во, за­щи­та от неп­ри­я­те­ли с 300–500 “обу­че­ни мъ­же”, тър­се­не на зе­мя за за­сел­ва­не), до­вел до на­ла­га­не на уп­рав­лен­с­ка сис­те­ма, на­ре­че­на те­ок­ра­ция. Ус­та­но­ви­ла се аб­со­лют­на власт на ду­хов­ни­ци (про­ро­ци, жре­ци) и ро­бов­ла­дел­ци, ко­и­то “свиде­тел­с­т­ва­ли”, че кон­так­ту­ват със са­мия Бог. Все­ки гос­по­дар твър­дял, че след­вал бо­жи­и­те на­път­с­т­вия и пред­п­ри­е­мал да­де­но дейс­т­вие, след ка­то му се “явил” ан­гел или “чул” на­реж­да­не на “Гос­под-Бог”⁷¹. По­ня­ко­га то­ва се предхож­да­ло и от при­род­ни яв­ле­ния, тъл­ку­ва­ни ка­то зна­ме­ния.

Та­ка според биб­лейс­ки­те ле­ген­ди излиза, че ед­ва ли не ев­рейс­ки­ят бог Йе­хо­ва под­бу­дил Мо­и­сей да под­гот­ви и из­вър­ши из­веж­да­не­то от Еги­пет на “пъш­ка­щи­те”⁷² под роб­с­т­во ев­реи. То­ва ста­на­ло, ко­га­то Мо­и­сей па­сял ов­це­те на тъс­та си (мад­нам­с­ки жрец) в ед­на пла­нин­с­ка пус­тиня. Сред ед­на къ­пи­на му се “явил” “Ангел Господен” в “ог­нен пла­мък”⁷³, а след не­го и Гос­под Йе­хо­ва (ве­ро­ят­но ка­то звук), кой­то “ка­зал”, че ще се пог­ри­жи за сво­и­те по­до­печ­ни съ­на­род­ни­ци и ще им да­де зе­ми­те в днеш­на Па­лес­ти­на и Из­ра­ил. По­ве­лил му за­ед­но с ев­рейс­ки ста­рей­ши­ни да из­лъ­же еги­пет­ския фа­ра­он, че ще из­ве­де ев­рейс­ка­та об­щ­ност в пус­ти­ня­та, за да бъ­дело нап­ра­ве­но жертвоприно­ше­ние на “Иехова, на­шия Бог”⁷⁴. Мо­и­сей приз­нал, че труд­но би убе­дил ев­ре­и­те да го пос­лед­ват, тъй ка­то бил слаб ора­тор и “теж­ко­е­зи­чен”. То­га­ва Йе­хо­ва го посъ­вет­вал – пър­во, да им прив­ле­че вни­ма­ни­е­то чрез фо­ку­си, илю­зи­о­ни­зъм (“прев­ръ­ща­не” на же­зъл в змия, пос­та­вя­не на ръ­ка в паз­ва­та, къ­де­то ста­вала “бя­ла ка­то сняг”)⁷⁵ и – вто­ро, да взе­ме за гла­вен жрец (по­лит­ко­ми­сар) своя крас­но­ре­чив брат Аарон.

Та­ка уж в из­пъл­не­ние на тези “Бо­жии” за­по­ве­ди Мо­и­сей пос­те­пен­но съб­рал се­дем­де­сет ста­рей­ши­ни и мно­жес­т­во жре­ци (на­че­ло с Аа­рон и си­но­ве­те му), фор­ми­рал по­ли­ти­чес­ки екип, с кой­то ос­во­бо­дил ев­ре­и­те от еги­пет­с­ко роб­с­т­во и на­ло­жил за­ко­ни за ре­гу­ли­ра­не на от­но­ше­ни­я­та в ев­рейс­ко­то об­щес­т­во. Из­г­леж­да оба­че, че ев­рейски­ят бог Йе­хо­ва бил за уве­ко­ве­ча­ва­не на ро­бов­ла­дел­с­кия об­щес­т­вен строй, за­що­то в из­гот­ве­ни­те по не­го­ва по­ръч­ка за­ко­ни се да­вало не­ог­ра­ни­че­на власт на бо­га­ти­те ев­реи, на ро­бов­ла­дел­ци­те, а ро­би­те се тре­ти­рали ка­то жи­вот­ни. По си­ла­та на Мо­и­сее­ви­те за­ко­ни гос­по­да­рят мо­жел без­на­ка­за­но да бие ро­ба, “по­не­же му е сто­ка”⁷⁶, а ако го убиел се “на­каз­вал” (ве­ро­ят­но с гло­ба).

Ев­ре­и­нът роб мо­жел след шес­т­го­диш­но ро­бу­ва­не да бъ­де ос­во­бо­ден от роб­с­т­во, но да­де­на­та му през роб­с­кия жи­вот же­на и не­го­ви­те де­ца ос­та­ва­ли соб­с­т­ве­ност на тех­ния гос­по­дар. Ако то­зи роб из­рич­но за­я­вял, че оби­ча “гос­пода­ря си, же­на­та си и ча­да­та си”⁷⁷ и не же­лаел да из­ле­зе сво­бо­ден, ухо­то му се про­би­ва­ло с ши­ло и той за­ви­на­ги ос­та­вал роб.

По­ня­ко­га фан­то­мът Гос­под-Бог слу­жил на Мо­и­сей да оп­рав­да­е греш­ни­те си по­ли­ти­чес­ки хо­до­ве и към не­го да на­соч­и на­род­но­то не­го­ду­ва­ние. Та­ка пос­тъ­пил и ко­га­то евре­и­те на­пус­на­ли Еги­пет и ме­сец и по­ло­ви­на бро­ди­ли из близ­ка­та пус­ти­ня. То­га­ва те за­поч­на­ли да роп­та­ят сре­щу сво­и­те ли­де­ри (Мо­и­сей и Аа­рон), за­де­то са ги на­ка­ра­ли в име­то на сво­бо­да­та да ос­та­вят еги­пет­с­ка­та зе­мя, къ­де­то по­не има­ло хляб. До­ка­то на-стъ­пят про­ме­ни в ат­мос­фер­ни­те ус­ло­вия и в пус­ти­ня­та се по­я­вят вод­ни и хра­ни­тел­ни ре­сур­си (“пъд­пъ­дъ­ци” и “ман­на” – люс­по­об­раз­но ве­щес­т­во)⁷⁸, Мо­и­сей убеж­да­вал съ­на­род­ни­ци­те си, че “роп­та­ни­я­та” им са на­со­че­ни не към не­го и брат му, а “про­тив Гос­по­да”⁷⁹, кой­то ги е под­тик­нал към та­зи рис­ко­ва по­ли­ти­чес­ка ак­ция.

Впро­чем, в Биб­ли­я­та глав­ни­те дейс­т­ва­щи ли­ца твър­дят, че ед­но или дру­го тях­но дейс­т­вие е про­дик­ту­ва­но от “явил” им се ан­гел или от “чут” глас на Гос­по­д-Бог. В Ста­рия За­вет чес­то се пов­та­ря, че Гос­под-Бог им “каз­вал” да “съ­си­пят” град, да “из­т­ре­бят” пле­ме, да “умър­т­вят” чо­век или да го “уби­ят с ка­мъ­ни”.

Та­ка нап­ри­мер Гос­под-Бог по­ве­ля­вал да се “по­гу­би” все­ки мъж, чи­е­то край­ко­жие на по­ло­вия му член е ос­та­на­ло не­об­ря­за­но⁸⁰, за­що­то е на­ру­шил “За­ве­та Ми” (на Бо­га) – ко­га­то ста­не на осем дни (след раж­да­не­то си) да се об­реже. Ев­рейс­ко­то ду­хо­вен­с­т­во (из­мис­ли­ло Гос­под-Бог Йе­хо­ва), ос­та­ви­ло на сво­и­те пос­ле­до­ва­те­ли и нас­лед­ни­ци по­ли­ти­чес­кия за­вет, ко­га­то бъ­дат “въ­ве­де­ни” в зе­мя­та, ко­я­то им е обе­щал и от­ре­дил Гос­под да при­тежа­ва­т, да “из­го­нят”, “по­ра­зят” и “из­т­ре­бят” на­се­ля­ва­щи­те я пре­ди тях “се­дем по-го­ле­ми и по-сил­ни на­ро­ди”⁸¹. В ни­ка­къв слу­чай да не пра­вят “до­го­вор с тях” и да не ги “по­жа­лят”, тъй като Бог е избрал еврейския “народ измежду всичките племена, които са по лицето на земята”⁸².

Ед­ва ли те­зи “явя­ва­ния” на ду­хо­ве, “чу­ва­ния” на гла­со­ве и т.н. мо­гат да се тъл­ку­ват ка­то ня­как­ви мо­зъч­ни от­к­ро­ве­ния, прос­вет­ле­ния или проб­ля­съ­ци на “цър­ков­н­и­те пър­во­от­ци”. Труд­но мо­гат да бъ­дат обяс­не­ни и с то­га­ваш­ни­те ос­къд­ни поз­на­ния за фун­к­ци­и­те на чо­веш­кия мо­зък.

По-ско­ро с пи­са­ни­я­та от ро­да на “ре­че му Гос­под- Бог”, “яви му се ан­гел” се пра­вят вну­ше­ния, че власт­та е да­де­на от­го­ре и все­ки тряб­ва без­ро­пот­но да се под­чи­ня­ва на ду­хов­ни­ци и на­чал­ни­ци на ро­до­ве, кла­но­ве и цар­с­т­ва. В про­ти­вен слу­чай го очак­ва смърт.

Ко­га­то ста­нал цар и ца­ру­вал че­ти­ри де­се­ти­ле­тия, Да­вид (чи­и­то по­то­мък е Исус Хрис­тос) нат­ру­пал без­чет про­я­ви на по­хот и сви­ре­пост. Убил не­вин­ни мъ­же, вклю­чи­тел­но и скро­мен съп­руг, след ка­то ха­ре­сал, пре­лъс­тил и оп­ло­дил не­го­ва­та кра­си­ва съп­ру­га⁸⁴.

Цар Да­вид жес­то­ко се раз­п­ра­вял с амон­ци и дру­ги пле­ме­на. Той на­па­дал и прев­зе­мал тех­ни­те гра­до­ве, взе­мал “твър­де мно­го ко­рист” (пляч­ка), из­веж­дал жи­те­ли­те им и ги ту­рял “под три­о­ни и под же­лез­ни ди­ка­ни и под же­лез­ни брад­ви”, при­веж­дал ги “през пе­щи за тух­ли”⁸⁵.

Пре­ди да ум­ре, цар Да­вид оп­ре­де­лил (за­ед­но с про­рок и све­ще­ни­ци) за свой при­ем­ник си­на си Со­ло­мон. След не­го­ва­та смърт но­ви­ят цар Со­ло­мон убил по-го­ле­мия си брат Адо­ний.

Дъ­лъг е спи­съ­кът на го­ле­ми­те убийс­т­ва на юдейс­ки­те ца­ре. Из­ли­за, че ос­нов­но­то за­ни­ма­ние на ев­рейския Гос­под-Бог е да из­да­ва за­по­ве­ди за уби­ва­не на хо­ра, включително чрез изгаряне в пещи.

Б

“Гре­хът” на цар Са­ул бил, че по­ща­дил и не убил “ама­лич­кия цар Агаг” и по-ох­ра­не­ни­те от го­ве­да­та и овце­те. Про­рок Са­му­ил пос­лу­шал “Гос­под­ния глас” и сам ­ “съси­ча Агаг пред Гос­по­да”⁸⁷.

Си­гур­но мно­го мла­ди хо­ра са били уби­ти и в из­пъл­нение на ре­ди­ца въ­ве­де­ни от Мо­и­сей за­ко­но­да­тел­ни разпоредби:

– “Ако ня­кой лег­не с мъж­ко, ка­то с жен­с­ко и два­ма­та са из­вър­ши­ли гну­со­та; неп­ре­мен­но да се умър­т­вят; кръв­та им да бъ­де вър­ху тях”⁸⁸;

– “Ако се на­ме­ри ня­кой, ле­жащ с омъ­же­на же­на, то­га­ва и два­ма­та да бъ­дат уби­ти”⁸⁹;

– “Ако ня­кой на­ме­ри в гра­да ня­коя мла­да де­ви­ца, сго­де­на за мъж, и ле­жи с нея, то­га­ва да из­ве­де­те и два­ма­та пред пор­та­та на оня град и да ги уби­е­те с ка­мъ­ни”⁹⁰.

Оче­вид­но Биб­ли­я­та е кни­га на ужа­си­те. Пред опи­са­ни­те в нея звер­с­т­ва и на­си­лия блед­не­ят и от­въ­д-оке­ан­с­ки­те фил­ми на “сил­ни­те усе­ща­ния”. Нес­лу­чай­но мно­го ин­ди­ви­ди, ко­и­то се прис­т­рас­тя­ват към че­те­не­то на Биб­ли­я­та, из­пит­ват бо­лез­нен страх от “Гос­по­да-Бог” и до­ри се умо­по­бър­к­ват.

Та­къв слу­чай има­ше през 60-те го­ди­ни на два­де­се­ти век и в мо­е­то се­ло Ка­ра­джо­во, Плов­див­с­ко. Млад мъж (за­вър­шил френ­с­ки ко­леж и изя­вен фут­бо­лист) пос­лу­ша сво­я­та на­бож­на май­ка, оти­де да учи за поп, по­лу­дя и за­вър­ши жи­во­та си из ро­доп­с­ки­те луд­ни­ци.

Са­ма­та вя­ра в ис­тин­ност­та на “явя­ва­ни­я­та” на ан­ге­ли и ка­ра­кон­джу­ли, “чу­ва­не­то на бо­жии гла­со­ве” и т.н. е вид лудост. Още Ф. Ен­гелс е кон­с­та­ти­рал, че по не­го­во вре­ме (вто­ра­та по­ло­ви­на на ХIХ в.) в Лон­дон “ре­ли­ги­оз­но­то умопо­бър­к­ва­не” още ми­на­ва­ло за “нор­мал­но със­то­я­ние”⁹¹.

Си­гур­но по те­зи съ­об­ра­же­ния в ми­на­ло­то всич­ки ев­рейски уче­ни би­ли еди­но­душ­ни, че Биб­ли­я­та (осо­бе­но част­та “Битие”) е опас­но съ­чи­не­ние⁹². Ев­ре­и­те са заб­ра­ня­ва­ли Библията да се че­те от мла­де­жи под два­де­сет и пет го­диш­на въз­раст.

Биб­лейс­ки­те раз­ка­зи са ед­нос­т­ран­чи­ви и стра­хо­ви­ти, тъй ка­то са пи­са­ни за уве­ко­ве­ча­ва­не на те­ок­ра­ци­я­та в Из­ра­ил и в све­та. Свет­с­ки ли­ца би­ха мог­ли да ги че­тат за об­ща кул­ту­ра, и то ко­га­то ве­че са с офор­мен чо­веш­ки ми­рог­лед.

През пос­лед­но­то хи­ля­до­ле­тие до но­ва­та ера в ев­рейс­ка­та об­щ­ност пос­ле­до­ва­тел­но се след­вал Ста­рият за­вет на Гос­под-Бог Ие­хо­ва, т.е. на уп­рав­ля­ва­щи­те про­ро­ци, жре­ци и ста­рей­ши­ни. С пре­дим­с­т­во се из­пъл­ня­ва­ли тех­ни­те по­ли­ти­чес­ки за­ве­ща­ния: ев­ре­и­те да се “нап­ло­дят” и “пре­ум­но­жат”; да се фор­ми­рат два­на­де­сет из­ра­и­ле­ви пле­ме­на, ко­и­то впос­лед­с­т­вие да се обе­ди­нят; ев­рейс­ко­то на­се­ле­ние “да ста­не ве­лик и си­лен на­род и чрез не­го ще се бла­гос­ло­вят всич­ки на­ро­ди на зе­мя­та”⁹³; да се зав­ла­де­ят обе­ща­ни­те от Гос­по­да зе­ми и се “из­т­ре­бят” ту­зем­ни­те пле­ме­на⁹⁴; да се съз­да­де из­ра­ил­с­ко “цар­с­т­во”.

Око­ло на­ча­ло­то на но­ва­та ера ев­рейс­ко­то об­щес­т­во нав­ляз­ло в но­ва фа­за на раз­ви­тие. Ев­ре­и­те, об­ра­зу­ва­щи го­ле­ми об­щ­нос­ти в Еги­пет и Еру­са­лим, за­поч­на­ли да раз­ви­ват тър­гов­с­ки­те си за­лож­би, да тру­пат бо­гат­с­т­ва и са­мо­чув­с­т­вие. Въз­ник­на­ли но­ви об­щес­т­ве­ни проб­ле­ми, чи­е­то ре­ша­ва­не не мо­же­ло ве­че да ста­ва със ста­рия “рев­нив”, зло­па­ме­тен, от­мъс­ти­те­лен (“до тре­то­то и чет­вър­то­то по­ко­ле­ние”) ⁹⁵ и жес­ток бог Йе­хо­ва. Ето за­що ев­рейски про­ро­ци, вклю­чи­тел­но и Исус Хрис­тос, нас­то­я­ва­ли да бъ­де про­ме­не­на так­ти­ка­та на бор­бата за зав­ла­дя­ва­не и уп­раж­ня­ва­не на дър­жав­ната и цър­ков­ната власт. Пре­по­ръч­ва­ли пре­ди да се стиг­нело до при­ла­га­не на си­ло­ви, при­ну­ди­тел­ни ин­с­т­ру­мен­ти за влас­т­ва­не, да се вър­шела въз­пи­та­тел­на ра­бо­та чрез вну­ша­ва­не на ре­ли­ги­оз­на вя­ра, оказ­ва­не на ми­ло­сър­дие и ле­ку­ва­не на бол­ни. Сър­ца­та и умо­ве­те на ми­ря­ни­те след­ва­ло да се по­ко­ря­ват не са­мо чрез вся­ва­не на страх, а и ка­то се из­пол­з­вала въз­дейс­т­ва­ща­та си­ла на “бо­жи­е­то”, т.е. на от­на­ся­що­то се към ре­ли­ги­оз­на­та фан­тас­ти­ка сло­во или, ка­за­но по на­род­но­му, чо­веш­ка­та ду­ша “да се ва­ди с па­мук”. Във връз­ка с то­ва Ста­ри­ят За­вет бил обя­вен за “овех­тял” и “ос­та­рял” и се “хо­да­тайс­т­ва­ло” да бъ­дел за­ме­нен с нов за­вет, ос­но­ван “вър­ху по-пре­въз­ход­ни обе­ща­ния”⁹⁶.

4. ПО­ЛИ­ТИ­ЧЕС­КИ ПОС­ЛА­НИЯ

В НО­ВИЯ ЗА­ВЕТ
В на­ча­ло­то на но­ва­та ера Юдейс­ко­то цар­с­т­во е би­ло про­тек­то­рат на ог­ром­на­та Рим­с­ка им­пе­рия. То до­ри не е би­ло от­де­ле­но ка­то са­мос­то­я­тел­на про­вин­ция, а е би­ло прик­ре­пе­но към Си­рия. В зе­ми­те на Юдея влас­т­вал рим­с­ки про­ку­ра­тор (уп­ра­ви­тел), кой­то с войс­ка под­дър­жал об­щес­т­ве­ния ред и е съ­би­рал дър­жав­ни­те да­нъ­ци.

Обик­но­ве­но в рим­с­ки­те про­вин­ции войс­ка­та е би­ла със­та­вя­на пре­дим­но от мес­т­ни хо­ра. Та­ка в мет­ро­по­ли­я­та са пра­ви­ли ико­но­мии на па­рич­ни и дру­ги ре­сур­си за изд­ръж­ка на во­ен­ни­те час­ти, а по­ко­ре­ни­те на­ро­ди са били за­лъг­ва­ни, че им се оси­гу­ря­ва ра­бо­та, пре­пи­та­ние и са­мо­уп­рав­ле­ние.

В Юдея ев­ре­и­те от­каз­ва­ли да слу­жат в рим­с­ки­те во­ен­ни час­ти. Ро­бу­ва­ло се на ре­ли­ги­оз­на­та дог­ма, че дру­ги­те на­ро­ди са “не­чис­ти” и смес­ва­не­то с тях ще омър­си пра­вед­ни­те ев­реи. Та­зи по­ли­ти­ка ус­т­рой­ва­ла вис­ше­то ев­рейс­ко ду­хо­вен­с­т­во, ко­е­то се пок­ро­ви­тел­ст­вало от римс­ките влас­ти. При ней­но­то при­ла­га­не се за­сил­ва­ла враж­деб­ност­та и не­о­буз­да­ният про­из­вол на чуж­до­зем­на­та войс­ка над обик­но­ве­ни­те хо­ра.

По то­ва вре­ме из­ра­ил­с­ки­те пле­ме­на все още са би­ли ра­зе­ди­не­ни. Ос­та­на­ло не­из­пъл­не­но глав­но­то за­ве­ща­ние от Ста­рия За­вет, а имен­но да бъ­де съз­да­де­на го­ля­ма ев­рейс­ка дър­жа­ва вър­ху об­шир­ни те­ри­то­рии, включ­ва­щи и зе­ми­те на пле­ме­на­та из­вън Юдея.

В ев­рейс­ко­то об­щес­т­во гос­под­с­т­ва­ли бо­га­та­ши­те, обеди­не­ни глав­но око­ло под­в­лас­т­на­та на Рим цар­с­ка фа­ми­лия и ду­хо­вен­с­т­во­то. До­ми­ни­ра­що вли­я­ние има­ло вис­ше­то ду­хо­вен­с­т­во, със­та­ве­но ос­нов­но от фа­ри­сеи, към ко­и­то при­над­ле­жали и град­с­ки­те бо­га­ти ро­до­ве и са­ду­кеите – вис­ши ду­хов­ни­ци при Еру­са­лим­с­кия храм.

Бо­га­ти­те ев­рейс­ки със­ло­вия, вклю­чи­тел­но вис­ше­то ду­хо­вен­с­т­во за­ед­но с рим­с­ки­те уп­рав­ни­ци, ог­раб­ва­ли на­ро­да в Юдея. Угод­ни­чи­ли на рим­с­ки­те си гос­по­дари, за­що­то тех­ни­те войс­ко­ви час­ти па­зе­ли лич­ни­те им бо­гат­с­т­ва и при­ви­ле­гии. Жи­во­тът на по­ве­че­то обик­но­ве­ни ев­реи, вклю­чи­тел­но и на бед­но­то нис­ше жре­чес­т­во, бил не­по­но­сим. В стра­на­та има­ло роб­с­т­во, бед­ност, бо­лес­ти и сво­е­во­лия на рим­с­ки­те оку­па­то­ри.

Чо­веш­ка­та ис­то­рия по­каз­ва, че по вре­ме на при­род­ни бед­с­т­вия и об­щес­т­ве­ни кри­зи ма­со­во раз­п­рос­т­ра­не­ние по­лу­ча­ват и ре­ли­ги­оз­ни­те про­я­ви – ча­ро­дейс­т­во (въл­шеб­с­т­во), магьос­ни­чес­т­во, га­да­е­не на бъ­де­ще­то, и т.н., и въз­никват ре­ли­ги­оз­ни сек­ти. При та­ки­ва си­ту­а­ции бед­ни­те хо­ра, ко­и­то са без­сил­ни са­ми да се спра­вят с бо­лес­т­и и жи­тейс­ки проб­ле­ми, ста­ват лес­на пляч­ка в ръ­це­те на из­пе­че­ни мо­ше­ни­ци и шар­ла­та­ни. За­поч­ват да вяр­ват на тех­ни­те “ек­с­т­ра­сен­ски се­ан­си” и “фо­ку­си” и да раз­чи­тат на уве­ре­ни­я­та им, че ще по­лу­чат спа­се­ние и щас­тие от ня­как­ви вън­ш­ни си­ли, илю­зор­ни, мис­тич­ни и приз­рач­ни съ­щес­т­ва.

По­доб­на би­ла кар­ти­на­та и в по­ро­бе­на Юдея. От­ча­я­ни­те и ока­я­ни на­род­ни ма­си по­вяр­ва­ли на „про­ро­ци“ и га­да­те­ли, че Ме­сия (Спа­си­тел) щял ги ос­во­бо­ди от по­тис­ни­чес­т­во­то и гра­бе­жи­те на рим­с­ки­те оку­па­то­ри и мес­т­на­та ду­хов­на и свет­с­ка арис­ток­ра­ция.

На фо­на на всич­ко то­ва в Юдея се за­ро­ди­ло на­род­но ре­ли­ги­оз­но дви­же­ние. Ос­но­ва­ва­не­то му било де­ло на мла­дия ев­рейс­ки про­рок и учи­тел Исус Хрис­тос. То­ва ста­на­ло към три­де­се­та­та го­ди­на от но­ва­та ера. То­га­ва се на­вър­ши­ли пет­на­де­сет го­ди­ни от ца­ру­ва­не­то (14–37 г. от н.е.) на рим­с­кия им­пе­ра­тор Ти­бе­рий⁹⁷, а управител на Юдея е бил Пилат Понтийски.

Основателят на народното религиозно движение Исус Хрис­тос прес­лед­вал ня­кол­ко глав­ни по­ли­ти­чес­ки це­ли: ов­ла­дя­ва­не на вис­ша­та ду­хов­на и свет­с­ка власт в Еру­са­лим; ос­во­бож­да­ва­не на ев­ре­и­те от рим­ско вла­ди­чес­т­во и съз­да­ва­не на “Бо­жие цар­с­т­во” (със сто­ли­ца Еру­са­лим)⁹⁸; включ­ва­не на всич­ки на­ро­ди в “све­тов­но­то цар­с­т­во”, ко­е­то за­ви­на­ги да “ста­не цар­с­т­во на “на­шия” (ев­рейс­кия) Гос­под и на Си­на му, ев­ре­и­на Исус Хрис­тос⁹⁹.

С ог­лед на то­ва и съобразно със съз­да­ла­та се об­щес­т­ве­на об­с­та­нов­ка Ста­ри­ят За­вет бил за­ме­нен с нов. Фор­му­ли­ра­ни били крат­ки, раз­би­ра­е­ми и при­мам­ли­ви за на­ро­да по­ли­ти­чес­ки пос­ла­ния, из­ло­же­ни във вто­ра­та част на Биб­ли­я­та, озаг­ла­ве­на Нов За­вет. По-важ­ни­те съ­чи­не­ния, вклю­че­ни в Но­вия За­вет, са: че­ти­ри еван­ге­лия, при­пис­ва­ни на уче­ни­ци и адепти на Исус Хрис­тос – Ма­тей, Марк, Лу­ка и Иоан; “Де­я­нията на Апостоли­те”; “Пос­ла­нията на апостол Па­вел”; “От­к­ро­ве­ни­ето на Иоана” (Апо­ка­лип­сис).

Предполага се, че включените в Новия Завет четири евангелия били написани след 70 г. от н.е., тоест доста време след кръстовото разпятие (34–35 г. от н.е.) на Исус Христос. Най-ранното от всички канонически съчинения било “Откровението на Иоана”. По всяка вероятност то било написано около 67–68 г. от н.е., когато било в разгара си продължилото четири години (66–70 г. от н.е.) Юдейско народно въстание, завършило през 70-те години от новата ера с победа на римляните и местната аристокрация и пълно разрушаване на Ерусалим.

След разпъването на Исус Христос на кръст се появили десетки апокрифни християнски евангелия и други книги, но включените в Библията били подбрани и утвърдени на състояли се през III–IV в. от н.е. църковни събори на стотици епископи (владици, областни църковни управници). Автентичността на четирите евангелия е съмнителна, но щом са приети на църковни събори (партийни конгреси), в тях се изразява генералната линия на християнството.

Големият френски учен и просветител от ХVІІІ в. Франсоа Волтер разказва как негов приятел богослов близо тридесет години се мъчил да открие истинските автори на евангелията и времето, през което са написани, а също и да научи от тях нещо полезно за практиката. Преди смъртта си признал, че “животът му е отишъл напразно”¹⁰⁰. 

В Библията не е било включено смятаното за първо и достоверно “Евангелие на Яков”. Авторът му описвал страданията на Исус Христос и посочвал имената на неговите обвинители от еврейските фамилии, включително Анна, Каиафа, Леви.

Съобщава се, че имало и протоевангелие на Яков (брат на Исус Христос). Изглежда то не било включено в Библията, тъй като разкривало, че майката на Исус Христос – Мария, заченала в отсъствието на своя мъж. Братът на Исус разказвал как опозореният съпруг се оплакал на свещениците, които дали на него и на Мария да пият от водата на ревността и ги обявили за невинни¹⁰¹. 

Като се изключи “Апокалипсисът”, написаните по-късно канонически евангелия показват, че Исус Христос се е опитвал да създаде силна еврейска държава и да изпълни Новия Завет чрез организиране на широко народно движение. Той е оспорвал прилаганата от юдейската теокрация политика на “избиване” и “из-требване” на еврейски пророци и чуждоземни народи, които са изпитвали неистова омраза към евреите. Прилагал е тактика на политическа и религиозна борба, съобразена с римското владичество и юдейската теокрация. Полагал е усилия за формиране на мощно обществено движение, сплотено около ореола на един сравнително по-добродушен и по-привлекателен Господ-Бог.

В Но­вия За­вет се изис­к­ва вя­ра в един-един­с­т­вен за всич­ки на­ро­ди Гос­под-Бог. Поч­ти не се спо­ме­на­ва за войн­с­т­ва­щия ев­рейс­ки Гос­под-Бог Ие­хо­ва (Ие­ова). Та­зи иде­о­ло­ге­ма от­го­ва­ря на за­да­ча­та да се фор­ми­ра уп­рав­ля­ва­на от об­но­ве­но ев­рейс­ко ду­хо­вен­с­т­во све­тов­на дър­жа­ва. Да­ва да се раз­бе­ре, че ос­вен чрез вой­ни и „из­т­реб­ле­ния“ зе­ми­те на ара­би­те (ев­ре­и­те съ­що са араб­с­ко пле­ме) и дру­ги­те на­ро­ди мо­гат да бъ­дат зав­ла­де­ни и с ре­ли­ги­оз­на вя­ра в един общ Бог.

Про­по­вяд­ва­ло се, че но­ви­ят гло­ба­лен Гос­под-Бог се на­ми­рал на “не­бе­са­та”¹⁰² и всич­ко как­во­то ста­ва­ло на зе­мя­та и в об­щес­т­во­то би­ло “от Не­го, чрез Не­го и за Не­го”¹⁰³.

З

а раз­ли­ка от чис­то ев­рейс­кия Гос­под Ие­хо­ва, кой­то лич­но се “явя­вал” на пър­вос­ве­ще­ни­ци­те и ста­рей­ши­ни­те, въображаеми­ят хрис­ти­ян­с­ки Бог кон­так­ту­вал са­мо със своя “въз­лю­бен Син” Исус Хрис­тос. Са­ми­ят Исус сви­де­тел­с­т­вал, че “ос­вен Си­нът”, т.е. ос­вен не­го, “ни­кой не знае кой е Отец”¹⁰⁴. На дру­го мяс­то ка­зал: “Аз и Отец ед­но сме”¹⁰⁵.

По то­зи по­вод мно­зи­на от слу­ша­те­ли­те в еру­са­лим­с­ки храм взе­ли ка­мъ­ни и ис­ка­ли да го уби­ят “за бо­го­хул­с­т­во” с ду­ми­те: “Ти, би­дей­ки чо­век, пра­виш Се­бе Си Бог”¹⁰⁶.

В сво­и­те про­по­ве­ди Исус Хрис­тос твър­дял, че го­во­ри то­ва, ко­е­то му е ка­зал не­го­вият Отец. “Аз – каз­вал той – съм в От­ца” и “Отец е в Ме­не”¹⁰⁷. Нав­ся­къ­де се пред­с­та­вял за “Чо­веш­ки Син”, в ко­го­то се е все­лил “Бо­жи Дух”¹⁰⁸. Ко­га­то се опит­вал да уве­ря­ва при­със­т­ва­щи­те в хра­ма на Ели­он­с­кия хълм, че е “из­ля­зъл” и “до­шъл” от Бо­га, мно­зи­на му от­го­ва­ря­ли, че “има бяс”¹⁰⁹. Та­ка че Исус Хрис­тос се са­мо­о­бя­вил за све­то­вен влас­те­лин. Той бил ка­зал: “Аз съм пъ­тят и ис­ти­на­та и жи­во­тът; ни­кой не до­хож­да при От­ца, ос­вен чрез Ме­не”¹¹⁰.

Впро­чем, Исус Хрис­тос от­бяг­вал от­к­ри­то да от­ри­ча ста­рия Бог Ие­хо­ва, тъй ка­то зна­ел, че вис­ши­те ду­хов­ни­ци тър­сят до­ка­за­тел­с­т­во, за да го об­ви­нят в “бо­го­хул­с­т­во”. Ед­ва по вре­ме на пос­лед­ния му раз­пит от пър­вос­ве­ще­ни­ка Ка­иафа, ста­рей­ши­ни, книж­ни­ци, глав­ни све­ще­ни­ци и дру­ги чле­но­ве на Си­нед­ри­о­на (Вис­шия съд) “нап­рав­ля­ва­щият” го Све­ти Дух му из­не­ве­рил и той се из­дал, че се смя­та за Чо­веш­ки Син, ко­го­то ско­ро щели да ви­дят “се­дящ от­дяс­но на си­ла­та и идещ на не­бес­ни­те об­ла­ци”¹¹¹.

При то­ва не­го­во изяв­ле­ние пър­вос­ве­ще­ни­кът съд­рал дре­ха­та си в знак, че било по­лу­че­но нуж­но­то до­ка­за­тел­с­т­во за при­съж­да­не на “смър­т­но на­ка­за­ние” и ка­зал: “Той бо­го­хул­с­т­ва”¹¹². Съ­деб­ни­те за­се­да­те­ли от­го­во­ри­ли, че Исус Хрис­тос се е “из­ло­жил на смър­т­но на­ка­за­ние” и за­поч­на­ли да го зап­лю­ват в ли­це­то, да го блъс­кат и да му уд­рят плес­ни­ци.

В представите на ранните християни Господ-Бог (“Отецът” на Исус) е бил еврейският човекобог Ие-хова, само че вече облагороден и властващ над всички народи на Земята. Изглежда Исус Христос и неговите ученици съзнателно са избягвали да уточняват кой е “Отецът”, защото: са изпитвали страх от ерусалимските юдейски първосвещеници, които търсили повод да ги дадат на съд за нарушаване на юдейските закони; целенасочено са работили за налагане на един бог, признат от цялото човечество.

Тогава на Земята е преобладавало езическото население, което едва ли е щяло да възприеме за свой за-крилник само еврейския Господ-Бог Иехова. Още повече че този Бог е издавал заповеди за “изтребване” и “умъртвяване” на нееврейски племена и за завла-дяване на палестинската земя. Сложният казус е бил успешно решен чрез обявяването на Исус Христос за “Син” на Господа-Бога и с обещания, че той ще опрощава греховете на праведните християни и ще им осигурява “вечен живот” независимо от тяхната раса и народност.

Така е бил открит и пътят за превръщане на еврейската християнска секта в глобално религиозно обществено движение.

В Но­вия За­вет Исус Хрис­тос бил обя­вен за Спа­си­тел на чо­ве­чес­т­во­то. Вну­ша­ва се, че той щял вед­нъж за­ви­на­ги да ос­во­бо­ди хо­ра­та от гре­хо­ве­те, смърт­та, тиранията, неправдата и всичкото зло, което царяло на земята.

Тази нелепост и се­га се втъл­пя­ва на прос­то­лю­ди­е­то, пре­дим­но от не­за­кон­но пре­пи­та­ва­щи се в дър­жав­ни­те ме­дии “те­о­ло­зи” и “те­о­лож­ки”, т.е. про­дъл­жа­ва да се про­по­вяд­ва и нат­рап­ва на на­ро­да въп­ре­ки ней­но­то еже­час­но и еже­ми­нут­но оп­ро­вер­га­ва­не от ре­ал­ния жи­вот.

Ве­че две хи­ля­до­ле­тия след кръс­то­во­то раз­пъ­ва­не на Исус Хрис­тос об­щес­т­ве­но­то зло не са­мо че не на­ма­ля­ва, но и все по­ве­че за­ли­ва све­та. Се­га пет от шест­те ми­ли­ар­да земни жи­те­ли са бед­ни, хро­нич­но гла­ду­ват или уми­рат от глад. Под фор­ма­та на меж­ду­дър­жав­ни и меж­ду­ма­фи­от­с­ки вой­ни или атен­та­ти за­ги­ват хи­ля­ди не­вин­ни хо­ра. Бор­ба­та за власт и за при­до­би­ва­не на па­рич­ни и ма­те­ри­ал­ни ре­сур­си, на­си­ли­е­то и нар­ко­ма­ни­я­та взе­мат ми­ли­о­ни чо­веш­ки жер­т­ви.

Фан­тас­ма­го­ри­я­та, че Исус Хрис­тос бил спа­си­тел на чо­ве­чес­т­во­то, во­ди на­ча­ло­то си от пра­ве­ни пре­ди не­го­ва­та по­я­ва пред­с­ка­за­ния за очак­ван в Юдея “Ме­сия”. Тех­ни ав­то­ри били ев­рейс­ки про­ро­ци, ка­то чес­то ци­ти­ра­ния от Исус Хрис­тос про­рок Исай (зак­лан с три­он по на­реж­да­не на юдейс­ко­то цар­че Ма­на­сий)¹¹³ и кръ­ща­ва­щия хо­ра (вклю­чи­тел­но и Исус Хрис­тос) в р. Йор­дан про­рок Иоан Кръс­ти­тел (хвър­лен в тъм­ни­ца и обез­г­ла­вен по­не­же ка­зал, че не е поз­во­ле­но ма­ри­о­нет­ният цар Ирод да има за же­на съп­ру­га­та на брат си)¹¹⁴.

Ре­ди­ца сви­де­тел­с­т­ва в еван­ге­ли­я­та по­каз­ват, че Исус Хрис­тос зна­ел за на­пи­са­ни­те пре­ди не­го про­ро­чес­т­ва и за­ко­ни, вклю­чи­тел­но за фор­му­ли­ра­ни­те от Мо­и­сей за­по­веди: “По­чи­тай ба­ща си и май­ка си!”; “Не сви­де­тел­с­т­вай лъж­ли­во про­тив ближ­ния си!”; “Не по­же­ла­вай къщата, же­на­та, слу­ги­ня­та и имо­та на ближ­ния си”! ¹¹⁵.

Те­зи за­по­ве­ди би­ли спаз­ва­ни от бо­гат и “с мно­го имот” “мо­мък”, кой­то ис­кал да уз­нае как­во още не му дос­ти­гало, за да има “ве­чен жи­вот”. В от­го­вор Исус Хрис­тос му ка­зал: “Ед­но ти не дос­ти­га; иди, про­дай все що имаш и дай на си­ро­ма­си­те, и ще имаш сък­ро­ви­ще на не­бе­то; и дой­ди и Ме след­вай”¹¹⁶.

Ка­то чул те­зи ду­ми “мо­мъ­кът” се “нас­кър­бил”, но пред­по­чел да си за­па­зи “сък­ро­ви­ще­то” на зе­мя­та. То­га­ва Исус Хрис­тос се обър­нал към уче­ни­ци­те си и ка­зал: “Ча­да, кол­ко е мъч­но да вля­зат в Бо­жи­е­то цар­с­т­во ония, ко­и­то се упо­ва­ват на бо­гат­с­т­во­то!^{” 117}.

Впро­чем, мо­же да се пред­по­ла­га, че око­ло “бо­жи­я­та” по­ве­ля да бъ­де раз­п­ро­да­ден и раз­да­ден лич­ният имот, се ра­зиг­ра­ва се­мей­на­та дра­ма и на ве­ли­кия рус­ки пи­са­тел Лев Ни­ко­ла­е­вич Тол­с­той. През пос­лед­ни­те го­ди­ни от своя жи­вот той по­пад­нал под вли­я­ние на ка­но­ни­чес­ки­те хрис­ти­ян­с­ки еван­ге­лия, вслед­с­т­вие на ко­е­то при­жи­ве припи­сал сво­и­те имо­ти на се­мейс­т­во­то си и за­ве­щал из­да­ва­не­то и раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то на не­го­ви­те твор­би да ста­ва без­въз­мез­д­но с ог­лед да бъ­дат дос­тъп­ни за си­ро­ма­си­те.

В сво­и­те днев­ни­ци Л. Н. Тол­с­той спо­де­лял, че до пет­де­сет и вто­ра­та го­ди­на от своя жи­вот е пъ­лен и от-к­рит безбож­ник¹¹⁸. Пос­ле оба­че ста­нал хрис­ти­я­нин, тъй ка­то се заб­лу­дил, че чрез спаз­ва­не на хрис­ти­ян­с­кия мо­рал мо­же да бъ­де пре­о­до­ля­но и пре­дот­в­ра­те­но за­дъл­бо­ча­ва­що­то се не­ра­вен­с­т­во и раз­с­ло­я­ва­не на по­ме­шчи­чес­ко­то и ка­пи­та­лис­ти­чес­ко­то об­щес­т­во на бо­га­ти и бед­ни.

Доб­ро­вол­ни­ят от­каз на Л. Н. Тол­с­той от негов­и­те поме­шчичес­­ки име­ния ста­нал при­чи­на за се­мей­ни кав­ги, бяг­с­т­во от се­мейс­т­во­то и смърт (1910 г.). Пуб­лич­ни­те крити­ки, ко­и­то той от­п­ра­вял към об­ле­че­ни­те в чер­но бо­га­ти цър­ков­ни слу­жи­те­ли, и при­зи­ви­те да го пос­лед­ват, са пре­диз­ви­ка­ли не­го­во­то офи­ци­ал­но афо­рес­ва­не (от­лъч­ва­не) от цър­к­ва­та.

Про­ро­кът Исус Хрис­тос не е ос­та­вил ни­що на­пи­са­но. В ка­но­ни­чес­ки­те еван­ге­лия се сви­де­тел­с­т­ва, че той го­во­ри­мо е из­ра­зил ре­ди­ца жи­тейс­ки ис­ти­ни. Твър­ди се съ­що, че се вжи­вя­вал в ро­ля­та на опи­са­ния от дру­ги про­ро­ци Ме­сия. По те­хен сце­на­рий (дни пре­ди да бъ­де раз­пъ­нат на кръст), въз­сед­нал ос­ле (мал­ко ма­га­ре) и се от­п­ра­вил към Еру­са­лим, вяр­вай­ки, че на­ро­дът ма­со­во ще се сте­че око­ло не­го, ще въс­та­не и ще из­го­ни вис­ши­те ду­хов­ни­ци и ом­раз­ни­те “рож­би ехид­нини­” (де­ца­та и вну­ци­те на оне­зи, ко­и­то са уби­ва­ли про­ро­ци).

В ре­зю­ме т.на­р. “уче­ние” на Исус Хрис­тос и не­го­ви­те по­ли­ти­ко-ре­ли­ги­оз­ни пос­ла­ния са след­ни­те:

– по­не­же пър­ви­ят чо­век Адам ял от заб­ра­не­ни­те пло­до­ве на поз­на­ни­е­то и съг­ре­шил, Бог на­ка­зал всич­ки “чо­ве­ци” да имат кра­тък зе­мен жи­вот и да уми­рат;

– “Ме­си­я­та” Исус Хрис­тос щял доб­ро­вол­но да от­да­де тя­ло­то и кръв­та си на не­бес­ния бог, за да “из­хо­да­тайс­т­ва” от не­го да бъ­дат навед­нъж и за­ви­на­ги из­ку­пе­ни гре­ховете на на­бож­ни­те хо­ра и да бъ­де въз­вър­на­то “на Из­ра­и­ля цар­с­т­во­то”¹¹⁹;

– Бог щял да въз­к­ре­си (на тре­тия ден след смърт­та) Исус Хрис­тос и да го при­бе­ре на не­бе­то;

– Исус Хрис­тос щял да се вър­не на зе­мя­та да съ­жи­ви само “ония, които са Негови”¹²⁰ (убитите от враговете му све­тии) и за­ед­но с тях щял да ца­ру­ва “хи­ля­да го­ди­ни”¹²¹;

– дру­ги­те мър­т­ви хрис­ти­я­ни (без ате­ис­ти­те) ще­ли да ожи­ве­ят (пър­во­то въз­к­ре­се­ние) след хи­ля­да го­ди­ни и над тях “вто­ра­та смърт не ще има си­ла”¹²².

– въз­к­ре­се­ни­те при то­ва “пър­во” въз­к­ре­се­ние “ще бъ­дат све­ще­ни­ци Бо­гу и на Хрис­та и ще ца­ру­ват с Не­го хи­ля­да го­ди­ни”¹²³;

– ка­то из­ми­не­ли и те­зи хи­ля­да го­ди­ни (т.е. в на­ше вре­ме) ос­та­на­ли­те мър­т­ви ще­ли да въз­к­ръс­нат и да ми­нат през строг хрис­ти­ян­с­ки съд;

– “ония, ко­и­то са вър­ши­ли доб­ро, ще въз­к­ръс­нат за жи­вот, а ко­и­то са вър­ши­ли зло, ще въз­к­ръс­нат за осъж­да­не”¹²⁴;

– след то­зи съд “кой­то не се на­ме­ри за­пи­сан в кни­га­та на жи­во­та” щял да бъ­де “хвър­лен в ог­не­но­то езе­ро”.

Впро­чем, ни­то ед­но от те­зи „бо­жи“ пос­ла­ния и “бла­го­вес­тия” не се сбъд­ва. Пър­ви век от но­ва­та ера ми­нал без “при­шес­т­вие” на Чо­веш­кия Син Исус Хрис­тос на зе­мя­та. Ос­та­на­ло не­из­пъл­не­но и да­де­но­то от не­го обе­ща­ние, че ще въз­к­ре­си за­ги­на­ли­те за де­ло­то му про­ро­ци и све­тии.

Ос­вен то­ва ве­че из­ми­на­ват два пъ­ти по хи­ля­да го­ди­ни, а ни­то ду­ши­те, ни­то кос­ти­те на мър­т­ви­те хрис­ти­я­ни се “ожи­вот­во­ря­ват”.