Първите крачки


АТИНА И... ПРЕЗ ЛИСАБОН, ЗА РИО



страница10/13
Дата23.07.2016
Размер0.84 Mb.
#2524
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

АТИНА И...
ПРЕЗ ЛИСАБОН,
ЗА РИО

По разказ на спътници
в тези пътувания


Ежегодният фестивал в Атина, макар и твърде млад, има вече широка популярност. Голям брой певци от всички краища на земята се представят на него, композитори пишат песни специално за него, интерпретаторите се стремят да станат носители на единствената награда за изпълнител. През 1970 г. този фестивал се провеждаше за трети път. Единодушното мнение на всички специалисти беше, че в него трябва да участвува Лили Иванова. Направен беше подбор на песните и по личното желание на певицата и на редица композитори се избра песента “Звезда” от Александър Йосифов.

Нашата малка група се състоеше от Лили, композитора Александър Йосифов и диригента Иван Пеев.

Заминахме за древния град и още от първия ден на репетициите пролича силната конкуренция. Достоен съперник на Лили бе старият съперник от “Златният ключ” Карел Гот, който беше направил бърза кариера, беше пътешествувал по света и със сигурност залагаше на своята растяща популярност. С него бяха пристигнали и група чехословашки композитори и немалка група чехословашки туристи. Много импресарии от ГФР, с които Гот работеше, се бяха погрижили за голямата му реклама. Той подчертаваше негласно, че търси реабилитация от Лили за “Златният ключ”, който тя му беше отнела в Братислава. Не по-малко сериозен конкурент бяха и Бен Крамер, и една млада японка.

Фестивалът се провеждаше на един стадион, побиращ 50000 души. Колкото и невероятно да звучи, и в трите вечери на конкурса този стадион беше препълнен. Конкурентните песни — 38 на брой — се изпълняваха първите две вечери. На третата вечер се допускаха само най-добрите — 20 на брой. Журито трябваше да отбележи предпочитаните песни по точкова система и на същия фиш — името на най-добрия изпълнител. Разбира се, тайно.

Още на първата репетиция с оркестър пролича добросъвестното и амбициозно (в добрия смисъл на думата) отношение на Лили към конкурса. Аранжиментът на песента, правен още в София, не допадаше на натюрела на певицата. Сашо Йосифов добре разбра това и погледна към Иван Пеев:

— Какво ще кажеш? До утре сутринта трябва да бъде готов.

— Дадено — отвърна Пеев.

В посолството ни услужиха с пиано и двама — композиторът и диригентът — не спаха цялата нощ, но успяха да направят новия аранжимент, наистина прилягащ на песента.

— Това е вече друго — каза Лили на следващата репетиция.

Беше права. Оркестрацията беше отлична. Безсънната нощ беше, види се, вдъхновена и за Пеев, и за Йосифов. Диригентът на оркестъра също оцени новия аранжимент, той подчерта, че така красотата на мелодията се разкрива напълно.

На първото излизане при съобщаването на името на Лили Иванова публиката реагира твърде хладно. Лили не беше много известна в Гърция. При това тази публика предпочиташе очевидно песни с по-бърз и по-жив ритъм. А в крайна сметка публиката беше съдник за песента и изпълнителя, при все че журито, съставено от твърде известни професионални музиканти, беше длъжно да отсъди кой е най-добрият.

Когато песента завърши, публиката ръкопляска спонтанно. Но да се говори за изключителен аплодисмент, не би било вярно. Същата вечер пя и Карел Гот, считан за несъмнен фаворит. Публиката дълго го аплодира. Но журито не оцени високо неаполитанската песен в съвременен аранжимент, евтина по вкус и по маниер, която той изпълняваше. Третата, последна вечер беше наситена с напрежение — и за жури, и за изпълнители. Никой не знаеше какво ще пише на талоните и основателно всеки се вълнуваше.

Лили беше посрещната сърдечно при появяването й в тази трета вечер. Тя пя спокойно и уверено, пя с цяла душа и със сърце, разкри целия заряд на вокалните си качества и отлично акцентира художествения замисъл на текста и музиката.

Песента “Звезда” на Йосифов се класира на пето място. Но единствената награда за изпълнение и златната плоча на фестивала печелеше българката Лили Иванова. Само с две точки пред Карел Гот — така, както беше и в Братислава. На този фестивал Лили намери нови приятели и почитатели. Изкуството й беше наистина оценено, беше преодолян не един предразсъдък. Когато излизаше от стадиона последната вечер, обкръжиха я голяма тълпа нови почитатели, които искаха автографи от нея. Тълпата беше твърде гъста, но беше бързо разпръсната от група полицаи. Дали такъв беше редът, или имаше някаква друга причина, за да се прекрати струпването на много хора, е трудно да се отгатне. Истината беше една — Лили Иванова, българската певица, вече не беше неизвестна и непозната представителка на българското изкуство в Гърция.

По време на нашето пребиваване посетихме известен атински ресторант, в който пееше гръцката певица Маринела.

След своето изпълнение тя дойде при нас и поведе сърдечен разговор с Лили. Каза й, че я е чувала, че високо цени красотата на тембъра й и нейното изпълнение. Лили Иванова й отвърна с искреност и непосредственост, като подчерта майсторството на Маринела при изпълнението на гръцките песни. Споменаваме този случай, защото тогава още веднъж се убедихме, че Лили има дар да бъде непосредствена и искрена и че наистина умее да цени изкуството и неговите жреци.

На фестивала в Атина присъствуваше и директорът на международния фестивал на естрадната песен в Рио де Жанейро. До този момент той не беше слушал живо участие на Лили Иванова. Когато фестивалът приключи, той изрази голямото си задоволство от представянето на Лили и я покани да вземе участие във фестивала на Рио.

Това не беше единственото предложение, което получи Лили. Директорът на телевизията в Лисабон прояви интерес към нейното изкуство.

— Аз пея предимно български песни — заяви Лили Иванова.

— Български песни? Чудесно! Предлагам ви да заснемем филм — дванадесет ваши песни в дванадесет различни костюма...

Така се озовахме в Лисабон. Нямахме никакво време за разглеждане на чудесния град — нито неговото богатство, нито пословичната беднота на крайните му квартали — снимките започваха веднага. Но багажът ни, изпратен предварително, не беше пристигнал. Лили разполагаше само с най-необходимото, което съдържа една пътна чанта. Трябва да се признае — тя показа характер. Не направи скандал, не направи сцени (каквито обичат някои западни естрадни певици). Просто извади от пътната чанта всички дрехи, които имаше под ръка, и хладнокръвно започна да комбинира поли, блузи и пуловери... и тоалетите бяха готови. Декорът беше разкошен, много режисьори, много любители бяха дошли от любопитство да видят българката. Повечето знаеха за загубения багаж и се възхищаваха гласно на нейната съобразителност. Снимането и записите започнаха.

— Тя е прекрасна! Просто като че ли предвижда какво искаме от нея, как ще застане, кога да се усмихне — това бяха думите на един от операторите.

Режисьорът също сподели възторга си:

— Всяка песен с различен мизансцен, чудесно...

Когато започна заснемането на единадесетата песен багажът пристигна. Задъхан работник довлече направо в студиото куфарите на певицата. Всички се засмяхме. Така бяха разнообразени и последните две песни. Между изпълненията, които се заснеха тогава, най-голям успех имаха “Реквием”, “Ти сън ли си?”, “Звезда” и “Алея на влюбените”.

Експедитивна и бърза работа! И при това качествена!

Но ни чакаше 48-часов полет със самолет до... Рио де Жанейро.

Рио де Жанейро! Гледката на този град действително потвърждаваше чутото за него — неговата неповторимост, която го поставя в списъка на най-красивите градове в света.

— Градът е като недействителен — казваше Лили. — Но ще го разгледаме, след като свършим нашата работа... В детските си мечти като всички съм имала силното желание да пътувам. Но и в мечтите си не съм се виждала в Рио... Настаниха я в един луксозен хотел с още по-луксозен плувен басейн на един от етажите, който в същност беше място за твърде делови срещи на импресарии и изпълнители и където обикновено певиците даваха тон на модата, било облечени с бикини, било с най-луксозни тоалети. На Лили не се понрави тази атмосфера. Тя не ценеше външния блясък и не считаше, че по този начин се прави реклама на изкуството.

— Нямам никакво намерение да се показвам там — каза тя. — Предпочитам да започнат репетициите...

Фестивалният конкурс трябваше да се състои на малкия стадион “Мара Казиньо”, който, макар и “малък”, събира 30 000 души. Той беше изгорял два месеца преди фестивала, но за два месеца бяха съумели да го възстановят и сега блестеше с разкоша на своята огромна сцена-подиум.

Няколко думи за хода на фестивала и поведението на публиката: още с отварянето на вратите публиката нахълтваше бурно в стадиона, настаняваше се по столовете и започваше неистово да вика: искаме забавления. Затова първо започваше забавната програма, по-точно вариететна програма — фолклорни и битови състави, духова музика, клоунада... От този род програма не се отказаха и в няколкото дни на самия фестивален конкурс. След редуването на няколко певци публиката отново настояване за зрелища и отново започваше вариететната програма. В това време зрителите се държаха, меко казано, твърде “непринудено”. Те ядяха и пиеха, викаха и свиркаха, разхождаха се между редовете, пушеха, избухваха тук-там кавги и дори... побоища. Странното за нас беше, че и при удоволствие, и при неодобрение свирките бяха нещо съвсем нормално. При това неодобрението често пъти предизвикваше, па макар и да е неоснователно, такъв рев сред препълнения стадион, че един нетрениран европейски певец направо би избягал от сцената. Ако, напротив, мелодията е жива, ритмична и се одобри от публиката, присъствуващите ставаха от местата си и почваха да танцуват в такт на песента.

В такава атмосфера трябваше да участвува и нашата Лили. Директорът на фестивала, а и някои членове на журито, оглеждайки малко скептично дребната фигура на певицата, побързаха да й вдъхнат кураж, като подчертаваха, че всяко участие се излъчва директно по телевизията. Лили посрещна съвсем спокойно техните обяснения и не показа никакъв признак на тревога или вълнение.

Но изпитания й предстояха от всякакъв характер. Оказа се, че аранжиментът (това стана още на първата репетиция), направен за малък състав, не е подходящ, а и липсваха цели осем такта от партитурата. Лили не се отчая. Първата й работа беше да помоли директора на фестивала да й назначи четири вместо две репетиции. Грешките в партитурата бяха оправени, новият аранжимент за голям състав влезе в действие и тя започна да готви песента, с която възнамеряваше да се яви на конкурса кажи-речи отначало. Но не падна духом нито за миг.

Фестивалът трая десет дни, като първите три бяха посветени на конкурса за най-добра бразилска песен. В останалата част от програмата през тези дни участвуваха и други изпълнители, без да се състезават. Лили беше поканена за такова участие през втората вечер. Тя прие и посочи песента “Ти сън ли си?” Мнозина се опитаха да я разубедят — бавният ритъм, лиризмът явно не бяха по вкуса на публиката.

Но Лили настоя на своето.

— Това ще пея! — заяви тя. — Силата на музиката, дълбочината на една песен, човечността й! — това е важното. И то ще покори всякакъв вкус...

Когато на втората вечер Лили се появи на подиума, дребна, почти загубила се сред огромните размери на стадиона, публиката я посрещна отчасти с любопитство, отчасти с недоверие, изразено в смях. Прозвуча интродукцията и се чуха свирки. Но ето че нашата Лили запя, разпери властно ръце и светлините озариха нейното одухотворено лице. Като че ли стана някаква магия: публиката занемя и стана тихо, възцари се тишина, каквато до този момент стадионът не познаваше. Когато песента свърши, певицата беше бурно аплодирана. Тя се поклони с достойнство и изчезна от сцената.

