Първа. Делово общуване

228 публично слово. Адресатът на словесното послание е едновременно зрител и слушател. Истинското „свободно публично говорене‖ (трябва да) е размишление на глас пред слушатели или събеседници.
Присъствието на процеса на раждането на мисълта, възбужда интереса и ангажира вниманието далеч по-силно от четенето на писмен текст или работата с информация на книжен, лентов или друг носител. Това е нещо като възможността в ресторанта сам да си опечеш мръвките на горещата плоча или да си поръчаш някакво блюдо „фламбе‖
52
. И в двата случая ти участваш в действието, а не си страничен наблюдател или просто реципиент, който донорът налива с информация
53
При устното публично общуване темповете, количеството и средствата за предаване и усвояване на информацията се налагат от говорителят. Добрият оратор не забравя това, което са ни завещали древните елини: когато говориш, кажи за какво ще говориш, докато говориш, обясни какво казваш, когато свършиш, повтори казаното по друг начин, за да си сигурен, че ще го разберат и запомнят. С други думи, свободно изговореното (би трябвало да) е по-лесно за усвояване от индиферентно огласеното или прочетеното.
В непосредственото устно публично общуване слушателят
(събеседникът) винаги има възможност да поиска допълваща или разясняваща информация. В същото време говорителят, опирайки се на обратната връзка, може своевременно да „коригира мерника‖. Тук трябва да направим едно малко уточнение. Една директна устна публична изява може да бъде направена по няколко начина: буквално четене на текст, частична импровизация (говорене по разгърнат реферативен конспект, говорене по тезисен план, говорене по структурен план, съдържащ само отделни ключови фрази, формулировки, цифрови данни и цитати) пълна импровизация (говорене без използване на бележки) и експромпт.
Свободното публично говорене използва импровизацията и експромпта.
В единият случай става дума за сериозна подготовка, при която не се импровизират мислите, а се импровизира формата, в която те ще бъдат
52
Фламбе – снобски маниер на сервиране изразяващ се в заливане със спирт и обгаряне на някои блюда в момента, в който се поднасят. Понеже това се прави до масата, клиентът има усещането, че присъства на приготовлението.
53
Едно от първичните значения на думата „реципиент‖ е съд, в който нещо се налива.

229 облечени по време на комуникативния акт. Същинската импровизация е експромптът. Буквално този термин означава „без подготовка‖, а още по- точно „без предупреждение‖. Става дума, че говорителят не е подготвял специално изказването си, а не, че той е лаик по въпроса и използва демократичните си права на принципа: „Аз нищо не разбирам от тази работа, но държа да чуете моето мнение!‖. Различните степени на свободното говорене имат едно много сериозно предимство – възможността за непрекъснат двустранен визуален контакт и оптимално използване на микро- и макропластиката и пространственото въздействие („мизансценирането‖).
Придобивайки опит с годините, много от публичните говорители не пишат подробно изказванията си, а се задоволяват само с
„нахвърлянето‖ на споменатите по-горе планове. На базата на тези планове, някои от тях репетират речта си на глас, други само разсъждават върху идеите и целите на бъдещия комуникативен акт, трети изпробват изказването си в неформална обстановка. Това е необходимо, защото за разлика от артистите, които репетират с месеци преди да се появят пред публиката, за публичният говорител (особено в политиката и икономиката) „ораторската премиера‖ е и генерална репетиция, и прощален спектакъл, от който зависи дали публиката ще те запомни теб и мислите ти.
Мнозина възразяват срещу свободното говорене, защото то не винаги е граматически и стилистически перфектно. Те, обаче, забравят, че именно тази „неперфектност‖ очовечава до голяма степен речта ни.
Освен това в процеса на динамичното речево общуване, нашите контрагенти са склонни да простят (и на нас и на себе си) граматическите грешки и стилистическите волности, които не нарушават и не изопачават смислоразличителната стойност на казаното. Не че ратуваме за нарушаване на нормите, но при живото общуване, времето ни притиска и се налага да мислим по-бързо и по-оперативно отколкото при писането. А тази „бойна‖ обстановка ни принуждава да използваме речеви форми, разчетени на способността на контрагента „да домисля‖ фразите ни. Ще напомним какво правят добрите зъболекари – на изкуствените зъби слагат изкуствени пукнатини, за да изглеждат

230 естествено. Именно тези „езикови пукнатини‖ премахват бариерата между нас и контрагента, създавайки у него усещането, че ние не сме се готвили специално, а реагираме на него и на неговото речево поведение, и че той е този, „който кара влака‖. Повярвайте, това негово убеждение е много важно за успешното целенасочено общуване.
Ако продължим горните мисли, ще стигнем до извода, че живото свободно устно говорене е персонализирано общуване, в което и комуникаторът и реципиентът участват като личности (с всички плюсове и минуси на този факт). Достатъчно е само в една стенограма от делови разговор да изброите личните местоимения (аз, вие, ние), разговòрните обрати, думите от жаргонната (професионална и битова) лексика, специфично диалогичните конструкции и пр.п., за да се убедите, че става дума не само за персонализация, а и за неповторима индивидуализация на самото слово. Тази стилистическа окраска придобива особено значение, като се вземе предвид общо взето ограничената образност на езика в деловото общуване. Защо е толкова важно това? Както вече казахме, деловото общуване е реторическо общуване, т.е. то цели да промени мнението на реципиента по предмета на интерпретация в желаната от нас форма и посока. Мнението е резултат по-често и в по- голяма степен на емоционално отколкото на рационално отношение. В тома се корени главната сила на живото словесно общуване. Тъй като става дума за непосредствен контакт, еднопосочността, характерна за писмената информация се заменя с двустранно общуване, подсилено от екстра- и паралингвистичните средства на информацията: интонация, поза, жест, мимика, проксемика, които допълнително нюансират смисъла на всяка изказана фраза.
Бихме могли и за писмения, и за устния начин на общуване да приведем още десетки „за‖ и „против‖, но не това е нашата цел. Не искаме да обявяваме едното или другото за по-добро, а да напомним, че познавайки функционалните им възможности, ще бъдем в състояние да изберем най-целесъобразната форма за публично общуване, която може да се окаже и... смесена.

231

Изтегляне 2.19 Mb.

Сподели с приятели: