Разказва
ИВО ХАДЖИМИШЕВ,
фотограф-художник
И сега, като разгърна бележника си със записките от Съветския съюз, виждам, че съм си отбелязал датата 24 април — рождения ден на Лили Иванова. Записал съм предварително и това, че Лили дава вечеря по този повод — в 21 часа — за всички, които пътувахме с нея през това турнета 1972 г.
Няма да забравя този ден. Сутринта цялата група тръгна от Москва за Баку. Още рано сутринта на тръгване от хотела всички поздравиха Лили и тя получи много цветя. Събрали се,бяха пред хотел “Украйна” и много почитатели на певицата от Москва. Как бяха научили, че й предстои не само отпътуване, а и че денят е малко по-особен за нея, не знам. Неведоми са пътищата, по които бродят почитателите на един артист. Лили беше изпреварила всички ни и разхождаше Топси пред хотела, вече получила първия букет, и с бутилка руски квас в ръцете, който много обича. Беше уморена — програмата й предвиждаше до този момент по два концерта на ден, а й предстояха и повече. Но почитателите тя посрещна с усмивка и с думи на искрена благодарност… Московската публика винаги й бе давала доказателства за своето голямо уважение и възторг.
Настроението се повдигна значително, когато се качихме на самолета. Но скоро умората надви и всички с изключение на моите съседи отляво и отдясно заспаха. Изглежда, че съм доста приказлив и... надделях. По едно време успях да разбудя целия оркестър, защото внезапно констатирах, че Лили Иванова е... изчезнала. Търсихме я из целия самолет и едва накрая разбрахме, че тя си е на мястото, само че се е завила с палтото си и... спи. Добре че никой не бе се опитал да седне върху палтото на “празното” място на Лили, докато я търсехме.
В Баку пристигнахме късно следобед. Всички решиха да почиват, но аз предпочетох да разгледам града и да намеря най-хубавите цветя за рождения ден на Лили. Първото си намерение изпълних, но второто — не. Цветя така и така не намерих. И успях и да се изгубя. Беше вече тъмно, а аз “въртях” из някакви малки улички с ниски бели къщи, които в тъмнината сякаш излъчваха синкаво сияние. Не срещнах и хора, които да попитам за пътя до хотела. Улицата беше пуста, но сякаш наситена с живот. Чуваха се песни и музика, някакви гласове, миришеше на сол и нефт — старият Баку беше наистина романтичен. На помощ ми дойде едно такси. Шофьорът бързо ме отведе до хотела, посмяхме се на историята на моето “загубване”. А когато разбра, че съм с групата на Лили Иванова, категорично отказа да му платя. Твърдеше, че твърде много уважава певицата, за да не се погрижи за един от нейната група. Вечерята беше вече започнала. Приветствията бяха изказани и “семейният” празник беше в своя разгар. Беше наистина семеен празник — хората от оркестъра, певците, дори и аз — фотографът, всички имахме чувството, че сме безкрайно близки в този ден, когато чествувахме Лили — близка и скъпа на всички ни, един човек, който можеше да раздава и топлота, и обич, и вяра чрез изкуството си и чрез личното си отношение към света.
И докато си мислех всичко това, отпуснал се в атмосферата на празничното си настроение, поводът за тържеството — нашата Лили — вече разучаваше текста на една нова песен — на азербайджански, за да изненада бакинци, които я очакваха. Рожденият ден за нея бе отминал. Тя мислеше за утрешния ден, за утрешния концерт, за новите песни и за интересните места, които й предстоеше да посети... Работният й ден бе започнал, преди да е свършил рожденият ден И в това имаше нещо твърде характерно за нея.
ДАМАТА
С КУЧЕНЦЕТО Разказва
ИЛИЯ МАРИНОВ,
София
Докато събирахме материалите за Лили Иванова, обади ни се непознат гражданин и пожела да разкаже за една своя среща с певицата. Решихме, че не трябва да пренебрегнем доброто му желание да допринесе с нещо за изясняване образа на нашата певица, затова поместваме неговия разказ (б. а.).
През януари 1971 г. в един хубав ден се разхождах със синчето си Людмил (Лидко) в градинката на улица “Мадара”. Детето правеше снежни топки, тичаше напред и по едно време го изгубих от очи. Ускорих крачки и го видях да тича по булевард “Прага” след едно бяло пухкаво кученце. В първия момент не обърнах внимание кой води кученцето, но когато повиках детето и то не се отзова, забелязах, че Лидко тича напред, наднича любопитно в лицето на дамата с кученцето и радостно говори с нея.
Повиках го отново.
— Татко — закрещя Лидко в отговор, — татко, това е Лили, кака Лили от телевизията. Ето я, виж я...
Смутих се от безцеремонността на детето. Но какво да се прави. Популярността си е популярност. Това наистина беше Лили Иванова с прочутия Топси, нашата Лили в скромно черно палто и черни ботушки, а не в белите дрехи, с които бяхме привикнали да я виждаме. Но детето беше познало милото лице, усмивката, очите. .. Не ми беше удобно да се приближа. Оставих двамата да разговарят. Детето не беше на себе си от радост. Лили се наведе, погали го и му “представи” Топси. После тръгнаха успоредно. За какво разговаряха, не зная, зная само, че Лидко никога няма да забрави тези минути. Стигнаха до един жилищен дом и певицата се обърна към мен:
— Нека малкият дойде с мене, ще му дам една снимка. След малко моят син се върна, стиснал снимка с автограф и няколко бонбона и напълно очарован от срещата си с артистката. Нямаше вече никакво желание да играе на снега и да се разхожда: той бързаше към къщи, у дома, за да покаже снимката на майка си и брат си Венцеслав, за да разкаже за незабравимата среща на едни също тъй запалени и искрени почитатели на изкуството на Лили Иванова като него. Снимки на Лили Иванова у дома имаше много. Но снимката с автографа зае централното място. Тя и сега стои на стената у нас. И когато Лили пее, сигурен съм, че Лидко се връща към очарователната среща между него и дамата с кученцето.
ЗА ТРИ МЕСЕЦА...
НАД 50 000 КИЛОМЕТРА... Разказва
ТОНЧО РУСЕВ,
композитор
Така се случи — без това да ни е предсказвано на кафе, — че през 1973 г. пропътувахме с Лили над 50 000 километра само за три месеца. И още, че тези три месеца бяха особено плодотворни не само за нея, не само за мене, а за българската естрада въобще. Защото донесоха награди, а с наградите — и още едно заслужено признание.
Първият дълъг път, който ни се откри още през февруари, бе...Чили. Там, в разкошния курорт Виня дел Мар, който е в непосредствена близост до пристанището Валпарайсо, щеше да се състои Международен фестивал на естрадната песен. Бях изпратил “Панаири”, а Лили бе подготвила на испански език две песни: “Обичам те” и “Камино”. “Обичам те” бе преведена отлично от Хулио Алегриа, тогавашен посланник на Чили в София. Няма да разказвам за дългото пътуване (до Сантяго то е над 26 часа), за това, че по пътя загубиха куфара ми и при пристигането трябваше да си купя поне подходящо сако, за да мога да дирижирам. Ще кажа само, че ни очакваше неприятна изненада: партитурата и текстът на “Панаири” бяха пристигнали твърде късно и не можеха да бъдат включени в конкурса. Но Лили Иванова можеше да участвува като изпълнителка.
Посрещнаха ни сърдечно, очароваха ни с гостоприемство и с хубостта както на пейзажа, така и на огромния летен театър, където се провеждаше конкурсът. Оркестърът бе добър и въпреки липсата на достатъчно репетиции имахме абсолютното основание да разчитаме на успех и в трите вечери на проявите на Лили. Но първата вечер, когато конферансието обяви “Лили Иванова”, група провокатори (по-късно разбрахме, че местата им били “подарени” от местната опозиция) започнаха да свиркат и да викат, преди още песента да е започнала. Няма артист по света, който да не съчувствува на своя колега в подобна ситуация. Ревяща и крещяща публика —преди още да си започнал. Но Лили застана твърдо на сцената — дребна фигурка, облечена в къса бяла рокличка, и... издържа така няколко минути. Свируканията и виковете не престанаха. Тя запя... И изведе песента докрай, публиката постепенно утихна, чуха се макар и немного силни ръкопляскания. Втората песен премина при относителна тишина, за да се пречупи тя в бурните аплодисменти. Още веднъж изкуството надделя над провокацията. Оркестрантите — артисти по сърце и душа, бурно ръкопляскаха. Ръкопляскаше и покорената публика. А втората и третата вечер бяха направо триумфални. Публиката скандираше “Лили, Лили”, а вестниците — от най-десните до най-прогресивните — отбелязаха триумфа на българката, коментираха изкуството й, гласа й, испанския език, на който пее, личния й живот, вкуса й, дрехите й... Всичко, което показва интерес и което представлява някаква оценка. Журито бе категорично — на Лили Иванова бе присъдена голямата награда за изпълнение.
Плочата на българската певица с двете песни на испански език, която бе издадена там, се разпродаде незабавно. Веднага дойдоха предложения за нови записи...
Сега, когато разказвам за това, мисля за Чили с мъка и с болка. Мисля за страданията на този сърдечен народ, който така топло посрещна изкуството от България и даде толкова много доказателства, че цени високото качество на изпълнението. Мисля си за сърдечните покани, които получихме за ново гостуване, и от все сърце вярвам в силите на този народ, който, пречистен от страданието, несъмнено ще поеме отново по пътя, който си беше избрал. Споменът за Чили, за Виня дел Мар и за младежите, които преследваха Лили за автограф, не може да бъде заличен за нас никога. Лнли трябваше да участвува и в конкурса за песни във Венецуела. Но... венецуелското правителство не ни даде визи и ние се върнахме у нас..., за да наченем друг дълъг – път до Токио. Известно е, че токийският фестивал е един от най-популярните, че в него вземат участие известни автори, известни изпълнители. Достатъчно е да спомена имената на Лес Рийд (автор на нашумялата у нас “Дилайла”, “Последният валс”, предпочитан автор от такива певци като Том Джонс, Мирей Матийо, Хъмпърдинк, Сами Дейвис, Джюнър), на изпълнители като Лара Сен Пол..., за да бъде ясно равнището на фестивала. За наша най-голяма радост ние спечелихме там две награди: трета — за моята песен “Стъпки”, и първа — за изпълнение на Лили Иванова. Нейното изкуство бе много аплодирано, към нея прояви голям интерес Лес Рийд и, както по-късно заяви на една пресконференция на “Златният Орфей”, би искал много да напише песен специално за нея и да направи записи на нейни изпълнения в едно от своите студии за грамофонни плочи.
И след този успех... дойде още един — Париж. Там се проведе през май Вторият международен конкурс за естрадни песни и изпълнители, наречен “Гран при”, организиран от Асоциацията на френските естрадни артисти и организацията на авторите-композитори на песни. От 250 песни, постъпили за конкурса, до края бяха допуснати осем от чужденци и осем от французи. Между чуждестранните песни, допуснати до финала, бе и песента “Стъпки” по текст на Дамян Дамянов.
Репетицията бе само една, но — това трябва определено да кажа — оркестърът бе чудесен, под диригентството на Пиер Спирс. Бяхме много притеснени — Лили имаше ангина... Но въпреки това изпълнението й бе категорично. Журито само за няколко минути определи нея като носител на “Гран при” за изпълнение. А песента “Стъпки” получи трета награда.
Това представяне на България бе оценено високо и в пресата се появиха много положителни отзиви. Тази проява се свързваше и с току-що завършилата седмица на българското изкуство и оценките третираха откровено несъмненото бурно развитие на българската култура изобщо.
Така само за около три месеца Лили пропътува хиляди километри и получи три големи награди, заслужени награди, които определят мястото й в българската естрада.
Сподели с приятели: |