— Невероятно! — каза директорът на фестивала.

— Та тя е звероукротителка! — коментираше известната певица Кармен Севиля, която беше член на журито.

Това е един от най-големите успехи на Лили в певческата й кариера. При такава публика, при такава обстановка да накара 30 000 души да слушат чинно една непозната песен, пята на един съвсем непознат език, беше наистина чудо. Само половин час преди това италианската певица Ива Дзваники беше напуснала разплакана подиума...

След това участие дойдоха дните на самия конкурс — за изпълнители и песни. Лили трябваше да пее “Реквием”, същата песен със злополучно изгубените осем такта. Беше направила четирите репетиции и смяташе, че всичко ще излезе благополучно. Диригентът няколко пъти й намекна, че би било по-добре, ако опита с някоя друга, по-жива песен, но Лили не се отказа от “Реквием”.

И излезе да го пее след една поредица вариететни номера. Отново първите тонове бяха освиркани. И отново Лили отвори познатото на всички ни гърло и публиката просто млъкна. Укроти се.

— Но тя е наистина звероукротителка, тази българка — каза един от колегите, който беше чул думите на Кармен Севиля. — Страшна репрезентативност и най-вече магнетично гласово присъствие.. .

Лили получи наистина само бронзов медал, твърде малка награда за нейния действителен успех. Но за това причината беше в самата организация на фестивала, в самото жури. На конкурса се състезаваха представители на 40 страни. Журито се състоеше от 12 души, от които 4 представители Северна Америка, 4 представители на Южна Америка и 4 представители на Европа. От първия фестивал досега не беше имало случай представител на Европа да се класира на първо или второ място, нито пък европейска песен да получи призово място. Наградите обикновено отиваха в Южна Америка. Нито Рей Кониф, нито Франсоаз Арди, нито Кармен Севиля, и четиримата европейски членове на журито, не можеха да наложат мнението си в полза на представителите на стария континент. И този път първите награди отидоха в Аржентина, Бразилия и САЩ. Бронзовият медал на Лили беше само малка реабилитация на журито и организационния комитет на фестивала.

Що се отнася до някои любопитни подробности около този фестивал, то трябва да се отбележи фактът, че бяхме твърде охранявани през цялото време, не само ние, разбира се, а всички изпълнители. Защото често пъти някои певци и певици са ставали жертва на своята публика, отдаваща се твърде лесно на бурни пориви. В автобусчетата или колите, с които отивахме от хотела до стадиона, винаги имаше по двама полицаи. Журито се движеше с екскорт от въоръжена полиция.

Това беше най-малката беда. Нас ни мъчеше преди всичко климатът — влажно горещо време, и безсънието, което ни пипна още от първия ден.

— Няколко вечери не съм спала — оплакваше се Лили.

— Опитай с уиски — посъветвахме я на шега.

— Нали знаеш, че не пия? Ами гласът?

— Все пак пийни малко.

Не зная дали ни е послушала, но повече не се оплака от безсъние. Струва ми се, че най-голяма роля беше изиграла волята й да се контролира и дисциплинирано да почива, когато това е наложително.

Когато разглеждахме града, посетихме едно училище за самба. Останахме възхитени от възможността на този танц, който се танцува в десетки различни ритми и по десетки на чини. Лили високо оцени пластичността на танцьорите и сподели колко й харесват чудесните бразилски песни и танци.

Лили напусна Рио с облекчение, защото, както сама ми каза, беше излъгана в представите си за този фестивал и за тази страна. Но тук тя пожъна един от най-големите си успехи, като “укроти” публиката, както Орфей е укротявал някога морските стихии и горските зверове.




Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница