Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г
Изтегляне 0.64 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Решението
- ДРУГИ ПРАВА ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Решението
- Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3 Тел./Факс. : 02/980 39 67
Фактите: Жалбата е подадена от трима граждани на Босна и Херцеговина срещу Босна и Херцеговина, Хърватия, Сърбия, Словения и Бившата югославска република Македония. Преди 1989-1990 г. югославските банки привличали банкови депозити във валута, като предлагали високи лихви и държавна гаранция в случай на обявена несъс-тоятелност или на „явна неплатежоспо-собност“. Вложителите имали право да изтеглят спестяванията си по всяко време, ведно с натрупаната лихва. Първите двама жалбоподатели направили такива влогове в тогавашната Люблянска банка Сараево, а третият – в клона на Инвестбанка в Тузла. При реформите от 1989-1990 г. Люблянска банка Сараево била трансформирана в клон на словенската банка Люблянска банка Любляна, а Инвестбанка станала самостоя-телна банка със седалище в Сърбия и клонове в Босна и Херцеговина. През този период Югославия била принудена да предприеме спешни мерки за ограничаване на масовите тегления на чуждестранна валута от търговските банки. След разпада-нето на СФРЮ т.нар. „стари“ депозити във валута в държавите правоприемници оста-нали замразени, но те се ангажирали да ги изплатят на местни банки. В множество решения по индивидуални жалби Конституционният съд на Босна и Херцеговина е постановявал, че държавата и нейните търговски дружества не носят отговорността за изплащането на „старите“ спестявания във валута в местните клонове на Люблянска банка Любляна и Инвест-банка. Съдът е указвал на държавата да помогне на клиентите на тези клонове да получат спестяванията си съответно от Словения и Сърбия. При водените през 2001 г. и 2002 г. прего-вори относно разпределението на гаран-цията, предоставена от СФРЮ на влоговете във валута, държавите правоприемници не постигнали споразумение. Решението: 74-75. Жалбоподателите твърдят, че в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и на чл. 14 във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 не могат да изтеглят „старите“ си спестявания от клоновете на словенската и сръбската банка в Босна и Херцеговина. Твърдят и нарушение на чл. 13 от Конвенцията. Ответните правителства оспорват реше-нието на отделението по допустимостта на жалбата, като всяко от тях твърди, че жалбоподателите попадат под юрисдик-цията на някоя от останалите държави ответници. 77-81. Голямото отделение отхвърля възра-женията им и се съгласява с отделението, че жалбоподателите са под юрисдикцията на всяка от ответните държави, тъй като в течение на преговорите те са признали, че „старите“ депозити във валута са обхванати от финансовите задължения на СФРЮ, които те трябва да си разпределят, и международното право ги задължава да уредят чрез споразумение всички аспекти на правоприемството. Що се отнася до компетентността на Съда ratione materiae, вземанията на жалбоподателите не са се погасили с разпадането на СФРЮ и по-специално държавите правоприемници не са ги анулирали законодателно, никога не е имало съмнение, че те или някои от тях трябва да ги изплатят, и те са се ангажирали недвусмислено да го сторят по един или друг начин. Голямото отделение прибавя към тези мотиви на отделението, че според сръбските и словенските съдилища разпада-нето на СФРЮ не е довело до погасяване на въпросните вземания. След преглед на до-казателствата и предвид изключителните обстоятелства на случая, то приема, че жалбоподателите са титуляри на „стари“ спестявания, които съставляват „притежа-ния“ по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. 83-84. Отделението е намерило нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 само от страна на Словения и Сърбия по отношение на съответните жалбоподатели. Жалбоподате-лите поддържат, че спестяванията им се дължат от всички ответни държави в качеството им на правоприемници на СФРЮ, тъй като не са уредили този аспект на правоприемството, и че ответните дър-жави трябва да изплатят сумите в съответ-ствие с пропорционалното разпределение на финансовите активи на СФРЮ. 99. С оглед на фактическата и правна сложност на случая и тъй като твърдяното нарушение на правото на собственост не може да бъде отнесено категорично към нито една от специалните хипотези на чл. 1 от Протокол № 1, Съдът приема, че оплакванията трябва да бъдат разгледани в светлината на общия принцип, установен в първото правило на разпоредбата, че всеки има право мирно да се ползва от собствеността си. 102. При конкретните обстоятелства по настоящото дело Съдът намира, че не е необходимо да преценява дали да разгледа случая в светлината на позитивните или на негативните задължения на държавите, а следва да се произнесе дали поведението на ответните държави – без значение дали то може да бъде определено като намеса, като бездействие или като комбинация от двете, е било оправдано, т.е. дали е било законо-съобразно, дали е преследвало легитимна цел и дали е бил спазен „справедливият баланс“. 104. Страните не спорят относно спазването на принципа за законосъобразност. Съдът приема, че поне след разпадането на СФРЮ, пречките жалбоподателите да изтеглят спестяванията си са имали правно основание в националния закон. 106-107. При прилагането на социални и икономически политики националният законодател има широка дискреция при преценката си на обществения интерес и Съдът зачита неговото решение, освен когато то е явно лишено от разумно основание. Това се отнася по необходимост и за сътресения като разпадането на държава и последвала война – събития, които водят неминуемо до приемане на широкомащабно икономическо и социално законодателство. Съдът е готов да приеме, че след разпадането на СФРЮ и послед-валите въоръжени конфликти ответните държави е трябвало да предприемат дей-ствия за защита на банковите си системи и по-общо на националните си икономики. С оглед на общия размер на „старите“ спестявания във валута е ясно, че никоя от държавите правоприемници не е могла да позволи неконтролираното им теглене. 108. Съдът припомня, че при преценката дали с действията или бездействията си правителството е спазило справедливия баланс между обществения интерес и интересите на жалбоподателя трябва да се отчита и факторът несигурност – била тя законодателна, административна или резултат на държавни практики. Властите са длъжни да действат своевременно, адекватно и с последователност. 109-115. Страните не оспорват, а и Съдът е съгласен с извода на отделението, че до разпадането на СФРЮ Люблянска банка Любляна и Инвестбанка са отговаряли за „старите“ спестявания в чужда валута във всички свои клонове, тъй като те са действали от името и за сметка на банките майки, а предвиденото от закона гаранти-ране на влоговете не е било приведено в действие и отговорността не е преминала към СФРЮ. Съгласно приложимото национално право и практиката на словенските и сръбските съдилища, двете банки продължават да отговорят за спестя-ванията в чуждестранните си клонове и след разпадането на СФРЮ. Въпросът е дали Сърбия и Словения са отговорни за отказа на тези банки да изплатят задъл-женията си към жалбоподателите. В тази връзка Съдът напомня, че държавата може да носи отговорност за дългове на държавно търговско дружество, дори и ако то е самостоятелно юридическо лице, при условие, че институционално и оперативно то не е достатъчно независимо от държа-вата. „При преценката си дали държавата отговаря за такива дългове Съдът е използвал следните основни критерии: правен статус на дружеството (по публичното или частното право); характер на дейността му (публична функция или обикновена търговска дейност); контекст на дейността (като монопол или силно регулиран бизнес); институционална неза-висимост (степен на държавното участие) и оперативна независимост (степен на държавен надзор и контрол). Допълнително трябва да се вземе предвид и дали държа-вата е пряко отговорна за финансовите затруднения на дружеството, дали е откло-нявала корпоративни средства в ущърб на дружеството и заинтересованите лица, дали е засегнала независимостта на дружеството или по някакъв друг начин е злоупотребила с корпоративната форма.“ По отношение на дружествата в режим на колективна соб-ственост, широко разпространени в СФРЮ и все още в Сърбия, Съдът е приел, че те като цяло не са имали достатъчна институционална и оперативна независи-мост от държавата, за да бъде тя освободена от отговорността й по Конвенцията. 116-117. Съдът отбелязва, че Люблянска банка Любляна е собственост на словенс-ката държава и се контролира от държавна агенция. От съществено значение е и че с изменение на конституционен закон Слове-ния е прехвърлила повечето от банковите активи в нова банка, в ущърб на Люблянска банка Любляна и на заинтересованите лица. По този начин държавата се е разпоредила с активите на банката, както е намерила за подходящо. Налице са и доказателства, че голямата част от депозираните в сараевския клон суми са отивали в Словения. Инвестбанка също е държавна банка и се контролира от сръбска държавна агенция. Със закон от 2001 г. банката е била задъл-жена да отпише значителни вземания към държавни дружества и дружества колектив-на собственост, в неин и на вложителите й ущърб. Както и Словения, с действията си Сърбия се е разпоредила с активите на банката. Ето защо Голямото отделение се съгласява с отделението, че Словения и Сърбия са отговорни – всяка от тях за дълговете на респективната банка към жалбоподателите, вложители в нея. 118-119. Съдът подчертава, че изводите му касаят само обстоятелствата в конкретния случай и не означават, че никоя държава няма да може да оздрави банка без да понесе пряка отговорност по чл. 1 от Протокол № 1 за дълга й, нито че тази разпоредба изисква чуждестранните кло-нове на местни банки винаги да бъдат включвани в националните схеми за гаран-тиране на депозитите. Съдът счита, че настоящото дело е особено по няколко причини. Първо, когато жалбоподателите са внесли парите си в банките, СФРЮ все още е съществувала и въпросните клонове не са били чуждестранни. Освен това и двете банки винаги са били или държавна, или колективна собственост. Поради това настоящият случай е очевидно различен от стандартния случай на оздравяване на неплатежоспособни частни банки. Случаят е различен от този, по който се е произне-съл Съдът на ЕАСТ с решение E-16/11 от 28 януари 2013 г., както и този по делото на ЕСПЧ Molnar Gabor v. Serbia (no. 22762/05, 8 декември 2009 г.). 120-122. Правителствата на Словения и Сърбия обясняват, че не са изплатили спестяванията на жалбоподателите в про-дължение на толкова много години, защото международното право задължава дър-жавите правоприемници да проведат прего-вори, без да налага срокове за постигане на споразумение. Освен това според тях задължението за изплащане е на Босна и Херцеговина, тъй като водещ при право-приемството на държави е принципът на териториалността. Съдът не се съгласява с тези доводи. Принципът на териториал-ността е приложим само към местните държавни дългове, а очевидно влоговете на жалбоподателите не са такива. Що се отна-ся до задълженията на държавите право-приемници, международното право пред-вижда, че при липсата на споразумение, държавните дългове трябва да бъдат разпределени между тях по справедлив начин. Справедливото разпределение на спорния дълг изисква глобална оценка на имуществото и дълговете на СФРЮ и на размера на вече определените части на всяка от държавите правоприемници. Този въпрос излиза извън предмета настоящото дело и не е в компетентността на Съда. 123. Преговорите между държавите обаче не им пречат да въведат мерки на нацио-нално ниво, за да защитят интересите на вложители като жалбоподателите. Такива вече са приети в Хърватия и Македония, макар двете държави да продължават да претендират на междудържавно ниво, че Словения трябва да им възстанови плате-ните суми. От своя страна Словения вече е изплатила всички „стари“ влогове във валута в местните клонове на Инвестбанка и на други чуждестранни банки, а сръб-ското правителство се е съгласило да изплати сумите по такива влогове в чужде-странни клонове на сръбски банки на лица, които не са граждани на някоя от държа-вите правоприемници на СФРЮ, т.е. вече са намерени решения за някои категории „стари“ спестявания във валута, но не и за тези на жалбоподателите. 124-125. При изключителни обстоятелства известни забавяния могат да бъдат оправ-дани, но Съдът намира, че в случая жалбоподателите са чакали твърде дълго и че въпреки широката си свобода на прецен-ка, Сърбия и Словения не са постигнали справедлив баланс между обществения интерес и правото на собственост на жалбоподателите, които са понесли непро-порционално бреме. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от страна на Словения по отношение на първите двама жалбоподатели и от страна на Сърбия по отношение на третия жалбо-подател. Останалите държави ответници не са нарушили тази разпоредба. 132-136. В съгласие с отделението Съдът намира извършено от двете държави нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 1 от Протокол № 1. Словенското правителство твърди, че жалбоподателите са могли да предявят иск срещу старата Люблянска банка Любляна пред словенските и пред хърватските съдилища, но Съдът отбеляз-ва, че многобройните решения, с които Люблянският районен съд е задължил бан-ката да изплати „старите“ влогове в сараев-ския си клон, са останали неизпълнени, а видно от доказателствата банката вече не притежава активи в Хърватия, т.е. иск пред хърватските съдилища не би имал разумни шансове за успех. Сърбия не оспорва, че жалбоподателите не са разполагали с ефективно вътрешноправно средство за защита. 138. Относно оплакването, основано на чл. 14 от Конвенцията, по което страните не са изложили подробни аргументи, Съдът приема, че не е необходимо да се произнася по отношение на Сърбия и Словения и че няма нарушение от страна на останалите ответни държави. 140-150. По чл. 46 от Конвенцията Съдът отбелязва, че пред него са висящи повече от 1 850 подобни жалби на повече от 8 000 жалбоподатели. Поради това Голямото отделение се съгласява с отделението, че следва да се приложи процедурата за постановяване на пилотно решение. Положението разкрива проблем на сис-темата, който налага приемането на общи мерки на национално ниво. Съдът указва на двете правителства в рамките на една година да предприемат мерки, включително законодателни, които да позволят на жалбо-подателите и всички лица в тяхното поло-жение да получат спестяванията си при същите условия като лицата, направили такива влогове в словенските клонове на словенските банки, съответно като сръб-ските граждани в сръбските клонове на сръбски банки, ако вече не са били удовлетворени под една или друга форма.
Фактите: Делото касае ареста, задържането и експулсирането от Русия на голям брой грузински граждани в периода от края на септември 2006 г. до края на януари 2007 г. Грузинското правителство твърди, че става въпрос за репресивни мерки в резултат на ескалиралото политическо напрежение меж-ду двете държави през лятото на 2006 г., достигнало кулминация с ареста на 27 сеп-тември с.г. на четирима руски офицери в Тбилиси. Фактите по делото са спорни. Според грузинското правителство в този период руските власти са издали 4 634 заповеди за експулсиране на грузински граждани, 2 380 от които са били задържани и принудително изведени от страната, а останалите са я напуснали сами. Месечният брой на експулсиранията нараснал от 80 - 100 на 700 - 800. В подкрепа на твърдението си, че става въпрос за целенасочена политика срещу грузински граждани, правителството на Грузия представя инструкции, заповеди и информационни записки, издадени от руските власти в началото и средата на октомври 2006 г. Тези документи, в които се цитират две административни указания (циркулярни писма) от септември 2006 г., издадени от Дирекцията на МВР на Санкт Петербург и Ленинградска област и Министерството на вътрешните работи на Руската федерация, задължават служителите на двата органа да предприемат широко-мащабни мерки за идентифициране на незаконно пребиваващи в Русия грузински граждани с цел тяхното задържане и депортиране, да извършват проверки на грузински граждани и на работодатели, наемащи такива, да не издават на грузински граждани документи за руско гражданство, регистрация, разрешения за пребиваване и др. Грузинското правителство е представило и две писма от дирекциите на вътрешните работи в два района на Москва, изпратени до училищата в началото на октомври 2006 г., в които се нарежда идентифициране на грузински ученици с цел, наред с друго, „гарантиране на обществения ред и зачитането на закона, предотвратяване на терористични актове и на напрежение между децата, живеещи в Москва, и децата с грузинска националност“. Руското правителство отрича тези обвине-ния. Според него властите просто са прилагали мерките за предотвратяване на нелегалната имиграция. Относно броя на експулсираните правителството посочва, че съхранява само годишни и 6-месечни статистически данни, според които през 2006 г. са били издадени 4022 заповеди за експулсиране на грузински граждани и 2 862 в периода октомври 2006 г. – април 2007 г. Според руското правителство представените от Грузия документи са фалшифицирани. То потвърждава съществуването на двете циркулярни писма, но оспорва твърдяното им съдържание и отказва да ги предостави на Съда, защото са с гриф „държавна тайна“. Не оспорва, че са били изпратени писма до училищата, но поддържа, че става въпрос за инициатива на престарали се служители, които след това са били санкционирани. Различни международни правителствени и неправителствени организации, вкл. Коми-сията по мониторинг на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), съобщават за масово целенасочено експул-сиране на грузински граждани, като посочват, че то не би било възможно без знанието и инструкциите на високопос-тавени представители на властите и че руските административни и съдебни органи са действали съгласувано. По делото са разпитани общо 21 свидетели, посочени от двете правителства или пока-нени от Съда. Показанията им могат да бъдат обобщени така: грузинците били спи-рани на обществени места или посещавани в домовете и местоработата им и след про-верка на документите били арестувани и отвеждани в полицията. Там оставали от няколко часа до два дни, след което били извозвани с автобус до съдилищата, където веднага им били налагани административни наказания и издавани заповеди за експул-сиране. След това били отвеждани в цент-рове за задържане на чужденци и в рамките на две седмици били извозвани до москов-ските летища и транспортирани за Грузия. Някои напускали страната на собствени разноски. Грузинските свидетели твърдят, че когато са питали защо са арестувани, са получавали отговор, че има заповед отгоре за експул-сиране на грузинци. И в полицията, и в съда им казвали, че заради тази заповед няма смисъл да обжалват съдебните решения. Съдилищата процедирали набързо, някои от изправените пред тях грузинци били из-слушвани за около 5 минути, а други дори били оставяни в коридора или автобуса. Нямали достъп до адвокат и преводач, съдът не разглеждал фактите по всеки отделен случай и им било нареждано да подпишат решенията без да могат да ги прочетат и да получат копие. Грузинците описват като нечовешки условията в местата, в които са били задържани, и като унизително отно-шението на специалните полицейски части, придружили ги до летището. Някои били транспортирани с товарен самолет при липсата на елементарни удобства. Руските свидетели дават показания в противен смисъл. В докладите си Комисията по мониторинг на ПАСЕ и международните организации описват арестите, съдебните производства, условията на задържане и извеждане на грузински граждани по начин, сходен с показанията на грузинските свидетели, и съобщават за смъртни случаи по време на задържането поради липса на адекватни медицински грижи. Решението: Грузинското правителство твърди наруше-ния на членове 3, 5, 8, 13, 14 и 18 от Конвенцията, както и на чл. 1 и чл. 2 от Протокол № 1, чл. 4 от Протокол № 4 и чл. 1 от Протокол № 7. Член 38 от Конвенцията 96-98. Съдът намира за необходимо да започне разглеждането на делото с анализ на поведението на ответното правителство, отказало да предостави на Съда двете циркулярни писма от септември 2006 г., за да прецени дали то е изпълнило проце-дурното си задължение за съдействие по чл. 38 от Конвенцията. Руското правителство твърди, че законът забранява разкриването на класифицирана информация, а тези доку-менти носят гриф „държавна тайна“. 99. Съдът е постановявал, че от отказа на ответното правителство да предостави поис-кана информация без задоволително обясне-ние може да се направи извод за осно-вателност на твърденията на жалбопо-дателя, както и за неизпълнение на проце-дурните задължения на държавата по чл. 38. 100-108. В настоящия случай Съдът няколко пъти е указал на руското правителство да представи въпросните писма, но то е отказало. Съдът напомня, че ответното правителство не може да се позовава на разпоредбите на националния закон, за да оправдае отказа си да представи доказа-телства, поискани от Съда. Руското прави-телство не е дало задоволително обяснение защо тези писма са засекретени и Съдът има сериозни съмнения относно класифи-цирането им, след като за да бъдат изпъл-нени указанията в тях, явно писмата е трябвало да бъдат доведени до знанието на множество държавни служители на раз-лични административни нива, а не са били известни само на тайните служби и на най-висши държавни служители. Дори да се приеме, че запазването им в тайна е продик-тувано от легитимни интереси за защита на сигурността, Съдът е обърнал внимание на правителството върху възможността за огра-ничаване на публичния достъп, предвидена в правило 33, § 2 от неговите Процедурни правила, и в сходни случаи е давал гаранции за конфиденциалност. 109-110. Следователно е налице нарушение на чл. 38 от Конвенцията и от това поведе-дение на ответното правителство Съдът ще направи своите изводи относно обоснова-ността на твърденията на правителството жалбоподател по същество. По твърденията за наличие на админи-стративна практика, изчерпването на средствата за защита и спазването на 6-месечния срок 111. В решението си по допустимостта отделението е преценило, че тези въпроси следва да бъдат разгледани заедно със съществото на оплакванията. 122-124. Съдът напомня, че понятието за административна практика включва два елемента, които той е дефинирал в пре-дишни решения – „повторяемост на дейст-вията“ („натрупване на идентични или аналогични нарушения, достатъчно много-бройни и взаимосвързани, за да представ-ляват не изолирани инциденти или изклю-чения, а следван модел или система“) и „официално толериране“ („толериране на незаконни действия, като висшестоящите на непосредствено отговорните лица не вземат мерки да ги накажат или да предотвратят повтарянето им, макар да знаят за тях, или висшестоящият орган проявява безразличие към многобройни твърдения за нарушения, като отказва да разследва правдивостта им, или съдилищата не осигуряват справедлив процес по такива оплаквания“). 125-126. Изискването за изчерпване на вът-решноправните средства за защита по принцип не се прилага в междудържавни дела, когато правителството жалбоподател се „оплаква от дадена практика като такава, с цел да предотврати продължаването или подновяването й, а не иска … Съдът да постанови решение по всеки отделен случай, представен като доказателство или за илюстрация на въпросната практика“. При всички положения това изискване не се прилага, „когато е доказано съществуването на административна практика … и по характера си тя прави всяко производство за оспорване безсмислено или неефективно“. Въпросът за ефективността и достъпността на средствата за защита обаче може да се разглежда като допълнително доказателство относно съществуването на такава практика. 129-135. Що се отнася до наличието на административна практика Съдът отбелязва на първо място, че страните представят различаващи се статистически данни относно точния брой на грузинските граждани, експулсирани от края на септември 2006 г. до края на януари 2007 г. Руското правителство не е представило помесечна статистика за 2006 г. и 2007 г., макар вероятно да прави такава, защото са представени данни за период, който не съответства на половин календарна година (октомври 2006 г. – април 2007 г.). Следова-телно Съдът не може да приеме посочения от ответното правителство брой и поради това при разглеждането на делото той изхожда от представените от правителството жалбоподател данни, които няма основание да не кредитира, а именно че през въпросния период са били издадени повече от 4 600 заповеди за експулсиране на грузинци, от които около 2 380 са били задържани и принудително изведени от страната. 136-139. В светлината на доказателствата, с които разполага, Съдът отбелязва, че въпросните събития са се случили по едно и също време – в края на септември и нача-лото на октомври 2006 г. са били издадени циркулярните писма и инструкциите, били са извършени масови арести и експулсиране на грузински граждани, имало е полети Москва – Тбилиси и са били изпратени писмата до училища. От значение тук са и съвпадащите данни от докладите на международните правителствени и неправи-телствени организации. Правителството от-ветник оспорва доказателствената им стойност. Съдът обаче напомня, че е свобо-ден да преценява доказателствената стой-ност на всяко отделно доказателство. При преценката на достоверността на такива доклади от значение са авторитетът и репутацията на техните автори, сериоз-ността на извършените проучвания, логич-ността на заключенията и дали се подкрепят от други източници. В настоящия случай проучванията са били задълбочени, а изво-дите съответстват на показанията на грузин-ските свидетели, поради което Съдът не вижда причина да постави надеждността на докладите под съмнение. 140-145. При това заключението за наруше-ние на чл. 38 поражда силна презумпция за достоверност на твърденията на правителст-вото жалбоподател относно съдържанието на циркулярните писма, с които е било разпоредено експулсирането именно на грузинци. Същото е вярно и за автентич-ността на останалите представени от него документи, позоваващи се на въпросните писма, и по-специално инструкция от 2 октомври 2006 г. на Главната дирекция на вътрешните работи на Санкт Петербург и Ленинградска област, в която изрично се споменава експулсирането „само“ на „гру-зински граждани“ и се казва, че „приема-нето на решенията е координирано с Градския съд на Санкт Петербург и Ленинградския областен съд.“ В тази връзка Съдът се позовава и на докладите на международни организации и на заключение на Комисаря по правата на човека на Руската федерация, в които се цитира инструкцията, както и на писмо на замест-ник главния прокурор, в което не се твърди да е неавтентична. На последно място, не се оспорва изпращането на писма до училищни директори в началото на октомври 2006 г., както и че това не се е случвало преди. Изненадващо е, че няколко длъжностни лица са нарушили закона едновременно по своя собствена инициатива. 146. Съответно Съдът намира, че предста-вените от ответното правителство доказа-телства не могат да оборят твърденията за „официално толериране“ на незаконните действия от руските власти. 147-158. Относно ефективността и достъп-ността на вътрешноправните средства за защита Съдът отбелязва, че всички грузински свидетели описват еднакво условията, при които са били арестувани, и повърхностните съдебни производства. Показанията им съответстват и с изнесеното в докладите на международните организа-ции. В светлината на събраните доказа-телства Съдът намира, че през разглеждания период грузинските граждани са се сблъск-вали с действителни пречки да обжалват наложените им административни мерки – както преди да бъдат експулсирани, така и след връщането им в Грузия. Причините са, че са били изправяни пред съда на групи; някои от свидетелите разказват, че дори не са били допуснати в съдебната зала и са чакали в коридора или в автобуса, с който са били докарани. Те обясняват, че след това са били принуждавани да подпишат заповедта без да могат да я прочетат или да получат копие. Не са имали преводач или адвокат. Като общо правило, и в съда, и в полицията са им казвали, че няма смисъл да обжалват, защото има заповед отгоре за експулсиране на грузинци. При това е царяла обща атмосфера на бързане и сплашване. В Грузия освен психологическия фактор е имало и практически пречки за обжалване – транспортните връзки между двете държави са били прекъснати, а контактите с руското консулство са били трудни поради силното намаляване на персонала. Освен това правителството ответник не е доказатело убедително, че през разглеждания период правните средства за защита са били ефективни и достъпни и че са имали разумни шансове за успех. 159. Изводът на Съда е, че от октомври 2006 г. е била проведена координирана политика на арест, задържане и експулсиране на грузински граждани, която представлява административна практика по смисъла на юриспруденцията по Конвенцията. Съответ-но Съдът отхвърля възражението за неиз-черпване на вътрешноправните средства за защита. 160-163. Що се отнася до 6-месечния срок, жалбата е подадена на 26 март 2007 г., а заповедите за експулсиране са издадени след 27 септември 2006 г., следователно той е спазен. Твърдяното нарушение на чл. 4 от Протокол № 4 към Конвенцията 165. Правителство жалбоподател твърди, че е била нарушена забраната за колективно експулсиране на чужденци. 167-169. Съдът напомня, че колективно експулсиране по смисъла на чл. 4 от Прото-кол № 4 е всяка мярка, принуждаваща чуж-денци, като група, да напуснат дадена страна, освен ако мярката е взета след и въз основа на разумно и обективно разглеждане на конкретния случай на всеки отделен чужденец от групата. За разлика от чл. 1 от Протокол № 7, чл. 4 от Протокол № 4 е приложим и в случаите, когато експул-сираните не пребивават на законно основа-ние в съответната страна. 171-173. За да прецени дали заповедите за експулсиране са били постановени след разумно и обективно разглеждане на всеки отделен случай, като се отчита и общият контекст през разглеждания период, Съдът отново взема предвид непротиворечивото описание на проведените бързи и повърх-ностни съдебни производства от грузинс-ките свидетели и от международните орга-низации. Според Комисията по мониторинга на ПАСЕ процедурата по експулсиране е следвала един повтарящ се модел в цялата страна, а в своите доклади международните организации посочват, че е имало координа-ция между административните и съдебните органи. 175-177. „Особеното в настоящия случай е, че през разглеждания период руските съдилища са издали хиляди заповеди за експулсиране на грузински граждани. Макар, формално погледнато, по отношение на всеки да е била постановена отделна заповед, Съдът намира, че начинът, по който са били водени производствата през въпрос-ния период след издаването на циркуляр-ните писма и инструкциите, и броят на експулсираните грузинци от октомври 2006 г. насетне правят невъзможно извършването на разумна и обективна проверка на всеки отделен случай.