ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА/ПРОФИЛ НА ОБЩИНАТА

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА/ПРОФИЛ НА ОБЩИНАТА

1. 
   Географско положение и обхват
   

По своето географско разположение Община Сливо поле се намира в Североизточна България и граничи:

• 
  На север – с река Дунав
  
• 
  На изток – с общините Тутракан и Кубрат
  
• 
  На запад – с Община Русе
  

Община Сливо поле се намира в Североизточна България, на 20 км. източно от гр. Русе. Общинският център гр.Сливо поле е разположен на 5 км от река Дунав от двете страни на главен път ІІ-21 (Русе- Силистра).

Ландшафтът в общината е равнинен, като на места се разнообразява от горски масиви:

• 
  в Дунавското крайбрежие растат предимно тополи
  
• 
  в останалите масиви на горския фонд има акация, дъб, бук, бор, бреза.
  

Община Сливо поле се намира в близост до: Европейски коридор №7 – сухопътен и Европейски коридор №9 – речен. Обслужва се от автомобилен транспорт.

След Освобождението до 1912 год. център на общината е Борисово със съставни села Сливо поле и Сливица. От 1912 г. Сливо поле се отделя от Борисово като самостоятелна Община с кмет Станчо Хаджидимитров.

От 1920 г. към Община Сливо поле се присъединява с.Сливица

От 1920 г. до 09.09.1944 г. Сливо поле е самостоятелен съвет.

До 1934 г. общинският кмет и съветниците са били избирани от населението.

След 1934 г. кметът и съветниците били назначавани от централната власт.

Пръв назначен кмет на Община Сливо поле е Ангел Русев Коларов.

След 09.09.1944г. за председател на съвета е избран Киро Димитров Денев.

От 1969 г. председател е 29-годишната Тодорка Крумова Пенчева, която почти 10 години е била единствената жена-председател на Изпълнителния комитет в бившия Русенски окръг.

С административното деление на страната от 01.01.1965 год. към Общинския народен съвет Сливо поле се присъединяват селата Мартен и Сандрово.

В резултат на ново административно деление от 01.01.1971 год. към съвета Сливо поле се присъединяват селата Борисово, Юделник, Стамболово и Кошарна.

С Указ №2294 на Държавния съвет на НРБ за административно-териториални промени в страната, Сливополска Община е съставена от 11 населени места: Сливо поле, Бабово, Борисово, Бръшлен, Г.Враново, Кошарна, М.Враново, Ряхово, Сандрово, Стамболово и Юделник

С Указ №116 от 06.04.1998 г. с.Сандрово преминава към Община Русе.

С Указ №51 от 25.02.2004 г към Община Сливо поле се включва и село Черешово.

От 1912 год. до днес ръководството на Община Сливо поле са осъществявали 21 кметове и председатели на съвета.

С Решение на МС от 29.11.2002 г. село Сливо поле е обявено за град.

Културната дейност в общината е концентрирана в дейността на народните читалища в населените места, а именно:

Историческа справка

гр.Сливо поле.

При прокопаване на каналите на Бръшленската напоителна система през 1952 г., на 2 км североизточно от днешното разположение на града, са открити следи от праисторическо тракийско антично селище – останки от полуземлянки, пещи, огнища, кремъчни оръдия, калъпи за отливане на бронзови върхове за стрели и най-различни по техника на изработване съдове от глина. Находките доказват, че селището е възникнало в края на бронзовата епоха и е продължило да съществува и през желязната епоха.

Има данни за старо селище, разположено западно от днешния град. През 1775 г. две трети от населението измира от чума. През 1818 г. Кьосе Исмаил със синовете си се премества по на изток и основава днешното селище с име Кьоселер Махле (Махалата на Кьосевци). През втората половина на ХVІІ век Русчук става владение на султанката Михри Мах Султани, заедно с 87 села, в това число и Ислепово.

В книгата “Българската народност през ХVІІ век” Сливо поле се споменава като Сливолик, Русенска каза, Русенски вилает –1656г.

С идването на татари след Кримската война, а след 1863 г. и на българи от гр.Русе и от Румъния, селото се преименува на Бююк Ислепол, т.е. Голямо Сливо поле (от турски език). По-късно става само Ислепол и Слепово. През 1912 г. по предложение на последния даскал-писар на общината Йордан Лопушков, се преименува в Сливо поле, тъй като пътниците, които отсядали в хана с голямата сливова градина, го наричали Сливово поле.

През 1934 г. Кая Махле (Каменна махала) се преименува в Сливица, поради това, че тук виреят много добре сливите, а през 1956 г. село Сливица се слива със Сливо поле.

До Освобождението на България от турско робство общината е била в Сливо поле заедно със селата Борисово и Сливица. След Освобождението се премества в с.Борисово, защото населението там е било българско, а в Сливо поле предимно турско. Това положение е продължило до 1912 г., след което Сливо поле се отделя и се обособява в самостоятелна Община с кмет Станчо Хаджидимитров. През 1920 г. към Сливополска Община се присъединява и кв.Сливица. В тези години от началато на ХХ век в селото се извършват редица благоустройствени мероприятия. През 1921 г. с доброволния труд на населението е направен кълдъръм по улиците до училището и площада пред църквата. В 1923 г. е основана „Потребителната кооперация” в Сливо поле, а през 1927 г. в кв.Сливица. В 1926 г. е построена сградата на здравната служба, която от 1971 г. се е ползвала за родилен дом. Първият доктор е бил руснака д-р Корнилов, а акушерка – Йорданка Стоянова Минчева. В същата година е открита и пощата, чийто пръв пощенски служител е бил Иван Гицов Иванов. През 1927 г. са се заселили преселници от Добруджа. Тогава селото е наброявало 5000 жители. В 1928 г. е създадено Читалището, с първи председател Слави Кобуров. Църквата в Сливо поле е построена през 1936 г., през същата година е построена и джамията. Първата училищна сграда е построена през 1901 г. с две класни стаи, която е била изоставена след земетресението от 1940 г. След това е построена старата част на сега съществуващото училище, а през 1983 г. започва строеж на пристройка към него с нови класни стаи и столова. В Сливо поле и в Сливица е имало по две училища – за турските и българските деца, които са учили само до четвърто отделение. До 1946 г. прогимназиалното си образование учениците са продължавали в с.Борисово . През 1959 г. училищата се обединяват. Година по-късно е открита и първата в селото полудневна детска градина с възпитателка Бойка Кирилова Добрева. В периода 1947-48 г. селото е било електрифицирано, а в 1968 г. започва водоснабдяването му.

Традиционният празник на общината (традиционен панаир с дългогодишна история) в град Сливо поле се провежда през третата седмица от месец август.

В центъра на гр. Сливо поле е изградена чешма – мемориал: архитектурна композиция с чешми от двете страни. В горната част има поставена мраморна плоча със списък на загиналите участници в Балканската, Първата световна и Втората световна войни. Открита е на 13.10.2001 година.

Има изградени и добре поддържани религиозни храмове: църкви в Сливо поле – Храм „Св. Димитър Солунски” и в кв. Сливица – Храм „Св.Троица”; и две джамии.

От 1928 г. е основана и функционира уникалната българска обществена институция Народно читалище „Христо Ботев 1928 г.”

с.Ряхово.

Село Ряхово се намира на 30 км източно от Русе, на десния бряг на р.Дунав-точно по средата на пътя между Русе и Тутракан.То отстои на 464.5 км от устието на голямата река. Разположено е в китна равнина, прорязана от напоителни канали и заема част от крайбрежната низина Побрежие.

Неговата история води началото си от дълбока древност. По време на римското владичество на Балканския полуостров, през 1в. от Хр. на 5км източно от сегашното село, на брега на Дунав, се издига римското селище под името Апиария-известно на съвременното население като Калето.

Апиария съществува от 1 до 7 век и е част от римската укрепителна система, изградена по Дунавската граница след завоюването на Балканския полуостров от римляните. Такива военни крепости е имало на всеки 10-15 км по р.Дунав.

Отначало Апиария е малък военен лагер, но през 2^-ри и 3^-ти век израства като голяма и добре укрепена крепост в която е настанен военен гарнизон-част от Римския легион.

Населението на Апиария е предимно тракийско, но има и романизирани гърци или преселници от малоазийския бряг. По своя етнически и социален състав то не се различава от това на другите крайдунавски градове по онова време. Местното население работи в т.нар. работилници за производство на оръжие. Голяма част от него се занимава със строителство, а друга част от населението обработва земята около крепостта, занимава се с лов, риболов, пчеларство и обслужва войската и аристокрацията.

По-късно Апиария бива превзета и разрушена от аварите.

В историческата литература се съобщава, че на това място в следващия период продължава да съществува селище под име Скария, което е седалище на епископия. Открити са и други антични селища в землището на с.Ряхово

Каква е по-точно съдбата на тези селища не е известно. Вероятно част от жителите на тези селища се заселват на ново място - западно от Апиария - пак на дунавския бряг и още по времето на Първата българска държава поставят началото на днешното село.

Селото продължава да съществува и след падането на България под османско владичество. Неговото име се среща в турски регистър на феодалните имения в Северна България от 1544-1545г. Селото се споменава за първи път с името Раховиче, в което живеят 50 християнски и 34 мюсюлмански семейства. В друг турски регистър от 1591г. селото се споменава като Ряхува. В документи от 16-18в. то се среща и като Ряхов, Рехува, Ряхову и др. Характерно е, че през последните години на турското робство името на селото най-често се употребява както е сега - Ряхово.

Оскъдни са данните за живота на селото през годините на османското владичество. Според турски регистър от 1680г. Ряхово е турско феодално имение на султанката Махри Мах Султани. Основна част от селяните са задължени да обработват тези земи. В чифлика работят и 30 турски семейства, заети в управлението му. Селото се състои от две махали- Горна и Долна по поречието на Дунав и в централната част се настаняват турските семейства. Главният поминък на ряховчани са земеделието, скотовъдството и риболовът. Малко от селяните притежават своя земя. Основната част от тях работят в турския чифлик. И днес тук има местност Чифлика.

За поддържане на българския дух и национално съзнание на населението от Ряхово важна роля играе откриването на българска църква и училище. Църквата в Ряхово е построена през 1840г. от първомайстор Уста Досю. През 1845г. по инициатива на първия свещеник в селото Костадин Йорданов в малка одая в двора на църквата се открива килийно училище. Училището развива просветна дейност и сред населението, с което съдейства за поддържане на българското национално съзнание.

След Освобождението, съгласно новото административно делене на страната, Ряхово и Бабово образуват една Община с център Ряхово. Така е в продължение на 30 години - до1909г., когато Бабово е отделено, но през 1934г. отново е включено в Ряховска Община.

Първата по-значителна сграда, построена след освобождението, е църквата „Свети Георги”. Тя е издигната през 1887г. на мястото на старата църква, от която е използван олтарът и е вграден в новата. Изградена е от камък, доставен от развалините на старата римска крепост Апиариа. Църквата е дело на цялото население. То помага с труд и средства за съграждането на храма.

През 1928г. в центъра на селото е издигнат паметник посветен на около 200 войници ряховчани, загинали по бойните полета в Сръбско-българската война, Балканската и Междусъюзническата войни и Първата световна война.
с.Борисово.

Оскъдни са сведенията за далечното минало на селото, но се споменава, че през ІХ век тук е имало селище – 858 год. Кога и как е възникнало не е уточнено. За пръв път името Сърна бей кьой е отбелязано във фермана (от 1670 год.) на султанката Махри Мах Султани, която е била владетелка на вакаф в село Ряхово. През 1785 година Халил юз баши, граничен офицер, родом от град Коня, Анадола, пристига тук с 50 (петдесет) войници и с 30(тридесет) коня да охранява пътя Русчук - Тутракан. Търси удобно място за застава и за джамия. Открива го около днешния център на селото.

Нуждата от обработваема земя, която да осигури прехрана на многолюдните семейства, принуждава балканджиите да потърсят плодородни земи на север от Балкана. През 1855 година 12 семейства се заселват в близост до бейската къща. Полагат се основите на българското селище – Саръ бей кьой. Поради звуково-фонетични промени то се произнасяло вече Сърна бей кьой. Вече остарял, беят се връща по родните си места, а турското население, което работи в чифлика му, се преселва в Пара махле окончателно. Постепенно преселниците от Балкана се увеличават и за няколко години селото наброява около 50 къщи. В продължение на 4 години са построени черквата и килийното училище. Те са завършени и на 21 ноември 1868 година са тронясани от свещеник от село Ряхово. Оттогава 21 ноември е празник на селото. В онези години Кая махле (Сливица) е най-голямото село и е център на околните села, но постепенно Сърна бей кьой се разраства с всяка изминала година и става селище със 60 български къщи – чисто българско село. Кая махле(Сливица), Аша махле (Сливо поле) и Пара махле били чисто турски села. Израствайки като голямо селище, Сърна бей кьой става централно село – такова е останало след Освобождението ни от турско робство.

Веднага след Освобождението възниква идеята да се преименува селото с българско име. Отначало предложението е да носи името на царя – освободител Александър ІІ, но след покушението му през 1881 година се разраснали спорове между местните русофили и русофоби и тази идея не се осъществила. Последва ново предложение – селото да се преименува на името на княз Борис І – Кръстителят на българите в християнска вяра. Поради вътрешни неразбирателства в селската управа, преименуването се отлага. Едва през 1894 година в чест на раждането на престолонаследника Борис ІІІ Търновски (30.І.1894 год.) по време на черковна служба поп Иван Пенчев, съгласувано с кметската управа и желанието на населението, обявява новото име на селото – Борисово. Последва указ № 157 от 3 март 1894 година за узаконяване името на селото.

През 1980 – 1981 год. по инициатива на кмета Петър Петров започва уреждане на етнографска музейна сбирка. Събрани са над 100 експоната, дарени от 52 души. Кметството закупува къщата на Господиновите (последна жителка Дана Господинова), която е най-подходяща за случая. В нея са подредени четири експозиции: местни облекла(носии) – работни и празнични; работна стая; стая за младо семейство; пещник. В двора под изграден навес са: веялка, кабриолет, селскостопански инвентар, триор (който е изчезнал). Сбирката е открита официално на 6 ноември 1981 год. от Васил Попилиев – представител от Комитета за изкуство и култура гр.Русе.

На територията на село Бабово се намира РИМСКА ГРОБНИЦА.

Разположена е до последните къщи в югоизточния край на селото, до границата със ЗМ”Калимок-Бръшлен”. Римската гробница е от началото на 4 в. от н.е. Проведените разкопки водят до откриване на една от най-внушителните гробници-мавзолеи по нашите земи. Състои се от четири помещения-вход, коридор, преддверие и гробна камера с обща дължина от 22,5 м. под земята. Изградена е от камъни и тухли и е покрита с двускатен керемиден покрив. Входът е бил от север и се е затварял с масивна двукрила врата. След направените разкопки е установено, че гробницата е ограбена още в древността. Днес входът е бетониран. С подходящо финансиране за извършване на реставрационни дейности, обектът може да бъде отворен за посетители.

В центъра на Бабово се намира паметника на Марин Павлов – студент антифашист изгорен в Бухенвалд, Германия в края на Втората световна война.

Има и паметна плоча на загиналите в Балканската война бабовчени.
с.Голямо Враново.

До Освобождението на България от турско робство през 1878г. Голямо Враново е чисто турско село. Сегашното село Голямо Враново води началото си от началото на турското робство. За възникването на селото съществуват няколко версии. Най-разпространената и заслужаваща по-голямо доверие е, че тук са се заселили двама братя Орхановци и положили началото на две села: Голямо и Малко Враново. Според друг вариант на същата версия по тези места, представляващи тогава непроходими гори се заселил с дружината си някой си Орхан. Тук те намерили благоприятни условия за живот и за кратко време селото, наречено на името на основателя си се разраснало до такава степен, че неговите жители не се познавали. Тогава една част се преселили на 4 км на юг от селото и положили начало на ново село-днешното Малко Враново. Според друго едно предание от Източна Стара планина към Дунава текла река под името „Оран”. Тя минавала по тия места и дала името на двете села. Първото писмено сведение за двете села имаме от края на XVIIв.-1694година. В един турски документ-данъчен регистър, намиращ се в Ориенталския отдел на Народната библиотека ”Св.Св. Кирил и Методий” в гр.София, двете села се споменават с по две имена, Голямо Враново носи името-Орхани кебир или Бююк оран кьой, Малко Враново-Орхани сагър или Кючюк оран кьой. В друг документ от 1734г. двете села се споменават пак със същите имена. След Освобождението на България от турско робство те получават днешните си български имена, които са превод от турските. През втората половина на XIXв. монотонното еднообразие в селото било нарушено. То приело нови заселници. Около 1859г. в село Голямо Враново се заселват голям брой татари от Кримския полуостров.

Село Малко Враново е възникнало около турски чифлик. Първите заселници са били от Поповско. С името Орхан – и Сагър селото се е споменавало в турски документ от 1694 и 1734 години намиращ се в Ориенталския отдел на Народна библиотека „Св.Св. Кирил и Методий “ гр. София. Преданието разказва, че преди повече от 400 години земите на сегашните Малко и Голямо Враново са били заселени от двама братя Орхановци. Големия се е заселил в днешно Голямо Враново а малкия в днешно Малко Враново.

Около селото е имало няколко надгробни могили. При направата на напоителния канал южно на 1,5 км. е открито селище с огнища, глинени съдове и кладенец.

През 1878 г. в селото е имало 6 български къщи и са се извършили 15 църковни брака – венчавки.

След освобождението на България от турско робство селото е получило сегашното си име Малко Враново.

През 1928 година жителите на селото замислят да се създаде Читалище.

През 1964 година се открива новата читалищна сграда.

През 2007 година по инициатива на кмета Радослав Русев беше издигната паметна плоча на загиналите малковрановчани в балканската, междусъюзническата и първата световни войни.

Селото носи името на великия български държавник Стефан Стамболов.

До 1959г. с. Стамболово е било към Община Черешово а от 1960г. е в състава на Община Сливо поле. Първите заселници са от Троянския балкан. В последствие по големи групи заселници са регистрирани от Добруджа. След Освобождението на Добруджа голяма част от заселниците се връщат обратно по родните си места. През 60 години на миналия век има заселници и от Кърджалийския край.

Доскоро село Стамболово не беше известно в археологическата литература. Едва в последните две десетилетия в резултат от теренни обхождания и изкопни работи са открити останки от селища и надгробни могили. През късната есен на 1979г. на 1,5км. северозападно от селото при прокопаване на траншеи за полагане на водопроводни тръби са открити следи от старо селище. Намерените при обхождането фрагменти от строителна и битова керамика показват, че на това място е имало антично селище. В помещенията на една от постройките на селището е открит долиум с над 40 броя железни предмети в него. Според предназначението си те могат да се разпределят на: земеделски оръдия на труда, дърводелски сечива, предмети на бита, части от въоръжението. По времето на Първото българско царство, на това място възниква селище. Според намерените късове от керамични съдове това селище е просъществувало от периода IX-X век.

Още от древността селото заема мястото на естествените извори „Дере тарла”, „Яз тепе”, „Кайнаците”, „Каваклъка” известни в селото с питейната си вода, която и до днес се използва от местното население за консумация.

По данни на археологически разкопки е установено, че на 2 км. източно от селото в местността „Яз тепе” се намира жилищна могила от преди 5000 години. В местността „Каваклъка” на запад от селото личат останки от селище през Римската епоха. Тук е намерен шлак от топена желязна руда от преди 1100 години, което показва, че селището е съществувало и преди Първото българско царство. В местността “Кайнак дере” на 3км. южно от с.Кошарна е разположена селищна могила с форма на пресечен конус, с диаметър 66м, височина 5м, площ 2,7 декара.

Чрез археологически сондажи са изследвани четири жилищни пласта в тази могила (останките от четири селища,разположени едно върху друго), материалите от които принадлежат към късната каменно-медна епоха (4450-4300г.пр.Хр.). Открити са няколко горели постройки, ориентирани по посоките на света. Те са били изградени от забити в земята дървени греди, които са оплетени с тънки пръчки и омазани с глина.

В централната част на могилата е разположена голяма яма с дълбочина 3,55 м и широчина 1,80м. В нея е открит скелет на куче, което е било разчленено преди полагане в ямата. А също –скелет на агне, на сърна и заек без черепи.

Ритуалната яма е била част от култов комплекс за жертвоприношения в центъра на селището. До сега подобен култов комплекс от каменно-медната епоха не бе откриван в България.

В района на “Остър меч” има останки от дървена крепост/неправилен четириъгълник/, наречена от местното население “Калето”-една от крепостите на Абритус.

По-добър просветен и културен живот в селото започва през 1938г. със строежа на училището.

До 1927г. в селото е нямало читалище.
с.Юделник.

След Освобождението основното население – турци, се изселва в Турция и тяхното място се заема от българи от вътрешността. Поминъкът е бил основно земеделие и животновъдство.

В центъра на селото е издигнат паметник на убития ремсист Марин Спасов.

През 1929 година учителят Стефан Попов основава читалището в Юделник. Тогава то носи името „Познай себе си”.

През 1955 година е построена нова читалищна сграда и тогава се преименува във „Владимир Маяковски”. Благодарение на просветителската дейност на читалището и до днес са запазени традициите на различните етноси.