Проф. Огнян Стамболиев Действащият гпк показа 2-3 недостатъка. Дава възможност за процесуално шиканиране и забавяне на делото
Оттегляне на иска, отказ от иска, съдебна спогодба
Изтегляне 2.47 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Той се разпорежда с правото си на искова защита, което е предявил в конкретния исков процес
- Определението подлежи на обжалване с частна жалба. Това ще възстанови висящността на процеса.
- Процесът не завършва с уреждане на спора със СПН.
Оттегляне на иска, отказ от иска, съдебна спогодба61. Оттегляне, отказ от иска Оттегляне на иска Чл. 232. Ищецът може да оттегли исковата си молба без съгласието на ответника до приключване на първото заседание по делото. Ако ищецът предяви отново същия иск, той може да използва събраните доказателства в новото дело само ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка. Това е вид разпоредително действие с правото на защита. Негов субект може да е само и единствено ищеца в исковото производство. Всяко лице, което има това качество, може да е субект на разпоредително действие. Няма значение дали ищецът е типична или нетипична главна страна. И процесуалният субституент може да го извърши. Автор на това волеизявление не може да бъде ответникът. Не могат да се разпореждат допълнителните и подпомагащите страни. Адресат на оттеглянето на иска е само и единствено съдът – т.е. – насрещната страна по процесуалното правоотношение. В никакъв случай адресат не е другата страна на процеса. Оттеглянето на иска е процесуално действие. Като такова, то има едностранен характер. Характерът на това действие е волеизявление. Отразява волята на ищеца, насочена към особен вид развитие и приключване на процеса. Предмет на разпоредителното волеизявление е правото на защита на ищеца, разбирано като процесуално право да се търси и получи решение по гражданско правен спор. Право на иск - потестативно субективно процесуално право, има две фази – статична предпроцесуална и динамична, която започва с предявяването на иска. Когато бъде адресат на волеизявлението за оттегляне, съдът не дължи по-нататъшно разглеждане и решение на правния спор. Възможността е да бъде решен процеса се прекратява. Процесът се отклонява от типичното си развитие по волята на лицето. Съдът не дължи по-нататъчни действия, свързани с изясняването на фактическата и правната страна на спора. Актовете, с които приключва процеса по този начин са определения. Съдът дължи определение за приключване на процеса – типично определение за прекратяване на производството. Това определение има преграждащ характер за развитието на процеса. Следователно подлежи на обжалване с частна жалба, понеже по силата на ГПК всички преграждащи развитието на процеса определения подлежат на обжалване. Други характеристики на института – 232 ГПК: Ищецът може да предприеме това разпоредително действие до края на първото заседание по делото, без съгласието на ответника. Ищецът е dominus litis. Следващо предявяване на същия иск, със същия предмет, между същите страни е допустимо. Ответникът, условно казано, е “заплашен” от следващ процес. Това дава основание при определени хипотези законът да изисква неговото участие при развитието на института. Но това съгласие не е договор с ищеца, а едностранно, процесуално действие на ответника, насочено към съда като субект на процесуалното правоотношение. Съгласие, ответникът дава, за да могат да настъпят последиците от волеизявлението на ищеца, а не за да е валидно то. При този институт има две паралелни волеизявления – на ищеца и на ответника, чиито адресат е съдът по висящото дело. Това, което трябва да прецени съдът е единствено валидността на волеизявленията. Волеизявлението на ответника е необходимо именно заради опасността от следващ процес. Няма пречка в следващ процес ищец да бъде ответникът по първоначалното дело. По отношение на съгласието. Прави впечатление, че съгласие ответникът трябва да даде, т.е. неговата воля е меродавна за прекратяването на делото, само ако волеизявлението на ищеца се прави след определен процесуален момент. Волята на ответника не е безусловна, а само с оглед на времето. След този момент процесуалните последици могат да настъпят само при паралелното волеизявление на ответника, заедно с това на ищеца. Моментът е края на първото съдебно заседание по делото. След края на първото заседание не е достатъчно волеизявлението само на ищеца, нужно е и това на ответника. Този момент винаги е бил оспорван в процесуалната теория. Приема се, че след този момент, ответникът е организирал процесуалните си средства за защита. (Макар, че това не е точно така с оглед на концентрационното начало. Защото сега, ответникът вече е направил разходи във връзка с отговора на ИМ. А преди, когато е нямало отговор на ИМ, ответникът не е имал направени никакви разходи до първото заседание и колкото и пъти да се предявява и оттегля един и същ иск, ответникът не е бил ангажиран със сериозни разходи до края на първото по делото съдебно заседание.) Предмет на разпореждане Щом при оттегяне на иска е възможно да се предяви нов иск, след като висящият се прекратява, с какво се разпорежда ищеца? Ищецът не губи потестативното си право да търси защита, защото следващ процес е допустим. Той се разпорежда с правото си на искова защита, което е предявил в конкретния исков процес. Динамичното му развитие не може да продължи. Ищецът се разпорежда с конкретно предявеното право на защита в конкретния процес, но не и с абстрактната си възможност да търси защита. Тя остава. Ако се постанови определение от съда, то заличава последиците на предявяването. Никое от процесуалните действия до момента не запазва силата си. Сила поражда само определението. То прегражда развитието на висящия процес. В това определение няма мотиви относно причините на оттеглянето. Единствената проверка е за валидност. Вторият процес е възможен. Събраните доказателства могат да се ползват само, ако има трудно преодолима пречка за събирането им. 232, изр. 2 Ако ищецът предяви отново същия иск, той може да използва събраните доказателства в новото дело само ако за тяхното повторно събиране има трудно преодолима пречка. От изречение 2 следва, че вторият иск е допустим на общо основание. Ако съдът е прекратил делото без да поиска съгласието на ответника, очевидно е, че това определение може да бъде отменено. Определението подлежи на обжалване с частна жалба. Това ще възстанови висящността на процеса. Ако изхождаме от предмета на волеизявлението – право на иск в този конкретен процес – ищецът може да се разпорежда с правото си на иск, докато то съществува. А то съществува до решаването на спора със СПН. Следователно ищецът може да се разпорежда с правото си на иск чрез оттегляне и пред въззивната и пред касационната инстанция. Този отказ би трябвало да води до заличаване с обратна сила на всичко извършено до момента. Оттеглянето на иска при обжалване води до заличаване на постановеното и обжалваното решение. То става недопустимо заради оттеглянето. Това погасяване на правото на иск в следваща фаза на процеса означава, че постановеното решение става процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. Отказ от иск – чл. 233 Отказ от иска Чл. 233. Ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото. В този случай той не може да предяви отново същия иск. Когато отказът е направен пред въззивната или касационната инстанция, обжалваното решение се обезсилва. Процесуално действие на търсещия защита в исковия процес, т.е. на ищеца. Автор на това действие може да е всяка главна страна (типична, нетипична). Подпомагащите страни – не. Адресат е единствено съдът, като насрещна страна по процесуалното отношение. Отказът от иск е едностранно процесуално волеизявление на ищеца към съда с разпоредителен характер. Както и при оттеглянето, при отказа предметът на разпореждане е правото на искова защита. Тук не се изисква никакво поведение на ответника, за да настъпят последиците на един валиден отказ. Вероятно, защото ответникът получава чрез отказа същите процесуални гаранции, каквито би получил при друго развитие на процеса – отхвърляне на иска с влязло в сила решение. При отказ има едностранно процесуално действие единствено на ищеца. За да настъпят последиците не е необходимо никакво поведение на ответника. От изречение 2 на 233 - В този случай той не може да предяви отново същия иск. – следва, че ищецът не може впоследствие да сезира съда със същия иск. Процесът не завършва с уреждане на спора със СПН. Има само една от последиците на СПН – погасяването на правото на иск. А ответникът дали може да предяви същия иск впоследствие? Чрез отказ от иск се погасява правната възможност на ищеца да се води това дело, но не може да се лиши ответника от тази процесуална възможност. Според проф. Сталев при отказ от иск има само специфична СПН, това е просто невъзможност този спор да се решава по волята на ищеца в последващ процес. Има част от процесуалната същност на СПН. Ищецът се е разпоредил изцяло с правото си на защита по този спор. Предмет на разпореждане е правото на искова защита по спора. Това разпореждане може да е само отказ – в теорията се разбира като процесуално право на отказ, а не материално правен отказ. Отказ може да има и от отрицателен установителен иск. Отказът се прави без да сме сигурни, че претенцията на ищеца е основателна. Съдът не проверява това. Отказът е израз само на процесуални цели. Процесът се прекратява с определение на съда. Изр. 3 на чл. 233 - Когато отказът е направен пред въззивната или касационната инстанция, обжалваното решение се обезсилва. – за следващите инстанции. Първоинстанционният акт се обезсилва, защото чрез погасяването на правото на иск е станал недопустим , недължим от съда. И оттеглянето и отказа могат да се предприемат от законния представител на ищеца само с изрично одобрение на съда. За пълномощника – изрично пълномощно. Поради характера на изявлението (при отказ), режимът на атакуване при пороци е както при сделките. При някой хипотези – приложимост по аналогия за отмяна на съдебни решения. 64. Съдебна спогодба Това е отклонение от типичното развитие на процеса. СР не се постановява, а производството се прекратява. Съдебната спогодба се характеризира като договор между страните. Преобладаващото схващане е, че това е този договор, който е уреден в ЗЗД. Приема се, че договора за съдебна спогодба, сключен като институт на процеса е всъщност материалния договор за спогодба (365 ЗЗД) - двустранен, възмезден договор, с който чрез взаимни отстъпки от първоначалните си твърдения, страните уреждат един съществуващ между тях спор, като установяват съдържанието на правоотношението помежду си такова, каквото то съществува от възникналия и осъществен ЮФ. Има установителен ефект – установена правна връзка между страните . Регулира бъдещото поведение между страните по договора и ако това установяване се отклонява от първоначалното състояние на правната връзка – чрез договора тя се променя. Следователно договорът може да има конститутивен ефект. Този ефект се поражда в рамките на установителния. Изтегляне 2.47 Mb. Сподели с приятели:
|