Програма за подкрепа на неправителствените организации в българия по финансовия механизъм на еип 2009-2014 г
Изтегляне 0.66 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г.
- БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 32, септември 2014 г.
- ДОПУСТИМОСТ НА ЖАЛБИТЕ ПРЕД ЕСПЧ ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Виж по-долу в раздел „Право на свобода и сигурност“ .
- Виж по-долу в раздел „Право на живот“ .
- Съдът обявява за явно необосновани оплакванията по чл. 2 от Конвен-цията на роднините на г-н Тонкев, убит при полицейска акция по залавянето му.
- ДЕЛА СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- Активното участие на военнослуже-щи от поделението на самите заме-сени жандармеристи е опорочило независимостта на цялото разслед-ване.
- ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА И НЕЧОВЕШКОТО ИЛИ УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ
- Жалбоподателката твърди, че според доклади на неправителствени орга - низации жертвите на домашно насилие в България са главно жени.
- Виж по-горе в раздел „Право на живот“ .
 
 
ПРОГРАМА ЗА ПОДКРЕПА НА НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В БЪЛГАРИЯ ПО ФИНАНСОВИЯ МЕХАНИЗЪМ НА ЕИП 2009-2014 г. Проектът “Укрепване на защитата на правата на човека в България” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 32, септември 2014 г. В настоящия тридесети и втори бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратки резюмета на подбрани решения, постановени през септември 2014 г. от Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”) по дела срещу други държави, анотации на всички решения и важни комуникации на ЕСПЧ по дела срещу България и резюме на решение на Съда на Европейския съюз по дело, касаещо права на човека, от същия месец. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно. Съдържание 1. ПРАВО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ 15 2. ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС 18 3. СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ, НА СЪВЕСТТА И НА РЕЛИГИЯТА, НА СЪБРАНИЯТА И НА СДРУЖАВАНЕ 25 4. ДРУГИ ПРАВА 32 Амбицията на фондация „Български адвокати за правата на човека“ е този бюлетин да достига до максимално широк кръг представители на юридическата професия и да ги подпомага в работата им по прилагане на европейските правозащитни стандарти в България.
Фактите: Жалбоподатели са две физически лица и румънската неправителствена организация „21 декември 1989“. На 13 юни 1990 г. в Букурещ, при потушаването на масовите антиправителствени демонст-рации, рикошет от изстрел на военнослу-жещ убил съпруга на първата жалбо-подателка, а вторият жалбоподател бил арестуван и малтретиран. На 14 юни миньори и други цивилни, съдействащи на силите за сигурност, нахлули в офиса на асоциацията „21 декември 1989“ и упраж-нили насилие срещу намиращите се там нейни лидери, които след това били арестувани от силите за сигурност, а иму-ществото и документацията на организа-цията били иззети незаконно. Наказа-телното производство относно смъртта на съпруга на жалбоподателката все още е висящо, производството по оплакването на втория жалбоподател било прекратено през 2011 г., а това, по което асоциацията „21 декември 1989“ била конституирана като граждански ищец и от чиято прекомерна продължителност се оплаква пред Съда – през 2009 г. Решението: 199. Жалбоподателите г-жа Мокану и г-н Стоица се оплакват, че държавата не е изпълнила процедурните си задължения по членове 2 и 3 от Конвенцията да осъществи ефективно, независимо и задълбочено раз-следване, годно да доведе до разкриване и наказване на отговорните за въоръженото потушаване на демонстрациите, извършено на 13 и 14 юни 1990 г., при което бил убит съпругът на жалбоподателката и бил малтретиран жалбоподателят. 200-211. Като се позовава на установената си практика, Съдът приема, че разполага с юрисдикция ratione temporis да разгледа оплакванията, които се отнасят за разслед-ването в периода след влизането на Конвен-цията в сила за Румъния, тъй като от въпросните събития до датата на влизането в сила са изминали само около четири години и повечето действия по разслед-ването са извършени след това. 212-236. Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътреш-ноправните средства за защита, като припомня, че в случай на употреба на сила от страна на служители на държавата искът за вреди не е достатъчно средство във връзка с оплакванията, основани на материалния аспект на членове 2 и 3. Правителството не уточнява как искът за вреди срещу държавата би поправил твърдяното от жалбоподателите нарушение на процедурния аспект на тези разпоредби, като осигури ефективност на разследването, запълни твърдените празноти в него или поне го ускори. 237-283. Правителството твърди, че жалбо-подателят г-н Стоица не е подал своевременно оплакване пред националните власти, като в тази връзка се позовава и на усърдието, изисквано от лицата, които желаят да подадат жалба в Страсбург. Съдът отбелязва, че взети заедно, тези аргументи представляват възражение за неспазване на 6-месечния срок по чл. 35, § 1 от Конвенцията. Той припомня, че жалбоподателите са длъжни да проявят активност, когато стане ясно, че от властите не може да се очаква ефективно разследване, и да правят необходимото, за да са в течение на напредъка на разслед-ването. Жалбата до Съда следва да бъде подадена в 6-месечен срок от момента, в който са узнали или е трябвало да узнаят, че то е неефективно. Тези обстоятелства се преценяват в светлината на конкретните факти. В случая жалбоподателят е подал оплакване до властите през 2001 г., а е внесъл жалбата си в Съда през 2008 г., т.е. 18 години след събитията през 1990 г. Съдът намира, че уязвимостта му и чувството на безпомощност, което е изпитвал, представляват правдоподобно и приемливо обяснение за бездействието му до 2001 г. Повечето от многобройните други жертви също са се осмелили да подадат оплаквания едва след като разслед-ването е отбелязало напредък. При изклю-чителните обстоятелства на случая Съдът заключава, че жалбоподателят не е постъ-пил неразумно, като е изчакал развитие, което би могло да разреши ключови фактически и правни въпроси по делото. След 2001 г. между него и властите са се осъществявали контакти и той е имал основания да вярва, че разследването е ефективно и напредва. 284. Отделението е приело, че процедур-ният аспект на чл. 2 е нарушен по отно-шение на жалбоподателката и че не е допуснато нарушение на процедурния аспект на чл. 3 по отношение на жалбопо-дателя. 327-353. Що се отнася до независимостта на разследването Голямото отделение отбеляз-ва, че то е било поверено на военна проку-ратура, която, подобно на обвиняемите, е част от военната йерархия. Съдът вече е приемал по други дела срещу Румъния, че това съставлява нарушение на проце-дурните аспекти на членове 2 и 3. Разследването не е било и експедитивно. По отношение на смъртта на съпруга на жалбоподателката то все още е висящо, 23 години след разглежданите събития, а по отношение на жалбоподателя е било прек-ратено 21 години след започването му и 10 години след официалното му оплакване. Толкова дълъг период от време може да осуети всички шансове за приключването му и е неоправдан, въпреки безспорната сложност на случая. Именно значението на събитията за румънското общество, на кое-то се позовава правителството, е трябвало да мотивира властите да разгледат случая бързо, за да избегнат всякакви подозрения за скрити договорки или толериране на незаконни действия. Съдът отбелязва и дългите периоди на бездействие, както и редицата нарушения и пропуски в разследването, установени и от национал-ните власти. Процедурните задължения по чл. 2 и чл. 3 трудно могат да се приемат за изпълнени, когато наказателното произ-водство е прекратено главно поради изтичане на давността за наказателно прес-ледване, както е станало в случая на жалбоподателя. На жалбоподателката не е била предоставена достатъчна възможност за участие в производството. Съдът заклю-чава, че процедурният аспект на чл. 2 от Конвенцията е бил нарушен по отношение на жалбоподателката, а този на чл. 3 от Конвенцията – по отношение на жалбопо-дателя. 354-364. Съдът намира нарушение и на чл. 6, § 1 от Конвенцията по оплакването на асоциацията „21 декември 1989“ за преко-мерна продължителност на наказателното производство.
Фактите: На 24 юни 2008 г. жалбопо-дателят пътувал в камион заедно с братов-чед си, който шофирал. И двамата били ранени в краката от блокирали пътя служители на жандармерията, които откри-ли огън по камиона. Според турските власти жандармерията се опитала да спре камиона, но жалбоподателят и братовчед му искали да избягат, като водачът продължил да кара с голяма скорост. Служителите на жандармерията стреляли във въздуха, а след това – в гумите на камиона. Според жалбоподателя теренът бил стръмен, а скоростта – висока и спирачките отказали. Братовчед му извикал на жандармеристите, че не може да спре. Същия ден прокурор разрешил на жандар-мерията да претърси камиона и според протокола в него било открито контра-бандно гориво. Служители на жандарме-рията проверили и спирачната система на камиона и констатирали, че е изправна. В показанията си пред прокурора по-късно в деня на инцидента братовчедът на жалбо-подателя твърдял, че не са искали да избягат. Поискал да бъде образувано наказателно производство срещу жандарме-ристите. Прокурорът разпитал и двама очевидци, според които водачът не се опитвал да избяга и извикал, че не могат да спрат. След повторен разпит на братовчеда на жалбоподателя от прокурор и разпит на самия жалбоподател от полицията, а на жандармеристите – от сержант от собстве-ната им част, прокуратурата отказала да предприеме наказателно преследване, като намерила употребата на сила за законна поради отказа на водача да се подчини на нареждането да спре. След обжалване, съдът потвърдил постановлението. Решението: 24. Като се позовава на чл. 2 от Конвен-цията в материалноправния му аспект, жалбоподателят се оплаква, че употребата на огнестрелно оръжие от силите за сигурност не е била абсолютно необходима. Той се оплаква също така, че разследването е било неефективно. 27-28. Съдът припомня постоянната си практика, че чл. 2 от Конвенцията намира приложение не само при умишлено причи-няване на смърт, но и при употреба на сила, която потенциално може да доведе до отнемане на живот, дори и жертвата да е оцеляла. 34-38. В случая прокуратурата е основала решението си на разпоредба от подзаконов акт за правомощията на жандармерията, който е предвиждал, че служителите й могат да стрелят, когато заподозрени в контрабанда лица откажат да спрат и не се подчинят при предупредителен изстрел. Тази разпоредба съответства на вече отменена норма от Закона за предотвра-тяване на контрабандата, за която Съдът е приел, че не осигурява изискваната от Конвенцията степен на защита на правото на живот. Съгласно извършените през 2007 г. законодателни промени, употреба на огнестрелно оръжие по отношение на заподозрени контрабандисти е допустимо само при самоотбрана. Цитираният подза-конов акт обаче не е бил приведен в съответствие с новата редакция на закона, което създава правна несигурност. Съдът намира, че е отсъствала ясна нормативна уредба, определяща обстоятелствата, при които служителите на жандармерията могат да използват потенциално смъртоносна сила, и въпросният подзаконов акт, който все още е действащ, не поставя употребата на огнестрелно оръжие в зависимост от оценка на естеството на извършеното престъпление и опасността, която представ-лява извършителят. С оглед на това Съдът приема, че относимата правна рамка страда от фундаментални недостатъци и че жалбо-подателят е бил ранен при обстоятелства, при които употребата на огнестрелно оръжие е била несъвместима с чл. 2 от Конвенцията. Следователно е извършено нарушение на чл. 2 в материалноправния му аспект. 39-42. Съдът намира нарушение на чл. 2 и в процедурния му аспект, като отбелязва, че първоначалните и ключови действия по разследването са били извършени от служи-тели на самата жандармерия. Прокурор или друг независим от войската разследващ орган не е участвал в огледа на местопроиз-шествието и на камиона, нито в разпита на замесените жандармеристи. Според Съда подобно активно участие на военнослу-жещи от същото поделение е достатъчно сериозно нарушение, за да опорочи независимостта на цялото разследване. То крие и опасност от унищожаване или игнориране на доказателства от решаващо значение. 45-47. На основание чл. 46 от Конвенцията Съдът посочва, че ответната държава би следвало да вземе законодателни мерки, за да предотврати подобни нарушения в бъдеще, по-конкретно като приведе подзаконовия акт за правомощията на жандармерията в съответствие с новата уредба на Закона за предотвратяване на контрабандата.
Фактите: Жалбоподателите са съпругът, децата и двете сестри на адвокат М.В.В., представлявала преди смъртта си през 2002 г. М.Н. по делото за развод с А.Н. Според досието на А.Н. в полицията той имал криминални прояви на насилие, хулиганство, притежаване на незаконно оръжие. Злоупотребявал с алкохол. Бил осъждан за домашно насилие и за заплаш-ване на съпругата си с убийство. На 21 март 2002 г. съпрузите отишли в полицията, където, според изготвения полицейски рапорт, М.Н. съобщила, че А.Н. я тормози, че вече няколко пъти я е пребивал и че е осъждан за дребни престъпления. А.Н. твърдял, че не иска жена му да се среща с други мъже. Разпиталите ги полицаи предупредили А.Н. да престане да тормози съпругата си и да уреждат споровете си в бракоразводното производство. На следващия ден в 7.15 ч. сутринта от местната банка уведомили полицията, че А.Н. е бил там рано сутринта, изглеждал много разстроен и изтеглил всичките си спестявания, като казал, че парите му трябват за погребението му и че е решил да направи нещо, за което ще се говори. От полицията изпратили патрул до дома на А.Н. Според изготвения рапорт той бил трезвен, не бил агресивен, казал им, че смята да се хвърли под влака и че вече е написал предсмъртно писмо, и не споменал, че смята да посегне на когото и да било. Полицаите го посъветвали да се успокои и си тръгнали. При пристигането си в поли-цейското управление в 8.06 ч. те доклад-вали за срещата си с А.Н. и началникът наредил на дежурния полицай М.Т. да уведоми социалната служба и болницата, че А.Н. планира самоубийство. В проведеното по-късно наказателно производство било установено, че М.Т. е изпълнил нарежда-нето след 9.40 ч., а не малко след 8.00 ч., както невярно бил отбелязал в рапорта си. В 9.00 ч. А.Н. отишъл в полицейското управление да иска обяснения за посеще-нието на полицаите в дома му и казал на М.Т., че ще разреши проблемите си сам. Като излязъл, причакал съпругата си на улицата и стрелял в нея няколко пъти, след което отишъл в кантората на М.В.В. и я застрелял. По-късно се самоубил. В образуваното дисциплинарно производ-ство на полицаите били наложени дисцип-линарни наказания задето не са уведомили своевременно лекарите и социалните работници за състоянието на А.Н. и не са изготвили писмен доклад за срещата си с А.Н. и съпругата му предния ден. Петимата жалбоподатели и майката на М.В.В. предявили срещу държавата иск за обезщетение за вредите, причинени им от неизпълнението на задължението за защита на живота на тяхната близка. Окръжният съд уважил иска им, като намерил, че полицаите са имали достатъчно основание да заключат, че А.Н. страда от психическо разстройство, и в нарушение на закона не са предприели съответните действия, които много вероятно биха променили хода на събитията. Въззивният съд отменил реше-нието. На 11 май 2011 г. Върховният съд постановил, че липсва причинно-следствена връзка между неправомерните действия на полицаите и убийството на М.В.В. Подадената конституционна жалба била оставена без уважение. Решението: 89. На основание чл. 2 от Конвенцията жалбоподателите се оплакват, че смъртта на тяхната близка е резултат от бездействието на властите да предприемат всички необходими мерки, за да я защитят от А.