Проф. Огнян Стамболиев Действащият гпк показа 2-3 недостатъка. Дава възможност за процесуално шиканиране и забавяне на делото

XVI. СПОГОДБА

Специфичните изисквания на процеса са свързани с валидността на договора. Трябва да се сключи пред съда. Договорът, който е представен пред съда ще е обикновен ЮФ за промяна на спорното ПО. Съдът ще го разгледа, но ще дължи решение. Насрещните волеизявления се правят устно пред съда. Те се протоколират – и това е елемент от валидността им. Договорът се обективира в протокола. Трябва да се подпише не само от страната, но и от съда. Страните трябва да имат разпоредителна власт. Когато тази форма е спазена съдът тряба да прецени допустимостта, валидността, целта на закона. Той дължи едно определение, с което може да я одобри по смисъла на закона или да я отхвърли. Ако някои от условията за валидност не са спазени съдът няма да одобри спогодбата и делото ще продължи нормалния си ход. Ако спогодбата е валидна, с определението си, съдът ще я одобри.

Удачен ли е терминът “одобрява”? По – скоро трябва да е “утвърждава”. Съдът не преценява, не изследва, не установява фактите от основанието. Това определение има охранителен характер. То спомага на страните, за да настъпят последиците на спогодбата, но не е правораздавателен акт, защото спорът не се решава от съда. Това отклонение преминава през още едно действие – искане към съда да прекрати производството, утвърждавайки спогодбата.
Договорът сключват главните страни – ищецът и ответникът. Не може да бъде сключен от субституент. (Субституентът по дефиниция не е титуляр на материалното правоотношение. При спогодбата е възможна промяна в материалното правоотношение, затова процесуалния субституент не може да сключва спогодба.) Ако участва прокурор, съдът трябва да вземе неговото мнение. ( От прокурора взимаме само мнение, защото той не е страна.) Ако действа законен представител или пълномощник, важат съответните изисквания за оттеглянето и отказа. Съдебната спогодба може да се отклонява от предмета на спора – да се отнася за част от него. За останалата част делото ще продължи. Могат да се включат и допълнителни правоотношения. За тях спогодбата ще е само форма. (!?)
При необходимото другарство е необходимо съгласието на всички другари ( и при факултативно и при задължително).

Последици – чл. 234 (3) Съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване пред по-горен съд. Изрично приравняване на последиците на спогодбата с тези на влязло в сила СР. Само, че тук ролята на съда се измества от договора и определението за утвърждаването. И процесуалните последици имат за свой основен ЮФ договора за спогодба, а съдебното определение е само condicio sine qua non. Само условие, но не и ЮФ.

Договорът за съдебна спогодба не е типичен материално правен договор, а е насочен и към процесуални последици. (Има теория, според която определението е равностойно на договор и не би следвало да се определя като охранителен, а като правораздавателен акт.)

На практика, ако договора за спогодба страда от пороци, може да се атакува като всеки договор по исков път. Ако отпадне договорът по исков път се обезсилва определението на съда и се възстановява процеса. Ако е опорочено определението за одобряване, средствата за неговото атакуване са тези за атакуването на охранителен акт ( иск за отмяна). Ефектът е същият – отпада договорът, ако няма валидно определение, процесът се възстановява, за да приключи със СР.

Това е процесуална възможност за ищеца във висящия процес да внесе промяна в някои от елементите на предявения иск. Те отразяват елементите на спорното правоотношение. Те са

1. основание (отговаря на ЮФ); Обстоятелствата върху, които се основава иска.

2.petitum (съдържание на правната връзка); Съдържанието на искането.

3. страни (субекти на материалното правоотношение);

Правната уредба – в чл 214 и 228 ГПК.

Чл. 214 – промяна в основанието и петитума;

Чл 228 – промяна в страните.

1. 
   Добавяне на допълнителни елементи;
   
2. 
   Замяна;
   
3. 
   Десезиране на съда или намаляване на някои елементи;
   

При промяна в основанието е възможно:

1. 
   Ищецът да прибави и друго основание. Предявяване на още един иск, който се разглежда заедно (?) с първоначалния по основанието си. (това при тебе как е, Саше?) Това е последващо обективно съединяване на искове – 214 (1) – може да стане в края на първото по делото заседание. Не трябва да е съпътствано с друга промяна в петитума. Съдът следва да го прецени с оглед защитата на ответника.
   
2. 
   В течение на процеса ищецът десезира съда с едното от исканията си чрез оттегляне или отказ. Няма нищо ново, има намаляване, затова не са необходими други условия, освен тези за десезирането. Срокът тук не важи, десезирането е възможно докато процесът е висящ.
   
3. 
   Има предявено едно основание, което ищецът оттегля или се отказва от него, като внася ново – съдът трябва да прецени дали няма да се накърнят по този начин правата на ответника. И трябва ясно да се посочи дали старото основание се оттегля или се отказваме от него.
   

1. 
   Ищецът да прибави към вече заявяният петитум още един - > тогава имаме последващо обективно съединяване на искове. Това може да направи ищецът, във висящото производство, ако запази основанието, което е предявил.
   
2. 
   При същите условия ищецът може и да замени петитума с нов, с който десезира съда по отношение на първоначалния ( може да се направи чрез отказ или чрез оттегляне);
   
3. 
   Първоначално са предявени няколко петитума на едно и също основание, в последствие ищецът се отказва от част от тях.
   

1. 
   Прибавяне на ответник (последващо субективно съединяване);
   
2. 
   Замяна на първоначалния ответник с друго лице. Десезиране на съда от иска срещу първоначалния ответник и замяна с друго лице.
   

3. 
   Законът допуска ищецът да замени себе си – със съгласието на ответника. Ищецът десезира себе си и отново го прави чрез оттегляне или отказ. Трябва да се съгласи и новото лице. А когато на мястото на ищеца идва ново лице трябва да се съгласи и ответника, т.к. той си остава страна в процеса. Законът допуска възможността ищецът да насочи иска си срещу още един ответник и без негово съгласие, което не е изменение на иска, защото за това ново лице започва самостоятелен процес, за него няма да важат досега извършените процесуални действия! Ще имаме два паралелни иска срещу два отделни ответника. 228 (3)
   

1. 
   Спиране. Спирането на гражданското производство представлява временно преустановяване извършването на процесуални действия от страните и съда. Ключовият израз, колеги, е “временно преустановяване”. Означава най-малко две неща:
   
   1. 
      Запазване валидността и правните последици на извършените до спирането правни действия. Спирането в временно. Ако по време на спирането бъдат предприети процесуални действия, те са невалидни. При отпадане на пречките за разглеждане на делото, то може да бъде възобновено.
      
   2. 
      Продължаването винаги означава предприемане на процесуалните действия по-нататък. Спирането винаги е дължимо при определени условия – предвидени в закона пречки за движение на процеса. Чл 229. Не може да има спиране просто по целесъобразност. Всички причини за спиране са законоустановени.
      

1. 
   229, т.2 и т. 3 – смърт на страна по делото, прекратяване на ЮЛ. Тук няма нужда нищо да се преценява нищо друго от съда. “Спиране по разпореждане на закона” – това, колеги, не означава, че другите видове спиране не са установени в закона!;
   

Според практиката – нуждата да се назначави особен представител възниква, не когато лицето изпадне в душевно разстройство, а когато бъде поставено под запрещение с влязла в сила присъда, обратното смята проф. Сталев.

Когато е налице някоя от посочените пречки, спирането на производството се извършва с нарочен акт на съда – определение.

3. 
   Прекратяване на производството.
   

1. 
   Процесът е недопустим – не е било налице или не е надлежно упражнено правото на иск. Възможно е процесът да е бил изначално недопустим или да е станал недопустим след като е вече започнал – например – не е внесена ДТ.
   
2. 
   Имаме десезиране на съда (отказ, оттегляне, съдебна спогодба) – например след спирането в 6 месечен срок никоя страна не поиска възобновяване или изминат 6 месеца от смъртта на страната ФЛ или прекратяването на страната ЮЛ и ищецът не сочи наследници. Съдът дължи прекратяване.
   

1. 
   Порокът е при отразяване на перфектно, валидно формираната воля на съда. Първата група от своя страна се разделя на:
   
   1. 
      Решения, постановени при явна фактическа грешка
      
   2. 
      Непълни СР
      
   3. 
      Неясни СР
      

1. 
   Нямаме промяна на решението. Способът е поправката на фактическата грешка. Може да бъде предприето служебно или по искане на страните. Поправката се извършва с участие на страните в открито съдебно заседание. Ако е по искане на страна съдът указва на насрещната страна в седем дневен срок да вземе отношение. Явна фактическа грешка може да се открие само при съпоставяне на диспозитива с мотивите на СР. Ако изводите на съда са за поправянето са порочни, т.е. неверни – ще се приложи извънреден способ за отмяна. Решението за поправката се добавя към поправеното решение и двете стават един акт.
   

2. 
   Непълни СР – чрез допълване. Съдът е бил сезиран, но не се е произнесъл по това, за което е бил сезиран ( или не се е произнесъл за една част от това, за което е бил сезиран). Чл. 250 ГПК– страната може да поиска допълване в едномесечен срок от връчването на СР или влизането му в сила. Допълването се отнася до тази част иска, по която няма решение. Затова по отношение на тази част от иска няма влязло в сила решение. Например при два евентуално съединени иска – съдът се е произнесъл по първия, но не се е произнесъл по втория, а е трябвало! Решението за допълване е самостоятелно. Ако бъде пропуснат едномесечния срок – няма СПН, ако са налице други условия искът може да бъде предявен наново, но новото дело ще отговаря на всички условия за предявяване – давностни срокове, ДТ и прочие.
   

2. 
   Пороци, при формиране на правораздавателната воля. ГПК регламентира видовете пороци при формиране на волята и начина на тяхното атакуване. Според тежестта на порока СР биват: нищожни, недопустими, неправилни.
   

De lege lata не съществува определение за нищожно СР. Когато СР като акт на правораздавателната воля не отговаря на условията за валидност на властнически акт.

• 
  липса на писмена форма (хипотезата граничи с липсващо решение);
  
• 
  СР, постановено на чужд език;
  
• 
  Когато органът постановил СР не е съд; или е трябвало да действа тричленен състав, а не едноличен, или е трябвало да действа съдия със съдебни заседатели, или пък е действал съдия със съдебни заседатели, а всъщност не е трябвало. Решение, което няма подпис на неговия автор, като всеки официален документ – е невалидно. Нищожно е и СР, с което нашия съд е навлязъл в пределите на чужда изключителна компетентност.
  

Това, че решението е нищожно означава, че такъв акт не е годен да породи правни последици. Как се атакува:

Правомощия на въззивния съд

- > а не формалната истина, но издирването на извънпроцесуалното положение зависи и от страните, ако те не са изпълнили делото с фактическия и доказателствен материал и съдът постанови решение, то ще бъде правилно – ако са спазени процесуалните правила за търсене на извънпроцесуалната истина – налице ще е правилно решение. За да е правилно СР, то трябва да съответства на съобразно събрания фактически и доказателствен материал, при правилно приложение на материалния закон. (“В пълна мяра да кореспондира!”...:))) Има ли неспазване на процесуално правило, което е свързано с изясняване на фактите и материалното право – неправилност. Неправилното решение е страдащо от пороци, които дават основание за неговата отмяна. Търсим порок, който можем да подведем под предвидените в закона основания за отмяна, които са:

1. 
   Неправилно приложение на материалния закон спрямо изнесените факти. Например - приложен закон, който е отменен, неправилна квалификация на материалното ПО.
   
2. 
   Грешка при изясняването на фактите, поради нарушено процесуално правило, свързано със събирането и изследването на фактическия и доказателствен материал. Например нарушен 7 дневен срок за уведомяване на страните преди делото, недопускане на свидетелски показания, когато са допустими, неизготвяне на доклад. Тези пропуски водят до невъзможност да се установят фактите и да се съберат необходимите доказателства. Всяко такова поведение на съда нарушава процесуалните норми, виновно нарушение на съдопроизводствените правила и е самостоятелно основание за отмяна.
   
3. 
   Необоснованост на СР – когато даден факт се приема за случил се или не случил се, поради грешни изводи на съда, когато той прилага други обективни или научни закономерности.
   

Касационното основание има само на първите три основания за отмяна. При невъзможност по обективни причини да се посочат фактите и доказателствата, остава отмяната на влязло в сила решение.

Например – решение е валидно, ако бъдат пропуснати преклузивните срокове има неоснователно обогатяване, но неправилното решение не е правно нищо.

12.05.2008

проф. Анелия Мингова
Атакуване на порочните СР. Обжалването
Обжалването е инстанционен способ за контрол, който се отнася за СР, които не са влезли в сила. Единственият извънинстанционен способ за контрол е отмяната на влезли в сила СР. До 97’ бе познат и друг извънинстанционен способ за контрол – т.нар преглед по реда на надзора, но той вече не съществува в никой процес (граждански, наказателен, административен).
Обжалването в ГПК е два вида – въззивно и касационно.

• 
  Встъпителни думи;
  

Въззивното обжалване по своята същност е способ за атакуване на порочното СР, който позволява правния спор още веднъж да бъде разгледан по същество. В предмета на въззивното обжалване стои материално правния спор. Въззивното обжалване е едно продължение на дейността на първоинстанционния съд като съд по същество, дейността на въззивния съд се наслагва върху тази на първоинстанционния. Понякога и условно втората инстанция се обозначава като “втора, първа инстанция” Това не означава, че въззивната инстанция повтаря още веднъж това, което е свършил първоинстанционния съд. Въззивният съд продължава дейността. Въззивната инстанция извършва дейност, която се наслагва върху първоинстанционната дейност. Всичко, което първоинстанционният съд е извършил перфектно остава, но въззивния съд отстранява пороците, ако има такива и разглежда новонастъпилите обстоятелства, отново, ако има такива.

• 
  Въззивното и касационното обжалване;
  

Касационната инстанция не е по същество. Тя е инстанция за контрол върху обжалваното СР. Само, когато то се окаже порочно е възможно да се пристъпи към ново разглеждане на материален спор. При въззивното обжалване, независимо от това какъв порок има СР, то винаги приключва със СР на въззивната инстанция по спора. Целта е ново, второ съдебно решение на самия спор. При касационното обжалване целта е контрол на касационната инстанция, да се отстрани порочното СР. Следващо решение на спора няма, но ако СР страда от пороци, те следва да бъдат решени и само тогава може да се мисли за ново решение на спора. И то по-често се решава не от ВКС, а от инстанцията по същество, на която делото се връща. При въззивното обжалване винаги има косвен контрол върху обжалваното решение. Когато въззивната инстанция стига до други изводи по спора естествено, че отрича изводите на първата. Касационното обжалване се отличава с контролно-отменителен характер. Но такъв има и познатото в правните системи ревизионно обжалване. Често елементи от касационното обжалване има в ревизионното и обратно.

1. 
   Въззивното обжалване.
   

Въззивното обжалване е първата възможност да се атакува едно СР, защото се твърди, че е порочно. Предмет на въззивното обжалване – всички първоинстанционни СР подлежат на въззивно обжалване – чл. 258 ГПК. Няма ограничения. Има пропускане на въззивно обжалване в някои редки хипотези при производството по несъстоятелност, но принципа е, че всички СР подлежат на въззивно обжалване. Компетентен съд като въззивен – от уредбата на родовата подсъдност – компетентен въззивен е следващия по степен на родово подсъдния. РС - > ОС;

2. 
   Правото на въззивна жалба.
   

Обжалване на обособени части. За да се обжалва първоинстанционно СР очевидно трябва да имаме лице, което има интерес и е легитимирано да обжалва. Процесуалното право на въззивно обжалване е сродно на правото на иск и като него е право на процесуална защита в една от фазите на исковия процес. Правото на въззивно обжалване е елемент/развитие/фаза на правото на иск, се казва често. Това не е точно – сродно е на правото на иск, а не негова част или продължение. А едно самотоятелно право на защита в исковия процес. Правото на въззивно обжалване възниква с обявяването на първоинстанционния съдебен акт и връчването му на съответната страна по делото. То съществува в рамките на двуседмичен преклузивен срок. В рамките на този срок правото на въззивно обжалване е една възможност и има потестативен характер ( може да бъде упражнено чрез едностранно волеизявление на притежателя му чрез подаване на писмена въззивна жалба до компетентен съд).

Правото на въззивна жалба е сходно с правото на иск, принадлежи на определени, легитимирани лица:

1. 
   конституираните по делото страни на първа инстанция – типични и нетипични главни страни, подпомагащата страна, без оглед на това подадена ли е жалба от главната страна.
   
2. 
   Лица, които не са били конституирани като страни на първата инстанция. Тези лица, които са разполагали с право на иск по спора и са имали възможността или е трябвало да бъдат конституирани пред първоинстанционния съд като необходими другари. Тази легитимация се извежда по тълкувателен път от една друга законова регламентация, която позволява на тия лица да искат отмяна на влязло в сила решение per argumentum a fortiori. Следователно те ще се включат като страни във втора инстанция по същество и ще имат възможност да влияят върху производството.
   
3. 
   Правният интерес се удостоверява чрез твърдение за неизгодно първоинстанционно решение. Ако е изгодно, но нищожно, правен интерес за обжалване отново е налице, т.к. по-късно други легитимирани лице, чрез иск могат да искат неговото обявяване за нищожно.
   

Процесуално недопустимото СР е постановено при липсващо или ненадлежно упражнено право на иск. Но по реда на въззивното обжалване една от категориите подлежащи на въззивно обжалване СР са тези, по които страните нямат право на иск. Иначе ще влезе в сила недопустимо СР. Сроковете се изчисляват вече на седмици, а не на дни, но това няма голямо значение. Обаче при касационното обжалване – един месец – тогава има значение, защото зависи колко дни е месеца. /По-рано срокът е бил 30 дни./ Спазването на преклузивния двуседмичен срок дава възможност да се развие въззивното производство.

• 
  Писмена форма
  
• 
  Точно предвидено в закона съдържание и форма – 260 и 261 – необходимите приложения.
  
• 
  Въззивната жалба трябва да бъде подадена чрез първоинстанционния съд. Това е така, защото първоинстанционния съд, чрез който жалбата се подава има определени в закона правомощия. Той е длъжен да обслужи проверката за допустимост на жалбата, да я подготви за въззивния съд. Адресат на въззивната жалба е въззивния съд, подаването се извършва чрез първоинстанцонния.
  
• 
  Съдържание – освен абсолютно необходимите с оглед допустимостта реквизити и тези по т. 3,5 и 6 на 260 факултативни реквизити. В 262 – кога жалбата е нередовна и какво следва от това. Първоинстанционният съд като получи въззивната жалба трябва да провери спазени ли са изискванията на 260 и 261. Ако приеме, че лицето има право на жалба, тя не е просрочена и са налице реквизитите, първоинстанционният съд я приема за редовна. Ако има недостатък, който я прави нередовна, първоинстанционнит съд процедира по два начина:
  
• 
  При отстраним порок – без движение, с разпореждане дава едноседмичен срок да бъде поправена.
  
• 
  При неотстраним порок – просрочена, липса на легитимация, не е отстранен отстраним порок в седмичния срок - > съдът дължи разпореждане за връщане на жалбата. То слага окончателна преграда да се развие въззивното производство и затова подлежи на обжалване, съгласно 262 (3).
  
• 
  Ако жалбата е редовна или в срока бъдат отстранени допуснатите нередовности първоинстанционният съд е длъжен да изпрати препис на насрещната страна. Тя има право в двуседмичен срок да даде писмен отговор. Той не е задължителен, а е право на страната. Но неупражняването на това право на защита е свързано с погасяването на определени защитни възможности. Отговорът на въззивната жалба изразява отношението на въззиваемия към жалбата по отношение на исканията на насрещната страна дали мисли, че е порочно решението, също да посочи защитни средства.
  

Приложения към жалбата

• 
  пак проверява допустимостта – ако прецени, че жалбата е недопустима е длъжен да прекрати с определение въззивното производство. /Определението е преграждащо => подлежи на обжалване с частна жалба/. Ако първоначалната жалба се окаже недопустима, това ще рефлектира върху насрещната въззивна жалба. Ако жалбите са допустими се пристъпва към дейност по същество.
  
• 
  В 267 ГПК е предвидено едно подготвително закрито заседание без призоваване на страните. В него съдът може да се произнесе по допустимостта на доказателствените искания, ако има такива по жалбите. Възможно е по тези искания да му е необходимо и становището на страните и тогава тази дейност се извършва в самото открито заседание.
  

• 
  Открито заседание – започва с доклад на съда по жалбите. Разглеждането на спора, изясняването на фактите и събирането на доказателства се извършва по същия начин от въззивния съд, както и от първоинстанционния.
  
• 
  Провежда се съдебно дирене – той е съд по същество => отново има устни състезания. Възможен е отказ от въззивна жалба, който засяга и насрещната въззивна жалба.
  
• 
  Ако жалба пред въззивен съд са подали само някои от страните пред първа:
  

Ако това се отнася до обикновени другари - служебно конституиране няма. Но до края на първото заседание, чрез писмено, изрично волеизявление, те могат да се присъединят.

1. 
   Когато обикновен другар не е подал жаба и не се е присъединил към нея, но отмяната на СР и обжалването спрямо подалия жалбата обикновен другар засегне констатации относно общи факти, това ще засегне и неучаствалия обикновен другар. Според проф. Мингова такова въздействие срещи неучаствал в производството обикновен другар НЕ ТРЯБВА да има. Рискът трябва да е за дезинтересиралия се обикновен другар. (what the?!...)
   
2. 
   Нищожното, недопустимото СР пречат делото да се гледа по същество. Това не е защото е инстанция по същество, а точно защото е такава. Пред въззивния съд има последица на действията, която е продиктувана от характера на порока. Първо – да се провери валидно ли е СР на първата инстанция – 270 (1) – дори страната да не се е позовала на нищожност в жалбата, за този порок съдът следи служебно. Второ – служебно се проверява дали първоинстанционната дейност е била допустима (за абсолютните процесуални предпоставки – наличие на положителни, отсъствие на отрицателни). Нe следи служебно за относителните процесуални предпоставки. Ако се констатира, че СР е недопустимо, в зависимост от основанието за недопустимост въззивната инстанция може:
   

• 
  при иск предявен от нелегитимиран ищец – трябва да прекрати делото;
  
• 
  при иск предявен срещу нелегитимиран ответник – трябва на ищеца да се даде срок да си посочи легитимен ответник, както би направила първата инстанция; делото ще бъде върнато в първа, за да укаже тя на ищеца да посочи легитимиран ответник.
  
• 
  Неспазена родова подсъдност – родова компетентност по въззивното обжалване – компетентен ще е самият въззивен съд. Тогава въззивният съд ще констатира, че СР е недопустимо, ще го обезсили, ще образува пред себе си дело по спора – като първоинстанционно. Но, ако като първа инстанция ОС е разгледал родово подсъдно на РС дело който може повече, може и по-малко. 270 /4/
  

• 
  271, 272 – който е писал коментара по тези текстове да се чувства свободен да го добави. Г-н Янкулов, може би, едва ли не? Вие пишехте твърде усърдно в този миг!...
  

Решение при правилно първоинстанционно решение

• 
  Nota Bene – съществено за новата уредба – съществуват две възможности за въззивно производство – пълен и ограничен въззив. До 1997 в РБ сме имали пълно въззивно обжалване. Сега - от концентрационното начало и с цел бързина на производството се въведе ограничен въззив. Няма попълване на делото с доказателства на въззивната инстанция, когато страната е пропуснала по своя вина да посочи съответното доказателство. Доколко и докъде съществува ограничение при попълване на делото с факти и доказателства отделни процесуални закони (може би норми?) могат да регламентират. Досега всички възможни доказателства можеха да се включат на въззивна. Основният текст, който урежда ограниченията е 266. Във въззивната фаза до приключване на съдебното дирене, страните могат да сочат всякакви нововъзникнали факти, респективно новосъздадени доказателства, които са относими по спора. Съобразно концентрационното начало страната трябва да посочи такова доказателство в първия възможен момент, в който законът й дава право да действа. Страната може да се позове във въззивната фаза или на нововъзникнали/новосъздадени факти, съответно доказателства, или да се позовава на съществуващи и при първоинстанционното дирене факти и обстоятелства, но с доказване на обективната причина за късното им посочване. Санкцията ще бъде невключване на тези материали в делото и необсъждането им от съда. Законът не включва сред основанията за нередовност на жалбата непосочването в нея на такива нови факти и обстоятелства. Именно това ограничаване на попълването на делото с нови факти и доказателства характеризира въззъвното ни производство като ограничен въззив.