“ Заключението на Съда, че Русия е прилагала координирана политика на арест, задържане и експулсиране на грузинци, също показва, че експулсирането е било колективно по характер. С този извод не се поставя под съмнение правото на държавите да определят имиграционната си политика, но проблеми с управлението на миграционните потоци не могат да оправдаят практики, несъвместими с поети-те от тях задължения по Конвенцията. 178. На тези основания Съдът намира, че през разглеждания период грузинските граждани не са били експулсирани след и въз основа на разумна и обективна проверка на всеки отделен случай и че това представлява административна практика в нарушение на чл. 4 от Протокол № 4. Твърдяното нарушение на чл. 5, §§ 1 и 4 182-188. Не се спори, че арестите и задържането на грузинци през въпросния период са били свързани с процедурите по експулсиране, т.е. е приложим чл. 5, § 1, б. „f“. Съдът смята, че в случая оплакванията по чл. 5 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол № 4 са тясно свързани. Арестите и задържането на грузински граждани са били част от координираната политика за експулсирането им от Русия и изводът, че експулсирането е било колективно, озна-чава, че и предхождащите го арести са били произволни. Следователно арестите и задържанията са представлявали админист-ративна практика в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията. Налице е и нарушение на чл. 5, § 4 от Конвенцията, тъй като грузинс-ките граждани не са разполагали с ефективни и достъпни правни средства за защита срещу заповедите за арест, задържане и експулсиране. Твърдяното нарушение на чл. 3 194-204. Съдът напомня, че когато страните спорят относно условията на задържане, не е нужно той да установи правдивостта на всяко спорно твърдение и може да направи извод за нарушение на чл. 3 въз основа на сериозно твърдение, което ответното правителството не е опровергало. С оглед на събраните доказателства Съдът установява, че като цяло показанията на грузинските свидетели относно условията в полицията и центровете за чужденци и при извеждането им от страната са последователни и съответстват на констатациите в докладите на международните организации, в които се посочва, че много грузинци са били подложени на нечовешко и унизително третиране. Като се има предвид големият брой на задържаните в кратък период от време, Съдът не се съмнява, че условията на задържане са били крайно тежки. От материалите, с които разполага, Съдът констатира, че килиите, в които те са били държани, са били пренаселени и не е имало легла за всички, здравните и санитарни условия са били неадекватни и е липсвала възможност за уединение при задоволяване на физиологичните нужди. В тази връзка Съдът напомня, че лошите условия в местата за задържане в Русия, които представляват структурен проблем, са го довели до постановяването на пилотно решение по делото Ananyev and Others v. Russia (nos. 42525/07 и 60800/08, 10.01.2012 г.), и намира, че в настоящия случай няма причина за различен извод. 205. Съдът стига до заключение, че условията на задържане са причинили несъмнено страдание на грузинските граждани и следва да се приемат за нечовешко и унизително отнасяне, представ-ляващо административна практика в нару-шение на чл. 3 от Конвенцията. Той не счита за нужно да разгледа останалата част от аргументите на страните за условията при експулсирането. Съдът намира нарушение и на чл. 13 във връзка с чл. 5, § 1 и чл. 3 от Конвенцията; отхвърля като недостатъчно подкрепени оплакванията по чл. 1 от Протокол № 7, чл. 8 от Конвенцията и чл. 1 и чл. 2 от Протокол № 1 и приема, че не е необходимо да се произнася по оплакванията по чл. 13 във връзка с чл. 4 от Протокол № 4 и чл. 5, § 4; чл. 14 във връзка с чл. 4 от Протокол № 4, чл. 5, §§ 1 и 4 и чл. 3, както и чл. 18 във връзка с чл. 4 от Протокол № 4, чл. 5, §§ 1 и 4 и чл. 3. Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3 Тел./Факс. : 02/980 39 67 e-mail: hrlawyer@blhr.org www.blhr.org Редактор на броя адв. Анна Гаврилова-Анчева. За изготвянето на броя допринесоха адв. София Разбойникова, адв. Даниела Екимова и адв. Диляна Гитева. Е-mail за връзка: hrlawyer@blhr.org © Всички права запазени Публикуваният текст не обвързва Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа или Съда на Европейския съюз. Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Български адвокати за правата на човека“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България. www.ngogrants.bg 
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.64 Mb. Сподели с приятели:
|