Н. 103-111. Съдът припомня изведените в практиката му принципи относно позитив-ното задължение на държавите за опазване на живота, което при определени обстоя-телства включва и задължение да пред-приемат предохранителни оперативни действия за защита на лица, чийто живот е застрашен от престъпни действия на други лица. Когато властите знаят или е трябвало да знаят за наличието на реален и непосредствен риск за живота на конкретен човек или хора, те трябва да предприемат действията, които разумно може да се очаква да бъдат предприети, за да се избегне рискът. Позитивно задължение съществува и когато следва да бъде предоставена защита на общността като цяло, а не само на предварително иденти-фицирани лице или група лица. В такива случаи позитивното задължение обхваща широк кръг от сектори и по принцип възниква в контекста на всяка дейност – публична или частна, която би могла да засегне правото на живот. 112-119. В настоящия случай М.В.В. е била убита от психически разстроения А.Н., който я е познавал от делото си за развод. А.Н. е имал криминално минало и макар деянията му да са били свързани със злоупотреба с алкохол, няма данни властите някога да са анализирали проблема или да са предприели действия за лечението му. В деня на убийството банкова служителка е уведомила полицията, че А.Н. вероятно е опасен за себе си или за другите и че има нужда от медицинска помощ. Бил е посетен от полицейски служители, но не са били предприети действия за контрол или наблюдение на поведението му. В тази връзка Съдът отбелязва констатациите на окръжния съд, че по време на събитията А.Н. е бил психически нестабилен; че няколко души, които са го видели приблизително по времето на посещението от полицаите, са го описали като „абсолют-но нестабилен“ и „луд“; че поведението му е дало основание на полицейския началник да разпореди незабавно уведомяване на болницата и социалната служба. Час преди стрелбата М.Т. е говорил с него в полицейс-кото управление, но въпреки нареждането да се свърже със социалната служба и болницата и макар да е знаел за предишни негови прояви на агресивност, той не му е попречил да си тръгне. 120-121. При тези обстоятелства Съдът не намира за необходимо да обсъжда изиск-ването за лична защита на едно или повече лица, идентифицирани предварително като потенциални цели на смъртоносно дейст-вие, или обхвата на позитивните задълже-ния на държавите в случай на насилие, което не е насочено конкретно и е извън фактическия контрол на властите или разумната възможност да го предвидят. От значение в настоящия случай е задълже-нието обществото да бъде защитено от потенциални насилнически действия на очевидно разстроено психически лице. Фактите по делото показват, че е съществувала реална и непосредствена заплаха за живота и че властите са знаели или е трябвало да знаят за нея. В такава ситуация позитивните задължения по чл. 2 от Конвенцията изискват те да предприемат всичко, което разумно може да се очаква от тях, за да избегнат риска. 122. При преценката дали позитивните задължения са изпълнени следва да се държи сметка, че те не трябва да налагат прекомерна тежест и в частност че поли-цията трябва да изпълнява правомощията си за контрол и предотвратяване на престъпления при спазване на гаранциите по чл. 5 и чл. 8 от Конвенцията. Освен това следва да се отчита, че преценката от дис-танцията на времето е по-лесна. В настоящия случай Съдът съобразява и факта, че събитията са се осъществили в относително кратък период от време. 123-124. Освен констатираните на национално ниво пропуски в действията на полицията, Съдът смята, че разумно би могло да се очаква предприемането и на други мерки за избягване на риска от агресивните действия на А.Н. „Макар Съдът да не може да заключи със сигурност, че нещата биха се развили различно, ако властите бяха действали по друг начин, той напомня, че по чл. 2 не се изисква да бъде доказано, че „ако не бяха“ пропуските или бездействието на властите, убийството нямаше да бъде извършено, какъвто извод може да се направи от решенията на националните съдилища. Важна и достатъчна за да бъде ангажирана отговорността на държавата по тази разпоредба е по-скоро реалистичната възможност разумните мерки, които националните власти са пропуснали да предприемат, да променят изхода или да намалят вредите.“ 125-129. В тази връзка Съдът отбелязва, че още на 21 март полицията е разполагала с достатъчно информация за да разследва твърденията, че А.Н. отправя сериозни заплахи за убийство, което е можело да доведе до задържането му. Тези твърдения не са отразени в полицейския рапорт, но той е бил съставен няколко дни по-късно, а и според свидетелските показания на М.Н. по делото за обезщетение, кредитирани от съдилищата и неоспорвани правителството, в деня преди стрелбата тя е съобщила в полицията, че А.Н. е заплашвал да я убие. Освен това на следващия ден полицаите, посетили дома им, не са предприели необходимите предохранителни мерки с оглед на психическото състояние на А.Н. и заплахите със самоубийство. Съдът при-помня, че когато властите научат доста-тъчно рано за заплаха със самоубийство, което в случая е безспорно, за тях възниква позитивно задължение по чл. 2 да предот-вратят материализирането й с всички ра-зумни и възможни при конкретните обстоя-телства средства. 130-131. Законът е предвиждал ефективни мерки за защита срещу агресия от страна на психически разстроени лица – настаняване на лечение, превантивен обиск. Двамата полицейски служители обаче не са предприели нищо, а дежурният полицай е уведомил социалните служби и болницата когато вече е било трудно или дори невъзможно да се реагира или да се промени развоят на събитията. Закъснялата реакция на полицията е попречила да се предприемат нужните действия за осви-детелстване на А.Н. и взимане на решение за евентуално психиатрично лечение. 132-134. Поради това Съдът намира, че в случая не става въпрос само за пропусната възможност, а е могло, ако полицията беше действала, ходът на събитията обективно да бъде променен чрез поставянето на А.Н. под медицинско наблюдение и предприе-мането на необходимите с оглед на психическото му състояние действия. При тези обстоятелства Съдът заключава, че поредицата идентифицирани пропуски на полицията да положи необходимото усърдие при обективните данни, че А.Н. е психически разстроен, разкрива нарушение на задължението на държавата да охрани правото на живот като предприеме всички разумни мерки, за да осигури безопасността на хората от неговите насилнически дейст-вия, което е довело до смъртта на близката на жалбоподателите. Следователно е нали-це нарушение на чл. 2. 139-143. Съдът не намира нарушение на чл. 13 от Конвенцията, тъй като жалбопода-телите не твърдят да е имало пропуски в наказателното или дисциплинарното раз-следване, а гражданските съдилища са разгледали твърденията им по същество и са изложили достатъчни мотиви за начина, по който са тълкували относимото нацио-нално законодателство.
Фактите: Жалбоподателят е тунизийски гражданин, който през 2004 г. бил осъден в Белгия на 10 години лишаване от свобода за опит за взривяване на белгийска военна база, фалшификация и подбудителство за престъпен заговор. През 2005 г. той бил осъден in absentia от тунизийски военен съд и през 2009 г. Тунис поискал от Белгия екстрадицията му. През ноември 2007 г. властите на САЩ повдигнали срещу жалбоподателя четири обвинения за престъпления, свързани с дейността на Ал Кайда, и на 8 април 2008 г. също изпратили до белгийските власти молба за екстрадиция, в която се посочвало, че максималното предвидено наказание по първите две обвинения е доживотен затвор, а по вторите две – 15 години лишаване от свобода. На 10 юни 2010 г. белгийският съд изразил положително мнение относно екстрадирането на жалбоподателя в САЩ, но под условие, че няма да бъде осъден на смърт или ако бъде осъден, че присъдата няма да бъде изпълнена; че ако му бъде наложено наказание доживотен затвор, ще има възможност за намаляването му; че няма да бъде ре-екстрадиран в Тунис без предварителното съгласие на Белгия. С нота от 10 август 2010 г. САЩ дали уверения за изпълнението на тези условия, като по отношение на наказанието доживотен затвор посочили, че ако бъде наложено, законът позволява осъденият да бъде помилван от президента. На 23 ноември 2011 г. министърът на правосъ-дието допуснал екстрадицията в САЩ и отказал екстрадиция в Тунис. Жалбата на г-н Трабелси срещу това решение, в която се позовавал на чл. 3 от Конвенцията и на решението на Съда по делото Vinter and Others v. United Kingdom [GC] (nos. 66069/09 и др., 9.07.2013 г.), била оставена без уважение от Държавния съвет на 23 септември 2013 г. На 6 декември 2011 г. жалбоподателят подал до Съда в Страсбург искане за привременна мярка на основание правило 39 от процедурния му правилник. Същия ден Съдът уведомил белгийското прави-телство, че искането на жалбоподателя е уважено и той не следва да бъде екстра-диран до разглеждането на жалбата му. Въпреки че Съдът отхвърлил няколкото искания на белгийското правителство за отмяна на привременната мярка, жалбо-подателят бил екстрадиран в САЩ на 3 октомври 2013 г. Решението: 94. Жалбоподателят се оплаква, че с предаването му на американските власти е бил нарушен чл. 3 от Конвенцията, тъй като по този начин той е бил изложен на риска да му бъде наложено наказание доживотен затвор, което de facto не подлежи на намаляване, и че ако бъде осъден, не би имал перспектива някога да бъде освободен. 113-115. Съдът напомня, че за да не бъде наказанието доживотен затвор в нарушение на чл. 3, трябва de jure и de facto да съществува възможност за намаляването му. По делото Vinter and Others v. United Kingdom [GC] Съдът е преразгледал въпроса кога следва да се счита, че съществува такава възможност, и е приел, че националните власти трябва да имат правомощие за преценка дали осъденият се е променил и поправил до такава степен, че по-нататъшното му лишаване от свобода да е лишено от легитимно пенологично осно-вание. Освен това той е приел за първи път, че осъденият има право да знае още от момента на присъдата какво трябва да прави, за да бъде обсъдено освобожда-ването му, както и при какви условия, включително кога ще бъде извършено или може да бъде поискано преразглеждане на наказанието. Следователно, ако национал-ното право не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на наказа-нието доживотен затвор, несъответствие с чл. 3 възниква още в момента на неговото налагане, а не на по-късен етап от изтърпя-ването му. 116-120. Екстрадирането или експулсира-нето на лице в държава, в която рискува да бъде подложено на забранено от чл. 3 третиране, може да ангажира отговорността по Конвенцията на екстрадиращата държава. Съдът не подценява опасността от тероризма. Пред лицето на тази заплаха е легитимно държавите членки да заемат твърда позиция срещу терористите. Основната цел на екстрадицията е да предотврати укриването от правосъдието и в контекста на международната престъп-ност тя е от полза за всички държави. Тези фактори обаче не засягат абсолютния характер на забраната по чл. 3. При преценката на отговорността на държавата конкретното деяние не подлежи на обсъждане, нито изтъкнатите основания за експулсирането могат да бъдат съпоставяни с риска от малтретиране. Отговорността по Конвенцията се носи от екстрадиращата държава за това, че е предприела действие, чиято пряка последица е излагането на лицето на забранено третиране. Ако е вероятно екстрадицията да има несъвмес-тими с чл. 3 последици в молещата държава, страната по Конвенцията не трябва да я извършва. Това е въпрос на осигуряване ефективността на гаранциите на чл. 3. 122-127. По няколкото подобни дела, които Съдът вече е разглеждал, той е преценявал въз основа на уверенията, дадени от поискалата екстрадиция страна, дали жалбоподателят е изложен на действителен риск от налагане на наказание доживотен затвор и, при положителен отговор, дали съществува възможност то да бъде намалено, така че осъденият да има надежда за освобождаване. В много сходния случай по делото Babar Ahmad and Others v. United Kingdom (nos. 24027/07 и др., 10.07.2012 г.) Съдът е намерил, че жалбоподателите, които не само не са започнали да изтърпяват наложено им наказание, но и не са били осъдени, не са доказали, че ако бъдат екстрадирани, лишаването им от свобода в САЩ ще бъде без легитимно пенологично основание, а за още по-несигурно е приел, че ако въобще се стигне до такъв момент, властите ще откажат да приложат съществуващите механизми за намаляване на наказанията. Поради това Съдът е заключил, че рискът от налагане на наказание доживотен затвор не е пречка за екстрадирането на жалбоподателите. Както и по цитираното дело, в случая Съдът приема, че с оглед на тежестта на повдигнатите обвинения и на факта, че налагането на наказание доживотен затвор не е задължително, а зависи от преценката на всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, това наказание не би било очевидно непропорционално. 128-131. Основният аргумент на прави-телството е, че тъй като жалбоподателят все още не е осъден, не може да се установи дали въобще ще настъпи момент, в който лишаването му от свобода вече няма да е оправдано, нито да се спекулира относно начина, по който в този конкретен момент американските власти ще приложат съществуващите механизми. Според правителството изводът на Съда по делото Vinter and Others v. United Kingdom [GC], че съобразността с чл. 3 се преценява още към датата на присъдата, е неотносим в настоящия случай, защото жалбоподателят все още не е осъден. Съдът обаче не е съгласен с този аргумент, защото така на практика би била заобиколена превантив-ната цел на чл. 3 в случаите на екстра-диране на чужденци, която е да предпази засегнатото лице от действително подлага-не на забранено от разпоредбата наказание или третиране. Освен това задачата на Съда е да оцени риска за жалбоподателя ex ante – т.е. в настоящия случай преди възможното му осъждане в САЩ – а не ex post facto, както твърди правителството. Съдът трябва да се увери, че екстрадицията на жалбоподателя е била съвместима с чл. 3 и следователно да прецени дали възможното наказание доживотен затвор отговаря на критериите, изведени в практиката му. 132-139. Страните спорят дали в САЩ наказанието може да бъде намалено de jure и de facto. Съдът посочва, че независимо от дипломатическите уверения на САЩ, анализът на американското законодателство показва, че липсва механизъм за преразглеждане на наказанието, който да изисква от властите да установят въз основа на обективни и предварително установени критерии, известни на осъдения още към момента на присъдата, дали той се е променил дотолкова, че за по-нататъшното му лишаване от свобода вече да няма легитимно пенологично основание. При тези обстоятелства Съдът намира, че наказанието доживотен затвор, което може да бъде наложено на жалбоподателя, не може да се приеме за подлежащо на намаляване по смисъла на решението Vinter and Others. Като е изложило жалбоподателя на риска от третиране в нарушение на чл. 3, правителството е ангажирало отговорността на държавата по Конвенцията. Съдът заключава, че екстрадирането на жалбопо-дателя в САЩ представлява нарушение на чл. 3 от Конвенцията. 148-154. Съдът намира и нарушение на правото на индивидуална жалба по чл. 34 от Конвенцията. Като не е изпълнила наложе-ната привременна мярка, Белгия съзнателно и необратимо е снижила защитата на правата, гарантирани от чл. 3, които жалбо-подателят е отстоявал чрез подаването на жалбата си до Съда. В САЩ той е бил държан в изолация, с много малко контакти с външния свят и без възможност за пряк контакт с представителя си пред Съда, което е достатъчно за да се приеме, че упражняването на правата му по чл. 34 е било затруднено.
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.66 Mb. Сподели с приятели:
|